Тайни операции

На Роб Тейлър му се пиеше бира, но беше на работа и по принцип никога не пиеше по време на задача. Седеше в една къща в Куинс на петнайсетина километра от небостъргачите на Манхатън. Къщата се намираше в тиха задънена улица и вероятно струваше няколко милиона. Три спални, чудесен двор, гараж достатъчно голям с лекота да побере две коли, и джакузи на терасата, от която се влизаше в главната спалня. Седеше на италиански диван и върху мраморната масичка за кафе пред него лежеше въжето, на което Тейлър щеше да обеси мъжа, когото очакваха да се прибере всеки момент.

Беше облечен за убийство. Носеше бял съдебномедицински гащеризон, калцуни на обувките и шапка за баня. Носеше и сини латексови ръкавици, а в кухнята имаше черна торба за отпадъци, където щеше да прибере защитното облекло, щом работата бъдеше свършена. Указанията за изпълнението на задачата бяха ясни. Мъжът трябваше да бъде убит чрез обесване и всичко трябваше да сочи самоубийство. Това не включваше непременно бележка – заблуда е, че всички самоубийци оставят бележка, преди да го направят – а необходимостта следите по врата му да съответстват на обесване, а по ръцете да има фибри от въжето. Тейлър вече беше избрал съвършеното място за обесването – перилата по протежение на главния коридор щяха да свършат отлична работа.

Беше извършил над десет убийства, които приличаха на самоубийства. Обесването беше най-популярно, но също така бе срязал китките на една жена в банята ѝ – жена с няколко свръхдози. Свръхдозите бяха кофти работа. Най-добрият начин е да принудиш жертвата да погълне течността чрез голяма спринцовка, а когато изгуби съзнание, да вкараш и таблетките. Свръхдозите си бяха задача за двама. Тейлър се съмняваше, че сам човек може да я изпълни. Беше се справял сам с обесвания, но този път работата беше възложена на двама изпълнители. Тейлър не беше много доволен да работи с друг, особено с човек, с когото не е работил досега. Жената обаче изглеждаше професионалистка. Каза, че се казвала Лейла, но нито стана ясно откъде е, нито беше приказлива. Беше хубава, с махагонова кожа, най-черните очи, които беше виждал, къса къдрава коса и тренирано тяло. Носеше обувки с високи токчета и къса пола, която разкриваше страхотни крака и блуза с дълбоко изрязано деколте, разкриващо гърди, от които не можеш да откъснеш поглед. Заради кафявата ѝ кожа и черната коса Тейлър подозираше, че е от Гватемала или Никарагуа, но акцентът ѝ беше загадка. Английският ѝ беше съвършен, но с акцент, сякаш е родена отвъд океана. Опита да я заговори на испански, но тя не отговори. Тейлър предположи, че е била наета заради външния ѝ вид – беше неповторим мед за медения капан.

Лейла се беше свързала с обекта и бе прекарала вчерашната вечер с него в къщата. Каза, че бил разведен и охотно се възползвал от възможността да се озове между краката ѝ. Бил толкова разстрастен, че не забелязал как взима отпечатък от ключа му и си записва кода на алармата против крадци.

Сега бяха в къщата и го чакаха да се върне. Беше седем вечерта и бяха тук вече почти четири часа. Тeйлър на шега предложи да посетят спалнята, за да убият времето, но тя му се усмихна саркастично и отговори, че не е неин тип. Тейлър се запита дали е истина. Вес пак беше над метър и осемдесет и в най добрата физическа форма през живота си, дори по-добра от времето, когато беше служил в Делта Форс. Чудеше се дали да опита отново, след като свършеха с обекта. Убийството може да се окаже страхотен афродизиак, разбира се, за подходящия тип момиче. Осъзна, че отново зяпа деколтето ѝ, и видя, че тя го гледа. Усмихна се и отмести очи. После попита:

– Откога познаваш Мерсие?

Мерсие ги беше наел за работата. Тейлър щеше да получи сто хилки за изпълнението. Не знаеше, колко ще вземе момичето. Той щеше да свърши повечето работа. Щом се появеше мишената, момичето щеше да го прикрива с пистолета. Вече беше свалил отгоре покривката за легло и я бе оставил зад дивана. Щеше да увие мишената в нея и след това да стегне примката около врата му и да дърпа, докато умре. Така нямаше да има следи от борба. След като мишената умреше, щеше да е лесно да върже въжето за перилата и да аранжира сцената. Вече беше избрал стол от трапезарията. Щеше да нагласи пръстите върху облегалката за отпечатъци и да направи така, сякаш столът е паднал на една страна.

– От четири-пет години.

– Много ли си работила за него?

– Няколко пъти.

– Някоя задача, за която може да съм чул?

Тя наклони глава настрана и го огледа внимателно с черните си очи.

– Винаги ли задаваш толкова въпроси?

– Просто съм любопитен.

– Нали знаеш какво станало с любопитната котка? – След това провери пистолета си.

– Често го правиш – отбеляза Тейлър. – Проверяваш си пистолета.

– Обичам да съм сигурна.

– Винаги ли използваш глок?

– За работа отблизо – да. С глока не можеш да сбъркаш. Освен това има много, така че са по-трудни за проследяване.

– Обаче изхвърлят гилзите из цялото помещение.

– Ако изхвърлиш оръжието, това не е проблем. – Тя сви рамене. – Всеки с вкуса си.

Тейлър кимна.

– А какво ти казаха за мен?

Тя сбръчка нос.

– Не много.

– И ти не попита?

– Защо да питам?

– Не си ли любопитна?

Тя се засмя.

– Робърт, ти си любопитният. Аз не си падам по любопитството.

– Когато ти казаха, че ще наемат двама души за работата, не попита ли за подробности?

Тя поклати глава.

– Не. – Отново я наклони на една страна и го фиксира с поглед. – Питал си за мен?

– Разбира се – отговори Тейлър.

– И Мерсие ти каза?

– Каза само, че си много хубава и да си държа оная работа в гащите.

– Добър съвет – кимна тя. – Това ли е всичко, което ти е казал?

– Защо? Притесняваш ли се?

– Надявах се, че ще има известна поверителност. Не бих искала моят работодател да споделя лична информация за мен с един...

– Чужд човек? Но аз не съм чужд човек. Работя с Жюл от много години. Не ми е казал истинското ти име. Изобщо нищо друго не ми каза.

Тя отиде до прозореца и погледна надолу към улицата, след това часовника си.

– Е, Роб, какво искаш да знаеш? – Бръкна в джоба си, извади издут заглушител и започна да го завива към цевта на глока, докато продължаваше да гледа надолу към улицата.

Тейлър сви рамене.

– Очевидно е, че си професионалистка. Но си млада. На колко си? Двайсет и една? Двайсет и две?

Тя се усмихна.

– Двайсет и четири.

– Пак си млада. Как придоби опита?

– Израелската армия – отговори тя. – Записах се на осемнайсет.

– Значи си израелка?

– Родителите ми са се преселили там преди да се родя.

– Значи си еврейка?

– Това проблем ли е?

Тейлър се засмя.

– Разбира се, че не. Не бих те сметнал бивш войник.

– В Израел е задължително за всички да служат в армията. Три години мъжете, две години жените. Но само половината отиват в армията. Мнозина гледат да се измъкнат, ако могат. Но аз се записах. Исках да служа.

– И ти хареса?

– Кое?

– Сраженията.

– Нямаше много сражения, но имаше много тренировки. След това влязох в Мосад. Това е израелският еквивалент на ЦРУ.

– Какво работеше за тях?

– Това е поверително. Но между нас двамата – до голяма степен същото, което върша сега.

– Била си убиец на правителството?

Тя се усмихна.

– Както вече казах, това е поверително.

– А сега го правиш за пари?

Тя кимна.

– Много пари. А ти беше какво? Военноморски тюлен?

– Делта Форс – отговори Тейлър.

– Беше ли сред онези, които пипнаха Бин Ладен?

– Заработих частно преди това – отговори Тейлър.

– Колко задачи си изпълнил?

– Общо? Петдесетина.

– Не помниш точно колко?

– Честно казано, щом една работа е свършена, с нея е свършено. Не мисля за това. С две думи, нещата стоят както с жените. Нямам никаква представа колко съм изчукал през годините. Сто? Двеста? – Той сви рамене. – Не си спомням лицата им, какво остава за имената. Същото се отнася за мишените. С едно изключение – има един, който предстои и когото никога няма да забравя.

Тя го погледна заинтригувано.

– Разкажи.

– Не мога – отговори той.

– Мерсие ли е?

– Не, друг човек. Вероятно ще е последната ми работа. Поне за известно време.

– Голяма ли е?

Тейлър се усмихна.

– Много голяма. Най-голямата.

Тя се усмихна и впи очи в неговите.

– Можеш да ми кажеш.

Той поклати глава.

– На никого не мога да кажа. Нали разбираш, това е една от отрицателните страни на тази работа. Всичко трябва да бъде пазено в тайна. Иначе се оказваш прецакан.

– Можеш да кажеш на хора, в които имаш доверие – настоя тя.

– Да, но на кого можеш да се довериш? – попита той. – На никого! – Погледна си часовника. – Защо закъснява?

– Какво искаш да кажеш?

– Мишената. Къде е?

– Вече е тук – отговори момичето.

Тейлър се смръщи. Тъкмо се готвеше да отговори, когато осъзна какво има предвид. Започна да вдига пистолета си, но беше късно. Твърде късно. Нейният глок вече беше насочен към гърдите му и той едва имаше време да отвори уста, когато първият куршум се заби в тях, последван бързо от втори. Едва чуваше заглушените изстрели, а куршумите усещаше като удари в гърдите. Падна назад и беше мъртъв още преди третият изстрел да го улучи в лицето и мозъкът и костите на черепа му да се плиснат по стената зад него.

Лекс Харпър почука с върха на билярдната щека по ръба на масата и опита да се съсредоточи върху топките.

– Припомнете ми, на осма или девета топка играем?1

Тримата мъже на столчетата пред бара изстенаха като един.

– Той е пиян-залян – обяви един едър мъж по риза с емблемата на бира „Синга“ и торбести шорти.

– Подиграва ни се. Това прави – каза мъжът, който седеше по средата на тримата. Беше висок, слаб и с брада, която компенсираше бързо редеещата му коса.

– Лекс, друже, време е да си вървиш у вас. И не се качвай на мотора. Не искам да те посещавам в спешното.

– Добре съм – отговори Харпър, докато полагаше усилия да се съсредоточи върху билярдната маса. Смръщи се. – Само ми кажете осма или девета?

– Осма – в хор отговориха тримата.

Барманът сложи пред тях нови бутилки „Хайнекен“, всяка в пиолиетиленова пяна за изолация, на които беше отпечатана емблемата на „Барът на Ной“ – целувка с червено червило върху кръста на свети Георги2. Барът беше открит и въпреки вентилаторите, които духаха от тавана, бирата без изолация нямаше да остане студена дълго. „Барът на Ной“ беше малко по-встрани от улица „Уокинг“ в Патая. През повечето вечери Уокинг Стрийт беше претъпкана с туристи, които оглеждаха баровете в района на червените фенери. „Барът на Ной“ обаче беше достатъчно встрани от утъпкания маршрут, така че Харпър и неговите приятели да могат да се насладят на спокойна игра на билярд и на по няколко бири, без групи китайски и корейски туристи да им щракат под носа със смартфоните си. Обаче в случая с Харпър освен бирите имаше и пет-шест шота текила. Беше малко след осем, но четиримата пиеха и играеха билярд след продължителен обяд в „Свинята и свирката“ и всички признаци сочеха, че ако не друго, пиенето ще продължи до ранните утринни часове.

Щом се наведе над масата, за да отиграе удара, Харпър усети вибрация в чантичката от дънков плат на кръста си. Носеше си я денем и нощем. Вътре беше един от многото мобилни телефони, които използваше, плюс ирландски паспорт с две кредитни карти и 50 000 бата в брой. Чантичката заедно с дебелата златна верижка на врата, която никога не сваляше, означаваше, че може да напусне Тайланд или всяко друго място, където се намира, веднага през летището, с кораб или по сушата до съседна страна. Под леглото му бе свряна голяма раница с комплект за оцеляване, друга имаше отзад в джипа. Но всичко важно за бързо бягство се намираше в чантичката на кръста му. Колкото и да обичаше Тайланд, непоклатимото му правило гласеше никога да не обича едно място толкова, че да не може да го напусне на мига, без да поглежда назад.

Другарите му изстенаха отново, щом се изправи, извади телефона и изчете съобщението от две думи, изпратено от лондонски телефонен номер: „ИМАШ МЕЙЛ“.

– Момчета, трябва да тръгвам – каза той, докато оставяше билярдната щека на стойката на стената.

– Той има мисия – засмя се ризата с емблемата на бира „Синга“. – Сигурно е онази танцьорка от „Риболовна стръв“. Онази цицестата.

– В интерес на истината, всички имат цици – отговори Харпър. – Истински или фалшиви. Добре, аз тръгвам.

– Лекс, вземи такси!

Харпър кимна и махна с ръка в знак на благодарност за съвета. Беше достатъчно трезвен, за да съзнава, че е твърде пиян да се качи на своя „Триумф Боневил“, за да се прибере вкъщи. И в най-добрия случай улиците на Патая бяха смъртоносен капан, но да си къркан на мощен мотоциклет, когато всички други на пътя са също толкова къркани или надрусани, беше рецепта за нещастие. Тръгна по улицата, за да намери интернет кафене. Най-близкото беше ръководено от бивша гоу-гоу танцьорка, казваше се Роуз. Все още беше смайваща, и то до такава степен, че поне четирима чужденци ѝ бяха дали парите да отвори собствено интернет кафене и магазинче за принтиране. Двама от благодетелите ѝ поддръжници бяха британци, другите двама австралиец и индиец. Индиецът и единият от британците си мислеха, че са женени за Роуз, защото бяха изкарали традиционната тайска церемония в нейния роден град Удон Тани. Роуз така и не бе оформила документите докрай, което означаваше, че е свободна и неженена, отворена за предложения.

Всички нейни покровители живееха отвъд океана или поне толкова далеч, че никога не почиваха едновременно в Патая. И четиримата редовно депозираха суми в банковите ѝ сметки и пращаха подаръци като доказателство за обичта си. В замяна получаваха ежедневни обаждания по скайп, по време на които тя пускаше по някоя сълза и казваше колко ги обича и как ѝ липсват.

Когато Харпър влезе, тя седеше пред един от терминалите и помагаше на красива тийнейджърка с татуировка от два японски шарана кои на гърба да съчини имейл до един отвъдокеански спонсор.

– Кажи му, че не можеш да танцуваш, защото много ти липсва – каза Роуз и посочи екрана. – И че майка ти скоро трябва да влезе в болница. Не пиши какво ѝ е. Изчакай той да попита. И не му искай пари. Изчакай да предложи.

Момичето се смръщи.

– А какво правим, ако не предложи?

Роуз се усмихна.

– Ще предложи – успокои я и я потупа по крака. – Винаги предлагат.

– Роуз, мога ли да използвам компютър? – попита Харпър.

– Разбира се, господин Лекс. Който си избереш.

Харпър седна пред най-отдалечения от тезгяха терминал и влезе в пощата на Яху. Беше запомнил имейл адреса и паролата, но никога не беше изпращал писмо от него. Единствената му употреба беше за връзка с неговия водещ офицер от МИ5 Шарлош Бътън. Единственият човек, който знаеше паролата. Разменяха си съобщения, като използваха папката за чернови – техника, разработена първо от терористите на Ал Кайда, позволяваща комуникации на мига и заобикаляща дори най-високотехнологичните системи за наблюдение. Агенцията за национална сигурност в Щатите и Главната квартира за правителствени комуникации на Обединеното кралство можеха да подслушат всяко телефонно обаждане и имейл навсякъде по света. Обаче използването на номера с папката за чернови означаваше, че тези имейли така и не се предават, и затова не можеха да бъдат прихванати от някой, който следи комуникациите. Единствено ако някой шпионин откриеше съществуването на този имейл адрес и го хакнеше, съобщенията в папката с чернови щяха да бъдат изложени на риск. Но дори тогава хакерът трябваше да е бърз, защото стандартната оперативна процедура за Бътън и Харпър изискваше да унищожават всяко съобщение веднага след прочитането му.

Към черновите през последните няколко часа беше добавено едно-единствено съобщение: „МЕСТОПОЛОЖЕНИЕ ЕДНО. ВЪЗМОЖНО НАЙ-СКОРО. ПРАТИ СЪОБЩЕНИЕ, КОГАТО СИ НА МЯСТО.“ Харпър изтри съобщението и се усмихна. Дори някой наистина да беше хакнал адреса му, съобщението нямаше да му разкрие нищо. „Местоположение едно“ беше Лондон. Той махна на Роуз.

– Роуз, едно черно кафе с две бучки захар, ако обичаш.

– Веднага, господин Лекс.

– И бутилка вода.

Отново влезе в интернет. Имаше полет на КЛМ, който щеше да излети от Банкок в два и половина след полунощ. Той си запази място в бизнес класата и свързващ полет до Дъблин.

Роуз му донесе кафето и Харпър благодари.

– След като изпия това, донеси ми още едно, после друго. Всъщност най-добре би било да ми го вкарваш интравенозно.

Роуз се смръщи, защото не разбра.

– Кафе, Роуз, и не спирай да ми носиш.

Въздъхна и си погледна часовника. По това време вечерта щеше да му трябва много повече от час да стигне до летище Суварнабхуми. Разполагаше с достатъчно време, за да вкара няколко кафета в тялото си, преди да се прибере, за да вземе нужните му неща.

Двамата седяха в задната част на буса. Вентилацията не беше от най-добрите. Качеството на въздуха не се подобряваше от несекващите подпръдвания на Джейми Бруър, дясната ръка на Шепърд Паяка в операцията по наблюдение.

– Друже, искрено съжалявам. Честна дума – каза Бруър, след като пръдна трети път. – Снощи ядох къри.

Шепърд сбръчка гнусливо нос.

– Това е отвратително. Честна дума.

– Извинявай, друже.

На Шепърд много му се искаше да отвори задните врати, но не беше възможно, защото товарната площ беше тъпкана с оборудване за излъчване и записване. Бусът, в който седяха, беше боядисан в цветовете на куриерска фирма, а на предната седалка седеше брюнетка с бежова униформа. Кабината ѝ беше запечатана и трябваше да разговарят с нея чрез интерком.

Шепърд се вторачи в един от четирите плоски екрана на стената на буса. На него се виждаше картата на района с шест премигващи червени точки. Над всяка от тези червени точки имаше номер от едно до шест, които представляваха шестимата наблюдатели в операцията. Беше им възложено да следят Ахмед Халаф, двайсет три годишен бивш студент по медицина, преждевременно прекратил следването си, за да замине за Сирия и да се сражава на страната на джихадистите от ИДИЛ – Ислямската държава в Ирак и Леванта. Халаф беше лесен за проследяване, защото беше качил безброй снимки на своята страница във Фейсбук. Беше му разрешено да се върне в страната, но МИ5 го взе под наблюдение от момента, когато пристигна на Хийтроу. От поведението му, след като се върна в Обединеното кралство, ставаше ясно, че ИД го е обучила добре. Нямаше мобилен телефон, нито компютър. Водеше телефонните разговори от телефонни будки и два пъти дневно отиваше в различни интернет кафета. Беше ясно, че е намислил нещо, и МИ5 го включи много напред в списъка си с приоритети. Халаф беше възложен на три екипа от по петима души, които работеха на смени по осем часа. На Шепърд беше възложено да наблюдава екипите и той го редуваше с возене на пътническата седалка на буса.

Наблюдението беше трудна работа и при най-благоприятни условия, а дългосрочното следене бе особено тежко: да чакаш пред сгради дълги часове, последвани от кратки избухвания на трескава дейност. Докато дните се превръщаха в седмици и дори месеци, работата ставаше още по-трудна. Екипите за наблюдение започваха да правят предположения и да свалят гарда. Мишената може да излиза от същата къща всеки ден по едно и също време, да тръгва по улицата и да завива наляво. Може да го прави всеки ден в продължение на сто дни. Обаче на сто и първия ден може да завие надясно и да изчезне. Задачата на Шепърд беше да се грижи екипите да не свалят гарда.

През първите няколко седмици от наблюдението Халаф не направи нищо излизащо извън рамките на обичайното. Прекарваше по-голямата част от времето си в стаята си в пансиона с общи бани и тоалетни в „Стоук Нюингтън“ и се измъкваше само за да се моли в местната джамия. МИ5 имаше на място двама души, които можеха да се уверят, че не говори с никого, докато е там да се моли. От време на време пазаруваше храна и веднъж на ден се разхождаше из гробищния парк Абни с неговите трийсет и един акра площ.

Гробищният парк винаги беше трудно място. Имаше десетки пътеки, които се виеха между тези близо двеста хиляди гроба, и макар винаги да имаше доста хора, беше трудно да стоиш близо, без да те забележат.