Зовът на вълка

ПЪРВА ЧАСТ

Острието на гарвана

реже дълбоко,

оголва греховете ми.

– Сеордска поема,

автор неизвестен

Записките на Луралин

Първият въпрос

В наши дни мнозина наричат брат ми чудовище. Говорят за делата му – и ужасни, и чудни – като за нещо сторено от свръхестествен звяр, който някак си е приел човешка форма, за да потопи света в безмерно опустошение. Има и други, в по-сенчестите и окаяни кътчета на земята, които още го наричат бог, макар че винаги го правят с боязлив шепот. Любопитното е, че нито тези, които го смятат за чудовище, нито другите, които го смятат за бог, никога не изричат истинското му име, макар да го знаят не по-зле от мен. Келбранд, брат ми, когото въпреки всичко, въпреки всяка битка, завоевание и клане, аз все още съумявам да обичам. Но те чувам да питаш, уважаеми читателю, как е възможно това? Как е възможно да се храни обич към човек, окъпал в кръв половината свят?

В днешните по-спокойни дни, далеч от беса и ужасите на войната, имам време да размишлявам над такива въпроси. Докато годините отминават и все повече сивота се промъква в някога кестенявата грива, увенчала главата ми, докато все повече болежки нападат ставите ми и примижавам все по-силно срещу тези страници, докато пиша, това е въпросът, над който се чудя най-много.

Уважаеми читателю, уверявам те, че знам, че не си разтворил този том, за да търпиш оплакванията на една старица. Не, ти искаш да узнаеш за брат ми и как той промени целия свят. Но неговата история не може да бъде разказана, ако не разкажа също и моята, защото с него бяхме здраво свързани. Свързани от кръв и цел. В продължение на много години сякаш имахме една душа – толкова еднакви, като отразени в огледало, бяха стремежите ни, посветеността ни на нашата свещена мисия. Но постепенно научих, че огледалото е най-лошият лъжец и никога никое огледало не остава ненапукано от времето.

Отне ми години размисъл, за да установя момента, когато възникна връзката ни с Келбранд. Може би беше, когато се хлъзнах от гърба на първия си кон на седемгодишна възраст и прекарах няколко секунди, хленчейки над ожуленото си до кръв коляно. Келбранд, само на ден-два от дванайсетата си година, бе този, който дойде при мен. Докато другите деца от нашия скелд се смееха и замеряха с фъшкии хлипащото слабаче, брат ми бе този, който дойде и ми помогна да стана. Той вече имаше дългите крайници и стройната фигура на роден воин и бе поне една стъпка по-висок от мен, както щеше да остане до края на живота ни.

– Друр-тиварик, малко конче – каза той с мек загрижен глас, изричайки жреческото название за онези, които носят Божествената кръв, и избърса с палец сълзите от очите ми, – не плачи. – После се усмихна извинително, преди лицето му да застине в обичайната маска на сурово презрение и да ми зашлеви един шамар. Ударът бе толкова силен, че ме събори на земята и усетих парливия железен вкус на кръв върху езика си.

Няколко секунди мигах объркано, макар с изненада да забелязах, че сълзите ми са спрели. Вдигнах замъглените си очи и видях, че Келбранд настъпва срещу другите деца. Насочи се право към най-високото плещесто момче с година по-голямо от него, казваше се Обвар и винаги бе на първо място сред мъчителите ми.

– Друр-тиварик – повтори брат ми и заби юмрук в лицето на Обвар – не могат да бъдат съдени от обикновените смъртни.

Последвалата битка бе дълга и кървава и се превърна в нещо като легенда сред младоците от скелда. Тя засенчи напълно обидата, нанесена на дете от друр-тиварик, която скоро бе забравена. По-късно осъзнах, че тъкмо това е била целта на Келбранд, защото жреците бяха склонни да наказват сурово такива неща. Когато битката свърши, Обвар лежеше на земята и стенеше, целият в кръв, а Келбранд, не по-малко окървавен, стоеше над него. Както често се случва при момчетата, през следващите дни двамата станаха най-близки приятели и останаха братя по седло до един конкретен съдбовен ден двайсетина години по-късно. Но тук, уважаеми читателю, аз май изпреварвам събитията.

Не, колкото и важен да бе този урок, истинската връзка между нас не възникна в онзи ден. Нито пък, колкото и да е странно, на сутринта след като получих първия си Истински сън. Трябва да разберете, че могъществото на Божествената кръв е капризно. Макар че тези от нас, на които им е писано да влязат в редиците на друр-тиварик, са родени от майки с проявена дарба, тази дарба невинаги се предава по наследство. В много случаи тя остава спяща по време на детството и се проявява едва с настъпването на моминството. Така стана и при мен. В началото на дванайсетото ми лято, в седмицата на първата ми кръв, Истинският сън дойде.

Трябва да ми простиш за жалките ми литературни умения, уважаеми читателю, защото ми е трудно да предам с думи невероятния ужас на онзи първи сън. Използвам този термин, защото намирам думата „видение“ за малко глупава, да не кажа неуместна. Истинският сън е състояние отвъд реалността, макар че изглежда напълно реален за човека, уловен в гърчовете му. Объркването и притъпените усещания на обикновения сън ги няма в него. Докато полъха на въздуха върху кожата ти, миризмите, носени от вятъра, топлината на пламъка или болката от някое порязване – тях ги има и ги изпитваш в пълна мяра.

Онази нощ, докато лежах на рогозките си в палатката, която делях с другите привилегировани деца на скелда, открих, че ме завладява сън, по-дълбок и абсолютен от всеки, който бях сънувала. Сякаш над очите ми имаше черен воал, спиращ всяка светлина и усещане, и когато той бе дръпнат, открих, че стоя насред ужаси.

Помня най-вече писъците. Болката на умиращ човек е трудно поносима, особено ако не си я чувал преди. Вече бях виждала хора да умират. Еретици, роби или нарушители на Вечните закони често биваха връзвани и принуждавани да коленичат пред сабята на палача. Но тяхната смърт бе бърза – един замах и главите им се търкулваха на земята. Телата им може да потръпваха, а понякога и лицата им. Кошмарна гледка за едно дете, но все пак милостиво кратка. Ала това, което видях в този първи Истински сън, не бе законна екзекуция. Беше битка.

Обреченият мъж лежеше до мъртъв кон и с ококорени от ужас и объркване очи се взираше в плетеницата от вътрешности, доскоро била неговият корем. Устата му бе зейнала в писък, алените му от кръв ръце се опитваха да натикат меките черва обратно в тялото му. Около нас цареше хаос от гърмящи копита, звънтящи остриета и пронизително цвилене на уплашени коне, всичко това забулено в гъст облак прах.

В онези дни битките бяха нещо често срещано в Желязната степ. Беше време, когато сталхастите извършваха болезнения преход от разпокъсани и вечно враждуващи скелди към онова, което може да се нарече истинска нация. Сякаш всеки втори месец воините окачваха лъковете на седлата си и започваха да точат сабите и върховете на копията си, преди да яхнат конете и да потеглят като една голяма войска. Дни или седмици по-късно се връщаха, винаги като победители, с главите на враговете им, висящи от седлата. Щом паднеше нощта, пиеха и разказваха истории за великите си подвизи – истории, които нямаха нищо общо с кошмара, заобикалящ ме сега.

Очите ми прескачаха от един ужас на друг: пълзящ мъж, оставящ кървава диря от чуканчетата на краката си; кон, мятащ се в купчина вътрешности, с изпражнения, стичащи се от срязаните му черва; и там, насред всичко това, гордо възправен, стоеше брат ми Келбранд.

Както му бе навикът в битка, той не носеше шлем, дългата му плитка се развяваше, докато се биеше, обкръжен от врагове от всички страни. Бяха поне дузина и на броните им се виждаше червеношийката на скелда Рикар, най-омразните ни врагове. Те връхлитаха срещу него отново и отново и сабята му отново и отново ги посичаше. Брат ми се движеше като в танц, избягваше всяко мушкащо копие, привеждаше се под всяко замахнало острие и оставяше след себе си диря от трупове. Изглеждаше непобедим, неудържим и караше сърцето ми да прелива от гордост въпреки продължаващия кошмар наоколо. Но както съм се убеждавала много пъти оттогава, непобедими воини няма.

Тъкмо когато Келбранд посече последния си враг – плещест мъж със свирепа физиономия и кръпка на едното око, рикарският стрелец изникна от праха. Яздеше в галоп висок бял жребец, приведен ниско над седлото, със застинало, ­съсредоточено лице, докато се прицелваше с лъка си. Изкрещях предупреждение към брат си, но макар че вложих в този вик цялата си сила, той не чу нищо. Истинският сън прави сънуващия свидетел, но никога участник.

Стрелата улучи Келбранд в тила, прониза врата му и стоманеният връх щръкна няколко сантиметра от гърлото му. Ако носеше шлем, можеше да оцелее. Видях го как залитна за момент и се взря надолу в аления връх на стрелата с любопитна отнесеност; на лицето му бе изписана лека изненада. После падна, срина се на земята, сякаш всичкият живот бе излетял от тялото му.

Събудих се с писъци, за голямо раздразнение на другите деца. Два дни по-късно пристигна вестта, че рикарите са устроили засада на една от ловните ни дружини и ще е нужна битка, за да се измие обидата. Потърсих Келбранд сред събиращите се воини. Беше обичайно роднините да дават амулети на онези, които тръгват на война, затова аз не привлякох особено внимание, когато се приближих до брат си. Той обаче ме изгледа с весела изненада, защото знаеше, че нямам навика да правя такива неща.

– Благодаря ти, конче – каза той, когато пъхнах малката дървена фигурка в ръката му. Бе изображение на кон, което сама бях издялкала – и скромността не ми пречи да кажа, че винаги съм била майсторка в тази работа. – Много е хубаво...

Той млъкна, когато се приближих и се надигнах на пръсти да увия ръце около него, и прошепнах тихичко в наведеното му ухо:

– Обърни се, след като убиеш мъжа с кръпката на окото. Отваряй си очите за стрелеца на белия кон. – Пуснах го и понечих да си тръгна, после спрях. – И наистина трябва да носиш шлем в бъдеще.

Отдалечих се бързо, с разтуптяно сърце. Не бях казала на никого за Истинския сън, нито имах намерение да го правя някога. Другите може да се радват на проявата на Божествените си дарби и да тичат да съобщят на жреците добрата новина. Но аз не бях толкова глупава.

Воините се върнаха след седем дни, докато седях сама в палатката и се взирах с насълзени очи в отметнатото чергило. Помня, че не бях изненадана, когато Келбранд се появи и се наведе да влезе и да приседне до мен. Вместо това чувствах само мрачна увереност. Брат ми бе истински воин на Хаста и дългът му бе ясен. Всички с проявени дарби трябваше да бъдат отведени при Великата могила и предадени на жреците.

Келбранд ме гледа мълчаливо дълго време, а изражението му бе замислено, вместо благоговейно. Накрая каза с безизразен глас:

– Запазих белия жребец. Дар за теб.

Кимнах и преглътнах; гърлото ми бе сухо като пясък.

– Ще го яздя, докато ме отвеждаш при жреците – казах дрезгаво.

– Защо да правя това, конче? – каза той и посегна да обхване в шепи лицето ми.

– Те ще разберат. Винаги разбират...

– Шът. – Той избърса с палци сълзите, набъбващи в очите ми, и бръкна в торбата си. – Имам още един дар за теб.

Зъбът бе дълъг и бял, а основата му бе обкована в сребро и към нея бе прикрепена верижка. На самия зъб имаше надпис с почернели знаци. Аз можех да чета буквите на Търговските кралства, но тези тук ми бяха непознати.

– Взет е от челюстта на бял тигър – каза Келбранд. – Преди много сезони издирих една старица в северната пустош, за която се говореше, че познавала тайните на Божествената кръв. Тя се закле, че това ще скрие дарбата от жреците, и се пазарихме дълго, докато накрая се съгласи да ми го отстъпи срещу три коня и буца злато. Също като теб, аз се тревожех, че жреците може да дойдат за мен, ако силата някога се разгори в кръвта ми. Но изглежда, че това никога няма да стане. – Той разтвори верижката и я вдигна над главата ми и аз усетих допира на студения метал, когато я окачи на шията ми. – Затова сега го давам на теб.

Но дори това, въпреки че ни сближи и ни направи истински­ брат и сестра вместо просто плодове на една и съща утроба­, не бе последната спойка, която завърши обвързването ни. Събитието, което наистина съедини душите ни, стана в деня, когато ни извикаха да гледаме как местра-дирмарът, Великият­ жрец, убива по-големия ни брат.

– Вижте правосъдието на Невидимите! – напяваше старецът, стиснал в двата си костеливи юмрука ножа, вдигнат над главата му. – И познайте добре уроците им! Милосърдието е слабост! Състраданието е страхливост! Мъдростта е лъжа! Ако кръвта е слаба, нека се пролее!

Телвар, нашият брат, лежеше гол на олтара пред жреца. Тялото му бе бледо шестстъпково свидетелство за многобройните битки в живота му със своята мрежа от белези, нашарили яките мускули. Помня, че той почти не трепна, докато ножът висеше над него. Жрецът изчака сенките, хвърлени от назъбеното великолепие на Великата могила, да се стопят, оповестявайки точния момент, когато слънцето се изравнява с тази конкретна точка в центъра на Желязната степ. Тогава, щом леко закривеното острие улови пладнешкото слънце, той замахна. Един бърз, майсторски удар право в сърцето на Телвар. Видях как спазъм разтърси брат ми, когато острието потъна в тялото му, видях го как се гърчи в конвулсии с последните няколко удара на срязаното си сърце, а после замря.

– Друр-тиварик! – каза местра-дирмарът и изпъшка леко от усилие, докато измъкваше ножа от тялото на Телвар, преди да го вдигне високо. Кръв потече по ръката му и обагри голите му гърди. Като жена от Божествената кръв, аз стоях в редиците на облагодетелстваните между двата гигантски камъка, образуващи източната порта. Затова бях достатъчно близо до олтара, за да видя убийството на брат си в жестоки, но завладяващи подробности. Помня как гледах кръвта да капе по увисналите мускули на гърдите на жреца и изпък­налата решетка на ребрата му. Странно бе да си мисля, че такъв могъщ воин като Телвар може да бъде убит от някой толкова стар и немощен, който никога не е виждал битка.

„Той е местра-дирмар – напомних си, докато повтарях думите и свеждах поглед заедно с хилядите други, събрали се да станат свидетели на този най-свещен от всички ритуали. – Той говори от името на Невидимите.“ Дори тогава тези думи ми се струваха лишени от съдържание, покорството ми бе само механичната реакция на добре обучено куче. Една по-дребна, но по-вярна мисъл се криеше под моята почит, докато аз и събраната знат от сто скелда се отпуснахме на колене и наведохме глави към земята: „Той е само един немощен старец. Телвар беше по-добър от него.“

Трябва да разбереш, уважаеми читателю, че аз не обичах Телвар. Бях тринайсет години по-малка от него и почти не го познавах, освен по репутацията му – но каква репутация бе това! Казваха, че е убил над петдесет мъже в битка, преди да се издигне до скелтир. Тъкмо под неговото водачество окончателно бе утвърдено превъзходството на скелда Кова. Благодарение на неговия кураж и умения в битката при Трите реки еретиците изменници на Божествената кръв бяха избити или пленени. Макар че оставаше голямо несъгласие между скелдовете на Хаста, сега те бяха съюзници вместо вечно воюващи съперници. Но това не бе достатъчно, за да спаси Телвар от ножа на Великия жрец.

Бяха го извикали във Великата могила и бяха поискали от него да отговори на последния от Трите въпроса – отговор, след който да получи последната си благословия като местра-скелтир: велик господар на Хаста. Два пъти дотогава жреците го бяха призовавали да отговаря на някой въпрос и два пъти той бе давал приемлив отговор. Не всички скелтири се избират за тази чест – само онези, които са си спечелили най-голяма слава. Могат да минат години, без да бъде зададен въпрос, и само четирима други скелтири в цялата дълга история на Хаста са отговаряли вярно на два въпроса, но никой не е отговорил на третия. Отдавна чакахме идването на местра-скелтира, водача, който ще осигури господството ни не само над Желязната степ, но и над далеч по-богатите земи на Търговските крале на юг.

Но какъвто и да е бил отговорът на Телвар, изречен само пред събралите се жреци, далеч от ушите на тълпата, той не бе достатъчен да гарантира издигането му. Телвар беше друр-тиварик, Божествената кръв течеше във вените му, както и в моите, но се бе оказала слаба, а щом кръвта е слаба, нека се пролее.

– Келбранд Рейерик! – напя местра-дирмарът и свали ножа, за да насочи острието му към младежа, коленичил до мен. – Стани и бъди признат!

Гледах как брат ми се надига, завладяна от импулса да посегна и някак си да го спра. Макар да бях млада и просмукана с жреческите лъжи, пак знаех, че изборът му е проклятие, а не благословия. Но да го спра в този момент би означавало смърт, и то не бързия край, въздаден на Телвар. Намесата в жреческите ритуали щеше да ми донесе най-ужасни мъчения. Така че може би страхът възпря ръката ми тогава, защото никога не съм претендирала да съм най-храбра от храбрите. Но не мисля, че беше това. Мисля, че като всички други присъстващи аз исках този човек да е Келбранд. Исках да видя момента, когато истинският местра-скелтир заеме мястото му. Затова не се опитах да го спра, не и тогава. Това стана по-късно.

– По правото на кръвта сега ти си скелтир на скелда Кова – каза му жрецът. – Както гласят Вечните закони, утрешната сутрин ще е отредена за предизвикателства. Всеки воин с достатъчно висок ранг, който те победи, ще заеме мястото ти на скелтир.

Келбранд сведе глава в знак на мрачно съгласие, преди да я вдигне пак и да срещне погледа на жреца с очи, в които личеше очакване. Видях как в този миг старецът почервеня от гневна неохота. Той можеше просто да си замълчи; след като официално бе назначил брат ми за скелтир, не бе длъжен също така да го призове да отговори на въпроса, само че Келбранд вече бе натрупал далеч по-голяма слава от повечето други, удостоени с тази чест, и всички членове на Хаста го знаеха.

Устните на жреца оголиха пожълтелите му зъби в зле прикрито злорадо хилене, преди той да си наложи отново маската на покорна увереност.

– Ако оживееш – каза той, – върни се тук един час преди слънцето да достигне зенита си, за да отговориш на Първия въпрос на Невидимите.

После отпусна ръка край тялото си и огледа трупа на Телвар. Открих, че изражението му е в пълен контраст с маската отпреди секунди. Сега той изглеждаше много по-стар и за миг в очите му ясно проличаха тъга и съжаление, преди да се обърне и да се отдалечи през редиците на по-нисшите жреци.

Народът ми не си пада по прекалено дългите ритуали, затова скоро представителите на стоте скелда се бяха разотишли по биваците си. Келбранд обаче остана, затова и аз направих същото. Той се приближи до олтара, затвори очи и сложи ръка на челото на брат ни, преди да промърмори собственото си тихо сбогуване. Келбранд бе прекарал край Телвар голяма част от предишните няколко години и си бе спечелил достатъчно слава, за да му отправи предизвикателство за мантията на скелтир, но никога не го направи.

Зад мен се чу мощно оригване и аз хвърлих поглед през рамо и видях Обвар, облегнат на един монолит, с мях вино в ръка, да ме гледа въпросително.

– Той се сбогува – казах и се извърнах.

– Набожното копеле е мъртво – промърмори Обвар и се приближи до мен. – Не може да го чуе, така че какъв е смисълът? – Въпросът явно бе риторичен, защото той възпря резкия ми отговор, като ми протегна меха. – Пиене?

Обвар постоянно ми предлагаше пиене – и не само това. Бяха минали много години, откакто детският му тормоз бе отстъпил място на друг вид интерес. Често съм си мислила, че го предпочитах като грубиян, отколкото като ухажор. Но първоначалният ми импулс да откажа рязко замря на езика ми, когато забелязах липсата на плътско желание в погледа му. За разлика от Келбранд, разликата във височината ни се бе увеличила с годините и трябваше да гледам нагоре, за да преценя изражението му. Този път той изглеждаше по-скоро неспокоен, отколкото похотлив.

– Дай го насам – казах и взех меха. При първата глътка премигнах изненадано. Вместо гъстото вино от горски плодове, което се пиеше обикновено в Хаста, това бе нещо много по-леко за небцето. Вкусът му бе богат и многосъставен, с приятен дъх на земя и балансиран с гладкост, която го караше да се хлъзга в гърлото.

– Това не е евтино, знаеш ли – каза Обвар и сключи дебелите си вежди, когато дръпнах още една щедра глътка.

– Какво е? – попитах, като му върнах меха.

– Не съм сигурен как се казва. Прави се от някакви плодове, отглеждани в страна далеч отвъд морето. Поне така ми каза търговецът, от когото го откраднах. Оставих го жив с условието да се върне другото лято с още. Казах му, че дори ще му платя. Много мило от моя страна, нали?

– Остави ли живи другите от кервана му?

– Само младите. – Той сви рамене и отпи. – Робите са ценни.

– Какво отвратително животно си, Обвар. – В гласа ми про­звуча искрено отвращение, достатъчно силно, че да накара меха да спре по пътя към устните му, които се разтеглиха в усмивка.

– На осемнайсет лета – каза той и пристъпи по-наблизо, извисявайки се над мен, а в погледа му се промъкна отново познатата похот. – И още неомъжена. Винаги съм харесвал как езикът ти ме жили, момиче. Кара ме да се чудя какво ли още може да прави.

Втренчих се право в очите му, отвръщайки на похотта в тях с пълно презрение. Не се страхувах и не изпитвах нужда да посегна към дългия нож на колана си. Аз бях друр-тиварик и макар че детските мъчения се наказваха само с пердах, всяка обида или рана сега, когато бях в детеродна възраст, щеше да му донесе бавната смърт на обезчестен воин. Но докато се взирахме един в друг и секундите се разтегнаха в минути, започнах да се чудя дали днес не е денят, когато похотта най-после ще надделее над предпазливостта му.

– Когато брат ти стане местра-скелтир – каза той със завален глас, оголил зъбите си, – ние ще завладеем всичко. Ще опустошим земите на Търговските крале чак до Златното море и аз ще бъда до него във всяка битка. Когато цялото славно клане свърши и се пролее последната капка кръв, той ще ме попита каква награда искам за службата си. Какво мис­лиш, че ще поискам?

– Луралин.

При звука на братовия ми глас очите ни се стрелнаха към олтара. Келбранд не ни гледаше; стоеше, опрял ръце на ръба на олтара, с поглед, все още обсебен от тялото на Телвар.

– Ще свикам съвет – каза той, преди да вдигне очи към Обвар. – Братко по седло, върви да утолиш апетита си с някоя робиня и остави сестра ми на мира. И не се напивай много. Може да имам нужда от сабята ти на сутринта.

Обвар се вцепени и видях лека тръпка на негодувание да пробягва по слабото му брадато лице. Тя обаче изчезна бързо и той въздъхна тихо в знак на примирение. Те може да бяха братя по седло, но сега Келбранд беше скелтир.

– Дръж – изсумтя Обвар и тикна меха в ръцете ми. – Дар на уважение за сестрата на моя скелтир.

Гледах го как се отдалечава ядосано към бивака на нашия скелд и изпитах кратък пристъп на съчувствие към нещастната робиня, която ще привлече интереса му. „Робите не са от Хаста“ – цитирах наум един от Вечните закони, докато отивах при Келбранд до олтара. – Всичко, което не е от Хаста, е плячка.“

– Пийни – казах и му протегнах меха. – Наистина е хубаво.

Той пренебрегна предложението ми, погледът му бе втренчен в отпуснатото безжизнено лице на брат ни. В смъртта устните се бяха изтеглили назад, оголвайки зъбите в някаква пародия на усмивка. Тъй като нямах желание да търпя дълго гледката на тази усмивка, дръпнах още една щедра глътка от виното на Обвар.

– Знаеш ли защо жреците го убиха, Луралин? – попита Келбранд. Както обикновено, гласът му бе тих. Брат ми рядко викаше. Даже при дуелите, в които го бях виждала да се бие, малкото думи, които изричаше между трясъка на остриетата, бяха изречени със спокойно, почти внимателно мърморене. Въпреки това не помня някой някога да е пропуснал да чуе или разбере дори една негова дума.

– Отговорил е грешно на въпроса – отвърнах и избърсах уста с ръкава на официалната си черна памучна роба.

– Не долавям скръб в гласа ти, конче – каза Келбранд, и най-сетне се обърна към мен. – Ти не обичаше ли брат ни? Сърцето ти не се ли сломи, когато той напусна този свят?

Всеки слушател би приел въпросите му за сериозни, искрени питания, обагрени със скръбна нотка от явното ми безразличие. Аз обаче познавах брат си достатъчно добре, за да усетя леката подигравка, когато я чуя.

– Родени сме от една утроба – казах аз, – но не сме деца на един и същи баща. Телвар бе чужд за мен през по-голямата част от живота ми. Но... – Млъкнах, за да огледам трупа на олтара, още веднъж поразена от многото бойни рани по него, някои отдавна заздравели, други само на няколко седмици. Знаех, че по тялото на Келбранд няма почти никакви белези. – Въпреки това съжалявам, че вече го няма. Той беше добър скелтир, макар и да прекаляваше малко с цитирането на жреческите поучения.

– Жреческите поучения – повтори Келбранд и бавно кимна. – Той винаги е обичал уроците им. „Аз съм ходил извън Желязната степ, братко – каза ми веднъж. – Животът на тамошните хора е пълен с несигурност и объркване. Те тачат слабостта и се въргалят в алчност. Превръщат лъжите в добродетел, а честността – в грях. Когато се надигне местра-скелтирът, той ще отмие всичко това с кръв. Жреците са го видели.“

Млъкна и посегна да сложи ръка върху мътно лъщящите очи на Телвар, за да ги затвори.

– Но ти грешиш, малко конче. Те не го убиха заради отговора, който им е дал. Убиха го, защото не им е дал отговор. Той не беше местра-скелтирът и го знаеше.

– Той направи път на теб – казах.

– Да. Каза ми го снощи. Говорихме дълго и той ми каза много неща, включително въпроса, който ще ми зададат утре, и въпроса, който ще последва след година, ако отговоря вярно.

Аз се взрях в него с ужасено мълчание и мехът едва не се изплъзна от пръстите ми от смайване, преди да се овладея. Открих, че имам нужда да си сръбна още една глътка, преди да заговоря.

– Казал ти е? Но това е ерес!

Зъбите на Келбранд, съвсем бели, съвсем равни, заблестяха, когато се засмя – нещо много рядко за него.

– С времето, сестричке, ще ти кажа всичко, което узнах снощи, и ти ще осъзнаеш пълния абсурд на думите, които току-що изрече.

Веселието му се стопи бързо и той вдигна ръка от очите на Телвар, за да ме стисне за рамото.

– Утре ще ме попитат за името ми.

– Но те вече знаят името ти. Келбранд Рейерик, скелтир на скелда Кова.

– Не, те искат друго име. Име, достойно за местра-скелтира. Име, което войниците на Търговските крале ще шепнат със страх, когато чуят гърма на сталхастките копита в Степта. Име, което ще ни отведе до Златното море и отвъд.

Ръката му се премести от рамото на лицето ми и обгърна бузата ми в шепа. Видях на лицето му съжаление, когато ми се усмихна, а също и вина, защото знаеше колко тежко е това, което се кани да поиска.

– Ето какво трябва да ми дадеш: име. Луралин, скъпа сестричке, време е да сънуваш отново.

Макар че се опитах да устоя на импулса, макар че бях избягвала да правя това още откакто дойдох тук, очите ми неизбежно бяха привлечени от Гробницата. Тя се издигаше по средата на полукръга от желязо и камък, който образуваше Великата могила. Неукрасен сив каменен блок, широк десет крачки и висок дванайсет стъпки, с отвор в източната стена. Отворът представляваше черен правоъгълник в сивия камък, защото отвътре не идеше никаква светлина. Жреците никога не го пазеха. Защо да си правят труда, след като никой никога не би се осмелил да влезе вътре, освен ако не му бъде заповядано?

– Не се страхувай – каза Келбранд, когато очите ми се задържаха нетрепващо върху черния вход на Гробницата. – Жреците не знаят нищо. Погрижихме се за това.

– Ще разберат – казах и открих, че ми е невъзможно да потисна треперенето в гласа си. Ръката ми се пъхна неканена под робата, за да хване изписания тигров зъб, и го стисна силно. – Даже с това, след като сме толкова близо... до онова. Те ще разберат.

– Надценяваш способностите им. Те притежават само малка частица от силата, за която претендират. Истинската им сила се крие в илюзиите, които са заплели, за да уловят душите на нашия народ, а с времето всички илюзии избледняват. Още един урок, който ми даде Телвар снощи.

– Те ще разберат! – настоях аз. Мразех се за внезапно избилите в очите ми сълзи. Молбата му ми звучеше като предателство, егоистично искане, което рушеше доверието помежду ни. Защото само той в целия ни скелд, само той сред многото ми братя, сестри и братовчеди от Божествената кръв знаеше истината. Ако жреците някога разберяха, щях да мина през черния вход и това, което излезеше оттам, нямаше да съм аз.

– Те ще ме накарат да...

Гласът ми изневери и той ме придърпа към себе си, ръцете му ме обгърнаха като два клона на най-могъщото дърво. Тепърва щяха да дойдат и други думи, други клетви и обещания, но впоследствие проумях, че връзката ни бе скрепена навеки от онази прегръдка. Това бе моментът, в който станах наистина негова. В обятията му всичкият страх се изпари и аз разбрах, че той никога няма да позволи да ми се случи нещо лошо – на тялото или на душата ми.

– Ще убия всеки жрец, ако те дори намекнат за това – прошепна той в ухото ми. – Ще боядисам тази Могила с кръвта им и ще набуча главите им в полукръг около Гробницата, за да ги види целият Хаст. – Отдръпна се и избърса с палци сълзите ми, също както преди толкова много години, само дето този път нямаше да има шамар след проявената доброта. – Вярваш ли ми, малко конче?

– Да, братко – казах и притиснах глава към гърдите му, слушах равномерното биене на сърцето му. – Вярвам ти.

Да призовеш Истински сън не е сложен процес. Нито пък е мистичен или ритуален. Противно на вярванията на повечето непросветени култури, той не изисква напеви, зловонни бъркочи или проливането на кръвта на невинни животни. Всъщност, както съм открила през годините от първата проява на дарбата ми, нужно е само сигурно и удобно местенце, изпълнено с мир и покой. Ето защо онази вечер напуснах бивака на Кова. Празненствата бяха започнали рано и всички бяха за­хвърлили обичайното благоприличие, за да се отдадат на пиене, замъгляващ ума прашец и безразборно съвкупление.

Придружена от Келбранд и двама от най-доверените му братя по седло, оставих зад себе си гълчавата на празненството и препуснах извън скупчването от палатки, в простора на Желязната степ. След пет мили езда под звездите стигнахме до малко възвишение в иначе неизменно равния пейзаж. Двамата воини разпънаха на върха му палатка, вързаха юздите на конете за китките си с дълги въжета и се отдалечиха на почтително разстояние. Единият застана с лице на изток, а другият – с лице на запад. И двамата държаха лъковете си в готовност, със стрела на тетивата. Не знаех дали Келбранд им е казал какво ще се случи тази нощ, но също така знаех, че ако им е казал, те никога няма да проговорят за това. Верността сред онези, които печелеха приятелството му, бе безгранична.

– За в случай, че ти доскучае – казах и подадох на Келбранд меха на Обвар.

– А – каза той, след като отпи малка глътка и повдигна одобрително вежди. – Това ми е познато. Варварите оттатък Широкото море го правят от плод, наречен грозде. Те живеят в кралство, затънало в безкрайни войни и глупави суеверия. – Остави меха до малкия огън, който бе наклал. – Ще се радват на мира, който ще им занесем някой ден.

– Смяташ да стигнеш чак толкова далеч?

– Смятам да обиколя целия свят. Защото нима жреците не са предрекли, че това е пътят на местра-скелтира?

Завъртях очи и се вмъкнах в палатката.

– Не го изпивай всичкото.

Съблякох дрехите си от волска кожа и се изтегнах на кожите, които ми бяха приготвили неговите братя по седло. Както винаги в Степта, вятърът бе силен и палатката постоянно плющеше. Това бе познат напев и не ме смущаваше; аз подирих спокойствието на ума, което щеше да доведе черното було и Истинския сън.

След първия си опит дълго бях отбягвала своята дарба, уплашена от онова, което бих могла да видя, щом булото се разтвори. Но любопитството, може би най-трудният за нарушаване от всички навици, в крайна сметка ме принуди да я потърся. Отначало опитите ми бяха неуверени; Истинският сън ми носеше откъслечни картини на места и хора, толкова чужди по дрехите и речта си, че каквото и да бе пратеното ми послание, то губеше значение. Едва след дълго експериментиране открих, че Истинският сън има нужда от цел – въпрос, който да го насочва към истината.

„Името на брат ми – прошепнах наум, докато черното було се спускаше. –Какво е?“

Булото покорно се разтвори и открих, че стоя на върха на нисък хълм, а високата трева шушне на вечерния вятър. Небето бе в тъмните оттенъци на здрача и можех да видя множество огньове, пламтящи в плитката котловина долу. „Армия“, осъзнах, попивайки гледката на града от палатки, струпани около лагерни огньове, край които седяха или стояха мъже. Оръжията и доспехите им бяха натрупани на купчини и видът им бе много различен от черните железни нагръдници и ризници на Хаста. Състояха се от припокриващите се стоманени плочки и копията със закривен връх на войниците, служещи на Търговските крале. Това бе най-голямата войска, която бях виждала, хиляди и хиляди бойци.

– Коя си ти?

Сепнах се при звука на другия глас. Жената стоеше на десетина крачки от мен и външността ѝ бе много изненадваща с пълната си непознатост. Досега не бях виждала такава дреха: проста черна роба, дълга до глезените, с малък бял пламък на гърдите. Освен това лицето ѝ бе с различна форма и цвят от тези на хората от Търговските кралства, приличаше повече на сталхастите с техните сини очи и бледа кожа. Но това, което ме изненада най-силно, всъщност направо ме шокира, бе, че тя гледаше право в мен. Виждаше ме.

– Коя си ти? – повтори жената и се огледа наоколо с ококорени и уплашени очи. – Къде съм?

Можех само да я зяпам онемяла. В никой от предишните ми Истински сънища техните обитатели не бяха забелязвали присъствието ми. А и как биха могли? Аз в действителност не бях там.

– Ти ли ме призова на това място? – попита жената и тръгна към мен, изведнъж по-скоро ядосана, отколкото объркана. Аз не помръднах, все още в плен на несигурността, а също така разсеяна от факта, че жената в черно не носеше обувки. Стъпалата ѝ бяха почернели от мръсотия и по някаква причина намерих тази гледка за странно пленителна.

– Това не е видение от Отеца – каза жената и се хвърли към мен. – Чувството е различно. Усещам го!

Бях така погълната от нозете ѝ и завладяна от безгранична изненада, че не можах изобщо да реагирам. Тя ме хвана за ръцете и ме стисна силно. Помня, че забелязах колко кръвясали са очите ѝ, когато лицето ѝ се доближи на сантиметри от моето. Беше хубаво лице, да си кажа честно, притежаваше гладкост, която говореше за жена, наближаваща трийсетата си година. Но бе увенчано с рошава тъмна коса, а в дъха ѝ имаше позната остра миризма, която заедно със зачервените ѝ очи водеше до едно-единствено заключение: „Пияница. В съня ми е нахлула пияница с мръсни крака.“

– Не се опитвай да ме залъжеш, вещице! – изсъска тя. – Що за помисъл на Мрачното е това?

Лекият, но зловонен повей на дъха ѝ бе това, което ме освести. Лицето ми се изкриви в гримаса на отвращение и аз замахнах рязко с глава, за да забия чело в носа ѝ. Желаният ефект дойде мигновено, ръцете ѝ изпуснаха раменете ми и тя със стон се отпусна на колене.

– Попита ме коя съм – казах, изтеглих дългия нож от колана си и го опрях в гърлото ѝ. – Първо искам да разбера твоето име.

С удоволствие видях как острието се притиска в плътта ѝ. Щом можехме да се докосваме взаимно тук, изглежда, можех­ме и да си причиним вреда.

– Нищо няма да ти кажа, слугиньо на Мрачното – рече тя, взирайки се предизвикателно нагоре в мен с напрегнато от болка лице. – Никога няма да предам любовта на Отеца...

Изквича от болка, когато драснах с острието по бузата ѝ, оставяйки малка, но дълбока резка.

– Как попадна тук? – попитах. – Как така можеш да ме виждаш? Как намери път към съня ми?

Болката и враждебността ѝ за момент се стопиха и тя ме зяпна в объркана почуда.

– Искаш да кажеш... че ти също си ясновидка? Но... ти не можеш да познаваш любовта на Отеца. Той не би поднесъл толкова велика дарба на такава като теб...

– Какъв отец? – попитах и доближих върха на ножа си на сантиметър от окото ѝ. – Какви ги дрънкаш?

Звукът на множество рогове погълна думите ми, пронизителният екот се надигна от армията долу в мощен тревожен хор. Откъснах очи от пияната жена и видях, че армията откликва на този зов. Войници тичаха да си вземат копията и да облекат броните си, стрелци вдигаха колчаните си и кавалеристи оседлаваха вързаните коне.

– Какво става? – попита жената. Осъзнах, че още държа ножа готов да прониже окото ѝ, и отстъпих назад, изведнъж почувствала се малко глупаво.

– Битка, очевидно – отвърнах и прибрах оръжието.

– Къде? – Тя се изправи, трепна и потърка носа си. Видях, че синината вече избледнява, както и порязването на бузата ѝ. Изглежда, всички рани, които си нанасяхме тук, бяха временни. – Кой се бие?

– Не съм съвсем сигурна. – Обърнах се и загледах строяващата се армия. – Подозирам, че се намираме някъде в южната Степ, недалеч от границата със земите на Търговските крале.

– Търговските крале ли?

Обърнах се към нея, сбърчила смаяно вежди от искреното невежество в гласа ѝ. Как можеше да не е чувала за Търговските крале? Те притежаваха по-голямата част от световното богатство.

– Мисля, че е време да се запознаем както си му е редът – казах.

Тя изпъна рамене и вирна самонадеяно брадичка.

– Аз съм лейди Ивиния Морентес от Западните предели – заяви тя. – Служителка на Църквата на Световния отец и Свещена ясновидка по Негова благословия. – И млъкна, предположих, за драматичен ефект. – Известна като Благословената дева на всички, които се радват на любовта на отеца.

Поклатих объркано глава, но все пак вдигнах отворената си длан в знака за мирен поздрав.

– Луралин Рейерик от Божествената кръв, дъщеря на скелда Кова от сталхастите.

От изражението ѝ се виждаше, че тя не е по-наясно с моя­та личност, отколкото аз с нейната.

– Ти си... – започна тя с колебливо мръщене – ясновидка в твоя народ?

– Ясновидка ли?

– Виждаш... разни неща. Събития, които ще се случат или вече са се случили.

– Понякога. Аз го наричам Истинския сън.

– Сън. – Тя изпръхтя презрително и насочи вниманието си към строяващата се армия. – Не, момиче, това не са сънища. А дарове на прозрението от самия Отец. Макар че не мога да си представя защо е избрал да ги сподели с теб.

От тона ѝ ме засърбя ръката да посегна пак към ножа, но устоях на този импулс.

– Къде са ти обувките? – попитах вместо това, като хвърлих многозначителен поглед към почернелите ѝ нозе.

– Светските удобства са пречка за любовта на Отеца – изсумтя тя с набожна увереност в гласа. – Аз ги избягвам, за да водя простичък и неразглезен живот, също както избягвах живота на охолство и безделие, който получих по рождение. Така прозренията на Отеца ще достигнат по-лесно до мен.

Хвърлих поглед към кръвясалите ѝ очи и си спомних за вонята в дъха ѝ.

– Значи избягваш удобството на обувките, но не и пиенето.

Тръпка на гняв пробяга по лицето ѝ и отговорът ѝ дойде с накъсан, отбранителен глас.

– Църковните ритуали често изискват вино, а в Книгите многократно се споменава за свещените му свойства.

– О – гласът ми се вкисна от осъзнаването, – ти си жрица.

Тя се поизправи, скръсти ръце и в тона ѝ пролича горчив оттенък, докато отговаряше:

– На жените е забранен жречески сан, по заповед на Светия четец. Но аз служа на църквата по-добре от всеки мъж. Докато ти – тя ме изгледа косо, присвила оценяващо очи – явно си еретичка с дивашки произход. Може би затова Той те е довел тук, за да мога да те посветя в Неговата любов...

– Имам нож – напомних ѝ и кимнах към долината. – Хайде просто да гледаме битката, а? Подозирам, че това е причината да сме тук.

Армията вече почти се беше строила – дълги редици пехота, редуващи се с отряди стрелци, и кавалерия, която препускаше да заеме позиция на фланговете. Дневната светлина вече бе изчезнала почти напълно и сцената бе озарена от смесеното зарево на лагерните огньове и множеството факли, носени от конни офицери. Въпреки слабото ехо на изкрещяваните заповеди войската бе зловещо тиха, над нея бе легнал покров на напрегнато очакване. Не долавях жажда за битка тук, само ужас.

Бойците се бяха строили с лице на север, където можех да видя само тревиста равнина, простираща се в мрака. Но не след дълго усетих познато треперене в земята, последвано скоро от екливия тътен на приближаваща се буря.

– Попита ме за народа ми – казах на жената. – Ей сега ще се запознаеш с тях.

Тътенът се усилваше – тътен на много по-голямо войнство, отколкото бе събирано някога в Желязната степ. Помис­лих си, че армията долу ще се изправи срещу общата сила на всички скелдове, вречени в сталхастите. Трябва да призная, че макар сега, толкова години по-късно, да се срамувам от това, тогава перспективата ме изпълни с трепетно очакване.

Ето защо с известно смайване чух тътенът внезапно да стихва и никаква сталхастка орда не се появи от сумрачната равнина. Все още усещах присъствието им, ушите ми долавяха смесения дъх на хиляди коне и воини, но по някаква причина атаката бе спряла. После, след кратка пауза, в трепкащата светлина на факлите се появи редица от около двеста ездачи. Конете им се движеха с равен ход, приближавайки се към вече напълно строените редици на противниковата армия, без да бързат, дори небрежно. Видях, че макар много от ездачите да носят одеждите на сталхастки воини, други нямат никакви доспехи, нито оръжия. Някои, може би една трета от тях, изобщо не приличаха на сталхасти; вместо това носеха подплатените жакети на граничния народ.

Тази единствена редица от най-различни ездачи спря на няколко крачки оттатък обсега на арбалетите и всеки от тях се взря в събраното хилядно множество със свирепа, решителна настойчивост. Тогава го почувствах: вибрацията на силата, позната ми от случаите, когато избраните членове на Божествената кръв използват дарбите си. Явно жената също го почувства.

– Мрачното – ахна тя и я погледнах. Лицето ѝ бе разкривено от страх.

Силни викове привлякоха погледа ми обратно към долината тъкмо навреме, за да видя как огнено кълбо израства в центъра на първата редица Търговски войници. Видях как мъже се търкалят по земята, обвити в пламъци. На петдесет крачки на изток друга част от редицата, около двайсет души пехотинци, изведнъж бяха запратени назад сякаш от удар на гигантски невидим юмрук. Бронираните им тела се премятаха като кукли. Отекнаха още викове и цялата първа редица сякаш се разпадна. На едно място войниците просто се свлякоха на земята и останаха да лежат неподвижно, на друго бойците на цяла рота се обърнаха един срещу друг и почнаха да се избиват в бесен пристъп на самоунищожение. А сред всичко това разцъфваха още пламъци и невидимият юмрук нанасяше удар след удар.

Скоро хаосът плъзна и по следващите редици. Офицерите се мъчеха да поддържат реда, докато рота след рота губеха дисциплина пред лицето на растящата паника. В този момент се появиха сталхастите. Редицата от разнородни ездачи се раздели встрани и огромна стреловидна формация от конни воини изникна в галоп от мрака. Начело препускаше висок мъж на черен като въглен жребец, вдигнал дългата си сабя. Носеше железен шлем, увенчан с голям кичур конски косми, и решетъчно забрало, което скриваше лицето му, но аз го познах моментално.

Клинът на сталхастите се вряза в дезорганизирания център на армейския строй и го проби като остро желязо – мека кожа, проникна дълбоко в паникьосаните редици отзад. Още сталхасти атакуваха от равнината на изток и запад и всяка стрела с връх от стомана се забиваше дълбоко. Само след няколко мига стана ясно, че голямата армия е обречена, цялото дъно на долината представляваше истинска касапница. Някак си въпреки целия хаос и объркване не ми беше трудно да следя високия ездач с черния жребец. Той криволичеше по бойното поле, оставяйки след себе си мъртви и умиращи хора, а сабята му свистеше в гибелен вихър. Днес често ми се случва да плача, щом си спомня за тогавашното си ликуване, гордата песен, която се надигна в мен, докато гледах кървавия път на брат си.

– Отче! – извика жената до мен и се свлече на колене със сълзи, рукнали по треперещото ѝ лице. – Защо ме прокле с това видение?

– О, я млъквай – сопнах се аз, подразнена, че ме е разсеяла. – Трябва да се смяташ за облагодетелствана, че виждаш това. Защото така трябва да стане. Местра-скелтирът ще се надигне и нищо няма да го спре. Отдавна е предречено...

И открих, че гласът ми заглъхва, понеже видях как високата фигура спира жребеца си. Мъжът стоеше обърнат към група коленичили Търговски войници, захвърлили оръжията и навели глави доземи в знак на пълно покорство. Брат ми ги изгледа в неподвижен размисъл, който продължи има-няма миг, после пришпори жребеца си напред и копитата му разбиха главата на най-близкия коленичил мъж, а сабята отново се развъртя в смъртоносен вихър.

Извърнах се, неспособна да гледам това. Сталхастите рядко взимаха пленници в разгара на битката, знаех го. Робите щяха да бъдат събрани от оцелелите след края ѝ. В действията на брат ми нямаше нищо необичайно. Но все пак, защо той се забави? Дали се наслаждаваше на страха им?

– Милосърдието е слабост – прошепнах с надеждата често повтаряната мантра да успокои сърцебиенето ми. – Състраданието е страхливост.

Тогава усетих как Истинският сън започва да се разпада, черното було запълзя по края на зрението ми, докато жената продължаваше да вие скръбно:

– Защо, Отче? Защо ми показваш този триумф на един меч в служба на Мрачното? Тази поличба за пълно унищожение? Как могат праведните да устоят срещу такова зло?

Тогава булото се сви и тя изчезна, може би за да се събуди отново в собствената си страна. Или може би е прекарала вечността в ридания в Истинския сън. Знам само, че никога повече не я видях – нито насън, нито наяве.

Келбранд ме чакаше пред палатката, седнал с кръстосани крака край догарящия огън, и хвърляше дълга сянка на светлината на изгряващото слънце. Макар че сънят ми се бе сторил кратък, той всъщност бе изпълвал ума ми в продължение на много часове. Постоях малко трепереща, както от студа на утринния въздух, така и от ехото на отчаяните молби на Благословената дева към нейния бог.

– Е, кончето ми – каза Келбранд, като стана и пристъпи към мен, за да наметне вълча кожа около треперещото ми тяло. – Имаш ли име за мен?

– Да – казах, намирайки утеха в усмивката му, която винаги бе имала силата да прогонва всяка несигурност. – Да, братко, имам име.

На другия ден Келбранд се яви пред жреците, застанал гол и невъоръжен пред олтара, както го изискваше ритуалът. По-нисшите жреци покорно го отведоха при местра-дирмара, който го чакаше прав пред Гробницата.

Сутринта бе изненадващо лишена от събития. Обикновено издигането на нов скелтир би подтикнало най-славните воини на скелда да го предизвикат, но този път само един излезе напред – прошареният Ирнар, ветеран с шейсет лета зад гърба си и също толкова битки, наставник и на Телвар, и на Келбранд в ранните им дни.

– Защо, стари вълко? – попита го Келбранд, когато Ирнар излезе напред, вдигнал сабята си под ъгъл, за да покаже официално предизвикателство.

– Лош късмет е един скелтир да бъде издигнат без кръв – отвърна старият воин със свиване на рамене. – А на мен ми омръзна да ставам по шест пъти на нощ от постелята си, за да пикая. Хайде да продължаваме, а, момче?

И така, те се биха и Келбранд удостои Ирнар с подобаващо дълга и кървава смърт. Понеже един бърз край би бил обида.

Гледах как Келбранд застана пред местра-дирмара и видях как устните на жреца се размърдаха, докато задаваше въпроса си. Разстоянието бе прекалено голямо, за да чуя отговора на брат ми. Можех да видя изражението на жреца достатъчно ясно, за да различа смесицата от дълбоко разочарование и сурово приемане, когато той кимна. Както винаги, Истинският сън не ме беше подвел.

По-нисшите жреци изнесоха напред тъмнозелената одежда на скелтир и я положиха в нозете на Келбранд. След като той се облече, двамата с местра-дирмара отидоха при олтара.

– Пред вас стои Келбранд Рейерик! – изрече напевно жрецът, като вдигна ръката на брат ми. – Признат днес от Слугите на Невидимите за скелтир на скелда Кова.

Откъм тълпата сталхасти се надигнаха овации – в гласовете на Кова имаше ентусиазъм, докато другите скелдове бяха по-сдържани. Докато приветствията продължаваха, видях как брат ми се обърна и каза нещо на жреца. Лицето на местра-дирмара се втвърди и той поклати глава в упорит отказ. Тогава видях, че Келбранд е стиснал китката му толкова силно, че го накара да трепне. Докато ликуването утихваше, Келбранд заговори отново и този път чух думите му:

– Кажи им, старче.

Местра-дирмарът заскърца със зъби, унижението и болката изкривяваха лицето му в гримаса. Още тогава разбрах, че това е повратен момент, в който се решава кой е истинският водач на Хаста.

– През вас стои Келбранд Рейерик! – извика повторно към тълпата великият жрец, оголил зъби. В думите му се долавяше яростта на победен. – Който от днес насетне ще бъде известен като Мрачния меч!