Усложнения

1.

Хотел „Луи XVI“ на улица „Боаси Д’Англе“, който се намираше близо до Фобур Сент-Оноре в Париж, бе затворен за ремонт от четири години. Улицата беше достъпна само за пешеходци, а полицай отваряше бариерата само за коли, превозващи важни личности или гости на хотела. По-малък от величествените палати, петзвездните хотели на Париж, той беше любимо място на тузари, кралски особи и световноизвестни личности. Хотелът предлагаше на клиентите си великолепни стаи и огромни апартаменти, обзаведени със зашеметяващи антикварни мебели, завеси от фина коприна и сатен, с красиви подове, напомнящи за Версай, и фантастични произведения на изкуството. С атмосферата, която предлагаше, можеше да бъде сравнен с домовете на хората, които отсядаха тук. В продължение на трийсет и осем години с желязна ръка за хотела се грижеше чаровният управител Луи Лавал. Мосю Лавал бе преминал през школата на „Риц“ и бе известен в тези среди, а конкурентите му завиждаха безмерно. Той беше изключително дискретен, наясно с желанията и изискванията на клиентите си, кинозвезди и публични личности, които можеха да изгубят много, ако тайните им някога бъдат разкрити. Но това никога не ставаше. Мосю Лавал не позволяваше да се случи нищо лошо на никой от гостите, независимо от обстоятелствата. Той беше на седемдесет и четири и не възнамеряваше да се пенсионира, когато хотелът затвори за ремонт преди четири години. Жесток рак го покоси по средата на ремонта и бързо го унищожи. Луи Лавал почина единайсет месеца преди хотелът отново да отвори врати. Беше ръководил ремонта толкова ефикасно, че дори смъртта му не забави откриването. В деня на празненството откриха негов портрет и старите им клиенти го поглеждаха с обич, докато се настаняваха. В очите на няколко от гостите проблеснаха сълзи. Персоналът на хотела също уважаваше своя управител, но всеки от тях често беше страдал от стремежа му за съвършенство. Той беше мечтата на всеки хотелски гост, ако обаче Лавал смяташе, че е достоен за „Луи XVI“. Ако клиентите не отговореха на високия стандарт на хотела, с изненада откриваха, че не могат да си уредят дори резервация за обяд там, да не говорим за един от умопомрачителните им апартаменти. Неблагоразумията в живота на прочутите им гости бяха винаги пренебрегвани и мосю Лавал ги предпазваше от пресата и папараците от години, но лошото поведение в хотела не бе толерирано.

Известни рок звезди нямаха шанс за нищо повече освен да минат през фоайето и дори тогава ги наблюдаваха зорко и посрещаха студено. Хотелът не беше любимо място за простаците, а на редовните клиенти се прощаваше всичко, което създаваше здрава, дълготрайна връзка между тях и управата. Парвенютата, които не знаеха как да се държат и да уважават околните, не бяха добре дошли тук. Стаите в хотела бяха почти изцяло резервирани още две години преди края на ремонта. Мосю Лавал лично бе направил първите резервации. А фактът, че не бе доживял да види дългоочакваното събитие, натъжи всички. Стандартите му бяха прекалено високи, но той винаги бе лоялен, готов да направи всичко, за да предпази редовните си гости.

Няколко от първоначалните резервации за откриването бяха отменени поради настъпили непредвидими обстоятелства. Отказите в последната минута дадоха възможност на няколко нови лица да бъдат сред гостите. Новият управител, Оливие Бато, бе непознат за всички. След смъртта на Лавал, неговият заместник се пенсионира, защото не можеше да си представи, че ще е адютант на не толкова велик генерал, и се премести в дома си в Испания. Луи Лавал притежаваше вила в Южна Франция, където прекарваше летните си отпуски. Облагите от службата му бяха многобройни и доходоносни. Той имаше син на име Албърт, за когото малко хора знаеха, защото никога не обсъждаше личния си живот. Синът му беше лекар в Таити, женен за местна жена и имаше три деца. Само главната икономка, дискретна компаньонка на Луи от двайсет години, знаеше за сина му, при това разбра за съществуването му цели десет години след началото на връзката им. Синът му никога не идваше в Париж, а Лавал го посещаваше в Таити веднъж на пет-шест години. Не беше близък с момчето, което бе отгледано от дядо си по майчина линия в Британи, след като Лавал и майка му се разведоха, когато беше още бебе. Двамата почти не се познаваха и Албърт се изненада, когато баща му му завеща цялото си имущество, което никак не беше малко. С него Албърт и децата му бяха осигурени за цял живот. В смъртта си Лавал направи за сина си повече отколкото докато беше жив. Лавал беше оставил на Жислен, главната икономка, щедра сума, която ѝ позволи да се пенсионира и оттегли в малък, хубав апартамент в Кан малко след смъртта му. Благодарение на него, тя вече не трябваше да работи и се наслаждаваше на живота си на Ривиерата.

Собствениците на хотела, вече трето поколение, бяха дискретни хора и никога не се появяваха там. Живееха в Лондон и хотелът бе златна мина за тях. На Лавал му бяха нужни десет години след като те наследиха хотела, за да ги убеди да направят ремонта. Най-после той успя да им обясни, че е важно да използват високите технологии в хотела, които по-младите им клиенти щяха да оценят. Старата гвардия не се вълнуваше от липсата на технологии, но Лавал осъзнаваше, че модерните нововъведения ще осигурят бъдещето им. Все още имаха някои проблеми, когато хотелът отвори отново. Техниците работеха трескаво по тях и те бяха последната част от ремонта, която не вървеше гладко.

Телефонната им система беше като от космическа станция и новият управител, Оливие Бато, отчаяно се опитваше да научи как да я използва. Всяка вечер си лягаше с поверителните досиета, които поддържаха за всичките си гости. Знаеше, че му предстои да научи много за тях. Лавал бе поддържал много от профилите им на безопасно място в мозъка си, а останалите – в хотелския сейф.

Заместник-управителката на Бато, Ивон Филип, също беше нова. Бато беше на четиресет и една години, разведен след кратък брак, като самия Лавал. Нямаше деца и две години бе работил на рецепцията в хотел „Кап-Еден-Рок“, а после в „Риц“, където се беше справил добре. Хората в бранша го смятаха за лош избор, но собствениците на „Луи XVI“ го бяха харесали, когато се запознаха с него в Лондон. Те бързаха да назначат управител, защото оставаше по-малко от година преди откриването на хотела. Бато никога не бе поемал толкова много отговорности, колкото сега щеше да му се наложи, но те вярваха, че е способен да се справи с тежката задача. Той беше интелигентен, имаше желание да работи и ги бе убедил, че е подходящият човек.

Бато избра заместничката си сам. Ивон Филип бе на трийсет и две години и пътищата им се бяха пресекли в „Риц“, където бе работила повече от година. Тя беше една от младите заместник-управителки на рецепцията и изглеждаше способна жена. Беше завършила хотелиерския колеж в Лозана и бе работила в „Баур О Лак“ в Цюрих три години след като се дипломира. После беше работила в „Кларидж“ в Лондон и „Четири сезона“ в Милано. Говореше перфектен английски, немски, италиански и, разбира се, френски. Бато говореше английски, немски и руски. Ивон притежаваше самоувереност, която той харесваше. Самият Бато страдаше от притеснения и вечно се тревожеше, което Ивон вече бе забелязала. Той бе под голямо напрежение заради откриването и тя направи всичко възможно да го успокои. Ивон беше хладнокръвна и спокойна, две ценни качества в хотелиерския бизнес, където във всеки един момент можеше да настъпи криза, сред взискателни и разглезени хора, които настояваха всеки от капризите им да бъде удовлетворен. Често се озоваваха в неудобно положение и очакваха хотелската управа да реши всичките им проблеми. Ивон имаше опит с подобни кризи, Оливие също, когато работеше в „Риц“. Две прочути американски кинозвезди бяха починали неочаквано, единият от свръхдоза хероин, а другият от масивен инсулт на петдесет и седем години. Имаше и няколко кражби на бижута, сериозни заплахи за бомби, както и дребни дипломатически инциденти, с които той дискретно се бе справил. Оливие беше свършил добра работа, но в повечето случаи с помощта на старшия управител. Сега обаче той щеше да е в тази роля и щеше да му се наложи да докаже, че е способен да се справи с всичко с помощта на заместник-управителката си. Тя имаше богат опит в решаването на всякакви кризи в предишната си работа, а и вече познаваше някои от редовните им клиенти от престоя им в хотелите в други градове, където беше работила. Редовните гости на „Луи XVI“ бяха изискано, отбрано общество, но имаха много слаби места и бяха свикнали да удовлетворяват всичките им капризи, което Оливие Бато бе твърдо решен да направи за тях, с помощта на Ивон. Тайната му мечта беше да се превърне в легенда като Луи Лавал.

През първата седмица след откриването всичко вървеше добре, с изключение на интернета и телефонната система, която продължаваше да излиза от строя в различни части на хотела без никакво обяснение. Заработваше отново след няколко часа, сякаш я управляваше призрак, който си правеше лоши шеги с тях. Ивон подметна, че сигурно духът на Лавал се гъбарка с тях, но шефът ѝ не се развесели от думите ѝ. Защо Лавал би искал да го тормози? Само за да му напомни, че той все още ръководи шоуто, макар и от оня свят? Шегата на Ивон го раздразни, защото всичко беше възможно. Както Оливие ѝ напомни, хотелите си имаха собствен живот и душа, а и около тях все се въртяха някакви слухове и легенди. От всичко, което знаеше за Луи Лавал, Оливие смяташе, че той бе напълно способен да си играе с телефонната система, само за да обяви присъствието си. Лавал винаги се бе държал, сякаш той бе собственик на хотела, макар хората да знаеха истината, но нямаше съмнение, че бе велика личност и новата технология бе негова идея. Оливие смяташе, че системата бе прекалено сложна и авангардна за техния сравнително малък хотел.

Във фоайето имаше три магазина. Единият бе на прочут бижутер, който продаваше безбожно скъпите си красиви бижута. Другият бе малко представителство на „Лоро Пиана“, а третият бе магазин за чанти, който продаваше различни модни марки. Витрината му бе украсена със старинни чанти на „Ерме“ от алигаторска кожа, които се продаваха за шестцифрени суми. Всички витрини бяха наети от луксозни магазини, които държаха да покажат какво се продаваше в бутиците им във „Фобурж“. От време на време продаваха някой скъп комплект бижута направо от витрината. Хората, които идваха да пийнат в известния бар или да вечерят в тризвездния ресторант, обичаха да разглеждат бижутата, а и другите стоки в магазините. Хотелът имаше сложна алармена система и голяма група охранители, които се грижеха за сигурността.

Цените на стаите в „Луи XVI“ бяха доста високи, а сега, преди откриването, бяха повишени още повече. Човек със скромен доход не можеше да си позволи да отседне там. Сред редовните им клиенти бяха хора, притежаващи някои от най-големите богатства в Европа, Азия и Близкия Изток, както и в Америка, въпреки че американците предпочитаха по-големи хотели като „Риц“ и „Четири сезона“. Някои от изисканите им гости идваха в „Луи XVI“ от години и сега нямаха търпение да се върнат там. Когато хотелът отвори, всички стаи бяха резервирани и вече имаха списък с чакащи за следващите четири месеца. Винаги поддържаха малък брой стаи и апартаменти свободни, в случай че някой много важен човек пожелаеше да го настанят в последната минута, но дори тези помещения не достигаха. В средата на първата седмица Оливие провери списъка с хора, които трябваше да бъдат настанени, и на ранната им сутрешна сбирка каза на Ивон кого тя да придружи до стаята и за кого той щеше лично да се погрижи. Всички останали гости щяха да бъдат приветствани от младшите заместник-управители на рецепцията.

Ивон се впечатли, когато Оливие сложи Габриел Гейтс в списъка с гости, които трябваше да посрещне през деня. Тя беше от редовните им клиенти. Ивон я беше виждала в „Кларидж“, но не ѝ бе позволено да се доближава до нея. Тогава не можеше да поздравява толкова важни гости, но като заместник-управител на „Луи XVI“, въпреки възрастта си, за нея беше чест да ѝ позволят да придружи толкова важен клиент. Ивон знаеше добре коя е Габриел Гейтс – американка, прочут експерт по изкуствата. Покойният ѝ баща, Тиодор Уестън, бе притежавал известна художествена галерия в Ню Йорк и тя се бе учила от него. Беше омъжена за Артър Гейтс, един от най-преуспяващите финансисти в Щатите, двайсет и пет години по-възрастен от нея. Ивон смътно помнеше, че Габриел бе на около четиресет и пет и имаше две дъщери в колеж. Беше много привлекателна и елегантна жена, която излъчваше власт, родена в богато и известно семейство. Покойната ѝ майка беше прочута с красотата си дебютантка и Габриел притежаваше самочувствието на обичано единствено дете. Беше твърдоглава, любимка на баща си. Ивон си спомняше за скандала през последните две години, когато съпругът ѝ я бе напуснал заради младо момиче, едва три години по-голямо от първата му дъщеря. Пресата се нахвърли въодушевено на сензацията и не спираха да коментират колко пари притежаваше Артър Гейтс и колко млада бе новата му приятелка. Но Габриел също произхождаше от богато семейство и имаше преуспяващ бизнес, защото работеше с изключително скъпи произведения на изкуството и прочути клиенти. Като всички клюки и скандали, историята гърмя известно време, по вестниците и списанията се появяваха снимки, но след няколко месеца всички я забравиха.

Габриел Гейтс беше дискретна жена и държеше на личното си спокойствие. Не направи никакъв коментар пред пресата, която я преследваше упорито, и накрая те изгубиха интерес. Артър обаче си остана зрелище за папараците. Беше на шейсет и осем години, а новата му приятелка бе двайсет и четири годишна рускиня, с която се бе запознал на ски в Сен Мориц.

Ивон познаваше този тип млади жени. Хотелите, където беше работила, бяха пълни с момичета като нея, винаги с много по-стари и богати мъже. Каквато и да бе причината, мъжете се ласкаеха страхотно от вниманието им и ги глезеха безумно. Отхвърлените им съпруги обикновено бяха щедро компенсирани с къщи, вили, яхти, бижута. Младите момичета печелеха големите награди докато връзката им със старците продължаваше. А когато приключеше, те обикновено си намираха друг старец, също така могъщ и богат, или дори по-богат. Ивон знаеше какво правят и дори отначало им завиждаше, но не за дълго. Тя самата не можеше да си представи да се омъжи за пари. Истински принц Чаровник щеше да е добре дошъл, но не и седемдесетгодишен старец с голяма банкова сметка. Това користолюбие не ѝ беше присъщо. Някои от мъжете с младите момичета бяха ужасни. Тя никога не беше виждала Артър Гейтс, освен по снимки, а той бе много по-възрастен дори от бившата си съпруга. Габриел беше третата му жена. Артър изглеждаше изискан на снимките, но Ивон не смяташе, че е свестен човек, след като бе зарязал съпругата си заради двайсетгодишна златотърсачка.

Ивон забеляза, че Габриел бе резервирала обичайния им апартамент и пътуваше сама. Беше направила резервацията наскоро, а те бяха положили сериозни усилия, за да ѝ осигурят апартамента. В старите документи на Луи Лавал след името ѝ имаше няколко звезди, което означаваше, че служителите на хотела трябва да направят всичко възможно, за да ѝ осигурят апартамента, когато поискаше. Габриел идваше често в Париж по работа и да се види с приятели, а в бележките беше отбелязано, че съпругът ѝ винаги я придружава. Този път, разбира се, той нямаше да е с нея. Една от бележките отчиташе, че двойката притежава собствен самолет, но не се споменаваше кой го бе задържал след развода. Колата и шофьорът, които бяха наели за нея, щяха да я вземат от летище „Шарл де Гол“, а не от „Ле Бурже“. Значи този път Габриел не пътуваше с частен самолет.

Когато самолетът кацна на летище „Шарл де Гол“, което се намираше на около час от Париж, Габриел си помисли, че идва тук за първи път от две години. Беше отсядала в „Риц“ и „Четири сезона“ докато в „Луи XVI“ течеше ремонт, преди с Артър да се разделят. Никой от двата големи хотела не можеше да се сравни с малкия и елегантен „Луи XVI“, който и двамата с Артър обичаха. Още като дете, Габриел бе отсядала в „Риц“ с родителите си, когато идваха в Европа на почивка, и тогава много го харесваше, но след като откри „Луи XVI“ заедно с Артър, тя предпочиташе по-интимната атмосфера, която той предлагаше, а и великолепните му апартаменти.

Година след затварянето на хотела тя научи за връзката на Артър със Саша. С отчаянието на напредналата възраст, той полудя по рускинята и връзката им се превърна незабавно в скандал.

След като медиите се нахвърлиха върху сензацията, нямаше начин да закрепят брака си, а и Артър не се интересуваше. Дъщерите им му бяха ужасно ядосани и сега, две години и половина по-късно, не му бяха простили, но бяха приели положението и се виждаха с баща си. Не искаха да го загубят, макар да смятаха Саша за срам за семейството.

За Габриел връзката на съпруга ѝ бе зашеметяващ удар. Тя бе почти на четиресет и три, когато научи за нея, и новината я нарани безкрайно. Двамата бяха женени двайсет и две години. Нямаше съмнение, че Артър си падаше по млади момичета, каквато Габриел не беше. Но Саша действаше безскрупулно и решително. Артър харчеше цяло състояние по нея – тоалети от висшата мода, бижута, зашеметяващи произведения на изкуството, които тя щеше да продаде някой ден. Всички бяха виждали момичета като нея в действие, но сега Габриел бе пряко засегната от агресивността им. Тя подаде молба за развод шест месеца след като разбра за връзката им и разводът бе факт година преди пътуването ѝ до Париж. Тя се справи с него с достойнство и се въздържаше от злобни коментари против Артър пред дъщерите им, макар да бе страшно огорчена. И не само огорчена, беше смазана. Смяташе, че любовта им е истинска и ще издържи завинаги, както и че двайсет и пет годишната им разлика щеше да е достатъчна причина, но не бе станало така. Саша го беше впримчила здраво. И като много млади жени от нейния тип, тя забременя веднага след като се ожениха или може би дори преди сватбата. Сега бебето беше на три месеца и бъдещето на Саша беше осигурено. За първи път от двайсет и четири години бъдещето на Габриел обаче изглеждаше несигурно. Кариерата ѝ беше солидна и тя бе продължила да работи по време на развода. По-голямата ѝ дъщеря тъкмо се беше преместила в Ел Ей след дипломирането си, а малката беше в университета „Джорджтаун“ във Вашингтон, където се забавляваше през последната си година. И двете момичета бяха разстроени от раждането на сина на Артър. Габриел също още не се беше съвзела от това, макар да не бе изненадана, като се имаше предвид коя и каква беше Саша – златотърсачка, при това много добра и истинска професионалистка. Цялата история беше прекалено унизителна.

За Габриел нямаше значение, че Артър изглеждаше като глупак пред хората, но имаше значение, че сред познатите му се срещаха доста мъже, които му завиждаха. Мъже, които тя сега осъзнаваше, че никога не са били нейни истински приятели. Габриел беше зарязана и забравена и се радваше, че родителите ѝ не бяха живи да видят мъката ѝ. Като единствено дете, родено доста късно, те я бяха засипвали с любов и грижи. Габриел знаеше, че сърцата им щяха да са разбити, ако бяха станали свидетели на случилото се. За нея беше известно успокоение да знае, че баща ѝ щеше да е бесен на бившия ѝ съпруг. Тя се чувстваше нежелана, стара и уязвима. Прикриваше емоциите си добре и оставаше спокойна и хладнокръвна с клиентите си, но се чувстваше смазана и не позволяваше дори на дъщерите си да видят до каква степен. В продължение на месеци не спираше да плаче. Беше замаяна и настроена безнадеждно за бъдещето. Внезапно на четиресет и три години ѝ се наложи да подава молба за развод и не изпитваше желание да започне живота си отново. Бяха ѝ нужни много повече от две години да се съвземе. След развода никой не я беше виждал в светските кръгове. Беше спряла да пътува, освен за най-важните изложби, и го правеше само когато трябваше да се види с клиент. И никога не казваше и дума за Артър и новото му семейство. А и никой не смееше да заговори по темата с нея.

Терапията с добър психоаналитик, лекарствата за няколко месеца, времето, любовта към дъщерите ѝ и професионалната ѝ етика най-после я измъкнаха от блатото. Габриел беше наследила елегантността от майка си, а страстта към изкуството – от баща си. И двете неща ѝ помогнаха да оцелее. Пътуването до Париж беше планирано в последната минута. Габриел реши да дойде тук за важно биенале по антикварни мебели и произведения на изкуството през септември и за прочутия търг на „Сотбис“, които съвпадаха с отварянето на любимия ѝ хотел. Беше любопитна да го види отново, макар да се страхуваше малко от призраците, които вероятно щяха да я нападнат там. Не беше успяла да устои на желанието да поиска обичайния им апартамент и се притесняваше, че бе допуснала грешка. Само се молеше Артър и Саша да не се появят на биеналето, но не мислеше, че това ще стане. Вкусът на рускинята не бе особено изискан, тя предпочиташе модерно изкуство. Артър бе похарчил цяло състояние за най-скъпите авангардни произведения на изкуството за нея.

Габриел летеше с пътнически полет за първи път от години, тъй като частният им самолет бе останал за Артър. Тя не го бе поискала. Беше семпло облечена, когато слезе от самолета, в черни джинси и мокасини, черен пуловер, пухкаво кожено яке и голяма чанта „Бъркин“ от черна кожа, с която обикновено пътуваше. Лицето ѝ беше красиво, тя бе слаба, висока жена, с гладка бяла кожа, тъмна коса и големи зелени очи. Но човек трябваше да се вгледа внимателно, за да я забележи. Габриел обичаше да изчезва в тълпата, но нямаше начин да не забележиш красотата ѝ, аристократичната ѝ осанка и вродената ѝ елегантност. Тя никога не бе обичала да е в светлината на прожекторите, а сега – още по-малко. Навремето, когато се омъжи за Артър, тя му беше позволявала да се перчи с нея като с красива кукла, но никога не се чувстваше удобно с това, а през годините се придържаше към собствения си стил на семпъл шик. Сега Артър си имаше желаната кукла, момиче, което можеше да облича и показва, без да обръща внимание на вулгарността ѝ, доволен да подчертава младостта ѝ, докато тя измъкваше всичко, което можеше, от него. Габриел никога не бе постъпвала по този начин. Обичаше го, бе достатъчно богата и не се стремеше към неговите пари. Сега Артър беше в съвсем различно положение. Габриел притежаваше достойнство и изисканост, за разлика от сексапилната Саша, която беше коварна и ограничена жена.

Представител на „Еър Франс“ я посрещна, когато слезе от самолета, помогна ѝ да си вземе багажа и я придружи до дискретен черен мерцедес, който хотелът бе изпратил за нея. Артър беше купил на Саша сребърно бентли, а той самият караше ламборгини. Той обичаше лукса, който успехът му осигуряваше, Саша също. Габриел не се вълнуваше от подобни неща, макар да бе летяла удобно в първа класа. Пропусна вечерята и спа през целия полет. Беше отслабнала много през последните две години и половина, които бяха тежки за нея, и сега очакваше с нетърпение отново да отседне в любимия си хотел, сякаш щеше да успее да върне времето назад. Габриел знаеше, че това не може да стане, и си повтаряше, че така е по-добре, след Артър. Чувстваше се най-вече разочарована, но не желаеше съжаление от хората и затова стоеше надалеч от всички. Не искаше да злослови срещу мъжа, когото бе обичала, нито да се оплаква от него или да се самосъжалява.

Габриел вярваше, че ще има хубав живот без него, и непрестанно си го напомняше. Разумът ѝ казваше, че ще се оправи, но сърцето още я болеше. Това пътуване бе първото доказателство за новия ѝ живот и за смелостта ѝ да се върне по познати места без него. Не беше сигурна дали не бе отхапала повече, отколкото бе в състояние да преглътне, но ако положението се окажеше прекалено тежко за нея, винаги можеше да си тръгне.

Докато пътуваше към Париж, се чувстваше смела и се радваше, че бе заминала. Обичаше този град и не искаше да се откаже от него заради Артър. Той и Саша не го притежаваха.

„Луи XVI“ бе запазил повечето си служители на непълна заплата докато траеше ремонтът. Само най-скоро назначените бяха съкратени, а някои от дългогодишните служители дори получаваха пълна заплата и чакаха да се върнат за отварянето на хотела. Портиерът позна Габриел незабавно и я поздрави топло, повдигайки шапката си с усмивка. Той се зае да оправи багажа ѝ, а тя мина през въртящата се врата и се отправи към рецепцията.

Забеляза веднага, че на пръв поглед хотелът почти не се бе променил. Прочутите произведения на изкуството и мебелите изглеждаха същите и бяха разположени на старите си места. Новият килим бе с абсолютно същите шарки като стария, но тук-там се виждаше нов лъскав мрамор и по-модерни витрини за бижутата.

Червените униформи на пиколата бяха едни и същи от десетки години, но сега бяха чисто нови и блестяха на момчетата със свежи лица, които ги носеха. Много от тях бяха съвсем млади, едва излезли от тийнейджърската възраст. Служителите на рецепцията също бяха нови. Габриел не позна никого, което я изненада. Мислеше, че ще има поне един-двама души от старата гвардия, макар да знаеше, че мосю Лавал бе починал, а заместникът му и главната икономка се бяха пенсионирали. Вместо него видя нервен оплешивяващ мъж на около четиресет години, който изглеждаше притеснен. Габриел отиде да се запознае с него и той се представи като Оливие Бато, новия управител. Приветства я с добре дошла, но очевидно не беше впечатлен. Беше свикнал с блясъка на по-малко дискретните и изискани гости и незабавно я предаде на заместничката си, Ивон Филип. Това бе първата сериозна промяна, тъй като Луи Лавал винаги лично бе придружавал семейството до апартамента им. Габриел се зачуди дали това различно отношение към нея не се дължеше на факта, че вече не бе омъжена за Артър.

Беше изморена след дългия полет, а Ивон бе почтителна и мила докато вървяха през фоайето. Габриел забеляза дребни промени в интериора, но нищо съществено. Бяха направили ремонта добре, запазвайки нещата колкото се може по-близо до оригиналната версия, която всички обичаха. Сега асансьорът беше в мрамор и огледала и не така типичен за Стария свят, въпреки че все още го управляваше портиер в ливрея, от когото нямаше никаква нужда. Ивон обясни, че новите технологии вече присъстват във всяка стая и призна тихо, че все още оправят някои дребни проблеми с интернета и телефонната система, но очакват всичко да заработи гладко след един-два дни. Габриел планираше да остане тук една седмица.

Когато Ивон отключи вратата с новата електронна система, Габриел затаи дъх. На пръв поглед всичко в апартамента изглеждаше същото. Всички дамаски бяха нови, но мебелите и цветовете си оставаха непроменени, в меко, бледо небесносиньо. Навсякъде имаше сатен и брокат, а новите завеси бяха великолепни и по-хубави от старите. Бяха подменили обюсонския килим с друг, но ефектът бе не по-малко зашеметяващ от преди. В стаята имаше и някои нови мебели, всичките антикварни, и нов огледален минибар. Лавицата от бял мрамор над камината, която тя и Артър бяха обичали, все още си стоеше на мястото. Баните в апартамента бяха впечатляващо модерни и луксозни, но създаваха старинна атмосфера. Ивон ѝ обясни нововъведенията и ѝ показа как да управлява всичко с таблета, включително и завесите.

Това беше най-добрият ремонт, който Габриел някога бе виждала, всичко изглеждаше безупречно. Когато Артър я изостави, тя реши да си направи пластична операция. За щастие, хирургът, с когото се консултира, я убеди, че не се нуждае от нея. Вместо това ѝ предложи инжекции, някои деликатни промени и специална терапия, която да „изненада“ лицето ѝ обратно в младостта. Резултатът беше страхотен. Габриел не изглеждаше различна, промените бяха съвсем фини и я правеха да изглежда отпочинала и здрава, а и подчертаваха хубостта ѝ. Тя се усмихна, когато си помисли, че и тя, и хотелът бяха елегантно подновени, без да им се правят тежки операции. Дъщерите ѝ дори не бяха забелязали промените в лицето ѝ и месеци по-късно тя сподели с тях за процедурите. Но новата съпруга на Артър беше деветнайсет години по-млада от нея и тя се чувстваше толкова стара, че искаше да направи нещо за външния си вид. Това бе началото на новия ѝ живот. Втората голяма стъпка бе пътуването до Париж сама.

Тя даде щедър бакшиш на Ивон, а багажът ѝ пристигна в апартамента преди заместник-управителката да си тръгне. Ивон беше забелязала изненадата на Габриел, когато Оливие не я отведе до стаята ѝ, което според нея беше грешка. Но Габриел се държа мило с нея и бе прекалено учтива, за да каже, че обикновено не се отнасяха по този начин с нея в хотела. Новият управител не беше наясно с това, което притесняваше Ивон, а Габриел въобще не повдигна въпроса.

Няколко минути по-късно вече беше сама в апартамента с пирамида от бисквити, специално приготвени от сладкаря, чиния ягоди, купа с други плодове, огромна кутия с великолепни шоколадови бонбони, гигантски букет от розови рози и бутилка от любимото им шампанско – „Дом Периньон“, което предпочитаха пред „Кристал“, стандартно поднасян на американските гости.

Габриел седна в креслото и огледа апартамента. Не се беше променил значително, но всичко друго в живота ѝ бе различно, както и самата тя. Артър вече го нямаше, хванат здраво в лапите на новата си съпруга. През последните няколко години Габриел бе водила отшелнически живот, макар да бе обещала на психоаналитика си да излиза повече, и това пътуване бе сериозна стъпка. Беше впечатляващо колко много се бе променил животът ѝ за четири години. Дъщерите ѝ бяха пораснали, едната бе напуснала дома, а другата бе в колеж. Бяха започнали своя собствен живот, а Габриел се чувстваше сама, както никога преди. Идването в Париж, стаята, където двамата с Артър бяха толкова щастливи в миналото, само подчертаваше това. Очите ѝ се насълзиха, когато погледна през прозореца към покривите на Фобур Сен-Оноре. Отлично проектираните двойни прозорци задържаха шума навън, а и бе добавена нова климатична инсталация, която се задействаше дистанционно. Габриел знаеше, че сега трябва да продължи живота си. Позволи си да потъгува, но беше наясно, че мъката ѝ нямаше да промени нищо.

Реши да се разходи из биеналето, да види кои галерии бяха представени и да провери щандовете, обикаляйки прочутото изложение в Гран Пале. Някои търговци харчеха по милион долара за това представяне и тя искаше да види всичко. Габриел отвори шампанското, наля си щедра доза, взе си бисквита от пирамидата на сребърния поднос и се опита да не мисли за Артър. Вече не беше част от живота ѝ и не заслужаваше да бъде. Тя беше в Париж, в любимия си хотел, и промяната бе към по-добро. Това бе всичко, за което си позволи да мисли, докато освежаваше грима си и решеше дългата си тъмна коса. Животът ѝ предстоеше и тя щеше да го направи хубав, каквото и да бе нужно за това. Десет минути по-късно тя усмихната се отправи към лобито. Радваше се, че е тук.