Непознат в града

Непознат роднина

Аманда Уит

Когато на вратата се позвъни, Глори Крокет беше до лактите в брашно и мазнина за сладкиши. Тя се забави пет секунди да дооформи ръбовете на последния пай, хвърли поглед върху таймера на фурната – една минута трийсет и осем секунди и сладкишите щяха да са почти готови – и тръгна към предната врата, като по пътя грабна кърпа за чинии, за да избърше ръцете си.

Подът отекваше кухо под краката ѝ – къщата беше стара, облицована с летви селска постройка в края на ниви, на които се отглеждаха памук и пшеница. Дядото и бабата на Оуен я бяха модернизирали донякъде, но времето си беше казало думата. В кухнята имаше боядисани в бяло алуминиеви шкафове, а миялната беше преносима и трябваше да се вади от мокрото помещение и да се свързва с маркуч към крана на умивалника. Спалните бяха малки, стените тънки, а под къщата се бяха заселили скунксове.

Глори обаче обичаше всичко, свързано с това място. Първо, то пазеше историята на няколко поколения от фамилията Крокет. Второ, беше купено и платено. Глори и Оуен не изплащаха абсолютно никакви заеми.

Те също бяха направили някои подобрения – обновиха електрическата система и водопровода, инсталираха вентилатори по таваните. Глори вдигна глава към един от тях и лекият му ветрец развя косата ѝ и което беше по-важното, изсуши потта по челото ѝ.

Това беше едно от нещата, което поразяваше приятелите им от града повече от факта, че не ги тревожеше липсата на покритие на мобилните оператори – семейство Крокет нямаха централна климатична инсталация. А в Северен Тексас ставаше наистина горещо; това беше причината да наричат велосипедното състезание на Уичита Фолс „По-горещите от ада сто мили“.

Но Крокет разполагаха с повече средства да се борят с жегата, отколкото предишните поколения, живели във фермата. Те имаха вентилатори по таваните, обикновени вентилатори и дори два шумни и раздрънкани климатика за прозорци, ако положението стане наистина отчайващо. Освен това имаха мрежести врати, пропускащи ветреца, стратегически посадени за сянка дървета и старомодни завеси, които се дърпаха плътно от страната, от която печеше тексаското слънце.

В момента слънцето беше на запад, така че дневната тънеше в мрак, ако не се броеше воднистосинята светлина, процеждаща се през трите тесни вертикални прозореца на входната врата.

През тях Глори видя мъж, стоящ на горното стъпало. Той гледаше назад към покрития с чакъл път, лицето му беше в профил и за момент тя си помисли, че е съпругът ѝ.

Някое от момчетата сигурно беше заключило вратата – правеха понякога тези номера, като надничаха ухилени през прозорците, преди да се измъкнат през мокрото помещение. Колкото до това защо Оуен се връща толкова рано, причините можеха да са какви ли не – проблем с трактора, паднали огради и какво ли не още. Той никога не вземаше нужното му от плевнята или навеса за трактора, без да отскочи до къщата и да каже здрасти. Двамата с Глори може и да бяха прехвърлили трийсетте и да имаха четири деца, но искрата помежду им още не беше угаснала.

Тя отметна косата си назад и се усмихна; още се усмихваше, докато посягаше към дръжката на вратата.

Мъжът на стъпалото се обърна и погледна право към нея. Сърцето на Глори прескочи един удар; бузите ѝ пламнаха.

Двамата с Оуен бяха женени от четиринайсет години. Тя познаваше всяка извивка на лицето му, всеки белег по тялото му, всяко изражение, жест, поза, настроение. Как беше успяла да го обърка дори за момент с непознат?

Защото този мъж беше непознат, когото не беше виждала никога през живота си. Глори беше сигурна в това, както беше сигурна, че той всъщност не гледа към нея – отражателното покритие на прозореца действаше като еднопосочно огледало.

Но той определено изглеждаше така, сякаш гледа към нея, и определено приличаше на Оуен, макар и не толкова много, отколкото на пръв поглед. И двамата имаха дълбоки сини очи и гъста руса коса, телосложението им беше еднакво, но този непознат беше по-стар или поне беше водил по-суров живот. Навремето може и да е изглеждал по-добре от Оуен – около него витаеше онази атмосфера на съзнателен чар, която често имаха някога красивите мъже. Някога красивите мъже и измамниците. Като онези, които пробутват коли втора употреба и други такива.

Непознатият вдигна ръка да заслони очите си, сякаш това можеше да му помогне да надникне през прозореца в къщата.

– Глори? – каза той.

Знаеше името ѝ.

Това може би трябваше да е успокояващо, но устата на Глори пресъхна. Прииска ѝ се да пусне резето, да изтича през къщата и да заключи задната врата. Но това беше глупаво – този мъж очевидно не беше някакъв случаен непознат, а неизвестен за нея роднина на Оуен; освен това децата бяха някъде навън и Глори никога и за нищо на света нямаше да се заключи и да остави момчетата навън, особено когато на прага има непознат.

Таймерът на фурната запищя. Глори отвори вратата.

– Ето къде си била – небрежно каза мъжът и ѝ се усмихна през мрежата. – Оуен ми каза да вляза.

Беше облечен в джинси, ботуши и лека карирана риза върху тениска – дрехи на работник, макар че сега, без синия нюанс на прозорците, кожата му се оказа съвсем бяла.

Непознатият погледна наляво към плевнята.

– Оуен каза, че идва след малко. И че ще ни дадеш чай с лед, преди да се върнем на полето.

Глори се наведе към края на мрежестата врата, за да погледне. От този ъгъл пак не можеше да вижда другите постройки, но очуканият пикап на Оуен наистина беше на песъчливия участък, полускрит от сребристата цистерна за пропан и гигантската лантана, където той винаги спираше, когато искаше да вземе нещо от плевнята.

Гледката я заля с вълна на облекчение, последвана от смущение и раздразнение. Глори по принцип се владееше отлично и не беше от нервните. Помисли си, че е изгубила равновесие от онзи кратък момент на объркване, от онова вътрешно усещане, че твърдата земя под краката ти изведнъж се е превърнала в плаващи пясъци. Още не се беше окопитила напълно.

И затова се поколеба още малко.

– Какво прави Оуен? – попита тя.

– Търси нещо, с което да закърпи трактора. – Мъжът се ухили. – Всъщност да закърпи проклетото надупчено желязно копеле, ако искаш да чуеш истинските му думи.

Глори се усмихна.

– Оуен е майстор на импровизираните ругатни – каза тя, метна кърпата на рамо, за да освободи ръцете си, и мъжът отстъпи назад, докато тя сваляше резето на мрежестата врата и я отваряше.

– И винаги е бил добър с гаечния ключ – каза непознатият, докато пристъпваше покрай Глори в къщата. Мина толкова близко до нея, че тя усети топлината на тялото му, усилена от жегата, която беше събрал на бетонното стъпало под слънцето. Усещаше се горещ, лъхаше на горещо, но и на нещо друго, на нещо неприятно – не на познатата на Глори миризма на пот, мръсотия и машинно масло, а на нещо по-остро и гадно.

– Оуен може да поправи всичко – разсеяно се съгласи тя, мъчейки се да идентифицира миризмата – остра, противно органична, сякаш потта на мъжа беше от амоняк. Всъщност Оуен наистина можеше да поправи всичко. Подобно на мнозина дребни фермери, той се отнасяше с презрение към модерното оборудване и предпочиташе старите машини, които можеха да се поправят с малко тел и „мога да го направя“ нагласа. Новите машини с техните патентовани това и онова, с компютризираните табла и електроники изискваха обаждане до търговеца, диагностичен софтуер, специално поръчани части и посещение на квалифициран техник. А междувременно реколтата гниеше по полето, без да бъде прибрана.

Таймерът в кухнята продължаваше да пищи.

– Май си заета – каза непознатият, докато оглеждаше полутъмната дневна и вървеше към кухнята. – Не искам да ти преча.

– Пека пайове – каза Глори и тъй като се надяваше, че Оуен ще се появи всеки момент, защото не искаше да остава сама на чай и сладкиш с този прекалено очарователен непознат, който миришеше на... химикали? На котешка пикня? Тя задържа ръката си на мрежестата врата по-дълго от необходимото, като я остави отворена дори докато се обръщаше.

Нещо на бялата рамка отвън привлече погледа ѝ.

Плътно петно, което блестеше на слънцето. Червено. Не оранжево-червено като калта от минаващата наблизо Червена река, не огненочервено като ягодите, които беше дала на момчетата с обяда, не като другите нюанси на червеното, които се срещаха по света.

Глори беше жена на фермер с четири момчета. Не се шашардисваше при вида на кръв, била тя животинска или човешка. Умът ѝ обаче направи бързо сметката. Прясна кръв. Горещ, сух ден.

Това означаваше, че кръвта се е озовала върху рамката току-що и е била оставена от непознат, който се държеше старателно небрежно. Непознат, който не беше казал нещо от рода на „Здрасти, Оуен ми каза да дойда да ме превържеш, защото си одрасках ръката на бодлива тел“.

Глори инстинктивно посегна към все още затварящата се врата – навън, към съпруга си. Намираха се насред нищото – най-близкият съсед беше на повече от половин километър от тях – но Оуен държеше оръжие зад седалката на пикапа си, малокалибрена пушка за скунксове и змии, и може би Глори правеше глупости, може би беше нищо, но непознатият миришеше на зло, а тя имаше деца, които да защитава.

Кракът ѝ беше вдигнат да стъпи отвън; сърцето ѝ биеше толкова силно, че я болеше. Намираше се на косъм от свободата, когато от вътрешността на къщата се разнесе звук, който чуваше десетки пъти всеки ден – характерното скърцане на мрежестата врата на мокрото помещение.

Оуен? Надяваше се да е той. Господи, нека да е мъжът ѝ. Непознатият я гледаше с бегла усмивка на лице.

Ако беше друг непознат, ако бяха двама...

– Мамо! – извика Ерик. Средното ѝ момче, на десет години. – Мамо, таймерът пищи!

– Ще се погрижа! – извика му Глори, като си мислеше: Връщай се навън, Ерик, излез навън...

Вратата на мокрото помещение се затръшна. Моля те, дано си излязъл...

– Аз ще го направя – каза Ерик от кухнята и пищенето спря. – Искаш ли да извадя пайовете?

Глори махна ръката си и остави вратата да се затвори.

– Ммм, чудесно – каза непознатият, като оглеждаше кухнята. Той вдиша дълбоко, наслаждавайки се на аромата.

Застаналият до фурната Ерик изглеждаше по-дребен от обикновено. Гледаше опулен непознатия и Глори не можеше да определи дали е стреснат по принцип от внезапното появяване на непознат в кухнята им, от този конкретен непознат, или изобщо не е стреснат, а е доловил напрежението на майка си.

Глори прочисти гърлото си.

– Ерик – внимателно рече тя, – това е...

Не знаеше името му. Беше пуснала този непознат в къщата, без дори да знае името му.

Погледна го, застанал между нея и сина ѝ, голям и заплашително дружелюбен, усмихващ се така, сякаш знае някаква тайна гадна шегичка.

– Как се казваш? – безцеремонно попита тя. Щеше да го разкара от къщата и дори ако всичко се окажеше наред – което нямаше да се получи, съдейки по усещането, че има дупка в стомаха си – щеше да съобщи името му на шерифа.

– Ха, стигнахме до шантавата част – каза непознатият, гледайки към Ерик. – Казвам се Оуен Крокет, също като татко ти.

Нещата си дойдоха на мястото. Това не оправяше положението, но поне даваше някакъв контекст.

– Братовчед на татко ти – каза Глори на сина си. Чувал ли беше Ерик тези истории? И ако ги беше чувал, щеше ли да си ги спомни?

– Първи братовчед – поправи я непознатият и в чаровния му тон се долови горчивина. – Или по-скоро бивш първи братовчед.

През прозореца на кухнята долетя момчешки смях. Непознатият се наведе над мивката и дръпна карираната памучна завеса.

Глори затвори очи. Беше се надявала, че близнаците и Малкия О са се запилели някъде, че си играят при реката или изследват изоставената къща надолу по пътя, че строят крепости в сеновала или търсят върхове на стрели по пасището. Далече от очите, далече от ръцете. Беше се надявала поне някои от децата ѝ да са в безопасност.

Когато отвори очи, Ерик я гледаше. Той беше единственото момче, което приличаше на Глори – с тъмна коса и очи – и двамата често бяха на една и съща вълна. Той я погледна, тя отвърна на погледа му и разбра, че той знае, че е уплашена.

Може би Ерик щеше да се добере до телефона. Беше стационарен, със старомоден меден кабел, ненадежден в днешни дни, защото телефонната компания искаше всички да преминат на оптични кабели – дори в районите, където такива още нямаше. Ако телефонът работеше, ако Ерик успееше да се свърже с шерифа и ако шерифът случайно се намираше в тази част на окръг Уилбарджър...

Прекалено много „ако“.

Но какво друго можеха да направят? Глори имаше чувството, че умът ѝ е парализиран като попаднал в лъчите на фарове заек. Не можеше да направи нищо, освен мислено да реди мантрата, която си повтаряше, откакто беше видяла кръвта – Моля те, Господи, нека Оуен да е добре.

Междувременно другият Оуен стоеше при прозореца и гледаше другите момчета на Глори с пресметливо изражение. Пресметливо, и още нещо.

Горещо. Очите му горяха.

Глори усети как косъмчетата на врата ѝ настръхват.

Погледна Ерик, после другия Оуен, после отново Ерик. Не смееше да направи нещо повече, не можеше да предаде на сина си нещо друго освен най-общо предупреждение. Дори не знаеше какво друго би могла да предаде.

Ерик очевидно реши, че му казва нещо.

Той се изправи и изпъна тесните си рамене.

– Приятно ми е да се запознаем, сър. Аз съм Ерик Дилейни Крокет.

За момент непознатият с името на баща му продължи да гледа при прозореца, върхът на езика му облиза устните му, след което той се обърна с очевидна неохота.

– Какво?

– Ерик Дилейни Крокет. – Момчето пристъпи напред и Глори видя как преглъща нервно. – Приятно ми е да се запознаем.

Когато протегна ръка, сърцето на Глори едва не се скъса. Ерик отвличаше вниманието на този мъж от братята си, защото си мислеше, че Глори иска точно това.

Другият Оуен зяпна Ерик, като примигваше бързо. Дрога, със закъснение се досети Глори. Миризмата, разширените зеници. Сигурно мет.

Непознатият се разсмя, потвърждавайки предположението ѝ с почернелите си кътници.

– Чудесно е да срещнеш така добре възпитан младеж – каза той, посягайки към протегнатата ръка на Ерик.

Глори потрепери и се замоли пръстите на този Оуен да не са омазани с кръвта на нейния Оуен. Разбира се, дори ръцете му да бяха безупречно чисти, тя не искаше те да докосват момчето ѝ. Но не можеше да се намеси. Не можеше да допусне нещата да ескалират. Не можеше открито да признае какво става, защото той вероятно не беше усетил, че е видяла кръвта, и ако се държеше непринудено, това може би щеше да ѝ даде някакво преимущество. Шанс да спаси децата си. Шанс да провери какво става с Оуен.

Глори се огледа в търсене на някаква идея или оръжие. Ножовете бяха далеч, за точилка използваше празна бирена бутилка, суроватката нямаше да ѝ свърши никаква работа, а...

– Ти трябва да си средният син – каза другият Оуен, посочвайки към прозореца.

Ерик кимна. Близнаците Клинт и Коди бяха на дванайсет; Ерик беше на десет; Малкия О – на шест. Ерик обаче не му даде обяснения и Глори беше благодарна за това. Щеше да се отърве от този човек и когато това станеше, не искаше той да мисли за момчетата ѝ, да си повтаря имената им, да брои годините им. Не искаше никакви подробности за тях да остават в ума му.

– Аз пък бях най-големият в моето семейство. – Мъжът пристъпи от крак на крак и почеса енергично ръката си. – И най-малкият. И най-средният. – Разсмя се, после стана шеговито сериозен. – Единственото дете е всичко накуп. Как мислиш, би ли искал да си единствено дете?

Глори стисна зъби.

– Мисля, че братята ми ще ми липсват – с равен тон отвърна синът ѝ. Глори не можеше да прецени дали е приел думите на мъжа като някаква заплаха, но Ерик очевидно не намираше другия Оуен за особено привлекателен. Стоеше, опрял гръб във вратата на фурната, въпреки че тя беше гореща. Тъмната му коса беше прилепнала за скалпа му на влажни къдри.

– Е, разбира се – каза Другия Оуен и почеса другата си ръка. – Единствените деца могат да бъдат самотни. А знаеш ли, че съм се родил по-малко от седмица преди татко ти?

– Е, поне сте имали братовчед – каза Ерик.

– Имах – мрачно каза Другия Оуен. – Миналото време е гадно.

Глори знаеше. Дом за малолетни престъпници. Затвори, изправителни домове, центрове за рехабилитация на наркомани. Престъпления. Посегателства. Изнудване. Лъжесвидетелство. Дребни кражби. Наркотици. За каквото и провинение да се сетиш, другият Оуен Крокет го бе извършил.

– Той е човекът престъпност – с въздишка беше казал Оуен, докато попълваше клетвена декларация за адвоката им. – Поне хората тук знаят, че аз не съм той.

Тогава Глори не беше виждала братовчеда – и сега ѝ се искаше това да си беше останало така.

– Защо имате едни и същи имена? – попита Ерик.

– Добър въпрос. – Другия Оуен се залюля на пети и хвърли поглед към Глори. – Говори се, че моите родители научили със закъснение новината. И твоите дядо и баба откраднали името ми.

Грубите думи отекнаха рязко като изпусната на пода чиния.

– Мисля, че трябва да си го върна – продължи той. – Може би да слея двете, нали се сещаш? – Събра ръце и стисна, сякаш душеше някого.

Ужасената Глори изгуби дар слово.

Ерик се замисли.

– Много хора по света имат едни и същи имена – рече той. – Особено в Иран. В Иран властите имат списък и можеш да избираш имената на децата си само от него.

Семейство Крокет се бяха сприятелили с един персийски емигрант в църквата, който с удоволствие обясняваше на момчетата колко много си приличат – и колко се различават – Иран и Северен Тексас.

– В Иран ловуват соколи – каза Ерик. – Там било разрешено.

Другия Оуен не отговори. Вместо това вдигна глава и подуши.

– По-добре се погрижи за пайовете – каза той. – Започват да прегарят.

Глори пристъпи към фурната, към сина си.

– Къде е татко? – попита Ерик, без да си прави труда да понижи глас.

– В плевнята – промърмори Глори. В плевнята, и дано да е все още жив.

– Защо не извикаш и другите деца – каза Другия Оуен и направи широк съпричастен жест, който събори солницата от плота. – Искам да се запозная с цялото семейство.

Глори си пое дълбоко дъх.

– Върви – каза тя на Ерик. – Иди да намериш братята си.

Върви и продължавай да вървиш – помисли си тя, като се молеше да притежава телепатични сили. – Вземете пикапа. Повикайте помощ. Не поглеждайте назад.

– Не той. – Другия Оуен сложи ръце на раменете на Ерик. – Ти.

Глори с мъка откъсна очи от ръцете върху момчето ѝ.

– Става. – Трябваше да положи усилие, за да запази тона си непринуден. – Само първо да извадя пайовете. – Тя отвори вратата на фурната, изпълвайки и без това горещата кухня с още повече жега и аромат на ябълки и канела.

Ерик подсвирна – пронизителен звук в малкото помещение, който едва не скъса опънатите нерви на Глори.

– Можете ли това? – попита той. Освободи се от Другия Оуен и издърпа един стол изпод кухненската маса, като го блъсна силно в крака ѝ. – Някои хора не могат да свирят. Мама не може. А аз мога. – Той седна и засвири отново, махайки с една ръка като диригент, докато изпълняваше характерните първи осем ноти на Петата симфония на Бетовен.

Другия Оуен погледна към Глори. Тя успя да свие рамене.

– Рядко посрещаме гости – каза. – Радвай се, че нямаме пиано.

Тя извади пайовете от фурната възможно най-бавно, докато Ерик продължаваше да свири отново и отново Петата симфония с варираща степен на точност.

Горещите пайове можеха да се използват като оръжие. Ако Другия Оуен не стоеше толкова близко до Ерик, Глори щеше да запрати един в лицето му.

Ерик смени мелодията и имитира пронизителна сирена.

– И така мога. Тук имаме присмехулници и понякога те ми отговарят. – Изсвири като сирена отново, този път още по-силно.

Глори остави двата сладкиша на плота. Бавно сложи другите два във фурната. Откъсна ленти фолио и обви с тях краищата на тестото. Затвори вратата. Отвори я, оправи фолиото, отново затвори. Нагласи таймера. Вдигна солницата от пода. Нулира таймера и го нагласи отново. А през цялото време Ерик свиреше.

Другия Оуен се намръщи.

– Доведи всички момчета – каза той на Глори, зарязвайки всякакви преструвки. – Веднага.

С един последен поглед към сина си Глори отиде в мокрото помещение и отвори мрежестата врата. Дворът ѝ, така спокоен и познат, изглеждаше странно необичайно. Просторът беше провиснал унило, в единия му край въжето се спускаше до земята. Под безплодната черница се търкаляха изоставени дървени войници, сякаш умираха на някакво бойно поле насред пясъците. До навеса за трактора две гневни хвърчила се спускаха и издигаха с тракане като охраняващи гнездото си птици, а от сегашната си позиция Глори за първи път видя, че едната врата на пикапа на Оуен е широко отворена.

Вече не можеше да чуе другите момчета; надяваше се, че са чули сигнала на Ерик, молеше се да са го разбрали, да са се досетили, че това не е просто игра.

Та-та-та-там. Скрийте се в плевнята.

Оуен беше минал през една фаза, в която даваше подобни сигнали на децата, като твърдеше, че свиренето е по-лесно за разбиране от викането. Но навикът беше отминал, както отминаваха и други фази в семейството. Глори дори не смееше да се надява, че момчетата са обърнали внимание на сигнала.

И се молеше, че ако са го чули, няма да си изкарат акъла. През ума ѝ премина картина – момчетата отиват в плевнята, откриват окървавеното безжизнено тяло на баща си и побягват с писъци към къщата. Право при побъркания от дрога мъж, който ги гледа с горещи очи.

– Ще извикаш ли момчетата, или само пускаш мухите?

Глори облиза сухите си устни.

– Малък О!

Петата симфония на Бетовен зазвуча зад нея.

– Клинт!

Сирената.

Глори отвори уста да извика Коди, но звукът от тътрене на стол по пода я спря.

– Достатъчно, хлапе – каза Другия Оуен. – Затваряй си устата.

Глори погледна неуверено през рамо. Какво правеше той? Не искаше да оставя Ерик сам с него и за секунда повече от необходимото, но ако успееше да зърне някое от другите момчета, да им махне да се махат, докато се преструва, че ги вика...

Клинт се появи от ъгъла на къщата. Глори му махна да изчезва.

– Клинт! – извика тя толкова силно, сякаш синът ѝ се намираше на километри от нея.

Той се намръщи неразбиращо.

– Пич, тук съм.

– Не ми викай пич – автоматично отвърна Глори.

По-големият близнак спря при бетонната площадка – дванайсетгодишен, уверен в себе си и толкова уязвим, че сърцето я заболя. Клинт привличаше погледа. Беше чудесно дете, приличаше на ангел, за разлика от тримата си братя. С противна увереност Глори знаеше, че Другия Оуен ще бъде грабнат именно от тази невинна прелест.

– Хей. – Клинт погледна през рамото ѝ и вирна брадичка за поздрав. – Кой си ти?

Глори усети стоящия зад нея мъж, преди да обърне глава. Усети го и го подуши. Метамфетаминът се процеждаше от порите му, от развалените му зъби.

– Хубавецът не е любезен като брат си – каза Другия Оуен. Беше довел Ерик със себе си и стискаше врата му отзад с голямата си ръка.

– Къде е другият? – попита той. – Малкият.

Сърцето на Глори затуптя в гърлото ѝ. Тя слезе от площадката и впери поглед в Клинт, като мислено го подканяше поне веднъж да се въздържи и да премълчи. Да не спомене за съществуването на Коди.

Клинт сви едното си рамо.

– За последно го видях да храни рибките. – Той погледна Глори. – Ти му каза да спре да им дава толкова много овесено брашно и той започна да копае червеи зад плевнята. Казах му, че многото храна си е много храна, но той не искаше и да чуе.

– Какви рибки? – попита Другия Оуен.

– Златни. – Клинт посочи бетонното корито за поене до плевнята. Външната му страна беше потъмняла от прелялата вода, както ставаше всеки път, когато някое от момчетата паднеше в него.

– Влизай в къщата – каза Другия Оуен на Клинт. – Ще си устроим малко парти.

Клинт отстъпи крачка назад.

– Трябва да потърся Малкия О.

Другия Оуен пристъпи към него, като продължаваше да държи Ерик за врата.

– Не, няма. Ще дойдеш с мен. Всъщност...

Той погледна към пикапа на Оуен. Глори знаеше, че ключовете би трябвало да са в запалването.

– Дори не си го помисляй – каза тя. – Никъде няма да водиш децата ми.

Другия Оуен я погледна с присвити очи. Зениците му си оставаха разширени въпреки яркото слънце.

– И кой ще ме спре? – наистина озадачено попита той.

– Аз – отвърна Глори.

Другия Оуен се изсмя.

– Ти си съвсем дребна – развеселено каза той. – И от двайсет минути се тресеш от страх.

На Глори изобщо не ѝ беше весело.

– Ще те убия, но няма да ти позволя да вземеш синовете ми.

Впечатленият Клинт примигна към майка си, но Другия Оуен като че ли изобщо не я чу. Вместо това лицето му грейна, когато му хрумна нещо.

– Щом се махнем оттук, мога да покажа документ. Да докажа, че са мои. По дяволите, може и да са мои в някоя паралелна вселена. Двете руси момчета приличат на мои.

Въпреки жегата по гърба на Глори пробягаха ледени тръпки. Психоза, наркотици, мъртви мозъчни клетки, зло – каквото и извратено нещо да движеше този човек, с него не можеше да се излезе на глава. Той беше неуправляем.

Долови някакво движение с периферното си зрение. Може би нищо особено – вятър в храстите, някой присмехулник. Глори не погледна.

Вместо това се раздвижи, погледът на мъжа я последва и Ерик – който гледаше съсредоточено лицето на Глори, сякаш очакваше някакъв знак – внезапно извика.

– Причиняваш му болка! – каза Клинт, сочейки ръката около врата на брат си.

Другия Оуен погледна надолу, сякаш беше забравил за съществуването на Ерик. Когато погледна отново към Глори, изражението му беше замислено.

– Можеш да задържиш най-малкия – каза той. – Ще взема само тези двамата. Ти и Оуен винаги можете да си направите...

Нещо пробяга през лицето му – спомен, нещо мрачно... Не го казвай – помисли си Глори и стомахът ѝ се преобърна, изпълвайки устата ѝ с горчива слюнка. – Не казвай, че си убил мъжа ми. Не казвай, че не можем да си направим други.

Нещо проблесна. Промъкнал се зад мъжа, Коди вдигна лопата и замахна силно надолу.

Чу се противно туп. Другия Оуен погледна изненадано. Залитна, но не падна.

Глори се хвърли напред, дръпна Ерик и го избута зад себе си. Другия Оуен се хвърли напред, сграбчи я, посегна за момчето ѝ. Горещият му дъх лъхна лицето ѝ; ръцете му бяха навсякъде.

Глори замахна с юмрук и го фрасна силно в носа. Главата му отлетя настрани. По лицето му шурна кръв, която оцапа зъбите му.

Очите му изведнъж опустяха от ярост и той изрева, сграбчи силно ръката на Глори над лакътя и я запрати настрани. Тя се блъсна в стената на къщата и болката прониза рамото ѝ. Обърна се и видя как Клинт се хвърля напред и забива глава в корема на Другия Оуен. Мъжът залитна назад към Коди и тримата паднаха на купчина. Лопатата издрънча на земята, когато Коди я изпусна.

– Махай се от момчетата ми! – извика Глори и изрита Другия Оуен в ребрата.

Клинт сключи ръце около краката на мъжа. Коди се измъкна изпод купчината тела и се хвърли върху гърдите му. Заедно двете момчета тежаха може би наполовина колкото Другия Оуен. Глори заобиколи, като се опитваше да намери позиция за още един ритник, но момчетата бяха навсякъде, ръце и крака се мятаха във всички посоки.

– Вържи го! – извика Клинт. – О! Къде е О? Вържи го!

– Първо трябва да го преобърнем! – извика Коди. – Да го преобърнем и да го вържем!

Момчетата се бореха непрекъснато с баща си, но Оуен никога не би ги наранил. Този Оуен обаче нямаше такива задръжки. Той сграбчи Коди за гърлото и го изтръгна от себе си, после се освободи от Клинт и се изправи на крака точно когато Малкия О изхвърча от къщата с каубойска шапка на главата, понесъл въже за пране.

Глори блъсна силно Другия Оуен отзад, прилагайки цялата си тежест в удара. Той залитна – тя също – изплю кръв и се хвърли към най-близкото момче.

– Махайте се от него! – извика Глори на синовете си. Ако успееше да се докопа до един от тях, щяха да се върнат в изходно положение – той щеше да има заложник. – Бягайте!

Момчетата не побегнаха, а се дръпнаха извън обсега му и образуваха полукръг зад майка си, която грабна лопатата и я вдигна заплашително.

– Ще ти взема тази лопата и ще те пребия с нея – каза Другия Оуен, докато изтриваше уста с опакото на дланта си.

– Вземете пушката – каза тя на момчетата, без да поглежда към тях. – Вземете я от пикапа на татко ви.

– Вече го направиха.

Гласът прозвуча зад нея. Глори не погледна – не можеше да откъсне вниманието си от заплахата за синовете си – но я заля вълна на облекчение и очите ѝ се напълниха със сълзи.

– Оуен? – каза тя, като примигваше.

– Добре съм. – Той застана до нея с вдигната пушка. – Сложи ръце на главата си и седни.

– Те ме нападнаха – каза Другия Оуен. Лицето му се изкриви от мъка, гласът му зазвуча горчиво. – Дойдох да видя семейството ти, Оуен, и...

– Сядай. – Тонът на Оуен не търпеше възражения.

– По турски – предложи Ерик. – За да не може да се изправи бързо.

Другия Оуен погледна братовчед си.

– Няма да ме застреляш. Не би го направил. Пък и тази играчка не става за нищо.

– Тя убива бесни свине – каза Коди. – Ако ги улучиш в окото.

– И змии – добави Клинт. – Направо им отнася главите.

– Двайсет и втори калибър може да нанесе повече поражения от по-големите куршуми, защото може да не мине през теб и да излезе – обясни Ерик. – Вместо това рикошира вътре в тялото ти и прави органите ти на пихтия.

Другия Оуен се свлече на земята и сключи пръсти върху темето си. Окървавен, прашен, замаян от дрога и преждевременно състарен, той все пак приличаше сърцераздирателно на съпруга на Глори. След кратко колебание сви колене и седна по турски.

– Не те бива много в това – отбеляза Ерик, който го гледаше критично.

Другия Оуен изплю кръв на земята, но не отговори.

За момент семейството остана безмълвно, докато си поеме дъх; тихият, горещ летен следобед ги обгръщаше. В сянката на къщата бавно се влачеше костенурка. Някъде в далечината измуча крава.

– Е, това е – каза Клинт и изтупа ръцете си от прахта. – Мисията е изпълнена, макар и не точно по план.

Коди изсумтя.

– Защото планът ни беше боклучав.

– Нямахме време да измислим по-добър. Пък и така или иначе, проработи.

– Можех да го фрасна по-силно – замислено рече Коди. – Само че не исках да го убивам.

Малкия О се притисна в крака на Глори.

– Сега мога ли да го вържа?

– Не – каза тя. – Не искам да го доближаваш. Може да те сграбчи.

– Но това е моята работа. Връзването.

Клинт се намеси, преди Глори да е успяла да каже нещо.

– О, обади ли се на шерифа?

Малкия Оуен кимна и погледна нагоре към майка си.

– Това беше другата ми работа – каза той. – Да го вържа с въжето за пране и да се обадя на шерифа. И го направих. Вмъкнах се през прозореца в спалнята ви и се обадих. Той каза, че идва веднага.

– Справил си се чудесно. – Глори го придърпа към себе си. – Всички се справихте чудесно. Страшно се гордея с вас.

– Аз му отвлякох вниманието – каза Ерик, разпервайки ръце. – Щом видях Клинт и Коди на двора, отидох до масата в кухнята, за да гледа мен, а не тях. И засвирих. Пратих ги в плевнята.

– Там намерихме татко – каза Коди. – Свестихме го, но беше малко замаян. Не можеше да се държи на крака. Затова му оставихме пушката, ако този реши да се върне при него.

– Аз исках да взема пушката – призна си Клинт. – Но Коди каза, че някой може да бъде прострелян в суматохата. И затова я оставихме на татко.

– А аз взех лопата от навеса на трактора. – Коди поклати глава. – Тъпите хвърчила не млъкват. Мислех си, че ще ме издадат.

– После аз привлякох вниманието му, така че Коди да го издебне – каза Клинт. Слънцето позлатяваше дългите му мигли, целуваше зачервените му бузи. – Аз играех ролята на примамка.

Сърцето на Глори се сви.

– Добре че го прилъга да излезе навън, мамо – продължи Клинт. – Щяхме да го направим вътре, но подът много скърца. Тревожехме се, че ще се издадем.

Прилъгала го.

Глори отвори уста да каже, че не го е прилъгвала, че не е направила почти нищо, за да спаси момчетата си. Освен това да ги отгледа. Но те не млъкваха и не ѝ даваха възможност да каже и една дума.

– Можех да се промъкна тихо вътре – каза Коди. – Но отвън можех да го фрасна по-добре. Вътре можеше да ми попречи някоя стена. – Той се намръщи. – Но трябваше да го цапардосам по-силно. Мамо, според теб можех ли да го цапардосам по-силно, без да го убия?

Седнал на земята, Другия Оуен гледаше неразбиращо шумното, ликуващо семейство на Глори. Нейните мъже. Нейният Оуен се изсмя уморено и – най-сетне – Глори се почувства достатъчно сигурна за безопасността на синовете си, за да погледне съпруга си.

– Вир вода си – каза тя, пусна лопатата и го хвана под ръка.

– Така ме събудиха. Мисля, че изгуби няколко златни рибки. Половината му лице беше лошо подуто и натъртено, от драскотина по скалпа му течеше тънка струйка кръв.

– Трябва да се погрижим за това – каза Глори.

– Не мога. – Оуен посочи с цевта на пушката. – Трябва да държа Оуен под око.

– Дай пушката на Коди.

– Коди може преднамерено-случайно да го застреля.

– Е, поне мога да го ударя малко по-силно – каза Коди и взе лопатата.

– Не – рече Оуен. Каза го тихо, но с такъв тон, че четирите момчета замръзнаха с уважение.

Другия Оуен също. С изцъклени очи, сам в кръга, с емоции, пробягващи като сенки по лицето му, той се взираше в съпруга на Глори.

Тя си ги представи – двама братовчеди, които си приличат като две капки вода, момчета с едно и също име и с почти едни и същи рождени дни. Представи си ги как си играят заедно, как строят крепости, как отварят коледни подаръци, как се смеят на масата по време на неделните вечери. Как поемат по различни пътища през месеците, с изборите си и през годините, които лека-полека са ги разделили, докато не са направили пълен кръг, довел до този момент във фермата – единият изправен и с пушка в ръце, а другият седнал на земята в краката му.

Погледът на Другия Оуен се фокусира.

– Оуен, по-добре се погрижи за това – каза той. Без никакъв чар, без никаква заплаха. Само с искрена загриженост. – Кървиш лошо.

– Наведи се към мен – каза Глори на мъжа си. – Дай да видя.

Оуен се подчини и Глори свали кърпата от рамото си. Миришеше на ябълки и канела.

Откъм кухнята се разнесе пищенето на таймера.