Икономът

1.

В мига, когато самолетът кацна на летище „Министро Пистарини“ в Буенос Айрес, Жоаким фон Хартман знаеше с всяка частица от себе си, че си е у дома, сякаш и сърцето, и душата, и дори тялото му го знаеха. Беше го напуснал като седемнайсетгодишно момче, преди двайсет и пет години, когато с майка си и доведения си баща, французин, се преместиха да живеят във Франция. Осем години по-късно той замина за Англия, като на шега, но там успя да направи чудесна кариера през последните седемнайсет години. Беше свикнал с живота в Европа, но докато вдишваше въздуха на Буенос Айрес, Жоаким осъзна, че сърцето му завинаги си бе останало тук. Никога не беше прекъсвал напълно връзката си с Аржентина. В нея имаше нещо вълшебно, което все още беше в кръвта му.

Това беше като дългоочаквано поклонение на мястото, където беше роден. Всичките му детски спомени бяха тук, а и майка му му беше разказвала често онова, което тогава е бил прекалено малък, за да запомни. Когато слезе от самолета, му се стори, че никога не бе напускал родното си място, приличаше му на старо детско приятелство или голяма любов.

И името, и високата му аристократична осанка, руса коса и сини очи бяха познати в Аржентина. С притока на ирландски, английски и немски емигранти, аржентинците с англосаксонски и немски имена и външност не бяха необичайна гледка. От страна на майка му, всичките предци на Жоаким бяха германци, от Бавария и Берлин. Баща му, когото никога не бе познавал, произхождаше от изискано банкерско семейство в Аржентина. Той бе си отишъл от този свят, когато Жоаким беше на по-малко от една годинка, а останалите членове на семейството на баща му бяха починали в следващите няколко години, така че той не познаваше и тях. Растеше с майка си, Лизи, и брат си Хавиер. Жоаким имаше специална връзка с брат си, защото бяха близнаци. Понякога дори му се струваше, че бяха двете половини на един и същи човек.

Дядо му по майчина линия, Гюнтер фон Хартман, бе овдовял, когато съпругата му бе убита при бомбените нападения на Съюзниците над Германия. Като някои други хора, които все още можеха да си позволят да заминат, той не бе пожелал да остане в Германия и да живее в хаоса и възстановяването на страната. Беше свикнал с един по-деликатен свят, който вече не съществуваше след войната. И веднага, когато стана възможно, с петгодишната си дъщеря, Лизи, и това, което бе останало от огромното му семейно състояние, се премести в Буенос Айрес. Притежаваше достатъчно, за да живее добре в Аржентина, което нямаше да е възможно в Европа. Аржентина беше страна, която приветстваше немците, решили да се установят тук, както правеха от поколения.

Жоаким никога не беше живял в Германия и знаеше малко за живота на майка си там, с изключение на това, че се бе наслаждавала на страхотно богатство и лукс като момиченце, първо в родната си страна, а после и в Аржентина. Но майка му често му беше разказвала за красивата къща, където бе израснала с баща си в Буенос Айрес, пълна с антикварни ценности и красиви произведения на изкуството, които баща ѝ успял да запази. Жоаким знаеше за страстта на дядо си към красотата на изкуството във всичките му форми, която бе предал на дъщеря си. Тя беше разказвала и за красивата вила извън града, където прекарвали уикендите си, както и за многобройните слуги на служба при баща ѝ. Двамата никога не се върнали в Германия, никой от близките им не останал там. Гюнтер фон Хартман имал само дъщеря си в годините след войната. В Германия нямал причина да се върне и си създал нов живот в Аржентина. Прекарвали ваканциите си в Уругвай, Колумбия, Бразилия, пътували из страната. Гюнтер не изпитвал желание да види Германия или Европа отново, а Лизи вече не ги помнела. Той станал аржентински поданик, а Лизи израснала като аржентинка. Баща ѝ никога не се оженил повторно. Лизи посещавала най-добрите училища в Буенос Айрес и по-късно се омъжила за Алехандро Канал, сина на едно от най-изисканите банкерски семейства в града. Живеела в нещо, което ѝ се струвало идеален свят, така го помнеше и описваше на Жоаким през годините. Единствената ѝ мъка, след като се омъжила, била, че нямат деца. Двамата със съпруга ѝ, Алехандро, били женени десет дълги, щастливи и бляскави години и вече почти се отказали от мисълта, че някога ще станат родители, когато по някакво чудо тя забременяла и родила близнаци. Лизи тогава била на трийсет и девет. Тя разказваше на синовете си, че тяхното раждане е най-щастливото време в живота ѝ.

Баща ѝ, когото тя обожавала, починал внезапно на седемдесет и три, четири месеца след раждането на близнаците. Съпругът ѝ, Алехандро, загинал при нещастен случай по време на езда три месеца по-късно. След смъртта на баща си, Лизи бързо открила, че парите му били лошо инвестирани, и тя не получила нищичко. Семейството на съпруга ѝ пък изгубило всичко, което имали, в политическите безредици, разтърсили страната и оставили много от бившите богаташи без стотинка. По времето, когато Жоаким и Хавиер били на една годинка, Лизи живеела в малък апартамент. Банката на свекъра ѝ бе фалирала и роднините не можели да ѝ помогнат. Тя разказваше на синовете си, че свекърът ѝ съсипал фондовете на банката от отчаяние и, за да спести срама за децата си по-късно, Лизи се върнала към моминското си име, фон Хартман, и го дала и на близнаците.

За разлика от привилегированата младост на майка си, Жоаким бе израснал съвсем скромно. Никога не бе познавал нещо различно и нито той, нито близнакът му, Хавиер, бяха нещастни. Живееха в беден квартал, където винаги имаше други деца, с които да си играят, а малкият им апартамент беше топъл, изпълнен с обич дом, благодарение на майка им. Имаха храна на масата, прилични дрехи, всичко най-необходимо и майка, която ги обича. Това винаги се бе струвало напълно достатъчно на Жоаким, който не ламтеше за повече. С Хавиер обаче не беше така. В ранните си тийнейджърски години се караше с всички и упрекваше майка си заради онова, което нямаха. Беше започнал да забелязва неравенството между богатите и бедните в Аржентина и се ядосваше на несправедливостта. Жоаким обаче бе щастлив и доволен от онова, което имаха. Това започна да създава проблеми между братята, въпреки че Жоаким обичаше близнака си силно и безусловно.

Майка им беше учила история на изкуството в университета преди да се омъжи, а и бе научила много от баща си, който имаше богати познания в областта на изкуството, особено за импресионистите. Когато след смъртта на баща ѝ и съпруга ѝ светът ѝ се срина, Лизи успя да си намери работа, която обичаше, като уредничка на отдела по френско изкуство в Националния музей на изкуството в Аржентина. Заплатата беше ниска, но я уважаваха заради експертизата ѝ и задълбочените ѝ познания. Лизи се опита да сподели страстта си към изкуството със синовете си, но никой от двама им не прояви интерес. Предпочитаха да играят футбол с приятелите си на улицата.

Близнаците бяха на петнайсет години, когато Лизи се запозна с Франсоа Легран, експерт по изкуствата от Лувъра в Париж, който бе пристигнал в Буенос Айрес, за да потвърди автентичността на няколко картини, придобити наскоро от музея. Въпреки че тя винаги бе живяла кротко, прекарвайки цялото си свободно време със синовете си, Лизи и Франсоа се влюбиха лудо. След като си замина, поддържаха редовна кореспонденция и той дойде в Буенос Айрес още няколко пъти, за да я види. Тя беше на петдесет и четири, когато се запознаха, тогава, също като раждането на близнаците, срещата с Франсоа Легран ѝ се струваше чудо. В живота ѝ нямаше мъж от години и нито тя, нито синовете ѝ предполагаха, че това може да се промени. Близнаците бяха центърът на света ѝ преди и дори след запознанството с Франсоа. Кореспонденцията с французина и редките му посещения продължиха две години. Той беше на шейсет и четири, десет години по-възрастен от Лизи, също вдовец от дълги години, но нямаше деца. Искаше да се ожени за Лизи и да доведе и нея, и децата ѝ в Париж, дори ѝ беше намерил работа в Лувъра. Франсоа не беше богат, но живееше скромно и можеше да издържа жена си и синовете ѝ и да им осигури спокойствие, което нямаше да е възможно, ако живееха с малката заплата на Лизи. Франсоа беше искрено привързан към момчетата и обичаше силно съпругата си.

Отношенията му с Жоаким бяха леки. Момчето беше щастливо и жизнерадостно и не искаше от живота повече от това, което имаше. Планираше да учи в университета в Буенос Айрес, но още не беше решил какво точно. Харесваше щастливия си, лек живот, сред приятелите си в Аржентина.

Хавиер обаче винаги бе недоволен. Още като тийнейджър се ядосваше, че няма баща, а семейството му е изгубило парите си още преди той да се роди. Дразнеше се дори от факта, че е по-малък от брат си, макар и само с единайсет минути. Отнасяше се грубо с Жоаким, който му прощаваше всичко и винаги беше лоялен към него. Хавиер негодуваше и срещу майка им. Мразеше историите за златната ѝ младост, осигурена от дядо му, когото никога не бе познавал, но който бе успял да изгуби всичко. Хавиер бе изпълнен с гняв и срещу родителите на баща си заради състоянието, което бяха изгубили. Всичко това го караше да се чувства беден, лишен от онова, което му се полага. В гърдите му пламтеше огън, който нищо не можеше да угаси или излекува. Той обвиняваше майка им задето не им е осигурила по-хубав живот, докато Жоаким ѝ беше благодарен за всичко, което бе направила за тях. Хавиер искаше повече от спокоен живот, а любовта на майка му и брат му не му беше достатъчна.

За разлика от майка си, Хавиер не смяташе, че Франсоа Легран бе отговорът на молитвите им, поне не на неговите. Не му беше достатъчен удобният и осигурен живот на средната класа, който Франсоа можеше да им предостави. И не желаеше да се премести в Париж. Не се интересуваше ни най-малко от корените на предците си в Европа. Хавиер бе истински аржентинец. Синята кръв, която течеше във вените на майка му и брат му, винаги си личеше по добрите маниери, финеса и вродената щедрост и съчувствие към другите. Хавиер обаче се чувстваше по-близък с обикновените хора по улиците на Буенос Айрес. Държеше се като тях и бе доста груб. Не спазваше правилата и често се биеше в училище и по улиците, когато порасна. В него имаше нещо жестоко, въпреки усилията на майка му да го потуши. Жоаким се опитваше да говори разумно с него, но не постигаше успех. Двамата се превърнаха в съвсем различни мъже.

Жоаким изпитваше жажда към живота, към новите открития, обичаше да учи. За него всичко, с което се сблъскваше, бе приключение и той се заинтересува от идеята да учи в Сорбоната в Париж. Беше учил френски и английски в училище, а майка му го бе научила и на немски и той се справяше отлично и с четирите езика. Хавиер имаше същите възможности, но беше слаб ученик и се чувстваше най-добре сред бездомниците на улицата. Жоаким не харесваше новите приятели на брат си, когато пораснаха, и ги смяташе за „страхливци и дребни кретени“. В края на тийнейджърските им години двамата близнаци бяха абсолютно различни. Въпреки това Жоаким обичаше Хавиер силно, изпитваше необходимост да го защитава и бе сигурен, че брат му щеше да надрасте бунтарската си природа. Често успокояваше майка си и тя се надяваше той да се окаже прав.

Бяха нужни дълги убеждения, но накрая Франсоа се пребори със задръжките на Лизи относно брака. След две години кореспонденция и ухажване, те се ожениха с малка церемония в Буенос Айрес, на която присъстваха само синовете ѝ. След кратко сватбено пътешествие в Пунта дел Есте, Франсоа се върна в Париж, за да подготви дома си за посрещането на новото си семейство. Жоаким бе приет в лицей близо до дома на доведения си баща в Париж, където щеше да прекара една година, а после се надяваше да продължи образованието си в Сорбоната. Планираше да учи литература и изкуство.

За огорчение на Жоаким, брат му категорично отказа да се присъедини към тях. На седемнайсет години, той искаше да живее у семейството на приятел в Буенос Айрес за една година, а после да започне работа без да постъпва в университет. Съгласи се неохотно да дойде в Париж за година след завършването на училище, ако майка му му позволеше да остане в Буенос Айрес. Не искаше да живее в чужда страна, без приятелите си. Новите му приятели означаваха за него много повече от образованието, от майка му и брат му. Лизи не харесваше семейството, при което Хавиер искаше да остане, нито пък сина им, а Жоаким бе разстроен от идеята, че ще прекара цяла година без брат си. Никога не бяха се разделяли и макар да бяха напълно различни и невинаги съгласни един с друг, той чувстваше Хавиер като част от себе си и не можеше да си представи да го загуби. Не искаше да се разделят за цяла година, но Хавиер се бори като дива котка да остане в Аржентина.

Жоаким винаги поддържаше и защитаваше майка си и му се струваше несправедливо да я остави да потегли към новия си живот сама, без синовете си, въпреки че Франсоа беше мил човек и щеше да се грижи чудесно за нея. Жоаким се разбираше добре с него и Франсоа се радваше, че има син като него. За Хавиер той беше неприятен непознат натрапник, но Франсоа все пак го покани да живее с тях в Париж. Знаеше колко важни бяха децата за Лизи. Тя бе правила безброй жертви за тях докато растяха.

Най-после, след дълго обмисляне, Лизи се поддаде на постоянните молби и спорове с Хавиер, които продължаваха денонощно. Тя се съгласи той да живее при семейството, което не харесваше. Смяташе ги за груби, а децата им – за невъзпитани, но не бяха лоши хора. А и Хавиер тържествено обеща да дойде в Париж за година след като завърши гимназия. Това беше страхотна победа за него и той я отпразнува с приятелите си в продължение на седмици, което още повече притесни майка му. Лизи не беше напълно уверена, че семейството на най-добрия му приятел щеше да се грижи за сина ѝ като нея, а и той беше труден за контролиране. За разлика от брат си, Хавиер нямаше търпение да полети сам и да прави каквото си пожелае. Жоаким все още се наслаждаваше на спокойния си живот и никога не се противеше срещу родителския контрол на майка си. А и харесваше идеята Франсоа да се превърне в бащинската фигура, която винаги му беше липсвала. Жоаким бе копнял за баща цял живот, а Франсоа бе изключително мил с момчетата.

Лизи се почувства съсипана, сякаш заминаването им от Буенос Айрес я разкъсваше на две, единият ѝ син оставаше там. Бяха опаковали всичко необходимо и го бяха изпратили с кораб във Франция. Книгите на баща ѝ, писмата му до нея и всички сувенири от детството и юношеството на децата. Тя запази само онова, което имаше сантиментална стойност за нея, а и не притежаваше нищо скъпо. Но ѝ се стори като че ли изоставяше целия си живот. Имаше силна връзка с Аржентина, въпреки всички загуби.

Жоаким имаше чувството, че оставя част от себе си в родината си, вярваше, че връзката между близнаците е свещена, повече отколкото при обикновените братя. И се чувстваше безкрайно привързан към Хавиер, въпреки различията им. Макар да беше на седемнайсет години, по бузите му се стичаха горещи сълзи, когато се сбогува с брат си. Не можеше да си представи и един ден от живота си без него, независимо колко различни бяха станали. Следващата година щеше да е трудна, в нова страна и ново училище, без брат му. За разлика от него, Хавиер едва прикриваше вълнението си от факта, че остава сам и ще живее с приятеля си, без майка си и брат си и без надзора им. До последната минута Лизи се изкушаваше да каже на Хавиер, че е променила решението, но Франсоа я убеди, че може би ще е по-разумно да остави сина си да прави каквото реши една година, а не да доведат един ядосан, мрачен и настроен бунтарски тийнейджър в Париж, което можеше да е свързано само с неприятности. Хавиер вече ги бе заплашил, че няма да отиде на училище във Франция, ако го принудят да замине с тях, и бе обещал да завърши гимназия в Буенос Айрес.

Лизи му даде хиляди съвети и указания преди да потеглят. Двамата с Жоаким седяха един до друг в самолета, хванати за ръце и разплакани. Трудно им беше да се почувстват щастливи от преместването във Франция, когато оставяха най-важния за тях човек в Аржентина. Но Франсоа бе свършил безброй неща, за да се подготви за пристигането им и да ги приветства с добри дошли в дома си – прясно боядисана и обзаведена стая за Жоаким, нови завеси в стаите, ново канапе, нови порцеланови чинии и прибори в кухнята. Беше купил и нов телевизор за всекидневната, за да гледат спорт заедно, както и стерео уредба за стаята на Жоаким, защото знаеше, че обича да слуша музика. Франсоа беше толкова въодушевен, когато ги посрещна, че имаше вид на човек, който всеки момент ще експлодира. Беше се опитал да предвиди всичко, с което можеше да им достави удоволствие. След няколко дни Жоаким забеляза, че майка му започваше да се отпуска. За първи път от седемнайсет години, след смъртта на баща си и съпруга си, тя имаше мъж, на когото можеше да се облегне и да разчита, и който щеше да се грижи за нея.

Франсоа искаше да направи всичко възможно, за да остави в миналото трудните години, които бе преживяла преди да се запознаят, борбата за оцеляване и бедността. Лизи беше щастлива с него и единственото притеснение бяха тревогите ѝ по Хавиер. Жоаким също усещаше липсата му силно и знаеше, че майка му нямаше да е напълно спокойна докато брат му не се присъединеше към тях и тя можеше да го държи под око. Хавиер беше хлапе, което се нуждаеше от контрол и съвети, и никой друг не можеше да го наблюдава така грижливо като майка му.

Жоаким се приспособи бързо към училището в Париж, сприятели се със съучениците си и играеха различни спортове след часовете. Френският му стана още по-добър. Франсоа уреди двойно поданство за него и Лизи и смяташе да направи същото и за Хавиер, когато пристигне. Жоаким не се чувстваше французин, но му се струваше, че тук си е у дома. А Лизи обичаше съпруга си и новата си работа. Изпитваше благодарност към Франсоа за милото му отношение към нея и сина ѝ.

Франсоа ѝ беше уредил работа в Лувъра. Той беше един от експертите, които потвърждаваха автентичността на всички картини, придобити от музея. Лизи скоро откри организация, която издирваше картини, откраднати от нацистите, и ги връщаше на истинските им собственици, когато бе възможно. Предложиха ѝ място при тях и тя незабавно прие. Работеха в близък контакт с Лувъра и други музеи из Европа, а понякога и с Южна Америка, издирваха произведения на изкуството, изчезнали след войната. Откриваха къде се бяха озовали и после се опитваха да намерят собствениците им и да им върнат картините. Много от тях не бяха живи, имаше евреи, загинали в немските концлагери, но от време на време намираха оцелял член от семейството, който изпитваше дълбока благодарност за семейните картини. Беше бавна, съвестна и грижлива работа да издирваш произведения на изкуството и техните собственици, но Лизи я обичаше. Франсоа я наричаше „Детектив по изкуствата“ и се възхищаваше на отдадеността ѝ на работата. Лизи беше неуморна.

Двамата бяха щастлива двойка и тя с изненада установи, че се чувства като у дома си във Франция. Говореше френски, немски, английски и испански, което я улесняваше в проучванията в много страни, където издирваше произведения на изкуството, изчезнали преди петдесет години.

Много от световните шедьоври бяха изчезнали по време и след войната. Огромен брой, особено от Франция, бяха попаднали в ръцете на нацистите и картините бяха скрити от хората, които ги бяха откраднали, или пък бяха продадени тайно от нечестни търговци с лоша репутация. Някои бяха почтено върнати в музеите, но те бяха твърде малко. Откриването на картини се превърна в страст за Лизи. Повечето от наследниците на собствениците се шашваха, когато внезапно се оказваха притежатели на изключително скъпи шедьоври. Лизи вършеше работата си с любов и постоянство. Обичаше да разказва на Франсоа и Хавиер по време на вечеря за картината, която проучваше в момента.

Нови битки се разразиха, когато Хавиер започна да настоява за още една година в Буенос Айрес след като завърши. Той искаше да учи в университета там вместо в Сорбоната в Париж като брат си. Лизи не беше съгласна и не възнамеряваше да позволи на Хавиер да остане в Аржентина, но накрая нямаше избор. Той беше на осемнайсет години и отказа да дойде в Париж, не го интересуваше дали майка му беше съгласна или не. Франсоа смяташе, че е по-разумно да не си развалят отношенията завинаги и да му позволят отново да постигне своето. Месеци по-късно, чрез приятели и някои от старите му учители, разбраха, че той не се беше записал в университета. Беше се хванал на работа при някакъв собственик на товарна компания, която превозваше стоки из Южна Америка. Хавиер караше камион и правеше доставки. Франсоа не одобри това, но не искаше да тревожи Лизи още повече. Хавиер отново обеща да дойде в Париж след година, след като спести достатъчно пари, за да не зависи от доведения си баща.

Работата на Лизи беше ниско платена, макар тя да я харесваше. Франсоа плащаше всички разноски, грижеше се за Жоаким, за да ѝ даде възможност да продължи любимата си работа. Той беше щедър, доколкото заплатата и спестяванията му позволяваха, и имаха всичко, от което се нуждаеха. Лизи не беше екстравагантна жена, въпреки лукса, в който бе израснала, а Жоаким не искаше почти нищо. Той харчеше съвсем малко пари като студент. Беше сериозно момче и никога не създаваше неприятности, за разлика от брат си.

Жоаким се почувства като смазан, когато брат му отказа да дойде в Париж след едногодишната им раздяла. Хавиер ужасно му липсваше. Отказът му да напусне Буенос Айрес съсипа първата година на Жоаким в Сорбоната. Той не можеше да се съсредоточи върху ученето, тревожеше се за брат си. Пишеше му, звънеше му по телефона и го умоляваше да дойде във Франция, но Хавиер звучеше различен. Вече не беше момче, а мъж, който живееше самостоятелно в малък апартамент близо до склада на товарната компания.

Хавиер се изнесе от дома на приятеля си, когато завърши гимназия. Спомена, че двамата си поразвалили отношенията, а и не се разбирал с родителите на приятеля си, но не каза никакви подробности. За Жоаким не си струваше да останеш в Буенос Айрес, за да шофираш камион, но Хавиер нямаше желание да дойде във Франция, поне засега. Обещаваше, че ще го направи след като спести достатъчно пари. Париж не го привличаше, твърдеше, че се чувства аржентинец и не иска да живее във Франция. Приятно му беше да печели пари, а и харесваше работата си.

Втората година на раздялата им беше по-тежка за Жоаким от първата, защото обещанията на брат му вече не звучаха убедителни. Жоаким започваше да се страхува, че той никога нямаше да пристигне във Франция. Той смяташе да го посети през лятото и да се опита да го убеди, но Франсоа му уреди да започне работа при един от приятелите му, който притежаваше тръжна къща. Жоаким трябваше да разнася картините от склада до сцената и обратно по време на търговете. Работата беше тежка, но добре платена, и Жоаким не искаше да разочарова доведения си баща и да се откаже от нея. Хавиер му каза, че бездруго непрестанно пътувал с камиона и почти нямало да се видят. Той направи всичко възможно да обезкуражи и откаже Жоаким от пътуването и пропастта между двамата изглеждаше по-голяма от когато и да било преди. Жоаким преживяваше това като сериозна загуба и се страхуваше, че ще останат разделени завинаги. Мъчно му беше за близостта им в детството, най-щастливото време в живота му, което вече бе приключило.

Жоаким започна втората си година в Сорбоната, където учеше литература и история на изкуството, по предложение на майка си. Не се бяха чували с Хавиер цели два месеца. Домашният му телефон бе изключен, а от офиса на компанията им казаха, че „вероятно е на път“ и ще му предадат съобщението им. Два месеца по-късно той не бе се обадил. За да успокои Лизи, Франсоа нае детективска агенция с офис в Аржентина, която да го открие. Обадиха им се след няколко седмици. Детективът потвърди, че Хавиер още работи за същата компания и шофира между Аржентина, Колумбия, Уругвай и Бразилия, но сега живее в Богота в Колумбия. Приятелят му, при когото беше живял, споделил, че двамата се скарали и не поддържали връзка, и че било адски трудно да се живее с Хавиер, а и той създал много проблеми с родителите му. Те пък казали на детектива, че Хавиер бил непочтителен, не спазвал никакви правила и се събрал с хора, които според тях били лоша компания. Хавиер не приемал да бъде контролиран. От агенцията бяха проучили, че той се мотае с долни типове и може би се бе замесил и с дрога, но нямаха доказателство за това. Детективът в Буенос Айрес не бе успял да се види с Хавиер, нито да се свърже с него. Той успешно се бе изплъзнал от семейството си. Лизи искаше да замине за Богота и да се опита да го намери. Жоаким предложи да отиде с нея, но детективът смяташе, че те няма да постигнат повече от него. Хавиер беше или на път, или в Колумбия през повечето време. Никой от старите му училищни приятели не се бе чувал с него, той водеше съвсем различен живот на възрастен. Подозрението на детектива бе, че вероятно превозва наркотици, и ако бе така, определено нямаше да се зарадва на посещението на майка си и брат си.

Настроението в къщата бе минорно след тези новини. По Коледа не се бяха чували с Хавиер цели шест месеца. Късно една нощ той звънна на Жоаким. Звучеше надрусан или пиян и се опита да се скара с него. Вече не ставаше и дума за обещанията му да дойде в Париж. Той обвини брат си, че още е дете, вързано за майка си, и се похвали, че самият той вече е мъж. Каза, че печели прилични пари, по-добри отколкото би могъл да изкарва в Париж, но отговори уклончиво, когато Жоаким го попита какво превозва.

Жоаким се притесни от разговора им и съобщи за него на майка си. Франсоа отново нае детективската агенция. Успяха да научат съвсем малко. Хавиер прекарваше повечето време в Колумбия, прибирайки се рядко в Буенос Айрес. Детективът все още подозираше, че работи за търговец на дрога. Оттогава контактите им с Хавиер станаха съвсем редки. Той изчезваше в продължение на месеци, появяваше се неочаквано, после изчезваше отново.

Веднъж по Коледа той звънна на майка си и започна разгорещен спор с нея, когато тя го упрекна за поведението му. Това съсипа празника за цялото семейство. Хавиер се обади на рождения ден на Лизи и тя плака седмици след това. Всичко в живота ѝ вървеше добре, с изключение на сина, когото вече не можеше да види, с когото не можеше да разговаря. Хавиер беше изгубен за тях, по негово собствено желание. По време на един от телефонните разговори с брат си той бе говорил въодушевено за политика. Звучеше като революционер в идеите си, настроен враждебно към средната и висшата класа, и подметна, че майка му и Франсоа са буржоа. Хавиер беше различен, вече не бе момчето, с което Жоаким бе израснал и обичаше силно. Накрая Хавиер спря да им се обажда, а те нямаха как да се свържат с него. Това бе агония за Жоаким и майка му, рана, която никога не заздравяваше.

Когато самолетът на Жоаким кацна в Буенос Айрес през аржентинското лято, бяха минали двайсет и пет години откакто бе видял брат си за последен път, и повече от двайсет откакто бе говорил с него. Майка им също не беше го чувала. Франсоа бе наел детектива още няколко пъти, но накрая всички се съгласиха, че това си бе загуба на пари. Хавиер бе изчезнал в друг свят и друг живот. Докато самият той не пожелаеше контакт с тях, нямаше да успеят да го намерят. Беше избрал подземния свят, където бе лесно да се скриеш и изчезнеш. Лизи дори не беше сигурна, че ще разбере, ако той умре, тъй като никой от познатите му не знаеше как да се свърже с нея. От разследването на агенцията стана ясно, че засега той не бе лежал в затвора, но ако хората, с които работеше, пожелаеха да се отърват от него, или пък той ги предадеше или разочароваше, просто щяха да го убият, а семейството му в Париж нямаше да узнае за това. Жоаким бе живял с мълчанието на Хавиер почти двайсет и три години. Майка му също.

Да загуби брат си, не беше лесно за Жоаким. Вече не можеше да се свърже с него, да чуе гласа му или да го види. Нямаше представа къде е Хавиер, а като се имаше предвид с какви типове работеше, никога не бе сигурно, че въобще бе още жив, нито колко дълго щеше да продължи това. Това се отрази ужасно на Жоаким. Той не можеше да се съсредоточи върху ученето в Сорбоната, което му се виждаше безсмислено. Не се интересуваше от историята на изкуството и литература и се бе записал в тези класове само за да достави удоволствие на майка си. Не знаеше с каква кариера искаше да се захване. Често се чудеше дали брат му не беше прав и той беше още дете, прекалено свързано с майка си. Накрая се провали на изпитите и се отказа от Сорбоната. Чувстваше се изгубен и лишен от цел, несигурен накъде да поеме.

Франсоа му намираше временна работа, като хамалин за картини в Лувъра, а после и като келнер в един от ресторантите там. Жоаким се върна в тръжната къща за известно време, но и там само пренасяше предмети. Едно лято се хвана на работа на виенското колело в луна-парка. Лизи сподели с Франсоа, че това вече беше дъното. Жоаким беше интелигентен и способен младеж, но изглеждаше изгубен без Хавиер. Но пък всички те трябваше да живеят с този факт. Хавиер бе този, който се беше дистанцирал от тях и прекъснал всички връзки.

Жоаким беше на деветнайсет години последния път, когато се чу с брат си, и през следващите пет години не се захвана с нищо сериозно. Нае си миниатюрен апартамент в лош квартал на Париж. Кооперацията миришеше лошо, а в жилището имаше само легло, малък очукан хладилник, котлон, мивка, клозет и душ. Лизи не искаше той да живее по този начин, но Жоаким не желаеше повече да се възползва от доведения си баща. Чувстваше, че вече трябва да е независим и да живее сам, въпреки настояването на Франсоа да остане при тях. Французинът обичаше момчето и това правеше майка му щастлива.

Лизи се тревожеше постоянно и за двамата си синове, макар и по различни причини. Хавиер унищожаваше всеки шанс, който имаше за добър живот, и влияеше на живота на брат си отдалеч. Жоаким се съмняваше, че някога вече щеше да види Хавиер, но в същото време се надяваше брат му да се появи неочаквано, което обаче така и не се случи.

Лизи трябваше да се примири с мисълта, че никога вече нямаше да види сина си. Молеше се всеки ден той просто да е жив. Някакво шесто чувство ѝ подсказваше, че е така. Интуицията на Жоаким също казваше, че брат му живееше някъде по света, макар че детективът не намери и следа от него по време на последното си проучване. Хавиер просто бе изчезнал.

Лизи бе страдала достатъчно през живота си. Загубата на баща ѝ, после и на съпруга ѝ, само месеци по-късно, а накрая и изчезването на Хавиер. После, осем години след пристигането ѝ в Париж, Франсоа почина кротко в съня си. Причината бе масивен инфаркт. Той беше само на седемдесет и четири, но слава богу, поне бе умрял спокойно и без никакви страдания. На шейсет и четири години, Лизи отново бе вдовица. Тя все още работеше за организацията, която издирваше откраднати и изгубени произведения на изкуството, и не изпитваше желание да се пенсионира. Беше здрава и силна и обичаше да работи. До смъртта си, Франсоа все още беше експерт в Лувъра, но напоследък се чувстваше изморен и планираше да се пенсионира. А сега вече го нямаше.

Той бе оставил почти всичко, което притежаваше, на Лизи, тъй като нямаше собствени деца или роднини. Беше направил и солидна застраховка за живот, когато се ожени за Лизи. Остави и прилична сума на Жоаким. Не беше достатъчна за охолен живот, но момчето бездруго не пилееше пари. Франсоа знаеше това добре. За Жоаким бе достатъчно да си купи малък апартамент, по-хубав от кошмарното жилище под наем, или пък да учи някъде в чужбина, ако пожелаеше. Франсоа искаше да му осигури старт в живота. Беше се надявал, че Жоаким ще се върне в училище, за да овладее някакъв занаят или да изгради професионална кариера, но той не беше го направил. Загубата на брат му бе кошмарен удар и му бяха нужни години да я приеме. В живота му имаше момичета, но нито една сериозна връзка. След раздялата с Хавиер, той не можеше да се сближи с никого, сякаш се страхуваше от нова загуба. На двайсет и пет години, той не бе открил нещо, което да го вдъхнови, и просто си пилееше времето. Лизи и Франсоа бяха обсъждали проблема често и французинът се тревожеше като истински баща. Жоаким имаше късмет, че майка му се бе омъжила за човек с голямо сърце, който искаше да го подслони под крилото си, въпреки че Хавиер бе разочаровал цялото семейство. Лизи винаги се чудеше дали Жоаким просто не очаква завръщането на брат си.

След смъртта на Франсоа Лизи продължи да работи и не възнамеряваше да се пенсионира. Сега се нуждаеше от работата си повече от когато и да било преди. Тя даваше смисъл на живота ѝ, място, където да отива всеки ден и да общува с хора. Вършеше добро, или поне се опитваше, издирвайки произведения на изкуството и връщайки ги на хора, пострадали не по собствена вина. Струваше ѝ се, че бе част от някаква голяма справедливост, която компенсира до известна степен онова, което им бе отнето, макар да осъзнаваше, че не е достатъчно. В някои случаи прочутите произведения на изкуството им осигуряваха сериозни финансови постъпления. Лизи беше дете, когато картините са им били отнети по време на войната, но поне като възрастна можеше да е част от една справедливост. Работата ѝ означаваше много и тя се гордееше с нея. Франсоа също се гордееше с жена си.

Жоаким се изненада, че Франсоа въобще му бе завещал нещо, и се трогна дълбоко. Два месеца след смъртта му той обядваше една неделя с майка си в апартамента ѝ, когато видя обява във вестника, която го заинтересува. Сгъна вестника и го подаде на майка си, която погледна страницата озадачено. Лизи не разбра защо Жоаким ѝ я показваше, тъй като тя не видя нищо интересно.

– Какво трябва да видя? – попита тя.

И двамата бяха съсипани от загубата на Франсоа и Жоаким посещаваше майка си често, за да се увери, че е добре. Французинът бе могъща и добра сила в живота им, истински обичлив и мил човек. Жоаким знаеше добре колко самотна сега беше майка му без него.

Той ѝ посочи голяма обява за училище за икономи в Англия.

– Това ли? – изненада се тя, а той кимна. – Училище за икономи? Защо би искал да се занимаваш с това?

Тази работа ѝ звучеше като поредната задънена улица, като всички останали, които бе опитал откакто се отказа от Сорбоната.

– Не знам. Не съм сигурен, но звучи забавно, поне за известно време. Като роля във филм.

Жоаким беше на двайсет и пет години и искаше работа, която да му харесва, а досега не бе намерил такава. Той нямаше някаква определена страст, като любовта на майка му към изкуството. Притежаваше само ум, силата на младостта и това, че говореше четири езика, което не бе необичайно в Европа.

– Не се нуждаеш от роля във филм – намръщи се майка му. – Трябва ти истинска работа, кариера, нещо, което ще искаш и на четиресет, и на петдесет години. Защо реши да станеш иконом? Откъде тази идея?

– Обявата звучи интересна. Научаваш се как да управляваш изискан дом, надзираваш останалите служители, грижиш се за сребро, фин порцелан и антики, предоставяш безукорно обслужване и знаеш как се сервира. Струва ми се отговорна и интересна работа.

– Тези дни отминаха – напомни му Лизи. – В Аржентина, когато бях малка, всички имаха прислужници в униформи. Сигурна съм, че там вече не е така. Не мисля, че някой има и иконом.

– В Англия имат. И училището е там. Курсът продължава шест месеца и може да е забавен.

– Би ли искал да работиш в Англия? – изненада се Лизи.

Жоаким беше латиноамериканец по природа, но живееше във Франция от осем години и тук вече се чувстваше у дома си.

– Не знам къде искам да работя, нито какво искам да правя. Но имам достатъчно време. Само на двайсет и пет съм, мамо. Мога да си позволя да изгубя шест месеца от живота си.

Жоаким се дразнеше на собствената си неориентираност, но нищо не го интересуваше и не знаеше какво иска да прави.

– Не мисля, че Франсоа ти е оставил парите, за да учиш за нещо, което никога няма да пожелаеш.

– Може пък и да пожелая. Може би да си иконом във величествена къща е интересно.

– Трябва да постигнеш повече в живота от умението да сервираш – строго каза Лизи.

– Не мисля, че ще имам нещо против да се занимавам в сферата на услугите. Харесва ми идеята да поддържам живота на хората в ред, особено ако къщата е впечатляваща. В момента нямам какво друго да правя, а влаченето на мебели из тръжната къща също няма бъдеще. Хамалски труд е. Но пък не ми я приятно и да те оставя сама. Мога да се прибирам у дома през уикендите докато карам курса.

– Не се тревожи за мен, аз съм добре – смело каза Лизи.

Не беше добре, но се надяваше, че постепенно ще се оправи. И не искаше да стои на пътя на сина си или да е негово бреме. Просто смяташе, че да си иконом, е откачена идея без бъдеще.

– Ще им се обадя и ще видя какво ще ми кажат – каза Жоаким и не спомена повече за това през целия обяд.

После отидоха на разходка в парка, както Лизи правеше с Франсоа всеки неделен следобед. Тя не сподели притесненията си с Жоаким, но сега трябваше да свикне с факта, че още един човек, когото обичаше, ще липсва в живота ѝ. Беше ѝ се случвало прекалено много. Жоаким мислеше същото, когато я хвана под ръка. Разходиха се мълчаливо, всеки потънал в своите тревоги. Лизи мислеше за Франсоа, а Жоаким безмълвно тъгуваше и за него, и за брат си и размишляваше върху училището за икономи. Идеята звучеше налудничаво, но му се искаше да опита. Предстоеше му цял живот, а все още нямаше никакви планове. Шестте месеца можеха да са забавни. А и нищо друго не го привличаше в момента. Порастването не беше приятно без брат му и това продължаваше вече осем години. Жоаким винаги се бе надявал, че Хавиер щеше да се промени след тийнейджърските години и отново да се сближат. Но вместо това, брат му просто изчезна.