Втората госпожа Астор

Пролог

23 август 1912 г.

Любими мой Джейки,

Дадох ти името му. Той ти даде очите си и тази прекрасна светла коса. Подозирам, че брадичката ти е моя, така трябва да бъде. Баща ти беше забележителен мъж, най-добрият от всички, които познавах, и владееше сърцето ми. Не може да има истинско живо отражение на такъв човек, дори в теб.

Докато пиша, ти се гушиш в кошчето си, мъничък, спокоен. Всеки път, когато полъхне ветрец през прозореца на детската стая и повдигне дантелените пердета, и се разнесе мирис на коне и задушен летен дъжд, устничките ти се свиват в нещо, което ми се иска да мисля, че е усмивка, което ме разтърсва цялата. Изпълнена съм колкото с удивление, толкова и с отчаяние като си помисля, че никога няма да опознаеш Джак, нито той теб. Дори четири месеца по-късно истината се прокрадва при мен, изненадваща, проклета като удар отзад: Джак никога няма да види тази усмивка с трапчинки, нито да се радва на първите ти крачки, нито да се влюби във формата на пръстчетата на краката ти или в гъргорещия ти смях. А ти, мое великолепно чудо, мой сине, ти никога няма да си го спомниш.

Затова пък аз съм пълна със спомени, истински водопад от спомени за Джак; давя се в тях; затова, заради теб, може би и за мое спокойствие, сега ще напиша каквото мога. Някой ден – някой далечен ден – ще прочетеш тези страници и моите спомени ще станат твои.

Няма да започна с нашия край, за който цял свят знае; онази тъмна сатенена нощ, трескавите тръпки, които ме разтърсиха в леглото – сякаш корабът за кратко и съвсем необяснимо заплава по каменно поле, минутите на замайване, в които се обличах, натежалото ми тяло, тъй като ти беше в мен вече пет месеца, както и непреодолимото желание за още сън.

Качихме се на палубата. Наблюдавахме как паниката започва да набира скорост и става все по-силна и по-въздействаща, завладява хората, докато блъскането и писъците погълнаха всичко, което северният Атлантик не бе успял.

Помогнаха ми да изляза през наклонения прозорец към палубата за разходки, на която хората едва се задържаха. Ръцете на баща ти, здрави, уверени, ме преведоха напред. Жени стенеха, плачеха, протягаха ръце към мъжете си, които бяха останали на кораба. Опитваха се да намерят място на изкривената под ъгъл малка спасителна лодка...

Това е. Започнах с края. Само че, както казах, той е известен на всички. Хората плачеха и не криеха мнението си (многословно и напълно нежелано).

Беше поразително.

Той ме наблюдаваше седмици наред. Усещах погледа му винаги, когато бяхме на едно и също градинско парти или концерт, или яздехме в същия парк, или посещавахме същия клуб. Полковник Джак Астор бе може би най-богатият човек в Америка и нямаше как да не бъде забелязан. Да не усетиш въздействащия му поглед бе още по-трудно – спокоен, светъл, сив, бистър като зимно утро.

(Веднъж допуснах грешката да му го кажа. Той се разсмя, млясна ме по бузата и ме нарече „заслепена“. А пък аз си мис­лех, че съм представила по-умело нещата.)

Баба ти се държеше здраво за избликващата от време на време надежда. Дядо ти беше по-прагматичен, и не толкова голям оптимист. Не мисля, че някой от тях се тревожеше, че Джак е разведен и почти трийсет години по-възрастен от мен.

– Той ще бъде невероятен късметлия да те има – каза татко.

– Да не си посмяла да противоречиш на онова, което той казва – нареди мама.

– Досега не ми е казал нещо повече от „как си“ – изтъкнах аз, но и тримата бяхме наясно, че е просто въпрос на време и възможност това да се промени. Аз бях млада, но не чак толкова; заинтригувани господа вече бяха ме водили на пикници и чай. Бях напълно наясно какво означава ясният, нетрепващ поглед на полковник Астор.

Той ни покани за един уикенд във вилата си в Бар Харбър, макар ние да прекарвахме лятото в нашата – много по-скромна! – къща в града. Беше ослепителен августовски ден в Мейн и наоколо ухаеше на орлови нокти, окосена трева и море. Не бяхме единствените гости на полковника в онези няколко дни, но вниманието на прислугата и великолепието на стаите създаваше у нас чувството, че сме най-важните.

Имаше танци и седемстепенни обеди и вечери, обиколка на пристанището с парната яхта „Нома“ на Джак (аз страдах от морска болест, но ми се струва, че успешно успях да се прикрия). Играхме вист и крокет, а господата предпочетоха покер. Часовете се изнизваха лениви, златни, почти всички ми бяха като в мъгла, освен един специален момент.

Мама, татко и Катрин си почиваха след съботния ранен обяд. Полковникът се канеше да ни изведе на разходка с автомобил по крайбрежието и мама искаше да изглеждам великолепно – дори тогава хората от пресата ни преследваха. Аз реших, че изглеждам превъзходно, и лежах в леглото си по корсет, с ролки на косата цял един час, който ми се стори безкраен. Измъкнах се в мига, в който чух прохъркването ѝ.

Седнах сама в ъгъла на библиотеката от месинг и дърво и разлистих страниците на книга, която изглежда беше с гръцка поезия. Аз бях успешен продукт на едно хубаво училище, но латинският, а не гръцкият, беше силната ми страна. Познавах азбуката, но нито говорех, нито четях гръцки. Разглеждах странния поток от букви, структурата на стиховете, опитвах се да разпозная някакво значение, когато усетих, че той е влязъл в стаята.

Сега, като се замисля, осъзнавам, че ме е дебнел от известно време, че е изчаквал съвършения момент, когато съм сама. Във всеки друг случай щях да се почувствам и поласкана, и подготвена. Все пак той беше причината да съм тук. Когато обаче го видях да приближава към мен, единствената ми мисъл беше: „О, не“.

Искаше ми се да бях взела друга книга. Ако той ме попиташе за нея, или трябваше да го излъжа и да кажа, че гръцката поезия е божествена, велика... или да призная, че просто се възхищавам на красивите форми.

Вдигнах поглед, когато той приближи, висок, слаб, необичайно красив. Светлокестенявата му коса бе прилежно сресана, мустаците грижливо оформени.

– Може ли? – попита той и посочи креслото с винена кожа срещу моето.

– Моля, заповядайте. – Затворих книгата и я обърнах наопаки, за да скрия заглавието и автора в полата си.

Той седна. Кръстоса крака. Слънчевите лъчи хвърляха отблясъци по прозореца зад него, превръщаха кичури от косата му в платина, блестяха по колосаната яка и сиво-кафявото сако.

Както вече казах, той беше по-възрастен от мен, но в онзи момент, когато светлината блестеше дръзко и ослепително зад него, сякаш бе млад мъж, който за пръв път се опитваше да ухажва жена.

Той наклони глава, срещна погледа ми.

– Колко сте прекрасна, госпожице Форс.

Сведох очи към скута си, както бяха ме учили.

– Благодаря – прошепнах.

– И колко непрозрачна.

Това ме накара да вдигна отново глава. Непрозрачна ли? Това комплимент ли трябваше да бъде?

Полковникът се усмихна.

– Не приличате на нито една жена, която съм срещал преди. Умът ви е истинска мистерия за мен.

– О – отвърнах, – понякога и за мен! Но, за съжаление, у мен няма нищо мистериозно.

Той отметна глава назад и се разсмя. Усетих как у мен се пробуждат искрици сила, след като бях накарала мъж като Джон Джейкъб Астор да се смее така искрено. Преминаха като светкавица във вените ми, дяволски приятно и зареждащо.

Мисля, че от този миг насетне и двамата бяхме обречени.

1.

Юни 1907 г.

Нюпорт, Роуд Айлънд

Първия път, когато го видя, бе на тринайсет години, ученичка във ваканция, от косата ѝ капеше морска вода, при­гладени къдрици като на русалка бяха полепнали по ръцете и гърба ѝ. Тя се беше настанила удобно, свила крака под себе си върху едрия сребрист пясък на Бейли Бийч, със смачканата шапка до нея. Носът ѝ пареше от жегата, но тя не я усещаше, защото полъхваше ветрец. Беше топло, слънцето се беше вдигнало високо, великолепно кълбо, и ако прилягаше дори малко на една дама да се изтегне в банския си костюм, за да направи пясъчен ангел, тя щеше да го направи.

Само че Мадлин не беше на пет, а на тринайсет. Майка ѝ се плискаше наблизо, тъй като минаваше единайсет предобед – часът, в който за дамите бе прилично да поплуват сред задушените от червени водорасли води. Тя винаги беше наблизо. Мади вече бе преминала границата на допустимото като си свали шапката.

Над тях чайки крещяха и се стрелкаха в различни посоки. Мадлин вдигна брадичка и проследи с поглед кръговете, които описваха, после се спускаха рязко като хвърлени пръчки, гмуркаха се и завихряха като драконови сенки на фона на небето.

Група момичета, няколко години по-малки от нея, посреща вълните на брега, подскачаха в пясъка, твърде смутени, за да влязат във водата, ала неспособни да устоят на хладните вълни, макар да съзнаваха, че прасците им са голи. Бяха дори по-шумни от птиците.

Също като Мадлин и всички други жени на плажа, момичетата бяха облечени в черно. Черни бански кюлоти, черни ризи с бухнали ръкави, всичко от врата до коленете бе грижливо покрито. Сякаш неповторимата плажна ивица на Бейли Бийч бе превърната в сборище на модерни, подгизнали вещици.

Два дорести коня пристъпваха предпазливо и теглеха карета покрай дългите арабески от водорасли, които се ­очертаваха в края на сухия пясък. Кочияши в сини ливреи скочиха от каретата и освободиха огромни, тайнствени пакети­ от кожените каишки, с които бяха захванати отзад. Мади се обърна, за да види как мъжете – които нямаха работа на плажа точно сега, но те бяха просто слуги, така че всичко беше наред – бързо вдигнаха тента на шафранови райета, застлаха килим, поставиха стол от ракита и сгъваема маса, а след това се върнаха при каретата, за да помогнат на една самотна дама от каретата да стъпи на пясъка.

Тя беше с бяла коса, прегърбена. Присви сърдито очи към неочакваната ярка светлина, но я въведоха бързо под тентата и на Мади почти не ѝ остана време да забележи късчетата черен кехлибар, обсипал роклята, и гранатовата брошка на гърдите. Щом настаниха дамата и тя седна, разрошена от вятъра прислужница започна да разопакова кошницата с храна.

– Ха – Мади чу тих глас до ухото си и някой седна на едрия пясък до нея. Обърна се към по-голямата си сестра (широко усмихната, без шапка, но не бе изгоряла на слънцето), след това се врътна отново към жената под шафрановата тента.

– Не си ли изпълнена със страхопочитание? – попита провлачено Катрин и се отпусна назад, облегна се на ръце и погледна спокойното море, което плискаше пред тях. – Не си ли направо поразена?

– Трябва ли? – попита Мади.

– И още как, малката. Та това е госпожа Астор. Онази госпожа Астор. Посмееш ли да я погледнеш в очите, тя ще те превърне в камък. Дали не трябваше да пламнеш като факел? Не, чакай! Ще бъдеш изключена от социалния регистър и ще си умреш като съсухрена стара мома. – Тя потръпна престорено, все още ухилена. – Какъв ужас!

Мадлин, разбира се, знаеше коя е госпожа Астор. Всички знаеха. Просто досега тя не я беше виждала лично; семейство Форс и семейство Астор не се движеха в едни и същи социални кръгове. Мади пък винаги си беше представяла матриарха на обществото „Никърбокър“ като жилава жена, злобна и силна, с усмивка, от която изскачаха остри ками, и с нокти на главорез.

Не и това, което видя. Не и това набито създание на достопочтена възраст, което се криеше от слънцето, на което слугинята режеше омара на хапки в чиния от костен порцелан със златен кант.

– А този кой е? – попита Мади и кимна към мъжа с шапката, който вървеше по пясъка към тентата с едри, енергични крачки. (Определено не беше слуга, но никой не го спря.)

– А – отвърна сестра ѝ с тон, в който прозираше и увереност, и превъзходство. Тя перна лента изсъхващо водорасло по бедрото си. – Това, мила моя, е синът ѝ, полковникът.

Той беше привлекателен. Беше чувала, че е красавец, но само от клюките в училище, а привлeкателен на ученическия жаргон можеше да означава, че носът му не тече или че все още не е оплешивял, или дори, че не е толкова дебел като коня си.

Само че полковник Джон Джейкъб Астор, джентълмен, изобретател и герой от войната, наистина беше доста привлекателен за по-възрастен мъж, суров, малко като баща ѝ... Но като размисли, май съвсем не беше така, защото полковникът беше рус, докато косата на баща ѝ беше посивяла, имаше мустаци, за разлика от баща ѝ; беше стегнат и висок като... както трябваше. Тъй като се движеше твърде бързо, тя не успя да го огледа добре, но онова, което забеляза – онова, което щеше да запомни до края на живота си от тези няколко топли, освежени от бриза секунди на плажа с едрия пясък на Роуд Айлънд – бе, че той се усмихваше, докато се приближаваше към майка си. Покоряваше пясъка с лекота, от него се излъчваше елегантност и решителност. За частица от секундата той обърна глава, срещна погледа ѝ и я забеляза, както бе седнала на пясъка, недалеч от него.

След това, отново за частица от секундата, той ѝ се усмихна.

Сякаш светкавица, избликнала от лятното слънце, прониза сърцето на Мадлин. Тази светкавица бе сладка, прекрасна, едновременно с това ужасна, когато премина през нея.

След това той се скри от погледа ѝ, погълнат от тентата. Някой развърза платното на входа и то се спусна, останаха единствено чайките, които продължаваха да кръжат.

– Мади – повика я сестра ѝ и постави ръка върху нейната. – Изглеждаш странно. Добре ли си?

– Да – отвърна Мадлин. Тя изпъна гръб и прокара ръка по челото си. Облиза се и усети вкуса на сол и пясък, проникнал неумолимо, натрапчиво във всяка гънка и пора. – Съвсем добре съм.

Следващия път, когато го видя, вече беше навършила седемнайсет, облечена в зелено: въжета от бръшлян, плитки от разпукнати рози, ярки облаци от вечнозелен иберис, вплетен в тъмнокестенявите ѝ плитки. Тя пееше лудешки, понякога се завърташе на сцената, а полата ѝ се вдигаше и разкриваше елегантните нови боти, които си беше купила специално за пиесата.

Тя беше Офелия – трагичната, разкъсвана от мъка Офелия – и бе репетирала репликите, изпълнени с лудост и тъга, докато не прегракна и се наложи да почива цели два дни, за да може да говори без дрезгавина.

– „Моме, твоят мил красавец спи под хладна пръст, при нозете му – росен здравец, при главата му – кръст.“

След седмици репетиции, Младежкото общество имаше честта да представи „Хамлет“ в Бар Харбър само за две вечери (театърът на казиното беше популярно място и се ползваше назаем), а тази вечер беше втората. Предишната вечер, на откриването, Мадлин не можеше да овладее нервите си, но тази вечер бе много по-добре; тя беше създание, изтъкано от пламнали фенери със свещи и мазна боя за лицето, напоено с поезия и песни. Токчетата на ботите ѝ докосваха толкова леко сцената, че на моменти ѝ се струваше, че наистина се носи във въздуха.

Зад светлините, които обточваха ръба на авансцената, зад тъмните полилеи от витражно стъкло седеше дишащият звяр, наречен публика. Освен по някое и друго приглушено прокашляне и дискретния блясък на диамантите в обеци и колиета­, звярът не се виждаше, не се и чуваше. Беше там, същевременно го нямаше, оставаше анонимен. Добре поне че се ­надигна, за да аплодира.

Само че...

При третото ѝ завъртане („Нали щеше да се венчаеш с мен!“, „Щях, честен кръст, ако не беше тоз Валентиновден!“) тя го видя. Не бе имала представа колко много ѝ е липсвал преди; той беше в предната част на салона, почти в средата. Едва ли демон или призрак би се появил така неочаквано от сенките. Полковник Астор не откъсваше очи от нея, скръстил ръце в скута си. На отблясъците светлина от сцената лицето му блестеше, строго, донякъде скрито.

Върхът на една обувка се отри в сцената; Мадлин се препъна. Спря и се обърна в неочаквано настъпилото мълчание, след това погледна нагоре и осъзна, че останалите членове на трупата я наблюдават в очакване.

Сигурно следваше нейна реплика. Умът ѝ напълно изключи.

Тя ги погледна безпомощно, кръвта ѝ бумтеше все по-оглушително в ушите. В задната част на театъра някой кихна – веднъж, два пъти.

Дороти Крамп, която бе така позеленяла от завист, че Мад­лин спечели ролята на Офелия и дори бе заплашила да напусне­ Младежкото общество, погледна Мадлин изпод коро­ната на крал Клавдий.

– Откога е така? – попита Дороти злобно.

Мадлин усети, че замъгляването се разсея; тя си спомни песента, дивия танц, какво трябва да направи. Каза следващите си реплики, след това слезе от сцената сред облак от венчелистчета и листа. Прекара останалата част от представлението като го наблюдаваше иззад пролука в дясната завеса.

След биса, който включваше много букети, зад кулисите беше истинска какофония от актьори и помощен персонал. Всички разговаряха и се смееха; млади жени с перуки и панталони се лутаха напред-назад, кискаха се, изоставяха дървените си мечове и обемни сака, прегръщаха се, целуваха се и си повтаряха колко съвършено било всичко, колко забележително, как следващата година щели да се справят или с Молиер, или с Марлоу и целият свят щял да се кланя в краката им.

Мадлин случайно се сблъска с Дороти и се усмихна – отчасти това беше извинение, отчасти предизвикателство – но Дороти не ѝ обърна внимание и я подмина.

До кадифената завеса на входа на театъра бе застанала госпожа Огдън Милс, толкова известна матрона, толкова стряскаща, че Мадлин не можа да си спомни да я е виждала дори веднъж без четири реда перли на врата, независимо кое време беше. Сред шумотевицата и хаоса след пиесата, тя бе неподвижна като статуя в гробище; нито една от завладените и опиянени от успеха, изпаднали в еуфория дебютантки не смееше да се доближи до нея.

– Госпожице Форс – рече госпожа Милс, изви вежди и наклони глава към мъжа, който бе застанал неподвижно на крачка зад нея. – Познавате ли полковника?

Разбира се, че Мадлин не го познаваше; а и нямаше причина човек като Джон Джейкъб Астор IV да я е забелязал.

Тя бе все още с провиснали тук-там водорасли. От нея падаха венчелистчета и съсухрени листа. Косата ѝ бе започнала да се измъква от плитките; цветчета иберис се сипеха по раменете ѝ. Тя стрелна с поглед малко огледало и забеляза очите си, светлосини, очертани с черен молив, кожата ѝ в бяло, бузите и устните в кървавочервено.

Полковникът проследи погледа ѝ, забеляза огледалото. Кожата на скулите ѝ пламна.

– Джак – продължи спокойно госпожа Милс, тъй като не беше забелязала нищо, – искам да те запозная с госпожица Мадлин Форс, дъщеря на Уилям и Катрин Форс от Бруклин и напоследък от Манхатън. Тази вечер я видя в ролята на Офелия. Мадлин, това е полковник Джон Джейкъб Астор.

Не ѝ оставеше друго, освен да протегне ръка. Той я пое и пръстите му, стегнати, топли, обхванаха нейните.

– Приятно ми е – каза с изтънял гласец тя.

– Приятно ми е – повтори тихо той.

Сякаш всичко пред очите ѝ се замъгли и тя не можа добре да го види, въпреки че той беше застанал точно пред нея. Не го виждаше, по-скоро усещаше присъствието му; топлината, загорелия блясък на кожата, развеселената извивка на устните му. Мъж, който знае какво иска и не губи време с празни желания, защото всичко, до което се докосне, вече е негово.

Мадлин отново се почувства на тринайсет, на каменистия плаж – върна се към онзи миг, когато погледите им се срещнаха и усмивката му бе предназначена единствено за нея.

Някъде над лявото ѝ рамо проблесна светлина, угасна, но тя не обърна глава.

– Бяхте великолепна тази вечер – изтъкна полковникът и пусна ръката ѝ.

Тя едва се сдържа да не избърше потните си, изтръпнали длани в роклята.

– Можех да бъда по-добра, за съжаление.

– Не виждам как – рече той, кимна на госпожа Милс и от­стъпи настрани. След малко се скри от погледите им, погълнат от множеството.

Госпожа Огдън Милс отправи на Мадлин многозначителен поглед. Мадлин се усмихна напрегнато, прошепна нещо за благодарност и се отдръпна бавно, грациозно, после се върна при младежите.

Много по-късно, докато лежеше в леглото си и не можеше да заспи, тя се загледа през прозореца към прииждащите облаци, посребрели от светлината на луната, и осъзна, че проблясъкът светлина зад кулисите е била магнезиевата светкавица на фотограф, запечатил момента, в който полковник Астор за пръв път е поел ръката ѝ.