Към Bard.bg
Черната песен (Антъни Райън)

Черната песен

Антъни Райън
Откъс

Записките на Обвар

Веднъж Луралин ме попита:

– Какво е чувството да умреш?

Долових желанието за утеха, скрито зад този въпрос, и казах:

– То е като падане. Сякаш светът се свива до една-единствена точица светлина високо над теб, докато се спускаш в безкрайна бездна. После... тя изчезва и не остава нищо.

Но трябва да призная, че този донякъде поетичен отговор беше лъжа. Аз, разбира се, мога да говоря само за себе си; други хора може да са се радвали на смърт, не по-смущаваща от спокойно потъване във вечен сън. Но в моята смърт нямаше подобен уют.

Разбрах, че раната е смъртоносна, още щом усетих как мечът на Ал Сорна изстърга в гръбнака ми, за да щръкне от гърба ми. Болката бе каквато можете да си представите. Но аз познавах болката. Защото аз бях Обвар Нагерик, назначен за поборник на самия Мрачен меч и втори по слава след него между сталхастите. Много бяха битките ми и няма да е самохвалство да кажа, че не можех, а и все още не мога, да преброя отнетите от мен животи. Такъв живот води до рани, които също са неизброими, макар че някои от тях живеят в паметта по-дълго от други. Стрелата в Битката при трите реки, която се заби в ръката ми чак до костта. Мечът, който разсече месото, за да оголи ключицата ми в деня, когато изклахме първата голяма войска, пратена срещу нас от Търговския крал. Но никоя рана не болеше колкото тази, нито пък нанесе такъв ужасен удар върху гордостта ми. Днес, толкова години по-късно, още не съм сигурен кое е боляло повече: пронизването на цялото ми тяло или сигурното знание, че ще умра от ръцете на този проклет натрапник, този Крадец на имена. Защото думите му ме бяха разгневили, а в онези дни малцина, събудили гнева ми, преживяваха моя отговор.

„Той не е бог. Ти не си част от божествена мисия. Всички кланета, които си извършил, не струват пукната пара. Ти си убиец, който служи на лъжец...“ Неговите думи. Вбесяващи, омразни думи. А истината в тях ги правеше още по-лоши – истина, разкрита от песента на Нефритената принцеса, макар че аз я знаех в сърцето си много по-отдавна.

Мисля, че гневът бе това, което ме задържа вкопчен в живота тогава, докато кръвта се надигаше с гъргорене в гърлото ми и отнемаше въздуха от дробовете ми. Докато болката ме разкъсваше от главата до петите и червата ми започнаха да се разхлабват, не оставяйки у мен никаква илюзия, че някога могъщият Обвар скоро ще се превърне в още един лайнян труп върху безразличното лице на Желязната степ. Дори тогава хватката ми върху сабята не трепна и ръцете ми запазиха достатъчно сила да измъкнат острието от плътта на Ал Сорна. Той остана прав, а аз направих залитаща крачка назад, ломотех нещо срещу него. Смесицата от ярост и болка гарантираше, че каквото и да съм казал в онзи момент, няма да се задържи в паметта ми, но предпочитам да си мисля, че е било нещо подобаващо предизвикателно, може би дори благородно. Можех да позная, че той умира, по бледнината на лицето му, докато се взираше в мен, свъсил вежди в твърдо, нетрепващо очакване. „Няма страх“, спомням си, че помислих, когато вдигнах сабята да го довърша. В това поне имаше някакво удовлетворение. Въпреки заслужената ми репутация на жесток човек всъщност никога не ми е харесвало да убивам хора, които ми се молят.

Подкованото с желязо копито се заби първо в бедрото ми, прекършвайки костта с такава лекота, все едно беше суха съч­ка, и ме запрати на земята. Нямаше време да се претърколя настрани, дори да имах сили да го направя, защото ­ударите на коня заваляха като железен дъжд, трошаха кости и разкъсваха плът. Бях смятал, че болката от смъртоносния удар на Ал Сорна е най-лошата, която мога да понеса. Грешах. Нямаше усещане за падане, нито свиваща се точка светлина­, която да ме изпрати в блажено небитие, само ужасът и ­агонията на човек, тъпкан до смърт от разярен кон, докато ­накрая ме обзе всепоглъщащото чувство, че ме усукват. Това донесе нов вид болка, по-дълбока, по-първична; болка, която си прогори път до самото ми същество, вместо да е само в тялото ми. Някак си разбрах, че самата същина на душата ми се разтегля и къса като месо, остъргвано от труп.

Скоро това чувство отстъпи място на гадно, мъчително объркване. Противно на лъжата, която щях да кажа на Луралин, аз не падах, когато умрях, премятах се. Образи и чувства ме връхлетяха като рояк, без да оставят никакво място за свързана мисъл. Макар че страданията на физическото ми „аз“ бяха секнали, това в много отношения беше по-зле, защото носеше най-дълбокия възможен страх: паническото, отчая­но осъзнаване, че оттатък живота лежи единствено вечен хаос. Паниката обаче отслабна, когато вихърът от образи постепенно изкристализира в ясен спомен. Взирах се с детски очи нагоре към студения, гневен поглед на майка ми. „Ядеш повече от шибаните коне“, промърмори тя и ме отблъсна, когато посегнах за овесените питки, които бе изпекла. „Другите утроби са благословени с Божествената кръв, а аз получавам търбух на два крака.“ Замери ме с един тиган, за да ме прогони от палатката. „Върви да вземеш храна от другите пикльовци, ако си толкова гладен! И не се връщай до стъмване.“

Споменът се накъса и потъна в хаос, преди отново да се спре на нещо познато. Лицето на Луралин в деня, когато се бих с Келбранд. Този ми беше добре познат, защото често си го припомнях, или поне мислех, че ми е познат. В съзнателната ми памет винаги главно място заемаше битката, усещането за юмрук, срещащ плът, железният вкус на собствената ми кръв, докато Келбранд ми нанасяше най-здравия побой, който съм получавал. Но този път бе различно, защото лицето на Луралин, сгърчено в безсилна ярост, със стичащи се от очите ѝ сълзи, бе единственото, което виждах, а ударите на Келбранд бяха само дребно разсейване. После лицето ѝ се промени, наля се с женственост и пробуди у мен омразната, но натрапчива смесица от похот и копнеж.

„Какво отвратително животно си, Обвар.“

Сега изражението ѝ бе презрително, полуозарено от залязващото слънце и смътното сияние на безбройните огньове на лагера около Великата могила. Помня, че си помислих колко приятно изглеждат менящите се цветове върху гладките извивки на лицето ѝ. На езика ми имаше вино, кумбраелско, макар че в онези дни нямах представа за произхода му, нито пък ме интересуваше. Зад нея можех да видя високата фигура на брат ѝ да стои над трупа на олтара. Телвар бе разсъблечен в смъртта, както е обичайно, дългото му мускулесто тяло бе бледо и отпуснато, оцапано със засъхваща кръв, която бе бликала от раната от нож в гърдите му. „Денят, когато Великият жрец зададе на Телвар третия въпрос“, осъзнах аз, докато гледах как Луралин отпива неохотно от меха, който ѝ бе подало моето по-младо „аз“. „Когато започна всичко.“

Почувствах го отново, докато споменът се разгръщаше. Поредния прилив на гняв и желание при вече обичайния отказ на Луралин, които се усилиха, когато Келбранд я повика при себе си и ме отпрати. Онова, което щеше да бъде казано тук, не беше за моите уши. А и защо да е? Какъв мъдър съвет бих могъл да дам? Аз щях да стана поборник на Мрачния меч, но не и негов съветник. Отминаването на годините ми даде възможност да разбера по-добре истинския път, водещ към тази точка в историята, когато името Келбранд Рейерик потъва бързо в света на мрачните легенди. Въобразявах си, че е започнало в мига на моята смърт, но сега знам, че е започнало там, когато един едър грубиян се отдалечи с гневни стъпки към смрачаващия се лагер с намерението да излее своето безсилие във всевъзможни отвратителни деяния. В сърцето си този грубиян знаеше, че самият той не е нищо повече от високо ценено куче – наистина, силно и свирепо, ала все пак само куче.

„Това ли представлява смъртта?“ зачудих се, когато споменът се смени отново и Великата могила и лагерът бяха погълнати от кълбящата се мъгла. „Безкрайно повтаряне на болките, изтърпени приживе.“ Ако бе така, можех ли честно да твърдя, че не съм го заслужил?

Когато отново доби форма, видението сякаш потвърди подозренията ми, защото това бе още един момент, който бих предпочел да забравя. Стоях до Келбранд в стаята под Гробницата на Невидимите. Телата на жреците, които бяхме избили, вече бяха изгнили, съсухрената плът се ронеше от сухите кости в тази безводна и древна пещера. Дъхът на смърт обаче все още витаеше във въздуха.

Спомних си как той ме бе изненадал, като настоя да се върнем при Великата могила след падането на Лешун-Хо. Такава голяма победа би трябвало да доведе до нощ на пиршества, с всички съпътстващи ги забавления. Гладът, за който ме укоряваше майка ми, така и не бе отслабнал с израстването, а когато станах мъж, към него се прибавиха и други апетити. Мрачния меч обаче не позволи да пируваме. Когато касапницата свърши и Луралин избра своите хора измежду пленниците, той предаде града в ръцете на един доверен скелтир с десет хиляди воини да го пази от ответен удар от юг.

– Да не смяташ да тръгнеш срещу Кешин-Хо? – попитах го, а в гърдите ми силното желание се смесваше с опасения. Макар че винаги жадувах за битка, големият укрепен град бе страховита цел дори за нашата вечно растяща армия.

– Не, приятелю – отвърна ми той. – Отиваме си у дома. Време е да се подготвим.

– За какво?

Видях как очите му се присвиват лекичко, когато хвърли поглед към сестра си. Изражението на Луралин бе някак мрачно след падането на града и аз предполагах, че това се дължи на нейната гнусливост, която винаги ми се е струвала малко неподобаваща за човек от Хаста. Келбранд обаче никога не бе показвал друго освен пълна вяра в сестра си, поне досега.

– Още не съм съвсем сигурен – каза той и яхна коня си, – но то ще изисква нещо от теб – служба, за която много ме боли да те моля.

– Ти си местра-скелтирът – напомних му. Дори по онова време се въздържах да използвам другото му име, божественото му име – факт, на който той предпочиташе да не обръща внимание. – Поискай каквото и да е и ще ти го дам.

Той впери твърдия си, но иначе безизразен поглед в мен. Когато заговори, в гласа му имаше лека нотка на съжаление, нещо, което рядко бях чувал да показва.

– Това е обещание, което ще поискам да изпълниш, братко по седло – каза той.

И така, ние препуснахме към дома, следвани от сталхастката орда. Тулите бяха пратени на изток и запад, за да причинят каквито могат поразии на граничните гарнизони, но сталхастите се отправиха на север, обратно към Великата могила, където Келбранд ми нареди да го последвам до Гробницата и онова, което лежеше под нея.

– Докосни го.

Повърхността на камъка бе гладка и черна с изключение на златните жилки, които я прорязваха като вени, сякаш пулсиращи в светлината на факлата на Келбранд. Спомних си ужаса на Луралин от това нещо в нощта, когато избихме жреците, и открих, че не мога да я виня.

– Някой идва – добави Келбранд. – Враг, когото знам, че не можеш да победиш.

Вдигнах очи от камъка и изписах широка усмивка на устните си, за да прикрия несигурността от тази близост с най-страшния предмет в познанията на сталхастите, предмет толкова свещен, че Вечните закони постановяваха смърт за всеки, който го погледне, освен ако не е избран от жреците. Само че жреците бяха мъртви, а Вечните закони сега се изричаха рядко – те бяха само останка от времената преди възхода на Келбранд. Каква полза имаха сталхастите от закони, когато разполагахме с думата на Мрачния меч, думата на един бог?

– Няма човек, когото не мога да победя – казах.

– О, има, бъди сигурен в това. Той открадна името ми, а съвсем скоро ще дойде да открадне всичко, което сме съградили. – Той посегна над камъка, за да ме хване за китката. – Докосни го. – Сега погледът му бе свиреп, неумолим в своята властност и решителност. Това бе лицето, което той носеше, когато ставаше нещо повече от местра-скелтир, лицето на Мрачния меч. – Докосни го и могъщият Обвар ще стане още по-могъщ.

Трудно е да откажеш да изпълниш заповедта на един бог, въпреки многото ми зле подтискани съмнения в истинността на неговата божественост. Преди този момент често ми бе минавало през ума, че обликът му на Мрачния меч е просто още една хитрост, начин да спечели онези, които някога бяхме поробили, и онези, които скоро щяхме да завоюваме. Ако е така, тя определено се бе оказала успешна. Но сега, докато се взирах в очите му, за първи път разбрах, че Келбранд Рейерик не играе ролята на бог. Поне в своето собствено съзнание той наистина бе Мрачния меч и в този миг аз също му повярвах. През изминалите оттогава години съм разбрал, че тъкмо тези малки моменти на слабост ни погубват, кратките мигове, когато разумът и съмненията биват надвити от сляпата вяра и обичта.

Пръстите ми се разпериха. Келбранд се усмихна със сурово задоволство и плесна ръката ми върху повърхността на камъка.

Беше все едно да докоснеш пламък, но болката бе много по-силна от обикновено опарване. Прогори си път през плътта на дланта ми, плъзна по ръката ми и проникна в самия център на съществото ми. Бял огън избухна в очите ми, придружен от рев, който ме заглуши за собствения ми писък. Огънят угасна също толкова бързо, колкото се бе появил, и за един съвсем кратък миг се озовах срещу две очи. Черни зеници в жълти очни ябълки, нашарени със зелени точици и заобиколени от шарка ивичеста кожа, която бе колкото сложна, толкова и симетрична. „Тигър“, осъзна разтерзаният ми мозък, докато очите се взираха в душата ми. Не чух никакви думи, не видях нищо освен тези очи, но усетих намерението на притежателя им по-остро от всяка рана, понесена преди или след това: Глад. Дълбок, безграничен, неутолим глад.

Очите премигнаха и изчезнаха, последвани от сива мъгла и внезапна липса на всякакви усещания. Когато мъглата се разсея, открих, че лежа по гръб и се взирам нагоре към угриженото лице на Келбранд.

– Беше различно – каза той тихо и замислено, говореше по-скоро на себе си, отколкото на мен. – Защо беше различно?

– Различно ли? – изстенах и хванах ръката му, за да ми помогне да стана.

– Удостоявал съм с дарби мнозина преди теб, братко. Имаше объркване, но не и болка. – Той огледа лицето ми със зорка и смущаваща настоятелност, сбърчил чело в нетипично за него смайване. – Усещаш ли я? Знаеш ли каква е?

– Дали я усещам? – Келбранд въздъхна, като видя объркването ми, и това ме накара да добавя: – Болеше.

– И нищо друго? Не усети нищо друго?

Поех си хрипливо дъх, без да ме е грижа за зловонния въздух на това място. Честно казано, усещах само остатъците от наскоро изчезнала болка. Ръцете ми бяха силни както винаги, но не и по-силни. По същия начин и зрението ми, сега разчистено от сивата мъгла, бе зорко, но не виждах нищо отвъд материалността на тази крипта.

– Аз съм... си аз, братко.

– Не. – Той поклати глава, все още намръщен, и в гласа му се прокрадна нотка на гняв. – Мелодията ти е различна. – Наклони глава и гласът му се понижи до шепот. – Не съм сигурен, че това ми харесва.

После премигна и открих, че не мога да потисна едно леко потреперване, защото в този миг очите му дотолкова заприличаха на очите на тигъра, че ме прониза спазъм от припомнена болка. Когато заговори отново, бръчките на челото му се бяха загладили и в тона му имаше само небрежна замисленост.

– О, ами добре. Предполагам, че скоро ще се прояви.

– Луралин може да знае... – започнах аз, но той ме прекъсна.

– Не – заяви с властен глас. – Всъщност, Обвар, отсега нататък няма да припарваш до сестра ми. Тя те намира в най-добрия случай за досаден, а и честно казано, вниманието ти към нея винаги е било неоправдано и дори неприлично. В края на краищата тя е най-близката и най-скъпа роднина на Мрачния меч. Не е за теб.

Ето в този момент го усетих, през болката от обидата, че не съм достоен за сърцето на сестра му, през гнева, събуден от пренебрежителния му тон, като на господар към роб. През всичко това чух и усетих още нещо. Сякаш думите бяха изречени едновременно от две различни усти, едната говореща с небрежно обидната интонация на Келбранд, а другата – съскаща и ръмжаща като гласа на отвратително лъжливо псе. Думите бяха еднакви, но тонът не оставяше съмнение, че всяка е лъжа, всяка сричка преливаше от неискреност. Това ме накара да разбера, че макар Луралин наистина винаги да бе отблъсквала опитите ми за сближаване, той не затова искаше да я избягвам. „Страхува се от онова, което ще ми каже тя, и от онова, което бих могъл да ѝ кажа аз.“

Погледът ми се плъзна обратно към камъка – иначе невзрачен черен блок, ако се изключат златните жилки, които сега пулсираха с още по-силен живот. „Това е дарбата му – разбрах. – Лъжи.“

– О, не се ядосвай – каза ми Келбранд, усмихна се и пристъпи напред да ме тупне с ръка по рамото. – В сърцето си ти винаги си знаел, че ще е така. – Хватката му се стегна в знак на съчувствено окуражаване. – Ще има предостатъчно жени, когато завладеем южните земи. Чувал съм, че Търговският крал Лиан Ша имал в двореца си цяло крило, пълно с най-прекрасните конкубинки.

„Ти си просто пале – уведоми ме злобният тон на псето. – На което подхвърлят огризки от масата на Мрачния меч.“

Воинският инстинкт е ценно нещо и в много отношения наподобява инстинкта на страхливеца, защото е най-остър в мигове на най-голяма опасност. Докато Келбранд се смееше и разтърсваше рамото ми с братска привързаност, аз знаех, че би ме убил на мига, ако следващите ми думи са различни от онези, които се очакват от едно вярно куче.

– Както заповяда Мрачния меч – казах и наведох глава.

След това спомените се заредиха бързо, премятаха се един през друг като опърпани платна, уловени във вихрушка. Голямата победа над войската на Търговския крал, как редиците им се разкъсаха под атаката на семейството от Надарени на Луралин, екстазът от последвалото клане. Завръщането при Великата могила и пристигането на Нефритената принцеса в компанията на лечителката и Крадеца на имена – онзи, когото Келбранд бе чакал толкова дълго. Отдавна бях свикнал да преценявам каква опасност представляват възможните врагове и намерих този за смущаващо загадъчен. Вярно, беше висок и силен, но не колкото мен. Също така притежаваше остър ум и хитрост, но аз не се чувствах особено смаян от неговата прозорливост, нито пък, честно казано, се боях от него. Може би тъкмо това ме погуби, защото ако се боях, можеше и да го победя.

После дойде песента на Нефритената принцеса и истината в нея бе също тъй ужасяващо неизбежна като преди. Макар че камъкът ми бе дал дарбата да усещам лъжите, която ми помогна да забогатея с разни дрънкулки, когато я използвах в хазартната палатка, тя по никакъв начин не разкриваше размера на лъжите, които сам си разправях. Бях утешавал наранената си гордост от обидите на Келбранд, приписвайки голямо значение на уважението, което той бе показвал към мен оттогава. Сталхастите не пресмятат богатството по същия начин като южняците. Макар да ценим златото и различните съкровища, истинското богатство лежи в славата, а досега моята легенда отстъпваше само на тази на Мрачния меч и божествено благословената му сестра. Това се превърна в щит срещу моите съмнения, топла мека кожа, в която да се загръщам, когато гласът на злобното псе се върне, за да ме дразни. Но срещу песента на Нефритената принцеса не можеше да има щит.

„Всичко е лъжа.“ Разбирах го сега, когато песента ѝ преодоляваше без усилие защитите ми и нахлуваше в душата ми, а мелодията ѝ бе едновременно прекрасна и ужасна. Всичките му похвали, всичките му дарове, преструвката, че сме братя, която датираше още откакто бяхме деца. Лъжи. Песента ме накара да го погледна с нови очи, да съзра притворността във всяко негово изражение, пресметливостта зад всяка негова дума. Сред всичко това различих само две истини: обичта му към Луралин и вярата в собствената му божественост. Лъжлив бог, но в собствените му представи също и жив бог.

Спомените секнаха внезапно в мига, когато Келбранд съсече Нефритената принцеса, което ми спести гледката на дуела ми с Ал Сорна. Чувствах се някак си уловен, впримчен. Сякаш цяла вечност не виждах нищо, не чувах нищо и не усещах нищо освен това чувство за затворничество. Струваше ми се, че чувам бясното туптене на сърцето си, но скоро разбрах, че това е само споменът за пулс, защото аз вече нямах сърце, нито тяло, което да го подслонява. Въпреки моята репутация страхът не бе отсъствал от живота ми повече, отколкото от живота на всеки друг човек, многократно изправял се срещу смъртта. Но аз винаги бях могъл да го овладявам, да го контролирам, да го превръщам в ярост, която да разцъфти, когато започне битката. Тук обаче нямаше битка; имаше го само знанието, че съм уловен като муха, обречена да се гърчи вечно в мрежата на паяка. Страхът бързо се превърна в ужас – от онзи ужас, който поглъща изцяло човека и го кара да крещи, но нямах уста, с която да крещя.

Тогава дойде ревът, кратък, но гневен, и наситен с нетърпение. Не различих думи в него, но някак си моментално усетих заповедта му: „МЪЛЧИ!“.

Зрението ми се върна, докато усещах как се гърча в паяжината, и тихо любопитно сумтене завибрира в цялото ми същество. От сумрака изплуваха две очи – очи, които бях виждал и преди, присвити изпитателно. „Ще ме изяде!“ Мисълта изплува на повърхността на ума ми от бушуващия поток страх. Усещах глада му, също толкова бездънен като преди. Но тигърът явно не смяташе душата ми за особено хранителна, защото челюстите му останаха затворени. Облекчението, което това породи у мен, обаче изчезна бързо, защото очите му се приближиха, студени и немигащи. Той изрева пак, този път по-силно и по-продължително, и заповедта отново бе ясна: „ЩЕ ТЕ ВЪРНА! И ТИ ЩЕ МЕ ХРАНИШ!“.

Волята му ме обгърна, както гигантски юмрук – мушица, и стисна силно. После дойде чувството, че отново ме усукват, изтръгват ме от паяжината и ме захвърлят – прашинка, премятаща се в безформена пустота, която пада ли, пада, докато нещо не ме улови отново, друга паяжина, само че изтъкана от болка. Тя ме изпълни, уплътни се в огнени кълбета, които се удължиха и изтегнаха, превръщайки се в крайници. Бързо последва още болка, пламнала ярко в едно сърце, което започна да бие още докато новообразуваните ребра го обгръщаха. Пипалата от агония станаха вени и огнена завеса се спусна върху голите мускули на едно ново тяло, различно тяло, за да се превърне в кожа. Болката отслабна, докато тялото се втвърдяваше около душата ми, но не изчезна напълно, задържа се в стомаха ми като горещ, гневен пламък.

Извиках, както от радост, така и от страдание, и възликувах, щом разбрах, че вече имам глас, с който да крещя. Освен това имах кожа, за да усещам твърдия камък под тялото си и милувката на студения въздух. Но всяка радост скоро се изпари при осъзнаването, че болката в корема ми расте, разпространява се с бързина, която знаех, че скоро ще ме убие.

– Противоотровата! – нареди един рязък познат глас. – По-бързо!

Нещо лютиво опари езика ми и аз се задавих и изпаднах в конвулсии, докато то се стичаше в гърлото ми. Нов кратък изблик на агония дълбоко в мен, а после тя изчезна, потушена от каквато там гадост бях погълнал.

– Отвори очи – каза същият глас и усетих силни пръсти да ме хващат за челюстта. Сълзите рукнаха на обилни потоци, когато премигнах и ахнах от ярката светлина на горяща факла, държана близо до лицето ми. Той се надвеси над мен и очите му се втренчиха в моите, сурови и взискателни.

– Имаш ли съобщение за мен? – попита ме на езика на южните земи, а после премигна изненадано, когато му отговорих на сталхастки, с дрезгави думи, които, изглежда, не пасваха добре на устата, която ги произнасяше.

– Келбранд... – изграчих. – Братко?

Той дръпна ръката си от лицето ми и се изправи в цял ръст, а суровата му втренченост се смени с приветствена усмивка. Каквато и да бе природата на скорошните ми мъки, дарбата на камъка някак си бе успяла да остане вплетена в душата ми, защото долових лъжата, която изрече с глас ясен като камбана.

– Добре дошъл обратно, Обвар. – „Върнах си кучето, – преведе ми злобното псе. – Може би най-после ще се окаже полезно.“

Големият укрепен град Кешин-Хо лежеше под пепелявосива пелена, която изглеждаше недосегаема за силния северен вятър, носещ се откъм Желязната степ. По улиците нямаше хора, освен бродещи групички сталхасти, тули и Спасени, които търсеха плячка. Тук-там все още лежаха трупове, но повечето бяха разчистени през двата дни от падането на града. Можех обаче да видя колко яростна е била битката по множеството почернели руини, от които още се издигаше дим, за да се добави към постоянния покров над главите ни.

– Трийсет хиляди, че и повече – каза Келбранд, проследил насоката на мислите ми с типичната за него лекота. – Толкова ми струваше да го превзема, Обвар. Беше забележително зрелище, трябва да кажа. Вече възложих на няколко учени да работят върху описанието му. Още една глава в епоса за Мрачния меч, след като бъде подобаващо редактирана, разбира се.

Тупна ме по гърба и ме поведе покрай бойниците. Беше ме довел на най-вътрешната и най-висока стена на града, като през цялото време ми разказваше за постиженията си след моята смърт, а все още обърканият ми мозък се опитваше да схване важните детайли. Бях пропуснал много, най-вече завземането на Кешин-Хо. Той бе обект на сталхастките амбиции от поколения насам и даже в гърчовете на моята дезориентация срамът от това, че не съм играл никаква роля в падането на града, ме гризеше по-силно, отколкото ми се нравеше.

– Не се бой, стари приятелю – каза ми той. – Когато тръгнем на юг, ще има предостатъчно слава за жънене. Макар че, за съжаление, почестите ще се струпат върху новото ти име.

Вдигнах очи към него, внезапно осъзнал колко странно е всичко това. Келбранд бе висок, но аз винаги съм бил по-висок и открих, че не ми харесва новата разлика в ръста ни.

– Не се коси толкова – подхвърли ми Келбранд с усмивка, в която се криеше вбесяващо веселие. – Както го разбирам аз, това е само първата ти черупка. Може би следващата ще е повече по твой вкус.

– Къде... – започнах, но млъкнах, когато ме заля нова вълна объркване. Образи, които никога не бях виждал, прелетяха през главата ми заедно с емоции, които никога не бях изпитвал. „Черупка – напомних си. – Това е само черупка, открадната от мъж, когото отровата е докарала до ръба на смъртта.“

– Трябваше първо да го принудя да докосне камъка – каза ми Келбранд в онези първи мигове след събуждането, докато залитах из стаята в пълно объркване. – Иначе нямаше да можеш да се закрепиш в това тяло. Той явно е развил необичайна способност за изчисления. Дребна дарба, без съмнение, но съм сигурен, че ще намерим начин да я използваме.

Скръцнах със зъби и се помъчих да изтласкам пороя от чужди спомени, за да се съсредоточа върху въпроса си.

– Къде е Луралин?

Келбранд рязко спря и цялото веселие се оттече от лицето му. Ръката му на гърба ми изведнъж се сви в юмрук, преди да я дръпне с тиха въздишка.

– Няма я, приятелю. Тя избра пътя на предателството.

– Луралин... те е предала? – Липсата на всякаква лъжа в гласа му бе ясно доловима, както и скръбта му. Открих, че отново се олюлявам, и сигурно щях да падна, ако той не ме бе хванал, за да ме задържи.

– Всичко ще се изясни. Засега... – той кимна към вътрешните улици на най-високото ниво на града – искам от теб да изпълниш ролята, за която говорихме.

Спряхме на ръба на стената и се загледахме надолу към казармите, храма и двора под нас. По средата на двора бяха събрани много мъже: стояха с наведени глави под бдителния взор на десетки сталхасти с извадени саби. Сто или повече стрелци патрулираха по стената горе, готови да пуснат дъжд от стрели при необходимост. По моя преценка пленниците наброяваха около шест хиляди души – всичко, което бе останало от десетките хиляди в гарнизона.

– Преди да успеем да обкръжим града, генералът изкара от него всички освен войниците – каза Келбранд с нотка на неохотно уважение. – Умно копеле. Предполагам, смятал е, че по този начин спестява на поданиците нашето варварско внимание. Вместо това ги лиши от любовта на Мрачния меч и ме остави само с тази паплач. – Той махна към пленниците. – Хора, прекалено страхливи, за да умрат в бой. Надявах се на повече, но все е някакво начало. Ела – продължи той и тръгна към стълбището, – време е да се запознаеш със своята армия, генерале.

Докато се приближавахме през двора, пленниците се размърдаха; мрачната апатия на победени мъже, очакващи смъртта, се смени с тревога при вида на самия Мрачен меч. Неспокойно мърморене плъзна по редиците им, но те останаха седнали поради страха от сталхастите. Безпокойството им обаче се превърна в пълно объркване, когато лицето ми се разкри напълно. Някои нададоха тревожни викове, докато други, предимно ветерани, скочиха на крака и се изпънаха мирно.

– Приберете сабите! – извика Келбранд на сталхастите, които се канеха да посекат станалите. – Добрите войници трябва да показват дължимото уважение към своя генерал.

Явно взели това за нещо като сигнал, всички пленници бързо се изправиха на крака и бившите сержанти и ефрейтори засъскаха заповеди, които въведоха сред тях някакво подобие на ред. Макар да стояха мирно, погледите на всички бяха вперени в лицето ми; някои не можеха да скрият подозрителното си мръщене, а други ме зяпаха с отчаяната надежда, че присъствието ми може да означава избавление. Докато оглеждах лицата, почувствах странен прилив на разпознаване, отделих в съзнанието си неколцина и открих, че имената им лесно изскачат в ума ми. „Аз познавам тези мъже.“ Затворих очи и поклатих глава, за да прогоня объркването. „Не. Той ги е познавал.“

– Нямаш ли какво да кажеш на войниците си? – попита Келбранд тихо, но настойчиво.

Изправих рамене и прочистих гърло. Имах само зачатъчни познания по чу-шин и очаквах думите да излязат от устата ми със запъване, обагрени от сравнително меките гласни на Степта. Вместо това те се изляха с непоколебима гладкост и никой от слушателите ми не показа ни най-малко съмнение, че към тях се обръща мъжът, носил някога това лице.

– Вие ме познавате – казах им. – Бихме се заедно, с лоялност и доверие. Вие служихте под знамената ми храбро и твърдо дори в най-тежките дни и вашата служба е чест за мен. Днес ви моля отново за доверието ви. Време е да научите истината, срамните факти за това как бяхме предадени. Ние се бихме да спасим този град и проливахме кръвта си с дни, гледахме как братята ни умират край нас, разчитайки на обещанието на Търговския крал за спасение. Но спасение не дойде. Сега знам, че изобщо е нямало да дойде. Търговският крал не е пратил подкрепления. Ние бяхме изоставени тук да умрем, за да може той да продължи да седи в двореца си и да се радва на своите богатства. Винаги е било така – богатствата на Търговските кралства винаги са били купувани с кръвта на войниците им.

Повечето ме зяпаха с объркан интерес, но видях и неколцина, които се намръщиха от гняв или отвращение. Нима предводителят им беше отстъпник?

– Знайте, че моите думи са верни, защото Мрачния меч говори само истината. – Протегнах сковано ръка към Келбранд, който бе изписал на лицето си напълно овладяно изражение на тъжен гняв, изражението на човек, опечален да чуе за страданията на брат си. – Той ми говори и аз усетих истината в думите му и величието на неговото милосърдие. Той ни предлага живот, предлага ни свобода от оковите на Търговския крал. Вече няма да бъдем роби на алчността на един старец, жените и децата ни няма да познават единствено слугуване. Достопочтеното кралство не е нищо друго освен едно болно чудовище, което трябва да бъде убито. Аз, Шо Цай, някога ваш генерал и глупак, кланящ се на един недостоен скъперник, обричам оръжието си в служба на Мрачния меч. – Прострях ръка към тях, разперил пръсти в жест на настоятелна подкана. – Елате с мен. Заедно ще изметем развалата и мръсотията на Търговските крале. Елате с мен!

Гневно мърморене плъзна по редиците, мъжете се споглеждаха с отчаяно смущение. Шо Цай, командир на Червените разузнавачи и защитник на Кешин-Хо, най-верният известен слуга в двора на Търговския крал Лиан Ша, сега ги призоваваше към измяна. Мърморенето се усили и сред шума се долавяха думите „луд“ и „предателство“. Стройните редици се разпаднаха и мърморенето прерасна във викове. Мнозина се присвиха като хора, готвещи се за бой, без да ги е грижа за опасността. Беше ми ясно, че тези мъже ей сега ще умрат под дъжд от стрели и вихър от сечащи саби, че всичко, което са чули в думите на генерала си, са били лъжите на един предател.

А после Келбранд излезе напред.

Пленниците веднага се смълчаха. Той разпери ръце и безбройните гневни лица се превърнаха в безизразните маски на запленени слушатели. Почувствах нещо, когато той навлезе сред редиците им и те се разтвориха пред него – пулсация на сила, която единствен аз в това множество можех да усетя. Отдавна знаех, че Келбранд се е сдобил с могъща дарба, когато е докоснал камъка, но сега разбрах, че не е била само една. Той заговори, докато крачеше сред тях, и лицето и гласът му бяха изпълнени с тиха, но покоряваща искреност.

– Вслушайте се в думите на генерала си – казваше им той, докато стискаше ръцете на някои. – Чуйте истината, която говори. – Но виждах, че не думите му са ги запленили, а той: самото му присъствие караше закоравели ветерани и неопитни младежи да коленичат с навлажнели от обожание очи. Но не всички – някои не коленичиха, няколко десетки сред множеството, които се отдръпваха от него с видимо отвращение. По опитната бързина, с която сталхастките пазачи извличаха настрани тези несъблазнени души под пълното безразличие на коленичилите им другари, разбрах, че това е сцена, която се е разигравала и преди. Така той набираше своята армия от Спасени. Така Мрачния меч си гарантираше върховенство над всички други богове.

– Вие ще бъдете семената на една нова войска – каза той на новите си привърженици, разперил ръце, за да приеме тяхната почит; вече всички бяха навели глави, а някои посягаха към него с треперещи ръце. – Под водачеството на Шо Цай вие ще освободите първо Достопочтеното кралство, а после и целия свят, за да могат всички да познаят любовта на Мрачния меч.

В храма имаше над двайсет току-що заклани пленници плюс много други трупове, на превързани хора, явно умрели в нощта на падането на града. Спомените на генерала, все още предимно бъркотия от дразнещо непознати чувства и образи, ми даваха смътната представа, че тази сграда е била използвана за грижи за ранените по време на обсадата. Изглежда, Мрачния меч нямаше нужда от хора, които не са цели. Сцената събуди нов образ в ума на тази черупка, по-ярък и по-ясен от останалите. Жена с тъмна коса и бледа кожа, която всъщност приличаше на много от сталхастите, а лицето ѝ бе познато на собствения ми ум. „Лечителката – осъзнах. – Онази, която южняците наричат Небесната благодат. Тя пътуваше с Крадеца на имена. Шерин, казва се Шерин.“

Спомних си как тя се погрижи за драскотините на гърба ми в нощта, когато Келбранд заведе Ал Сорна в Гробницата. В онази нощ се бях отдал на забавленията с голям ентусиа­зъм, което ме караше да си търся също толкова ентусиазирани партньорки. Плътските инстинкти ме отведоха при две сестри от скелда Вотен, за които причиняването на болка бе също толкова приятно, колкото и извличането на наслада. Въпреки добре дошлото разсейване, което те ми осигуриха, настроението ми си оставаше вкиснато. Пристигането на Крадеца на имена след толкова месеци чакане ме накара да се замисля за лъжите на Келбранд и ме доведе до мрачното осъзнаване, че най-важното му изказване по въпроса бе направено още преди да се сдобия с дарбата си. „Някой идва... Враг, когото знам, че не можеш да победиш.“

„Това е само още една лъжа – утешавах се. – Дразнеше ме, за да пробуди гордостта ми.“

– Уххх! – изпъшках, когато мазилото на лечителката опари­ драскотините по гърба ми, а после изсъсках: – Внимавай, чуждоземна кучко! – Погледнах през рамо към нея и видях само отег­ченото търпение на човек, който без съмнение е чувал много такива ругатни. – Ще убия мъжа ти утре – казах ѝ на чу-шин. – Знаеш го, нали?

Очите ѝ се стрелнаха към моите. Погледът ѝ бе невъзмутим и дразнещ заради липсата на страх в него.

– Той не е мой мъж – каза тя и не усетих никаква лъжа на устните ѝ, когато добави: – Но за твое добро, моля те, не се бий с него. Той ще те убие.

Пронизителен писък прогони спомена и ме върна в храма – женски писък.

– Намерих я под купчина въглища в мазето – каза един сталхаст, който влачеше жената за косата по плочките на пода. Тя бе висока и горе-долу на същата възраст като черупката на генерала. Дори под слоя въглищен прах забелязах в лицето ѝ определена красота. Няколко сталхасти се събраха около нас, когато воинът пусна жената и я остави тежко дишаща на пода.

– Служителка на Небесата – изсумтя една сталхастка с остри черти и белезите на ветеран и побутна оцапаната роба на жената с върха на сабята си. – Мрачния меч ще иска от нея да отговори на въпроса.

– Какъв е смисълът? – попита друг сталхаст уморено. – Те винаги отказват. – Той приклекна да избърше част от праха от лицето на пленницата. – Не е твърде грозна, като за южнячка. Бихме могли да я продадем на тулите. Те обичат прясно месце.

Бях впечатлен да видя, че лицето на жената се втвърди­, погледът ѝ стана предизвикателен и стиснатите ѝ зъби ­заскърцаха, когато зарецитира през тях напевна молитва. Бях виждал това и преди, в Лешун-Хо, когато избихме монасите. От всички тях бе поискано да се отрекат от вярата си, за да служат на Мрачния меч, и единственият им отговор бе поток от молитви. Думите ѝ бяха на архаична версия на чу-шин, напълно неразбираема за нейните мъчители, но черупката, която носех, с лекота улови значението им. „Милостта на Небесата е вечна. Правосъдието на Небесата е вечно...“

– Още едно дрънкало – въздъхна ветеранката и завъртя очи. – Защо винаги дърдорят? – Тя кимна на приклекналия воин. – Прережи ѝ гърлото, за да не ми дудне на ушите.

Молитвата на жената продължи без прекъсване, докато воинът вадеше кама от колана си, а яростният ѝ поглед бе вперен в нас и отказа да се отмести дори когато той я сграбчи за косата и дръпна главата ѝ назад, за да оголи гърлото за смъртоносния срез. Тъкмо в този миг погледът ѝ се спря върху мен и внезапно се разшири в стреснато разпознаване.

– Служителю на Храма! – ахна тя и при тези думи в ума ми нахлу поток от спомени. „Високият храм... Храмът на копията...“ Всичко това бе прекалено много, за да го осмисля наведнъж, опит, трупан в течение на десетки години. Жилав мъж с дълга тъмна коса и сурово изражение, който преподава урок; думите му бяха прекалено завалени, за да ги разбера, но видях, че държи проста дървена тояга, оцапана с кръв. Парещият железен вкус по езика ми подсказваше, че кръвта принадлежи на тази черупка. „В моменти на спокойствие – каза учителят – мислите могат да текат като тих поток през злачни поля. В битка обаче... – тоягата се завъртя в ръцете му и в корема ми избухна силна болка – мисленето е лукс и действията трябва да се подчиняват на добре заучен инстинкт. Или по-просто казано... – тоягата ме прасна още веднъж по пищялите, – не позволявай да те разсейват толкова, мамка ти...“

Последва хаос от военна служба и битки, нашарен с мимолетни проблясъци на разгръщащ се живот. Почувствах как в Шо Цай разцъфва обич към една жена, груба както в лицето, така и в думите си, но това само го караше да я обича по-силно. Две дърлещи се деца играеха в скромна, но добре подредена градина. Тази картина помръкна почти веднага в запустяла бъркотия, обрасла с плевели, къщата отзад бе неосветена и празна с изключение на трите трупа в нея – както разбрах, станали жертви на една от чумите, които периодично връхлитаха Търговските кралства. После още битки, бандити и всевъзможни отрепки, погубени от острието му, докато водеше отряд мъже с червени брони от единия край на Достопоч­теното кралство до другия. Хаосът се успокои и спомените отново се спряха на суровия учител, застанал до друга фигура, която се размазваше и замъгляваше, колчем се опитвах да се съсредоточа върху нея. Усетих нещо да блещука в тази фигура, скрит бисер от знание с голяма стойност. Той потъмня и се отдръпна, когато посегнах към него, и черупката­, която носех, потрепери от студ и безпокойство. За един съвсем кратък миг разбрах, че гледам света през два чифта очи, споделям ума си с второ съзнание, което беснееше срещу мен като затворник, хвърлящ се срещу решетката на килията си.

„Ти още си тук вътре – осъзнах аз, докато съзнанието помръкваше и се оттегляше в тресавището на паметта, отнасяйки със себе си бисера от знание. –Какво криеш от мен?“

Премигнах и видях ясните умоляващи очи на жената, все още вперени в моите, докато острието на камата на воина се притискаше към кожата ѝ.

– Спри! – викнах и ножът на сталхаста замря. Всички се втренчиха в мен, а аз ги отпратих с махване с ръка. – Разкарайте се. Имам работа с тази тук.

Приклекналият воин изръмжа, докато се надигаше. Лицето му бе напрегнато и помрачняло от недоволството на роден убиец, комуто са отнели жертвата.

– Ти не можеш да ми заповядваш, южняшки шибаняко! – каза той; пръстите му потръпваха върху дръжката на камата.

– Ти беше при Трите реки – казах, като го познах, и килнах глава. Видях как яростта му поотслабна при звука на собствения му език, говорен с лекота, която не би трябвало да е по възможностите на един южняк. Яростта обаче се върна с пълна сила, когато се усмихнах и добавих: – Побягна от сабята на Обвар. Той можеше да надуши лайната, течащи от страхливия ти задник.

Ветеранката протегна ръка да го спре, но вече бе прекалено късно – скокът на воина бе инстинктивен и впечатляващо бърз и камата му блесна, мушвайки към незащитените ми гърди. Бях имал намерение да отклоня удара и да го пребия до несвяст, но черупката ми имаше други идеи. Ръцете ми се раздвижиха по своя собствена воля, захванаха китката му, извиха я и я счупиха като суха клечка, преди да извият оръжието под прав ъгъл и да го забият нагоре. Камата влезе под брадичката на воина и дългото ѝ триъгълно острие проникна чак до мозъка му. „В битка действията трябва да се подчиняват на добре заучен инстинкт“, помислих си и изсумтях от задоволство. Тази черупка може и да не бе с впечатляващи размери, но определено си имаше полезни черти.

Измъкнах камата и оставих трупа да се свлече на пода. Завъртях се към другите сталхасти, които бяха отстъпили крачка назад и се бяха присвили, с полуизвадени саби.

– Ако се биете с мен – казах и насочих окървавеното острие към белязаното лице на сталхастката, – се биете с Мрачния меч. Това ли искате?

Челюстите ѝ се стегнаха и тя ми отвърна с кръвнишки поглед, но скоро здравият разум надви яростта ѝ и я накара да извърне очи.

– И въпреки всичко тя трябва да умре – промърмори ветеранката и даде знак на другите да вдигнат тялото на неразумния си другар. – Той е наредил така.

Изчаках стъпките им да заглъхнат, преди да приклекна до високата жена. Ясният ѝ умолителен поглед сега бе потъмнял от подозрение и тя се отдръпна от мен.

– Братко? – промълви и оцапаните ѝ вежди се смръщиха, докато изучаваше лицето ми.

Тогава името ѝ изскочи в ума ми, изтръгнато от хаоса от спомени. В същия момент усетих лека тръпка на гняв дълбоко в мозъка си, където още се спотайваше душата на тази крадена черупка.

– Майко Вен – казах и протегнах ръка. – Нека ти помогна.

Очите ѝ се стрелнаха към ръката ми, а после отново към лицето ми и подозрението се превърна в увереност.

– Познавам Шо Цай от двайсет години – каза тя с тих, ядосан шепот. – Ти носиш лицето му, говориш с гласа му, но нямаш душата му. Аз познавам брат си.

Тъжна усмивка заигра по устните ми и аз свалих ръка.

– Да, нямам душата му. Но имам спомените му. – Тя се отдръпна, когато пристъпих по-наблизо, и аз бях впечатлен от непокорството ѝ въпреки страха, който я караше да трепери. – Храмът на копията – казах. – Старият ми... учител. Той веднъж ми даде нещо. Какво беше?

Тя си пое дъх и затвори очи, а устните ѝ зашаваха в шепот, когато поднови молитвата си. Този път думите бяха различни, но изговаряни с дори още по-силна увереност.

– Верният служител на Небесата не знае страх. Верният служител на Небесата не знае болка...

„Един напречен разрез на петите ѝ – помислих си, като я хванах за глезена. – Това винаги е добро място да започнеш.“

Молитвата ѝ продължи дори когато притиснах острието към босия ѝ крак, думите продължаваха да се леят, лишени и от най-слаб хленч. Открих, че държа камата неподвижна известно време, смутен от факта, че ръката ми отказва да направи разреза. „Това ти ли си?“ попитах Шо Цай, чудейки се дали той някак си не ме е заразил с южняшките си скрупули. „Милосърдието е слабост – напомних си. – Състраданието е страхливост. Мъдростта е лъжа.“ Поученията на жреците – за мен те винаги са били верни на сталхастката същност, въпреки че Мрачния меч бе забранил да се изричат на глас. Сега обаче ми се струваха лишени от съдържание, неспособни да раздвижат ръцете ми. Просто не исках да причинявам болка на тази жена. „Смъртта носи промени, дори и у могъщия Обвар.“

– Просто ми кажи – казах и я пуснах. – Моля те.

Молитвата ѝ спря и тя отвори очи. Страхът вече бе започнал да я завладява, сълзите се стичаха от очите ѝ, за да прорежат ручейчета в праха по бузите ѝ, а тялото ѝ трепереше от ужас, но въпреки всичко тя поклати глава. Може би именно сълзите го направиха, породиха някакъв отзвук, свързан с тази жена, в ума на Шо Цай и предизвикаха достатъчно емоция, за да ме отведе до нужния спомен.

– Ти беше там – осъзнах аз, когато образите добиха яснота. Майка Вен стоеше наблизо с широка усмивка на младото си лице и гледаше младежа до учителя – младеж, когото тази черупка бе познавала и обичала през всички години оттогава насетне.

„Наставлявай го, учи го – каза учителят. – И най-вече, пази го.“

– Съвсем никаква следа ли?

Лъскава струйка пот потече по врата на Спасения, когато той поклати наведената си глава в отговор на въпроса на Келбранд.

– Никаква, след като открихме срутения тунел, Мрачни мечо.

– Ами каналът?

– Само труповете, Мрачни мечо.

Видях как Келбранд обърна пак безизразното си лице към съоръжението от тръби върху триножника и притисна око към тесния му край.

– Труповете – промърмори той, – но не и конят.

Завъртя устройството насам-натам, оглеждайки пейзажа долу. Бях изкачил множеството стъпала до върха на тази кула и го заварих да говори с този потящ се мъж, жител на граничните земи, ако се съдеше по облеклото му, което бе здраво, но не на воин. Бе няколко години по-млад от мен, или по-точно от Шо Цай, и имаше мършавия, но жилав вид на човек, който прекарва дните си в пустошта.

– Аз... – започна Спасеният и преглътна, преди да продължи с напрегнат глас. – Аз стигнах до заключението, че чужденците са се разделили, Мрачни мечо. Едните ги проследих до Гробищния път; другите са още на канала.

– Той не е на канала – каза Келбранд, като се извърна пак от далекогледа. – Затова го няма и коня. – Втренчи се в Спасения за няколко секунди, които знаех, че са му се сторили много по-дълги, преди погледът му да се плъзне към мен.

– Генерале – каза той. – Запознай се с господин Лах Во, най-прочутия ловец в Северната префектура.

Размених лек поклон със Спасения, който, изглежда, имаше не по-голямо желание да срещне моя поглед, отколкото този на Келбранд.

– Говори се, че Лах Во можел да надуши саблезъб тигър от пет мили срещу вятъра, а като момче повалил мечка само с прашка – продължи Келбранд. – И въпреки това не успя да улови ѝ най-слабата миризма на сестра ми или Крадеца на имена.

– Прати мен – казах. – Аз имам сметки за уреждане с него, както знаеш.

– Ти имаш да обучаваш армия. – Келбранд пристъпи към Лах Во и го накара да потрепери, като го тупна по гърба и го поведе към стълбището. – Не се тревожи, приятелю. Крадеца на имена е хитър, а също и сестра ми. Почини си и възстанови силите си. Съвсем скоро ще имам нова плячка за теб.

После се върна при далекогледа, докато облекчените стъпки на ловеца отекваха в тишината.

– Онази острайска кучка трябваше да го довърши – чух го да промърморва. – Мелодията бе ясна. Сега не чувам нищо.

– Подозирам, че съвсем скоро ще го видиш пак – подхвърлих. – Ал Сорна ми прилича на човек, който едва ли ще къта злобата си твърде дълго.

Келбранд се засмя тихичко.

– Уважение ли долавям в гласа ти, стари приятелю?

– Човек трябва да познава врага си.

– Жадуваш да опиташ повторно, а? Е, съжалявам, че ще те разочаровам. Наказанието на Бабукир почти приключи и трябва да му намеря някаква работа все пак. – Отдръпна се от далекогледа и впери в мен въпросителен поглед. – Усещам, че имаш да ми кажеш нещо. Какво ли може да е?

– Спомних си нещо – нещо, което генералът е знаел. Име с голяма важност.

Келбранд се ухили весело и се приближи – предположих, за да може да ме гледа отново отгоре надолу.

– И какво ще да е това име?

„Все още съм за него само покорно куче – помислих си. – Което вярно носи улова на господаря си. И все пак едно зло куче може да ухапе прекалено доверчивата ръка. Ала първо доверието трябва да бъде спечелено.“

– Името – казах – на загубения наследник на трона на Изумрудената империя.