Спартак – Гладиаторът

I

Югозападна Тракия, есента на 74 г. пр.Хр.

Когато видя селото, кацнало на върха на хълма в далечината, сърцето му се изпълни с радост. Пътуването от Витиния бе продължило твърде дълго. Стъпалата му се бяха изприщили, мускулите на краката му се бяха схванали, дори ризата на гърба му сякаш бе натежала, та кръстът го болеше. Студен вятър брулеше ушите му и той съжали, че не си беше купил кожена шапка от селото, през което бе минал преди два дни. Обикновено носеше филцова шапка, а в случай на нужда и бронзов шлем вместо характерната тракийска ушанка от лисича кожа, наречена алопекис. В това студено време обаче топлите дрехи като че ли ставаха по-важни от воинското снаряжение. Нямаше търпение да намери подслон и закрила от капризите на природата. Пътуването от римския лагер, където бе освободен от служба, му беше отнело повече от шест седмици, а зимата бързо наближаваше. Беше възнамерявал да измине разстоянието два пъти по-бързо, но конят му бе окуцял още на втория ден. Оттогава не го беше яздил, а и го бе натоварил само с щита и снаряжението си, за да не влоши допълнително куцането му.

– Ако беше друг кон, отдавна да съм те принесъл в дар на боговете – каза той и подръпна поводите на белия жребец, който вървеше подире му. – Но ти ми служи толкова добре през годините, нали? – Усмихна се, когато конят го побутна с муцуна. – Не, ябълките свършиха. Но скоро ще се нахраниш до насита. Почти у дома сме, хвала на Конника!

У дома. Самата идея за дом му се струваше толкова нереална. А и какво означаваше за него домът след всичките тези години? Най-хубавото беше, че ще види отново баща си, макар вече като старец. Пътникът бе отсъствал от дома си цели десет години, през които се бе сражавал за Рим, държава, която всички траки мразеха, но на която мнозина от тях служеха. Той беше постъпил по същия начин, при това не без причина. За да изуча войската им. За да мога един ден да се бия срещу нея. Идеята на баща ми беше добра. Най-трудното, което бе правил в живота си, беше именно да приема заповеди от войници, срещу които се бе сражавал, от мъже, които може би бяха убили брат му и които бяха завладели земята му. Но той беше попил куп знания от тези кучи синове. Беше видял как обучават хората си, докато ги научат да се бият като един. Беше видял колко важно е да се следват заповедите, особено в разгара на битката. Беше видял как добре обучените войници отстояват позициите си дори в най-безнадеждни ситуации. Дисциплина, помисли си пътникът. Дисциплина и организация, това са ключовете към успеха.

„Не само желанието да изучиш военната им наука те накара да напуснеш селото си – добави по-войнствената му половина. – Откакто легионите им разгромиха племето ти, сънародниците ти живеят в страх. Не са в състояние да се сражават с когото и да било, камо ли с Рим. Ти си воин, ти следваш Бога конник. Ти обичаш войните. Кръвопролитията. Убийствата. Присъедини се към римляните и това ти даде възможност да участваш в безкрайни военни кампании. Въпреки всичко, което сториха на твоя народ, ти изпитваше удоволствие да воюваш рамо до рамо с тях.“

Но вече му бе дошло до гуша от войни. Време беше да се установи на едно място. Да си намери жена. Да създаде семейство. Пътникът се усмихна. Навремето бе отхвърлял с презрение подобни мисли. А сега те му се струваха толкова привлекателни. Докато служеше в легионите, беше видял неща, от които косата на човек можеше да побелее. И беше свикнал с тях, нещо повече, в разгара на битката се бе държал като всички останали, но все пак да плячкосва беззащитни села, да изнасилва жени и да убива деца – не, никога не го беше правил.

– Трябва да помисля как да отведа войната пред портите на Рим, а това ще ми отнеме известно време. Рано или късно ще настъпи сгоден момент за война – каза пътникът на жребеца си. – А междувременно трябва да си намеря добра тракийска съпруга, на която да направя много бебета.

Конят отново побутна лакътя му с надеждата да получи лакомство.

– Искаш ли ечемик, трябва да побързаш – отвърна ласкаво пътникът, – нямам намерение да спирам, за да те храня толкова близо до селото.

Високо по склона вляво от него се търкулна камъче и пътникът се прокле заради това, че бе отклонил вниманието си от пътя. Досега не беше срещнал никого, но това съвсем не означаваше, че се намира в безопасност. Вярно, боговете му се бяха усмихвали по целия път от Витиния. Повечето траки избягваха студеното време, предпочитаха да стоят по домовете си и да смазват оръжията си в очакване на следващия сезон на военни кампании. За самотен пътник обаче това беше най-подходящото време от годината да стигне някъде.

Досега не срещнах нито един разбойник. Тези са твърде близо до селото ми. Дано да не са прекалено много. Пътникът се престори, че разпъва раменете си и върти врата си, за да хвърли поглед вляво и вдясно. Трима мъже, може би четирима, го наблюдаваха от скривалищата си иззад скалистите склонове от двете страни на неравната пътека. Изглеждаха въоръжени с копия, което беше необичайно за Тракия. Пътникът погледна калайдисания бронзов шлем, окачен отзад на седлото, но реши, че ще мине и без него. Малцина пелтасти можеха да уцелят противника си в главата. Що се отнася до щита му, можеше да го грабне още докато първите копия летяха във въздуха. Дори да го удареха, ризницата му щеше да го предпази. Опитът да развърже метателното копие щеше да отнеме твърде много време. Затова пътникът реши да приеме боя със своята сика, тракийски меч с извито острие, окачен на колана му. Шансовете бяха напълно приемливи. Стига разбойниците да не бяха добри копиехвъргачи. Велики коннико, моля те, бди над мен с изваден меч!

– Зная, че сте тук! – извика той. – Можете да се покажете!

Последва неприятен рязък смях. Един от разбойниците изникна на трийсетина крачки от него. Върху тясното му лице, изпъстрено с белези, светеха две безмилостни очи, впити в пътника. Вълненото му наметало, покрито с бродерии, се разтвори и разкри тъкана туника до средата на бедрото. Главата му бе покрита с омазана шапка от лисича кожа. Краката му бяха слаби, костеливи, а високите му ботуши от телешка кожа бяха виждали и по-добри дни. В лявата си ръка мъжът стискаше пелта, или извит като полумесец щит, зад който стоеше резервното му копие, а в дясната си ръка държеше леко копие, готово за хвърляне.

И все пак разбойникът нямаше броня, забеляза пътникът, а единственото му оръжие, като се изключат двете копия, беше кинжалът на пояса му. Добре. Приятелите му едва ли бяха въоръжени по-добре.

– Хубав жребец имаш – подхвърли бандитът. – Жалко, че куца.

– Така е. Ако не беше окуцял, щяхте да ми дишате прахта.

– Но конят ти куца и ти вървиш пеша, при това съвсем сам – отвърна подигравателно друг глас.

Пътникът вдигна поглед. Гласът принадлежеше на втори разбойник, по-възрастен от първия, със сбръчкано лице и побелели коси. Конопените му дрехи бяха прокъсани, а в мрачния му поглед дебнеше свиреп глад. Колкото и беден да изглеждаше, кръглият му щит се отличаваше с прилично качество, а копието в дясната му ръка беше добре поддържано. Този беше най-опасният. Главатарят.

– Предполагам, че искате коня – каза пътникът.

– Ха! – засмя се трети разбойник. Той беше по-едър от своите другари, ръцете и краката му бяха доста мускулести и вместо копие носеше пелта и страховит боздуган. – Искаме всичко. И коня, и оръжията, и парите, ако изобщо имаш пари.

– Ще вземем дори храната ти! – Четвъртият бандит беше кожа и кости, с хлътнали бузи и болнаво лице. Той нямаше щит, но затова пък стискаше три леки копия.

– И ако ви дам всичко това, ще ме оставите ли да продължа по пътя си? – попита пътникът и топлият му дъх се открои на фона на студения въздух.

– Разбира се – обеща първият разбойник. Мъртвешкият му поглед и подигравателното подсмихване на другарите му издадоха лъжата в думите му.

Пътникът не си направи труда да отговори. Той се завъртя и изкомандва тихо коня си: „Стой на място!“. Тъкмо плъзгаше ръка под големия кръгъл щит, когато над главата му профуча копие. Последва го второ, което летеше по по-ниска траектория. То се заби в прахоляка между предните крака на жребеца и накара животното да отстъпи назад.

– Спокойно! – каза му пътникът. – Не ти е за първи път.

Успокоен от гласа му, конят не помръдна повече.

– Еагър, престани, глупако! – извика главатарят. – Раниш ли животното, ще те изкормя собственоръчно!

Добре. Няма да има повече копия. Жребецът е прекалено ценен. Пътникът остана наведен ниско зад коня, но взе щита, вдигна го и тогава се обърна. Кльощавият като скелет разбойник бе приближил отзад, но нямаше да рискува с ново копие. Нито той, нито останалите. Пътникът извади своята сика и се усмихна мрачно.

– Ще трябва да дойдеш тук и да се биеш с мен.

– Изглежда ми справедливо – озъби се първият разбойник и се спусна по стръмния склон, като използваше петите си за спирачки. Двамата му другари го последваха. Кльощавият разбойник също пристъпи напред. Жребецът се озъби и изцвили гневно. Само да посмее да приближи още малко! Когато тримата слязоха на пътя, те спряха за миг.

– Готови ли сте? – попита ги подигравателно пътникът.

– Кучи син! – озъби се главатарят им. – Да видим дали ще се държиш толкова нахално, когато отрежа топките ти и ги напъхам в устата ти?

– Поне с лекота ще ги откриеш. Защото се съмнявам, че отрепки като вас изобщо имат топки.

Лицето на едрия разбойник се разкриви от гняв. Той изрева с всички сили и се втурна напред, приготвил щита и боздугана си.

Пътникът пристъпи две крачки напред, постави щита пред себе си, стисна здраво меча и се приготви. Трябва да приключа бързо, за да не дам възможност на останалите да нападнат.

За щастие нападателят беше толкова неопитен, колкото и самоуверен. Той блъсна щита си в този на пътника и замахна силно към главата му. Пътникът се олюля съвсем леко от сблъсъка, извърна глава, замахна с меча и сряза лявото подколянно сухожилие на разбойника. Едрият мъж изкрещя пронизително и се свлече на земята. Силите му стигнаха колкото да вдигне щита над главата си, но пътникът го изблъска със своя и прониза гърлото му. Разбойникът умря, задавен от собствената си кръв.

Пътникът измъкна меча си и изрита разбойника така, че тялото му се претърколи по гръб.

– Кой е следващият?

Главатарят просъска нещо на кльощавия, след което двамата с другия разбойник, онзи с лисичата шапка, се разделиха. Миг по-късно прозвуча приглушен вик, последван от глух удар и хрущене на кости, когато копитата на жребеца се забиха в лицето на разбойника. Накрая се чу как тялото му рухва тежко на земята.

– Конят ми може да е куц, но е запазил лютия си нрав – заяви спокойно пътникът. – Мозъкът на приятеля ви сигурно е пръснат по целия път. Прав ли съм?

Двамата останали разбойници се спогледаха изумено.

– И през ум да не ти минава да побегнеш! – предупреди го главатарят. – Еагър ми е сестрин син. Искам да отмъстя за смъртта му!

Пътникът свали леко щита и оголи врата си. Ще им предложа малко изкушение.

Мъжът с лисичата шапка стисна зъби.

– Майната му на коня! – извика той и хвърли копието си.

Пътникът не помръдна и крачка встрани, за да избегне копието. Той просто вдигна щита си и остави острието да се забие в дървото и кожата. Острият железен връх щръкна на два сантиметра от вътрешността на щита, но не го засегна. Той замахна с лявата си ръка и хвърли вече безполезния щит към разбойника, който отстъпи назад, за да не бъде ударен. Мъжът с лисичата шапка не очакваше обаче пътникът да се озове само на две-три крачки зад летящия щит. И когато разбойникът замахна с второто си копие, то беше парирано с лекота от неговия противник.

Пътникът използва набраната инерция и заби левия си юмрук в лицето на разбойника, който отметна рязко глава назад. Затова не видя как мечът на пътника се забива дълбоко в плътта му на мястото, където вратът среща тялото. Шурна кръв и разбойникът залитна изумен и се свлече странично на пътя. Около него се образува алена локва, която се разрастваше с всеки удар на сърцето му. Минус трима, но последният е най-опасен.

Пътникът се завъртя бързо и ловко, тъй като очакваше главатарят да се опита да го прониже в гърба. Това го спаси от опасна рана, тъй като копието се плъзна по брънките на ризницата му, а главатарят изгуби равновесие, залитна и се препъна. Мощен удар в лицето го запрати назад и той се просна по гръб на пътя, като междувременно изтърва оръжието си.

Нападателят впери поглед в пътника, без да крие ужаса, изписан на лицето му.

– Имам жена. Имам с-с-семейство да х-х-храня... – запелтечи той.

– Трябваше да помислиш за тези неща, преди да ме нападнете – отвърна през зъби пътникът.

Разбойникът изкрещя, когато сиката се заби в корема му и разряза вътрешностите. Той заплака от непосилната болка и зачака смъртоносния удар. Но такъв не последва. Разбойникът лежеше безпомощно на пътя, като ту изпадаше в безсъзнание, ту идваше на себе си.

След няколко секунди той отвори очи. Пътникът го наблюдаваше невъзмутимо.

– Не ме оставай да умра – замоли се разбойникът. – Дори Котис не би постъпил така с човек.

– Котис? – Когато не последва отговор, пътникът срита жертвата си. – Нали щеше да ми отрежеш топките и да ги натъпчеш в гърлото ми? Забрави ли?

Разбойникът потисна агонията си и отвърна:

– М-моля.

– Много добре.

Мечът се вдигна високо във въздуха.

– Кой си ти, в името на боговете? – прошепна умиращият със сетни сили.

– Уморен пътник с куц кон.

Острието се спусна рязко надолу и разбойникът отвори очи за последен път.

*

Ариадна прихвана косата си отзад и заби две игли от кост в дългите си черни кичури, за да ги закрепи на място. Седнала на трикрако столче край ниска дървена маса, тя завъртя бронзовото огледало така, че да улови бледата светлина, която проникваше през отворената врата на колибата. Парчето златисточервен метал бе единствената луксозна вещ, която Ариадна притежаваше, и когато я използваше от време на време, то ѝ напомняше коя всъщност е тя. Днес беше един от тези дни. За огромното мнозинство от жителите на селището тя не беше обикновена жена или приятелка. Тя беше жрица на Дионис и те я почитаха именно като такава. Обикновено Ариадна беше доволна от престижа, на който се радваше. След трудното детство подобна почетна позиция надминаваше и най-смелите ѝ мечти. Но това не означаваше, че тя няма други нужди или желания. Какво лошо имаше в това да желае мъж? Съпруг? Ариадна присви устни. За момента единственият мъж, който проявяваше интерес към нея, беше Котис, царят на племето меди. Както можеше да се очаква, интересът му бе отблъснал всички други потенциални ухажори. Изпречеше ли се някой на пътя на Котис, бързо намираше смъртта си – така поне мълвяха слуховете. Не че някой друг я беше ухажвал преди него. Мъжете, които притежаваха достатъчно кураж, за да ухажват жрица, бяха голяма рядкост.

За Ариадна похотливите задиряния на Котис не бяха нито желани, нито приятни, но тя се чувстваше безпомощна да ги спре. Той не ѝ беше посегнал все още, но тя не се съмняваше, че това се дължи на високия ѝ статус, както и на отровната змия, която държеше в кошницата до леглото си. Положението ѝ се усложняваше от обстоятелството, че беше длъжна да остане в селото. Ариадна беше изпратена тук от върховните жреци в Кабиле, единственият град в Тракия, който се намираше далеч на североизток. При нормални обстоятелства подобно назначение продължаваше цял живот. А върнеше ли се в Кабиле, тя можеше да очаква единствено да прислужва в главния храм до края на дните си.

Не можеше да се върне при семейството си, това беше изключено. Ариадна обичаше майка си и се молеше за нея всеки ден, а към баща си изпитваше две чувства. Първото беше омраза, а второто – презрение. Те се дължаха на жестокото отношение към нея в детството. То бе изпълнено с унижения и побоища, а най-лошото беше, че всичко това беше дело на баща ѝ. Воин от племето одриси, той беше презрял Ариадна заради това, че тя – единственото му дете – не беше момче. През всичките тези дълги години, изпълнени със страдания, тя бе намирала утеха единствено в молитвите към Дионис, бога на опиянението и ритуалния екстаз. Единствено общуването с него ѝ носеше вътрешен мир и това продължаваше досега. Ариадна бе убедена, че единствено Дионис ѝ е помогнал да понесе нескончаемия тормоз.

И през ум не ѝ минаваше, че има друг начин да избяга от баща си, освен чрез брак. Тя просто нямаше къде да отиде. А после, на тринайсетия ѝ рожден ден, нещата изведнъж се промениха. Случило се бе невероятното – измъчената и безропотна майка на Ариадна бе убедила баща ѝ да я заведе в храма на Кабиле като перспективна кандидатка за жречество. А там непоколебимата ѝ решимост бе впечатлила жреците и те ѝ бяха позволили да остане. Оттогава бяха изминали повече от десет години, а Ариадна не изпитваше никакво желание да се върне у дома. Освен за да убие баща си, разбира се, което беше напълно безсмислено. Постът ѝ я издигаше над останалите жени, но за отцеубийство имаше само едно наказание.

Не, най-добрият ѝ ход бе да отхвърли домогванията на Котис – Дионисе, нека някоя красавица с очи на кошута привлече вниманието му, и то скоро! – и да се установи тук. От пристигането ѝ в най-голямото селище на медите, бяха изминали едва шест месеца. А това беше малко време. Ариадна вирна брадичка. Имаше и друга възможност, разбира се. Някой да свали Котис и по-достоен мъж да заеме престола му. Времето, прекарано тук, беше предостатъчно, за да забележи нарастващото недоволство от управлението на Котис. Никой не тъгуваше особено по Резос, предишния цар, и сина му Андриск, но Ситалк, благородникът, който трябваше да ги наследи, се радваше на голяма популярност. Хората внимаваха да не ги чуе някой от стражите на Котис, но мнозина воини говореха с носталгия за Ситалк и двамата му синове, единият от които бе загинал в битка с римляните, а другият беше заминал да служи като наемник при завоевателите и така и не се беше върнал.

Ех, да можеше някой да поведе хората и да овладее клокочещия гняв срещу Котис, помисли си Ариадна. Кратка кръвопролитна схватка и с този мръсник ще бъде свършено. Не за първи път прокле факта, че се е родила жена. Никой няма да ме последва. Тя разгледа добре познатото отражение в бронзовото огледало пред себе си. Сърцевидно лице с прав нос и високи скули, очертано от дълги черни коси. Решителна брадичка. Бяла като сметана кожа, непривикнала с жаркото слънце, което напичаше Тракия всяка пролет. Татуировки от многобройни точици, образуващи сложни фигури, върху двете ѝ ръце. Слаби, но мускулести рамене. Малки гърди. Какво толкова вижда Котис в мен, зачуди се Ариадна. Не съм някоя красавица. Лицето ми може да се нарече интересно, но не и красиво. Знаеше отговора. Котис вижда дивия ми дух и иска да го покори. В нея гореше огън, благодарение на който често се бе забърквала в неприятности по време на обучението, но който ѝ беше помогнал да стане жрица много по-рано от очакваното. Ариадна ценеше високо буйния си нрав. Той ѝ позволяваше да изпадне толкова бързо и лесно в транса на менадите и да достигне онези далечни предели, в които можеше да срещне Дионис и да узнае волята му. Духът ми не принадлежи на никой мъж, заяви Ариадна, изпълнена с решимост. Само на Дионис.

Тя се изправи и пристъпи към скромното си ложе – дебел сламеник, покрит с одеяла – в ъгъла на колибата. Всички в селището спяха на такива легла. Траките бяха прочути с аскетизма си и Ариадна не правеше изключение. Тя облече тъмночервеното си вълнено наметало. То не само обозначаваше общественото ѝ положение, но ѝ служеше като завивка нощем. Ариадна взе тръстиковата кошница, която стоеше до леглото ѝ и я поднесе до ухото си. Нито звук. Не беше изненадана. Змията вътре не обичаше студеното есенно време, затова Ариадна не бе в състояние да я накара да направи нищо повече от това да излезе от време на време от летаргията си и да се увие около врата ѝ преди някой ритуал в храма. Слава на боговете, тази простичка тактика бе достатъчна, за да внуши страх и благоговение в умовете на селяните. За Ариадна обаче змията си оставаше инструмент, който ѝ помагаше да поддържа аура на тайнственост и мистерия. Тя уважаваше влечугото, дори се страхуваше мъничко от него, но все пак в Кабиле я бяха обучили достатъчно добре как да борави с него.

Ариадна излезе навън, хванала кошницата под мишница. Подобно на повечето колиби в селището, и нейната бе едностайна, с правоъгълна форма, построена от преплетени клони, измазани с дебел слой кал. Покривът, чиято извивка наподобяваше седло, беше покрит със смес от слама и кал, а в единия му край имаше отвор, през които да излиза димът от огнището. Точно зад колибата минаваше защитният вал, който ограждаше жилището на Котис. Тази вътрешна отбранителна линия, в допълнение към палисадата, която опасваше селището, подчертаваше високия му сан и служеше като допълнителна защита срещу предателство отвътре. От двете ѝ страни се издигаха други колиби, някои опасани с огради заради домашните животни. Жилищата следваха извивките на пътеките, които минаваха покрай тях и разделяха на части разпрострялото се селище. И те като купчините оборски тор и боклуци се бяха умножили през вековете, откакто това място бе заселено. Ариадна бе благодарна, че домът ѝ се намира на достатъчно разстояние от тези неизбежни, но вонящи купчини.

Тръгна по пътеката, която водеше към центъра на селището, като отвръщаше на изпълнените с уважение поздрави на хората, които срещаше, със сдържана усмивка или кратко кимване. Жени с бебета на ръце или старици я молеха за благословия или съвет, докато дори най-смелите воини избягваха погледа ѝ. Децата се разделяха на два лагера: едните се страхуваха, дори се ужасяваха от нея, а другите я молеха да им покаже змията. Последните бяха доста повече. Почти нищо не бе в състояние да прогони самотата, пленила живота на Ариадна. Тя се помъчи да се отърси от меланхолията. Дионис щеше да ѝ изпрати мъж, стига да намереше някой подходящ, разбира се. Ако ли не, тя щеше да продължи да му служи вярно, както се бе заклела, когато я посвещаваха в жречески сан.

Тълпата пред нея се разстъпи и разкри група богато облечени воини. Ариадна посърна. Причината не беше единствено в скъпото им снаряжение, което подсказваше кои са. Червените им туники с дълги ръкави и отвесни бели райета, богато украсените бронзови шлемове и инкрустираните със сребро наколенници. Издаваха ги и умело изработените копия, мечовете, наречени копис, и дългите, извити кинжали. Ариадна изруга наум. Щом толкова много от телохранителите му бяха тук, самият Котис едва ли беше далеч. Тя погледна наляво и видя възрастна жена, чийто болен съпруг бе лекувала неотдавна. До ушите ѝ достигнаха порой благословии, отправени към Дионис. Ариадна се усмихна, пристъпи към хижата на старицата и загърби пътеката. Ако извадеше малко късмет, воините нямаше да я забележат. А може би те изобщо не я търсеха?

– Жрицо!

Ариадна отново изруга наум. Тя продължи към дома на старицата, но гласът прозвуча отново, този път по-близо.

– Жрицо!

Пътникът не остана дълго на мястото на засадата. Както можеше да се очаква, разбойниците не носеха нищо ценно. Той трябваше само да избърше меча си, да извади копието, забито в щита му, и да привърже щита отново към седлото. Остави телата там, където бяха паднали, и продължи към селището. С тази скорост щеше да извади късмет, ако стигне, преди да мръкне. Пътникът отхвърли тази възможност, не пожела дори да я обмисли. Надвисналите над главата му мръсножълти облаци предвещаваха ранен сняг. Той обаче извади късмет. Не знаеше на какво се дължи това, на адреналина, разбушувал се във вените на жребеца, или на божествената намеса на Великия конник, но животното запристъпя по-леко на болния си крак. Двамата напреднаха бързо и видяха селото точно когато от небето заваляха първите снежинки.

Отблизо долетя силно блеене и пътникът вдигна глава. Малко момче, подпомогнато от две кучета, изкарваше стадото си от овце и кози на пътя отпред.

– Не сме единствените, които бързаме да намерим подслон – каза пътникът на коня си. Двамата спряха, за да позволят на хлапето да събере животните и да ги подкара по калдъръма. – Времето се разваля. Постъпваш мъдро като се прибираш у дома – обърна се пътникът към момчето с дружелюбен тон.

Хлапето не слезе на пътя, а остана на склона.

– Кой си ти? – попита то, изпълнено с подозрения.

– Казвам се Пейрос – излъга пътникът, тъй като предпочиташе да не разкрива истинската си самоличност, макар да се намираше на хвърлей от дома.

– Никога не съм чувал за теб – дойде пренебрежителният отговор.

– Вероятно още си лазил по мечата кожа в нозете на майка ти, когато аз напуснах селото.

Отговорът му стопи част от недоверието в погледа на момчето.

– Възможно е – отвърна то и изкара на пътя последните овце и кози, като ги насочваше с остри викове и ръкомахания. Кучетата тичаха напред-назад, за да не позволят някое животно да се отклони от стадото.

Пътникът наблюдаваше сцената и когато всички животни слязоха безопасно на пътя, той тръгна редом с младия овчар. Какво ли мога да науча от него?

– Как е Резос? – попита той.

– Резос ли? Старият цар?

– Да.

– Почина преди четири години. Чумата го взе.

– Тогава синът му Андриск трябва да е станал цар.

Момчето го изгледа мрачно.

– Явно си бил далеч оттук. Андриск също е мъртъв. – Хлапето се озърна предпазливо, преди да добави. – Убит, също като Ситалк. – То забеляза ужаса, проблеснал в очите на пътника, и добави: – Зная, зная, беше ужасно. Баща ми казва, че Великият конник ще накаже Котис рано или късно, но дотогава се налага да живеем под властта му.

– Котис ли уби Ситалк?

– Да – отвърна момчето и се изплю на земята.

– И сега той е цар?

Последва кимване.

– Ясно.

Настана мълчание, което момчето не се осмели да наруши. То не искаше да си признае, но мрачният пътник го плашеше. Миг по-късно непознатият спря и посочи жребеца.

– Ти върви. Не искам да го изморявам заради крака му. Ще се видим в селото.

Детето кимна с облекчение и подкара стадото отново. Пътникът изчака разстоянието между тях да се увеличи достатъчно и затвори очи. Измъчваше го чувство на вина. Ако бях тук, нещата можеха да се развият по различен начин. Той обаче бързо прогони тази мисъл. Или пък не. Можеха да убият и мен. Решението на баща ми да ме изпрати при римляните се оказа правилно. Дълбоко в себе си знаеше, че самият Ситалк по никакъв начин не би могъл да промени случилото. И все пак пътникът не можеше да прогони тъгата, обзела го при вестта за убийството на баща му. В съзнанието му изникна образът на Ситалк, какъвто го бе видял за последен път: здрав, силен, с изправен гръб. Почивай в мир. Пътникът не искаше нищо друго, освен да се прибере у дома. Защото службата при омразните му врагове беше приключила. Новината за смъртта на баща му бе достатъчно печална сама по себе си, но ако наистина ставаше въпрос за убийство, пътникът не биваше да се надява на топъл прием. Нито на почивка. И все пак не можеше да обърне гръб на селото и да се върне там, откъдето беше дошъл. Трябваше да отмъсти. Честта му го изискваше. А и къде можеше да отиде? Да продължи службата си в легионите? В никакъв случай. Беше време да се върне у дома, какъвто и прием да го очаква там. Не поставям по съмнение волята ти, Велики коннико. Моля те само да продължиш да ме закриляш, както винаги си го правил, а също и да ми помогнеш да накажа убиеца на баща си. Самият факт, че това означаваше да убие цар, не отслаби ни най-малко решимостта му.

– Хайде! – подкани пътникът жребеца си. – Да ти потърсим конюшня и храна.