14 октомври 1894

Област Касаи, Свободна държава Конго

Докато чакаше канибала да приключи с пиленето на зъбите си, преподобният Уилям Шепърд мълчаливо произнасяше Господнята молитва. Членът на племето басонге беше приклекнал край огъня и държеше в едната си ръка пила за кости, а в другата – огледало. Доизпили върха на един от резците си, усмихна се възхитено на резултата от труда си и най-накрая се изправи.

Туземецът се извисяваше пред Шепърд, висок почти два и десет. Беше облечен елегантно с дълъг панталон, излъскани ботуши и закопчана риза. Лесно можеше да бъде сбъркан със съученик на Шепърд от Южната презвитерианска богословска семинария за цветнокожи в Тъскалуса, която преподобният беше завършил. Само че, както беше типично за племето на канибалите, гигантът пред него беше обръснал веждите си и оскубал миглите си, което създаваше плашеща физиономия, особено като се имаше предвид приличащата му на акулска усмивка.

Шепърд се потеше в белия си ленен костюм, допълнен от вратовръзка и подходяща каска. Наложи му се да вирне глава, за да погледне в лицето вожда на запо запите. Войнственото племе се беше съюзило с колониалните сили на Белгия и фактически служеше като армия на крал Леополд. Прословутите запо запи бяха спечелили името си от дрънчащите звуци на многобройните си оръжия. Шепърд погледна дългата пушка, преметната през рамото на канибала, и се зачуди колко ли невинни хора са загинали от това оръжие.

При влизането си в селото Шепърд бе видял десетки тела, покрити с мухи. От купчините обгорели кости беше очевидно, че много други хора вече са били изядени. Наблизо един туземец се занимаваше с рязането на прясно кърваво парче месо от отрязано човешко бедро. Друг запо зап пълнеше издълбан череп с навити тютюневи листа. Дори огънят, който пламтеше между него и водача на групата им, служеше за опушване на отрязани ръце, нанизани на бамбукови пръчки над пламъците.

Шепърд се стараеше да не обръща внимание на ужасиите тук, макар че сетивата му страдаха, подложени на атака от всички страни. Във въздуха бръмчаха облаци черни мухи. Ноздрите му бяха изпълнени с миризмата на изгоряла плът. За да се сдържи да не повърне, Шепърд беше вперил поглед в туземеца. Нямаше да помогне на каузата си, ако възразеше или покажеше някаква гнусливост.

Шепърд говореше бавно, защото знаеше, че канибалът разбира английски и френски, макар да не ги владее добре.

– М’лумба, трябва да говоря с капитан Депре. Изключително важно е да ме изслуша.

М’лумба сви рамене.

– Не тук. Отиде някъде.

– Тогава какво ще кажеш за Колар или Реми?

Още едно свиване на рамене, но изражението на мъжа стана мрачно.

– Отидоха някъде с capitaine.

Шепърд се намръщи. Депре, Колар и Реми – все членове на белгийската армия – ръководеха запо запите в този регион. Шепърд се бе запознал с тримата, след като бе основал християнска мисия по река Касаи, приток на Конго. Отсъствието на белгийците тук беше нещо необичайно особено когато групата им събираше своя „данък каучук“ от дадено село – не че някой от офицерите би спрял зверствата, извършвани тук. Всъщност триото поощряваше тези жестокости. Депре дори носеше камшик, изплетен от хипопотамска кожа, който използваше, за да смъква месото от жертвите си при най-малкото провинение. През последните няколко месеца капитанът водеше тази група, която буйстваше по поречието на река Касаи, тероризирайки село след село, като се движеше неумолимо на север.

Именно поради тази причина Шепърд бе напуснал мисията си в Ибандж и бе потърсил тази група. Друго племе, куба, беше изпратило пратеник на своя цар, за да се обърне към Шепърд с молба преподобният да спре навлизането на убийствените запо запи на тяхна територия. Не можеше да откаже на тази молба. Две години по-рано беше първият чужденец, на когото позволиха да влезе в царството Куба1, най-вече защото беше отделил време да научи езика им. След като бе доказал, че владее езика, царският двор се бе отнесъл благосклонно към него. Шепърд откри, че хората там са честни и трудолюбиви, въпреки вярата им в магьосничеството и въпреки царя, който имаше седемстотин съпруги. Макар да не бе успял да обърне нито един от тях в християнската религия, все пак беше установил, че те са чудесни съюзници в този враждебен регион.

„А сега имат нужда от помощта ми.“

Трябваше поне да се опита да изтъкне аргументите си пред Депре, за да убеди белгийския капитан да пощади Куба от продължаването на това клане.

– Къде отидоха Депре и останалите? – запита Шепърд.

М’Лумба погледна на изток, отвъд река Касаи, изруга на банту и се изплю натам.

– Казвам им да не ходят там. Това е алааниве.

Шепърд знаеше думата на банту за „прокълнат“. Знаеше и колко дълбоко вкоренени са суеверията сред местните племена. Вярваха в духове и призраци, в заклинания и магии. Като мисионер беше установил, че е почти невъзможно да пробие тази завеса от езически вярвания и да я замени със светлото слово на Господ. Въпреки това се опитваше да направи всичко възможно, като същевременно записваше ужасяващите деяния, извършени тук, въоръжен само с Библия и най-прост фотоапарат „Кодак“.

Шепърд се намръщи разочаровано. Знаеше, че е необходимо нещо значително, за да възпре и тримата офицери.

– М’лумба, те защо отидоха там? Какво търсят?

– Панго – промълви туземецът, използвайки думата „пещера“ на езика банту. След това се намръщи и пантомимично започна да копае, като гледаше дали Шепърд го разбира.

Шепърд присви очи, после разбра.

– Имаш предвид мина?

М’лумба кимна.

– Oui. Мина. На лошо място. В Мфупа Уфалме.

Шепърд се взря отвъд реката, превеждайки си последните думи на канибала.

„Царството на костите.“

При все че името звучеше зловещо, Шепърд не му обърна внимание. Знаеше, че в непроходимата джунгла има много неизследвани места. Всъщност самият той дори беше открил ново езеро и беше поканен от Британското кралско географско дружество да говори за това постижение в Лондон след няколко месеца. И все пак по-разпространени от суеверията, които се ширеха по тези земи, бяха безбройните слухове за изгубени съкровища и скрити кралства. Тези истории бяха подмамили много хора към гибелта им.

„А сега може би още трима белгийци.“

– Защо търсят тази мина? – запита Шепърд. – Какво се надяват да намерят в нея?

М’лумба се обърна и подвикна на един възрастен туземец, чието гъсто покрито с татуировки лице го определяше като мганга или знахар на групата. Запо запите никога не пътуваха без шаман, който да им помага да отблъскват визука и рохо – отмъстителните духове на онези, които бяха убили.

Съсухреният старец дойде при тях. Носеше само набедреник и огърлица, украсена с амулети от слонова кост и дърво. Устните му бяха мазни от скорошното пируване. М’лумба запита мганга нещо на басонгски диалект, но Шепърд не можа да разбере думите му.

Накрая шаманът се намръщи, започна да прехвърля заплетените амулети и изхлузи една плетена примка от шията си. На нея висеше метален диск, не по-голям от нокътя на палец. Старецът го разклати пред лицето на М’лумба, който го взе и го подаде на Шепърд.

– Капитан Депре намери това. На врата на мганга от друго село. Капитанът го би с камшик и после пак, и пак, за да накара хората да говорят. Крещял цели две нощи. След това мганга му казва откъде идва.

– От Мфупа Уфалме... – промълви Шепърд. „Царството на костите“. М’лумба кимна намръщено, явно ядосан за нещо.

Шепърд огледа талисмана. Приличаше на почерняла от старост монета, пробита през центъра, за да може да бъде окачена на плетената връв. Едната ѝ страна беше изтъркана достатъчно, за да се види златен отблясък.

Шепърд усети, че го обзема отчаяние.

„Нищо чудно, че Депре се е държал толкова жестоко...“

За такъв покварен човек перспективата да открие злато навярно блестеше много по-ярко от всякакви квоти за слонова кост или каучук. От всички слухове за тайни градове и съкровища, скрити в джунглата, нито един не разпалваше жаждата на алчните повече от историите за изгубено злато. Векове наред изследователите бродеха из джунглите в търсене на такива скривалища. Продължаваха да се носят легенди за мини, изкопани от изчезнали римски легиони или дори от старозаветните сили на цар Соломон.

Шепърд въздъхна, тъй като знаеше твърде добре колко много изследователи бяха загинали при подобни безразсъдни начинания. Понечи да отпусне късчето злато, когато отблясъкът на слънчевата светлина разкри върху обратната страна на монетата надпис. Той я вдигна отново и я наклони, за да разчете едва забележимия надпис. Присви очи, после ги ококори смаяно. Разтърка я между пръстите си, за да я почисти, неуверен в прочетеното. Откри се име, написано на латински.

Presbyter Johannes.

Стисна по-здраво жетона.

„Това не е възможно!“

Въпреки че името беше на латински, Шепърд знаеше, че тази конкретна златна монета не е отсечена от нито един римски легион. Нито пък златото е било добито от хората на цар Соломон. Написаното тук загатваше за друга история, също толкова измислена, колкото и останалите приказки.

– Презвитер Йоан – промълви той, превеждайки си надписа от латински.

По време на богословските си занимания беше научил за страховития християнски свещеник – цар на Африка. Според свидетелства, датиращи от дванадесети век, презвитер Йоан беше управлявал древна Етиопия в продължение на близо век. Твърдеше се, че бил потомък на Балтазар, черния влъхва, единия от тримата царе, които посетили Младенеца в яслата. Вярваше се, че царството на презвитер Йоан имало несметни богатства и притежавало тайни познания. Легендата за него дори се свързваше с Извора на вечната младост и с изгубения кивот. В продължение на много векове европейските владетели търсели тази прочута личност. Изпращали пратеници, много от които изчезвали в джунглата и никога не се връщали. Дори Шекспир споменаваше този изгубен африкански патриарх в пиесата си „Много шум за нищо“.

Повечето историци обаче отхвърляха като обикновен мит тази история за чернокож християнски цар, управлявал огромна част от Африка.

Шепърд се вгледа в изписаното със златни букви име. Искаше му се да отхвърли това, което държеше, като някаква фалшификация. Но като син на роб не можеше да го направи. Вместо това почувства тръпка на сродство с тази легенда, с друг чернокож християнин отпреди векове.

„Възможно ли е зад всички тези истории да се крие някаква истина?“

Макар че обещанието за злато можеше да примами капитан Депре в гората, Шепърд не можеше да отхвърли собствения си копнеж – не за богатство, а за историята, загатната от тази монета.

Отпусна амулета и се обърна към М’лумба.

– От колко време ги няма Депре и останалите?

М’Лумба поклати глава.

– Дванайсет дни. Вземат двайсет души. – Изсмя се саркастично и разгневеното му изражение извади на показ острите му зъби. – И брат ми, Нзаре. Казвам му да не ходи. Но капитанът го накара да отиде.

Шепърд усети, че тук се корени гневът на канибала, което му даваше шанс.

– Тогава нека направим мкатаба. Пакт между мен и теб.

Лишените от косми вежди на М’лумба се смръщиха войнствено.

– Нини мкатаба?

Шепърд постави длан върху ризата си, там, където беше сърцето му.

– Ще отида в Мфупа Уфалме и ще върна брат ти при теб, но само ако се закълнеш, че ти и хората ти ще останете тук и няма да навлизате повече в земите на Куба.

М’лумба се взря в руините на селото и се замисли над това предложение.

– Дай ми три седмици – помоли Шепърд.

Смръщеното изражение на М’лумба стана още по-мрачно.

Шепърд сковано изчакваше отговора. Ако не друго, тези седмици щяха да дадат време на селяните от територията на Куба да се евакуират и да се скрият в горите. Помоли се гамбитът му тук да успее да предпази тези петдесет хиляди души от варварството, което виждаше около себе си.

Накрая М’лумба вдигна три пръста.

– Тату седмици. Ние останем. – Огледа разпръснатите тела. – Тогава отново ще огладнея.

Шепърд потисна тръпката си на отвращение от заплахата в последните думи. Представи си добре поддържаните улици на царското село на Куба, заобиколени от статуи на бивши царе в естествен размер и изпълнени със смеха на жени и деца. Представи си как тези щастливи звуци се сменят с писъци, а чистите улици се скриват под река от кръв.

Взря се в река Касаи и в тъмната джунгла отвъд нея. Не знаеше дали там има изгубена златна мина. Съмняваше се дори, че има нещо вярно в написаното на латински върху монетата. И определено не вярваше в никакви древни проклятия, чиито корени бяха скрити в Царството на костите.

Но сладникавата смрад на изгоряла плът му напомни за нещо сигурно.

„Не трябва да се провалям.“

ПЪРВА ЧАСТ

Настъпление

23 април, 7:23

Централноафриканско време

Провинция Чопо,

Демократична република Конго

Остро жилване разбуди Шарлот Жирар и я върна към суровата действителност. Сънуваше как плува гола в студения басейн в семейното имение на Френската ривиера. Плесна се по врата и рязко седна в горещата влажна палатка. Въздухът беше лепкав и задушаващ. Нещо я ухапа по другата ръка. Тя я тръсна сепнато и я заплете в прозрачна мрежа против комари около леглото.

Изруга и освободи ръката си от марлята. Вгледа се в причинителя, очаквайки да види някоя от хапещите черни мухи, които тормозеха бежанския лагер. Вместо това върху китката ѝ се мъдреше червено-черна мравка, дълга колкото нокътя на палеца ѝ. Челюстите ѝ се бяха впили дълбоко в плътта ѝ.

Шарлот бързо я махна и я запрати в мрежата; мравката залази нагоре по марлята. Шарлот скочи на крака и с разтуптяно сърце се провря през покривалото на леглото. Линии пълзящи мравки криволичеха по пода на спалното помещение и се точеха на зигзаг по стените.

„Откъде са се взели всичките тези мравки?“

Обу си сандалите, като изтръска от тях няколко заблудени мравки. След това на пръсти пресече приличащия на жива карта под. За щастие си беше легнала облечена със сините си хирургически дрехи и бялата престилка.

Погледна се във високото огледало и за миг се шокира от външния си вид. Нямаше още трийсет, а изглеждаше с десет години по-възрастна. Беше вързала абаносовата си коса на удобна конска опашка, която се беше изкривила по време на съня ѝ. Очите ѝ все още бяха подпухнали от умора, с големи сенки под тях. Лицето ѝ се белеше от многото дни на слънце. Дерматологът ѝ в Монмартър би се ужасил, но тук, в саваната, нямаше време за глезотии като скъпи слънцезащитни кремове и овлажнители.

Нощес, късно след полунощ, се беше строполила изтощена в леглото. Беше най-младата от четиричленния медицински екип на „Лекари без граници“ в лагера. Изпитваха остър недостиг на хора, тъй като към лагера в селото все още се стичаха нови и нови бежанци, а джунглите на изток продължаваха да се наводняват от почти непрестанния дъжд.

Преди осем дни я бяха транспортирали тук с хеликоптер от град Кисангани, където помагаше на УНИЦЕФ по програмата „Здрави села“. Веднага щом пристигна, я затрупаха с работа. Едва преди две години бе завършила специализацията си по педиатрия в Университета Пари-Сорбона, след което беше решила да се отплати по някакъв начин, като кандидатства за едногодишен стаж в „Лекари без граници“. По онова време планът ѝ изглеждаше като голямо приключение, което бе решила да преживее, преди да се отдаде на рутината на някоя клиника или болница. Освен това беше прекарала част от детството си в съседната Република Конго, в столицата Бразавил. Оттогава винаги ѝ се беше искало да се върне в тези джунгли. За съжаление годините бяха променили представата ѝ за региона на Конго. Предишният ѝ престой със сигурност не я беше подготвил за трудностите в селските райони.

„Като например факта, че тук всичко се опитва да те изяде, ужили, отрови или измами.“

Прекоси палатката до покривалото на входа на спалното помещение, отмести го с рамо и излезе под утринното слънце, скрито отчасти зад облаците. Примижа от ярката светлина и засенчи очите си с ръка. Вдясно от нея се простираше селото с неговите сламени колиби и бараки с ламаринени покриви. Много от къщите вече бяха отнесени от близката река Чопо, която беше излязла от коритото си след бурите. Вляво от нея далеч в гората се простираха палатки и импровизирани къщички, заети от бежанци от други села, които бяха принудени да избягат от придошлите води.

И с всеки ден тук се стичаха все повече хора, които препълваха района.

Димът от многобройните огньове не успяваше да измести миризмата на нечистотии. Случаите на холера вече се увеличаваха, а запасите на медицинския екип от течности за вливане и доксициклин бяха на изчерпване. Само вчера бе лекувала и десетина случая на малария.

Това трудно можеше да се нарече пасторалната природа, която си бе представяла в Париж.

Като допълнително напомняне в далечината зловещо изтътнаха гръмотевици. През последните два месеца буря след буря връхлитаха района, наводнявайки земи, които вече бяха блата дори през сухия сезон. Това бяха най-лошите регистрирани валежи от повече от век – и се очакваха още бури. Наводненията застрашаваха централната част на Конго, а заради корупцията и бюрократичните спънки помощта идваше бавно. Шарлот се молеше за още една пратка медицински консумативи на ООН, преди ситуацията тук да е станала още по-тежка.

Докато отиваше към медицинската палатка, видя как едно малко дете клекна и изпусна мокра струя диария. По босите крака на момиченцето започнаха да се катерят мравки. Детето се разплака от ухапванията им, а една жена, вероятно майка му, го хвана за ръката и почисти краката и стъпалата му.

Шарлот побърза да се приближи и ѝ помогна да махнат и последните мравки. Посочи към палатката на клиниката. Суахилито ѝ в най-добрия случай можеше да се нарече слабо.

– Дава2 – каза тя и поведе жената и детето. – Дъщеря ти има нужда от лекарства.

Дехидратацията – независимо дали е от холера или от хиляди други причини – може да убие дете за по-малко от ден.

– Куза, куза – подкани Шарлот жената и я поведе към клиниката.

Навсякъде наоколо се суетяха местни жители. Много от тях държаха метли от палмови листа и се бореха с нахлуващата орда мравки. Един, от народността луба, проправяше пътека към медицинската палатка. Шарлот го последва и стигна до брезента, покриващ входа на клиниката. Миризмата на дезинфектант и йод полъхна навън и за момент отблъсна вонята на лагера.

Един от лекарите – Корт Джеймисън, сивокос педиатър от Ню Йорк – я видя, че влиза.

– Доктор Жирар, какъв е новият случай? – попита я на английски, който се беше установил като де факто език сред клиницистите.

– Пак диария – отвърна тя и последва вътре жената и детето.

– Аз ще ги поема. – Д-р Джеймисън ѝ подаде парещо емайлирано канче кафе. – Първо зареди с гориво. Изглеждаш така, сякаш току-що си отворила очи. Можем да опазим крепостта за няколко минути и без теб.

Шарлот му се усмихна с благодарност и взе канчето. Вдиша аромата. Само миризмата беше достатъчна да накара сърцето ѝ да бие по-бързо. Кафето тук беше гъсто като сироп, съвсем различно от деликатното късо еспресо в любимия ѝ парижки ресторант. Всички от екипа бяха станали зависими от тази напитка и дори на шега обсъждаха възможността да я приемат интравенозно.

Отдръпна се встрани, за да се наслади както на тази кратка интерлюдия, така и на тъмния горчив еликсир.

Погледът ѝ попадна върху набитата фигура на Бенджамин Фрей, двадесет и три годишен студент по биология от Кеймбридж, който работеше върху докторската си дисертация. Кестенявият студент носеше облекло за сафари в цвят каки и шапка с козирка. Беше с вечните си бели маратонки, които по необясним начин поддържаше безупречни. Рязкото му поведение, както и няколкото тика, я бяха накарали да заподозре, че принадлежи към аутистичния спектър, но дори да беше така, явно успяваше да функционира на високо ниво. Младият мъж беше готов да се впусне в произволна тема по езотерика, без да обръща внимание на интереса на аудиторията – или на липсата на такъв.

Шарлот се приближи към него тъкмо когато младият мъж приклекна до гъста пътека мравки и вдигна една от тях с пинсета. Това нашествие, тази най-нова зараза в лагера, беше предизвикала любопитството ѝ.

Фрей я погледна през рамо, когато застана до него.

– Dorylus wilverthi – поясни той, като вдигна уловения екземпляр по-високо. – Африканската сафари мравка. Наричана още сиафу и мравка-водач. Един от най-големите видове мравки номади. Войниците, като този, могат да достигнат дължина до един сантиметър, а царицата им – до пет сантиметра. Имат толкова силни челюсти, че местните племена използват ухапванията им за зашиване на разкъсни рани.

Шарлот усети, че мъжът се впуска в една от дългите си беседи, и го прекъсна.

– Но откъде са се взели?

– А, много просто. И те са бежанци, както всички останали тук – Фрей пусна мравката при другите и се изправи. Насочи пинсетата си към бушуващите води на река Чопо. – Вероятно обичайните им места за гнездене са били наводнени.

Потрябва ѝ още миг, за да осъзнае, че черните острови, които плуваха по течението, не са купчини отломки, а огромни салове от тъмночервени мравки, които са се вкопчили една в друга.

– Защо не са се издавили?

– От едно малко потапяне в реката ли? Няма проблем за тях. Могат да преживеят цял ден под водата. Мравките са издръжливи малки войници. Съществуват още от времето на динозаврите и са колонизирали всички континенти. С изключение на Антарктида, разбира се.

Тя потръпна от отвращение, като видя как един от тези салове се блъска в брега, разпада се и мравките се разпръскват по сушата. Всички нашественици действаха в унисон, сякаш бяха планирали това нападение предварително.

– И са умни, гадовете – добави Фрей, сякаш мислеше за същото. – Всяка има двеста и петдесет хиляди мозъчни клетки. Това ги прави най-умните насекоми на планетата. И това е само една от тях. Ако съберем четиридесет хиляди, ще се изравнят с нашата интелигентност. И имай предвид, че някои суперколонии на дорилус са наброявали повече от петдесет милиона мравки. Представяш ли си? Всичките са ръководени от царицата, която може да доживее до тридесет години – повече от всяко друго насекомо. Така че не ги подценявай.

Шарлот изведнъж съжали, че изобщо се бе обърнала към биолога.

– Докато тази армия се придвижи – каза Фрей, докато си тръгваше, – очаквай много наранявания от ухапвания. Освен че са умни, мравките водачи имат гаден темперамент, както и съответното въоръжение. Челюстите им са здрави като стомана и остри като бръсначи. Известно е, че когато са в поход, изяждат всичко по пътя си, дори убиват и разкъсват месото на вързани коне. Или кучета, затворени вкъщи. Понякога и бебета.

Шарлот преглътна болезнено. „Все едно си имаме малко проблеми!“

– Колко време ще мине, докато изчезнат?

Фрей се намръщи и сложи юмруци на кръста си. Наблюдаваше върволиците, които се стичаха откъм реката през лагера.

– Това е странното. Подобно поведение е необичайно. Обикновено тези мравки избягват местата, където има суматоха, като този лагер, предпочитат да се придържат към сенките на джунглата. – Сви рамене. – Но това наводнение със сигурност е нетипично. Може би именно то ги е направило изключително агресивни. Въпреки това в крайна сметка би трябвало да се успокоят и да се махнат.

– Надявам се да си прав.

Фрей кимна, все още загледан в мравките. Стори ѝ се притеснен.

– И аз.

11:02

Шарлот светна с фенерчето в очите на тримесечното бебе. Момченцето се беше отпуснало в ръцете на загрижената си майка. Държеше единия си палец в устата си, но не го смучеше. Седеше тихо, а гърбът му беше необичайно твърд и прав. Зениците му бяха разширени и реагираха минимално на светлината. С изключение на дишането му приличаше на восъчна кукла. Кожата му бе зачервена като от треска, но температурата му беше нормална.

– Какво мислиш? – попита Шарлот, без да се обръща.

Корт Джеймисън стоеше до рамото ѝ. Шарлот беше извикала американския педиатър за консултация. Бяха зад тънката завеса, отделяща ги от претъпканото основно отделение и множеството му легла.

– Вчера имах подобен случай – каза Джеймисън. – Тийнейджърка. Баща ѝ каза, че спряла да говори и почти не се движела, освен ако не я побутнат. Имаше подути лимфни възли и обрив по корема. Като това момче. Помислих си, че може да е късен стадий на трипанозомоза.

– Сънна болест? – промълви Шарлот, обмисляйки потенциалната му диагноза. Заболяването се причиняваше от протозоен паразит, който се предава чрез ухапване от мухата цеце. Ранните признаци на болестта включваха подути жлези, обриви, главоболие и болки в мускулите. По-късно, ако не се лекуваше, паразитът атакуваше централната нервна система и водеше до неясен говор и вяло, затруднено ходене. – Какво стана с момичето?

Джеймисън сви рамене.

– Влях ѝ една банка разтвор, тъй като беше дехидратирана, след което я напомпах с докси и пентамидин. Опитах се да се презастраховам, доколкото можах. Пробвах да накарам баща ѝ да я остави, но ми отказа. По-късно чух, че потърсил шамана на селото си.

Тя долови пренебрежението в гласа му и каза:

– Може би също просто е опитвал да се презастрахова.

– Вероятно си права.

Шарлот не искаше да злослови срещу туземеца заради този избор. Мнозина селски шамани познаваха билкови методи за лечение на местни болести, които медицинската наука все още не беше открила или доказала. Самата тя беше изучила няколко от тях. Местните жители бяха лекували инфекциите на пикочните пътища с грейпфрут много преди западната медицина да потвърди ползите от цитрусовите плодове. Шаманите използваха и Ocimum gratissimum – африканския или евгенолния босилек – за лечение на диария, към който екипът им можеше да прибегне, ако запасите от медикаменти в лагера свършеха.

– Не мисля, че това момче страда от сънна болест – заключи Шарлот. –В първия момент, поради минималния зеничен рефлекс, помислих, че може да е онхоцеркоза или речна слепота. Но не успях да открия в очите му нито един от паразитните червеи, които я причиняват.

– Тогава какво мислиш, че е? – подкани я Джеймисън.

– Майка му казва, че преди два дни бил добре. Ако е права, тогава появата на симптомите е твърде бърза за паразитно заболяване, независимо дали е протозойно или причинено от друг паразит. Бързината ме кара да мисля за вирусна инфекция.

– Със сигурност тук има достатъчно такива. Жълта треска, ХИВ, чикунгуня, денга, треска от долината Рифт, западнонилска треска. Да не говорим, че ако се съди по обривите по момчето и момичето вчера, би могъл да е някакъв вирус на шарка. Маймунска вариола, дребна шарка.

– Не знам. Симптомите не съвпадат с нито един от тях. Възможно е да става дума за нещо ново. Повечето нови вируси се появяват в резултат на нарушения на природните условия. Прокопаване на нови пътища, изсичане на гори, лов на екзотично месо от джунглата. Също и от проливни дъждове, особено при вирусите, които се пренасят от комари или други насекоми.

Сякаш призована от думите ѝ, една голяма сафари мравка полази рамото на момчето и се впи във врата му. Кръвта потече, когато челюстите ѝ разкъсаха нежната плът. Шарлот си спомни за болезнените ухапвания рано сутринта, но момчето не помръдна. Така и не извади палеца от устата си, за да извика. Дори не мигна, сепнато от болка. Просто седеше сковано с безизразен поглед.

Шарлот потръпна съчувствено, посегна и махна мравката. Стисна я силно между пръстите си и я хвърли на земята.

Джеймисън я гледаше, сбърчил загрижено вежди.

– Моли се да грешиш, че това е нов вирус. С пренаселеността тук, с изселването, с движението на хората...

„Може да се окаже катастрофа, която тепърва възниква.“

– Докато не научим нещо повече, може би трябва да затегнем мерките за безопасност – предложи Шарлот. – Междувременно ще взема проби от кръвта и урината на момчето.

Джеймисън присви очи.

– Не знам дали има смисъл. С този хаос тук ще минат седмици, докато успеем да доставим каквито и да било проби в подходяща лаборатория.

Тя разбра какво има предвид. „Тогава може да е твърде късно.“

– Но познавам един изследовател, приятел, в Габон – продължи Джеймисън. – Ветеринарен лекар, който лекува диви животни. Работи за Глобалната здравна програма на Смитсоновия институт, по-специално за новия Глобален проект за виромите3. Събира проби и помага на групата да създаде мрежа за наблюдение на все още неидентифицирани вируси. По-важното е, че разполага със собствена мобилна лаборатория за анализ на проби. Ако успеем да се свържем с него по радиото, да го убедим да дойде тук...

Погледна я за подкрепа в това начинание.

Преди тя да успее да му отговори, откъм входа на медицинската палатка се чуха високи гласове, изпълнени с паника. И двамата се отдръпнаха от завесата. В палатката нахлуха двама мъже, носеха пациент върху носилка. Друг от лекарите от екипа, четиридесетгодишен акушер-гинеколог от Мелбърн, се втурна напред... и се отдръпна шокиран.

Джеймисън тръгна към тях, като поведе и Шарлот.

Двамата мъже, които внесоха пациента на носилка, бяха конгоански войник от ВСДРК4 и швейцарец – медицински брат, натоварени със задачата да обхождат външната част на лагера. Швейцарецът беше висок блондин, явно неспособен да придобие тен. Само че сега лицето му беше пребледняло още повече.

– Ъ-ъ-ъ... намерих го в края на лагера – изпъшка той, докато спускаха носилката на пода. – Имаше още четирима. Всичките мъртви. Мястото беше вече залято. Само този беше още жив.

Шарлот заобиколи Джеймисън, за да види по-добре какво става.

Пациентът на носилката беше в окаяно състояние. Беше възрастен местен мъж, който се опитваше да седне. Кръвта бе напоила разкъсаните му дрехи и се процеждаше през парчетата кожа. Половината от лицето му представляваше само червени мускули и бели кости. Изглеждаше така, сякаш го е разкъсал лъв, но всъщност истинските хищници, участвали в това нападение, бяха много, много по-малки. Направо миниатюрни.

Мравките все още пъплеха из кървавите участъци и ядяха суровата плът.

– Едва помръдваше под планина от мравки – обясни швейцарецът. – Ядяха го жив. Обляхме го с няколко кофи вода, за да отмием повечето.

– Защо просто не е избягал? – зачуди се Джеймисън. – В безсъзнание ли беше? Да не е бил пиян?

Педиатърът клекна, за да разгледа окървавения пациент. Туземецът най-накрая успя да седне. Отвори уста, сякаш за да обясни какво му се е случило, само че от гърлото му изригна черен поток мравки, които се стекоха по брадичката и гърдите му. Тялото му се отпусна и падна безсилно на носилката.

Джеймисън ахна и се отдръпна.

Шарлот си спомни за предупреждението на биолога: „Очаквайте още случаи на ухапване“. Представяше си и това, което беше описал изследователят: как сафари мравките могат да изядат жив вързан кон. Погледна назад към завесата. Майката стоеше там и държеше скования си син – дете, чиито сетива бяха толкова притъпени, че не бяха реагирали на ухапването на мравката.

Изведнъж ѝ се стори, че диша по-трудно, сякаш въздухът беше станал тежък. Вътре в нея се надигна усещането, че ще се случи нещо ужасно. Всичко това бе свързано по някакъв начин. Обърна се и хвана Джеймисън за рамото.

– Обади се по радиото на твоя приятел, ловеца на вируси. Веднага!

Педиатърът се намръщи за миг. Ужасът беше притъпил способността му да разбира. После примигна, отърсвайки се от шока си, и кимна. Изправи се, изскочи навън и се затича към окичената с множество малки сателитни чинии комуникационна палатка.

Шарлот все още държеше ръката си вдигната. Някакво движение привлече погледа ѝ към китката ѝ. Там се гърчеха три черни мравки, вкопчени в кожата на ръката ѝ в пролуката над ръкавицата. Бяха се впили дълбоко. При вида им в нея се надигна ужас – не от нападението на мравките, а защото внезапно осъзна нещо.

Не беше усетила нито едно от ухапванията.