Летящите ангели

1.

Беше юни 1938 година и предстоеше голям ден за семейство Паркър. Одри беше приготвила дрехите на майка си още предишната вечер, сивосиния копринен костюм, който тя носеше винаги, когато се случваше нещо важно и се чувстваше достатъчно добре, за да излезе. А нямаше как да е по-важно от това. Синът на Елън, братът на Одри, Уилиям Едуард Паркър, завършваше Военноморската академия в Анаполис като мичман втори ранг, също като баща си и дядо си преди него. Елън съжаляваше само, че съпругът и свекърът ѝ, които вече бяха покойници, нямаше да присъстват на дипломирането. Тя и Одри бяха единственото семейство, което Уил имаше сега. За разлика от баща си и дядо си, Уил се интересуваше повече от самолети отколкото от кораби. Следващата му цел беше да завърши обучението за пилоти във Военноморската авиация в Пенсакола, Флорида, искаше да стане пилот във флотата. След Флорида му предстоеше ново обучение за напреднали, за да може да управлява самолетоносач. И вече имаше бакалавърска степен по точни науки.

Баща му, капитан Франсис Паркър, си бе отишъл преди три години от мозъчен тумор. Дядо си Паркър, вицеадмирал Джеремая Паркър, висок мъж в униформа с много медали по нея, помнеше смътно, защото с Одри бяха много малки, когато той почина. Бяха изискано, известно семейство и никога никой не се бе съмнявал, че Уил ще тръгне по стъпките на предците си. Това беше неписан закон у дома. Мъжете от семейство Паркър отиваха да учат в Анаполис и Уил не би посмял да направи нещо различно. Не би искал да разочарова дядо си или баща си, въпреки че те вече не можеха да го видят. Предстоеше да облече елегантната си бяла униформа за церемонията по дипломирането.

Болестите на родителите ѝ се отразиха сериозно на живота на Одри. Само месеци след смъртта на баща ѝ и преди това болезненото му разпадане, предизвикано от рака, майка ѝ започна да проявява странни симптоми: слабост в мускулите, липса на равновесие и треперещи ръце. Отначало и Елън, и Одри смятаха, че това се дължи на разклатените ѝ нерви, но я диагностицираха с Паркинсон. Лекарите им обясниха, че заболяването прогресира и може да я остави прикована на легло, неспособна да се движи. Надяваха се това да стане след много години.

Две години Одри беше помагала в грижите за баща ѝ, когато заболяването му напредна. Това я направи сериозна и зряла за възрастта ѝ и изглеждаше доста по-голяма за своите осемнайсет години. Беше прекарала пет години в грижи за родителите си, което повлия на избора ѝ в живота. Докато родителите ѝ бяха болни, нямаше време да се вижда с приятели и рядко излизаше на среща. Докато съучениците ѝ се забавляваха в гимназията, Одри трябваше да поеме сериозна отговорност вкъщи. Единственото ѝ развлечение бяха книгите, които ѝ помагаха в самотата и ѝ осигуряваха бягство от действителността. Предстоеше да завърши гимназията след седмица и през септември смяташе да започне да учи за медицинска сестра. Това не бе мечтата на живота ѝ, но искаше да помага на майка си, да се грижи и да бъде до нея.

Одри не съжаляваше за годините, през които бе помагала на семейството си. Беше се отказала от много неща заради тях: курса по балет, спорт, събирания с приятели и скитане с другите момичета. Беше ходила само на няколко срещи и през цялото време на абитуриентския си бал беше нервна, тревожеше се задето бе оставила майка си сама, затова се извини на кавалера си и си тръгна рано. Младежът се държа с нея мило и любезно, но не ѝ се обади повече. За своите осемнайсет години, тя бе пожертвала много заради родителите си, но приемаше това като задължение към тях и не съжаляваше.

Одри беше красиво момиче, със стегната фигура, дълга тъмна коса и фино лице, небесносините ѝ очи гледаха сериозно. Тя вечно се тревожеше, че майка ѝ може да падне и да се нарани. Беше се случвало няколко пъти и всички те знаеха, че щеше да се случи отново. Заболяването ѝ напредваше бавно, но неумолимо през последните няколко години.

Одри беше израснала в Анаполис, красив град на залива Чесапийк. Баща ѝ често ги водеше с брат ѝ да плават с лодка през уикендите, а сега тя и Уил понякога излизаха сами с лодката. Тя му се доверяваше напълно, а и двамата плуваха добре. Одри смяташе брат си за герой, а той ѝ доставяше единствените развлечения, на които тя се отдаваше – плаване и понякога вечеря навън. Уил ѝ носеше списания и малки подаръчета, а тя го обожаваше още откакто бяха деца. Той я закачаше и разсмиваше, което облекчаваше тежкото им бреме. Одри го смяташе за идеалния голям брат.

Тя имаше няколко приятелки в училище, но разполагаше с твърде малко време за тях, тъй като вечно бързаше да се прибере след часовете, за да помага на майка си. Искаше да прекарва повече време с момичетата, но животът ѝ бе отрупан със задължения и отговорности, които не оставяха време за нищо друго. Беше отлична ученичка. Майка ѝ се изненада, когато Одри реши да учи за медицинска сестра. Тя бе нежна, добра и грижовна и вероятно затова бе избрала тази професия, а не само заради болестта на майка ѝ. Но каквато и да беше мотивацията ѝ, Елън вярваше, че дъщеря ѝ ще бъде прекрасна медицинска сестра някой ден. Момичето имаше талант за медицина и знаеше как да се грижи за другите.

Одри се натъжи, че брат ѝ трябваше да замине за Флорида. Обичаше да е близо до нея. Всичко ѝ се струваше по-леко и хубаво, когато го виждаше. Той живееше в общежитията на академията, но често се прибираше у дома, за да хапне с нея и майка им или да изведе Одри. Всичко това сега щеше да се промени. Тя имаше чувството, че дните им като семейство бяха свършили. Напоследък Уил бе единственият ѝ приятел. Заминаването му щеше да е като непоносима загуба за нея.

Одри се опита да не мисли за това докато помагаше на майка си да се облече за церемонията. Елън изглеждаше чудесно в сивосиния си копринен костюм и седеше кротко на канапето във всекидневната докато чакаше Одри набързо да се облече. Тя избра червения костюм и нямаше представа колко красива изглеждаше. После помогна на майка си да стане и да стигне до външната врата. Държеше я здраво за ръката, настани я в колата и подкара към академията. Одри наскоро бе взела шофьорска книжка и караше внимателно. Наслаждаваше се на шофирането и усещането за свобода, което ѝ даваше. Чувстваше се пораснала зад волана на семейната кола. И двете жени се усмихваха, когато заеха местата си и зачакаха началото на церемонията.

Уил се появи в групата дипломиращи се студенти. Изглеждаше висок и хубав, какъвто беше баща им навремето. Метър и деветдесет и пет, спретнато подстригана руса коса, широки рамене и бяла официална униформа. Абсолвентите маршируваха под звуците на оркестъра на академията. Президентът Рузвелт произнесе приветствена реч, после дипломите бяха раздадени, след което по традиция всички завършили хвърлиха шапките си нагоре, смееха се и за миг настъпи истинска лудница. Церемонията приключи, когато всички изпяха „Тъмносиньо и златно“. Одри забеляза, че майка ѝ плачеше, моментът бе емоционален и за двете, а Уилиям се усмихваше широко, когато дойде при тях.

Той обеща на приятелите си да се видят по-късно и помогна на майка си да стигне до колата на паркинга. Закара ги до таверна „Рейнълдс“, където и други негови приятели обядваха със семействата си.

Елън не можеше да повярва колко бързо бяха отлетели годините, прекарани от Уил в Анаполис. Баща му беше починал през първата година от обучението, а следващите три изминаха за всички тях като в мъгла, особено за Одри, която се тревожеше за майка си и се учеше как да се грижи за нея и нарастващите ѝ нужди. А скоро Уил щеше да е пилот от флотата. Беше на двайсет и две години и изглеждаше точно както би трябвало да изглежда възпитаник на Анаполис. Висок, стегнат, с остър ум, широка усмивка и добро сърце. В очите на Елън и Одри, той беше идеалният син и брат. Баща им също щеше да се гордее с него.

След обяда той ги закара у дома и Одри знаеше, че Уил няма търпение да се види отново с приятелите си, а и с момичето, с което излизаше напоследък. Тя беше красавица, но той нямаше сериозни намерения към нея. Обичаше да се забавлява и имаше големи планове, но свързани повече със самолетите, отколкото с жените. Той винаги завързваше запознанства с лекота, но внимаваше да не се обвърже. Баща му го беше предупредил за това. Уил искаше кариера във флотата и му предстояха доста години преди да пожелае да създаде семейство. Няколко от съучениците му вече бяха сгодени и за следващите месеци се планираха много сватби. Уил смяташе, че на тяхната възраст това щеше да е по-скоро бреме, а не предимство. Не се интересуваше от брак в близко бъдеще. Нямаше търпение да започне обучението за пилоти и се вълнуваше от перспективата да стане лейтенант. Този ранг беше само първата стъпка в това, което Уил се надяваше да е дълга, достойна кариера като тази на баща му и дядо му. Напоследък се говореше за напрежение в Европа и за възможна война, но бяха сигурни, че Съединените щати няма да участват в нея. Бяха си научили урока от миналата война. Никога вече.

Уил си тръгна в четири следобед. Каза на майка си, че ще се прибере у дома късно и да не се тревожи за него. Планираше да посети половин дузина купони. Беше чакал цял живот за този ден и бе твърдо решен да му се наслади. Одри беше сигурна, че той щеше да се прибере у дома пиян, но щеше да се опита да не ги събуди. Денят беше великолепен и тя се усмихна широко, когато Уил я целуна по бузата и излезе след няколко минути. За миг тя завидя на свободата му. За мъжете беше различно. Уил можеше да прави каквото си искаше и винаги щеше да е така. А като жена, тя се радваше на много по-малко независимост и щеше да е така, дори ако майка ѝ не беше болна. Като младо неомъжено момиче, животът на Одри бе много по-ограничен от този на Уил. И дори ако някой ден имаше свое семейство, пак никога нямаше да има свобода като брат си. Той можеше да отиде навсякъде, където пожелаеше, и да прави каквото реши. Същите възможности не се предлагаха на жените.

Двете с майка ѝ вечеряха в кухнята. Елън изглеждаше изтощена от емоциите през деня, затова Одри ѝ помогна да се качи по стълбите и я сложи да си легне в осем часа. Тя заспа след минути, а Одри влезе в стаята си и се заслуша в тишината. Някъде навън се чуваше лай на куче и клаксон на кола. Тя си представи как абсолвентите отиваха от купон на купон и празнуваха. Завършването на академията в Анаполис беше страхотно постижение и важна стъпка към зрелостта. Одри знаеше, че нищо в живота ѝ никога нямаше да е такова. Нито завършването на гимназията след седмица, нито дипломирането ѝ от сестринското училище след три години. Дипломата от академията в Анаполис беше нещо значимо и щеше да спечели на Уил уважението на всички до края на живота му. Нищо, което Одри бе постигнала или някога щеше да постигне, не можеше да се сравни с това. Нито в нейните очи, нито в тези на другите хора. Тя знаеше колко много означаваше дипломирането на Уил за майка ѝ. И Одри се усмихваше, когато се унесе в сън. Уил се беше справил. Беше изпълнил мечтата на баща им. Още от малък той знаеше какво се очакваше от него. И не се беше поколебал и за секунда. Флотата щеше да е неговият живот, а самолетите – страстта му. Флотата бе това, с което се занимаваха мъжете в семейството им, и очакваха същото и от него.

И Уил отиде на дипломирането на сестра си от гимназията. Той стоеше, горд и хубав в униформата си, и се грижеше за майка им докато Одри получи дипломата си. Елън не се чувстваше добре в този ден и не можеше да отиде на обяд, затова се прибраха у дома веднага след церемонията. Одри каза, че няма нищо против, но Уил се почувства зле задето нямаше празненство за нея. Тя едва успя да се сбогува с приятелите си преди да ѝ се наложи да се втурне да помага на майка си. Другите момичета отидоха да празнуват със семействата си, но Елън беше прекалено крехка и нестабилна, за да отиде на ресторант. Съученичките ѝ бяха мили с Одри, когато си тръгна, но знаеше, че за тях вече беше аутсайдер. Всъщност беше такава от години, тъй като вечно бе у дома с майка си. Уил ѝ се възхищаваше за това.

Одри отнесе табла с храна в стаята на майка им, все още издокарана в красивата си бяла рокля и с вплетени в косата маргарити. Изглеждаше невинна и млада, сякаш нямаше никакви грижи. Тя винаги гледаше на света положително.

– Добре ли си? – загрижено я попита Уил и тя кимна усмихнато.

Уил не можеше да не забележи колко красива беше сестра му и се надяваше един ден тя да има по-вълнуващ живот.

– Съжалявам, че не отидохме на обяд – искрено каза той.

– Не се притеснявай – спокойно отвърна тя. – Мама не се чувства добре през последните няколко дни. Не мисля, че новото ѝ лекарство върши работа.

Бяха опитали всичко, но никое от лекарствата против Паркинсон не помагаше много.

– Тревожа се как ще се справяш след като замина – каза Уил.

Той искаше сестра му да има нормален живот, но майка им беше толкова тежко болна.

– Ще се справим – увери го тя.

Вече бяха уредили медицинска сестра, която щеше да наглежда майка ѝ два пъти на ден след като Одри постъпеше в сестринското училище. Баща им беше пестил разумно през годините, а и получаваха пенсията му, така че имаха достатъчно за всичките им нужди, за хубав дом и за училището на Одри.

– Ще ми липсваш, но не можеш да останеш тук до края на живота си – каза Одри.

И двамата знаеха, че това беше вярно. Дните, в които всички те бяха заедно и Уил им беше подръка, бяха свършили. Той вече беше възрастен човек и скоро щеше да стане военен пилот. Баща им се беше надявал някой ден Уил да стане капитан на кораб, след като момчешкото му увлечение по самолетите премине, но той бе влюбен в самолетите и възнамеряваше да осъществи мечтата си. Майка му и сестра му искаха това за него.

Уил знаеше, че грижите за майка им щяха да са прекалено тежки и Одри нямаше да може да се справя сама, но този момент още не беше настъпил и той се надяваше да е така дълго време. Сърцето му се изпълваше със силна тъга при мисълта колко се беше влошило здравето на майка им и колко по-тежко ставаше с всяка изминала година. Според него, бе благородно от страна на Одри да учи в сестринското училище, за да може да се грижи за майка им по-добре. Сестра му винаги бе готова да помага и да се жертва заради тях. Беше се лишила от младостта си, за да го прави, и нито веднъж не се бе оплакала. За Одри чашата винаги бе наполовина пълна и тя посрещаше всяко предизвикателство с любов и ентусиазъм, което изпълваше Уил с възхищение и благодарност.

Две седмици след дипломирането на Одри, Уил замина за Флорида, за да започне обучението си. Той не разполагаше с достатъчно време и не им се обаждаше редовно, но звучеше въодушевен, когато се чуеха с него. Обичаше всичко, което научаваше за самолетите и управляването им. Мечтата му се беше осъществила.

През юли и август Елън се опита да окуражи Одри да прекара известно време с бившите си съученици и да не губи връзка с тях напълно, но много от момичетата пътуваха със семействата си или бяха отишли във вилите си и нямаше да се върнат преди Деня на труда. Няколко дори се бяха омъжили след завършване на гимназията. Одри смяташе да се обади на една-две от тях и да се видят през есента, а сега бе погълната от книгите и грижите по майка си.

Одри плуваше в басейна на клуба, където членуваха, когато можеше да заведе там и майка си. Дори я вкара няколко пъти във водата и Елън се почувства по-добре след това. Редовно ѝ правеше дълги масажи, дори успяха да отидат на пазар няколко пъти, за да купят някои от нещата, от които се нуждаеше за училище.

В началото на септември Одри се вълнуваше от приключението, което ѝ предстоеше в сестринското училище. Нямаше да е бляскаво като обучението на Уил за военен пилот. Той беше започнал с „Жълтата опасност“, както той наричаше двумоторния самолет, а в края на лятото се прехвърли на още по-сложни самолети. Целта на флотата беше да подготви най-добрите пилоти.

Одри също бе щастлива от решението си. Щеше да се научи не само как да се грижи за майка си, а и да стане истинска медицинска сестра. Очакваше с нетърпение да се запознае с нови хора. Те вече нямаше да са банда глупави гимназисти, а сериозни млади жени с амбиции за кариера.

Одри се впечатли от това колко зрели изглеждаха момичетата в колежа. Щяха да прекарат голяма част от първия семестър в класната стая. Уил учеше аеродинамика и сложните изчисления, които трябваше да знае как да направи, а още през първия семестър Одри щеше да се запознае и да помага на истински пациенти под внимателен надзор.

През първия ден в колежа хареса половин дузина момичета, с които би искала да се запознае. Всички изглеждаха по-големи от нея и ѝ се сториха много изискани. Изведнъж се почувства някак малка и неопитна. Уплаши се, че може да се паникьоса, когато огледа момичето, седнало до нея. Беше красива, млада жена, елегантно облечена със сива вълнена пола, бяла блуза и семпли черни обувки с високи токчета. Приличаше повече на секретарка в офис отколкото на бъдеща сестра. Имаше руса коса и сини очи. Около лицето ѝ се спускаше ореол от меки къдрици, а останалата част от косата ѝ бе опъната на стегнато кокче. Одри беше облякла стар тъмносин костюм на майка си, който тя ѝ беше дала, когато навърши шестнайсет и се нуждаеше от тоалет, за да отиде със съучениците си на „Лебедово езеро“ в Балтимор. После Елън ѝ бе позволила да задържи костюма. Одри носеше и скромна перлена огърлица, подарена ѝ от майка ѝ, когато навърши осемнайсет, символ на зрелостта. Перлите сякаш заявяваха, че тя вече не беше момиче, а жена.

Одри погледна съседката си, която ѝ се усмихна. Не проговориха до първата почивка, после момичето се обърна към нея с топъл поглед.

– Здравей, аз съм Лизи Хатън. От Бостън. А ти откъде си?

Някои от момичета бяха местни, но повечето бяха от други градове, като Лизи.

– Тук. Живея тук откакто съм се родила – отговори Одри.

– Всички в семейството ми са лекари или медицински сестри. Не ме приеха в сестринското училище в Бостън, затова се озовах тук.

Лизи изглеждаше леко засрамена, когато обясни пристигането си. Оценките ѝ се бяха влошили през последната година в гимназията, защото се забавляваше прекалено много и сестринското училище не я интересуваше. Тя спомена, че ще живее в общежитието.

– Моето семейство са моряци – ухили се Одри. – Баща ми беше капитан, дядо ми – вицеадмирал, а брат ми е пилот във флотата.

– Звучи интересно. С какво се занимава майка ти?

Лизи беше любопитна да научи повече за Одри, изглеждаше ѝ стегната, хладнокръвна и разумна, много повече отколкото самата тя се чувстваше.

– С нищо. Тя е болна. Но и преди да се разболее не работеше.

– Майка ми е медицинска сестра. Баща ми е лекар. Дядо ми и чичо ми също са лекари. По-големият ми брат учи медицина в „Йейл“, а по-малкият – в университета в Бостън. Аз също исках да уча медицина, но те се възпротивиха. Според баща ми, за една жена е чудесно да е медицинска сестра, но не и лекар. Казах му, че това е остаряло мислене. Те просто искат аз да се омъжа и да раждам бебета. Смятат, че сестринското училище е подходящо занимание докато си търся съпруг – обясни Лизи с раздразнение в гласа.

– Това ли е правила майка ти? – попита Одри.

– Повече или по-малко, но тя не го вижда по този начин. След като се оженили, тя помагала в кабинета на татко докато не сме се появили ние. Напуснала, когато големият ми брат, Грег, се родил. Сега работи два пъти седмично като доброволка в болницата, тя е към Червения кръст.

– Защо не са те пуснали да учиш медицина? – озадачи се Одри.

Лизи ѝ се стори интересно момиче. А и беше чудесно да си бъбри с някого на своята възраст. Не беше имала време за близка приятелка откакто родителите ѝ се разболяха.

– Твърдят, че да учиш за лекар отнема прекалено много години, а и мъжете не искат да се женят за жени, които работят или имат сериозна кариера. Това вероятно е вярно. Та ние може да си останем стари моми, когато започнем работа като медицински сестри – засмя се тя.

В нея имаше нещо весело и дръзко, което Одри хареса.

– Но баща ти се е оженил за майка ти, а тя е била медицинска сестра.

– Не мисля, че тя е възнамерявала кариерата ѝ да продължи дълго време – призна Лизи. – Само докато се омъжи.

– Аз съм тук, за да се науча как да се грижа по-добре за мама. Тя е болна от Паркинсон – довери ѝ Одри, която се наслаждаваше на разговора им.

– Сериозно заболяване – отбеляза Лизи. – Значи няма да работиш като сестра след като се дипломираш?

Това изглеждаше твърде ограничено за Лизи. Одри си помисли същото, когато изрече думите си на глас. Трудно ѝ беше да обясни как бе посветила живота си на майка си, а и с наследството от баща ѝ не ѝ се налагаше да работи, стига да харчеха внимателно. Нито Одри, нито майка ѝ бяха екстравагантни.

– Ще трябва да реша, когато се дипломирам. Зависи как ще е мама тогава.

Знаеха, че състоянието на Елън щеше да продължи да се влошава през следващите години.

Двете обядваха заедно в трапезарията и се запознаха с някои от другите момичета. Лизи беше на деветнайсет, година по-голяма от Одри, а другите момичета бяха с няколко години по-възрастни от тях. Оказа се, че Одри е най-младата в групата. Някои от тях бяха дъщери на лекари, като Лизи, или пък майките им бяха медицински сестри. Любовта към медицината очевидно се предаваше в семействата. Одри не сподели с никой друг, че майка ѝ е болна. Лизи изглеждаше самоуверена, когато се запознаваха със съученичките си, а и всички момичета бяха въодушевени от сприятеляването с нови хора.

Одри се втурна към къщи, когато часовете свършиха. Нямаше търпение да види майка си. Госпожа Бийвъс, сестрата, която бяха наели, бе идвала два пъти през деня, за да нагледа Елън и да ѝ приготви обяд. Елън се зарадва да види дъщеря си в края на деня и да я разпита за училището. Засега не се бе случило нищо особено интересно. Дадоха им учебници за болничните протоколи. Трябваше да научат основните инструменти за опериране на апендицит до следващия ден.

– Мисля, че бих искала да съм операционна сестра – каза Лизи по-рано, след като им дадоха задачата.

– Аз бих се страхувала да не допусна грешка – нервно призна Одри. – Може би сестра в педиатрията, ако не се грижа за мама – добави тя тихо, защото това би означавало, че майка ѝ е починала.

За Паркинсон нямаше лечение и Елън нямаше да оздравее, а само щеше да се влошава. Одри възнамеряваше да е до нея докато е жива.

Елън беше се почувствала по-добре днес и бе приготвила вечеря. Беше почти като в старите дни преди да се разболее, само дето сега изглеждаше ужасно крехка. Одри ѝ разказа за Лизи и семейството ѝ, а Елън се наслаждаваше на времето с дъщеря си. Някои от старите приятелки на Елън се отбиваха да я видят от време на време, но иначе тя нямаше много неща, с които да се занимава, а и състоянието ѝ се променяше от ден за ден. Понякога можеше да излезе с Одри на пазар или дори да обядват в ресторант. В други дни едва ставаше от леглото. Ефектът от лекарствата беше непостоянен. Ходенето бе трудно за нея. Беше развила нестабилна походка с малки крачки, а и трябваше да използва цялата си енергия, за да се придвижи напред. За Одри и Уил бе шокиращо да видят колко се бе влошило състоянието ѝ през последните две години и половина. Отначало смятаха, че заболяването ѝ е психическо и се дължеше на смъртта на баща им, но после я диагностицираха с Паркинсон. Прогнозата и фактът, че нищо не можеше да се направи, бяха отчайващи. Във Франция бяха изпробвали прогресивно лечение, но то не бе се оказало ефективно. В някои случаи опитваха с хирургическа намеса, но и тя не подобряваше състоянието на пациентите. Елън просто трябваше да живее със заболяването си доколкото можеше. Тя приемаше смело болестта си, а Одри бе твърдо решена да прави всичко възможно, за да подобри качеството на живот на майка си и да я подкрепя. Грижите за Елън бе поела Одри, за Уил беше кариерата във флотата. Планът винаги бе такъв и болестта на майка му не го промени. Но промени всичко за Одри, която се надяваше да учи в колеж. Но сега сестринското училище изглеждаше по-разумно и щеше да ѝ помогне да се грижи по-добре за майка си. Одри възнамеряваше да положи усилия и да научи всичко, което можеше.

За Лизи Хатън, сестринското училище бе втората възможност и ѝ се струваше като смотана утеха вместо медицинската академия, в която учеха братята ѝ. Но настроението ѝ се оправи, когато се запозна с Одри. След първите две седмици училище, Одри я покани в дома им на вечеря в неделя. Елън хареса Лизи и реши, че е чудесна млада жена. Двете момичета разчистиха кухнята след вечеря и отидоха в стаята на Одри да си бъбрят и да се кикотят, както правеха всички други момичета на тяхната възраст. Одри се наслаждаваше на приятелството си с Лизи. А за Лизи беше удоволствие да е в истински дом за една вечер. Семейството ѝ липсваше, особено двамата ѝ по-големи братя, Грег и Хенри, които я закачаха непрестанно, когато си бяха у дома. Тя се зарадва на топлото посрещане в дома на Одри и майка ѝ.

Лизи забеляза снимка на Уил в униформа на бюрото на Одри и я разгледа внимателно.

– Уха! Той е фантастичен. Кой е това, гаджето ти? – попита тя.

Одри се засмя.

– Никога не съм имала гадже. Това е Уил, брат ми.

– Къде е той сега?

– Обучение за пилоти. Ще го изпратят в Невада или Ню Мексико за бойни тренировки, а после в Хавай, където ще се учи да приземява самолетоносачи.

– Има ли си приятелка?

– Не. Влюбен е в самолетите и мисли само за тях. Баща ми беше така с корабите. За Уил съществуват само самолети. Ужасно ми липсва...

Одри погледна тъжно, после се усмихна на приятелката си и се зачуди дали Уил щеше да хареса Лизи, или може би щеше да реши, че е прекалено млада, защото е приятелка на малката му сестра. Но Лизи беше зашеметяващо красиво момиче с русите си къдрици и небесносини очи. Беше по-висока от Одри и имаше идеална атлетична фигура. Жените винаги си падаха по Уил и той бе излизал с много хубави момичета в гимназията и докато учеше в Анаполис, но никога не бе имал сериозна връзка. Самолетите бяха най-важното нещо за него и той не възнамеряваше да позволи на любовна връзка да му попречи в кариерата. Поне не за дълго време.

През първата им година в сестринското училище Лизи и Одри научиха много за бъдещата си професия. И двете бяха добри студентки и си помагаха за изпитите. Започнаха да работят с истински пациенти през първите няколко месеца и се гордееха с белите си униформи. След три месеца получиха първите си колосани шапчици. И двете се отнасяха сериозно към ученето.

Лизи покани Одри в дома си в Бостън за един уикенд през пролетната ваканция. Одри се поколеба, защото не искаше да оставя майка си, но госпожа Бийвъс се съгласи да остане при нея два дни. Състоянието на Елън от известно време беше стабилно, но бе настинала лошо и лежа повече от месец, а след това съвсем изгуби силата и подвижността си. Винаги, когато се разболееше, симптомите на заболяването ѝ се влошаваха.

През лятото, след първата година на Одри в сестринското училище, Елън се чувстваше достатъчно добре, за да отидат на море за седмица, което повдигна настроението ѝ. Уил си взе отпуска и се присъедини към тях за част от почивката. Беше прекрасно да са заедно отново.

Лизи се прибра у дома за лятото. Цялото семейство щеше да отиде във вилата им в Мейн. И двете момичета се върнаха в Анаполис в края на август. Чувстваха се отпочинали и готови да започнат втората година обучение. Изпратиха ги в болницата и бяха в различни отделения. Одри прекара месец в родителното отделение, а Лизи отиде в ортопедията и педиатрията. Дотогава Одри вече бе завършила стажа си в отделението за туберкулозно болни. По време на обучението ги запознаваха най-общо с всички специалности и, след като се дипломираха, щяха да имат богат избор за работа – в болница, лекарски кабинет или частни грижи за стари и болни хора, напълно подходящо за Одри, която вършеше точно това за майка си. Тя научи някои допълнителни умения и техники, за да накара майка си да се почувства по-добре, и тя ѝ беше безкрайно благодарна за това. Елън се впечатляваше от огромното количество знания, които Одри беше натрупала.

Лизи беше в особено добро настроение, когато се върна отново в общежитието на сестринското училище. Беше изкарала кратък, но забавен летен романс с по-големия брат на стара приятелка. Той работеше през лятото в Бостън и се прибираше в семейния им дом в Мейн през уикендите. Отношенията им не бяха сериозни и двамата се съгласиха, че връзките на далечно разстояние бяха прекалено трудни, затова решиха да се разделят. Момчето започваше последната си година в „Дартмут“ и планираше да работи в банка, когато се дипломираше. Беше приятен младеж и си прекарваха чудесно, въпреки че връзката им нямаше бъдеще.

Лизи не беше сигурна дали иска да се върне в Бостън, когато завърши. Понякога споделяше с Одри, че има желание да се премести в Ню Йорк, ако успее да си намери работа там. Искаше да види повече от света, а не само Бостън. Говореше и за Калифорния, но това изглеждаше едва ли не като друга планета, а и ѝ предстоеше да завърши сестринското училище в Анаполис преди да взима сериозни решения за бъдещето си. Одри се възхищаваше на авантюристичния ѝ дух. Лизи винаги твърдеше, че ако родителите ѝ не са ѝ разрешили да се захване с кариерата, за която бе мечтала – да стане лекарка, то поне не можеха да я задържат завинаги в Бостън. Животът ѝ там щеше да е ужасно предвидим: работа като медицинска сестра в болница или частна лекарска практика, съпруг, веднага след като успееше да намери такъв, и незабавно след това деца. Тя искаше повече от живота. Възможностите ѝ изглеждаха безбройни за Одри, чието бъдеще щеше да е още по-ограничено – да живее у дома и да се грижи за майка си.

Нито едно от момичетата не притежаваше бунтарски дух. От тях се очакваше да спазят традициите в семействата си. Понякога обсъждаха това до късно нощем, когато Лизи прекарваше уикенда при семейство Паркър. Говореха и за бъдещето си. Лизи не желаеше живот, изцяло планиран за нея от родителите ѝ. Те вече я бяха спрели от това, което искаше най-силно – медицинската академия. Тя държеше да чуят гласа ѝ за останалите неща и да я оставят сама да взима решения.

През седмицата, когато започнаха втората си година в сестринското училище, в Европа избухна война. И двете момичета следяха новините, а Белият дом уверяваше, че Америка няма да бъде въвлечена във войната. Президентът Рузвелт успокояваше американската общественост, че няма да им се наложи да участват в друга война в Европа, но положението все пак бе тревожно. Уил се прибра у дома за Деня на благодарността и изказа съжаление, че Америка е твърдо решена да не се меси. Той бе все още мичман втори ранг. Вече бе изкарал бойните тренировки и искаше да участва във войната в Европа.

Лизи прекара Деня на благодарността с тях, с разрешение на родителите си. Тя остана очарована от Уил, когато се запозна с него. Висок, хубав, бляскав, вълнуващ. На двайсет и три години, издокаран в униформата си, той ѝ приличаше на кинозвезда. Лизи беше на двайсет, красиво момиче, но той се държеше с нея не по-различно отколкото с малката си сестра и закачаше и двете им като деца. Елън и Одри се радваха на срещата с него. Уил наскоро бе постъпил във флотската база в Сан Диего, Калифорния, и там много му харесваше. Той не сподели никаква информация за любовния си живот и не отговори на любопитните въпроси на сестра си, но беше лесно да се предположи, че излиза с всички момичета, които харесва и за които има време. Летенето беше любовта на живота му. Уил вече управляваше едномоторен боен самолет за тренировки. Имаше две седалки – една за пилота и друга за инструктора. Беше невероятно вълнуващо да владее машината и Уил бе влюбен в него.

Той проведе сериозен разговор с Одри за майка им преди да тръгне в неделя вечер за базата. Уикендът мина чудесно и Лизи беше доволна. Семейство Паркър очевидно се разбираха по-добре отколкото тя с родителите си, макар да беше много близка с братята си.

Докато беше вкъщи, Уил забеляза, че майка им вече не можеше стане от седнало положение без помощ. Ръцете ѝ изглеждаха по-слаби, а ходенето я затрудняваше още повече. Одри трябваше да я придружава в банята, да я къпе и да внимава да не падне. Мускулите ѝ бяха отслабнали, но умът ѝ бе остър и ясен.

– Според теб как е мама? – попита Уил загрижено.

Тъжно му беше да види напредъка на заболяването ѝ и неспособността ѝ да върши нещо за себе си. Той осъзнаваше какво очакваше сестра му, макар Одри никога да не се оплакваше. И двамата искаха майка им да живее още много години, но рано или късно целият живот на Одри щеше да е съсредоточен в грижите по нея. Уменията, които сестра му бе придобила в сестринското училище, вече ѝ служеха добре.

– Точно както я виждаш. Скоро ще се наложи да е в инвалидна количка, едва върви.

Сутринта Елън бе паднала в стаята си. Одри се чудеше дали трябваше да я преместят в единствената спалня на долния етаж, бившата стая на Уил, защото Елън вече не можеше да се справя със стълбите.

– Тя все още се опитва да прави каквото може, но загуби голяма част от мускулния контрол върху ръцете си тази година – обясни Одри колкото може по-внимателно.

Знаеше, че за брат ѝ бе тежко да види майка им в такова състояние.

– Тя е късметлийка, че си с нея – отбеляза той със задавен глас.

Бяха им обяснили, че дишането на майка им може да бъде засегнато и една обикновена настинка можеше да я убие, ако се развиеше в пневмония, което се случваше често.

– Просто трябва да правим всичко, което можем, за нея. За колкото се може по-дълго. След година и половина ще съм завършила сестринското училище и ще мога да съм си у дома през цялото време.

Одри обичаше училището и всичко, на което то я бе научило, в добавка към грижите за майка ѝ. Струваше ѝ се, че това бе призванието ѝ, точно както летенето беше за брат ѝ. Тя беше открила у себе си страст към професията, за разлика от Лизи, която все още искаше да стане лекарка, а не само сестра. Но Лизи също харесваше училището, повече отколкото бе очаквала, а и приятелството ѝ с Одри радваше и двете им.

– Ще ме уведомиш, ако... трябва да се прибера у дома... ако... ако тя наистина се влоши силно... – каза Уил.

Одри знаеше, че той се страхува да не би майка им да умре без той да я види повече.

– Разбира се – отговори тя.

Двамата се прегърнаха здраво. Знаеха, че един ден, може би в не толкова далечното бъдеще, всеки от тях щеше да е единственото, което другият ще има. Беше толкова тъжно да мислят за това.

Елън плака, когато вечерта синът ѝ си тръгна, Уил и Одри също се разстроиха. Лизи вече беше се прибрала в общежитието. Харесваше Уил и се дразнеше, че той я считаше за дете. А и тя се чувстваше като такова с него. Но ѝ се искаше Уил да я смята за зряла, фатална жена. Той живееше в свят на възрастни, за разлика от тях, останали в сънливата безопасност на родния му град. Кариерата на военен пилот беше разкрила нов свят пред него: свобода, управление на бляскави бойни самолети, завистта и възхищението на връстниците му и всички момичета, които можеше да пожелае. В съответствие с времената и обстоятелствата, животът му беше напълно различен от саможертвеното съществуване на сестра му, отдадена на грижите за болната им майка. Но Одри имаше късмет, бе открила страстта си. Обичаше всичко, свързано с професията. Възможността да го използва за майка си бе допълнителен дар, но вече не бе единствената причина. Тя бе намерила призванието си. В момента, когато облечеше униформата и си сложеше касинката, тя се съживяваше. Точно като Уил, когато се качваше в самолета и излиташе.