Подпалвачката

ПОДПАЛВАЧКАТА

СТИВЪН КИНГ

Ню Йорк/Олбъни

1.

– Тате, уморих се – изплака момиченцето с червеното клинче и зелената блузка. – Не може ли да спрем?

– Не още, скъпа.

Беше едър широкоплещест мъж с изтъркано от носене кадифено яке и кафяви дочени панталони. Хванати за ръка, те бързо крачеха по Трето Авеню в Ню Йорк и дори подтичваха. Мъжът хвърли поглед през рамо и отново видя зелената кола, която пълзеше подире им, плътно до тротоара.

– Моля те, тате. Моля те.

Той се втренчи в дъщеря си и забеляза колко е бледа. Под очите ѝ имаше тъмни сенки. Грабна я и я понесе на ръце, но не вярваше да издържи дълго така. И той бе капнал, а Чарли вече не беше лека.

Както обикновено, в пет и половина следобед Трето Авеню бе задръстено. Мъжът и детето вече отминаваха и последните пресечки с номера между шейсет и седемдесет и булевардът ставаше все по-тъмен и безлюден... А тъкмо от това най-много се страхуваше едрият мъж.

Блъснаха се в някаква жена, която буташе пазарска количка, пълна с продукти.

– Що не гледате къде вървите! – възмути се непознатата и потъна в забързаната тълпа.

Ръката му взе да отмалява и той грабна Чарли с другата. Хвърли още един поглед назад и пак видя зелената кола, която ги следваше неотлъчно на петдесетина метра.

„Отпред са двама – помисли си той, – а отзад има трети.“

Какво да правя сега?

Не успя да си отговори. Беше изплашен и уморен и не можеше да разсъждава. Хванали го бяха в лош момент и навярно го съзнаваха. Искаше му се просто да се тръшне на мръсния тротоар и да изплаче безсилието и страха си. Но това не беше изход. Възрастният беше той и трябваше да мисли за двама им.

Какво да правим сега?

Нямаха пари. Това беше може би най-лошото след зелената кола. В Ню Йорк без пари си загубен. В този град човек, който няма пари, просто изчезва, сякаш пропада вдън земя.

Той отново хвърли поглед през рамо, видя, че зелената кола е скъсила разстоянието, и потта шурна още по-обилно по гърба и раменете му. Ако, както подозираше, знаеха, че способността му да тласка е почти изчерпана, можеха още тук и сега да го хванат. Независимо от всички тези хора наоколо. В Ню Йорк, не си ли лично засегнат, развиваш някаква особена слепота. „Дали са пресметнали? – отчаяно се питаше Анди. – Ако е така, спукана ми е работата. Ако е така, то всичко им е пределно ясно: щом Анди се сдобие с някакви пари, за известно време странните неща престават. Нещата, които ги интересуват.“

Продължавай да вървиш.

Готово, шефе. Дадено, шефе. Само че накъде?

По обед беше отишъл в банката, защото вътрешният му радар бе сигнализирал за опасност – онова особено усещане, че кръгът около него се затваря. Имаше някаква сума, с която можеха да изкарат известно време, ако се наложеше. Ала колкото и да бе чудно, оказа се, че Андрю Макджий вече няма сметка в Кемикъл Алайд Банк в Ню Йорк: нито лична, нито служебна, нито какъвто и да било влог. Сякаш всичко се бе изпарило. Тогава разбра, че сега са решили наистина да го довършат. Изглеждаше невероятно, че от онзи момент са минали само пет часа и половина.

Но може и да му е останало нещичко от тласъка. Някоя мъничка трошичка. Почти седмица бе минала от последния път, от случката с отчаяния мъж, който бе дошъл на редовната сбирка в четвъртък вечер на курса по самоувереност и със зловещо хладнокръвие бе започнал да описва самоубийството на Хемингуей. На излизане, небрежно преметнал ръка през раменете на тръгналия към самоубийство мъж, Анди го бе тласнал. Сега с горчивина се надяваше да си е струвало. Защото изглеждаше много вероятно той и Чарли да платят. За малко да му пожелае да го сполети ехото...

Не, не! Отхвърли тази мисъл, ужасен и отвратен от себе си. Такова нещо не би пожелал на никого.

„Една мъничка трошичка – помоли се той. – Само това, Господи, една мъничка трошичка. Колкото да ни изкара с Чарли от тази каша.“

О, господи, и как ще платиш... ще бъдеш съвсем свършен за цял месец, също като радио с изгорели лампи. А може и за месец и половина. Или пък главата ти наистина ще се пръсне и безценният ти мозък ще изтече през ушите. Какво ще стане тогава с Чарли?

Приближаваха Седемдесета улица и насреща им светеше червено. Колите профучаваха през кръстовището, а на тротоара се струпваше все по-внушителна тълпа от пешеходци. И изведнъж той усети, че това е мястото, където мъжете от зелената кола ще ги хванат. Живи, ако могат, разбира се, но появят ли се усложнения... сигурно имат указания и за Чарли.

„Вече дори може и да не ни искат живи. Може да са решили просто да възстановят предишното положение. Как се постъпва със сгрешено уравнение? Изтрива се от дъската.“

Нож в гърба, пистолет със заглушител, не е изключено и нещо екзотично – капка рядка отрова на върха на игла. Конвулсии на ъгъла на Трето Авеню и Седемдесета улица. Полицай, този човек май получи инфаркт.

Ще се наложи да потърси тази трошичка. Просто нищо друго не му остава.

Стигнаха до чакащите на ъгъла пешеходци. Отсреща светеше непоклатимото, сякаш вечно: НЕ ПРЕМИНАВАЙ. Анди погледна назад. Зелената кола бе спряла. Вратите откъм тротоара се отвориха и от тях излязоха двама мъже с официални костюми. Бяха млади и гладко обръснати. Изглеждаха значително по-свежи, отколкото се чувстваше Анди Макджий.

Той започна с лакти да си пробива път през навалицата и неистово затърси с поглед свободно такси.

– Ей, внимавай бе, човек...

– За бога, приятел!

– Моля ви, мистър, настъпихте кучето ми...

– Извинявайте... извинявайте... – отчаяно мърмореше Анди и се оглеждаше за такси. Нямаше нито едно. По всяко друго време улицата щеше да е претъпкана с тях. Усещаше как мъжете от зелената кола се приближават, горящи от желание да хванат него и Чарли, за да ги отведат бог знае къде: в Арсенала, на някое друго проклето място или пък им готвят нещо по-страшно...

Чарли отпусна глава на рамото му и се прозя.

Анди видя свободно такси.

– Такси! Такси! – извика той и бясно замаха със свободната си ръка.

Двамата преследвачи зарязаха всякакви преструвки и хукнаха след него.

Таксито спря.

– Задръжте го! – извика единият. – Полиция! Полиция!

Някаква жена сред тълпата изпищя и хората започнаха да се разпръсват.

Анди отвори задната врата на таксито, вкара Чарли вътре и се мушна след нея.

– Ла Гуардия, бързо!

– Задръжте таксито! Полиция!

Шофьорът обърна глава към гласа и Анди тласна – съвсем лекичко. Болката заби острието си право в центъра на челото му, но бързо се отдръпна, оставяйки неопределена болезнена следа като от сутрешно главоболие след прекалено дълъг сън.

– Май гонят черния младеж с карираното кепе – подхвърли той.

– Прав си – каза шофьорът и спокойно потегли на изток по Седемдесета.

Анди погледна назад. Двамата мъже стояха сами на тротоара. Останалите пешеходци не желаеха да имат нищо общо с тях. Единият започна разговор по портативна радиостанция. После се изгубиха от погледа.

– Онова негро – обади се шофьорът – какви ли ги е забъркало? Сигурно е свило пиячка от някой магазин, а?

– Не знам – отвърна Анди, докато се опитваше да измисли как да продължи, как да изкара най-много от шофьора с най-малък тласък. Дали са видели номера на таксито? Положително. Но те не биха се обърнали към градската, нито към щатската полиция и поне за известно време ще загубят ориентация.

– Проклети чернилки! До един продават хероин и се тъпчат с него – заяви шофьорът. – Страшна работа! Не е за разправяне!

Чарли заспиваше. Анди свали кадифеното си яке, сгъна го и го пъхна под главата ѝ. У него започваше да се прокрадва слаба надежда. Ако успее да изиграе всичко както трябва, може и да сполучи. Съдбата му бе изпратила, както Анди (справедливо) смяташе, лесен обект. Шофьорът бе от най-податливия на тласък вид по следните причини: беше бял (неизвестно защо, азиатците бяха най-трудни); съвсем млад (старците бяха почти невъзможни) и средно интелигентен (умните бяха най-лесни, с глупавите бе по-трудно, а с бавноразвиващите се – невъзможно).

– Размислих – каза Анди. – Закарай ни до Олбъни1, моля те.

– Докъде? – зяпна шофьорът в огледалцето. – Как мислиш, че се возят пътници до Олбъни бе, човек, ти да не си мръднал?

Анди извади портфейла си, в който се мъдреше един самотен долар. Мислено благодари на Бога, че таксито не е от ония с непроницаемата за куршуми преграда, в които с шофьора може да се общува единствено през процепа за парите. Откритият контакт улесняваше тласъка. Така и не бе разбрал дали иначе му пречи психическото затормозяване, или нещо друго, но точно сега това нямаше значение.

– Ще ти дам петстотин долара – прошепна той, – за да ни закараш до Олбъни. Става ли?

– Бооже, мистър...

Анди тикна банкнотата в ръката на шофьора и щом той наведе очи към нея, тласна... при това здравата. В един ужасен миг изтръпна, че няма да подейства, че просто нищо не е останало от способността му, че я е изчерпал докрай, когато накара шофьора да види несъществуващия негър с карираното кепе.

После характерното чувство дойде – придружено както винаги от стоманеното острие на болката. В същия миг стомахът му натежа като камък, а вътрешностите му се сплетоха в болезнена, мъчителна агония. Вдигна трепереща ръка към лицето си и се зачуди дали няма да повърне... или да умре. В този момент му се искаше да умре, както му се искаше винаги когато прекалеше – ти си давай, но не прекалявай, болно отекваше в съзнанието му запечатал се призив на някой отдавнашен дисководещ – каквото и да означаваше „давай“. Ако точно в този момент някой пъхнеше в ръката му оръжие...

Плъзна поглед към Чарли, Чарли заспала, Чарли уверена, че той ще ги измъкне от тази каша, както от всички други досега, че ще бъде там, когато тя се събуди. Да, от всички каши, само че то си беше все същата каша, същата проклета каша, и както винаги отново просто бягаха. Заля го черно отчаяние.

Чувството премина... но не и главоболието. Главоболието щеше все повече да се засилва, докато го смаже с тежестта си, врязвайки в тила и главата му огненото си жило при всеки удар на сърцето. Ярката светлина ще кара очите му безпомощно да сълзят и ще ги пронизва сякаш с нажежени игли. Синусите му ще се запушат и ще трябва да диша през устата. В слепоочията му ще дълбаят свредели. Слабите шумове ще се засилят, обикновените ще думкат като пневматични чукове, а силните ще бъдат непоносими. Главоболието ще се влошава, докато започне да му се струва, че стягат черепа му в менгеме. И така шест, осем или може би десет часа. Този път не знаеше колко ще продължи. Никога не бе използвал такъв силен тласък, когато е на ръба на изчерпването. Докато го мъчи главоболието, той ще бъде съвсем безпомощен. Ще се наложи Чарли да се грижи за него. Бог им е свидетел, че го е правила преди... но тогава обстоятелствата се бяха стекли щастливо. Колко ли пъти може да се разчита на щастливо стечение на обстоятелствата?

– Еех, мистър, не знам...

Очевидно шофьорът се боеше, че той бяга от закона.

– Внимавай само да не се изпуснеш пред дъщеричката ми – предупреди Анди. – Изкара две седмици с мен. Утре сутринта трябва да я върна на майка ѝ.

– Разведени родители – откликна шофьорът. – Всичко ми е ясно.

– Бях длъжен да я отведа със самолета.

– До Олбъни? Вероятно до „Оузарк“2, познах ли?

– Позна. Работата е там, че умирам от страх в самолета. Знам колко идиотски звучи, но е така. Обикновено я откарвам с колата, но този път бившата ми жена се заяде и... какво да ти кажа...

Анди наистина не знаеше какво да му каже. Набързо бе скалъпил тази история и сега се намери в небрано лозе. И то най-вече от чисто изтощение.

– Значи хвърлям ви на олбънското летище, та маман да помисли, че сте дошли със самолета, така ли?

– Аха – главата му бучеше.

– И да не си мисли, че е имало туй-онуй, а?

– Точно. – Какво ли пък туй-онуй би могло да има? Болката се влошаваше.

– Пет стотака, за да се измъкнеш от едно пътуване със самолет – размишляваше на глас шофьорът.

– За мен си струва. – Анди пусна една последна доза тласък, наведе се над ухото на човека и полугласно добави: – А би трябвало да си струва и за теб.

– Слушай – отвърна онзи мечтателно, – не съм аз човекът, дето ще се откаже от пет стотака. Иска ли питане!

– Хубаво – облегна се Анди назад на седалката. Шофьорът на таксито беше доволен. Той не умуваше над недомислената история на Анди. Не се питаше какво прави едно седемгодишно момиченце на двуседмично посещение при баща си през октомври, когато трябваше да ходи на училище. Не го изненадваше и фактът, че не носят дори и чанта с ръчен багаж. Нищо не го смущаваше, защото бе тласнат.

Сега идваше ред на Анди да плаща.

Той сложи ръка върху дълбоко заспалото дете. Бяха изкарали на крак целия следобед – от момента, в който Анди отиде в училището и я измъкна с някакво вече забравено извинение... баба ѝ е много болна... обадиха се вкъщи... съжалявам, че трябва да я взема посред часовете. А в себе си изпита огромно, преливащо облекчение. Как се бе страхувал, като погледне в стаята на мисис Мишкин, да не види мястото на Чарли празно и учебниците ѝ спретнато прибрани под чина. Не, мистър Макджий... тя тръгна с вашите приятели преди около два часа... носеха бележка от вас... не трябваше ли? Върнаха се спомените за Вики, ненадейният ужас от празната къща в онзи ден. Лудешкото догонване на Чарли. Защото те я бяха отвличали веднъж преди, о, да.

Но Чарли се бе оказала там. Колко ли близо са били? Дали ги е изпреварил с половин час? С петнайсет минути? С по-малко? Не искаше да мисли за това. Хапнаха в един ресторант и прекараха следобеда в безцелно обикаляне – Анди вече можеше да си признае, че бе изпаднал в сляпа паника, – пътуваха с метрото, качваха се на автобуси, но най-често вървяха пеша. И сега тя беше изтощена.

Загледа се с обич в дъщеря си. Косата ѝ стигаше до раменете и бе съвършено руса. В съня си малката излъчваше спокойна красота. Приликата ѝ с Вики беше толкова голяма, че му причиняваше болка, и той затвори очи.

На предната седалка, след кратко съзерцание, шофьорът на таксито прибра петстотиндоларовата банкнота в специалния джоб на колана, където държеше бакшишите си. Не му се виждаше странно, че човекът зад гърба му се бе разхождал из Ню Йорк с малко момиченце и петстотиндоларова банкнота в джоба. Не се чудеше как ще се оправи с диспечера си. Мислеше си само колко ще се развълнува приятелката му Глин. Глинис все му натякваше, че карането на такси е тежка и скучна работа. На ѝ сега една тежка и скучна петстотиндоларова банкнота.

Анди седеше с отпусната на облегалката глава и затворени очи. Главоболието се засилваше, връхлиташе безмилостно, като черен кон без ездач на погребално шествие. Можеше да чуе ударите от копитата на този кон в слепоочията си: туп... туп... туп...

Бегълци. Двамата с Чарли. Той беше трийсет и четири годишен и до миналата година преподаваше английски в Харисънския щатски университет в Охайо. Харисън бе сънливо малко университетско градче. Славният Харисън, типичен за сърцето на Средна Америка. Славният Андрю Макджий, честен и почтен млад мъж. Помните ли гатанката: защо фермерът е почитан като стълб на обществото? Защото постоянно стърчи на полето.

Туп, туп, туп, по коридорите на мозъка му се спуска черен кон без ездач, с кървясали очи, и подкованите с желязо копита вдигат меки сиви буци мозъчна тъкан, а вкопаните отпечатъци с форма на загадъчни полумесеци се изпълват с кръв.

Шофьорът беше лесен обект. Действително. Един простоват шофьор на такси.

Анди задряма и видя лицето на Чарли. А лицето на Чарли се превърна в лицето на Вики.

Анди Макджий и неговата съпруга, хубавата Вики. Изтръгвали са ѝ ноктите, един по един. На четвъртия не е издържала и е проговорила. Така поне предполагаше той. Палец, показалец, среден, безимен. Тогава: „Спрете, ще говоря. Ще ви кажа всичко, което искате да знаете. Само престанете да ме измъчвате! Моля ви.“ Така е казала. А след това... може да е било и нещастен случай... след това жена му бе умряла. Е, някои неща са над двама ни, а други – над всички ни.

Като Арсенала например.

Туп, туп, туп, черен кон без ездач идва, идва, идва: вижте, черен кон!

Анди спеше.

И си спомняше.

2.

Ръководител на експеримента беше доктор Уонлес. Затлъстял и оплешивял, той притежаваше доста идиотски привички.

– На всеки от вас дванайсетимата, млади дами и господа, ще направим по една инжекция – обясняваше докторът, раздробявайки цигара в пепелника пред себе си. Малките му розови пръсти изскубваха парченца от тънката хартия и златистокафявият тютюн падаше в спретнати мънички конусчета. – Шест от тези инжекции ще бъдат с вода. Шест – с воден разтвор на микроскопични количества от химическо съединение, наречено „Серия шест“. Точното естество на това съединение е тайна, но въздействието му е сънотворно и слабо халюциногенно. Ще приложим двойно слепия метод, тоест отначало нито вие, нито ние ще знаем на кого какво се е паднало. Всички ще бъдете под внимателно наблюдение четиресет и осем часа след поставянето на инжекцията. Въпроси?

Имаше няколко, повечето свързани с точния състав на „Серия шест“ – думата „тайна“ ги бе отприщила като копои по следите на избягал каторжник. Уонлес изкусно ги заобиколи. Ала никой не зададе въпроса, който най-силно вълнуваше двайсет и две годишния Анди Макджий. Той обмисляше дали да не вдигне ръка в тишината, настъпила в полупразната зала за лекции на общата за психолози и социолози сграда на Харисън, и да попита: „Кажете, защо е нужно да се унищожават тези прекрасни цигари?“. По-добре да не пита. По-добре да остави въображението си да литне с отпуснати юзди, докато трае тази скука. Опитва се да откаже цигарите. Хората, незадоволили инстинкта си за сукане, ги пушат, а ненадживелите бебешкия страх да се разделят с изпражненията си, ги късат. (По устните на Анди плъзна усмивчица, която той прикри с ръка.) Братът на Уонлес е умрял от рак на белите дробове и докторът изразява символично протеста си към цигарената промишленост. Или може би това е просто един от онези ефектни тикове, с които университетските професори не само че не желаят да се разделят, а направо парадират с тях. Във втори курс в Харисън Анди имаше един преподавател по американска литература (слава богу, вече в пенсия), който четеше лекции за Уилям Дийн Хауълс и възхода на реализма със забоден във вратовръзката си нос, душещ като същинско куче.

– Ако няма други въпроси, ще ви помоля да попълните тези формуляри и да се явите във вторник в девет часа.

Двама стажанти раздадоха фотокопия с по двайсет и пет нелепи въпроса, на които да се отговори с „да“ или „не“. „Прибягвали ли сте някога към помощта на психиатър? – № 8. Вярвате ли, че сте имали случаи да се срещнете с истински парапсихически явления? – № 14. Употребявали ли сте халюциногенни опиати? – № 18.“ След кратко колебание Анди се спря на „не“ за последния, като си мислеше: „В тази храбра 1969-а кой не ги е употребявал?“.

Мухата да дойде тук му пусна Куинси Тремънт, неговият съквартирант. Куинси знаеше, че финансовото положение на Анди не е особено блестящо. Беше през май на последната му година в университета; дипломираше се на четиресето място по общ успех в курс от петстотин и шест души и трети по английски. Но с това не се купуваха картофи, както бе казал на Куинси, специализиращ психология. На Анди му бе отпуснато стажантско място за следващия семестър със стипендия, която едва щеше да му стига за храна и за разходи по образованието му. Но това предстоеше през есента, а междувременно идваше лятната ваканция и най-доброто, което бе уредил досега, беше отговорната високопоставена длъжност на нощен дежурен в бензиностанция.

– Иска ли ти се от небето да ти капнат двеста долара? – попита Куинси.

Анди отметна дългите тъмни кичури от зелените си очи и се ухили.

– В коя мъжка тоалетна трябва да се продам?

– Не бе, става дума за психологически експеримент. Имай предвид обаче, че го провежда доктор Перко.

– Кой е той?

– Самият Уонлес, дивако. Страшна медицинска клечка в психофакултета.

– Защо му викат доктор Перко?

– Защото е използвач и продажник. И бихевиорист3. Бихевиористите не са от най-обичаните в днешно време.

– Оо! – възкликна Анди смутено.

– Освен това носи очила с телени рамки и стъкла като лупи и досущ прилича на оня, дето смаляваше хората в „Доктор Циклоп“. Гледал ли си този филм?

Анди, който беше страстен почитател на нощните прожекции, го бе гледал и се почувства на по-сигурна почва. Само че му се отщя да участва в какъвто и да било експеримент, провеждан от професор със слава на: а) използвач и б) доктор Перко.

– Няма да има смаляване на хора, нали?

Куинси се разсмя от сърце.

– Не, с това се занимават само създателите на спецефектите във второкласните филми на ужаса – каза той. – Психофакултетът провежда изследвания на група слаби халюциногени по поръчка на американското разузнаване.

– ЦРУ ли? – трепна Анди.

– Не, не е ЦРУ, нито РУО4, нито НУС5 – отвърна Куинси. – Организация с далеч по-нисък ранг. Чувал ли си някога за Арсенала?

– Може и да съм чел нещо в някоя притурка на неделните издания... Не съм сигурен.

Куинси си запали лулата.

– Подобни проучвания вървят вече навсякъде, горе-долу по един и същ начин, и при психолозите, химиците, физиците, биолозите... дори социолозите получават част от зелените банкноти. Определени програми се субсидират от правителството. Какво ли не – от сватбения ритуал на мухата цеце до проблема за изхвърляне на отпадъците от плутониева руда. Организация като Арсенала трябва да си изхарчи целия годишен бюджет, за да поиска същата сума за следващата година.

– Такава игра с огъня никак не ми харесва – каза Анди.

– Тя не харесва на никой мислещ човек – отвърна Куинси със спокойна невъзмутима усмивка. – Но Земята продължава да се върти. За какво ли са му притрябвали на нашето разузнаване слаби халюциногени? Кой би могъл да каже? Най-малко аз. Както и ти. А по всяка вероятност и те. Но докладите звучат добре пред тайните комисии, като дойде време за подновяване на бюджета. Имат си любимци във всеки факултет. В Харисън галеничето от психофакултета е Уонлес.

– Администрацията не възразява ли?

– Не ставай наивен, момчето ми. – Куинси дръпна няколко пъти, докато лулата му се разгоря и заизпуска големи зловонни облаци дим в мизерната всекидневна на апартамента. После заговори като местно величие: провлечено, с по-плътен глас, по охайовски. – Което е добро за Уонлес, е добро и за Харисънския факултет по психология, който догодина ще си има своя собствена сграда – никакво вземане-даване с онези типове, социолозите. А което е добро за психолозите, е добро и за Харисънския щатски университет. И за Охайо. И тъй нататък, и тъй нататък... Дрън-дрън!

– Смяташ ли, че е безопасно?

– Няма да го изпробват върху студенти доброволци, ако не е. В случай че имат и най-слабото съмнение, го изпробват върху плъхове, а след това върху затворници. Можеш да бъдеш сигурен, че преди теб същото нещо е инжектирано поне на триста души, чиито реакции са били проследени внимателно.

– Не ми харесва тая работа с ЦРУ...

– Арсеналът...

– Не виждам никаква разлика – мрачно отсече Анди и погледна към плаката на Куинси, където Ричард Никсън бе застанал пред някаква разбрицана таратайка. Ухиленият Никсън бе вдигнал юмруци с по два разтворени кебапчести пръста в знак на победа. На Анди още му беше трудно да повярва, че преди по-малко от година този човек бе избран за президент.

– Просто си помислих, че двестата долара ще ти дойдат добре.

– Защо са толкова щедри? – попита Анди с подозрение.

Куинси вдигна ръце.

– Защото държавата плаща! Не можеш ли да го проумееш? Преди две години Арсеналът отпусна триста хиляди долара да се проучи възможността за серийно производство на експлодиращ велосипед – и това излезе в неделния „Таймс“. Сегашното пак трябва да е някоя виетнамска история, макар че вероятно никой не знае със сигурност. Както казва Фибър Макджий: „Идеята изглеждаше многообещаваща навремето“. – Куинси изчука лулата си с бързи нервни движения. – За въпросните дейци американските университети са като търговски център – тук купиш нещо, там позяпаш по витрините. Та, ако не искаш...

– Хм, може и да искам. Ти ще се включиш ли?

Куинси не можа да сдържи усмивката си. Баща му притежаваше цяла верига от преуспяващи магазини за мъжко облекло в Охайо и Индиана.

– Не съм приритал за две стотачки. Пък и ненавиждам инжекциите.

– Аха.

– Виж какво, не съм тръгнал да те агитирам, за бога, просто ми се виждаш закъсал. А и шансът да попаднеш в контролната група е петдесет на сто. Вкарват ти малко водичка и хоп – двеста долара! При това не чешмяна, забележи, а дестилирана вода.

– Можеш ли да го уредиш?

– Ходя с една от стажантките на Уонлес – каза Куинси. – За експеримента вероятно ще се съберат петдесетина кандидати, повечето от които натегачи, копнеещи да печелят точки пред доктор Перко...

– Стига с този прякор, моля те!

– Добре де, Уонлес – разсмя се Куинси. – Той лично ще има грижа да изхвърли подмазвачите. Моята приятелка ще гледа молбата ти да е сред приетите. А оттам нататък, драги, каквото сабя покаже.

И така, когато на таблото с обявите във Факултета по психология се появи бележката за набиране на доброволци, той попълни молба. Седмица след предаването ѝ по телефона му се обади някаква стажантка (навярно приятелката на Куинси) и му зададе няколко въпроса. Той ѝ отговори, че родителите му са починали; че кръвната му група е 0; че за пръв път се подлага на експеримент, провеждан от този факултет; че е редовен студент в Харисън, завършил семестриално през 1969-а с много над средния успех, осигуряващ му стажантско място. Да, има навършени двайсет и една години и законното право да сключва всякакъв вид договори, обществени и частни.

Седмица по-късно с университетската поща получи писмо, с което го уведомяваха, че е одобрен, и го молеха да подпише документ за освобождаване на факултета от съдебна отговорност. „Моля, носете подписания документ с вас на 6 май в стая № 100 на Джейсън Гирни Хол.“

И ето го тук, предал документа, изчакал цигароубиеца Уонлес да си иде (вярно, че напомня на доктора от оня циклопски филм), отговаря на въпроси за преживявания със свръхестествен характер, заедно с единайсет други абсолвенти. Страда ли от епилепсия? Не. Баща му беше починал внезапно от инфаркт, когато Анди бе на единайсет. Майка му беше загинала при автомобилна катастрофа, когато Анди бе на седемнайсет – преживя го много тежко. От близките му роднини беше останала самo сестрата на майка му, леля Кора, вече в доста напреднала възраст.

Той продължи надолу по колоната от въпроси, попълвайки „не, не, не“. Само на един въпрос отговори с „да“: „Имали ли сте счупвания на кости или сериозни навяхвания и какви?“. В предвиденото пространство отбеляза, че си е счупил левия глезен при подхлъзване по време на бейзболен мач в Малката лига6 преди дванайсет години.

Прегледа повторно отговорите си, проследявайки ги нагоре с върха на химикалката. В този момент някой го побутна по рамото и един мелодичен, леко дрезгав женски глас попита:

– Бихте ли ми услужили с химикалката, ако сте свършили? Моята спря да пише.

– Разбира се – обърна се той да ѝ я подаде. Красавица. Висока. Светлокестенява коса, великолепна кожа. Облечена в сиво-син пуловер и къса пола. Хубави крака. Без чорапи. Непреднамерена оценка на бъдещата съпруга.

Тя пое химикалката и му благодари с усмивка. Лампите хвърлиха бакърени отблясъци в небрежно прихванатата ѝ с широка бяла панделка коса, когато отново се наведе над формуляра си.

Анди отнесе своя на стажантката в предния край на залата.

– Благодаря – каза тя автоматично като робота Роби. – Седемдесета стая, събота сутринта, девет часа. Моля, бъдете точен.

– Каква е паролата? – дрезгаво прошепна Анди.

Стажантката учтиво се засмя.

Анди излезе от залата за лекции и се запъти през фоайето към големите двойни врати (навън настъпващото лято бе покрило вътрешния двор с буйна зеленина, сред която хаотично сновяха студенти) и изведнъж се сети за химикалката си. Почти реши да я зареже, беше обикновен седемнайсетцентов „Бик“, а той имаше още да учи за последната сесия. Но девойката беше красива, може би си заслужаваше да побъбри с нея. Не си правеше илюзии, че може да я плени с външността или чара си – и двете до голяма степен трудни за характеризиране, нито пък, че тя ще е свободна (без постоянен приятел), но времето беше чудесно и той имаше настроение. Реши да чака. Най-малкото щеше да види пак хубавите ѝ крака.

Тя излезе след три-четири минути с куп тетрадки и учебници под мишница. Действително беше красива и Анди реши, че краката ѝ са си стрували чакането. Те бяха повече от хубави: направо великолепни.

– А, ето те и теб! – възкликна усмихнато тя.

– Ето ме – каза Анди Макджий. – Как ти се вижда тази работа?

– Не знам – отвърна момичето. – Моята приятелка разправя, че непрекъснато се правели такива експерименти – миналия семестър тя взе участие в един, който изследваше влиянието на водните процедури върху проявите на свръхчувствителност, и макар че ги пропусна почти всичките, изкара петдесет долара. И аз си помислих... – Повдигна рамене в завършек на мисълта си и отметна назад бакърената си коса.

– И аз така – приобщи се той, докато си прибираше химикалката. – Приятелката ти в психофакултета ли е?

– Да, а и приятелят ми е в един от курсовете на доктор Уонлес, та затова не го взеха за експеримента. Конфликт на интересите или нещо от този род.

Приятел. Не беше трудно да се отгатне, че висока светлокестенява красавица като нея ще има приятел. Светът така е устроен.

– А ти? – попита тя.

– Същата история. Приятел в психофакултета. Между другото, името ми е Анди. Анди Макджий.

– Аз съм Вики Томлинсън. Да си призная, тая работа малко ме смущава, Анди Макджий. Какво ще стане, ако превишат дозата или пък нещо сбъркат?

– На мен в общи линии ми звучи като безобидна история. А дори и да става дума за ЛСД7, е... лабораторният ЛСД не е като боклука, на който можеш да налетиш по улиците... или поне така съм чувал. Добре пречистен, със слаба концентрация и приет в спокойна обстановка. Вероятно ще използват „сметана“ или „самолета Джеферсън“8 – ухили се Анди.

– Много ли разбираш от ЛСД? – попита тя с малко ктса усмивка, която страшно му хареса.

– Съвсем малко – призна си той. – Опитвал съм два пъти – първия преди две години, а втория – преди една. В някои отношения ме накара да се почувствам по-добре. Прочисти ми главата... поне такова усещане имах. След това сякаш много от старите неприятности просто изчезнаха. Но не бих искал да го превръщам в навик. Не ми допада до такава степен, че да губя контрол над себе си. Може ли да те почерпя една кола?

– Добре – съгласи се тя и двамата се запътиха към ректората.

В крайна сметка изпиха по две коли и прекараха следобеда заедно. Вечерта обърнаха и няколко бири в местното барче. Оказа се, че с приятеля ѝ били пред скъсване и тя не знаела как да постъпи. Той започнал да се държи сякаш вече са женени, оплака се Вики; абсолютно ѝ забранил да се включва в експеримента на Уонлес. Точно затова тя пък решила напук да подпише документа за освобождаване на факултета от съдебна отговорност, а сега – и да се подложи на експеримента, макар че малко я било страх.

– Тоя Уонлес наистина прилича на перко – каза тя, отпечатвайки кръгове по масата с дъното на халбата.

– Как ти хареса номерът с цигарите?

Вики се изкикоти.

– Странен начин да ги откажеш, нали?

Той поиска разрешение да я вземе за експеримента и девойката прие с благодарност.

– Хубаво ще бъде да имам наблизо приятел в такъв момент – погледна го тя с ясните си сини очи. – Наистина мъничко се страхувам. Джордж беше толкова... категоричен.

– Защо? Какво каза?

– Точно там е въпросът. Не искаше нищо да ми каже, освен че няма доверие на Уонлес. И другите му нямали доверие, но повечето подали молби да ги включи, защото бил шеф на стажантите. Освен това знаели, че са в безопасност, тъй като и без това щял да ги изхвърли от списъка.

Анди се пресегна през масата и докосна ръката ѝ.

– Сигурно и на двама ни ще се падне от дестилираната вода – успокои я той. – Не се тревожи, моето момиче. Всичко е наред.

Но както се оказа, нищо не беше наред. Нищо.

3.

– Олбъни.

– Летище Олбъни, мистър.

– Хей, мистър, готово, пристигнахме!

Ръка, която го разтърсва. Кара главата му да клюмне напред. Ужасно главоболие... Господи! Туптене, прострелващи бодежи.

– Хей, мистър, това е летището.

Анди отвори очи и веднага ги затвори срещу бялата светлина на една неонова лампа. В ушите му писна ужасен, все по-пронизителен вой и той се сгърчи от болка, сякаш забиха в тъпанчетата му стоманени игли. Самолет! Излитащ. Започна да му се прояснява през червената пелена на болката. О, да, докторе, всичко застава на мястото си вече.

– Мистър? – зовеше го разтревожено шофьорът. – Мистър, добре ли си?

– Боли ме главата. – Гласът му сякаш идваше от много далече, погребан под шума от реактивния самолет, който, слава богу, започваше да заглъхва. – Колко е часът?!

– Почти полунощ. Дотук се качва вече само бавен превоз. Страшна работа! Не е за разправяне! Автобусите не вървят, ако такъв е бил планът ти. Сигурен ли си, че не искаш да ви закарам до вкъщи?

Анди затърси из главата си историята, която бе разказал на шофьора. Важно беше да си я спомни въпреки чудовищното главоболие. Заради ехото. Защото всяко противоречие можеше да предизвика рикоширащ ефект в съзнанието му, който най-вероятно щеше да заглъхне, но можеше и да се развие. В такъв случай шофьорът ще се вкопчи в някоя подробност и ще се съсредоточава болезнено върху нея, докато изгуби всякакъв контрол над себе си и тя се превърне в единственото, за което е способен да мисли; накратко, в последна сметка това просто ще му взриви мозъка. Вече се беше случвало.

– Колата ми е на паркинга – измънка той. – Всичко е наред.

– Охо! – Шофьорът се усмихна облекчено. – Глин направо няма да повярва, да ти кажа. Страшна работа! Ум да ти...

– Със сигурност ще повярва. Ти вярваш, нали?

Шофьорът широко се ухили.

– Разполагам с голямата пара за доказателство, мистър. Благодаря.

– И аз ти благодаря.

Анди се мъчеше да бъде учтив. Мъчеше се да продължава. Заради Чарли. Ако беше сам, много отдавна да е свършил със себе си. Човек не е създаден да издържа на такава болка.

– Сигурен ли си, че си в ред, мистър? Ужасно блед изглеждаш.

– Добре съм, благодаря. – Побутна Чарли. – Хайде, пиленце. – Внимаваше да не използва името ѝ. Вероятно нямаше значение, ала предпазливостта идваше естествено, като дишането. – Събуждай се, пристигнахме.

Момиченцето измърмори нещо и се опита да се търкулне по-далече.

– Хайде, кукличке. Събуди се, сладка моя.

Чарли стреснато отвори очи – ясните сини очи, които бе наследила от майка си, – седна и затърка лице.

– Тате? Къде сме?

– Олбъни, мила моя. Летището. – И като се приведе към нея, тихо добави: – Още не казвай нищо.

– Добре.

Тя се усмихна на шофьора на таксито и той ѝ се усмихна в отговор. Чарли се измъкна от колата и Анди я последва, като се опитваше да не залита.

– Още веднъж благодаря, мистър! Слушай, хей. Страхотен клиент си, думи нямам!

Анди раздруса протегнатата му ръка.

– Всичко хубаво.

– И на тебе. Глин просто няма да повярва на такъв жест.

Шофьорът се прибра в таксито и то се отдели от боядисания в жълто бордюр. Друг самолет се готвеше за излитане, увеличавайки с вой оборотите на двигателите си, и Анди взе да усеща, че главата му ще се разцепи на две и ще тупне като празна кратуна на тротоара. Той политна и Чарли го стисна над лакътя.

– Ох, татенце! – възкликна тя отнякъде много далече.

– Вътре. Трябва да седна.

Те влязоха: момиченце, облечено в червено клинче и зелена блузка, едър мъж с рошава черна коса и отпуснати рамене. Един носач ги загледа и си помисли, че направо е престъпление такъв голям мъж, явно пиян като свиня, да излиза след полунощ с невръстната си дъщеря, която от часове би трябвало да си е в леглото, вместо да го развежда наоколо като куче на слепец. „Такива хора не бива да имат деца“ – помисли си носачът.

След това минаха през управляваните с фотоклетки врати и носачът ги забрави напълно за около четиресет минути, когато отвън спря зелената кола и двамата мъже излязоха, за да говорят с него.

4.

Десет минути след полунощ. Фоайето на летището бе предоставено на нощните пътници: военнослужещи, прибиращи се от отпуска, жени с измъчен вид, подкарали стада от капризни, изнемогващи за сън деца, бизнесмени с торбички от умора под очите, младежи с тежки ботуши и дълги коси, някои от тях с раници на гръб, една двойка с тенисракети в калъфи. Високоговорителите обявяваха полети и повиквания като някакви сънувани могъщи божества.

Баща и дъщеря седнаха един до друг пред масичките с телевизори. Издраскани и нащърбени, боядисани в убито черно, те напомняха на Анди зловещи футуристични кобри. Той пусна вътре последните си две монети, за да не ги изгонят от местата. Телевизорът на Чарли излъчваше повторение на серия от „Новобранците“9, а пред Анди Джони Карсън10 клюкарстваше със Съни Боно и Бъди Хакет.

– Тате, трябва ли? – за втори път попита Чарли, готова да заплаче.

– Изтощен съм, пиленце – каза той. – Нямам никакви пари. Не можем да останем тук.

– Лошите хора ли ще дойдат? – прошепна ужасено детето.

– Не знам. – Туп, туп, туп в мозъка му. Вече не черен кон без ездач; сега от прозорец на петия етаж хвърляха върху него чували, пълни с остри късове желязо. – Трябва да сме готови, ако дойдат.

– Откъде да намеря пари?

Той се поколеба и рече:

– Ти знаеш откъде.

Сълзите преляха и потекоха по бузите ѝ.

– Не е хубаво. Не е хубаво да крада.

– Зная. Но и от тяхна страна не е хубаво все да ни преследват. Аз ти го обясних, Чарли. Или поне се опитах.

– За малкото Лошо и голямото Лошо?

– Да. За по-малкото и по-голямото зло.

– Много ли те боли главата?

– Доста.

Безполезно бе да я подготвя, че след час или най-много два ще бъде толкова зле, че няма да е способен дори да мисли свързано. Каква полза да я плаши още повече? Каква полза, ако ѝ довери опасенията си, че този път няма да успеят да избягат?

– Ще се опитам – реши Чарли и се смъкна от стола си. – Бедният татко! – съжали го и го целуна.

Той затвори очи. Телевизорът пред него продължаваше да работи – някакъв далечен ромолящ звук в центъра на постоянно нарастващата болка в главата му. Когато пак отвори очи, Чарли беше вече само една далечна фигурка, много дребна, облечена в червено и зелено, подобна на коледно украшение, която се промъква през разпръснатите из залата хора.

„Моля те, Господи, пази я – помисли си той. – Не позволявай на никого да се изпречи на пътя ѝ или още повече да я наплаши. Много ще съм ти благодарен, Господи. Става ли?“

И отново затвори очи.

5.

Момиченце с червено ластично клинче и зелена блузка от изкуствена коприна. Руса коса до раменете. Уморено, очевидно само. Това бе едно от малкото места, на които само малко момиченце може да мине незабелязано след полунощ. Чарли постоянно се разминаваше с хора, но никой не ѝ обръщаше внимание. Ако плачеше, някой от охраната на летището щеше да се приближи да я попита дали не се е загубила, знае ли за кой полет са имали билети мама и татко и как се казват те, за да могат да ги издирят. Но тя не плачеше и имаше вид на човек, който знае къде отива.

Чарли не знаеше точно... но имаше съвсем ясна представа какво търси. Имаха нужда от пари: така бе казал татко. Лошите хора щяха да дойдат, а татко беше болен. Когато се разболяваше така, му ставаше трудно да мисли. Трябваше да легне и около него да бъде колкото е възможно по-тихо. Трябваше да спи, докато му мине. А лошите хора може и да дойдат... хората от Арсенала, хората, които искат да ги разкъсат на парченца, за да разберат как действат... и дали могат да ги използват за разни работи.

От едно кошче за боклук стърчеше книжна кесия и Чарли я взе. Малко по-надолу намери и онова, което търсеше: редица от телефонни кабинки.

Стоеше загледана в тях и я беше страх. Беше я страх, защото татко много, много пъти ѝ бе казвал, че не бива да върши това... от най-ранно детство то беше Лошото нещо. Тя невинаги успяваше да овладее Лошото нещо. Възможно бе да пострада тя самата или някой друг, или много хора. Навремето (о, мамо, съжалявам! Раната, превръзките, писъците... Тя пищеше! Аз накарах майка си да пищи и няма вече никога... никога... защото това е Лошо нещо) в кухнята, когато беше малка... не, ужасно боли, няма да мисли за това. То е Лошо нещо, защото, пуснеш ли го на свобода, отива... навсякъде. И става страшно.

Има и други неща. Тласъкът например; така го нарича татко: тласък. Само дето тя може да тласка много по-силно от него, без да я заболява главата. Но понякога след това... има пожари.

Думата за Лошото нещо изскочи в ума ѝ, докато нервно поглеждаше към телефонните кабинки: пирокинеза. „Няма страшно – ѝ бе казал татко още в Порт Сити, когато глупашки си мислеха, че са в безопасност. – Ти си само едно живо въгленче, пиленце, просто една много голяма запалка.“ Тогава ѝ бе станало смешно и тя се бе разкикотила, но сега не ѝ беше до смях.

Другата причина, поради която не трябваше да тласка, бе, за да не ги открият онези. Лошите хора от Арсенала.

– Нямам представа какво знаят за теб сега – ѝ бе казал татко, – но не искам да научават повече. Твоят тласък не е точно като моя, мило. Ти не можеш да караш хората да... мм... променят решенията си, нали?

– Нее...

– Но можеш да караш предметите да се движат. И ако изведнъж започнат да се случват разни странни неща и те ги свържат с теб, ще се окажем в още по-голяма опасност, отколкото сме сега.

А това си е кражба и кражбата също е Лошо нещо.

Няма значение. Татко го боли главата и трябва да се доберат до някое тихо топло място, преди да му е станало прекалено зле и да не може дори да мисли. Чарли тръгна напред.

Телефонните кабинки бяха петнайсетина, с плъзгащи се кръгли врати. Отвътре изглеждаха като огромни капсули антибиотик с монтирани телефони. Повечето бяха тъмни, установи Чарли, разхождайки се край тях. В една беше натъпкала телеса някаква дебелана с панталон, която бъбреше като латерна и се усмихваше. А в предпоследната един войник седеше на столчето и изпружените му крака стърчаха навън през отворената врата. И неговата уста не спираше:

– Слушай, Сали, разбирам как се чувстваш, но всичко ще ти обясня. Абсолютно... Зная... зная... но само ако ми позволиш... – Той вдигна поглед, забеляза, че малкото момиченце го гледа, сви си краката и затвори кръглата врата – всичко това с едно движение, като костенурка, която се прибира в черупката си.

„Оправдава се пред приятелката си – помисли си Чарли. – Сигурно ѝ е вързал тенекия. Аз никога няма да позволя на мъж да ми върже тенекия.“

Ечащ високоговорител. Плъхоподобен страх гложди в дъното на съзнанието ѝ. Всички лица изглеждат чужди. Почувства се самотна и много мъничка, и все още болна от скръб по майка си. Кражба е, но има ли някакво значение? Та те бяха откраднали живота на майка ѝ.

Шмугна се в крайната телефонна кабинка, кесията прошумоля. Сетне вдигна слушалката и се престори, че говори:

– Здравей, дядо, да, току-що влязохме с татко, добре сме. – И погледна навън през стъклото, за да види дали някой проявява интерес. Никой. Единственият човек наблизо беше една негърка, която се застраховаше от автомат за полет и беше с гръб към нея.

Чарли погледна телефона и изведнъж го тласна.

От усилието ѝ се изплъзна лек звук и тя прехапа долната си устна, като изпита приятно усещане от хлътването ѝ под зъбите. Не, нямаше никаква болка. Чувстваше се добре, като тласкаше разни неща, и този факт допълнително я плашеше. Ами ако започне да харесва това опасно нещо?

Отново, съвсем лекичко, побутна телефонния автомат и внезапно от отвора за връщане на монетите потече сребърен поток. Тя се опита бързо да нагласи кесията под него, но докато успее, повечето от четвъртинките, десетачетата и петачетата се изсипаха на пода. Чарли се наведе и събра колкото можа в кесията, като непрекъснато се озърташе навън през стъклото.

Щом свърши, продължи към следващата кабинка. На съседния телефон войникът още говореше. Пак бе отворил вратата и пушеше.

– Сал, честна дума, не те лъжа! Попитай брат си, ако не ми вярваш! Той ще...

Чарли затвори вратата, за да не чува цвиленето му. Беше само на седем, но разбираше, когато някой лъготи. Погледна телефона и миг по-късно той си предаде монетите. Този път бе поставила идеално кесията и те нежно зазвънтяха по дъното ѝ.

Като излезе, войника го нямаше и Чарли отиде в неговата кабинка. Седалката беше още топла и въздухът противно миришеше на цигарен дим въпреки вентилатора.

Парите издрънчаха в кесията и тя впери поглед в телефона.