Пролог

– Помооощ! Помогнете, помоощ!! Донкеее, чичо Асенеее, помогнете!

Отчаян писък разсича като студен нож тежката мараня на юлския следобед. Над оградата отсреща се вдига рояк изплашени врабчета и те намират убежище сред клоните на нашата круша. Захвърлям прането и хуквам през двора, разпознала гласа на Димана. Свекър ми, полегнал на сянка, също скача и двамата пресичаме тичешком улицата.

– Цанкооо, Цанкооо! Какво направи бе, Цанкооо?

Гласът иде иззад къщата, където е конюшнята на съседите. Вратата е широко отворена, но слънцето пречи да видим какво става вътре. Щом навлизаме в сянката, пред очите ни се разкрива ужасяваща гледка.

Мъжът на Димана виси на въже с отпусната на гърдите глава. Тя държи краката му, мъчи се да го повдигне нагоре и ридае. Втурвам се да ѝ помагам, а свекър ми изправя катурнатия стол и се качва да развърже въжето.

– Нож трябва, така няма да може... – борейки се с възела, пъшка той.

– Какво, какво става тука... – нахлува през вратата батко Трифон и стъписано млъква.

– Дай, ако имаш нож, момче!

– Имам, имам, бай Асене – припряно бърка в джоба си съседът.

Поставяме отпуснатия Цанко на пода. Заливаме го с вода, разтърсваме го, викаме името му, но не успяваме да помогнем, остава бездиханен и все по-студен. Димана е коленичила до мъжа си. Забрадката ѝ, свлякла се върху раменете, разкрива прошарени кестеняви къдрици. Зелените ѝ очи са зачервени и помътнели от мъка.

ЦВЕТА

1974 г.

Има едно място някъде в Северозапада, сгушено между обрасли с дъб и леска баири, които предхождат букови гори, разбиващи се на изумрудени вълни в подстъпите към гологлавия връх Ком. Мястото е отдалечено от главните пътища и така добре скрито, че имената на местности като Нечуй петел и Трънячковица са съвсем уместни. Тук всичко е замряло в следобедна дрямка. Отгласите от света идват с мудността на пустинен керван, а понякога подминават, без да докоснат уединението му. Тук е Горно усое.

Все по-често напоследък хващам раздрънкания автобус, за да се върна в родното село. Докато пътувам, си мисля за завръщането към корените. Представям си отбрулен лист, със самочувствие приел жълтия си цвят за чисто злато, да литва високомерно над родилото го дърво, преди вятърът да го запрати към корените, които са го отгледали.

След осми клас не съм живяла в Горно усое. Онзи същият млад вятър, който обещаваше крила, дълго ме мяташе насам-натам, за да открия, че най-хубаво е близо до земята, попивала потта на предците.

Такива неща се въртят в главата ми, докато претъпканият автобус пуфти астматично, пъплейки по баира. Петък е. Работещите в града се връщат всяка вечер, а малцина като мен – само в края на седмицата.

– Момчее, ше спреш ли до входа на стопанството? – провиква се от последната седалка зачервена лелка, седнала между две големи бохчи с вълна. До нея друга жена е накамарила издути чували. Тръгнали са на дарак в Горно усое.

Шофьорът врътва глава, че е разбрал, а задрямалата на седалката до мен баба се стряска и разтърква очи. Неколцина правостоящи поглеждат неодобрително към другоселките, заели места с вълната.

Минаваме под тунел от надвиснали над пътя клони, между които залязващото слънце намига заслепяващо. На билото след дъбовата гора шофьорът сменя скоростта и трошката въздъхва тежко, бълвайки черен дим. В усойната долина отпред, между къдрокоси дървета и лози аленеят покривите на къщите, кметството и училището. Над всичко стърчи олющената камбанария на църквата.

– Та, казваш, си от Пеловците? – продължава прекъснатия от дрямката разговор разсънилата се баба.

– Да, бабо Иванке, не ме ли помниш? Цвета съм, на баба Върба внучката.

– Ахаа, на Донка и Крум момичето. Че ти много си пораснала, мома за женене си станала. Или вече си омъжена?

– Не съм, бабо Иванке, нямах време от учене.

– Учила си значи. Добре си направила, сега само учените си намират свястна работа. Думахме и на моите внуци: „Учете, бе калпазани, да не се потите по нивите като нас“, ама те текезесето, та текезесето. Сега и двамата са шофьори. Големият се задоми, че и дъщеричка има. Знаеш го, Кузман, вие май сте набори.

– Знам го, съученици бяхме. Да му е живо и здраво детенцето!

– Па и ти много се не бави, че времето си минава – нарежда бабата и ме щипва по бузата.

Тая тема е все в устата и на баба Върба, само чака да останем сами, за да я подхване. Дори не подозира, че ме натъжава и пробужда зле приспаното ми чувство за вина.

Двете пътнички с вълната с мъка си проправят път към вратата между стоящите.

Приближаваме стопанския двор на ТКЗС. Вляво от пътя е МТС с ремонтната работилница, край която са подредени трактори, комбайни, плугове, редосеялки и всякаква машинария за обработка на земята. По-нататък до хамбарите с царевица, жито и ечемик е зърносушилнята, а зад нея – оборите за животни. Отдясно са ветеринарната лечебница и воденицата.

Спирачките на автобуса надават пронизителен стон пред входа на стопанството, до къщурката на портиерите. Без да бързат, жените с вълната се изсулват и хлопват силно вратата, на което шофьорът отвръща с подходяща благословия.

Преди да навлезем между алеите с рози от двете страни на пътя, минаваме край консервната – ниска продълговата сграда, оградена от купища счупени щайги и палети с буркани. Онова, което ТКЗС не е успяло да продаде, се консервира. Като малка идвах тук да помагам на мама. Помня въртящите се гумени ленти и как пъргавите ръце на жените отстраняват негодните плодове и зеленчуци. И страховитата зала за варене на бурканите, в която всичко изглеждаше огромно, а горещината бе нетърпима.

Всеки път се учудвам на промените в селото, през последните двайсетина години сякаш е тичало, за да настигне градските удобства. Вече има малка болница, поща, дори кино. Само хората са заседнали инатливо в патриархалната си приказка – още носят чорапи и пуловери, изпредени и изплетени от вълната на собствените им овце, още чоплят земята на малките си ниви въпреки изобилието в кооперативното стопанство, още вярват на баячки и легенди за самодиви.

Между кметството и училището автобусът изпръхтява като стар кон и спира. След задушливата миризма на изгорели газове и изпотени тела навън ни обгръща благоуханна хладина. Навалицата пристигнали бързо се разотива, а заминаващите припряно търсят места във возилото. Приседнала на пейка под тополовата сянка край спирката, баба Върба с мъка се изправя и попадам в обичливата ѝ прегръдка. Вече знам какво ще вечеряме – забрадката ѝ носи дъх на току-що запържен боб.

– Добре дошла, Цвете – подканящо ме хваща под ръка, – трябва да идем за хляб, че одеве не беше готов.

– Как си, бабче? Още ли те наболява кръстът?

– Все така си е, ама докторката казва, че е от възрастта. Старост – нерадост, какво да се прави...

– Мама и татко вкъщи ли са? – учудена съм, че никой от тях не ме посреща.

– Отидоха до градината в Мански дол да полеят пипера.

Тръгваме в крачка с потропващото ѝ бастунче към селската фурна, където се е наредила опашка за топъл хляб. Сред чакащите има познати лица, чиито имена съм забравила. Поздравяват баба, а тя леко изправя гръб, горда да се покаже с учената си внучка.

На стената на фурната, върху боядисано с блажна боя дървено табло са залепени плакати за предстоящите кинопрожекции: за децата от 10 часа – „Пепеляшка“, а вечерта ще дават новия филм „Селянинът с колелото“. Не съм успяла да го гледам, ще поканя мама и татко да идем на кино довечера.

Тъкмо се нареждаме на опашката, отварят прозорчето на фурната. От уханието на препечена коричка устата ми се изпълва със слюнка. Преди баба да пъхне двата горещи самуна в басмената торбичка, не се стърпявам и отчупвам малко парченце от златистия краешник.

Като малка идвах тук, стискайки в ръка бяло листче с надпис на пишеща машина „Купон – 1 кг“ под размазан печат на ТКЗС-то. Веднъж едва не отнесох пердаха, защото изгубих скъпоценното купонче и се върнах с подут от плач нос. Тогава дядо Асен ме защити, дори сгълча мама, че ми се кара.

– Дядо как е? Спори ли с радиото?

– Само върти копчетата, залепил е ухото и търси някакви станции. Цъка с език и псува. Пуста политика... И тия лъжат, вика, и ония.

Пресичаме площада – застлано с дребни камъчета пространство между читалището, училището и детската градина. До магазина на селкоопа пред цветна градинка с борчета и пейки, почти рухнала и неизползваема след построяването на новото читалище, е трибуната – повдигнат на метър и половина циментов подиум, зад който в празнични дни на дъсчена стена се прикрепяха лозунги. Там заставаха големците, както ги нарича дядо, за да приемат манифестациите. С нея свързвам годините, когато носех синя и червена копринена връзка като чавдарче и пионерче.

Докато вървим към дома, баба ме подсеща, че другата събота е съборът на Горно усое. Имаше време, когато беше забранен, но сега отново идват гости, без да се крият. Ще дойдат роднините, които традиционно ни посещават на този ден.

Още преди да завием към нашата къща, чуваме разправия. Мъж и жена се карат. Приближаваме и разпознавам гласа на кака Димана:

– Че вземи го утрепи! Какво толкова е направил?

– Ама ти що не млъкнеш? Все го защитаваш, затова е станал такъв хаймана, мамино детенце. Ей, Боби! Веднага се върни...

Портата на съседите рязко се отваря и край нас на велосипед профучава Борислав. Порасналият син на кака Димана и чичо Цанко върти ядосано педалите и подминава, без да поздрави. Баща му изтичва след него зачервен, вижда ни и спира засрамен.

– Какво става, Цанко, пак ли не слуша момчето? – За баба, пък и за мен кавгите у съседите не са изненада.

– Има кой да го глези, затова, ама скоро май коланът ще заиграе...

– Не става с бой, Цанко, с добро опитай. Сега му ври кръвта, затова е непокорен, на мъж се прави.

– Абе, не може да е на неговата, докато ми яде хляба, ще слуша.

На улицата излиза и кака Димана – стройна като в детството ми, но около очите ѝ се е появила паяжина от ситни бръчици. Бърше нервно ръце в престилката и разтяга устни в пресилена усмивка.

– Добре дошла, Цвете. Пак с караница те срещаме...

– Случва се. Дядо Асен казва, че дето комин пуши, без искри не може.

– Като си дойде Боби, все с нещо ще палне фитила на Цанко. Пък той не може да му премълчи нищо – поглежда тя с укор мъжа си.

– Аз да му премълча?! Ти чуваш ли се?...

Все така гневен, чичо Цанко прокарва пръсти през прошарената си коса, разперва безпомощно ръце и се прибира в двора. Съседката хлопва портата и тръгва след избягалия Боби.

Влизаме у нас. Иззад отрупания с цвят бял трендафил се показва дядо Асен. Зиме-лете е с каскет на главата, с плетен от баба елек в неопределен цвят на изгърбените рамене и с вълнени чорапи в галошите. Ръцете му са все студени, ала благата усмивка изпод мустака стопля душата ми при всяко идване. И той като баба понакуцва, но категорично отказва бастун. Най-много обича да седнем двамата на сянка под крушата и да „бистрим политиката“. Често сме на различно мнение, а дядо спори понякога само за да продължат разговорите ни по-дълго.

– У съседите май пак има гюрултия? – Явно е чул спречкването отсреща.

– Здравей, дядо! Боби нещо е ядосал баща си.

– Добре ми дошла, Цвете! Ела да поседнем на пейката, докато си дойдат Донка и Крум.

– Остави детето да си внесе багажа и да се преоблече. После ще ми помогне да сложим масата. За твоята политика ще говорите след вечеря! Иди да вземеш виното и лимонадата от герана.

С неохота, но без да каже и дума, дядо Асен се отправя към съседите. От години във всеки двор в Горно усое има чешми, но старите продължават да студят виното в герана у съседите. Поставят шишетата в кофата и ги пускат в дълбокото.

Баба влиза в едностайната пристройка до плевнята, която преди години беше лятна кухня, но откакто се роди брат ми Ангел, двамата с дядо оставиха къщата на младите и заживяха тук. Две кушетки с провиснали пружини, печка на дърва и олющен шкаф е скромното обзавеждане. През лятото изнасят масичката под крушата, където се храни цялото семейство.

Вдишвам познатия аромат на маточина в стаята, която делим с брат ми. След казармата Ангел остана да служи на границата и аз ѝ се наслаждавам по-често. Тук нищо не се е променило от години. В два дървени сандъка мама е прибрала неговите вещи, а моите дрехи за работа на село са в двукрилия вграден гардероб. Под прозореца, украсено с букет полски маргаритки, е бюрото, което тате измайстори и ми подари в пети клас, дотогава пишех домашните си на кухненската маса. Леглата са застлани с бели свилени чаршафи с плетени на една кука дантели по краищата. Върху дюшемето от чамови дъски са тъканите от баба Върба черги. Обичам да спя в тази стая, чувствам се защитена от демоните на страховете си като в прегръдка на любим човек.

– Идваш ли, Цвете? – нетърпелива е баба и бързам да се преоблека.

Почти седем вечерта е, а слънцето още не е скочило зад Ком, мудно се нижат летните часове. Баба изтрива мушамичката на масата под крушата и нарежда да донеса вилиците и чашите. Откъм съседите отново се чуват сърдити гласове. Дядо се връща с две изпотени бутилки и цъка укорително с език:

– Няма мир в тая къща!

– Какво се чудиш? Не е за сефте...

– Знам, бе Върбо, ама бива ли така. Божин ще се обърне в гроба, ако можеше да ги чуе. И за какво е всичко това?

– Що питаш? Ти знаеш повече от всички.

– Какво знаеш, дядо? – любопитствам, но той премълчава, сякаш не ме е чул.

Поглеждам въпросително баба, тя само поклаща глава. Тъкмо решавам да съм по-настоятелна, пантите на портата изскърцват, мама и татко влизат в двора. Уморени са, но се оживяват, като ме виждат.

Докато вечеряме, хвалим вкусния боб и домашното сирене на баба. Разговор се завърта и около предстоящия събор и роднините, които очакваме да дойдат.

После татко и дядо коментират световното по футбол, тази вечер ще гледат у чичо Цанко мача България – Швеция. У нас все още няма телевизор, такъв лукс е последна грижа за семейството.

Каня мама да отидем двете на кино и тя приема, защото в главната роля е Георги Георгиев-Гец. И двете го харесваме.

Намираме свободни места на първия ред на балкона в овехтелия киносалон. Оттам гледката към сцената, където е опънато бялото платно, е най-добра.

Усмихвам се на спомена за събитията, които съм наблюдавала оттук: Нова година, официални празници, представления на самодейци от Горно усое, гостуващи театрални постановки, училищни концерти, общоселски забави. Подредените в редици столове за зрителите са подвижни, изместваха ги встрани и в средата се образуваше дансинг за танци и хора. Духовата музика свиреше на сцената, долу се веселяха младите пред погледите на най-възрастните, разположени на балкона. Децата тичаха между танцуващите и се юрваха по скърцащата дървена стълба към балкона, подгонени да не пречат.

Тази вечер посетителите са десетина семейства на средна възраст. От малкото прозорче на кабината, където е прожекционният апарат, глава е подал чичо Геро. Проверява дали всички са заели местата си, преди да угаси лампите и да пусне филма.

„Селянинът с колелото“ неочаквано ме разтърсва като леко земетресение – кратко люлеене и голяма уплаха. У героя на Гец – този объркан кротък човек, така болезнено раздвоен между града и селото, така разкъсван между чувството за вина и стремежа да запълни огромна празнина в душата си, разпознавам себе си. Усещам копнежа му да бъде обичан, наранява ме логичният край на мимолетната му връзка.

– Тази аптекарка можеше да не се забърква със семеен мъж! – коментира мама след филма.

Мълча, не мога да преглътна заседналата в гърлото ми буца, заклещена там от собственото ми чувство за вина. Дори не правя опит да защитя героинята.

– Гец, както винаги, е много добър – сменям темата, докато излизаме от салона.

До вкъщи разменяме някакви думи, на които смътно схващам смисъла. Затварям вратата на стаята си, без да светна лампата, захвърлям дрехите и се мушвам сред хладните чаршафи като в спасително укритие. Мисля, че ако поплача, ще ми олекне, но очите ми остават сухи. Като буцата, която продължава да дращи гърлото. Дълго се въртя будна в леглото. Опитвам да насоча мислите си далеч от филма и глождещата ме вина, но напразно. Унасям се чак на зазоряване и в краткия сън пак е той – не, не героят на Гец. Стефан.

Забелязвам го през първия учебен ден на 1964 г. На спортната площадка зад гимназията са строени всички класове, по четири паралелки в 10-и и 11-и клас, а ние, зайците деветокласници – в три недотам стройни блока. В първата редица са най-високите по ръст момчета, а след това момичетата. После средните на ръст, а най-нисичките – най-отзад. Винаги съм се чудила защо подреждането не е наопаки, за да могат да виждат всички какво става отпред.

Надигам се на пръсти, когато започва приветствието на директора. Виждам обаче само гърбовете на момчетата, уеднаквени в задължителната униформа. Той не е сред най-високите, но е в 9-и А – градската паралелка, в която са подбрали най-силните ученици. Привлича вниманието ми с пълната незаинтересованост към думите на директора. Преметнал е небрежно вървите на зелена мешка през лявото рамо, а в другата ръка мачка ученическа фуражка. Обръща се, има симпатичен профил с трапчинка, казва нещо на съученика си вляво, който прихва и бързо поставя ръка на устата си. Към двамата приближава класната и сърдито смръщва вежди.

Тази година в гимназията съм единствената приета от моето село. Наоколо са все непознати лица, само в горните класове има неколцина от Горно усое. Затова се срамувам да попитам кое е това момче и дълго не научавам името му. В междучасията го виждам заобиколен от приятели, които слушат шеговитите му коментари и често избухват в смях.

На 7 ноември се провежда градски лекоатлетически крос в чест на годишнината от Октомврийската революция. Директорът нарежда всички след училище да присъстваме, за да окуражим участващите в бягането гимназисти. Със съквартирантката ми Таня се забавяме на опашката за обяд в училищния стол. Пристигаме със закъснение, когато вече ръкопляскат и подвикват на състезателите. Най-шумни са гимназистите от горните класове. Момчета от неговия клас подтичват успоредно с участниците и крещят:

– Давай, Стеф! Давай, ти си!

– Стеф, пази силите за финала!

– Покажи им как се бяга, давай, Стеф!

Мярвам го за секунда между главите на зяпачите и когато обявяват победителите в кроса, разбирам, че класиралият се втори се казва Стефан Пенчев. Получава поздравленията усмихнат и с онази същата незаинтересованост, сякаш друг е заслужил наградата.

До края на първия учебен срок почти всички деветокласнички са влюбени в Стефан, но повечето отричат. Като мен. Не смея да призная дори пред себе си, че веселото момче от 9-и А, което освен спортист се оказа и отличник, е обсебило мечтите и сънищата ми. Не тая надежда, че ще ме забележи – срамежливо момиче от село на фона на хубавиците от града. Рядко го виждам в междучасията, а различните кръжоци, които сме избрали, ни разминават и извън училище.

През априлската ваканция на 1965 г. мама за пръв път ме пуска сама на Пролетния карнавал. Ще ходим с Неда, която учи в Михайловград1 и затова се виждаме все по-рядко.

В киносалона на Горно усое влизаме под тунел, изплетен от млади върбови клонки, стените са украсени с гирлянди от здравец и цветя, а на сцената зад духовата музика има разцъфнало в розово дръвче. Над дансинга висят десетки балони с конфети в тях, които да се сипят върху главите на танцуващите.

Времето за танци е по-късно, сега играят народни хора, тясното пространство е оплетено от криволичеща във всички посоки човешка броеница. Вклиняваме се между две познати момичета и вихърът на хорото ни засмуква сред множеството. Пред очите ми препускат усмивките на познати и непознати. Приятно преливат един в друг цветове на дрехи и балони, движението замайва като при издигане с виенското колело на берковския панаир. Подскачаме до пълна изнемога, по гърба ми плъзват капчици пот. В паузата между две хора Неда предлага да се разхладим навън. Промушваме се към изхода трудно една след друга, хванати за ръка. Опитвам да мина между две момчета, тогава едното се обръща и хлъцвам от изненада. С очарованието на двете трапчинки и неизменната си усмивка, пред мен е Стефан. Толкова съм стъписана, че спирам рязко и Неда се блъсва в гърба ми. Политам към него, а той успява да ме прихване за раменете:

– Ей, полека! Ако ще се прегръщаме, по-нежно...

Мънкам някакво извинение, никога преди не съм виждала отблизо очите му – тъмни точици плуват в златист мед и неудържимо привличат моите. Отърсвам се от вцепенението и подминавам.

– Чакай! Ти си Цвета, нали?

Кимам удивено с глава (боже, той знаел името ми!), не мога дори да измуча едно „да“. Ужасявам се, че лицето ми започва издайнически да порозовява.

– Ти... от Горно усое ли си?

Отново кимам, загубила ума и дума. Стефан говори с мен! Нима това е възможно?

– И майка ми е оттук. Казва се Милкана, но ти едва ли я познаваш.

– Вие да не се изкарате роднини? – хили се другото момче.

Продължавам да мълча и Неда ме побутва. Музиката засвирва танго.

– Нее... не се сещам... – Иде ми да се завра вдън земя.

– Щях да знам, ако сме роднини. Познавам всичките си роднини от Горно усое. А вие къде сте тръгнали? – пита Стефан, вторачен в очите ми.

Объркана и изплашена, че ще ме покани на танц, изтърсвам:

– Отиваме си. – Неда силно стиска ръката ми, но добавям: – Вече е късно.

– Така ли? Е... чао тогава! – след многозначителна пауза махва с ръка Стефан.

В усмивката му има нещо, което приемам за присмех. Докато излизам от салона, влачейки Неда след себе си, сърцето ми учестено бие.

– Защо ще си ходим? Интересното сега започва, още не са дошли маскираните – мърмори разочаровано приятелката ми.

– Прибирам се. Ти, ако искаш, остани.

– Какво ти става, бе Цвете? Кой беше този, изплаши ли те?

– Стефан се казва, съученик ми е в гимназията. Що пък да ме е изплашил?

– Знам ли, изведнъж взе да пелтечиш, изчерви се, реши да си тръгваме...

– Ами... такова... аз... Е, добре де. Засрамих се, не знаех какво да направя. Той за пръв път говори с мен и...

– Ааа, ясно. Харесваш го, пусна си боята...

– Стига де, той си има приятелка, даже приятелки – градски момичета и все хубавици...

– Че ти да не си грозна, бе Цвете! Хайде да се върнем, забрави, че е в салона!

– Не, не... Ти върви, аз се прибирам!

По безлюдните улици крача толкова ядосана, толкова отчаяна от глупавото си държане, че изминавам разстоянието, без да усетя студа на априлската вечер. Чак вкъщи се сещам, че съм забравила жилетката си в салона.

И тази сутрин, както в утрото след карнавала, се събуждам потисната. Кукуригане под прозореца ме връща към неспокойните мисли след филма, макар баба да твърди, че пеенето на петлите гони самовили и други зли сили от къщите.

За съботния ден задачите са разпределени още от вечерта. Татко и дядо са на зареда – ще пасат овцете на всички от махалата, техен ред е. Мама ще остане у дома да сготви, а вечерта, като донесат издоеното мляко, ще го закваси – майстор е на киселото мляко. Двете с баба ще натоварим на магарешката каручка вълната от тазгодишното стрижене на овцете, предварително кисната в топла вода, и ще отидем на Гушава да я изперем. Сушаво е лятото и реката е намаляла, но баба знае подходящ вир с бързей, за да отнася мръсотията. Няма да е приятно, но знам, че денят ще мине неусетно. Баба Върба винаги успява със сладки приказки да превърне и най-скучната работа в нещо забавно.

Докато закусваме, пак чуваме сърдити гласове откъм комшиите. Никой у нас вече не коментира крамолите между кака Димана и бате Цанко, но аз се чудя каква е причината за разправиите. Не ми се вярва да е само заради Боби.

Утринният ветрец докосва с хладни пръсти челото ми, докато пресичаме с каручката селото. Сивчо предусеща скорошната паша и бърза.

Откакто се помня, все сме имали магаренце. Дядо Асен се грижи за него с обич и благодарност за помощта. Когато старият Сивчо умря, плакахме за него като за член на семейството. Почти две години, тайно от мама и татко, баба и дядо бяха заделяли пари, за да купят новия Сивчо. Така го кръстиха, макар да е с кафеникава козина. И по нрав не прилича на кроткия си предшественик, заинатява се и успява да опъне нервите дори на дядо Асен.

След моста над Гушава свиваме надясно и пътуваме почти четвърт час, сподиряни от жабешко крякане. От шипковите храсти край пътя хвръкват птичета и се рейват в изцъкленото небе. Слънцето напича гърбовете ни, а Сивчо забавя крачка. Два пъти баба се опитва да завърже разговор, но ѝ се отщява да вади с ченгел думите от устата ми и млъква.

Навлизаме в рехава горичка и оставяме каручката между дърветата на сянка. На поляна, пълна със сочни бодили, връзваме магаренцето и пренасяме кошовете с вълна до реката. Около бързея нареждаме плоски камъни, върху които да стъпим. Баба не позволява да стоим боси във вира, дори в жегата сме щели да се простудим.

Перем една срещу друга, водата бълбука между камъните, отнася с изпраната от вълната мръсотия и лошото ми настроение. Ако има човек, с когото да споделя притесненията си, това е баба, но още не съм готова.

– Какво си се оклюмала днес, да не са ти потънали гемиите? – не се стърпява тя.

– Нищо ми няма. Мисля си.

– За какво мислиш? За твоето приятелче ли?

Поглежда ме дяволито. Ясно, пак се насочваме към болната тема. Прибирам измъкналата се от забрадката коса, гъделичкаща носа ми, докато измисля какво да отговоря и как да отклоня мераците ѝ да ме задоми.

– Мисля си каква може да е причината за крамолите между кака Димана и чичо Цанко. Не ще да е само заради Боби.

– А, това ли? Причината... Много са причините, ама най-вече – тайните. Тайните, чедо, са като сянката. Колкото и да бягаш от сянката си, тя те застига.

– Не те разбирам, бабо. Какви тайни?

– Ех, момиче, в кое семейство няма тайни? Всеки е скрил нещо в душата си, пази го. Ако е добро, крие го от лоши очи. Ако е лошо, и да крие, все някога го застига. Като сянката.

– Пак не те разбирам, бабо!

– Добре, ще ти разкажа за тоя род, за Багджиите. Цанко е от този род. Може пък да те научи на нещо чуждата съдба.

ВЪРБА

1931–1932 г.

Някакво проклятие тегне над Багджиите. След заселването им в Горно усое уж всичко било наред, а се случвали неочаквани нещастия в семейството. Чувала съм, че коренът им е от Добруджа. Според слуховете прадядото на Божин – помниш дядо ти Божин, нали? на чичо ти Цанко баща му, – та прадядото на Божин, който се казвал Стоян, убил брат си заради злато, закопано от бягащи турци в пещера някъде около Силистра. Скрил се Стоян в Горно усое от закона, купил с краденото злато добитък и земя, създал най-голямото лозе в околията. Взел за жена местна хубавица и построил модерна за онова време къща на два ката. Вървели на добруджанеца земеделието и търговията, но трудно създал поколение. Загубили с жена му няколко деца, преди да се роди Първан, затова го врекли на църквата.

Като навършил тринайсет години, Първан – дядото на Божин, станал послушник в Клисурския манастир, но две години по-късно майка му починала, след като пометнала близнаци. Баща му бил принуден да го върне в селото да помага и да наследи имотите.

При Първан богатството се оказало в добри ръце. Домакинството процъфтявало, особено като стопанка на къщата станала Мария, единствена дъщеря на заможен род от Лопушна, която донесла добра зестра. Но и тя оставила само един син – Цанко. Това е дядото на чичо ти Цанко, на него е кръстен.

Когато пристанах на Асен и дойдох снаха у Пеловци, бай Цанко беше още жив, а синът му Божин – най-личен момък в Горно усое. Трудно бе на двамата да се справят сами в голямата къща, след като стрина Тодора си бе отишла преди години, без да се сдобие с друга рожба. След нея мъжът ѝ не поискал никоя за жена и Божин останал единствен наследник като предците си.

Моят Асен и съседът Божин бяха добри приятели. След като ние се задомихме, и той взе да се замисля за семейство. Много моми в Горно усое го харесваха, ала нито една не му бе по сърце. Страхуваше се, че го избират заради имотите и къщата. Истината е, че момите бяха луднали по него заради сините очи и стройната фигура, които бе наследил от майка си. Един само кусур имаше – семейната прокоба. Всички в селото знаеха, че мъжете на Багджиите са богати и красавци, но която жена вземеха, раждаше им само по един син и умираше млада.

Докато двамата приятели къде на шега, къде сериозно обсъждаха коя мома е подходяща за женене, бай Цанко вече бе наумил нещо.

Черквата в Горно усое е строена още преди Освобождението. Някога не бяха малко хората, които се черкуват, пък и Божите празници почитахме както си му е редът. Възрастният поп Димитър познаваше всички от селото и хората го канеха у дома като роднина, така бяхме свикнали с него. Той кръщаваше децата, женеше младите и изпращаше умрелите в последния им път. Живееше в малка пристройка до черквата и изпълняваше задълженията и на клисар. Никой не знаеше кога е дошъл в селото, на колко години е и дали има някъде близки. Спомина се неочаквано, без да остави някого да го замести.

След кончината му в неделя и за празниците идваше поп Горан от Балювица. Той беше усърден свещенослужител, не претупваше четенето на Библията, както често правеше поп Димитър. Казваше молитвите с дълбок глас, който кънтеше в купола и събуждаше у вярващите усещане, че чуват самия Господ. Ритуалите изпълняваше от край до край със спокойствие и прилежна строгост. За празниците водеше и дъщеря си. Тя се казваше Петра, не беше красавица, но имаше ангелски глас. Когато пееше с баща си, гласовете им умиляваха миряните и те по-щедро отваряха кесиите. Момичето се обличаше в тъмни широки дрехи и винаги бе с кърпа върху приведената глава. Но вдигнеше ли поглед, всички забелязваха, че с кафявите очи и извити вежди върху бледото лице прилича на иконите. Рядко се усмихваше и младежите стояха настрана от нея, по-често я заговаряха възрастните.

Бай Цанко редовно посещаваше черковните служби. Бе забелязал Петра с нейната скромност и хубав глас. Преди да каже на Божин за нея, бе проучил семейството на поп Горан. По това време беше нормално възрастните да уговарят женитбите, но съседът ни добре познаваше сина си и само настоя Божин да ходи по-често на черква, направи щедро дарение и преди Великден покани поп Горан и дъщеря му да поръсят къщата със светена вода, та да се пречисти от зли сили. След като с менче и китка здравец обиколиха всички стаи, попът прочете молитва за здраве. Домакинът ме бе помолил да направя баница и да подредя масата за четирима под асмата на двора.

В годините след смъртта на жена си съседът бе наемал жени да поддържат домакинството. И аз помагах понякога, но бай Цанко вече искаше грижовна стопанка у дома. Харесал бе попската дъщеря за снаха и се надяваше Божин също да отвори очите си за нея.

Навъртах се наоколо, ако трябва още нещо да ошетам, и дочух част от разговора.

– Ха добре дошли и наздраве! – вдига чашата с червено вино бай Цанко, прокашля се в шепа и засуква мустак, готви се да каже нещо важно.

Божин усеща накъде отиват нещата, мълчи както винаги и се усмихва. Дядо поп и момичето също вдигат чаши, учудени от вниманието на заможния стопанин. Мъжете отпиват, само Петра оставя чашата настрана. Забелязвам, че често поглежда към ъгъла в градината, дето е геранът. Вглеждам се и аз, но не виждам нищо интересно – няколко големи чемшира и цъфнало люляково дръвче.

– Върбо, налей чаша мляко, знаеш къде е, за момичето. Виждам, че не обича винце.

Тръгвам към мазето и пътьом чувам началото на разговора:

– От години живеем сами със сина ми, трудно е за мъже. Но се справяме, стопанството ни е добро. Само къщата сме позанемарили, съвсем друга беше, когато жена ми Тодора, Бог да я прости, беше жива. Плащам понякога на съседки да почистят, да наготвят, но не е като да има стопанка. Божин е единственото ми дете, на него разчитам да доведе къщовница, ама той засега се ослушва – потупва по рамото сина си домакинът. – Ти, дядо попе, само това моме ли имаш?

– Имаме още една щерка, ама вече е задомена.

– Къде, в Балювица ли?

– Ъхъ – кимва попът, – от село е зетят, вече и внучка имаме.

– Хубаво, ще има кой да ви наглежда на старини. А ти, моме, на колко си години?

Въпросът сварва момичето неподготвено. Поставям чашата с мляко пред нея и виждам как сепнато трепва с мигли и вдига очи.

– Скоро ще стана на осемнайсет.

– Учила ли си нещо?

– Учих за готвачка в града, но се върнах да помагам на тате – върти притеснено на пръст края на забрадката си Петра и хвърля изплашени погледи към Божин, който се прави, че не забелязва.

– Браво, значи можеш да готвиш. А деца обичаш ли?

Тя отваря уста, но баща ѝ я изпреварва:

– Обича, обича! Внучката е все у нас, пеят си заедно, да ти е драго да ги слушаш.

– Хубав глас има момичето. Всички в Горно усое я харесват – засуква пак мустак бай Цанко и подканя гостите да си вземат от баницата. – Върба я приготви. Редно е да почерпим, пък ние не сме много добри в готвенето.

– Благодаря за винцето, но в нашето семейство до Великден постим – обяснява дядо поп.

Петра неспокойно се върти на стола и крадешком посочва с глава към портата, но баща ѝ не забелязва намека да си тръгнат и отпива пак от виното.

– Чувам, че много добитък имаш, чорбаджи.

– Какъв ти чорбаджи, казвай ми Цанко. Двайсетина крави имаме, но са далеч, в Шириевица, там са ливадите и кошарата ни. Двама пастири съм наел. А тук гледаме два коня, магаре, прасенца и кокошки. Зад къщата са оборът и зеленчуковата градина. Но печелим от гроздето, лозето ни е най-голямото тъдява. Ами ти, дядо попе, поработваш ли земеделие?

– Работим две нивички, може ли в тая немотия без земеделие. Имаме козички, кокошки и кончето, дето идваме с него. Помагаме си, че само от църковните служби не се живее. Бедни са хората, толкова бедни, та забравиха дори упованието в Бога.

– Така е, ама като че и Той отвърна очи от нас. Грешници сме.

– Не говори така, Цанко. Господ всичко чува, трябва вяра и да спазваме Божиите наставления.

– Така, така, прав си. Вяра трябва – малко по-сговорчив от обикновено е съседът, после внезапно се обръща към Божин: – Що не покажеш градината на момичето, сине? Ние тук ще си поговорим като възрастни хора.

– Тате! – Младият мъж колебливо се обръща към Петра, която още повече се свива в широките си дрехи и сякаш се смалява. – Какво да показваме, градина като градина!

– Да видите как вървят разсадите, може като жена да те посъветва нещо. Вижте и конете – хитрее баща му и Божин неохотно се подчинява.

Петра въздъхва с такова отчаяние, че чак ми дожалява, но също тръгва, след като баща ѝ настоятелно кимва с глава. Едва дочакали младите да завият зад къщата, двамата мъже започват да шушукат. Не разбирам какво договарят, пък и е време да си вървя, че на бай Цанко няма да му хареса слухтенето ми.

След няколко дни разбрах от Асен, че Божин и баща му ходили до Балювица да искат Петра. Дядо поп и попадията много-много не умували, доволни били да дадат момичето с малка зестра в богат дом.

Нямаха много време за размисъл Петра и Божин. Очаквах той да откаже женитбата, но сгреших. Явно Петра с нещо му бе харесала. Чак след година научих, че тя отказвала да се задоми у Багджиите, но родителите ѝ надделели.

Тайната на Димана