Безучастният бог

Пролог

Над платото Ледерон, Северозападен Дженабакъз,

теблорска територия

Катеренето бе отнело шест дни. Към пладне на седмия стигнаха върха на стръмния склон, встрани от почти отвесната ледена стена, която им се падаше отляво през последните два дни. Фасадата на тази стена бе раздрана от минали топежи, но на тази височина зимата все още стискаше в здравата си хватка планинските върхове и ветровете, кръжащи и търкалящи се от висините, бяха бели от скреж и цедяха многоцветни дъги в рязката слънчева светлина.

Билото на склона бе полегат нащърбен хребет, равен едва колкото четиримата теблори да застанат прави. Вятърът около тях виеше, дърпаше разхлабени ремъци на оръжия и рошеше кожите, в които всички бяха загърнати. Тласкаше ги понякога, разярен сякаш от тяхната дързост. Тези висини и този свят не бяха техни. Небето бе твърде близо, въздухът – твърде разреден.

Овдовялата Дейлис придърпа по-плътно около раменете си наметалото си от вълча кожа. Пред тях склонът, осеян с камъни, пропадаше стръмно до грамада от разбит лед, пясък и сняг, обкръжила брега като защитна стена.

От мястото, където стояха, можеха да виждат отвъд назъбената преграда до самото езеро. Натрошен лед се издигаше тук-там като острови, пронизали равната покрита със сняг езерна повърхност. Някои от тези острови бяха струпани високо като укрепления, сякаш сто тирани воюваха там, за да властват над тази обширна империя от замръзнала вода.

Никой все още не бе готов да заговори. Овдовялата Дейлис вдигна взор, присвила очи на север, където езерото уж трябваше да свършва. Но всичко беше бяло в тази необятна далечина. Надвиснали като смътни облаци над това, свидетели бяха по-високите върхове, най-високите от веригата, и хълбоците им бяха голи, без сняг. Тази гледка сама по себе си бе ужасяваща. Овдовялата Дейлис се извърна към младия боен главатар, застанал вдясно от нея.

Все още я стъписваше това, че ги придружава ратид, сякаш хиляда години вражда и убийства не значеха нищо, или поне достатъчно, за да попречат на този главатар да рискува сред уриди, да търси воини, които да го придружат дотук.

Всичко се променяше. Тя го изгледа още за миг и отрони:

– Вашите хора са могли да виждат, значи.

Елейд Тарос се бе подпрял на двуръчния си кръвен меч, с връх забит в лъскавия лед, запълнил процеп в скалата под нозете му.

– Във високите летни лагери – отвърна той и кимна. – Белите лица вече не бяха бели.

Малко уриди, чули разказа на Елейд, бяха схванали значението на тази новина. Животът течеше бавно, с отмерения ритъм на сезоните. Ако предната година зимата бе по-студена, какво пък, имало е по-топла зима преди това. Ако затоплянето дойдеше на пресекулки; ако странни пориви топъл въздух се понесяха надолу от северните височини; ако сняг завалеше ден след ден, толкова дълбок, че да погребе теблор; ако самите лесове вече се издигаха по-нависоко по всеки планински склон, докато дърветата много по-надолу загиваха от летни суши и мор... какво пък, също както си избираш различно планинско пасище всяко лято, тъй и порядките на теблорите щяха да се изменят, да се пригодят и да се приспособят.

Тази новина, мърмореха те, не беше никакъв повод за страх. О, навярно ратидите – с малкото им останали поселения в скритите им затънтени места, наплашени от алчните търговци на роби от юга – си бяха взели за кърмене страх от някоя пребита кучка и сега щяха да се сепват от сенки в небето...

Такива думи трябваше да помрачат лицето на Елейд Тарос. Но той се беше усмихнал, оголил зъби в безмълвно ръмжене. Поел си беше дъх, дълго и бавно, след което бе казал:

– Всички деца търговци на роби са мъртви. Или не повярвахте дори на тези слухове? Името ми никакво значение ли няма тук? Аз съм Елейд Тарос, боен главатар на всички суниди и ратиди. Главатар на свободните и някога поробените. Главите на хиляда деца ловци на роби сега бележат победния ни път назад към родните ни земи, всяка яхнала сунидско или ратидско копие. – Замълча, с див блясък на презрение в сивите му очи. – Ако потрябва, ще издиря няколко воини фалиди за това пътуване на север...

И това го бе постигнало. В края на краищата каква приказка щеше да занесе Елейд Тарос на омразните фалиди? „Уридите избягаха в колибите си и не поискаха да ме чуят...“ Дори без разбиране вече нямаше избор, защото гордостта е господарят на всеки воин.

Този ратидски боен главатар можеше да е млад, но не беше глупав.

– Вечните снегове са се махнали – каза Карак Торд. – Което само по себе си е нещо невъзможно. – Изглеждаше обезпокоен, но вече не гледаше към далечните върхове. Взираше се към езерото. – Значи, на въпроса къде са отишли, тук е отговорено. – Обърна се към Елейд. – А тази потопена долина? Винаги ли е било така?

– Не, Карак от уридите. Река някога, да, течаща бистра и студена над валчести камъни и камъчета, и пясък. Място, където се събираше злато в плитчините. За преброждане – не по-дълбока от над коленете.

– Кога е било това? – попита Карак Торд.

– По времето на баща ми.

Другата жена сред тях изсумтя.

– Ровил ли си в спомените му, главатарю, да надникнеш в кой век е посетил това място за последен път?

– Не, Тонит от уридите, не съм, защото е мъртъв. Разберете, моят род от дълго време е владеел дара на златотърсачеството. Пътувахме до най-далечните кътове на веригата, по пътища, по които никой друг теблор не е стъпвал. Всичкото злато, което се разменя между теблорите, е намерено от моя род. – Помълча, после сви рамене. – Трябваше да го последвам, разбира се, тъй че обучението ми почна рано. После дойдоха търговците на роби и бяхме изтласкани от юга – които се спасихме. А когато най-сетне помислихме, че сме в безопасност, ни нападна ударна група. Там убиха баща ми.

Овдовялата Дейлис изгледа отново бойния главатар. Устата ѝ внезапно бе пресъхнала.

– Нападателите, главатарю, бяха уриди.

– Бяха – отвърна той с леко натъртване.

Карак Торд гледаше Елейд ококорен.

– Родствениците ми...

– Точно така – отрони Елейд. – Не беше трудно да научим имената им – в края на краищата не пеят ли все още уридите за Карса Орлонг, Делъм Торд и Байрот Гилд? – Сведе поглед към Дейлис. – А ти, Овдовяла, чието дете бе заченато от семето на Байрот? Не си ли сега сред новите вярващи в Разбития бог?

– Твърде много знаеш за уридите – процеди тя, с резеца на нож, вече надвиснал зад думите ѝ.

Елейд сви рамене и с видимо пренебрежение и към тях, и към темата на разговора, отново впи поглед над замръзналото езеро.

– Погледнете добре. Пред нас не е езеро, а проток. Отвъд планините Божията пътека, където някога се простираше тундра, сега има море. Планинските земи на запад го пазят от океана. На изток то се протяга на една трета от континента. – Млъкна и кривна глава. – Какво знам за този континент? Повече от всеки от вас, сигурен съм. Представяте си ни в един малък свят, тези планини и долини, равнините пряко на юг, а отвъд това – море. Но не че светът е малък, знанието на теблорите е малко.

– Но не и твоето? – Тонът на Тонит Агра беше груб, нашепваше за страх, който тя искаше да прикрие с презрение.

– Някогашните роби имаха много да кажат. Всичко, което знаят, просвещава. А и съм видял картите. – Обърна се към тях. – Ледената стена задържа морето. Тези последни два дни се катерихме покрай нея. Видяхме пропукванията ѝ, гнилото ѝ. Видяхме древните зверове, заклещени в нея, буците мръсна кожа, осеяли стръмнината. Още изникват всяка пролет, привличат кондорите и враните, и дори Великите гарвани. Миналото поднася обилно пиршество за лешоядите. И все пак – добави, – да го видиш е да видиш бъдещето. Нашето бъдеще.

Овдовялата Дейлис бе разбрала значението на оголените планински върхове. Зимата на света умираше. Разбрала бе, също тъй, целта на това пътуване. Да видят къде е отишла водата от топенето. Да видят защо не е стигнала до по-ниските области, където сушата все още ги мъчеше всяко лято. Сега изрече истината.

– Когато този леден яз рухне...

Но бойният главатар Елейд Тарос не я остави да довърши.

– Когато този леден яз рухне, воини на уридите, светът на теблорите свършва.

– Каза „море“ – проговори Карак Торд. – Къде можем да избягаме от море?

Този път Елейд Тарос се усмихна.

– Не съм дошъл просто сред уридите. Бил съм и другаде и преди да приключа, ще имам всички теблорски кланове с мен.

– С теб? – попита Тонит. – Какво очакваш да заявим? Великият ратидски боен главатар, Освободителя на робите суниди и ратиди, Убиеца на хиляда Деца на юга! Елейд Тарос! Ами да! Сега той ще ни поведе на война срещу един потоп, който дори боговете не могат да спрат!

Елейд кривна глава, сякаш виждаше Тонит Агра за първи път. Всъщност си бяха казали само по някоя дума, откакто бяха напуснали селището на уридите.

– Тонит Агра, твоят страх се показва под твърде тънка кожа и всяка дума, която изричаш, е неговият накъсан пулс. – Вдигна ръка, щом тя посегна към меча си. – Чуй ме, Тонит Агра. Страх дебне всички ни и всеки воин, който би го отрекъл, е глупак. Но слушай добре. Щом трябва да усетим ледения вятър на ужаса, то нека да е откъм гърбовете ни.

Овдовялата Дейлис издаде звук – дори тя самата тя не можеше да определи какво означава. После бавно поклати глава.

– Чувстваш се в дирята на Разбития бог, нали? В сянката му. Ратидът, чийто баща падна от меча на Карса. Или на Делъм. Или на Байрот. И сега искаш да се отдръпнеш от тази сянка. И славата на това, което ще поведеш, ще избута Разбития бог в изкопа.

Елейд Тарос сви рамене.

– Тук е славата, която търся, Овдовяла Дейлис, и ако Разбития бог ще играе роля в нея, то ще е на върха на кървавия ми меч. Тонит Агра е права – не можем да водим война срещу потоп. Водата ще дойде. Земите ни ще потънат. Но потъването на земите на теблорите е само раждането на потопа. Още ли не го разбирате?

Тя кимна.

– О, да, главатарю Елейд Тарос. Потопът ще се спусне от нашите области. Ще наводни всички земи на юг. Където обитават децата – ловци на роби. Ще ги унищожи всички.

Той поклати глава.

– Не. Ние ще ги унищожим.

Внезапно оръжието на Карак Торд изсвистя от ножницата. Той се обърна с лице към Елейд Тарос, после коленичи, вдигна кръвния си меч между двамата, успоредно на земята и положен на извърнатите му нагоре длани.

– Аз съм Карак Торд от уридите. Води ме, бойни главатарю.

Усмихнат, Елейд докосна острието.

– Ще те водя.

Миг по-късно Тонит Агра направи същото и въпреки сблъсъка, разиграл се преди малко помежду им, бойният главатар я прие без двоумение, без дори миг колебание.

Овдовялата Дейлис извърна поглед, макар да виждаше, че ратидът вече се е обърнал към нея с очакване. Нито щеше, нито можеше да го отрече. Свиреп зной гореше в жилите ѝ. Сърцето ѝ туптеше. Но сдържа езика си, колкото да се взре към далечния юг.

– Да – промълви Елейд Тарос, озовал се внезапно до нея. – Преди водата ще има огън.

– Може би моят съпруг уби баща ти.

– Не беше той. С очите си видях как Карса Орлонг го посече. Аз единствен от мъжете ратиди оцелях от атаката.

– Разбирам.

– Нима? – попита той. – Кажи ми – къде е този Разбит бог? Карса Орлонг ли се е върнал в родната си земя? Той ли е дошъл да събере кръвните си родственици, новите си поклонници? Той ли е започнал великата война срещу децата на юга? Не. Нито едно от тези неща. Кажи ми, Овдовяла Дейлис, защо си се вкопчила в такава празна надежда?

– Байрот Гилд избра да застане на неговата страна.

– И умря заради избора си. Уверявам те – рече Елейд. – Няма да съм толкова безгрижен с моите заклети следовници.

Тя изсумтя.

– Никой няма да падне? Що за война си представяш тогава? Когато поемем на юг, бойни главатарю, няма ли да си боядисаме лицата черни, сиви и бели?

Той повдигна вежди.

– Да гоним собствената си смърт? Овдовяла Дейлис, възнамерявам да спечелим ние.

– Срещу юга? – Другите бяха наострили уши и ги гледаха. – Казваш, че си видял картите. Аз също, когато първата дъщеря на Карса се върна при нас. Елейд Тарос, ние не можем да победим Малазанската империя.

Елейд се изсмя.

– Това би било прекалено дори за собствената ми амбиция. Но ти казвам следното: имперското владение над Дженабакъз е по-слабо, отколкото може би си мислиш, особено в земите на дженабариите и натиите.

Тя поклати глава.

– Това не променя нещата. За да отведем нашите хора на юг, да намерим място за живеене, което е отвъд предстоящите наводнения, ще трябва да ги избием всичките. Малазанци, натии, дженабарии, корхиви.

– Вярно, но тъкмо малазанците са тези, които са обвързали всички онези хора в единен враг на бойното поле. Където ще ги срещнем и съкрушим.

– Ние сме разбойници, Елейд Тарос, не войници. Освен това сме твърде малко.

Той въздъхна.

– Съмненията ти не ме обезкуражават. И ще се радвам да чувам твоя глас във военния съвет. Дали сме твърде малко? Да. Сами ли ще сме? Не.

– Какво имаш предвид?

– Овдовяла Дейлис, ще положиш ли клетвата? Ще вдигнеш ли високо своя кръвен меч, за да получи докосването ми? Ако не, то думите ни трябва да свършат тук и сега. В края на краищата – добави той с мека усмивка, – ти все още не си във военен съвет. Бих искал, във времена на съмнения, да даваш своя глас на всички онези, които ги споделят и все пак предпочитат да запазят мълчание.

Тя извади оръжието си.

– Ще го направя. Но разбери ме, Елейд Тарос. Дъщерите на Карса Орлонг са пътували от земите ни до там, където баща им, Разбития бог, ще се намери. Правили са го много пъти.

– Но той не прави нищо.

– Елейд Тарос – отвърна тя, – той само си поема дълбок дъх.

– Тогава ще чакам с нетърпение да чуя бойния му вик, Овдовяла Дейлис.

„Не мисля.“ Но си премълча. А после се смъкна на едно коляно и вдигна дървения си меч.

– Аз съм Овдовялата Дейлис, от уридите. Води ме, бойни главатарю.

Слънцето бе достигнало най-високата си точка. От необятния замръзнал залив на загърнатото в мъгла вътрешно море далечен глух грохот наруши тишината. Топенето започваше. От ледената стена, сега вдясно от тях, заотеква барабанният тътен на бликаща вода, някъде зад зелените и синкави стълбове лед. Беше същият звук, който бяха долавяли всеки следобед по време на изкачването, когато топлината ставаше най-силна.

В пределите на юга клановете щяха да са доволни от този буен приток на сезонно оттичане. Това лято, щяха да кажат, сушата ще свърши. Виждате ли? Изобщо нямаше защо да се тревожим.

Скоро, знаеше тя, такива маловажни неща щяха да изгубят значението си. Когато бойният главатар дойдеше сред тях. Понесъл със себе си обещанието за мъст срещу омразните деца на юга. Понесъл със себе си заканата за война.

И когато той докосна меча ѝ и изрече думите за приемане, тя се изправи и протегна ръка.

– Нека приемем това за нашия първи военен съвет.

– Дейлис, това едва ли е... – почна Карак Торд.

– Е – прекъсна го тя. Погледна Елейд в очите. – Бойни главатарю. Има една тайна, за която ние четиримата трябва да се споразумеем. Мълчание, което трябва да се закълнем да не нарушим.

– Каква тайна? – попита Тонит.

Тя вдигна очи към бойния главатар.

– Поднеси на всички кланове на теблорите обещанието за война срещу децата на юга. Говори за възмездие. Говори за мъст за всички престъпления, извършени над нашия народ от търговците на роби и ловците на плячка. Говори за новите поселения, които незаконно плъзнаха на нашите територии. Кажи им за своите прежни победи. Спечели ги, бойни главатарю, с думи за кръв и за слава.

Тонит пристъпи между двамата.

– А потопът? Само това разкритие е достатъчно!

– Мнозина ще предпочетат да не повярват на думите ни – отвърна Дейлис. – Особено сред по-далечните кланове, които може би са доволни, че сезоните не са се променили, тъй че нищо не знаят за мъки и лишения.

Замълчаха. Но раздвижилият се лед започна отново да тътне.

Тогава Елейд Тарос кимна.

– Готов съм да направя каквото ме съветваш. Но за да спечеля всички кланове, не мога да съм сам.

– Вярно е. И точно за това ние тримата ще сме с теб, бойни главатарю. Ратид, сунид и урид. Дори само това ще ги накара да ни послушат.

– Да можехме да си намерим и един фалид, ех, планините щяха да се разтърсят в почуда – изсумтя Карак Торд.

Елейд Тарос се извърна към него.

– Карак от уридите, имам един фалид сред следовниците ми. Тъй че ще са ратид, сунид, урид и фалид. – Обърна се отново към Овдовялата Дейлис. – Мъдрост. Нека тогава се закълнем в мълчание и да пазим тази тайна. Докато всички ние четиримата не се съгласим, че трябва да се разкрие.

Изгледа ги един по един и всеки кимна. Дори Тонит Агра.

Едва тогава започнаха спускането си.

А водата тътнеше през невидими пещери зад блестящите ледени стени и усилващият се слънчев зной караше скалите да се потят.

Първа книга

Ашици

Докато безпомощните, ранените и младите бягали, казват, че зад тях направили отбранителна линия, през теснината на прохода. Дванайсет възрастни теблори, с каквото оръжие им попаднало подръка, всеки от тях взел последната си брънка от счупена верига и набил клинове през нея, дълбоко в скалата. Вече вързани с пранги на глезените към веригите, там щели да стоят срещу яростта на търговците на роби и техните насилници, гонещата ги армия, настървена да си върне богатството от плът.

Не може да се потвърди, разбира се, дали това наистина се е случило. Може да се каже обаче, че бягството на освободените теблори успяло, което сложило край на институцията на робството в Малийската провинция на Малазански Дженабакъз, което на свой ред довело до упадъка на последната опора на тази окаяна търговия с плът.

Валард от Тюлипс обаче все пак е направила любопитно описание в своята „Географа ’та Мот“ на едноименния Теблорски проход, само три години по-късно, отбелязвайки наличието на ивица от кости в определена линия, там, в най-тесния участък на пътя, докато надолу по склона били намерени разпръснати други кости. Сякаш, пише тя „хиляда мъже са загинали в битка с една-единствена линия бранители“.

Трябва да се отбележи също така, че Валард, като предан Мистик на Отрицанието, ще да е била в пълно неведение както за Робското въстание на малиите, така и за местната легенда за Отбраната на Клина.

Историята на Гаерлон

Девети том

Голямата библиотека на Морн

1.

Вещаещите провал начала често поднасят най-ужасните предупреждения.

Пословиците на Глупака

Тенис Бюл

Гарнизон Слиптоу, Бродът Кулверн,

североизточно от Малийския мост, Дженабакъз

Безцветен свят под бледо небе. Сезонът тепърва щеше да се обръща. Горичките от двете страни на застлания с обли камъни път, водещ към укреплението и градчето, струпано от едната му страна, още бяха с хаотичните оттенъци на кафяво, убито червено и още по-убито жълто. Дърветата най-сетне бяха напъпили и където бе имало лед в канавките и полята отвъд тях, сега имаше вода, проснала се на сиви локви и плитки езерца, отразили безучастното небе.

Някой беше казал – Оумс не можеше да си спомни кой, – че светът е огледало на небето, като онези от калай, надраскано, зацапано и надупчено, като за подигравка с лицето на самото небе. Трябваше да има някаква идея в това наблюдение. Странно как някои казани безсмислици можеха да се съхранят в паметта, докато всички истини отпадаха, изоставени като неща без особено значение.

Всеки войник, отричащ страстта към опасност, беше лъжец. Оумс беше в строя от петнайсетгодишен. И оттогава двайсет и една години беше бягал от тази истина. Макар че тя едва ли беше единствената, всички други истини оставаха в сянката ѝ. Удоволствието на пристрастения винаги е гузно, разбира се, надигналият се издебнал плячката си ловец, когото винаги откриваше до себе си, щом застанеше и погледнеше отгоре някой труп, който, ако нещата бяха тръгнали зле, можеше да е самият той. Живеенето е по-лесно, помисли си, когато човек може да убие страховете си. После се взираш в обезкръвеното му лице, изчакваш сърцето ти да забави и дъхът да се успокои.

А утре си е друг ден, друг страх, друго лице, облекчение, потекло като най-сладката дрога във вените.

Беше войник и не можеше и да помисли някога да е нещо друго. Щеше да умре на бойно поле, като покаже на своя убиец побеляващото си лице, и навярно щеше да види, в сетните си мигове, надигащия се враг на самия враг. Защото всички знаят, че смъртта е единствената истина, която не можеш да надбягаш.

Северният лес беше зад гърба му. Конят му беше изморен и нямаше да е добре да остане неподвижен за много дълго, мускулите му щяха да се схванат, но Оумс остана неподвижен на седлото. Още няколко мига нямаше да убият никого от двамата. Надяваше се. Поне достатъчно, та това да забави ударите на сърцето му и дъхът му да се успокои.

Стигнеше ли се до дух, надигащ се от протритите камъни пред човек, не се знаеше що за пакост си е наумил. Грешка е да сбъркаш чародейството и неговите лабиринти с невидимите светове, където мъртвите съвсем не са сами. А пантеоните на богове и асценденти, затворени в техните храмове, избуяващи и повяхващи като цветя, докато един век отстъпва на друг, принадлежат на селение, различно от всички онези неизразими първични сили, забутани в пущинаци и какви ли не други затънтени места.

Високото призрачно създание пред него вече беше почти безформено. Смътно наподобяващо човек, с неуловими и изплъзващи се очертания; туловището му като тъмно петно, чиито нащърбени линии потръпваха като възбудени, заклещени. Цялото – сиво като небето, сиво като езерцата и локвите.

Изчакал беше да му каже нещо, учуден защо конят изобщо не му обръща внимание. Докато мигът се точеше, умът му се зарея назад над предишни бойни полета – особено последното; зачуди се дали не му е убягнало нещо. Нещо като собствената му смърт. В края на краищата дали мъртвите изобщо разбираха, че са мъртви? Имаше ли спомен там някъде, който той бе захвърлил в някакъв спазъм на ужас и съжаление? Дивашкото парене на връх на копие, пробождащ гърдите му? Агонията от рана в корема, разпрано гърло, прерязано под чатала бедро?

– Това ли е, значи? Мъртъв ли съм?

Лявото ухо на коня му трепна и щръкна в очакване на следващите му думи.

Отговорът на привидението бе неочакван. Завихри се към него, тъмнината му изпълни взора му, хаотичната бъркотия от нещо се изви в дъга и изплющя във всички посоки и прегръдката му връхлетя около и през него, разтърсване и после – потръпване, което се отля на вълна. Да, премина и около, и в тялото му.

И изчезна.

Той примига и се огледа. Нищо освен сивия безцветен свят, хладно утро на ранна пролет, смътния звук на капеща вода, едва доловим полъх на вятър. Погледът му бавно се смъкна надолу към пътя, точно на мястото под появата на привидението, и очите му се взряха в един-единствен камък, зацапан с кал, но някак по-различен от околните.

– Проклятие.

Слезе от коня, завъртя се за миг назад след онази прегръдка, а след това пристъпи напред и се наведе, забърса валчестия камък, зачисти лъскавата кална вода. Видя полуизваяно лице. Кръгли празни очи, жлебове, очертаващи носа в груб издължен триъгълник, извърната надолу уста.

– Шибан Дженабакъз – промърмори Оумс. – Шибана Кулвернска гора, шибани всички мъртъвци, отдавна умрели, шибани всички забравени духове, богове, призраци и шибано всичко останало. – Изправи се и се извърна рязко към кротко чакащия го кон. После спря, спомнил си онази тръпка сякаш на екстаз. – Но най-вече, който и да беше ти, ако това беше шибане, беше си яко шибано.

Откъм северната страна на крепостта имаше изоставено гробище, странна смесица от гробни могили с форма на пчелни кошери и затрупани с пръст ями за урни редом с хлътнали наклонени платформи, намекващи за древни, отдавна забравени практики на също толкова отдавна забравени народи. Когато Трета малазанска армия бе построила укреплението, още по време на завоеванието, ровът и насипът се бяха врязали в гробището, където всевъзможните надгробни знаци стърчаха над равния терен, картиран от инженерите. Някои от порутените камъни, тухлена зидария и платформи бяха използвани за основи на онова, което бе в началото дървена стена, но вече беше зидан варовик. Изровените кости бяха захвърлени и оставени разпръснати сред високите треви от двете страни на рова и насипа; някои все още се виждаха – натрошени избелели чирепи сред заплетената трева.

Мръсна работа беше тогава, но необходимостта е суров господар. Освен това проклетото гробище беше насред нищото, на левги от най-близкото градче, с едва няколко селца и колиби на половин ден път – не че местните се интересуваха, след като всички до един бяха настоявали, че гробището не е тяхно.

Южната страна на укреплението бе очертана от новото гробище, с малки правоъгълни крипти от каменни блокове в дженабарийския стил и единична дълга гробна могила, натъпкана с плесенясващите кости на няколкостотин малазански войници, над която вече бе израснала горичка. Покрай това гробище минаваше крепостната стена, в която имаше нова порта, а иначе бе обкръжено от града, разраснал се с имперския външен пост.

Земята извън източната крепостна стена се поддържаше като тренировъчен и параден терен, заселването ѝ бе забранено, макар да се допускаше там да пасат овце, за да не буреняса районът.

Укреплението беше издигнато на сто разкрача от река Кулверн. През последвалите десетилетия пролетните наводнения бяха все по-големи и речният бряг вече бе на по-малко от трийсет крачки от западната крепостна стена.

В тази тясна ивица Втора рота на Четиринайсети легион бе вдигнала лагера си.

Сержантът се бе отдалечил от бълбукането на прииждащата вода, както правеше всяка сутрин, тъй като беше звук, който мразеше. Тръгна навътре и след като заобиколи форта вдясно, навлезе в буренясалото изоставено гробище. Спомни си първия път, когато го бе видял.

Бяха дошли тук след кървав сблъсък с Пурпурната гвардия и вестите от юг вече превръщаха името Черното псе в прокълната дума. Един от проблемите беше, че Подпалвачите на мостове бяха разцепени, две роти изпратени в подкрепление на Втора армия тук на североизток, докато останалите бяха заминали към Мот.

Сержантът приседна на една леко наклонена каменна платформа, загледан над насипа към здравата каменна стена на форта. Помнеше когато тя не бе нищо повече от дърво и отломки. Помнеше как гърбът му се схващаше от работата с лопатата и размахването на кирката, докато трошеше надгробни паметници, а другите екипи изсичаха цялата гора наблизо, за да вдигнат първите стени.

Имало бе някаква суровост във въздуха тогава, или навярно си беше нещо от самия него. Определено беше по-диво тук отвън, на самия край на цивилизованото поселение. Беше в ранните дни, когато Подпалвачите на мостове ги хвърляха от един кошмар на друг. Тъй че надеждата беше жива, но ставаше все по-крехка.

Мирът оттогава бе разстлал задушаващата си завивка, загърнал плътно търговци, ханджии, занаятчии, пастири, орачи и всички останали. Камъкът бе заменил дървото, гладът бе плъзнал из пустата земя. Нищо от това не изглеждаше реално.

Не беше очаквал да се върне тук. Не и на мястото, където два пъти беше копал тази земя, първо за да строи укрепление, после – за да изкопае яма и да гледа как пускат в нея негови приятели, целите в кръв. Верността на един войник умира от хиляда рани, докато сякаш не остава надежда да се намери отново – не и към империя, не и към командир, нито дори към вяра. Виждал беше бойни другари да се измъкват, да дезертират, дори сред прославените Подпалвачи на мостове, стигнали прекалено далече и прекалено побъркани, за да погледнат някого в очите. Той самият бе стигал адски близо до това.

Години по-късно и далече на югоизток, в дъжда край Черен Корал, Върховен юмрук Дужек Едноръкия неофициално беше разпуснал Подпалвачите на мостове. Сержантът помнеше този момент, как стоеше в поройния дъжд, заслушан в ужасното шуртене на вода от небето, от смъртно наранения Лунен къс, надвиснал почти над главите им. Звук, който беше намразил.

Трябваше да направи като другите тогава, малцината, които бяха останали. Просто си тръгна. Но не беше от онези, които ще уседнат някъде. Дори изкусителните наслади на Даруджистан не можаха да го задържат. Вместо това беше скитал и обикалял, зачуден какво е онова с верността, което го изтезава.

Беше ли някаква изненада, че отново се бе озовал в малазанските редове? И беше ли се променило нещо? Отделенията на морските пехотинци сякаш изобщо не се бяха променили, въпреки безкрайния низ от лица, гласове, истории и всичко останало. Командири идваха и си отиваха, някои добри, някои лоши. Години на мирно караулене се накъсваха от гадни счепквания, неуморно и безкрайно боричкане. Винаги беше същото, вече го разбираше много добре. Последният миг на Малазанската империя, вече се бе убедил, щеше да е когато последният морски пехотинец падне на някое за нищо негодно бойно поле, в затънтения край на никъдето.

Не, нищо в този свят не се беше променило. Нищо отвън. Но вътре, вътре в бившия някога Подпалвач на мостове, все още служещ на империята, беше съвсем друга история.

Черен Корал. След дъждовете, след като бялата сол бе изстъргана от раменете на коженото му яке и подлютените му очи се бяха откъснали от онова, в което се бе превърнал, без все още да намерят това, в което щеше да се превърне, бе отишъл до една гробна могила. Лъскава грамада, искряща като съкровището на цял свят, където бе оставил значката си от сребро и рубин, облизания си от пламъците горящ мост.

Странно как един мъж, когото никога не бе срещал, беше могъл толкова да го промени. Мъж, както му бяха разказали, който бе дал живота си заради изкуплението на Т’лан Имасс.

„Итковиан. Ти, с твоя единствен безумен жест, ужасяващото обещание. Представяше ли си какво щеше да те направи то? Едва ли. Не мисля, че си отделил и един проклет от Качулатия миг за това, когато с ясен взор отиде и прости непростимото.“

Не знаеше много за това тогава. Но в своето почти безцелно странстване затвори кръг над неизбежното си връщане в Черен Корал, за да види какво е станало с мястото, където умряха Подпалвачите на мостове. И се бе озовал лице в лице пред раждането на бог, на вяра и безнадежден блян.

„Дори и не мигна, нали? Едва роден, само се усмихна горчиво на неизбежната си смърт. Докато толкова много от нас пристъпихме напред в порив да те защитим. Странен импулс на вярност, не към теб, а към една идея, която ти въплъти.“

Никакво насилие, никакво крайно усещане, чувство, ужас или страст; никакво място във всичките светове, реални или въображаеми, не можеше да отрече или пренебрегне тази единствена, любяща нужда.

Изкупление.

Ето тук имаше вярност, която никой смъртен не можеше да разколебае, нужда, към която никой смъртен не можеше да не се обърне, когато всички разсейвания се окажеха крехки и празни, щом един дълъг живот стигнеше до своя край.

През всичките си години, войник сред войници, а след това – скитник сред чужди, същинско море от лица беше преминало пред търсещия му поглед и във всяко едно от тях той беше видял същото. Често маскирано, прикрито, но никога достатъчно добре. Често отричано, с дръзко непокорство или с неловка стеснителност. Често притъпено от пиене или пушене на какво ли не.

„Копнеж. Потърси го, във всяка тълпа, и ще го намериш. Боядисай го във всеки цвят, който си избереш: скръб, носталгия, меланхолия, спомен, това са само нотки, поетични отражения.

И тъкмо Изкупителят, държащ изкупление в ръцете си, би отговорил на нашия копнеж. Стига само да помолим.“

Както се оказа, не беше съвсем готов да направи това, а дори и да беше, как щеше да изглежда? Да се изиграе? „Какво идва, когато копнежът най-сетне е удовлетворен?“ Е ли спасението нещо, от което да се страхуваш, премахването на последното нещо, заради което живееш? Е ли копнежът за изкупление не по-различен от копнежа за смърт? Или са фундаментално противоположни?

Далечно движение привлече погледа му и той видя нощния си меч, Оумс, да препуска към тях откъм изток. Е, тази работа беше свършена. Все пак щеше да е добре да чуе доклада от първа ръка, преди да ги свика за сбор.

Сержантът се изправи, с ръце на кръста, и се разкърши. Преди два дни, недалече оттук, беше изкопал друга яма. За да хвърли в земята хора с познати лица – и лека нощ, на всички до един.

Когато Оумс видя сержанта, застанал между старите гробове и гробници, извърна коня си от пътя и го подкара към него. Все още мислеше за онова привидение. Трудно беше да отклони мислите си. Нищо такова не му се беше случвало. Никога. Трябваше да го е уплашило, но не беше. Трябваше да е изтръпнал от ужас от прегръдката му, но не беше. А може би онази каменна глава, набита в земята и вече част от имперския павиран път, нямаше нищо общо с призрака.

Мислил беше за войнишката страст, онази студена светлина в очите, мислил беше за неприятностите, в които нагазваха някои войници, когато най-сетне заровят меча. И тъкмо мъжът, който го очакваше в края на гробището, беше навявал тези мисли. Мъжът, останал твърде дълго в строя, без никъде другаде, където да иде.

Оумс дръпна юздите и слезе. Върза коня и тръгна към сержанта.

– Беше каквото ти смяташе, че ще е, Спиндъл.

– И?

– Оправено. – Оумс сви рамене. – Нямаше много за правене, честно казано. Той вече издъхваше. Единственото, което още го държеше жив, беше гневът. Всъщност може да се е опитал да ми благодари, че го убих, но думите му не можаха да излязат покрай всичката кръв в устата му.

Спиндъл извърна поглед с гримаса.

– Виж, това вече е утешителна вяра.

– Така си мислех. – Оумс отново рамене. – Е, ще ида да прибера коня в коневръза. А след това палатката и лягам да спя...

– Още не – прекъсна го сержантът. – Капитанът ни вика да се съберем. Всички.

– Нови шибани заповеди? Тъкмо ни напердашиха сериозно. Все още ближем рани и пренебрегваме всички празни столове на игралната маса. Ротата е спаднала до три шибани отделения и искат отново да ни пратят някъде?

Спиндъл сви рамене.

Оумс помълча малко, после се огледа.

– От това място ме побиват тръпки. В смисъл, трупове на бойно поле е едно – това, че всички са нападали наведнъж, половин ден работа. То си е ролята, която играем, тъй че по-добре да ти е удобно в нея, нали така? Но гробища! Поколения мъртви, единия връз другия и другия връз него, и тъй нататък. За столетия. Потискащо е.

– Нима? – попита Спиндъл, гледаше Оумс с неразгадаемо изражение.

– Намирисва на... не знам. Безполезност?

– Защо не приемственост?

Оумс потръпна.

– Аха. В това да си мъртъв. – Поколеба се, после попита: – Сержант, мислил ли си някога за боговете?

– Не. Трябва ли?

– Ами, нали те са ни направили? И ако е така, защо, мамка му? И не стига това, ами се мотаят наоколо и се бъркат в нашите работи. Сякаш не могат да ни зарежат и да ни оставят да си вървим по нашия си път, като някоя проклета дърта гувернантка, отказваща да напусне празненството, и ето те теб, задъхани сте от похот с някоя хубавица и и двамата се озъртате за храсталак, в който да се скриете и... – Видял невярващото изражение на лицето на сержанта, Оумс не довърши мисълта си. Потърка бързо лице и се усмихна глупаво. – Искар да ме вземе дано, уморен съм.

– Иди да прибереш коня, Оумс – рече Спиндъл. – Може и да имаш време за хапка две, преди да се съберем.

– Отивам.

– И браво за... изпълнената задача.

Оумс кимна и тръгна към коня си.

Слънцето беше по-ярко бяло на бяло небе още преди пладне. Шуртенето на водата в тесния изкоп, минаващ успоредно на стената, беше като фон. Петелът, който бе кукуригал още от разсъмване, внезапно издаде приглушен звук и след това злокобно се смълча.

Стилуотър стоеше и гледаше как едрият тромав войник навлича тясната си ризница. За пореден път железни брънки се заплетоха в кичурите му дълга мръсна коса, откъснаха ги от черепа, тъй че тук-там по туловището му златни блясъци пробягаха над синкавото желязо. Макар никога да не издаваше и звук, докато правеше това, няколко отскубвания винаги бяха достатъчно жестоки, за да зачервят сипаничавото му лице и очите му да се насълзят.

След като намести ризницата, той взе колана с меча си. Странно защо дълги кичури червено-руса коса имаше и по бронзовата обшивка на ножницата му. След като пристегна здраво колана над бедрата си, той спря, за да почеше сплеснатия си изгърбен нос, скришом изтри сълза, протекла от лявото му око, отдели още миг да забърше протритите си кожени гамаши и чак тогава се обърна към нея.

– Кълна се в куцащия Искар, Фолибор, отиваме само до командната палатка. – Тя посочи през парадния терен на укреплението. – Ей я там. Където си е била винаги.

– Винаги съм вярвал, че подготовката е спасението на войника, Стилуотър. – Той присви очи и погледна над лагера. – Освен това най-измамните пътеки винаги са тези, които изглеждат лесни. Да взема ли и Бланкет? Той е в нужника.

Стилуотър се намръщи. Бланкет я изнервяше.

– Откога е там?

Фолибор сви рамене.

– Не се знае колко ще отнеме.

– Защо, какво му е?

– Нищо. Казах ти. Той е в нужника. – Помълча. – В ямата. Изтървал си амулета, който му дала баба му.

– Амулета с надписа? Онзи, дето гласи „Убий това момче преди да порасне“? Що за семеен спомен е това? Бланкет не е добре с главата, честно.

Фолибор сви отново неловко рамене.

– Все едно – каза Стилуотър. – Да тръгваме. Капитанът бездруго едва ли ще се зарадва на Бланкет, омазан с лайна.

Тръгнаха.

– За другите не знам – рече Фолибор, – но аз поне оценявам вродения ти ум.

– Вродения ми какво?

– Вродения ти ум.

Тя го изгледа озадачено. Тежките бяха странна пасмина. Какво всъщност правеше железните юмруци във всяко отделение толкова шантави? Имаха една-единствена задача в края на краищата и тя беше да скочат с главата напред във всеки въртоп, който ги връхлетеше. Да излязат напред, да удържат атаката и после да се оттеглят назад. Съвсем просто.

– На теб дори не ти трябва да си грамотен – подхвърли тя.

– Пак ли с това, Стилуотър? Виж сега, четенето е лесно. Трудното е това, което правиш с всичките думи, дето ти влизат в главата. Смятай. Десет души могат да прочетат едни и същи проклети думи и после да си тръгнат с десет различни тълкувания.

– Мхм.

– Точно затова има правило ние тежките да стоим настрана от писмени заповеди.

– Защото ви объркват.

– Именно. Заклещваме се във всичките пермутации, нюанси, дедукции и заключения. Всичко е прекалено сложно. Какво наистина има предвид капитанът в края на краищата? Когато пише, примерно, „настъпи към фронта“. Фронта на кое? Ами ако съм се сдърпал с някой лихвар кожодер и вече има договорка срещу мен? Тогава няма ли да е по-точно „отстъпи към фронта“? В смисъл, ако приема тази заповед лично.

Тя го изгледа отново. Твърде огромен, за да ѝ е спокойно с него, изпъкнало чело и грамадна ръбеста глава под проскубаната дълга коса, плоско лице, повечето скрито под рижавата брада, огромен сплескан нос, малки сини очи с рехави мигли.

– Казваш, че това сполетя Първо отделение ли? Тежките се придържаха към заповедите и само след половин камбана всички бяха мъртви?

– Не казвам, че това е станало с Първо – отвърна той. – Просто една възможност от дълъг списък възможности. И ти май би трябвало да знаеш по-добре от мен.

– Тогава какво мислиш, че стана с Първо, Фолибор?

– Мен ли питаш? Откъде да знам? Как би могъл да знае някой?

Тя се намръщи.

– Все някой знае.

– Така казваш непрекъснато. Слушай, забрави Първо. Те си отидоха. Мъртви са. Истинска бъркотия.

– Каква бъркотия?

– От истинските, каква.

Докато наближаваха командната палатка, ефрейтор Снак се появи отнякъде и ги пресрещна.

– Точно вас двамата търсех!

Стилуотър потръпна от вещия поглед, с който я удостои Фолибор. Той и предупрежденията му за лесните пътеки.

Снак се мъчеше да затегне колана си, опипваше някак учудено внушителния си корем, изненадан сякаш, че го намира там.

– Бланкет къде е? – попита намръщено. – Трябва да сме цялото отделение за това. Капитанът чака.

– Долу в нужника е – отвърна Стилуотър. – Гази в пикня и лайна и си търси амулета.

– Оня, дето си го държи в задника?

– Добро предположение.

– Онзи, дето го изстреля веднъж от задника си точно в центъра на пламъците?

– Най-добрата стрелба с пръдня, виждана някога, сър – рече Фолибор и кимна сериозно. – Бас слагам, че съжалявате, че го пропуснахте.

– Съжалявам не е точната дума – отвърна Снак. – Ами иди да го вземеш тогава. Тоест двамата. За да няма спор.

– Тогава и тримата ще закъснеем – изтъкна Фолибор. – Може би ще искате да преосмислите тази заповед въз основа на произтичащите утежнения, сър. Сега го няма един войник, но тогава ще ги няма трима. Това е половината Четвърто отделение, сър.

– Повече от половината – подхвърли Стилуотър. – Никой не е виждал Аникс Фро от дни.

Тежките вежди на Снак се вдигнаха.

– Аникс още ли е в нашето отделение? Мислех, че са я прехвърлили.

– Нима? – попита Стилуотър.

Веждите този път се смръщиха.

– Не са ли?

– Не е ли дошла заповед?

– Не съм виждал никаква заповед. – Снак вдигна ръце. – И какво, Аникс Фро е прехвърлена?

– Нищо чудно, че не се мярка наоколо – рече Фолибор.

– Чакай малко, Снак – каза Стилуотър. – Като наш ефрейтор, как така не знаеш нищо за каквото и да е прехвърляне, или за заповеди, или каквото и да било? Не е като сержантът ни никога да не ни казва нищо.

Снак я зяпна с неверие, месестото му лице почервеня.

– Да, така е! Точно така е, малоумна вещице! Той никога нищо не ни казва!

– Все едно, повече от половината, значи – настоя Стилуотър. Тежкият е прав. Кои са всички тук за Четвърто? Точно така, ефрейторът и сержантът. Останалите газим в шибания нужник. Няма ли да замирише лошо, когато сержантът ще може само да свие рамене за липсващото си отделение?

– О, Стилуотър – рече Фолибор, – трябва да знаеш, че се смея вътрешно.

– Какво?

– Такова невинно изражение на милото ти личице. И, о – добави той, загледан над рамото ѝ, – ето я и нея.

Стилуотър и Снак се извърнаха и видяха Аникс Фро, която влачеше крак по плаца общо взето в тяхна посока. Ефрейторът пристъпи напред.

– Анис! Бързо тука, проклета да си!

Тя тръгна към тях малко на зигзаг, но иначе стабилно. Изглеждаше бледа, но пък тя винаги изглеждаше бледа. Освен това очите ѝ бяха подпухнали малко повече от обичайното. Прокълната си беше с някаква вродена болнавост тая Аникс Фро.

– Горката Аникс – каза Стилуотър, щом жената спря при тях.

– Защо да съм горката? – попита Аникс ядосано. – И между другото, защо всички ме гледате така?

– Ефрейтор Снак каза, че си прехвърлена – отвърна ѝ Фолибор.

– Тъй ли? О, слава на боговете!

– Не! – каза Снак. – Не си прехвърлена, проклета да си. Но липсваше от дни.

– Не съм. Знаех много добре къде съм през цялото време. Вижте, нямаше ли заповед Мизерната рота да се събере?

– Не ни харесва това име – рече Снак.

– Кои сте това вие? – попита Аникс. – Не ние се наричаме Мизерната рота, със сигурност. Което прави почти всички, ефрейтор.

Разговорът им беше прекъснат от сержант Дрилбент, който излезе от командната палатка.

Изведнъж притеснен, Снак запелтечи:

– Всички сме налице, сержант, освен Бланкет, който сере амулети в нужника. В смисъл...

Стилуотър милостиво го прекъсна:

– Иска да каже, че Бланкет наистина е в нужника.

– О – намеси се Фолибор. – Наистина те обичам, Стилуотър.

– Какво? – ядоса се тя. – Какво каза? – Вниманието ѝ отново се насочи към Дрилбент. – Идеята, сержант, е, че Бланкет не е загуба за тази среща. След като без амулета си бездруго не може да стреля със задника си.

– Капитанът не беше впечатлен... – почна Аникс.

Сумтенето на сержанта я накара да млъкне, както и останалите. Всички вече гледаха Дрилбент, а той пък погледна нагоре към почти бялото небе. След миг стисна кротките си кафяви очи, ощипа се по месестия нос, след което се завъртя и тръгна обратно към командната палатка. С небрежен жест ги подкани да го последват.

Стилуотър сръга Снак в рамото.

– След него, идиот. Всичко е наред.