Тайната съпруга

Пролог

Езерото Аканеби, щата Ню Йорк,

19 юли 2016

Бяха изминали двайсет и девет часа, откакто Кити Фишер напусна съпруга си, през което време бе пропътувала почти шест хиляди километра. Според списанието в самолета разстоянието между Лондон и Ню Йорк беше 5570 километра, а пък таблото в наетата кола показваше, че след като напусна летището бе изминала 405 километра. Цял океан и половин щат я деляха от Том. Очакваше да е разстроена, вместо това усети истинско равнодушие.

В Англия вече наближаваше четири и половина, бе неделя следобед и тя се зачуди какво ли прави Том. После, като си го представи как се мотае из къщата по шорти и тениска, се намръщи. Колко ли време щеше да мине преди да се досети, че жена му е отлетяла за Америка да търси бунгалото край езерото, което бе наследила от прадядо си?

Специално се постара да не оставя никакви следи след себе си, за да не научи адреса ѝ. Нека малко се поизпоти. Заслужаваше го, заради изневярата си. Думата я накара да потръпне и в главата ѝ неволно изникна съобщението на телефона му. Още беше в шок. Всичко изглеждаше нереално. „Спри да мислиш за това!“

Гласът от навигационната система прозвуча успокоително и уверено:

„След сто и осемдесет метра завийте наляво по Биг Брук Роуд“. Стана ѝ приятно някой да ѝ казва какво да прави. Тъкмо от това се нуждаеше, когато целият ѝ живот се разпадаше. След няколко минути жената-глас изглежда се обърка: „Достигнахте крайната дестинация“, съобщи тя, но Кити виждаше само гъста гора от двете страни на пътя. Продължи напред, а гласът настойчиво ѝ нареди: „Обърнете посоката“.

Кити слезе от колата, за да огледа наоколо. Между сплетените клони на дърветата забеляза пътека, обрасла с трева до кръста. Погледна картата, изпратена ѝ с документите за собственост на бунгалото, и реши, че това трябва да е мястото. Ако навлезеше с колата, клоните щяха да надраскат боята, затова реши да тръгне пеш, проправяйки си път с ръце през гъсталака. Посрещнаха я рояк насекоми и силно ухание на влажна зеленина, като от окосена трева след дъжд. След още няколко крачки зърна металносивата повърхност на езерото Аканеби, по която танцуваха проблясъци светлина. Когато достигна брега, спря и се огледа, после пак сведе поглед към картата. Бунгалото трябваше да е някъде там.

И тогава, на около четиристотин метра, забеляза една купчина, превзета от пълзящи растения. От трийсет години никой не бе живял там и Кити очакваше да завари само развалини. Вместо това гората сякаш грижовно бе обгърнала постройката в пашкул, за да я предпази от външни влияния. Бурени пълзяха около основата, провираха се навътре през изпочупените прозорци и се стелеха по покрива като плащ. Входната врата едва се забелязваше през гъстата, преплетена зеленина. Но местоположението на бунгалото, сгушено на малко възвишение само на няколко метра от каменистия бряг, беше зашеметяващо.

Тя се приближи, за да го огледа отблизо. Малък кей, който някога се бе простирал над водите на езерото, отдавна се бе разпаднал и от него бяха останали само няколко самотни дървени пилона. Стволът на младо дърво, поникнало изпод верандата, бе избушил дъските и стърчеше между стъпалата, а плъзналите му преплетени корени приличаха на змийско гнездо. Но покривът от гофрирана стоманена ламарина изглеждаше непокътнат и предпазваше стените. „Бетонови основи“, каза си тя.

Кити се примъкна и се изкачи на верандата, от чийто покрив висяха ръждясали вериги и подсказваха, че някога там е имало люлка. Тя си представи прадядо си, седнал на нея, зареял поглед в красивата панорама напред, може би с бира в ръка. Разбута сплетената растителност, за да се добере до вратата, и откри, че не е заключена. Вътре беше мрачно и миришеше на плесен, на мокра, гъбясала стара дървесина. Рояци прашинки танцуваха на светлината, процеждаща се през капаците на прозорците. Когато очите ѝ привикнаха към сумрака, Кити установи, че се намира в голямо помещение с ръждясала печка, старо метално легло с плесенясал дюшек, дървено бюро и камари боклуци навсякъде: пожълтели вестници, стари консервни кутии и чифт овехтели гумени галоши.

Тя внимателно прекоси стаята. Видя врата към баня с вана на ръждиви петна, мивка и тоалетна. Самотната четка за бръснене на полицата бе омотана с паяжина. За нейно учудване, когато дръпна ръчката, в тоалетната потече вода, а след кратко свистене от чешмата шурна тъмна струя. Предположи, че сигурно са свързани към водоизточник на хълма отзад и че има подземна септична яма, която трийсет години не е била почиствана.

Върна се в голямото помещение и реши да обиколи, за да провери състоянието на стените и тавана. За щастие подът изглеждаше стабилен. Помисли си, че би могла да пренощува там, ако изчисти боклуците и окастри джунглата, за да си осигури свеж въздух.

Излезе на верандата и се захласна по гледката. Две сребристи брези се извисяваха между бунгалото и брега, плискан от малки вълни. Не се виждаше никаква следа от човешко присъствие; отсрещният бряг, на около километър и половина, тънеше в гъста растителност. Бяха само тя, дърветата и езерото, и усещането беше неописуемо.

Кити се върна до колата за багажа си и помъкна чантите по пътеката, оставяйки диря от стъпкана трева. Изяде сандвича с осолено говеждо и кисели краставички, който бе купила на летището, изпи кенчето „Севън ъп“, измъкна здравите платнени ръкавици и се залови да скубе пълзящите буренаци, задушаващи бунгалото. Мина ѝ през ума, че вече го чувстваше като свое. Влюбваше се в това място.

Разпозна едно от растенията – онова, което в гимназията тайно си лепяха по гърбовете. От друго се разлетяха спори, които раздразниха гърлото ѝ. Внимаваше листата на плевелите да не докосват кожата ѝ, защото беше чувала, че в Америка имат отровен бръшлян, макар да не знаеше как изглежда. Рояк дребни черни мушици полетяха във въздуха и бяха отнесени от бриза. Кити работеше с яростна решимост, с надежда, че изтощението ще заглуши паническите мисли, които се надигаха в съзнанието ѝ. „Не мисли за Том. Спри да мислиш за него.“ Беше си взела мобилния телефон и лаптопа по силата на инерцията на двайсет и първи век, но и двете устройства си стояха изключени. Не би понесла да слуша извиненията и оправданията му, изобщо не искаше да има нищо общо с това.

След като изскуба по-голямата част от растителността наоколо, установи, че овехтялата дървена облицовка правеше бунгалото да изглежда като органична част от пейзажа. Стаята, макар и единствена, беше доста голяма – приблизително шест метра дълга, с прозорци от всички страни, а на покрива стърчеше малък комин. Тя влезе вътре и събра боклуците в плътни найлонови чували, които бе донесла, като току се спираше да прочете някое заглавие от пожълтелите вестници: авария в ядрената електроцентрала в Чернобил, Русия; експлозия на космическия кораб „Челинджър“. Пружината на леглото отдавна беше провиснала, затова я извлече навън и реши да се заеме с нея по-нататък, после разгъна спалния чувал, който предвидливо бе взела, и го разположи в единия ъгъл.

Приключи, когато слънцето се снишаваше над езерото, птиците мощно пееха в захлас в последен прилив на енергия за деня. Тя приседна на верандата и се заслуша. Обади се американски козодой. Никой не можеше да сбърка флиртаджийското му подсвирване. Прилепи се стрелваха наоколо като сенки, а от далечината долиташе жабешки хор.

Внезапно погледът ѝ беше привлечен от нещо проблясващо в корените на дървото, което зърна между процепите на разнебитените дървени стъпала. Легна по корем и провря ръка, за да го хване, и се изненада от тежестта на предмета. Измъкна го и видя златен овал, дълъг около два сантиметра, обсипан с разноцветни скъпоценни камъни – син, розов и златист – положени сред филигран от златни стръкчета като увивни растения. Изглеждаше скъп. На задната страна личеше надпис, поизтъркан от годините. В най-горния му край имаше дупка и тя предположи, че е бил носен на синджир. Някой трябва тежко да е преживял загубата на толкова скъп медальон. Никога не бе виждала подобен накит.

Кити го пъхна в дълбокия джоб на джинсите си и взе още един от сандвичите от летището – този път с пуйка и салата. Това щеше да е вечерята ѝ, полята с малка бутилка „Шенин блан“, която бе купила в самолета. Седеше на ръба на верандата, провесила крака. Пред нея дърветата се поклащаха от нежния бриз, а гладката повърхност на езерото отразяваше драматични окраски на небето, преливащи от бледорозово в нежнолилаво до златисто и бакърено, пленяващи и сюрреалистични като начало на холивудски филм.

1.

Царско село, Русия, септември 1914

Докато идваше на себе си от дълбокия сън, Дмитрий Малама смътно долови приглушени гласове наблизо и усети нежното докосване на хладния бриз по лицето си. Главата му сякаш кънтеше; слепоочията му пулсираха от пронизваща болка, която ставаше още по-мъчителни от светлината. Изведнъж се сети, че се намира в болнично отделение. Докараха го предишната вечер и последното, което видя, бе една сестра, която му дава да изпие лауданум, разбъркан във вода.

Тогава си спомни за крака си: дали го бяха ампутирали през нощта? Откакто го раниха на фронта, живееше в страх, че ще се инфектира и ще го загуби. Отвори очи и се надигна на лакти, за да погледне: изпод чаршафа се очертаваха две подутини. Отметна го и с огромно облекчение видя, че левият му крак, омотан в бинтове, все още си беше на място. Раздвижи пръсти, за да се увери, и отново се отпусна на възглавницата, като се опита да игнорира всичките болки – от крака, от главата и от корема.

Поне имаше двата си крака. Без тях нямаше да може повече да служи на страната. Щяха да го пратят у дома да живее с майка си и баща си, негоден за нищо, жалко същество, подскачащо на дървена протеза.

– Събуди се. Искаш ли нещо за ядене? – попита тантуреста медицинска сестра с мъхести мустачки, която приседна на леглото му и без да дочака отговор, поднесе лъжица овесена каша към устата му. Стомахът му се надигна и той извърна глава. – Много добре, ще се върна по-късно – каза тя, мимоходом докосвайки челото му с хладните си пръсти.

Той притвори очи и се унесе в полудрямка. Чуваше шумовете в отделението около себе си, но главата му тежеше като камък, в мислите му се щураха разни образи: от войната, на приятеля му Малевич, прострелян, кървящ на тревата, на сестрите му, на дома им.

Отнякъде долетя звънлив момичешки смях. Едва ли принадлежеше на грубоватата сестра от преди малко. Леко отвори клепачи и видя високите, стройни фигури на две млади сестри в искрящо бели касинки и дълги безформени престилки. Ако за пръв път се събуждаше на това място, би си помислил, че е умрял и вижда два ангела.

– Познавам ви – каза единият ангел и долетя до леглото му. – Бяхте в имперската гвардия на двореца Петерхоф. Струва ми се вие се хвърлихте в морето да спасите едно куче?

Гласът ѝ беше нисък и приятен. Когато се приближи към леглото му, той стреснато осъзна, че това е великата княгиня Татяна, втората дъщеря на цар Николай. Докато Олга, най-голямата, приличаше на баща си, Татяна по структура напомняше на майка си. Гледаше го внимателно със сиво-теменужените си очи в очакване на отговор.

– Опасявам се, че бях аз. Униформата ми стана на нищо, капитанът побесня, а кучето беше улично и само изтръска козина и отпраши без едно благодаря. – Той ѝ се усмихна. – Изненадан съм, че сте чула за случая, Ваше Имперско Височество.

Тя също му се усмихна.

– Чух историята от охраната и ги помолих да ми покажат кой е героят. Изглежда обичате кучета.

– Много. Имам две у дома – борзая и лайка. Палавници са, но ми липсват ужасно.

– Баща ми е почитател на борзая. Имаше такова куче и твърдеше, че е по-интелигентно от повечето човешки същества. Беше смазан от мъка, когато то почина. – Тя сбърчи красивия си нос. – Другите, които държим в кучкарника, лаят постоянно. Бих искала да си имам мое куче в двореца, но трябва да е по-кротко. Може би вие ще ме посъветвате?

Той се почувства поласкан, че една велика княгиня си общува така непринудено с него, без официалности.

– Разбира се, Ваше Имперско Височество. Големи или дребни кучета предпочитате?

– По-дребни. И няма нужда да ме наричате „Ваше Имперско Височество“. Тук съм сестра, а не кралска особа. Мама, сестра ми Олга и аз се обучаваме за медицински сестри, за да бъдем полезни във войната. Наричат ме вече сестра Романова Три, а те са Едно и Две.

Тези безлични прозвища го разсмяха.

– Обичате ли териери, сестра Романова Три? Черният руски териер е умно куче и не е прекалено енергично. Шпаньолите също са популярни сред дамите заради копринената си козина. А има и малки породи булдоци. На мен особено ми допадат френските булдоци.

– О, да! – запляска тя с ръце. – Обичам тези сериозни, сбръчкани муцуни, сякаш носят света на гърба си.

Сестра ѝ Олга – другият бял ангел, подвикна, че продължава към другото отделение. Дмитрий очакваше Татяна да я последва, но тя никак не бързаше.

– Виждам, че имате рана на крака – каза тя. – Много ли боли? Мога ли да ви донеса нещо?

Той поклати глава.

– Благодаря, добре съм. Просто съм ядосан на себе си, че бях толкова невнимателен и допуснах да ме ранят още в първата седмица на войната.

– Рана от куршум ли е?

Въпросът ѝ го върна към момента, когато се втурна да изтегли Малевич от бойното поле, влачейки го за яката. Бе почувствал удар в бедрото, но не му обърна внимание, защото трябваше да спаси приятеля си.

– Да. Не осъзнах, че съм уцелен, докато не се върнахме в лагера. Беше странно, защото болката и кървенето започнаха чак тогава. – Кръвта внезапно бе шурнала и той се бе строполил на тревата. Истинска мистерия бе защо не прокърви по-рано, там, на бойното поле – сякаш сила свише го бе пазила. Спомняше си, че след като колабира, му стана много топло, после започна да трепери със стиснати зъби. Разкъсаха крачола му и видяха голяма дупка. Куршумът бе пронизал лявото му бедро от единия до другия край и бе одраскал и десния крак. За щастие не беше останал вътре. Може би благодарение на това лекарите бяха успели да спасят крака. През последните седмици го бяха транспортирали от фронтовата линия при Гумбинен, Източна Прусия, през няколко лазарета, до Екатерининския дворец в Санкт Петербург, където голямата бална зала бе превърната в медицинско отделение.

Татяна го попита в кой полк е служил и не сдържа възторженото си възклицание, когато чу, че е бил в 8-ми Вознесенски улански полк.

– Та вие сте един от моите хора! Трябва да полагам специални грижи за вас. – На четиринайсетия си рожден ден Олга и Татяна бяха удостоени с почетното командване на техни собствени полкове.

– Голяма чест е да ме лекува полковник – ухили се той. – Но, предполагам, ще трябва да се държа с вас тук по устав.

Поговориха още малко за войната, подпалена само преди няколко седмици от агресивния милитаризъм на германския кайзер. Дмитрий все още беше в шок, а Татяна му призна, че за цялото ѝ семейство бе още по-тежко, тъй като имаха толкова много роднини германци от страна на майка им, родена там. Нарече кайзера свиня. Олга се огледа за сестра си и разпери ръце в знак на нетърпение.

– Трябва да се захващам за работа – каза Татяна. – Прикрепена съм към една по-опитна сестра, която ме очаква да ме обучава. Но кажете, има ли нещо, което бих могла да направя, за да се чувствате по-удобно тук?

– Бих ви помолил за някоя книга... Каквато и да е. Обичам да чета. – Надяваше се, че не е твърде дързък. – Ще ви я върна, разбира се.

– И аз обичам да чета – с нескрит възторг отвърна тя. – Кои са любимите ви автори?

Той се поколеба. Напоследък толкова много писатели бяха антицаристи: Александър Куприн, Максим Горки, Иван Бунин... трябваше да избере някой класик.

– Толстой, разбира се. И Чехов.

– Съгласна съм с вас – каза тя. – И аз предпочитам класиците пред съвременните автори. Моят абсолютен фаворит е Тургенев. Чел ли сте „Бащи и синове“?

Дмитрий остана изненадан, тъй като романът разказваше за по-младото поколение, отхвърлящо ценностите на стария аристократичен ред.

– Отдавна, като дете. Харесвам поетика в стила на Тургенев. Изгражда образи, които докосват душата.

Отговорът му я удиви.

– Самият вие звучите като писател.

Той направи физиономия.

– В младите години си водех дневник, но отдавна изоставих това занимание. Кара ме да се чувствам хленчещ и егоцентричен.

– Така ли? Аз поддържам дневник. Старая се да представя ежедневните събития правдиво. Обичам предизвикателството да откривам точните думи и често изникват в главата ми, докато правя нещо съвършено различно: когато работя тук в болницата или бродирам, или... – тя замълча и леко се изчерви.

Харесваше му начина, по който тя говореше – бавно, подбирайки думите с интелигентност, прозираща в погледа ѝ.

– В такъв случай имате усет на писател.

Тя се разсмя.

– О, едва ли мога да претендирам... никой освен мен не чете дневника ми.

– Без аудитория човек се изразява най-искрено. Писането ми помагаше да се анализирам по-добре. Знаете как понякога реагирате инстинктивно, по начин, който ви озадачава? Мислите си: защо съм така ядосана? Защо това ме натъжава? Забавно е да търсите искрицата, провокирала такава реакция – може да е било нещо съвсем незначително, дръпнало струна и събудило емоции от предишно преживяване... изучаването на човешката природа е най-неустоимото предизвикателство. – Той замълча, опасявайки се, че говори прекалено и вероятно я отегчава, но тя го слушаше много внимателно.

– Знам точно какво имате предвид – каза тя и прехапа устна сякаш нещо се въртеше в главата ѝ.

Дмитрий я наблюдаваше и си мислеше какво открито, непринудено момиче е тя. Беше очаквал царските дъщери да са надменни и изтънчени като най-знатните дами на аристокрацията в Санкт Петербург, но Татяна изглеждаше съвсем различна. Разговаряше с него като с равен.

– Сестра Романова Три – женски глас се провикна откъм вратата.

– Идвам, сестра Чеботарьова. – Тя хвърли кратка, сърдечна усмивка на Дмитрий и каза: – До утре – и забърза към отделението.

Дмитрий я проследи с поглед и с усмивка, напълно забравил болката си. Запита се на колко ли години трябва да е Татяна, после изчисли, че е на седемнайсет – шест години по-млада от него. Изглеждаше още по-млада. А и беше много по-красива, отколкото си я беше представял, когато я бе зървал от разстояние. Със съвършена бяла кожа, с очи като дълбоки езера, с устни с цвят на горски плодове... Ако не беше Романова, Дмитрий би флиртувал с нея. В годините на служба в имперската гвардия бе направил серия от завоевания сред младите благороднички от Санкт Петербург, макар че нито една не успя да задържи интереса му за дълго. Но ето ти на, помисли си той, едно момиче, по което лесно би могъл да хлътне.

2.

На следващата сутрин Дмитрий отвори очи и се вторачи в тавана, по който херувими, грифони и други митологични същества танцуваха в метличеносини дъги. Грамаден полилей на няколко етажа проблясваше, огрян от слънчевите лъчи. По покритите с бяла коприна стени бяха изрисувани сини цветя. Намираше се в Синия салон на Екатерининския дворец – място, в което само беше надзъртал по време на караул в имперската стража. Съседът му по легло, мъж на име Степанов, му каза, че балните зали в Зимния дворец също са били превърнати в лазарет за ранени войници. Всички декорации и ценните мебели бяха изнесени и на тяхно място поставени болнични легла, но триножникът и предпазната решетка на камината бяха от позлатен бронз, а изящният часовник на перваза отгоре изобразяваше гръцките богове Бакхус и Момус от мрамор и бронз. Богатствата на Романови бяха несметни.

Царското семейство вече не живееше в Екатерининския дворец, защото предпочитаха относителното уединение на близкия Александров дворец през зимата, на Петерхоф през лятото и на екстравагантния лукс на царската яхта „Щандарт“ или кримския им дворец в Ливадия за ваканциите. Повечето величествени дворци, простиращи се по бреговете на Балтийско море в Санкт Петербург, където Дмитрий беше служил, се пазеха за церемониални цели: да забавляват гостуващи знатни личности и за специални държавни събития.

Какво ли беше да израснеш с толкова невъобразимо богатство, чудеше се Дмитрий? Да имаш клетка за слонове и китайски театър в градината си, да те разкарват в лъскави нови автомобили, управлявани от униформени шофьори, да можеш да купуваш, каквото пожелае сърцето? Татяна не приличаше на разглезено момиче, но блясъкът, в който бе отгледана, веднага я отличаваше от всички. Той знаеше, че дрехите ѝ се правеха от френски модисти, а шапките ѝ пристигаха от най-известни магазини в Лондон; парфюмът ѝ беше направен от „Брокар и Ко“, а обувките – от Хенри Уайс. Често бе забелязвал пакетите от специални доставчици. Макар той да беше син на армейски генерал, член на семейство от висшата класа с добри контакти, със сигурност не можеше изобщо да се надява да се сближи с Татяна. Невъзможно бе, въпреки всичко.

Погледна часовника и се зачуди кога ли ще дойде тя. Предишния ден се бе спряла край леглото му преди обяд. Успя да хапне нещо от закуската, а мустакатата сестра смени превръзката му. Донесе му купа с вода и бръснач, за да се обръсне, после среса косата си и направи всичко, за да изглежда представителен, когато Татяна се появи.

Тя долетя в десет с пламнало лице и с три книги под мишница.

– Надявам се, че не ви накарах да ме чакате дълго. Трябваше да присъствам в часовете, после да отида до храм „Знамение“, за да се помоля за нашите войници. Ето – дали някоя от тези ще представлява интерес за вас? – Тя постави книгите на завивката, после дръпна стола и седна до леглото му.

– Колко мило от ваша страна, сестра Романова Три – усмихна се Дмитрий. Взе първата книга: „Бащи и синове“ на Тургенев. – Ще се радвам да я препрочета, да видим дали помня нещо. – Тя го загледа нетърпеливо, докато той прелистваше другите книги. – Никога не съм чел „Кройцерова соната“ на Толстой, затова нямам търпение да я започна. А кратките разкази на Горки са съвършени: помня онзи за тунела през планината – чела ли сте го?

– Ах, толкова е зловещ. Мислите ли, че е възможно планините да имат дух, който може да наранява хората, които го рушат?

Този ден очите ѝ изглеждаха сиви, с лилави оттенъци по края на ирисите. Една червеникавокафява къдрица се бе изплъзнала отстрани през бялата ѝ касинка.

– Помня, че съм виждал как се копае един тунел, и ми се стори престъпление срещу природата. Горки е доловил този момент на нараняване. Благодаря за книгите. Сега съм добре зареден и няма да съм толкова дразнещо капризен пациент. – Той погали скъпата подвързия от мароканска кожа.

Тя се огледа наоколо, не знаеше дали да вярва на думите му, тогава осъзна, че той я провокира.

– Може би ще има възможност да ги обсъдим, когато ги прочетете. Обичам да разговарям за книги. Често пиша критики за тях в моите дневници.

– Не мога да си представя откъде намирате време и за дневник. Оставам с впечатление, че дните ви са напълно заети: сестра, велика княгиня, полковник... – той правеше опити да изкопчи повече информация за живота ѝ.

– Пиша всяка вечер преди лягане. Всъщност, тъкмо за вас писах снощи. – Тя пламна. – Мама казва, че сте герой, че сте спасил ранен офицер под обстрела на врага. Тя ще ви връчи Златно оръжие „За храброст“.

Дмитрий се изненада.

– Това е нещо като застрахователна полица за всички войници. Ако видиш шанс, промъкваш се да извлечеш ранения, с надеждата, че един ден някой може да направи същото за теб. – Не ѝ каза, че офицерът беше негов приятел и все още нямаше новини дали Малевич бе оцелял от раните си. Знаеше, че думите щяха да заседнат на гърлото му, ако проговореше.

– И все пак, сигурна съм, че не дават награда за храброст на всекиго. Подозирам, че просто скромничите. Имате героическо излъчване – каза тя с блеснал поглед.

Този път той се разсмя на свой ред.

– Не съм сигурен какво е героическо излъчване! Баща ми беше истински герой. Беше кавалерийски генерал в армията на цар Александър, участвал в много битки, а през 1904-та стана вицекрал на Грузия. Има толкова много медали, че куртката му тежи като броня. Аз съм прост кавалерист, който изпълнява заповеди.

– Баща ви бие ли се в сегашната война?

– Не, пенсионираха го в родния ми град Лозоватка, в Екатерининская провинция.

– Никога не съм била там. Красиво ли е?

Дмитрий сбърчи нос.

– Малко градче, разположено на красива река недалеч от Азовско море, но Ваше Имперско Височество нямате причина да отивате там. Нямат никакво знатно общество. В детството ми беше селска провинция, но започнаха да копаят за руда и да отцепват огромни късове от земята, точно като с тунела на Горки.

– Семейството ви голямо ли е? – Тя го гледаше настойчиво. – Какво детство имахте?

– Не колкото вашето семейство, Ваше Имперско Височество. Имам две по-големи сестри – Вера и Валерина, но нямам братя. Момичетата все се опитваха да ме въвлекат в техните игри, обличаха ми разни костюми и ме караха да изпълнявам роли в представленията им. Нямате идея колко добре се отразява на формирането на характера на едно малко момче да го принуждават да си слага перука и халат и руж на скулите! Измъкнах им се на девет години, когато се сприятелих с един от ратаите в семейното ни имение. Той ме научи на лов и риболов, тъй като баща ми често отсъстваше от дома. В общи линии, имах прилично детство. – Не ѝ каза за яростните скандали, когато сприхавият му баща се връщаше, нито за безмилостните побои, които бе понасял, понякога с камшик.

– Кажете, сестрите ви омъжени ли са вече?

– Вера е омъжена за принц Александър Ерстави-Ксани от Грузия, но Валерина все още живее у дома с родителите ни. Вече е двайсет и шест годишна и се надявам, че още има възможност да си намери съпруг, но тя е по-кротката от двете, дори прекалено свенлива. Много съм близък с нея.

– Бих искала да се запозная с тях! – възкликна Татяна. – Почти не познавам други жени извън семейството ни. Мама тъкмо бе започнала да ни разрешава с Олга да присъстваме на балове и соарета, когато войната избухна. Слушахме музиката, долитаща през прозорците, виждахме красивите дами, които карат кънки по Балтийско море, но колкото и да се молехме, изобщо не ни позволяваха да се присъединим. Леля Олга – сестрата на татко – често ни канеше, но мисля, че дамите се чувстваха притеснени да общуват с нас. Вероятно никога нямаше да ви срещна, кадет Малама, ако не беше тази война и вашата рана.

– Много се радвам, че се запознахме, сестра Романова Три. Разговорът ни облекчава досадата ми от принудата да стоя закован на това легло, ушите ми спират да чуват стенанията и хъркането на моите събратя офицери. – Ръката ѝ докосваше завивката му, бе толкова близо и така му се искаше да я хване или да я поднесе към устните си. Би го направил с друга жена, но не би си позволил с една велика княгиня Романова.

Сестра ѝ Олга влезе в стаята и се приближи към тях. Беше по-ниска от Татяна и с по-грубоватите си черти и бледосини очи не можеше да се мери с нейната красота.

– Кой е този пациент, който отнема цялото ти внимание? – попита тя със закачлив блясък в очите. – Да не би да е кадет Малама, офицерът, за който ни проглуши ушите цяла вечер?

Татяна пламна, а Дмитрий сведе глава и каза:

– A votre service.1

– Извинете, че ви прекъсвам – продължи Олга, – но сестра Чеботарьова ме попита дали бихме искали да отидем в пристройката да сменяме превръзки.

Татяна стана.

– Още веднъж ви благодаря за книгите – каза Дмитрий. – Ще започна с Тургенев веднага.

– Ще се отбия по-късно да проверя колко страници сте прочел – обеща Татяна.

Момичетата забързаха по коридора, а Дмитрий остана да лежи замаян. Тя изглежда го харесваше. Най-малкото ѝ беше приятно да си говорят, а и беше споменала за него на майка си и сестрите си. Дали това беше знак, че можеше да се получи нещо помежду им? Неговото семейство притежаваше голямо имение, но състоянието им не можеше да се мери с несметните богатства на Романови. Дали биха го възприели като прекалено нисша партия? Дали се надяваха да намерят чуждоземни принцове за четирите си дъщери или биха допуснали и сина на руски генерал?

Степанов подвикна:

– Поздравления! Чух я да казва, че ще ти връчат Златно оръжие „За храброст“.

Дмитрий се навъси, чудейки се каква част от разговора им бе дочул Степанов. Нямаше настроение да обсъжда каквото и да било. Искаше му се да притвори очи и да си спомни сладкото жасминово ухание на кожата на Татяна, прямотата на погледа ѝ, мекотата на гласа ѝ, емоциите, които пробягваха по лицето ѝ, видими само за тези, които умееха да ги разчетат. Разгърна романа на Тургенев и на първата страница видя, че тя бе записала името си на руски и на английски със спретнат, нанизан като мъниста почерк. Докосна го нежно с пръст, после вдигна книгата и вдиша аромата на страниците. Дали да направи усилие да не се влюбва в нея? Подозираше, че вече бе твърде късно.