Разяреният син

ПРОЛОГ

Остров Медни, Берингово море, Русия

Беше силна. Повечето хора досега щяха да са се предали. Дълбокият сняг бързо щеше да изтощи дори най-издръжливите сред тях. Снегоходките му не бяха точно спортни, но никой не беше обещавал играта да бъде честна. Пулсът му се ускори и заради стръмния склон му се наложи да спре, за да си поеме дъх. Беше избрала най-трудния маршрут на острова, право към най-високия връх. За първи път му се случваше. Беше много борбена.

Въпреки това проследяването беше болезнено лесно в дълбокия до кръста сняг. Не бързаше след нея, а се радваше на преследването така, както човек бавно се наслаждава на великолепно ястие. Не, това не беше правилното сравнение. Беше нещо повече от това; беше плътско усещане.

Ветровете засвириха, щом изкачи първия от хребетите, които се издигаха към върха. Пътеката на плячката му беше откъм подветрената страна, където бурята вече беше започнала да крие следите ѝ с навявания сняг.

Борбена и хитра.

Ветровете се бяха сменили и сега откъм Берингово море нахлуваше студен, влажен въздух. Погледна още веднъж към бързо изчезващата следа и вдигна очи към бялата стена от мъгла, която обгръщаше височината пред него, усещайки въодушевлението, че най-накрая ще премери сили с достоен противник.

Дънките ѝ бяха подгизнали от снега, а краката ѝ бяха изтръпнали в ботушите. Напредваше през дълбоките бели преспи и всяка стъпка беше физическо предизвикателство. Знаеше, че ако спре, това ще означава смърт: смърт от хипотермия, смърт от онези, които я преследваха. Явно играта им беше преследването. Защо иначе щяха да я пуснат?

Намираше се на остров или поне на полуостров; от двете страни на голия пейзаж се виждаше вода. Пътят щеше да бъде най-лесен долу, на брега, но точно това щяха да очакват да направи. Крайбрежието беше смъртоносен капан. Насилваше се да върви нагоре, а мускулите на краката ѝ крещяха от усилието при всяка висока крачка през пръхкавия сняг. Като опитен атлет по издръжливост, беше привикнала към болката. Беше ѝ привично да се чувства неудобно. Родена в щата Монтана, беше свикнала както със студа, така и с влагата.

„Боже, само ако брат ми беше тук! Щеше да знае какво да направи“ – помисли си тя, спомняйки си за епичните им бягания по пътеките и как се подкрепяха един друг в школата по жиу-жицу.

Пустият тундров пейзаж означаваше, че се намираше някъде в далечния север; може би в Скандинавия или Аляска. По-вероятно беше да е някъде в Русия. Мъжете, които я отвлякоха, говореха малко, но миришеха на турски тютюн. Дърводелецът на баща ѝ беше имигрант от Беларус; помнеше добре миризмата на цигари и пот. Ако беше така, значи бяха летели на изток. С каквото и да я бяха упоили, вече беше спряло да действа и освен това се чувстваше изненадващо сита. Сигурно са искали да бъде силна. Погледна към небето и видя, че времето се разваляше; пресният сняг щеше да засипе следите ѝ, а гъстата мъгла щеше да ѝ даде прикритие. Закрачи по билото срещу вятъра; щеше да опита да изчезне.

Бялата пелена остана спусната близо два часа. Ловецът се върна в базовия лагер, за да изчака мъглата да се вдигне край пращящата камина с подвързаното с кожа издание на „Към себе си“ на великия римски император и стоически философ Марк Аврелий. Сергей му предложи бренди, но ловецът отказа и предпочете горещ чай. Щеше да има достатъчно време за празнуване по-късно; не искаше във вените му да има нещо, което да притъпи удоволствието от предстоящото. Наслаждаваше се на вкуса на контрабандния чай, внесен от Китай. Беше се пристрастил към него по време на един от престоите си там, заинтригуван от ритуалите, историята и системата за класификация, която по сложност съперничеше на френските вина.

Облегна се назад в удобното кожено кресло и се огледа. Над камината висеше главата на впечатляващ анадолски елен, който беше свалил в Турция – свидетелство за късмет и постоянство. До него с безжизнени очи го гледаше архар от породата тин-шан – трудно убит овен, който беше застрелял на много голяма височина в Таджикистан. Каменното огнище беше обрамчено от чифт дебели бивни от ботсвански слон, всеки от които тежеше малко под митичната граница от петдесет килограма; беше изминал поне двойно повече километри в преследването им. Макар да гледаше на тези трофеи с обич, ловецът ги възприемаше като реликви от минал живот, подобно на медалите, които като дете беше печелил в спорта. Оттогава се бе насочил към по-предизвикателни и удовлетворяващи занимания.

Измъкна цигара „Дънхил“ от кутията в джоба на вълнената си риза и я запали със златната запалка „С. Т. Дюпон“, подарък от баща му. Плъзна палец по гравирания двуглав императорски орел – емблемата на СВР, руската СВР1; някои останки от царското време бяха оцелели дори през комунизма. Какво можеше да направи относно баща си? Не сега. По-късно.

Отпи от чая и си представи как ще се прокрадне. Оставаха му няколко часа дневна светлина и беше наложително да я намери, преди да се е стъмнило. В тези условия тя нямаше да оцелее през нощта. От ботушите му се издигаше пара, докато мокрият сняг се изпаряваше от топлината на огъня. Времето скоро щеше да се промени. Този сняг щеше да изтрие следите ѝ, особено след като беше достатъчно умна, за да използва вятъра в своя полза. Извика на Сергей да подготви кучетата. Щеше да ѝ даде урок по страх.

Изкачването беше привършило, а по всичко изглеждаше, че островът също бързо се приближаваше към края си. Пътят ѝ водеше отвъд откритата тундра към назъбените скали над леденото море. Студът вече беше всепоглъщащ и започваше да черпи от желанието ѝ да бяга, да оцелява. Беше омазана от глава до пети със смес от сняг и пот, не чувстваше тялото си от кръста надолу. Агонията в краката ѝ бе отшумяла, което показваше, че вече е получила измръзване. Разтърка замръзналите си ръце под вълненото си яке в напразен опит да ги стопли. Хапещият вятър я убиваше, затова се премести откъм подветрената страна на острова и започна бавно да си проправя път надолу към отвесните скали. Веднъж изгуби опора и се плъзна на петдесетина метра, преди да успее да спре падането си върху малък валун. Част от нея искаше да продължи да пада, за да лиши преследвачите от удоволствието да отнемат живота ѝ, но това не беше присъщо на характера ѝ. Не така беше възпитана.

Докато висеше отчаяно от сивата скала, очите ѝ го откриха – малко пространство под скалистия откос, което можеше да я скрие от любопитни погледи и да я предпази от смъртоносния вятър. Плъзна носа на ботата си, докато не намери опора, а ръката ѝ не преставаше да търси нещо, в което би могла да се вкопчи. Промуши пръсти в една скална гънка и започна да си проправя път по скалата към целта. Сантиметър по сантиметър, крачка по крачка, успя се справи. Мястото едва я побираше, но беше все пак по-добре, отколкото да остане изложена на риск. Присви колене към гърдите си и промуши ръце вътре в якето, след което придърпа яката над главата си. Изведнъж осъзна жаждата си, изтощението си, страха си. За пръв път от много време насам си позволи да се просълзи, а сълзите и риданията ѝ преминаха в животински рев, щом осъзна каква е всъщност причината за плача ѝ. Оплакваше собствената си смърт.

Таванът на облаците се издигна и снегът се превърна в лек прах, понесен от вятъра. Мъжът подкара моторната шейна към мястото, където беше изоставил следите ѝ, и даде знак на Сергей да разтовари кучетата от задната част на шестколесния военно-транспортен КАМАЗ. Сергей погледна с копнеж към традиционния лък на своя народ, преди да го остави на мястото му и да се подчини на работодателя си. Макар че през вековете казашката намеса, принудителната миграция и войната бяха разредили корякската2 кръв във вените му, все още усещаше притегателната сила на родните си земи на север.

Двете прилични на мечки кавказки овчарки скочиха от товарния отсек на автомобила и започнаха да търсят във въздуха миризмата на плячката си. Сергей им беше позволил да напълнят ноздрите си с аромата от шала на жената; тук почти нямаше чужди миризми, които да ги объркат. Всяко от животните тежеше над седемдесет килограма и беше високо почти седемдесет и пет сантиметра в холката. Тези конкретни животни, и двете от планинската порода, произхождаха от свирепа военна линия, която датираше още от първите дни на Съветския съюз. Бяха избрани заради тяхната решителност, свирепост и вкус към човешкото месо.

Мъжът кимна на Сергей, който подаде шепнешком команда на кучетата. Кучетата престанаха да пикаят, да подсмърчат и да се лутат, и тръгнаха нагоре по склона, а двамата мъже ги последваха със снегоходки. Зверовете бързо доловиха миризмата на жената и се втурнаха нагоре по снежния склон, като почти повлякоха зад себе си грамадната фигура на Сергей. Отведоха ги близо до билото на най-високия връх на острова, преди да завият надолу и да се скрият от вятъра. Сергей се възхити на желанието ѝ да оцелее. Това беше неговата собствена рецепта срещу досадата, която го мъчеше, откакто се помнеше. Ръката му подсъзнателно посегна към арбалета, закачен на гърба му, за да провери дали все още е там; приближаваха се.

Едва след като се беше вече скрила от вятъра, се замисли колко беше тихо. Сълзите ѝ бяха продължили само няколко минути, но ѝ беше станало хубаво да си поплаче. „Дръж си нервите, малката“ – припомни си думите на баща си, който говореше със силен акцент, носещ ехото на Родезия. Да, това го можеше. Беше дошло време за битка.

Сграбчи с шепи от гъбестата тъмна почва и започна да я разтърква по дрехите си, докато не придобиха цвета на околността. Докато ровеше в пръстта, ръката ѝ напипа нещо твърдо и гладко. Започна да рови яростно и прокара пръсти по дължината му, за да открие края му. След това намери малък камък и използвайки го като лопата, успя да изрови нещо, което се оказа кост, вероятно парче от тюленово ребро, донесено на този хребет от някоя мършоядна птица. Костта беше дълга една педя, извита и с остър ръб на мястото, където се беше отчупила от останалата част от реброто. Завъртя го насам-натам в ръката си; сега вече беше въоръжена.

Кучешки лай наруши тишината. Този път тръпката, която пробяга по гръбнака ѝ, не беше от студ. Независимо дали щяха да стигнат до нея, кучетата щяха да надушат скривалището ѝ. Беше попаднала в капан. Надникна над скалния ръб отпред и видя вълните, които се блъскаха в каменистия бряг на няколкостотин метра по-долу. Лаят изведнъж се разнесе съвсем наблизо; можеше вече да чуе и да види как покрай нея се търкалят малки камъчета, докато преследвачите ѝ си проправяха път надолу по стръмния склон. Пое си дълбоко дъх, задържа го и издиша, докато наместваше в хватката си импровизирания кинжал.

За миг мъжът си помисли, че жертвата му е паднала, но интересът на кучетата към скалистата стена подсказваше обратното. Изхлузи ремъка през главата си и приготви оръжието. Дългото карбоново стъбло на стрелата легна идеално в релсата си, а тънкият оплетен кабел задържаше кинетичната енергия на лъка. Вдигна капачките на оптическия мерник и сложи на рамо модерната изработка на древното оръжие, за да се увери, че лещите не са замъглени от студа. Целта му беше на мушката. Сега трябваше само да я изчака да се размърда.

Сергей откопча месинговите карабинери от широките нашийници на кучетата, освободи ги от сдържащия ги кожен повод. Те веднага се насочиха към скалата, после забавиха крачка, докато проверяваха скалния корниз. Гърленият им лай беше почти оглушителен. Водещото животно погледна към стопанина си, опасявайки се от терена пред него. Сергей му даде знак и всички съмнения на кучето се изпариха; животните започнаха предпазливо да се спускат надолу. Някое обикновено куче би паднало в морето, но това бяха уверени в себе си планински животни, отгледани точно за тази цел.

Не ги виждаше, но тътенът от лаенето им ѝ подсказваше, че трябва да са точно на границата на полезрението ѝ, скрити зад стената на каменния ѝ затвор. Издърпа нагоре лявата ръка в якето си, така че частта от ръкава увисна празна. Ужас! Пред нея се материализира ръмжаща муцуна с вълчи зъби. Замахна с ръкава към нея и овчарката инстинктивно го стисна с челюстите си. Жената измъкна ръката си изпод якето си и сграбчи звяра за нашийника, след което заби тюленовата кост във врата му. Започна да крещи, докато го пробождаше отново и отново в необуздана ярост, усещайки как горещата кръв на животното пръска по ръцете и лицето ѝ. Прехвърли вниманието си към белите дробове на кучето и използва цялата си сила, за да пробие бронята му от гъста козина. Първият ѝ удар отскочи от едно ребро, но вторият и третият си пробиха път в гръдната кухина. Кучето се изтръгна от хватката ѝ и отстъпи със залитане. Изгубил опората си, звярът се претърколи и се скри от погледа ѝ.

Сергей изкрещя, щом видя как най-доброто му куче падна в Берингово море, виейки в агония. „Атака“ – заповяда на по-младия мъжкар, но гласът му бе лишен от обичайната си сила, тъй като за първи път се колебаеше дали да изпрати кучето си да си свърши работата. Каквато и несигурност да изпитваше животното, беше потисната, а подчинението взе връх. С ръмжене кавказката овчарка се хвърли в битката.

Едва ѝ остана време да се овладее, преди да се появи второто куче като огромно кълбо от козина и ярост. Онова, което липсваше на животното като опит, се компенсираше от агресията му. Не обърна внимание на тореадорския замах на ръкава на якето ѝ и се хвърли право към гърлото ѝ. Момичето се отдръпна назад, доколкото ѝ позволяваше скалната площадка, а дъхът на кучето и мускусната миризма на козината му надвиснаха тежко в тясното пространство. Слюнката му пръскаше по лицето ѝ, а гръмотевичният лай отекваше в душата ѝ. Притисна брадичка към гърдите си, за да предпази оголената си шия, и вдигна лявата си ръка пред лицето. Мощните челюсти се стовариха върху лакътя ѝ, кучешките зъби пронизаха плътта ѝ чак до костта.

Момичето заби ножа в хълбока на кучето и усети как кожата му поддаде, щом тюленовата кост успя да си пробие път. Това куче разпозна откъде идваше заплахата и прехвърли атаката си към ръката, която държеше оръжието, причиняващо му болката. Зъбите му разкъсаха плътта и раздробиха кожата, костите и сухожилията. Импровизираният кинжал от тюленова кост падна на земята. Момичето сграбчи със свободната си ръка малък камък и започна да удря кучето отново и отново, но това не го спря. Вместо това я повлече към отвора, към чакащия го господар. Кучето я превъзхождаше с трийсет килограма, а окървавеното ѝ пребито тяло не можеше да се съревновава с жестокия противник. Духът ѝ обаче не беше победен.

„Запазѝ спокойствие!“ – каза си.

Знаейки, че след секунди ще бъде разкрита, прошепна бърза молитва и сграбчи с дясната си ръка нашийника на кучето. Действията на животното се основаваха на чист инстинкт, но момичето разполагаше с превъзходството на разума. Изкара го от равновесие, присви колене и се оттласна с крака с всичка сила към края на скалата.

Свобода!

Ловецът беше допрял окото си до оптическия мерник и беше готов да изпрати първата си стрела в нея, веднага щом кучето на Сергей я измъкнеше. Първо щеше да я рани; нямаше смисъл да бърза към кулминацията. Свали предпазителя и постави облечения си в ръкавица пръст върху извития метален спусък на арбалета „Рейвин“. Кръстът на оптическия мерник затанцува, неизбежен резултат от кръвта, дишането и притока на адреналин, но на такова разстояние нямаше как да пропусне. Щеше да я улучи в бедрото, като внимава да не засегне бедрената артерия и да я убие бързо.

Животното я държеше. Виждаше как задните му крака се движат назад. Очакването го караше да се чувства уникално жив. Зърна крайчеца на мръсното ѝ яке, преди кучето да смени позицията си и да се спъне. След това ловецът ахна от изненада. Жената се хвърли с главата напред във въздуха, а челюстите на овчарката все още бяха вкопчени в ръката ѝ. Двойката сякаш увисна за миг, преди да се сгромоляса надолу към назъбените скали на сто метра под тях.

Тази егоистична кучка го беше лишила от убийството. Захвърли арбалета върху снега и посегна да извади цигара, след което се обърна към хижата и се отдалечи, заповядвайки мимоходом на Сергей да прибере тялото.

Нямаше значение. Жената беше само примамка. Преследваше по-едър дивеч, но момичето все пак щеше да изпълни предназначението си.

ЧАСТ ПЪРВА

КЛОПКАТА

Човек не ловува, за да убива;

напротив, човек убива, за да е ловувал.

Хосе Ортега и Гасет,

„Размисли върху лова“

1.Ранчото „Кумба“,

Флатхед Вали, Монтана

Три месеца по-рано

Джеймс Рийс се возеше на пътническото място на „Ланд Роувър Дефендър“ 110, модел 1997 г. и мълчеше, загледан в спокойната красота на пейзажа. Пътят пресичаше гъст масив от жълти борове, които се извисяваха навсякъде наоколо. Неговият приятел от колежа и бивш член на групата му от военноморски тюлени3 Рейф Хейстингс шофираше британския джип и отказваше да каже на Рийс накъде точно са се запътили. Семейството на Рейф притежаваше обширното ранчо още откакто бяха емигрирали от Южна Африка през 80-те години на миналия век, когато Рейф все още беше в ранна тийнейджърска възраст. Това, което бе започнало като малка и скромна ферма за добитък, се бе превърнало в десетки хиляди декари първокласни пасища и девствена природа. Успехите на семейството в бизнеса с добитък и недвижими имоти му позволи да разшири дейността си и сега притежаваше имоти в целия щат. Въпреки трудно спечеленото богатство бащата на Рейф се беше погрижил семейството никога да не забравя скромното си начало и да не приема за даденост възможностите, които им предоставяше приемната им родина.

Като бивш тюлен, Рийс наскоро бе доказал, че умее да се приспособява особено успешно; беше успял да надхитри цяла служба за национална сигурност, която искаше да му види сметката, след което разплете заговор, целящ убийството на президента на Съединените щати. Отделът за специални операции към паравоенния клон на Централното разузнавателно управление се оглавяваше от човек на име Вик Родригес. Именно той беше вербувал Рийс за мисията, спасила живота на президента и предотвратила нападението с химическо оръжие в Украйна. Вик беше оценил способностите на Рийс за агресивно решаване на проблемите и поиска да привлече военния леководолаз на работа в службата му. В резултат на това Рийс технически вече беше временно нает служител на паравоенния наземен отдел на ЦРУ, макар че в момента единствената му задача беше да се оправи от скорошната операция някъде, където да може да си поеме дъх и да се възстанови. Новите му началници в Ленгли дори не подозираха, че имаше лична причина да се присъедини към редиците им – двама мъже трябваше да умрат.

Рийс вдигна бейзболната си шапка и прокара пръсти през късо подстриганата си коса. Не беше се подстригвал толкова късо от времето на БЪДС4. Бяха му обръснали главата в армейския медицински център „Уолтър Рийд“ и макар че беше започнала да расте отново, все още не беше свикнал с това усещане. Внимателно докосна с върховете на пръстите белега на скалпа си. Все още се изумяваше колко беше малък. Процедурата по отстраняването на доброкачествения мозъчен тумор беше напълно успешна. Изпитваше облекчение, че няма да му се наложи да се подлага на лъчетерапия или химиотерапия, и се радваше, че е жив след всичко, което беше преживял през последните две години. Беше станал свидетел на толкова много смърт.

Рейф ускори автомобила по криволичещия чакълест път през завоите, водещи към хребета на възвишението.

– Тези джипове винаги са ги правели недостатъчно мощни – подхвърли Рийс с безизразно лице. Дебатът „Ланд Роувър“ или „Ланд Крузър“ беше почти постоянен източник на забавление за двамата приятели, като нито един от тях не пропускаше възможността да подложи на критика любимото превозно средство на другия.

– Трябваше да те оставя да вървиш пеша – гласеше отговорът на Рейф.

Щом пътят стигна до билото, Рейф спря стария „Дефендър“. Гледката към безкрайните зелени дървета, спускащи се надолу към огромното алпийско езеро, караше дъха да спре дори на човек, прекарал десетилетия на тази земя.

– Красиво е.

– Предполагах, че ще ти хареса.

– Гледката ли?

– Не, новият ти дом.

– За какво говориш?

– Виждаш ли онази хижа там долу, до езерото?

– Аха.

– За твой късмет баща ми и тъст ми са привърженици на Джеймс Рийс. Ремонтираха я за теб. Помислиха, че може би ще искаш да си намериш тихо местенце далеч от света, за да се възстановиш. Твоя е.

– Сериозно ли?

Рейф кимна с доволно изражение. Не всеки ден човек има възможността да изненада най-добрия си приятел с нова къща.

– Не знам какво да кажа.

– Едно „благодаря“ стига.

– Ами... благодаря!

– Винаги си искал да живееш в къщата за гости на Робин5 – усмихна се Рейф, имайки предвид второто име на баща си. Знаеше, че приятелят му ще разбере шегата. – Сигурен съм, че рано или късно баща ми ще те хване да работиш и ще те накара да си платиш издръжката, така че на твое място бих се преструвал на болен колкото е възможно по-дълго.

– Добър съвет.

– Я бръкни под седалката.

Рийс бръкна и измъкна оттам „Зиг“ P320 X-Компакт в черен миникобур за колан „Блек Пойнт Тактикал“.

– Мато реши, че може да ти потрябва – допълни Рейф, имайки предвид бившия главен старшина от групата им, който сега ръководеше школа по стрелба към „Зиг Зауер“.

– Всички ли вече знаят, че съм си дошъл? – попита Рийс.

– Брат ми, нали знаеш как е в нашите среди – отвърна с усмивка Рейф. – По-зле сме от бабичките в кръжока по шев.

Рейф включи автомобила на ниска предавка и остави двигателя да бръмчи на високи обороти, докато бавно се спускаше по стръмнината, водеща към хижата. От минаващия покрай къщата черен път към нея се извиваше кръгла алея от трошен камък. Дървената къща беше започнала живота си като малка ловджийска хижа. Тази фасада беше запазена и беше вградена в новата, по-голяма постройка. Сградата подхождаше на обстановката и беше голяма, без да е показна. Рейф спря пред широката предна веранда на къщата и двамата бивши командоси слязоха от джипа.

Бяха облечени с дънки и износени тениски. И двамата имаха в кобурите на коланите си пистолети. Рийс носеше обичайните си маратонки за бягане по пресечена местност на „Саломон“, докато чепиците на Рейф бяха с по-традиционен дизайн, изработени от кожа на южноафрикански черен бивол и внесени от родното му Зимбабве. В много отношения изборът им на обувки отговаряше на техните характери. Макар че се беше местил многократно, Рийс беше роден в Калифорния и винаги търсеше най-новата и най-добрата екипировка, която би могла да му даде някакво предимство по отношение на това как би се представил. Рейф беше пълната му противоположност – традиционалист, който предпочиташе усещането и духа на едно отминало време. Ако Рийс беше кайдекс, найлон и кевлар, то Рейф беше кожа, месинг и орех.

Атлетичното телосложение на мъжете беше очевидно дори за най-обикновения наблюдател – широки, мускулести гърди и мощни ръце, изградени през десетилетия на интензивни физически тренировки. Въпреки че гардеробите им бяха почти еднакви и телосложението им беше сходно, никой не би ги помислил за братя. Косата на Рийс беше тъмна, с прошарени нишки по слепоочията. Рейф беше с пет сантиметра по-висок от метъра и осемдесет и три на приятеля си, а телосложението му беше по-стройно, с по-широки рамене и по-тънък кръст. Дългата му коса беше руса с изсветлели от слънцето кичури и се спускаше отзад изпод шапката почти до яката. Очите му бяха искрящо зелени и контрастираха със загорялото му лице. По бузата му преминаваше обезцветен белег. Рейф спря на дървената веранда и с жест предостави на Рийс да поеме инициативата.

Вратата беше изработена от местна ела и носеше белезите на повече от век излагане на природните стихии. Рийс натисна подновената желязна дръжка и масивната врата се завъртя с лекота върху новите си панти. Заемащият двата етажа хол се къпеше в естествена светлина благодарение на големите прозорци на стената срещу входната врата. Подът беше от монтански плочник – мозайка от сиво и кафяво, контрастираща със светлите дъски, с които бяха облицовани стените. Към боровите греди под тавана се издигаше каменна камина. Гърлото на Рийс се сви, щом видя какво е окачено над огнището.

– Това да не е лосът на баща ми?

– Да, точно той е. Баща ти се спомина, преди да успеем да му изпратим трофея. Решихме, че това ще е подходящо място за неговия лос.

Двете семейства се бяха сближили, след като приятелството на Рийс и Рейф разцъфтя по време на следването им в Университета на Монтана. Бащата на Рийс, Том, беше посетил ранчото през есента на 2000 г., когато и Рийс, и Рейф вече бяха завършили БЪДС и ги бяха разпределили в различни поделения на военноморските тюлени на двата противоположни бряга на Америка. Том Рийс, който сам беше ветеран леководолаз от Виетнамската война, беше отишъл на лов за лосове по време на посещението си и беше ударил шестгодишния мъжкар с огромни рога, които сега висяха на стената в новия дом на сина му. Това беше последният път, когато бяха излизали заедно на лов. На следващата година на 11 септември се случиха атентатите и Рийс прекара следващото десетилетие и половина в преследване на Ал Кайда, ИДИЛ и подобните им из най-отдалечените краища на света. Том Рийс бе починал внезапно и трагично, докато Рийс беше на мисия в Ирак през 2003 г. Бяха го убили при предполагаем опит за грабеж в Буенос Айрес, Аржентина, докато беше там по поръчение на ЦРУ.

Пред камината имаше удобен диван, тапициран с кожа, а каменният под беше покрит със светлокафяв килим от нещавена кравешка кожа, който ограждаше къта за почивка. Рийс забеляза изпъкналата следа от жигосването на животното със символа на семейство Хейстингс. Рейф се отдръпна назад, докато приятелят му разглеждаше новия си дом, поразен от щедростта, която семейство Хейстингс бяха проявили към него. Имаше голяма кухня с чугунена печка, която изглеждаше оригинална, заобиколена от модерни кухненски уреди, удобна спалня с широко легло, изработено от грубо обработени дъбови греди, спалня за гости, бани и таванско помещение, което беше обзаведено като офис. Почти от всяка стая в дома се откриваше гледка към езерото.

– Искам да ти покажа още нещо – прекъсна мълчанието Рейф и се насочи към вратата, която водеше от кухнята навън. Слезе по стъпалата и се отправи към малка постройка, подобна на плевня. Дръпна двете големи врати и застана отстрани с лека усмивка на лице. Вътре в отделния гараж имаше перфектно реставрирана „Тойота Ланд Крузър“ FJ62 от 1988 г. Синкавият металик с прозрачен гланц блестеше под ярките светодиодни лампи, окачени на тавана. Старомодната цветова гама контрастираше приятно с матовите черни алуминиеви джанти, броните за извънградско каране и багажника на покрива.

Рийс ококори очи, щом видя поръчковия автомобил с повишена проходимост. Преди повече от година му се наложи да изостави любимия си „Ланд Крузър“, докато беше зает с едноличната си мисия за отмъщение, оставила диря от тела, простираща се от крайбрежие до крайбрежие. От тогава насам беше карал „Ланд Крузър“ и докато работеше в патрулите за борба с бракониерството за чичото на Рейф в Мозамбик, но нямаше автомобил, който да нарече свой.

– Върви в комплект с къщата. Знаеш, че никога не бих го карал, така че можеш да го вземеш ти.

– Сега вече наистина не знам какво да кажа.

– Значи изведнъж стана мълчалив? – пошегува се Рейф, имайки предвид утиливу, прякора на езика шона, който му бяха дали следотърсачите в Африка. – Стига си стоял като някакъв загубен идиот. Скачай вътре!

Рийс тръгна бавно напред, сякаш се приближаваше към някакъв извънземен обект. Дръжката на вратата се отвори с осезаемо и приятно щракване; който и да беше възстановявал колата, се беше справил изключително добре. Тъмният интериор съчетаваше практичните покрития с материали, добавящи стил и комфорт. Ключовете бяха в запалването. Шестлитровият V-образен двигател LS3 на „Дженерал Мотърс“ с мощност 430 конски сили се събуди в миг. Ефикасната изпускателна система с керамично покритие сдържаше гърленото ръмжене на мотора, което позволяваше на автомобила да запази разумна степен на дискретност, като се имаше предвид мощността му.

– Не е зле за японски внос, а? – Политическата коректност не беше сред силните страни на Рейф.

– Страхотна е.

– Колата е от Торн – призна Рейф, използвайки прякора на тъста си. – Смили се над теб предвид отслабналото ти състояние.

– Къде я намери?

– Не я ли разпознаваш?

Рийс погледна към задните седалки, после пак се обърна към приятеля си, който продължи:

– Твоята е. Старият Клинт не можа да се насили да я унищожи, след като си тръгна от Калифорния. Остави я за всеки случай. Когато разбра, че си жив, се свърза с Торн чрез Отдела за специални операции. Виетнамската им мрежа е силна. Торн уреди да я докарат тук, но не и преди да са я привели в готовност за теб.

– Това е малко повече от „привеждане в готовност“. Направо е произведение на изкуството!

– Радвам се, че ти харесва. „Айкон 4х4“ направиха реставрацията, така че всъщност би трябвало да издържи до града, за разлика фабричния ти оригинал. Почти забравих, погледни зад седалката.

Рийс изключи двигателя и погледна през рамо. В специално изработения тактически държател, производство на „Грейман“, зад седалката висеше карабина „Даниъл Дифенс“ MK12 със заглушител „СайлънсърКо Омега“ и оптика „Найтфорс“ 1-8x24мм, монтирана върху закрепващата скоба над цевната кутия.

– Изглежда, че все попадаш на неприятности. Помислих си, че би било разумно да имаш нещо повече от онзи деветмилиметров тапешник в кобура ти.

– Не си далеч от истината, приятелю – отвърна Рийс с неподправена искреност.

– Чувствай се като у дома си и се отпусни. Семейството пристига утре и татко организира голяма вечеря в твоя чест.

– Ще бъде чудесно да се видя с всички.

– Почти всички. Нали си спомняш по-малката ми сестра Хана? В момента е в Румъния, заета със спасяването света, но мисля, че планира да се прибере у дома за Коледа.

– Ще бъде страхотно да я видя. А и това ми дава няколко месеца, за да вляза във форма. Доколкото си спомням, тя все ходеше на онези ултрамаратони.

– Преди няколко години спечели Големия преход, така че те чака много работа.

– Изобщо не се шегувам. Винаги съм искал да го направя. От Крестед Бют до Аспен, нали?

– Точно така. Шейсет и пет километра ски-алпинизъм през планинската верига Елк.

– За такава работи трябва да имаш партньор. С кого се състезава?

– С мен – усмихна се Рейф. – И ако не са ти отстранили черния дроб заедно с мозъчния тумор, няма да е лошо да го вземеш със себе си, заедно с един резервен. Знаеш как стоят нещата в семейството ми.

– Ако намеря допълнителен, непременно ще го донеса.

– Ще бъда в работилницата, ако имаш нужда от нещо.

– Почакай, Рейф! – извика Рийс, докато приятелят му вървеше към своя „Ланд Роувър“.

– Да?

– Може би няма да е зле да провериш маслото в този „Дефендър“. Седи там вече няколко минути, така че вероятно всичкото е изтекло.

Рейф се обърна и се усмихна мислено, докато поздравяваше приятеля си със средния си пръст.