Процесът, ден 1

9 декември, понеделник

Джейсън

От масата си, издигната над съдебната зала, съдия Джудит Биалек погледна над очилата си към защитата и обвинението. До този момент се беше държала делово и внимателно бе инструктирала дванайсетимата съдебни заседатели и тримата заместници за задълженията им в процеса. Но този конкретен процес я накара да се спре за момент, тъй като тя познаваше двете страни и се опитваше да покаже по някакъв начин, че признава този факт – мрачна усмивка, стиснати устни, отсечено кимане към защитата.

– Най-важното е да не забравяте, че ответникът пледира невинен и се смята за невинен до неоспоримо доказване на противното – каза тя.

Разбира се, всички знаеха това. Можеш да стигнеш до залата на съдия Биалек само ако си произнесъл думата невинен. Невинен поради невменяемост. Или може би защото си действал при самозащита. Но винаги невинен!

Изгубил съм представа колко пъти съм стоял в зала като тази – с величествените пищни орехови орнаменти и ламперия, с прекаленото осветление, със стените, които буквално издишат страховете и ужасите, натрупани през десетилетията от построяването на тази сграда. Невинен е единствената дума, произнасяна от изтощените и ужасени ответници преди процеса, но зад нея има толкова много лъжи, спотайващи се непосредствено под повърхността, в гърлото, напиращи да избълват: Не съм го направил. Скроиха ми номер. Всичко това е някакво недоразумение. Не е така, както изглежда. Не съм престъпник. Моля ви, моля ви, само ме изслушайте!

Изгубил съм представа колко пъти съм стоял в такива зали. Имам повече от триста дела, ако броите всичко, от участието ми като младши помощник до изявите ми като алфа-мъжкар, когато аз водех обвинението. И почти петдесет дела като защитник, застанал до ответника, който гледа с омекнали колене как наказателната система завърта зъбните си колела срещу него, зашеметен от мащабите на онова, което се стоварва върху главата му – съдията с черната си тога, суровия прокурор, заместник-шерифа, който чака да му сложи белезниците, американското знаме, увиснало над пълната зала, зрителите, които го гледат как бива обвиняван от правителството и се взират в него с комбинация от нездраво любопитство и трепет.

– Сега ще чуем встъпителните думи на обвинението, господин Огрен.

– Благодаря, ваша чест. – Роджър Огрен беше старо куче в прокуратурата, със стаж около четвърт век. Познавах го от времето, когато работех там. Останах изненадан, че той е поел това дело. И не особено доволен. Той беше от хората, които са виждали всичко и нищо не може да ги изненада.

Роджър Огрен беше необичайно слаб за всички, които го познаваха, след дълга борба с болест, която мнозина смятаха, че ще сложи край на кариерата му. Старите му костюми му висяха като на закачалка и затова ги беше сменил с нови модели, несъмнено подбрани от жена му.

Докато Роджър Огрен вървеше към подиума, за да се обърне към журито, Шона Таскър много дискретно сложи ръка върху моята. Обърнах се и ѝ отвърнах с мрачна усмивка. Шона беше мой съдружник. И най-добрият ми приятел.

И за този процес – мой адвокат.

– Дами и господа – започна Огрен, – днес сме се събрали тук поради една-единствена причина. Това е дело за убийство и ответникът е Джейсън Коларич.

Обърна се и ме посочи с пръст. Винаги съм съветвал клиентите си да са готови за подобно нещо, да гледат открито, без заплаха, и да отвърнат на погледа. Сега си дадох сметка колко трудно е това.

И отново чух виковете на хилядите, които са седели на този стол, техните безмълвни, отчаяни вопли: Не бях аз. Хванали сте погрешния човек. Не разбирате какво стана, позволете да обясня, моля ви, не ми причинявайте това!

Но не казах нищо подобно. Просто гледах съдебните заседатели с моята Не съм убил никого физиономия (да, упражнявах я пред огледалото), взирах се в очите им, питах се какво виждат те в мен.

Вероятно щеше да ми се наложи да дам показания. И когато се стигнеше до това, не бях сигурен дали ще съм достатъчно убедителен, за да всея основателни съмнения. Не бях сигурен дали това няма да навреди повече, отколкото да помогне.

Всъщност бях сигурен в едно-единствено нещо – че когато давам показания, няма да кажа истината.

Шест месеца преди процеса

Юни

Джейсън

4 юни, вторник

Стоях неуверено в съдебната зала – още си пазех коляното, макар че това беше по-скоро навик, отколкото необходимост. Устата ми беше пресъхнала и лепкава и затова побутнах чашата си с вода до подиума в случай, че ми потрябва. Не обичам да бъда прекъсван, след като започна да говоря, освен ако не реша да го направя сам заради някакво тактическо преимущество. Влезеш ли в съдебната зала, всичко опира до стратегия.

В края на краищата това е война. Няма как иначе да го наречеш. Полицаят на свидетелското място арестувал клиента ми за притежание на два грама крек. Моята работа на това изслушване беше да покажа, че той не е имал основателна причина да претърсва клиента ми и че следователно резултатът от това претърсване – кокаинът – трябва да бъде изключен като веществено доказателство. Технически това беше предварително изслушване преди процеса, но всички бяха наясно, че изходът от делото зависи от него. Ако крекът бъде намерен за допустим като доказателство, с клиента ми е свършено – той нямаше друга защита освен да твърди, че найлоновата торбичка е паднала от небето в джоба му, което обикновено не минава в съда. Но от друга страна, ако съдията изключи крека от доказателствата, клиентът ми ще излезе от залата свободен.

Клиентът ми беше Уилям Брейдън, деветнайсетгодишен хлапак от богатото предградие Хайланд Удс, който тъкмо беше завършил гимназия и си беше взел „една-две години почивка“ преди колежа. Едва ли някой можеше да каже защо точно Били е решил да ходи в западните квартали на града, за да си купува дрогата. Със сигурност е можел да я намери и в гимназията или другаде – китните богати предградия отдавна не са имунизирани срещу твърдата дрога. Но хората правят тъпи неща. Ако не ги правеха, нямаше да имам работа.

Хвърлих поглед към родителите на Били. Джон и Карън, доктори в престижна болница в центъра на града, седяха зад масата на защитата с физиономиите, които виждах редовно – сащисани, неспособни да повярват, че това им се случва, че хора от техния сой – богати бели жители от предградията – могат да се окажат в подобно положение.

Запитах се дали знаят, че синът им е не просто консуматор, но и дилър. Определено не можех да им го кажа. И ченгетата не бяха намерили у Били достатъчно наркотици, за да го обвинят в притежание с намерение за разпространение. Така че за целия свят Били беше просто богаташко хлапе, кривнало от пътя и решило да експериментира.

Стигнах до подиума и спрях. Преди три месеца подобно дребно упражняване на двигателните ми умения щеше да предизвика заслепяваща болка в коляното ми.

– Детектив Форест, казвам се Джейсън Коларич – представих се аз. – Представлявам Били Брейдън. – Били, не Уилям. Момче, глупаво хлапе, а не зрял престъпник.

– Адвокат – отвърна той. Ник Форест бе работил под прикритие почти четири години, разкривайки пласьори на наркотици. Имаше внушителни гърди и рамене и изглеждаше страховито. Подобна външност е задължителна, ако работиш в западните квартали.

– Арестували сте клиента ми на осми декември, докато е вървял по Рузвелт Авеню, нали така?

– Точно така, сър.

– Вървял е на запад между „Жирарди“ и „Съмърсет“.

– Да... точно така.

– Бил е сам, доколкото сте можели да прецените.

– Доколкото можех да преценя.

– Но на улицата, на „Рузвелт“, е имало и други хора, нали?

– Имаше няколко. Започваше да се смрачава. По онези места хората рядко излизат да се разхождат привечер.

– Районът е опасен.

– Може да бъде.

– Има много банди, нали?

– Точно така – кимна детектив Форест.

– А Били... Били е бил облечен с черно вълнено палто, докато е вървял на запад.

– Той... Да, точно така.

– Денят е бил студен, нали?

– Да.

– Температурата е била под нулата, от устата ти излиза пара и тъй нататък, нали?

– Да.

– Няма нищо необичайно да облечеш черно вълнено палто в студен ден, нали?

– Не бих казал, че е необичайно.

Замълчах за момент. Понякога съдиите обичат да се намесват в разпита, особено в началото на показанията. Но съдия Гудсън си остана безмълвен, подпрял брадичка на лявата си ръка.

– Съгласни сте с мен, че не е било необичайно.

– Съгласен съм – потвърди той.

– Ръцете му са били в джобовете, нали?

– Мисля, че да.

– И в това също няма нищо необичайно.

– Така е.

– Вие сте били в необозначен шевролет „Кавалер“, паркиран на южната страна на улицата.

– Точно така. Правех обиколка.

Съдия Гудсън, бивш прокурор, знаеше какво означава това, но аз трябваше да се отчета за апелативния съд.

– Карали сте по „Рузвелт“ и сте се оглеждали дали някой няма да спре и да се опита да ви продаде наркотици в колата.

– Точно така.

– Добре, детектив. И сте седели зад волана.

– Да.

– Значи сте били на южната страна на „Рузвелт“ и сте гледали на север, нали?

– Точно така.

– Значи, Били, който е вървял на запад от другата страна на улицата, ви се е падал отзад, така да се каже. Не е вървял към вас, а се е отдалечавал.

Детективът прочисти гърлото си.

– Наблюдавах заподозрения в огледалото, докато вървеше на запад. После той излезе от линията ми на видимост и продължи да се отдалечава от мен.

– Заподозреният – повторих. – Нарекохте го заподозрян.

– Ами...

– Той е станал заподозрян в момента, в който сте го видели в огледалото. Това искате да кажете пред съда.

Детектив Форест се наведе напред в стола си и леко се изчерви. Нямаше съмнение, че прокурорът го е предупредил неведнъж да не ми позволява да го провокирам да си изпусне нервите.

– Въпросният район е мястото, където се намират сгради А и Б на „Игълтън Хаузинг Проджектс“ – каза той. – Това са известни наркомански свърталища. Добре известно е, че хората отиват там, за да си купят крек.

– Добре, значи той е бил заподозрян в момента, в който сте го видели да върви по улицата с черно вълнено палто с ръце в джобовете.

– Забравяте, че той побягна, адвокат.

– Не съм. Още не съм стигнал до този момент, детектив. Сега съм на момента, в който сте го видели за първи път в огледалото за обратно виждане. За трети път, детектив...

Винаги е добре да напомняш на съдията, че свидетелят не отговаря на въпроса ти.

– ... Били бил ли е заподозрян в този момент, или не...

– И аз вече ви казах, адвокат, че той вървеше в район, известен като място за разпространение на наркотици.

– Просто е вървял по „Рузвелт“? Не сте видели клиента ми да излиза от сграда А или Б, нали? Просто сте правили обиколка, когато сте го забелязали, прав ли съм?

Детектив Форест въздъхна.

– Да.

– Значи казвате, че само заради това, че е вървял по „Рузвелт“ между „Жирарди“ и „Съмърсет“, Били автоматично е станал заподозрян.

– Не съм казвал такова нещо.

– Ами, вие вече потвърдихте, че по същото време по „Рузвелт“ са вървели и други хора. Те също ли бяха заподозрени?

– Не съм казвал и това.

Хвърлих престорено озадачен поглед към съдията. Гудсън се подсмихна. Театралните ми изпълнения минават по-добре пред съдебни заседатели, отколкото пред съдия, който е виждал това представление хиляди пъти.

– Значи Били е бил един от няколкото души, вървели в район, известен като място за разпространение на наркотици.

– Той беше единственият, който побягна – заяви детектив Форест.

– Той е единственият, когото сте последвали с колата си – засякох го. – Нали така? Карали сте след него през цялото разстояние между двете пресечки, преди той да побегне. Вярно ли е?

Вярно или не, той го беше написал в полицейския доклад, така че нямаше измъкване.

– Да, вярно е.

– С какво Били се е различавал от другите хора, вървящи по „Рузвелт“ по същото време, детектив? Бил е с черно вълнено палто и е държал ръцете си в джобовете посред зима. Какво в него ви накара да последвате него и единствено него?

По принцип учим младите адвокати по време на кръстосан разпит да не задават подобни въпроси с отворен край. От теб се очаква да контролираш свидетеля, като задаваш избраните от теб въпроси, и да получаваш отговори да или не. Но така или иначе щяхме да стигнем до този момент, когато дойдеше време на обвинението да зададе въпросите си, а аз бях избрал да задам този конкретен въпрос и да чуя отговора му.

Освен това разполагах с полицейския доклад на детектива и ако той добавеше нещо, което не фигурираше в него, щях да го разпъна на кръст. Подобно нещо само щеше да направи нещата по-лоши за него.

– Вървеше бързо и се озърташе като човек, който е нервен.

– Вървял е бързо посред зима. Озъртал се е нервно в квартал, за който сам казахте, че е опасен и пълен с банди. Вървял е бързо и нервно, докато необозначена кола с непознати в нея го е следвала. И твърдите пред съдията, че това ви се е сторило подозрително.

Детективът погледна към съдията.

– Има ли нещо друго, детектив? Давам ви думата. Какви други факти са ви дали основание да решите, че клиентът ми е носел наркотици в себе си? – Започнах да отброявам на пръсти. – Вървял е по „Рузвелт“ също като няколко други минувачи, бил е облечен в зимно палто като вероятно всички минувачи, държал е ръцете си в джобовете като вероятно повечето минувачи, оглеждал се е нервно и е вървял бързо, докато някакъв непознат го е следвал в очукан шевролет. Това ли е всичко, детектив?

Лицето на детектива вече беше пламнало. Бях сигурен, че по принцип той е от хората, които реагират остро. Ако той определяше правилата, сигурно щеше да предпочете да се разберем в уличката зад съдебната палата.

– Той отговаря на профила – малко по-неуверено каза Фрост. – Известен факт е, че хлапетата от предградията отиват там да си купуват дрога.

– А! – възкликнах, сякаш бях попаднал на златна жила, сякаш най-сетне сме стигнали до истината. – Значи той е приличал на хлапе от предградията.

– Да.

– Защото е бял.

– Защото... защото изглеждаше като хлапе от предградията.

Кимнах леко и погледнах детектива.

– Вярно ли е, че сред няколкото души, които са вървели по „Рузвелт“ в същото време, Били Брейдън е бил единственият белокож?

– Не си спомням – рязко отвърна той.

– Набелязали сте го, защото е бил бяло хлапе в квартал на чернокожи.

– Не е вярно.

Разбира се, че беше вярно. Били е приличал на човек, който не е на мястото си. Не че детектив Форест беше постъпил нелогично. Действията му бяха донякъде логични. Но когато се стигне до расово профилиране, полицаите стават много докачливи. Не искат да признаят, че набелязват бяло хлапе в чернокож квартал, както не биха признали, че ще набележат черно хлапе в квартал на бели.

Освен това никой съдия не иска да гледа през пръсти на расовото профилиране. Съдия Гудсън беше от темпераментните – ако не беше, вече щеше да оглавява наказателен съд, – но не беше глупав. Ако обвинението не изчистеше въпроса, на съдията щеше да му се наложи да решава. А не мислех, че обвинителят може да изчисти въпроса.

И той не го направи, поне не много добре по време на този разпит. Върнах се отново на въпроса, като наблегнах силно на него. По принцип не обичам да го правя, но знаете ли какво? Клиентът не ми плаща да правя неща, които харесвам. А за да спечеля проклетото дело. И това беше най-ефективният път към победата.

В края на изслушването съдията взе въпроса за сведение. Скоро щяхме да научим какво мисли. Семейство Брейдън ми благодари повече, отколкото заслужавах. Адреналинът от изслушването започваше бавно да отшумява, а заедно с него и интересът ми да оставам тук. Всъщност имах чувството, че балонът е на път да се спука.

„Трябва да тръгвам. Трябва да се махна оттук.“

И тогава чух зад себе си женски глас.

– Господин Коларич.

Веднага забелязах промяна у двамата мъже, бащата и сина. Очите им се разшириха, стойките им станаха по-изправени.

Обърнах се. Съдебният репортер. Прокуратурата обича да наема независими съдебни репортери за тези изслушвания, защото когато изгуби – когато целият ѝ случай отиде в кошчето заради отхвърляне на доказателства, предпочита веднага да протестира решението публично, а съдебните репортери на окръга не са най-надеждните за целта.

Моментално разбрах реакцията на двамата Брейдън. Съдебният репортер имаше къса черна коса на бретон в стил Клеопатра и пронизващи синьо-зелени очи. Финото ѝ лице беше с формата на обърната капка, под която имаше приятно пропорционална фигура, доколкото можех да преценя по синия ѝ костюм.

Това е външното ѝ описание, но имаше и нещо друго, нещо, изпълнено с напрежение. Самото ѝ присъствие създаваше усещане за предизвикателство. Сякаш тя ме разбираше. Познавам те. Знам какво не ти е наред.

Тя ми подаде визитката си.

– Това е имейлът и мобилният ми номер. Ще ви пратя препис от записа до края на седмицата, нали няма да е късно?

Погледнах името на визитката. Алекса Химел.

– Няма да е късно, Алекса Химел. – Дори само произнасянето на името ѝ беше достатъчно да се почувствам мръсен.

Шона

4 юни, вторник

Стоварих се на стола си и изстенах, когато погледнах папките на бюрото. Усещах тялото си като гумено, изтощено. Мозъкът ми беше още размътен от крайния изход, въпреки че си бях дала дълъг уикенд, за да се отърся от него.

Миналия петък, точно преди журито да произнесе решението си, стигнахме до споразумение по делото за трудова злополука. Клиентът ми беше бояджия, получил токов удар, докато работел на хидравличен асансьор под железопътните релси. Оцелял, но получил тежко увреждане на нервите на дясната си ръка и вече не можеше да държи и четка за зъби, какво остава за бояджийски пистолет. Бяхме се обърнали към съда преди двайсетина дни. Ремонтната фирма изпълнител и електрическата компания се обвиняваха взаимно – изпълнителят твърдеше, че от електрическата компания знаели, че през този ден ще се работи, и трябвало да изключат тока; от компанията пък отговаряха, че работата била извънредна и никой не ги бил уведомил, че клиентът ми, Джо Мариел, можел да бъде ударен от ток на онова място.

Миналия четвъртък сутринта бяхме предали случая на журито. В петък, докато съдебните заседатели още умуваха, изпълнителят и електрическата компания заедно изръсиха 650 000 долара, за да не бъдат поставени под запор. Клиентът ми Джо ме прегърна като танцьор със здравата си ръка и ми лепна влажна целувка, когато му съобщих окончателната оферта.

Така адвокатска кантора „Таскър и Коларич“ отбеляза голям удар – над 200 000 долара – и от цял месец за първи път имах пълен уикенд за себе си. Без работа по двайсет часа на ден, без четене на експертни доклади и свидетелски показания, без репетиране на преки и кръстосани разпити, без побеляла коса от притеснения дали не съм направила някаква грешка, от която клиентът ми ще остане с празни ръце.

А сега лошата новина, която би могла да се нарече и добра – след пет седмици щях да имам друго дело. Каква беше вероятността за подобно нещо? Гражданските спорове рядко стигат до съдебната зала. Не се бях изправяла пред жури от почти три години преди това дело за трудова злополука. А сега две дела в рамките на два месеца? Направо нечувано. Хванах се, че копнея за старите времена – всъщност за преди моето време, – когато натоварването върху съдебната система не е било така силно и съдии и адвокати имали навика да планират работата си спрямо летата. А аз щях да изгубя юни в подготовка за делото Аранголд, а също и юли, докато представям делото в съда.

Не живея за подобни неща. Харесва ми (не казах обичам) да упражнявам право, защото ми харесва да помагам на хората. Падам си по изграждането на стратегии и по добрите юридически спорове, но не ми допадат сблъсъците, драмата, високите залози.

Тези неща са за Джейсън. Те са всичко, което му доставя удоволствие. Джейсън би предпочел да е постоянно в съдебната зала, защото процесът е единственото нещо, което го зарежда с енергия. Подготвителната работа преди делото е нещо, което той се опитва да прехвърля на някой друг всеки път, когато може.

„Нуждая се от Джейсън“, помислих си. Нуждаех се от него и за делото за трудова злополука, но той още се възстановяваше от операцията на коляното. Но Аранголд очакваха именно той да бъде водещ адвокат в съда. Направо се прехласнаха, когато той се появи и изнесе онова свое скромно представление, докато описваше как успешно е защитил сенатор Алмундо, обвинен в злоупотреба с обществено положение, за ролята си в свалянето на губернатора Сноу и за броя дела, които е водил като обвинител и после като частен адвокат. Аз ясно заявих, че Джейсън ще бъде в залата, когато съдебните заседатели заемат местата си. Мразя – наистина мразя – да го признавам, но не мисля, че бих успяла да спечеля това дело без Джейсън.

Чух го в коридора и сърцето ми прескочи един удар. През последния месец май не се бяхме засичали нито веднъж в кантората – или ако сме се засичали, съм била прекалено заета в работа със свидетел, клиент или експерт. Джейсън е мой съдружник и най-добър приятел, а не го бях виждала от седмици. Кантората се справи прилично, докато той беше в болнични, но го чувствах като усилие, сякаш покрай него цялата малка фирма „Таскър и Коларич“ куцаше заради наранено коляно.

– Здрасти, съдебен адвокат – каза той, когато влезе. Направо сияеше след разпита на свидетеля на обвинението; защитаваше някакво богато хлапе, което било спипано с крек и се обърнало към Джейсън да използва законна техническа вратичка за измъкване, известна също като Четвъртата поправка.1

Сияещ, но и различен. По-мършав, с по-дълга коса, с тъмни кръгове под очите. Мършавостта ми напомни за гимназията в Бонавенчър, за високото хлапе с широки рамене, което не се отличаваше с нищо особено, преди треньорът Фокс да го поеме и да го превърне в един от най-добрите футболисти в историята на училището. По-дългата коса пък ми напомни за времето, когато бяхме съквартиранти в щатския колеж, след като го изритаха от футболния отбор заради сбиване и сериозно обмисляше дали да не зареже напълно обучението си. Тъмните кръгове ме върнаха към един период преди две години, след като жена му и дъщеря му бяха пропуснали завой на хлъзгаво от дъжда шосе.

Станах, когато влезе. Забелязах, че коляното му като че ли го държи и не го кара да куца. Той ме хвана през врата с мечешката си лапа и ме придърпа към себе си. Ухаеше на сапун, както винаги, откакто учехме в „Бон-Бон“.

– Здравей, красавецо – отвърнах, давайки си сметка, че това не е нещо, което казваш на човек, когото виждаш всеки ден и когото познаваш като роден брат. А нещо, което казваш на човек, когото не познаваш толкова добре.

– Съжалявам, че пропуснах празненството – каза той, след като се отдръпнахме един от друг. – Чудесна работа по делото Марион. Шестстотин и петдесет, а?

Всъщност фамилията на клиента ми беше Мариел, но както и да е.

– Шестстотин и петдесет.

– Еха.

– Липсваше ми. – Погалих го по бузата. – Имаш вид на човек, който се нуждае от сън.

– Не, съвсем наред съм.

– Как е коляното?

– Екстра.

Джейсън е от онези хора, които смятат, че е героично да се държиш стоически. Нищо никога не те боли. Всичко е винаги наред. Когато Талия и детето му Емили загинаха на онова шосе, той изчезна от лицето на земята за месец и половина. Не вдигаше телефона си, а когато го правеше, нито веднъж не ми каза, че е тъжен. Никога не съм го виждала да плаче, макар че той ме увери, че го прави. Наложи се да го домъкна в кантората, да го сложа зад едно бюро, да настаня клиент пред него и да му кажа: „Този човек се нуждае от помощта ти“. Това беше единственото, което го накара да се вдигне на крака.

– А Ричи Рич как е? – попитах. – Ще бъде ли изправен пред съда, или ще си тръгне с подсвиркване към дома? – Още не можех да реша по физиономията му дали изслушването е минало добре или зле; по това остатъчно сияние можех да кажа само, че е участвал в разпитването на свидетеля.

Джейсън сви рамене.

– Кой знае? – Това беше странното у него. Той се вълнуваше единствено от битката, а не от славата. Можех да го притисна до стената и да опра нож в гърлото му, но той пак нямаше да ми каже нищо хубаво за себе си.

Младшият ни съдружник Брадли Джон се появи на прага, свеж и с блеснали очи. Той ми беше първи помощник в делото. Изглежда, дългият уикенд му беше помогнал повече, отколкото на мен.

– Захващам се с Аранголд – каза той. Бях го предупредила, че във вторник следобед ще продължим с пълно темпо подготовката за процеса.

Джейсън схвана намека и тръгна да излиза. Загледах се след него. Нещо не беше съвсем наред, сякаш нещо липсваше.

– Сигурен ли си, че си добре? – попитах го.

Но знаех отговора.

– Екстра – казахме в един глас.

Джейсън

4 юни, вторник

Избутах настрани листата на бюрото си – преписи на подслушване по един оръжеен случай, по който федералните бяха повдигнали обвинение срещу клиента ми. Подобни четива могат да бъдат доста мъчни с всичките им запъвания, ахкания и охкания, прекъсвания и оправяне с прякори като Комбината, Мазния и Чистия. И най-вече с кодовите думи за продаваната стока – автоматични оръжия. Никой не произнася по телефон думи като пистолет, пушка или муниции. Мислят си, че ако използват кодови думи за всичко, агентите от Антитерористичната спецчаст – и някое федерално жури – ще си помислят, че гангстерите наистина обсъждат по телефоните си броя билети, които смятат да купят за вечерните кинопрожекции.

Запалих кибритена клечка и я задържах изправена. Танцуващото пламъче запълзя надолу по нея към палеца и безименния ми пръст. Стигна до пръстите ми, преди да довърша стиха:

Имам катран по краката и не виждам.

А птиците отгоре гледат и ми се присмиват.2

Духнах клечката и я пуснах в чашата вода, където тя изсъска и пусна струйка дим. Пламъкът успя да опари върха на безименния ми пръст и почерни края на нокътя. Поради някаква причина боли повече, когато очите ти са отворени и гледаш какво се случва.

Вътрешната ми линия избръмча. Натиснах копчето и от говорителя се разнесе гласът на Мари:

– Срещата ти за три часа.

Не знаех, че имам среща в три. Не знаех и че е станало три. Наистина ли беше толкова?

– Напомних ти сутринта – с приглушен тон добави тя.

Както и да е. Сигурно го беше направила.

– Добре.

Прерових имейлите си и намерих напомнянето в календара за днешната среща в три. Някой си Джеймс Дринкър. Хубаво име. Ура за Джеймс Дринкър.

Той влезе и ми протегна ръка. Изправих се предпазливо и протегнах моята през бюрото. Гаденето моментално се събуди и изпрати предупредителен сигнал нагоре по гърлото ми, но това винаги беше фалшива аларма. Понякога ми призляваше, но никога не повръщах. Гаденето не толкова ме атакуваше, колкото ме дебнеше, напомняше ми, че се спотайва наблизо, но никога не правеше решителен ход.

„Работата не е в болката – беше ми казала майка ми седмица преди да си отиде. – За нея има средства. Работата е в знанието, момчето ми. В това да знаеш, че смъртта идва и че не можеш да я спреш.“

Джеймс Дринкър се оказа един от най-странно изглеждащите хора, които съм виждал, същинско ходещо противоречие. Едър и непохватен, с хлапашка глава върху тяло на възрастен. Косата му се спускаше на безпорядъчни кичури – червеникава бъркотия, която изглеждаше не на мястото си, с допълващи я червеникави вежди. Иначе беше спретнат и ме гледаше леко въпросително. Носеше черни очила с дебели рамки. Раменете, гърдите и ръцете му намекваха, че прекарва доста време във фитнеса, но окръгленото шкембе допълваше, че си пада по Биг Мак и пържените картофи с чили.

Очите обикновено издават най-много, но ми беше трудно да ги разгледам зад дебелите очила. Ако още бях прокурор и ако той беше заподозрян в стаята за разпити, щях да го накарам да ги свали. Засега предположението ми беше, че Джеймс Дринкър е извършил някакви лоши неща.

– Не съм направил нищо лошо – каза той.

Моя грешка. За първи път ми се случваше клиент да отрича вината си. Искам да кажа, за първи път този следобед.

– Но се боя, че ще бъда обвинен, че съм направил нещо лошо – добави той.

– И какво е това лошо нещо, за което ще ви обвинят?

Той замълча за момент.

– Всичко това си остава поверително, нали?

– Всичко, което ми кажете за случили се в миналото неща, е поверително – потвърдих аз. – Единственото, което не мога да запазя в тайна, е ако ми кажете, че се каните да извършите престъпление в бъдеще.

– Няма да извършвам престъпления в бъдеще – увери ме той.

Винаги се радвам да чуя това. Махнах с ръка.

– Добре. И тъй, Джеймс, в какво престъпление очаквате да ви обвинят?

– В убийство – без никакво колебание отвърна той.

Поизправих се в стола си. Не всеки ден се случва в кабинета ти да влезе убиец. А си бях мислил, че срещата ще е скучна.

– Бяха убити две жени – каза той. – Не съм го направил аз.

Сложи крак върху крак. Спортното му сако се отвори, когато се облегна назад. Шкембето му наистина си го биваше. Явно имаше навика да помпа щангите и после да отскача в „Тако Бел“. Вдигнах юмрук към устата си, за да потисна новата вълна на гадене.

Той си пое дълбоко дъх.

– Познавах и двете. Едната ми беше приятелка. С другата излизах. Познавах и двете, а сега те са убити.

Имаше основания да се тревожи. Полицията не би нарекла подобно нещо странно съвпадение.

– Убийствата изглеждат ли свързани помежду си? – попитах.

Той кимна, но отначало не отговори. Погледът му обхождаше стените, не че там имаше много за гледане – няколко дипломи и сертификати, две фотографии. Поведението му беше част от цялостната му преценка за мен – проверяваше къде съм учил и се опитваше да прецени дали калибърът ми съответства на качеството на кабинета ми.

Взех лежащата на бюрото химикалка „Бик“, чиято капачка беше сдъвкана безмилостно, и я задъвках още. Мразя тези евтини химикалки. Имам си скъпа писалка „Висконти“, подарък от брат ми Пит за Коледа, но тя използва мастило, а аз не исках да хабя скъпо мастило за този тип. Евтиният „Бик“ щеше да свърши идеална работа.

– И двете са били проследени до домовете им, докато са се връщали от работа – каза той. – И са били наръгани многократно.

По гърба ми пробягаха ледени тръпки от хладния и премерен тон, с който описа убийствата. Можеш да защитаваш какви ли не престъпници, но понякога чуваш неща, с които никога не можеш да свикнеш. Но пък, от друга страна, започвах да се събуждам.

– Алиша Кори и Лорън Гибс – каза Дринкър. – Излизах няколко пъти с Алиша. Нищо сериозно. Заведох я два пъти на вечеря.

Записах си имената с боклучавата химикалка. Мразя я. Трябва да я запаля някой път.

– Има ли доказателство за въпросните вечери? – попитах.

– Аз... плащах в брой – отвърна той.

Интересно. Необичайно. Това не го правеше убиец, но в наше време повечето хора плащат с кредитните си карти. Изписах два символа за долар в бележника си. И усмихнато лице. И нож. Майка ми все твърдеше: „Имаш дарба да рисуваш, момко“, но го казваше на брат ми Пит.

– Имам много пари в брой – обясни Дринкър. – Работя като автомеханик в „Хигинс Ауто Боди“, онзи на „Дилейни“, и понякога шефът ни плаща за извънреден труд под масата – нали разбирате, в брой.

Бива. Сносно обяснение за пред журито, но работодателят му едва ли щеше да се зарадва, ако се разчуе – всъщност най-вероятно щеше да го отрече, ако реши, че Чичо Сам може да надуши нещо.

– Вечерите бяха на дванайсети и на деветнайсети май – продължи той. – Тя беше убита следващата седмица. Мисля, че на двайсет и втори май. Сряда.

– Казахте, че е станало, докато се е връщала от работа?

– Тя беше екзотична танцьорка – отвърна той. – Стриптийзьорка. В едно заведение на име „Нокърс“?

Този тип е излизал със стриптийзоьрка? Всеки с вкуса си, а и той изглеждаше в доста добра форма, но нелепата рижа коса, достигаща почти до раменете му? Шкембето? Лицето, сякаш направено за радиопредаване?

– Изненадан сте – каза той. – Не мислите, че една стриптийзьорка би се съгласила да излезе с мен.

– Не го мисля.

– Напротив, мислите го.

– Вижте какво, Джеймс. – Наведох се напред. Отново ми се зави свят и изпитах чувството, че се килвам настрани. – Ще ви предложа сделка. Не ми казвайте какво мисля аз и аз няма да ви казвам какво си мислите вие. Съгласен ли сте?

– Съгласен – кимна той. – Излязла от клуба в два след полунощ и била убита в дома си, когато се прибрала. Била наръгана шест или седем пъти.

„Доста подробности за човек, който не е говорил с полицията – помислих си. – И за човек, който не я е убил.“

– Продължавайте – подканих го. – Разкажете ми за другата жена.

Последното алиби