Човешкият мозък в епоха на катаклизми

Как отказах цигарите, или как да използваме мозъка си

(Вместо предговор)

... Години наред исках да откажа цигарите и дълги години не успявах. Заричах се, мъчех се, изхвърлях си цигарите, а после не издържах и отивах да си купя или търсех из къщи недопушени фасове... Един път се отчаях наистина сериозно... Гледах си отражението в отделеното за пушачи остъклено помещение в работата си и с тъга си помислих: „Значи така, драги... Май целият ти живот ще мине така, с цигарата в уста...“ Тогава за пръв път почувствах, че мога в този живот почти всичко. Обаче да откажа пушенето – не... Това осъзнаване на собственото ми безсилие беше неочаквано и неприятно...

Още от самото начало бях решил, че няма да прибягвам към никакви помощни средства. Никакви лекари, никакви лепенки, никакви бонбонки за смучене и хапчета, никакво броене до сто, докато отложиш да си запалиш цигара... Исках да откажа цигарите сам. И да – отказах ги! Бях пушил трийсет години, а ги отказах за една секунда... Пушех по две кутии на ден, без цигара не можех да напиша и един ред, да пия едно кафе. Ама какво да ви разправям – връщах се сутрин от крос и палех цигара. И изведнъж – край! Все едно никога през живота си не бях държал цигара... Победих, и ще ви кажа честно: изобщо не се надявах на толкова лесна победа...

Оттогава минаха десет години. Ще попитате как го направих? Ще ви кажа. Споразумях се със себе си! И открих най-важното: първо, не можеш да спреш да пушиш, когато си спрял и търпиш... Това е задънена улица. Може да търпиш години наред и после пак да пропушиш. И второто – за да не търпиш, трябва да не искаш... И тогава си казах: Писна ми! Не искам да пуша в кабинета, не искам да бързам до пушалнята... Не искам да пия кафе, без да паля цигара, не искам да пиша, без да паля цигара... не искам устата ми да вони на цигари... не искам да кашлям сутрин, не искам да си съсипвам здравето, нали така... Писна ми! И точно това „писна ми“, за моя огромна почуда, все едно дръпна в мен шалтера, който включваше желанието да запаля цигара. И до днес не пуша. Не защото е вредно, а защото не искам!

Та какво искам да ви кажа, скъпи мои читатели и зрители?

Разказах ви тази история, защото от собствен опит разбрах: резервите на нашите възможности са безкрайни. Ако можете да се споразумеете със самите себе си и да си измислите свои „не искам“ и „писна ми“, ще можете да се справите с всички и всякакви задачи... И няма значение дали искате да отслабнете или да се научите да извличате удоволствие от живота, да изградите кариера или да пробягате маратонска дистанция, да простите на обидилия ви или да се научите да не ви е страх от коронавируса... Важно е просто да разберете как работят тези механизми. Къде да търсите шалтерите, които изключват вредните навици, несигурността, нерешителността, мързела.

Книгата, която ви предлагам, всъщност е за това как от гледна точка на практическата наука са устроени мозъкът ни и съзнанието ни... На какво можем да разчитаме, когато се споразумяваме със себе си за решаването на важни и неотложни задачи в нашата епоха на глобални промени.

Скъпи читатели! Можете да намерите в YouTube канала „Территория без заблуждений“ с Игор Прокопенко. Всички видеоматериали са там.

С уважение,

Игор Прокопенко

1.

Как да използваме мозъка си

Може ли да отслабнем,

без да ставаме от дивана?

Да, може и без да ставаме от дивана. Не се шегувам. Наскоро учени, изследващи мозъчната дейност, откриха механизъм, който наистина позволява да отслабваме чрез силата на мисълта. Като пример те привеждат невероятната история на Ванс Хиндсъм. Този човек привлича вниманието на учените с това, че през 2017 година тежи 215 килограма. За половин година обаче сваля 50 килограма, а след още една година вече тежи 115 килограма. Уникалността на отслабването му е в това, че този възпълен джентълмен не прибягва до диети и тежки физически натоварвания. Не тича за здраве и не прави безброй клякания. Просто седи и по цял ден гледа как отслабва друг човек.

А отслабва прочутият американски комик Бърт Крайшър. Този комик е известен в САЩ с това, че пуска в YouTube смешни сценки от живота на обикновения човек... Човек който не спортува, обича да си похапва, да си пийне бира и да се изтегне на дивана.

И значи комикът Бърт решава да пусне записи как отслабва – а между впрочем той наистина отслабва чрез диети, упражнения и така нататък. Целта му е благородна. Бърт иска да докаже, че всеки от нас, ако си го постави за цел, може да промени живота си към по-добро чрез всекидневни упражнения, диета и сила на волята. Така че заснема процеса на отслабването си и ежедневно го споделя в YouTube – до най-малките подробности (можете да намерите всичко в интернет). Какво яде, какви упражнения прави, как теглото му се променя с всеки ден...

В края на това ютюб-отслабване Бърт е вече съвсем различен човек. Отслабнал, строен, подмладил се. Точно тези записи на отслабването на Бърт Крайшър нашият двеста и петнайсет килограмов герой гледа часове и часове наред. Просто ги гледа, защото поради огромното си тегло не само не може да тича, но отначало дори не може да ходи... А след това става невероятното: докато гледа екрана, Ванс започва да отслабва. Резултата вече го казахме. Но как можем да си обясним това? Отговорът е открит наскоро благодарение на някои открития в областта на невробиологията.

Оказва се, че в нашия мозък има особени нервни клетки, които наистина ни позволяват да отслабваме, без да ставаме от дивана.

За да разберем обаче как работят те, ще се наложи да си поговорим за наука...

Тайната на огледалните неврони, или Защо маймуната подражава?

Всичко започва с това, че група италиански учени начело с известния невробиолог Джакомо Ризолати правят опити с маймуни. Един от опитите е да се плезят на малко маймунче. Не бързайте да се смеете! Това си е истински научен експеримент. Като се плезят на маймунката, учените се надяват, че тя ще им отвърне със същото. И познават! В това, разбира се, няма нищо ново, понеже всички знаят, че маймуните обичат да подражават. Интересът на учените обаче е насочен към друго.

Към това как е устроен и действа самият механизъм на мисловната дейност на маймуната, който я кара да копира нечие поведение. Упорството на италианските невробиолози е възнаградено. Те успяват да открият в мозъка на маймуната особена група неврони, които отговарят за повтарянето на движенията на друго същество, когато маймуната го гледа. Наричат тези пораждащи ефекта на подражание неврони огледални. Откритието става истинска сензация.

Скоро обаче американците, начело с индийския професор невролог Вилаянур Рамачандран отиват още по-далече. Защото изследват вече не маймуни, а хора. Оказва се, че, първо, човекът също има огледални неврони. И че, второ, те са страшно много в човешкия мозък. Трудно е да се повярва, но 20 % от общия брой неврони в нашия мозък са точно тези огледални неврони. Тоест че те се възбуждат самички просто когато наблюдаваме действията на друг човек.

Когато например хващаме нещо и го оглеждаме, невроните в определен участък от главния ни мозък се активират... Около 20 % от тези неврони обаче се възбуждат по същия начин, когато само гледаме как друг човек хваща нещо и го оглежда... Но най-голямата сензация идва тепърва. Оказва се, че заедно с активирането на огледалните неврони при наблюдаването на действията на друг човек се променя и хормоналният фон на организма и дори се активират определени мускули! Така че, от гледна точка на мозъка, човек наистина тича, когато гледа как тича някой друг. И колкото повече са тези огледални неврони, толкова по-голям е ефектът.

В живота, разбира се, нещата не са толкова прости. За да постигнат искания резултат, повечето от нас трябва да правят всичко със собствените си ръце, крака и така нататък. Примерът с американеца Ванс, който отслабва, докато гледа как го прави друг човек, е изключение, разбира се. Но това изключение потвърждава откритието. Всичко е много просто. Оказва се, че в мозъка на Ванс има аномално висок процент огледални неврони. Толкова висок, че той наистина е отслабнал, без да става от дивана.

Тоест излиза, че когато наблюдаваме действията на други хора, нашият мозък кара всички системи на организма ни да се настройват към това действие и мислено да го повтарят. И това е много важно за всеки от нас.

Хайде да го правим заедно!

А сега – практическото значение на това откритие. Запомнете! Всички занимания, било то аеробика или учене на чужди езици, са много по-ефективни, ако се занимавате в група!... Ако имате възможност да наблюдавате и да повтаряте действията на преподавателя, а също и на хората, които се занимават до вас, ще усвоите преподаваното по-лесно и следователно ще постигнете по-добри резултати. Тоест наистина ще отслабнете по-бързо, ако тичате, скачате и клякате – и дори похапвате – заедно с приятелите си, с приятелките си, с колегите си... Най-добре е, разбира се, да го правите с всички и всякакви хора, но това вече е тема на друг разговор.

Запомнете:

Колко по-бързо и колко може да отслабнете, ако правите всичко заедно? Науката отговаря: като минимум 20 процента. Точно толкова, колкото е процентът огледални неврони в мозъка ни.

Защо добрите деца

са лоши ученици?

Огледалните неврони обаче може да са не само много, но и малко. И това вече е друг въпрос и друг проблем. Откриването на огледалните неврони води до по-добро разбиране на механизма на аутизма. Оказва се, че такива хора имат аномално малко огледални неврони. Тъкмо в това е причината за трудното социализиране и обучение на аутистите.

Още един извод от това откритие: ако детето ви се учи зле и усвоява лошо учебния материал, това съвсем не винаги предполага мързел или нежелание изобщо да учи. С много голяма вероятност то има недостатъчно огледални неврони, а следователно методите на обучение на такива деца трябва да бъдат съобразени с оглед на това. При работа с такива деца трябва да се повишават не изискванията и дисциплината, а мотивацията. На такова дете трябва да му е МНОГО интересно и да разбере защо наученото МНОГО ще му трябва... Например че за да му пишат шестица по алгебра, ще трябва да се поизмъчи повече от съучениците си, но че за сметка на това ще зарадва баба и мама... Или че ще получи нов таблет. Всяка мотивация е важна – всяка.

Запомнете:

Тези деца усвояват новите знания и навици много по-трудно от другите. Не са глупави и не са мързеливи, просто ресурсът на възможностите им – в случая броят на огледалните неврони, е значително по-малък, което означава, че за да изпълни дадена задача, такова дете трябва да положи много повече усилия от останалите.

Стомахът –

вторият мозък

Днес учените наричат стомаха „втория мозък“. И това не е шега. Това означава, че старата максима „Пътят към сърцето на мъжа минава през корема“ реабилитира и стомаха, и мъжете...

Може да не ви се вярва, но със стомаха мислим не по-малко, отколкото с главата си.

Стомашно-чревният тракт дублира мозъка по редица физиологични параметри – това е установен от науката факт. Стомахът си има своя хематоенцефалична бариера. Функцията ѝ е колосална: тя не допуска вредни вещества до ентералната нервна система1. Стомашно-чревният тракт, също като кората на главния мозък, отделя чрез ендокринната си система огромно количество хормони. Може да се учудите, но:

95 % от всичкия серотонин (хормона на доброто настроение) се отделят в стомашно-чревния ни тракт.

Сега вече ви е ясно защо умните жени първо хранят мъжа, а пък всичко друго идва после...

Двата мозъка са свързани с хормонални и други връзки. Затова, за да работи ефективно главният мозък, вторият ни „мозък“ в корема трябва да е точен като часовник. Необходим му е строг режим. Тоест закуска, обяд и вечеря по едно и също време. И най-важното – да не преяждаме преди лягане! Понеже това може да доведе дотам мозъците ни почти да си разменят местата!

Невронната система на червата направо ще атакува мозъка ни.

Тази връзка е описана още от Зигмунд Фройд: ако имаме неприятни усещания в стомашно-чревния тракт, сънуваме страшни сънища. Тоест еднопосочна връзка има, но е ясно, че онзи наш втори мозък не може да взема решения, не може да се оправя с нещата – и в това е главната разлика между стомашно-чревния тракт и мозъка, който е в главата ни.

Мозъкът и лакомията

Защото през нощта трябва да се спи. Ако не спите, не спи и мозъкът ви. Навремето се е смятало, че нощният апетит е признак на слаба воля и че който става да яде посред нощ е роб на стомаха си. Последните открития на неврофизиолозите обаче сочат, че стомахът няма нищо общо с това. Прокрадваме се нощем към хладилника просто защото сме роби на мозъка си. Тъкмо той ни кара да ядем... Защо?

Днес учените са установили пряка зависимост между незаспиването и усещането за глад. Оказва се, че колкото по-малко спим през нощта, толкова повече ни се яде... Запомнете, ако човек спи не повече от четири часа в денонощие, организмът му започва да произвежда хормон на глада – грелин... Тъкмо този хормон ни удря право в мозъка, а мозъкът ни ни кара спешно да търсим въглехидрати, за да неутрализираме въздействието на грелина, понеже този хормон на глада разяжда мозъка направо като киселина... Но има и един нюанс. Забелязали ли сте, че ако нощем не можем да спим, не ни се яде какво да е и просто така... Яде ни се сладко! Правилно. Точно така си е.

Грелинът се неутрализира от въглехидрати, но още по-добре и по-бързо се неутрализира от... захарта. Точно затова нощем ни се прияжда сладичко... Някое карамелче, кифличка, кроасанче, а пък най ни се ще да пийнем една колича.

Още една новина. Кока-колата е е идеалното средство срещу това коварният грелин да не ни изпапка мозъка посред нощ... Кока-колата е вкусна.

Лошото е, че едно шише кока-кола съдържа седмичната доза захар, която ни е необходима... Захарта, както е известно, е „бялата смърт“, но на нашия мозък изобщо не му пука за това. Той си иска захар, понеже му е зле като на алкохолик с махмурлук... Зле му е и трябва да пийне възможно по-скоро, макар да разбира, че не бива...

Мозъкът и сладкото посред нощ – о, тъжна приказка е тя.

МОЗЪКЪТ И БОНБОНКИТЕ

Сладкото води до затлъстяване. Това е всеизвестен факт, но малцина знаят какво следва... А следва понижен имунитет и в резултат се стига до диабет тип 2.

Знаете ли кой е най-точният показател за наближаващ диабет? Тлъстините около кръста. Талията ви просто изчезва. Около нея се натрупват тлъстини все едно някой ви лепи по корема, кръста и малко по-надолу пластилин. Коремът не се издува, не увисва. Талията просто изчезва и човек заприличва на круша... Това да си развалите фигурата и да заприличате на круша не е лошото. Лошото е когато заедно с некрасивата фигура получавате диабет.

Причините за диабета, разбира се, са много. Но една от тях е, че нощем, вместо да спите, работите – страдате, че сте си съсипали живота... гледате телевизия... самоанализирате се...

Мозъка обаче не го интересува какво правите нощем (освен ако не е „страстна нощ“, там се задействат други хормони). Важното е, че не спите. И като не спите, започвате... да ядете. Ядчици, бонбонки, саламче, сиренца. Саламче... Ами то не е чак толкова вредно, нали? Нека си спомним обаче, че захарта в днешните салами е почти колкото в кока-колата...

И кръгът се затваря – бягаме от себе си... към себе си...

Още едно неприятно откритие на учените. Щом започне да наддава на килограми, човек започва да спи по-малко... Запомнете тази информация. Всеки допълнителен сантиметър на талията ви ви краде от десет до трийсет минути сън ежедневно... Мислите си, че просто сте започнали да се будите по-рано? О, не. Вашият мозък ви казва: ти малко понапълня, а пък аз нещо ставам неспокоен. Стига сме лежали, дай да идем да хапнем нещо. И вие ставате и тръгвате. Е, в живота ви е имало и по-добри дни...

ЗАЩО СЕ ПРОВАЛЯМЕ?

Спомнете си моменти, когато сте събирали цялата си воля и сте решили – и сте започнали – да отслабвате! Спортуване. Диета. Режим. Огледало. О, успях да се напъхам в роклята от абитуриентския си бал! Браво на мен!...

Приятни спомени, нали? Запомнете ги хубаво. Нека този момент на най-големия ви триумф да остане в ума ви като репер, тепърва ще се върнем към него. Сега за лошото...

Един ден идва момент, когато – след като сте изпитали всичките най-чудесни емоции, свързани с безупречността на духа ви и на тялото ви – си казвате: Направих го... Да взема да се поотпусна? Животът си върви, а толкова отдавна не съм хапвал(а) тортичка, пържени картофки и шампанско, докато дъждът трополи по прозореца...

И лапвате едно мъничко-мъничко бонбонче...

Мислите си, че сте силна (силен)! Един бонбон – какво толкова, само един... Обаче не. В този момент мозъкът ви е по-силен от вас. Тъкмо той ви е накарал да изядете този бонбон – и значи сте се провалили. Може да си приберете роклята в дъното на гардероба, изобщо няма да ви потрябва повече...

Какво е станало? По принцип нищо страшно. Просто фигурата ви, заради която сте понасяли толкова дълго всичките тези лишения, е престанала да е за вас източник на положителни емоции както преди. И мозъкът ви го е забелязал – още преди вас! Понеже след като сте престанали да се радвате от самия факт на отслабването си, секва и хормонът на щастието. И на мозъка му става криво и скучно...

Кога си отива щастието?

Ами да видим.

Първо, вашите приятели, колеги и близки вече не се възхищават на отслабналата ви и стройна фигура. Просто вече всички са я видели и са ѝ се възхитили. – Минус една капка допамин...

Второ, обличали сте всичките си любими дрехи от миналото, което си е просто спомен, но днес не е същото, нали? – Минус още една капка...

Трето, и то е може би най-важното! Отслабнали сте... Старите ви дрехи ви стават... Изглеждате с десет години по-млада... Но това не е решило проблемите ви. Отслабването си е отслабване – и нищо повече... Не сте намерили принца на мечтите си? Все така не ви оценяват на работното ви място? Все така не можете да си позволите почивка на Бахамите? – Минус цялата кана хормон на щастието...

А ако го няма хормона на щастието, няма щастие и в живота... И да е имало – отишло си е.

И точно тогава мозъкът ви оглежда празните трибуни и ви казва: Майната му... Никаква публика. Я дай едно бонбонче...

И ето че го взимате този коварен бонбон... Какво получавате? Лично вие нищо. Обаче мозъкът ви... Той получава своята капчица щастие и си заспива спокойно... Всъщност точно затова ви е разиграл целия този спектакъл...

Знаем, че мозъкът усвоява хормоните в чист вид. И изобщо не му пука по какъв начин сте получили въпросния хормон. Дали сте се трудили честно и сте спечелили конкурс за красота... Или сте излапали цяла кутия бонбони, обърнали сте се към стената и сте заспали.

Пия и все не ми стига...

Не знам дали си струва да напомняме, че щом човек започне да напълнява, мозъкът му започва рязко да губи чувствителността си към сладкото. Защо? Защото при затлъстяването на първо място се късат невронните връзки, които отговарят за чувството за мярка... В резултат мозъкът сваля ограниченията срещу употреба на сладко, което пък води до това, че когато ни се иска все повече и повече сладичко, наддаването на тегло става неуправляем процес...

На практика всеки, който поне веднъж е отказвал пушенето или пиенето (не дай боже, разбира се, да стигаме до такава необходимост поради заболяване), знае, че след дълго въздържане започваш да пушиш повече. И с пиенето става същото, без мярка за количество и време. Започваш да „лапаш“ всичко наред... Това става не защото нямаме сила на волята, а защото мозъкът ни, след като е опитал въздържанието, се стреми да навакса пропуснатото щастие... със сурогати. Тъкмо затова той предпочита да си затваря очите, когато посягаме към стотната цигара, десетата чашка и към още едно бонбонче (ама това е последното – сериозно)...

Всъщност всичко, което в тази глава разказах на жените, се отнася изцяло и за мъжете. И на едните, и на другите им е достатъчно „само още едно бонбонче“.

Вместо извод:

Мисля, че след всички неприятни неща, които ми се наложи да ви разкажа в тази част на нашето разследване, всички вие, уважаеми читатели, сами разбирате какво трябва да правите:

Пазете се от настроението „А бе е...л съм го“

Първо, сладкото е вредно. Има и безопасни количества, разбира се, но както се казва, съвети се дават на онези, които не могат да ги изпълнят. На онези, които могат, съвети не им трябват.

Второ, когато си налагате самоограничения на сладкото, тлъстото и изобщо прекаленото, още от самото начало ясно осъзнайте мотивацията си: налагате ги, за да направите доброто по-добро? (Да отслабнете? Да натрупате мускули? Да минете от текила на калвадос?) Или става въпрос за здравето ви (диабет, алкохолизъм и т.н.)? Това ще ви помогне да определите размера на отговорността ви. Да прецените веднага възможностите си и предварително да се съобразите с последиците от провала си.

Трето – и това е най-важното! Когато започнете да полагате значителни усилия да промените живота си и да заживеете „по нов начин“, е много важно да не забравяте, че непременно ще дойде момент, когато ще ви се доще да кажете: „А бе е...л съм го... Нали вече го направих...“ Помнете, че на вашия мозък не му трябват успехите ви, а вашият хормон на удоволствието, към който той винаги ще се стреми по най-прекия път... Пресметнете този момент, който се казва „А бе е...л съм го“... Бъдете готови за него и го изтърпете, преодолейте го. Понеже спрете ли със самоограниченията, ще се наложи да започнете всичко отначало. Изтърпете го и ще имате всичко – и принцът ще дойде, и хубавата работа, и Бахамите... Така че, дами, много внимавайте да „влизате“ в старите си блузи и рокли и това да не престава да ви носи радост. Останалото ще се оправи.

МОЗЪКЪТ И СЛАДКОТО

Мозъкът, сиреч умът... Навремето се е смятало, че няма никаква връзка между яденето на сладко и лошото учене (или работа). Дори напротив – че сладкото е полезно за ума... Днес е ясно, че връзка между сладкото и глупостта има, и то най-пряка. Оказва се, че прекалено многото сладко в организма е опасно не само от гледна точка на затлъстяването. Според последните научни данни сладкото не повишава, а намалява умствените способности. Защо ли? Защото създава на мозъка ни илюзия за ситост и комфорт. В резултат мозъкът спира да работи активно и се унася в сладка забрава. Не му се учи... – и на нас също. Не му се работи... – и на нас също. Ще ни се да си лежим на дивана, да похапваме нещо сладичко и да не правим нищо... А пък ако в един момент на това сладко бездействие ръката ни самичка посегне към чашката – за чашка леко винце дори, – знайте, че всичко върви според коварния план. Сладкото и алкохолът са родни братя. Не случайно механизмът на създаващата се зависимост от сладко, алкохол и наркотици е на практика идентичен.

За който се интересува:

Наркотичната зависимост и склонността към напълняване се лекуват с еднакви медицински препарати.

Защо наричаме желаните жени

„сладки“?

Защото сексуалното привличане предизвиква най-мощния изблик на хормона на щастието. Сладкото обаче също предизвиква изблик на хормона на щастието... Затова, от гледна точка на химичните процеси, на мозъка му е все тая дали мъжът целува любимата си или яде кроасан с крем, поръсен с пудра захар... Пак затова героинята на Мерилин Монро в безсмъртния филм „Някои го предпочитат горещо“ носи милия прякор Шугър (Захарче, Сладурче)... Което си е право, право си е – такива момичета са големи сладурани...

Нашият мозък обаче не е толкова глупав, че да не различава сладките устнички от пудрата захар... Мъжете реагират на сладките устнички чрез възбуждането на най-древната част на нашия мозък. Тя се нарича рептилоиден мозък. Тъкмо от него идва най-първият импулс – веднага да сграбчим жената с тези устнички за най-прелъстителните части на тялото ѝ и незабавно да я отмъкнем някъде по-надалеч, като пътьом отблъскваме съперниците си... Че какво друго?... Тази не кой знае колко възпитана част на мозъка ни е на сто милиона години... Това е мозъкът на „старото куче“ от епохата на динозаврите (а те са измрели преди 70 милиона години)... Този мозък не знае и не му трябва да знае любовни думички и увещания. Той живее с груби инстинкти и работата му е да произвежда цели литри сперма и адреналин, всъщност – всичко... Опасно е да оставиш такъв мозък на самотек... И всъщност не го оставят...

За да се убедим в това, хайде да видим как изглежда нашият мозък на схемата на...

Виждате ли във вдлъбнатината на черепа онова малкото?... Твърдото... Напрегнало се е, сякаш всеки момент ще скочи. Това е той – рептилоидният мозък. Точно той, щом му замирише на жена, веднага започва да ни подтиква да я щипнем за дупето...

А сега погледнете: какво има там, точно над рептилоидния мозък?... Много прилича на женска ръка в тънка ръкавица, която е обхванала отвсякъде малката му вечно възбудена главичка и я стиска здраво, все едно казва: „Ти само смей да опиташ, мръснико...“

Точно така, това е другата, по-разумната част на мозъка ни, лимбичната. Първо, тя е по-млада. Само на 50 милиона години... Второ, тя, за разлика от алфа-мъжкаря от ерата на динозаврите, е много отговорна... Лимбичната мозъчна система отговаря за дисциплината, за поведението в колектива, за уменията да се обучаваме, а освен това – за семейството... Затова, здраво стиснала рептилния мозък на „старото куче“, тя се стреми да обуздае разгонената му същност и да я сведе до минимум... И дори да му позволи нещо на този простак, всичко трябва да е под строг контрол... Лимбичната система отговаря за „осъзнаването на настоящето“ и затова дори да позволи на своя „динозавър“ някои игрички, тя все пак се грижи за това и да си вземе душ, и да се сключи брак...

Колко хитро е измислено всичко! – ще си кажем с възхита... Тогава защо понякога в тоя живот всичко е толкова адски смотано? Ами защото Майката Природа един ден е стигнала до извода, че такава идилия за човека е сто процента сигурен път към гробището на еволюцията, и ни е забила поредния пирон в главата – третата част на мозъка ни...

Това е най-младата част на мозъка ни. Само на два милиона години. И отговаря за непослушанието... Има и още много спорни качества, но най-важното е, че оказва лошо влияние върху мъжката – рептилоидната – част на мозъка и му внушава какви ли не развратни фантазии, което кара дори най-закостенелите „динозаври“ да забравят и възрастта си, и възпитаните обноски, че и хигиената... Та точно тази най-млада и най-разхайтена част на мозъка ни учените са нарекли с красивото име неокортекс.

Дайте сега да погледнем схемата на нашия мозък... Виждате я, нали? Ситуацията е доста по-сериозна, отколкото изглежда. Понеже тази „прекалено умна“ част е и прекалено голяма. С всичките си къдрави извивки неокортексът направо ни е смачкал мозъка. И в резултат рептилоидният алфа-мъжкар започва да скимти като малко кученце... Лимбичната аристократка нервно кърши пръсти и ръце встрани... Абсолютен шаш... Обаче ако неокортексът наистина съсипва нещата до такава степен, за какво ни е? Ако попитаме неврофизиолозите, те ще ни кажат – за удоволствие и за да си приказваме празни приказки. Оказва се, че тъкмо неокортексът е единствената в целия жив свят част на мозъка, която може на воля да си фантазира, да си измисля, да изобретява... При това без да спира да дрънка, понеже тъкмо тази част отговаря за това, че непрекъснато приказваме...

Дотук като че ли се оправихме с неокортекса, обаче има и един проблем. Неокортексът изобщо не е синхронизиран с мозъка, в смисъл с останалата част от него. Той сам взема решения и сам управлява всички процеси, без изобщо да се съобразява с останалите, по-възрастните части на мозъка. Точно затова понякога не знаем всъщност какво правим. Мислите си, че ние с вас правим глупост подир глупост?... Че купуваме неща, които изобщо не ни трябват, че си правим идиотски татуировки на всевъзможни места, че просто така се женим за многодетни филипинки? О, не – към това ни подтиква най-младата и най-буйна част на мозъка ни... Но има и една подробност.

Според учените тъкмо благодарение на тези буйства на най-младата част на мозъка ни човекът е станал човек – макар да има и някои недостатъци.

Има една интересна хипотеза, според която ако в черепа ни я нямало лимбичната система, която отговаря за здравия разум, рептилоидният мозък на алфа-мъжкаря и бълващият фантазии неокортекс биха се разбирали отлично и животът ни щял да е безкраен фойерверк от наслади и безкраен секс... Примамлива перспектива, нали? Да, казват учените. При това положение животът на човечеството наистина би бил приятен. За жалост – много къс... Историята впрочем не търпи условно наклонение...

Сега за най-сладкото...

Оказва се, че неокортексът страшно обича сладко. Че тази част на мозъка ни по принцип се храни най-вече със сладко, понеже сладкото стимулира фантазията... А нищо не възбужда мозъка по-силно от фантазирането и обещанията за райски наслади... Та точно затова подсъзнателно подаряваме на жените, които ни харесват, бонбони, водим ги по сладкарници, черпим ги със сладко шампанско... И пак затова ние мъжете наричаме най-желаните жени сладурани.