Между два свята

Пролог

Госпожа Камински знаеше.

Знаеше, преди да се случи.

До онзи ден мислехме, че е психясала майка, невротична и параноична. Зад гърба ѝ я наричахме „надзирателката“ и ни беше мъчно за Мо, защото се налагаше да понася тази пълна с фобии, вманиачена майка. „Защитена“ бе много меко казано за начина, по който госпожа Камински закриляше дъщеря си. Рождени дни на плажа или край басейна бяха абсолютно забранени, освен ако не присъстваше спасител, включително и госпожа Камински – сянка на четиресет и няколко, която обикаляше по пясъка или край водата и не откъсваше очи от развилнелите си дванайсетгодишни. За „Дисниленд“ и дума не можеше да става. Въпреки че тя беше дребна мълчалива жена, едва метър петдесет и два, с мила усмивка, изключително любезна и възпитана, беше невероятно колко зорко бдеше над Мо.

Тайно се питахме дали не се е случило нещо травматично с госпожа Камински, когато е била млада, за да се превърне в такава закрилница, но Мо каза, че нямало такова нещо. Разправяше, че според майка ѝ никой не гледал чуждите деца като своите собствени. Беше умно от страна на Мо да приеме това мнение, а търпението ѝ беше много по-голямо, отколкото на останалите от нас към нашите майки, когато се месеха в живота ни, както госпожа Камински в живота на Мо.

Едва на лагера в шести клас отношението ѝ най-сетне омекна и от стомана се превърна в желязо – малко по-поносимо, но не много. Всички шестокласници щяха да ходят на екскурзията с изключение на Мо. Учителката звънна на госпожа Камински, след това директорът, накрая и мама. Мама успя да я убеди. Татко щеше да дойде да ни наглежда и щеше лично да отговаря за Мо. Получи се, може би защото вярваше на мама или защото имаше доверие на татко, или пък защото осъзнаваше, че не може вечно да държи Мо в железен юмрук, или защото лагерът беше много важен за учебната програма. Каквато и да беше причината, за пръв път през дванайсетгодишния живот на Мо, на нея ѝ беше позволено да излезе от семейното гнездо без присъствието на майка си.

От тогава насам госпожа Камински неведнъж ни поверяваше дъщеря си, но всяка проява на доверие бе предшествана от уверенията на нашите: „Ще се грижим добре за нея“, „Тя е в добри ръце“, „Мо ни е като дъщеря“. Убедително казани клишета, за които не спирам да мисля напоследък. Питам се дали тези баналности и небрежно изречени думи са оказали влияние върху събитията или просто нямат значение и че всичко щеше да се случи независимо от обещанията, дадени преди това.

През годините ме поверяваха на госпожа Камински, но родителите ми никога не настояваха за гаранции. Мо е единствено дете, затова ме вземаха да ѝ правя компания на всички ваканции на семейство Камински. Ходих до Африка и Испания, до Тайланд и Аляска. Родителите ми с готовност приемаха всяка покана, без ни най-малко колебание, без да отправят молби за закрила и да искат гаранции като онези, които даваха, когато Мо идваше с нас. Може би предполагаха, че обещанията важат и за двете страни. Или пък, дълбоко в себе си, моите родители знаеха, че обещанието няма да бъде изпълнено и решението да ме пуснат щеше да стане причина за излишно неудобство. Предполагам, че родителите ми разбираха, че страховете на госпожа Камински се коренят в дълбоко заложената ѝ самокритичност. Тя бе обмисляла възможността за неочакван взрив или изригването на вулкан и знаеше, че ако бъде изправена пред тежкия избор, ще се погрижи първо за своето дете, макар двете с Мо да бяхме близки като сестри.

Още от съвсем малка помня как и сестрите ми, и приятелите ми, и аз самата извивахме нагоре очи, ­когато някой споменеше госпожа Камински – мислех­ме, че е луда.

Никой вече не я нарича луда.

Тя знаеше. Знаеше, преди да се случи. Аз пък се питам как така. Да не би да е притежавала ясновидска дарба, да не би да е имала свръхестествени предчувствия? И то за лошо! Може пък Мо да беше права – рационалното, добре обмислено мнение, ­яснотата, че никой не се грижи за твоето дете така, както ти би се погрижила, че твоето дете трябва да бъде спасено второ, ако трябва да избираш.

Това са нещата, над които мисля сега. След всичко, което се случи.

1.

Още един спор за розова или златна панделка и кълна се, ще се побъркам! НА КОГО МУ ПУКА! Просто избягайте и се оженете тайно. Престанете! Ох, ще умра!!!

Отговорът на Мо идва почти веднага: „Но нали се забавлявате?“.

Вадене на зъб щеше да е по-безболезнено. Вече пет месеца търпя това мъчение. Откакто обявиха годежа на сестра ми, сватбата ѝ е раздробена на съставните си части, сдъвкана и изплюта неведнъж, а до големия ден все още остават цели три месеца. Ad ­nauseam. На това му се казва страхотна фраза, която не се ­използва достатъчно често и е много подходяща­. Цялата тази дандания е повече, отколкото­ мога да понеса.

Петък е, великолепен следобед със синьо небе – съвършена възможност да сме на плажа, да се носим по водата, да сме на сърф или да се мотая с приятелите си. Вместо това седя на пода в пробната на булчинския салон, подпряла съм гръб на стената и чакам сестра ми да покаже роклята си на мама, на леля и на мен, изпълнената ѝ с нежелание почетна шаферка. Другата ми сестра, Клоуи, не е тук. Седмица след годежа тя подхвърли нещо от сорта, че институцията брак е остаряла и патриархална, че потиска жените и затова беше незабавно изключена от цялата работа, а аз повишена.

Питам се къде ли е сега. Вероятно се скита с Ванс, двамата се целуват или се разхождат ръка за ръка някъде из града, радват се на вълшебния ден. Едва сдържам пъшкането си от завист и се питам, не за пръв път, дали тази забележка не е била направена нарочно. Клоуи е невероятна в това отношение. Тя знае как да си подреди нещата, а да придружава мама цели осем месеца, е определено нещо, от което тя бе твърдо решена да се измъкне.

Подсмихвам се на тази проява на истински гений. Сестра ми успя да се измъкне, без да ни обърне гръб окончателно и успешно прехвърли отговорността на дясна ръка на Обри, тоест на мен. Представям си как Клоуи се е подсмихвала, докато е избистряла замисъла си. Знаела е много добре колко мразя подобни неща, да не говорим за осем месеца безкрайни приказки по въпроса. Наложила си е ведра усмивка за подкрепа, която да пречупи обикновено слънчевото ми настроение и мнението ми, че не трябва да се ходи на пазар, освен ако не е крайно необходимо.

– Какво мислиш ти, Фин? – пита Обри и ме кара да вдигна глава от телефона, на който в момента гледах слайдшоу на най-смешните муцунки на животни. На екрана беше показана котка с вдигнати лапки, която яздеше хъски и надпис: „Последвайте тази каубойка!“.

Мигам и усмивката ми се стопява, а в гърлото ми неочаквано се събира буца. Въпреки непоносимостта, която изпитвам към всичко дантелено, сватбено и момичешко, истински момичешки чувства напират в гърдите ми. В продължение на две седмици Обри се възторгваше на роклята си, не спираше да повтаря, че била самата изисканост. През повечето време се изключвах – сатен това, коприна онова, ред перли, ред кантове, деколте, обточено със скъпоценни камъни... Сега обаче е застанала пред мен – изпънала гръб на ужасно високите си токчета – талази от кремав сатен, гладък като течност, разгръщащи се от невъзможно тънката ѝ талия, поточета от ситни перли трептят, водещи началото си от обсипаното със скъпоценни камъни деколте... Прилича на принцеса от вълшебна приказка, най-красивата кралица на света! Оставам удивена колко е красива и може би изпитвам малко завист.

Застаналата зад Обри, мама пляска с ръце. Леля Карън е прегърнала мама през раменете. Двете са облегнати една на друга, докато се възхищават на сест­ра ми, пепеляворусите им глави почти се докосват.

– Хубаво – заявявам така, сякаш не е нищо особено, след това поглеждам отново към телефона си.

Черно куче е присвило очи, пред него капе жълт сладолед, марка „Замръзнал мозък“. Усмихвам се и продължавам да въртя снимките, докато мама и леля Карън ахкат и обикалят, оглеждат роклята от всеки ъгъл, а Обри се върти напред-назад.

Леля Карън спира до мен.

– Снимай! – прописква тя. – С Фин! Двете!

Мръщя се при мисълта, че ще бъда постната във фейсбука на леля Карън с нелеп надпис като например: „Великолепната бъдеща булка Обри и бъдещата булка беглец Фин Милър“.

– Не – спасява ме мама. – Не преди големия ден! Носи лош късмет да снимаш булката в роклята ѝ преди сватбата.

Въздишам от облекчение и се отдръпвам малко от Обри, уплашена, че близостта ми ще развали впечатлението от нея. Тя се навежда към мен и ми се усмихва, изрича само с устни „Благодаря“, след това се врътва към кудкудякащите кокошки, които са превключили от възхищение на притеснения и суетня около промените.

Усещам как страните ми пламват и си казвам да се успокоя. Обри вече ми благодари поне хиляда пъти, а и не беше кой знае какво. Разговорът, който проведох с бъдещата ѝ свекърва, не продължи повече от пет минути, а госпожа Кинзъл се държа суперски.

Нямаше да се обадя, само че Обри беше много разстроена. Мислех, че сватбената рокля на госпожа Кинзъл е върхът и ще бъде готино Обри да е четвъртото поколение булка, която ще я облече – „Класически линии, винтидж бродерии, викторианска дантелена яка, сатенени копченца на гърба“. Само че Обри се разплака, докато редеше думите, и тъй като аз бях кръгла нула във всичките си други задължения на шаферка, прецених, че мога да свърша поне това. Мо разправя, че начинът ми да се справям с подобни въпроси е истинска благословия, прямота, която незнайно как и защо никога не обижда другите. Аз мисля, че хората просто усложняват нещата. Ако просто кажеш, че нещата са такива, каквито са, няма правилно или грешно. След като госпожа Кинзъл преодоля първоначалната си изненада, се оказа, че няма нищо против. Дори призна, че самата тя искала да си купи рокля за нейната сватба.

Изглежда, е звъннала на Обри в мига, в който приключихме разговора, защото Обри се обади половин час по-късно, за да реди безкрайни благодарности. И ето я сега, пет месеца по-късно, върти се пред огледалото, възхищава се на себе си, усмихва се и аз съм много доволна, че реших да се обадя.

Застаналата пред мен леля Карън повдига с ръце гърдите си размер двойно D и настоява за малко по-дълбоко деколте, а мама клати глава, когато Обри кима и казва, че Бен ще одобри, и в този момент аз правя снимка. Смехът им прикрива тихото прищракване на телефона ми. Противно на поверието.

Поглеждам малкия екран. Трите се смеят, израженията им са размазани от радост, роклята се отразява в огледалото, усмивката на Обри е заляла лицето ѝ, а мама и леля Карън греят до нея. Изпращам снимката на Мо със съобщение: „Тя изглежда невероятно!“, последвано от сърчица и усмихнати личица.

Екранът се премества, разкрива отговора на Мо. „Признай си, че си скрита романтичка. Та в тази връзка, реши ли?“

Размърдвам уста, докато гледам въпроса. Може би се надявам блестящите пиксели да предложат просветление – отговорът или смелостта, която ми липсва, откакто признах пред Мо, че мисля да поканя Чарли Макой. Танците ще бъдат „Дами канят“ и миналата година ходих без кавалер, с група други момичета, които са или твърде срамежливи, или твърде горди, или твърде грозни, за да поканят момче. Бях­ме с гуменки „Кънвърс“ под роклите. Разтърсихме дансинга с нечувани и невиждани движения. Опоскахме шоколадовия бар, докато се подигравахме на всички момичета, които се клатушкаха болезнено на високите си токчета, усмихваха се смутено на кавалерите си и поглеждаха с копнеж към забранените калории, подредени като за мъчение.

Бях сигурна, че тази година ще има повторение на същото, но това беше преди Чарли да се появи. Сякаш го призовах. „Мили боже, моля те, изпрати ми един висок, страхотен, малко неумел футболист със зелени очи.“ И прас, той пристигна в първия учебен ден в първия ми час!

– Земята вика Фин!

Обри хвърля по мен суитшъра ми и аз забелязвам, че се е преоблякла в ежедневните си дрехи и че излизаме от пробната.

Влизам след нея в магазина. Мама и леля Карън са спрели на касата, за да говорят със собственичката на салона, а ние с Обри излизаме отвън. Обри вади телефона си, за да позвъни на Бен. Бъбри ведро и се киска от вълнение заради роклята, а след това обсъжда какво да облече за срещата с родителите му. Този уикенд двамата с Бен летят за Охайо, за да се видят с бъдещите ѝ свекър и свекърва.

– Обичам те – казва тя и затваря.

Ръката ѝ с маникюр се вдига към устата и тя захапва кожичка.

– Добре ли си? – питам.

– Нервна съм.

Изтеглям пръстите от устата ѝ, преди да ги разкървави.

– Да, ще те намразят! Ти си просто нетърпима – извивам аз очи нагоре и тя бърчи нос към мен.

– Поне двамата с Бен имаме извинение, че няма да присъстваме на експеримента на татко за сближаване на семейството.

– Искаш да кажеш, че двамата с Бен не сте нещастни, че няма да прекарате три дни в отдалечена хижа в гората без телевизия и радио или интернет, където единственото забавление ще бъде общуването със семейството ли?

– Не мога да повярвам, че той си въобразява, че това е добра идея.

– Знаеш го какъв е татко – оптимист.

– Той се заблуждава. Това няма да оправи нещата.

Свивам рамене, поглеждам настрани и се надявам да греши, макар да си мисля, че вероятно е права. Бур­ните води се надигнаха като цунами у дома. Покрай непрекъснатите скандали на родителите ми, трупащите се проблеми с брат ми Оз, непрекъснатите бунтарски прояви на Клоуи, чиято цел е да вкиснат мама, и всичките гафове, които сътворих напоследък, имам чувството, че прекарвам повече време в дома на Мо, отколкото у нас. Също като активен вулкан, пет минути заедно неизбежно води до изригване, а три дни заедно ще бъде, като да предизвикаш Везувий да изригне.

– Поне Мо ще дойде – казва Обри.

Сестра ми обича Мо почти колкото мен.

– И Натали – добавям.

– Какво?! – недоумява Обри и в изражението ѝ забелязвам съчувствие.

Пасивно-агресивното отмъщение на мама към тъпия план на татко беше да покани леля Карън, чичо Боб и дразнещата им дъщеря Натали, което означава, че сега двете с Мо ще трябва да включваме и нея във всичко, което правим.

– А Клоуи ще доведе Ванс – добавям и слагам черешката на целия тъпоумен план.

Единствената причина Клоуи да се съгласи да се присъедини към нас беше, защото Ванс обича да кара сноуборд и е останал без пари. Безплатното настаняване, храна и билетите за лифта са твърде привлекателни, за да откаже, дори това да означава да изтърпи семейството ни през уикенда. Няма почти нищо друго на този свят, което би убедило Клоуи да прекара дори минута заедно с мама, камо ли три дни, освен любовта ѝ към Ванс, която никой друг от семейството не споделя. Този тип е първокласен мързеливец с голяма доза наглост, защото е върхът на тенис корта и мисли да става професионалист.

– Леле, май ще прекарате невероятно – отвръща Обри и с всяка изминала минута уикендът ѝ със свекъра и свекървата изглежда по-примамлив.

Леля Карън и мама излизат от магазина и мама отключва новия си мерцедес, бял джип, който си купи преди месец за рождения си ден.

– Нека Фин да кара – предлага невинно леля Карън, въпреки че няма абсолютно нищо невинно в забележката. Леля Карън, както казва татко, е подстрекателка. Също като леприкон, тя обича да създава неприятности. Лудетина, пълна с номера, което я прави много забавна, освен в моменти като този, когато номерата ѝ са насочени към теб. Добре оформените ѝ вежди се извиват. – Нали имаш книжка, Фин?

Забелязвам как мама се напряга, цялото ѝ тяло се стяга при мисълта някой друг да кара красивия ѝ нов автомобил.

– Искам да остана жива за сватбата – обажда се Обри.

– Сигурна съм, че Фин е чудесен шофьор – настоява леля Карън и дръпва ключа от ръката на мама.

– Може би друг път – решава мама и протяга ръка, за да си го вземе.

– Глупости! – настоява леля Карън, отдръпва се и преплита пръсти с моите, повеждайки ме настрани. – Сега е най-подходящият момент. – Тя ми намига­ ­заговорнически и се усмихва.

Във всеки друг случай това щеше да ми хареса. Много се кефя, когато мама се гърчи и се гордея с дързостта и атлетичните си умения, така че мисълта да се метна зад волана и да потегля по улиците като Даника Патрик, автомобилната състезателка, като докарвам до лудост мама и Обри, много ми допада.

Само че има един незначителен проблем.

– Качвай се – нарежда леля Карън и отваря шофьорската врата.

Преглъщам. Инструкторът ми по шофиране, плешив господин с тежка халитоза – лош дъх, и стоманени нерви ми лепна етикета „дислексия по отношение на педалите“. Големичък проблем, тъй като обърквам газта и спирачките, което не успях да поправя, колкото и елементарно да изглежда.

– Не съм карала толкова голям автомобил – казвам. – Така че май е по-добре да...

Леля Карън ме прекъсва.

– Глупости! Лесна работа. Мерцедесите се карат сами. Хайде! – казва тя със самодоволна усмивка, очевидно твърдо решила да се позабавлява.

Обри вече се е качила на задната седалка, а мама си слага колана на седалката до шофьора. Мама не знае нищо за проблема ми. Когато нашите попитаха как вървят уроци, аз отвърнах кратко: „Добре“.

– Спомням си, когато правех това с теб – казва мама и поглежда Обри. – Ти беше толкова нервна. Трябваха ти седмици, преди да посмееш да излезеш от квартала.

– Просто бях предпазлива – отвръща Обри и ѝ се оплезва. – И това е хубаво. Все още имам безупречно досие: не съм катастрофирала, нямам глоби. При теб обаче не е така.

Всички знаят, че мама непрекъснато я глобяват за превишена скорост – поне по два пъти на година, без да говорим за случаите, когато е успявала да се измъкне.

– Клоуи, разбира се, беше невероятна – продължава мама. – Сякаш е шофирала цял живот. Един урок, и беше готова да обиколи страната!

Желанието ми да се докажа пламва. Така става, когато имаш две големи сестри. Те винаги са правили това или онова първи, което означава, че ми се иска да се справя по-добре.

Поглеждам педалите на пода. Десният е тесен и вертикален, левият е широк, хоризонтален. „Десен, газ. Ляв, спирачка“. Това не е мозъчна хирургия. С единия вървиш напред, с другия спираш. Всеки може да го направи. Половината от класа ми вече имат книжки, а повечето са кретени.

– Фин? – казва леля Карън и навежда глава, учудена от нежеланието ми.

Усмихвам се и се качвам, а леля Карън пляска очаровано с ръце, след това затваря вратата след мен.

– Тук, отзад, има предостатъчно място – казва тя и аз дръпвам седалката назад, за да събера дългите си крака.

Заемам се с огледалата и волана, нагласявам, местя, докато не станат съвършени. Замаяна съм. „Дясно, газ. Ляво спирачка. Дясно, напред. Ляво, спираш. Сериозно, стегни се! Ти можеш. Дясно. Ляво. Напред. Спираш.“

– Може и да умра от старост – казва Обри.

Подсмихвам се през рамо, след това се обръщам назад. Внимателно поставям крак на спирачката, след това натискам копчето на стартера и моторът изревава. Поглеждам огледалата за пореден път, за да съм сигурна, че няма никой зад нас, след това, за да съм напълно сигурна, завъртам глава във всяка посока.

– Сериозно? – обажда се Обри. – Самолетът ми е в дванайсет. Дали ще успея?

Мама прихва.

– Справяш се чудесно, Фин – окуражава ме леля Карън и в гласа ѝ се прокрадва чувство на вина.

Тя може да е палавница, но също така е и добродушна, от жените, които гукат край бебета и се грижи за паднали птици, за да оживеят. Нямаше да предложи това, ако мислеше, че ще причини неприятности.

След като включвам на задна, аз давам колебливо на заден.

– Браво! – казва леля Карън.

– И семейство Милър с леля Карън излизат от паркинга – обявява Обри.

Мама се киска отново.

Излизам на крайбрежната магистрала и поемаме към дома. Една пресечка, след това още една... Никой не казва и дума, но аз знам, че макар да се опитвам да изглеждам самоуверена, те усещат стреса ми.

Първият светофар се показва пред нас, свети червено, и с огромно внимание – „ляв, ляв, ляв“ – аз премествам крака от газта на спирачката.

Спираме плавно, аз издишвам през носа и мислено се шляпвам по гърба.

Светофарът светва зелено, аз местя крак на газта и потегляме.

След още няколко пресечки и още две безпроб­лемни спирания, отпускам ръце с побелели кокалчета и започвам да се успокоявам. Най-сетне се справям. Просто трябва да се съсредоточа. Мисли и действай, също както в спорта.

Останалите също си отдъхват. Обри се протяга, за да пусне радиото и мама се обръща на седалката си, за да обсъди някаква забравена подробност, която трябва да каже на цветарката.

И тогава се случва. Тя казва нещо за лилии и как нямат полен, когато автомобилът зад нас надува клаксона. Стряскащият звук кара сърцето ми да трепне и рикошира в крака ми, той се отплесва настрани и натиска толкова силно спирачката, че мама трябва да се подпре на таблото.

Врътва се настрани и кожата ми пламва. Не смея да я погледна. От обсипаното ми с лунички ирландско лице се излъчва чувство на вина и аз разбирам, че тя знае. Това е тя, мама, която винаги знае.

Обри и леля Карън не забелязват нищо. Онзи с клаксона ни задминава и Обри му показва среден пръст.

– Скапаняк – обажда се леля Карън. – Някои хора вечно бързат. Справяш се чудесно, Фин. Наистина чудесно.

Цялата треперя. Когато потегляме отново, вниманието ми е насочено като лазер в опит да изминем останалия път до дома без други инциденти или обвинения. Впила съм очи в пътя, докато се опитвам да не мисля за седналата до мен мама и преценката ѝ.

Обещанието ми беше дадено преди по-малко от седмица и тя ми прости много благородно, особено след като последното ми прегрешение ме запрати в полицията. Предизвикателство, което ми изигра лоша шега – камъкът, който изстрелях от люлката, отлетя много по-високо, отколкото очаквах, и едва не улучи един от приятелите ми и счупи табела в парка. Мама се справи великолепно по своя безупречен адвокатски начин и ме измъкна от неприятностите, в които се бях накиснала, като се смя и шегува с полицая, който ме беше арестувал, докато той вече не приемаше лудорията ми като престъпление, а като любопитен млад ум, който изпитваше законите на физиката. Когато се прибрахме, тя ми каза:

– Държа да ти кажа, Фин, че извинението има смисъл единствено, когато човекът го казва искрено.

Думите ѝ ме нараниха дълбоко. Напоследък все се извинявах за нещо.

Уверих я, заклех се с вдигнато малко пръстче, че наистина говоря сериозно, че от този момент нататък ще гледам и ще преценявам, преди да действам, което я накара да се усмихне след лекомисленото ми изпълнение с отскочилия от люлката камък.

Сега обаче тя не се усмихва. Застинала е като камък, седи като статуя и гледа право напред, а аз се чувствам безобразно зле. Пет дни. Толкова ми трябваха, за да наруша обещанието си и да я разочаровам.

Най-сетне стигаме до последния светофар и едва не изкрещявам от радост. Още една пресечка, след това наляво и ще си бъдем у дома. Когато стане жълто, решена да не ни разтърся отново, аз натискам спирачката така, както ме е учил инструкторът, за да намаля плавно.

Почти сме спрели, гумите едва се въртят, впила съм очи в бронята на автомобила пред нас, когато телефонът ми подава сигнал. Получила съм съобщение. Две остри вибрации започват в задния ми джоб, преди да тръгнат надолу по крака към стъпалото и колата неочаквано отскача напред.

– Спирачка! – излайва мама и думата се смесва с ужасното хрущене на метал, когато се забивам в автомобила пред нас. – Спирачка! – повтаря отново тя и аз отчаяно се опитвам да натисна педала, докато продължаваме да напредваме и да размазваме малката количка в камиона пред нея.

– Другият педал – крещи тя и кракът ми отскача настрани.

Мама изскача от автомобила, преди да успея да включа на паркинг.

– По дяволите – обажда се Обри отзад.

– Опа – приглася леля Карън.

Смъквам се от мястото зад волана. Цялото ми тяло гори.

Мама вече разговаря с шофьора на колата, която ударихме, привела се над отворения прозорец. Жената е сама – с тъмна коса до раменете и червен пуловер. Кръст с мъниста виси от огледалото за обратно виждане. Тя кима на нещо, което мама казва, след това обръща глава и не съм сигурна, но от начина, по който раменете ѝ се тресат, решавам, че плаче.

Пристъпвам към тях, след това се отдръпвам назад, мускулите ми се свиват и отпускат, не знам какво да направя.

Шофьорът на камиона отива при тях, по-възрастен господин, облечен с карирана риза и свободни джинси. Прилича на строител или на търговец. Пита дали всички са добре, поглежда ме, а след това, след като е сигурен, че няма ранени, замахва с ръка на предложението на мама за застраховка, качва се в камиона и отпрашва.

Оглеждам бронята му, докато се отдалечава. Тя е изкривена, хлътнала, но си е на място и ми е трудно да определя дали повредата е отпреди няколко минути или отпреди десет години.

Жената в колата не е толкова благосклонна. Автомобилът ѝ, стара хонда, сякаш е сгъната на две, пред­ницата и багажникът са се доближили, а средата е провиснала. Жената е извадила телефона си, също и мама. Аз стоя и гледам.

– Фин, миличка, защо не се качиш в колата? – подвиква леля Карън от прозореца.

Посягам към вратата.

– Най-добре майка ти да кара до вас.

Заобикалям откъм седалката на пасажера.

Двайсет минути по-късно пристига пътна помощ. Мама остава с жената, докато качват колата ѝ. Жената вече не е разстроена и аз съм безкрайно благодарна. Мама няма равна на себе си в това отношение. Тъкмо затова е толкова страхотен адвокат – умее да се справя с всяка ситуация напълно спокойно и очарова всички дотолкова, че са убедени, че им е приятелка. Когато жената се качва на платформата на пътна помощ, тя спира, за да благодари на мама, сякаш като е блъснала колата ѝ, тя ѝ е направила услуга.

След малко мама се качва при нас и шофира останалите две пресечки до дома ни.