Къщата от стари времена

Може да си мислиш, че това е глупост; но виж какво ти казвам, от малките и простите неща идват великите неща.

Алма 37:6, Книга за Мормон

Живор, Франция

Петък, 8 март, 10:00 ч.

Обичам изкуството.

Винаги съм го обичала. Тази обич ми беше предадена от баща ми, когато бях малка, защото той обожаваше всичко, свързано с творческия ум. Обичаше всяко изкуство – живопис, скулптура, белетристика, архитектура. Никога не е правил разлика между тях и ме е учил, че всяко произведение, колкото и странно и противно да е, носи своя смисъл. И така, бях заинтригувана, когато със сутрешната поща получих покана за изложба.

Като нещо забравено, което изведнъж се връща в спомените ти.

Заглавието на експозицията, Le Marchй de l’Art sous l’Occupation, „Пазарът на изкуство по време на Окупацията“, заедно с дата и място, бяха отпечатани върху стара черно-бяла снимка на търг с много участници отпреди много години, на която водещият търга показва картина в рамка, за да може присъстващите да я разгледат. В бяло най-долу беше написано легендарното име „Карпентие“ и дата.

1944 година.

Знаех за „Карпентие“.

Парижка аукционна къща с дълга история. Като дете често придружавах баща ми на колекционерски експедиции, а аукционните къщи бяха сред любимите му места.

Бях посещавала „Карпентие“ няколко пъти.

Откриването на новата изложба щеше да се състои на 20 март в Мемориалния музей „Шоа“ в Париж и в плика беше приложена бележка, написана на ръка с черно мастило върху кремава картичка.

Мадмоазел Касиопея Вит, за нас ще е удоволствие, ако можете да присъствате и да ни зарадвате и с присъствието на баща си – духом.

Изложбата ми се стори интересна, а личната бележка ме трогна. Ала само за миг.

Тъжно, но бях станала циник. От опит знаех, че повечето покани от този тип идват със скрит мотив. От баща си бях наследила не само любовта към изкуството, но и цялото му състояние и активи, включително неговата мултинационална корпорация „Тера“ и частната му фондация, която помагаше да се финансират арт програми в различни начални училища и осигуряваше стипендии в няколко университета, дори предлагаше спонсорство на избрани музеи. В резултат често ме канеха да се включа в директорските бордове на различни свързани с изкуството институции по целия свят.

И да участвам в търгове. Поканата по всяка вероятност беше първа стъпка в усилията да ме уговорят да стана дарител. Тъй като не планирах да съм в Париж през март, оставих поканата върху цяла купчина, за да се занимава с нея асистентът ми, който щеше да отговори, че съжалявам, но не мога да присъствам.

Нямаше друга поща, която да изисква вниманието ми, така че си налях още кафе от сребърната кана на бюрото и прелистих вестниците. „Интернешънъл Ню Йорк Таймс“, „Хералд Трибюн“, „Фигаро“ и „Льо Монд“. Отдавна се бях отказала от хартиените екземпляри и ги преглеждах онлайн.

Двата френски вестника съдържаха обширни репортажи за един грабеж, разтърсил сериозно света на изкуството. По някое време миналата седмица дръзки бандити бяха прокопали проход под земята и бяха проникнали във вилата на Ан и Филип Парка в Прованс през сутерена. Останали незабелязани, бяха успели да се измъкнат със скулптури на стойност двайсет милиона евро, сред които работи на Роден, Хенри Мур, Дега, Джакомети и Бранкуши. Семейство Парка използваше вилата само като убежище за почивните дни и не било там по време на обира. Установило липсите цели четири дни по-късно. Алармената система беше сложна, но нищо не я бе активирало, защото крадците влезли през избата от XV век, която няма външен вход или достъп и била оставена без датчици. Инцидентът изостри интереса ми не само защото познавах семейство Парка, но и защото притежавах вила недалеч от тяхната.

Тя обаче не беше убежище за почивните дни. Наричаше се Casa de Hace Mucho Tiempo.

Къщата от стари времена. Бях на шест, когато майка ми, баща ми и аз се преместихме в нея. Място с история. Баща ми, Артуро Педро Кристобал Вит, беше бизнесмен с познания по история, душа на артист и етика на религиозен човек. Гледаше на старините, изкуството и архитектурата с дълбоко уважение. Не е чудно, че се влюби в старинната каменна постройка, кацнала на скалистия испански бряг, известен като Доса де Мар, високо над Средиземно море. Когато купи къщата, тя не беше обитаема. Някога била манастир, основан през XI век от бенедиктинците, и е възстановявана няколко пъти през следващите столетия. По време на Испанската гражданска война е била убежище за преследваните от анархисти и комунисти. Докато републиканците и фашистите, предвождани от генералисимус Франсиско Франко, се биели помежду си, ежедневно били арестувани и екзекутирани свещеници. Бенедиктинските монаси, които по онова време се били върнали на мястото, поемали риска и ги криели. Войната, продължила близо година, донесла смъртта на повече от милион души, а монасите от Тоса де Мар успели да спасят стотици невинни.

Когато бях малка, се вълнувах много от героизма на онези свети мъже с раса, погребани в гробището на плодородната ни земя. Притежавахме четиресет акра руини, гора, маслинени насаждения и стръмно, изсечено в скалите стълбище, което водеше към усамотена пещера. За петнайсет минути с кола се стигаше до Тоса де Мар – град с крепостна стена от XIV век и седем наблюдателни кули, а за четиресет – до Барселона.

Основната причина за популярността на монасите бил зехтинът, който произвеждали от три столетия. Преси, бутилки, кошници и други принадлежности, нужни за производството, бяха открити по време на възстановяването на вилата, продължило четири години. Някои от по-големите каменни елементи бяха спасени и използвани като скулптурни елементи в градината на майка ми, други – за декорация в цялото имение. Родителите ми починаха отдавна и през последните две години обмислях идеята да продам имота. Вече не го посещавах често. Живея във Франция, така че вилата оставаше пуста дълго време. И причината да не се обаждам на агенциите за недвижими имоти не беше нежеланието ми да я продам, а това, че щяха да се събудят твърде много спомени.

Някои от тях чудесни, разбира се.

Повечето всъщност.

Други бяха тъжни, жестоки и плашещи. Никой не може да натрупа състояние като баща ми, без да си създаде врагове. Спомням си колко много пъти се опитваха да го унищожат. Как понякога използваха майка ми, дори мен в усилията си. След като прочетох за обира в Прованс обаче, си дадох сметка, че дори да не съм готова да продам къщата, е крайно време да я освободя от най-ценното ѝ притежание – Galerнa de Belleza, Галерията на красотата, на баща ми, колекция от петнайсет много специални картини, които той ценеше, шедьоври, внимателно подбрани и консервирани с обич.

От него приживе. И от мен – след смъртта му.

Четири дни по-късно

Денят в Южна Франция беше топъл, преди да излетя, и стана още по-топъл, когато корпоративният ми самолет кацна в Барселона. След минути пътувах към Тоса де Мар на задната седалка на мерцедес.

Свалих прозорците на колата и оставих морския въздух да нахлуе в купето. Шофьорът лесно се ориентираше по познатите пътища и остави крайбрежието да ме приветства у дома. Имах уговорка да се срещна с приятеля ми Мигел Велес в къщата на родителите ми. Той беше заместник-директор по консервацията и изследванията в музея „Прадо“ в Мадрид. Исках да огледа колекцията на баща ми и да оцени състоянието и стойността ѝ. Имах идея да разделя колекцията между „Прадо“ и Лувъра – двата музея, с които баща ми беше най-силно ангажиран – и да им даря картините за вечни времена.

Пристигнах два часа преди Мигел и ме посрещнаха Анхелина Костес, отдавнашната ни икономка, и съпругът ѝ Паоло, който се грижеше за земите. В продължение на трийсет години двамата живееха в къща в имението и се грижеха за него. И двамата вече бяха възрастни, наближаваха пенсионна възраст, което беше друга причина да се налагат промени. Не можех да разчитам, че ще останат там вечно, а щеше да е почти невъзможно да открия други двама души, които да заслужават доверието ми.

За последен път бях във вилата преди три месеца, за кратко, със специален гост. Харолд Ърл Малоун, по прякор Котън, беше моят приятел. Странно е да описвам мъж по този начин, но фактите са си факти. Той беше любовта на живота ми. Или поне бях започнала да вярвам в това. Прекарахме няколко дни във вилата и добавих няколко точки към списъка си с чудесни спомени от това място.

Колата спря и слязох под яркото слънце.

Анхелина ме чакаше и с разочарование установи, че съм сама. Знаех, че е пленена от южняшкия чар на Котън. Кой не би бил? Имаше нещо у него. Както казва Чърчил, „тактичността е способност да кажеш на някого да върви по дяволите и той да очаква пътуването с нетърпение“.

Котън твърдеше, че майка му имала тази способност и че изглежда самият той я е наследил от нея. Когато беше с мен в къщата, прекарваше доста време в библиотеката на баща ми. Единственото, което можеше да го извади оттам, беше crema catalana на Анхелина – традиционен крем карамел с карамелизирана захарна коричка. Баща ми също го харесваше много. Котън обичаше книгите и притежаваше книжарница за редки издания в Копенхаген. Баща ми още от младостта си беше библиофил. Много от книгите, които е купувал като млад, с времето бяха станали ценни. От порядъка на стотици хиляди евро, отбеляза Котън, след като ги огледа. Миналата година дарих оригинално кварто от елизабетинската епоха на стойност над четвърт милион евро на Бодлиевата библиотека в Оксфорд. Възнамерявах да направя още много други дарения.

– Сеньор Малоун няма да дойде? – попита Анхелина.

– Не този път.

– Много лошо. Но радвам се да видя вас, сеньорита.

Нямаше да е лесно. Бях дошла, за да говоря с Мигел за колекцията картини на баща ми и да се подготвя да се освободя от всичко друго, притежавано някога от родителите ми, включително и къщата. Майка ми загина преди осемнайсет години в катастрофа, а баща ми, който беше с десетилетие по-възрастен от нея, почина на следващата година, както мнозина смятаха, от скръб. Отне ми много време, докато се възстановя от загубата, особено след като толкова много неща между нас бяха останали неизречени. Към края на живота си родителите ми се посветиха на Църквата на Исус Христос и светиите от последните дни. Аз? Не чак толкова. И не че имах нещо против избора им на вяра, а по-скоро религията не беше толкова важна за мен. Това безразличие, което придобих в юношеските си години, доведе до разрив, който до смъртта им преодоляхме само частично. По-скоро беше примирие по време на война, а не сериозен диалог за траен мир.

След смъртта им, едва завършила университета, станах притежател на състояние от много милиарди евро с пълен контрол над една от най-големите корпорации в Европа. Слава богу, баща ми беше наел екип от компетентни адвокати и мениджъри. Корпорацията процъфтяваше. От уважение оставих къщата недокосната и не желаех да мисля какво да правя с нея, защото да направя каквото и да било, означаваше преди това да се справя със угризенията си.

Разбрах обаче, че е много по-лесно да понесеш скръбта, отколкото угризенията си. Сега беше дошло времето да се справя с реалността. Колекцията изкуство на баща ми беше твърде скъпа, за да остане в обикновена къща, било то и при най-благоприятни условия.

А условията там едва ли бяха такива.

С Паоло и Анхелина обядвахме риба на скара и свежа салата. Прозорците на кухнята бяха отворени и с почти пролетния въздух нахлуваше мирисът на морето, примесен с аромат на глициния. Споделих с тях плановете си и те се зарадваха, че най-накрая ще продавам. Макар че там беше и техният дом, искаха да прекарват повече време с децата и внуците си в Северна Испания. Спомнихме си миналото, смяхме се, поплакахме малко. Накрая всички знаехме, че е дошло времето Къщата от стари времена да стане собственост на някого другиго.

Мигел пристигна навреме, в четири следобед. Посрещнах го на вратата. С него учихме заедно в университета и останахме приятели за цял живот. Беше на моята възраст, наближаваше четиресет, но изглеждаше на повече, защото в ситно къдравата му коса и пищния мустак имаше доста сиво. Беше, както винаги, безупречно облечен в светлосив костюм, ленена риза, с черни мокасини. Беше женен за друга кураторка от „Прадо“ и имаха две малки момчета. Често вечерях с тях, когато бях в Мадрид, но беше минала поне година, откакто се видяхме последния път. Макар че вече вече бях поздравила Мигел по телефона, сега пак му честитих новия му пост – заместник-директор на музея.

– Надявам се дарението ми да бъде оценено като твоя заслуга – казах му, докато пиехме кафе в дневната.

– За мен наистина е чест, че ми даваш възможност първи да видя колекцията и да избера картините за нашия музей. Знаех си, че беше умно от моя страна да се сприятеля с теб в курса по история на изкуството!

Отпи от кафето си и видях опитните му очи да се плъзгат по картините в дневната.

– Тези са чудесни, Касиопея – добави след малко, – но се боя, че не са музейно качество.

Засмях се.

– Разбира се, че не са. Родителите ми са откривали тези картини на различни пазари и в малки аукционни къщи, когато са били по-млади. Не мисля, че някоя от тях може да струва повече от неколкостотин евро. Те просто представляват красивите спомени на родителите ми.

– Както би трябвало да е с всяко изкуство. Тогава къде са другите? – попита той без никакво усилие да прикрие вълнението си.

– Ще ти ги покажа. – Изведох го от дневната и тръгнахме по дълъг коридор. Към края му добавих: – Както знаеш, тази къща някога е била манастир. А това... – отворих вратата в края на коридора – е било вътрешен двор с колонада.

Излязохме в покрита каменна галерия, по периметъра на тучна вътрешна градина. Паоло я поддържаше с любов през всичките тези години, както и mamб, когато беше жива. Слънцето грееше топло и ярко.

– Красива е – отбеляза той.

– Беше любимото ми място в къщата.

Тръгнахме по една от покритите галерии покрай арки, които обрамчваха гледката към градината. В края стигнахме до двойна дървена врата с железен обков.

– Когато papб купи имението, му казаха, че в това помещение е бил параклисът на монасите. От другата страна на тези стени е старото гробище. Също така му обясниха, че стаята вече не е свещена, и той я превърна в частна художествена галерия.

Отключих вратата. Не пропуснах изражението на лицето му, когато видя какво има в залата.

Вътрешността представляваше едно цяло правоъгълно пространство, интригуваща комбинация от модерна и старинна архитектура. Подовете и стените бяха от светъл сивкавокафяв варовик от Монтжуик, който се добиваше недалеч. Били са изградени за първи път преди столетия и реновирани през петдесетте години на ХХ век. Над нас се издигаше много висок таван от дърво и мазилка, боядисан в слонова кост. Готическите прозорци на северната и южната стена, всичките изпочупени, когато се нанесохме, сега бяха затворени с непрозрачни оловни стъкла, които заливаха старото светилище с цветно сияние като дъга.

Сякаш е от небесата, казваше баща ми. Нямаше църковни столове – липсваха от дълго време – така че единственият остатък от религиозната функция беше украсената с орнаменти плоча от варовик в източния край, която някога е била олтар. Четири удобни бежови кожени канапета бяха поставени по средата на пода, обърнати през едно на едната и на другата страна. Нямаше никакви други мебели и украшения. Идеята беше посетителят да се съсредоточи върху петнайсетте шедьовъра, окачени на високите стени, и осветлението беше проектирано така, че да насочва цялото внимание към тях.

Шест картини на северната стена. Шест на южната. Три на източната. Списъкът на авторите им можеше да удиви всеки. За баща ми купуването на произведения на изкуството само по себе си беше изкуство. Насочваше се към всяка сделка с голямо внимание и дълго наблюдение. Учеше история на изкуството, но не като хоби – по-скоро като страст. Беше запален посетител на галерии и музеи, винаги търсеше нещо ново, но и се връщаше към старите си любимци.

И споделяше търсенията си с мен. Често отивахме на поклонения в „Прадо“. Посещението в музей е нещо специално, винаги ми казваше. Помня правилата му.

Започвай рано. Никога не се опитвай да видиш всичко. Никога не бързай. Поставяй това, което виждаш, в исторически контекст. Обсъждай експонатите, ако е възможно, с някой експерт, случи ли се наблизо. И най-вече – забавлявай се.

Самият той практикуваше главно последното правило.

Харесваше му да задава въпроси. Какво според теб човекът на картината е обичал да прави? Как би чувствала времето, ако беше сред този пейзаж? Кой според теб е използвал изобразената стая? Как е била използвана? Ако можеш да прекараш един ден в някоя картина, коя би избрала?

И аз обичах да си представям. Спомням си първия път, когато обикаляхме Лувъра. Бях на седем. Пристигнахме при стъклената пирамида отпред рано в понеделник сутринта. Определено беше прав за ранното започване, но най-доброто време за посещаване на музей е, когато отвори в понеделник сутрин. Това е най-слабо посетеният час в най-слабо посетения ден заради заминаването на туристите в неделя след забавленията през уикенда. Онзи понеделник бяхме първи на опашката. След като влязохме, не спряхме да разгледаме каквото и да било. Вместо това баща ми ме отведе в крилото „Денон“ и право в стая 711. Цели пет минути бяхме сами с „Мона Лиза“. Застанахме възможно най-близо до картината и баща ми ме вдигна, за да може фамозната дама да е на височината на очите ми.

Обърни внимание как те следва, когато се движим, каза ми. Обиколихме галерията, която започваше да се пълни с посетители. И видях как очите на великата дама сякаш се движеха с мен.

Има ли истински човек зад стената? – попитах, защото не разбирах как се получава този ефект.

Баща ми се засмя. Няма. Обаче, когато художникът добавя душата си във всяко докосване с четката, се случват вълшебства. От всички таланти, които хората притежават, талантът да твориш е най-тайнственият и най-впечатляващият. Трябва да почитаме това, както почитаме Бог. Поради това не само ходим на църква. А посещаваме и музеи и галерии и изучаваме историята, за да почетем свещеното на този свят.

Това беше мантрата му – да почетем свещеното на този свят. И когато видях онази красива тайнствена дама, сътворена от Леонардо да Винчи, да ме следи с поглед из залата, заедно с почитта, която ѝ отдаваше баща ми, започнах да разбирам какво има предвид. На надгробната му плоча накарах да напишат „Той почиташе свещеното на този свят“.

Изглеждаше подходящо. И сега, когато показвах на Мигел галерията, си мислех колко добре баща ми правеше точно това.

– Според последни оценки – казах на Мигел – колекцията струва поне петдесет милиона евро. Както ти обясних по телефона, колкото и добре да е защитена тази галерия и колкото и добре да пазим тайната, че в имението има такава ценна колекция, не мога да я оставя тук повече. Не само заради опасенията ми за безопасността ѝ, но и защото мисля, че на тези картини трябва да се радват всички. Знам, че баща ми би се радвал, че ще разделя картините между двата музея, които той обичаше най-много.

– Развълнуван съм – каза Мигел и се насили да престане да гледа втренчено картините. – Muchas gracias, Касиопея. Всички, които познаваха баща ти, казват, че е бил щедър човек. Би се гордял с теб.

Няколко секунди мълчах, защото имах чувството, че ако проговоря, гласът ми ще се разтрепери. Накрая казах:

– Надявам се, че би се зарадвал на решението ми. Той ми липсва много, но и някак по-малко, когато съм тук. – Посочих картините. – Искаш ли да ги разгледаш?

– Несъмнено. – Започнахме вдясно от вратата с платно на Пикасо. Беше рисувано през розовия му период, когато използва жизнерадостни цветове, за да изследва света на арлекините, клоуните и цирковите артисти. Между 1904 и 1906 г., ако си спомням правилно. Тогава за последен път рисува във фигуративен стил. Отбелязах, че картината изобразява едновременно арлекин и акробат. Мигел се приближи до платното със страхопочитание и застана пред него смълчан.

– Великолепна – каза.

Съгласих се. След Пикасо преминахме към следващата картина, на Климт – ябълково дърво, обсипано със златни плодове.

– Бях с него, когато я купи – отбелязах. – В Париж, от „Хамерщайн“. Често работеше с тази галерия. Аз бях на десет, но си спомням деня много ясно. Собственикът на галерията имаше куче, малък женски пудел на име Максин, и си играех с нея, докато баща ми купуваше картини.

– Предполагам, пазиш договорите за продажба и всички останали документи за картините?

– Не са при мен, но адвокатът на семейството, Есмерелда Фортуна, пази всичко.

След Климт отидохме пред Хуан Миро, едно от изображенията му на сюрреалистични сънища от двайсетте години. След това Мигел застана пред най-старата картина от колекцията, удивителен Жорж де Ла Тур – младо момиче чете на светлина от свещ, самото платно сякаш сияе от свещта.

– Ще трябва да... – Той наклони глава и пристъпи към картината. След малко се отдръпна и се вгледа в нея от разстояние. Повтори това няколко пъти.

– Какво има? – попитах.

Той се върна пред Пикасо.

– Дай ми минутка – каза смръщено, което ми подсказа, че нещо не е наред.

Върна се назад в галерията и огледа всички картини по-внимателно, като пристъпваше напред, после се отдръпваше.

От Климт отиде при Пикасо, после друг Пикасо, картина на Дали, на Хуан Миро, на Гоя, две на Хуан Грис, Жорж де Ла Тур, Моне, Шагал, Жорж Сьора, Жорж Брак, Пийт Мондриан и накрая Пол Синяк.

Колекцията представляваше любопитно сечение на изкуството от съвсем различни периоди. Наистина, художниците бяха само европейски, но баща ми нямаше любими стилове. Нито пък признаваше ограничения във времето, при все че в тази колекция нямаше нищо, рисувано след 1930 г.

Най-важното условие беше произведението да му говори. Иначе няма смисъл.

– Какво има? – попитах пак. Мигел се обърна към мен. Лицето му беше пребледняло, бе прехапал долната си устна.

– Не знам как да ти го кажа, но нито една от тези картини не е автентична.

Замълча за миг и добави.

– Всички са фалшиви.

Обвинението прокънтя в ушите ми. Озърнах се сред чудната колекция от шедьоври, която баща ми бе събирал с толкова любов.

– Не е възможно – казах стъписана. – Баща ми имаше невероятно око. Купуваше само от най-реномирани и утвърдени търговци, изискваше неоспорими доказателства за произход.

– Не се съмнявам в почтеността на баща ти, Касиопея. Тези картини обаче са копия. Удивително добри, но все пак са копия.

Втренчих се в Жорж де Ла Тур. Любима картина. Всъщност обмислях дали да не я задържа. Подобна бе окачена в музея „Фрик“. Винаги съм се възхищавала на лицето на младото момиче, което чете, удивявала ме е светлината на свещта, която го осветява и която прави ръката му да изгледа почти прозирна. Какви невероятни ефекти могат да постигнат човешкото око и ръка с пигментите!

– Израснах с тези картини. Бях тук, когато всяка от тях се появи в дома ни. Гледах как баща ми ги окачваше със собствените си ръце.

Лицето му остана мрачно.

– Не са оригинали. Няма никакво съмнение.

– Как можеш да си сигурен, без да си ги изследвал в лаборатория? – Бях наясно, че съществуват множество методи за установяване на автентичност. Експертите могат да датират микроскопични частици от боите чрез химическия им състав. Могат да правят сравнителни анализи, за да проверят дали даден стил отговаря на един или друг художник. Никой от художниците от колекцията не беше неизвестен, така че цялата съществена информация би трябвало да е в базите данни. На анализ може да се подложи платното, да се датира, да се сравни с други платна от същия период, дори ако е нужно, да се извлекат частици прах от нишките на тъканта. Могат да извършат същата детективска работа и върху дървените рамки, гвоздеите и сглобките.

Мигел обаче не бе направил нищо такова.