Японският любовник

Старицата и писателката

Куала Лумпур, 2008

Голямата къща тънеше в мрак, само бледосинкавата светлина на уличната лампа проникваше в килера през високия прозорец без пердета. Сгушена под тънкото одеяло върху койката, Маримуту Мами се загледа в осветеното петно на циментовия под. Вече се развиделяваше, а тя не беше мигнала цяла нощ.

Вчера тя стоеше зад тюлените пердета във всекидневната и наблюдаваше как момичето паркира колата си пред външната порта. Е, не можеше да се нарече точно момиче, но беше облечено с дънки, а за деветдесет и две годишната Маримуту Мами всеки, който носеше дънки, беше млад. Вятърът – мусонният период беше в разгара си – обърна крехкия чадър на момичето и то изтича по павираната алея под дъжда. Тъкмо подпираше съсипания си чадър на стената на верандата, когато Маримуту Мами стигна до вратата.

Обикновено не ѝ даваха да отваря външната врата, защото градът беше пълен с незаконни индонезийски имигранти, които крадяха и ограбваха дори посред бял ден. Но внезапните наводнения забавиха дъщеря ѝ и тя ѝ се обади и ѝ разреши да отвори.

Момичето се настани на ръба на един ратанов фотьойл. Тогава стана ясно, че е писателка и иска да научи историята на живота на домакинята си.

Маримуту Мами запримигва. Нейната!

Писателката изтълкува реакцията ѝ като нежелание.

– Ще платя, разбира се – бързо вметна тя и спомена доста добра сума. Но когато тишината натежа, добави, че знае за спокойния обикновен живот на майка и съпруга на Маримуту Мами, както и че няма да има неудобни тайни или пикантни разкрития. Наведе се напред. – В действителност имам нужда от материал за японската окупация на Малая. Нали разбирате, как сте я преживели вие и вашите приятели. Дори няма да използвам името ви, ако не искате – обеща тя. – Толкова добре ще ви прикрия, че абсолютно никой няма да ви разпознае.

Маримуту Мами се взираше в момичето.

– А може даже да разкажете за общността като цяло. Целта е да ми окажете съдействие – настоя тя, но вече не беше толкова убедена в мисията си.

Маримуту Мами продължаваше да не проронва нито дума. Не можеше. В диплите на сарито ѝ се спотайваха силно стиснатите ѝ юмруци. Да говори за миналото? Тук, в дома на дъщеря си? Тук, където най-накрая усвои до съвършенство изкуството да забравя нещата? Вече дори имаше нужда да си записва дали си е взела лекарството. Понякога се отбиваше в кухнята с намерение да яде, а дъщеря ѝ мило ѝ напомняше: „Но ти вече се нахрани“. А, да, разбира се.

А напоследък понякога се събуждаше напълно объркана, без да може да си спомни коя е или къде се намира. Първия път, когато това се случи, нададе вик от страх, при което дъщеря ѝ и зет ѝ моментално се озоваха до нея.

Щом ги видя, си спомни, че живее с тях тук, в тяхната къща. „Да, да, разбира се – увери ги тя в отговор на загрижените им физиономии. – Сега си спомням и двама ви.“ Но те я заведоха на лекар. Всичко е наред с възрастната жена, заключи мъжът, но препоръча кръстословици за освежаване на паметта.

И така зет ѝ ѝ даде един брой на „Ню Стрейтс Таймс“, отворен на страницата с кръстословицата, и ѝ каза, че никой не трябва да остарява. Според древните риши1 хората остарявали само защото гледат как другите около тях остаряват. И тя го послуша – беше го гледала как той старее.

– Опитай се да си спомниш – окуражи я той. – Миналото може да е по-трудно, просто започни с това, което си правила вчера.

Само ако знаеше. За миналото, за това колко дълбоко се е вкоренило то в съзнанието ѝ, колко мощни са стволът и клоните му. Колко щеше да се изненада, ако разбере, че тя си спомняше всичко, всяка една ценна подробност. Те си мислеха, че миналото е мъртво, защото тя никога не говореше за него, дори когато по телевизията се вдигна голям шум за военните престъпления на японците.

Момичето се наведе още по-напред със сериозно и умоляващо изражение на лицето.

– Нямам предвид да клюкарствате по адрес на другите мами2 или нещо подобно.

Мамите? Хоп, ето ги и тях. Всичките. Възкръснали, жените, които пристигаха под черни чадъри, за да убият времето през онези дълги горещи следобеди, много отдавна.

Момичето отвори дамската си чанта и извади един пакет.

– Не е нужно да ми дадете отговор сега. Но ако решите да помогнете, това ще ви потрябва. – То остави аудиокасетите върху холната масичка. Изправи се с усмивка на уста и се обърна, за да си тръгне. В този момент явно се поколеба. Когато пак се обърна с лице към Маримуту Мами, вече не беше клетата писателка, която се преструваше, че търси незначителна информация. Жената беше съзряла съкровище и го искаше.

– Разкажете поне за голямата кобра.

Маримуту Мами се видя принудена да отклони поглед от жадния блясък в очите на гостенката си. Сбогува се, заключи външната врата и седна в бавно притъмняващата стая да изчака дъщеря си.

Телефонът иззвъня. Гласът на дъщеря ѝ звучеше притеснено. „Жената дойде ли? Тръгна ли си? Ти заключи ли? Звучиш странно. Добре ли си?“ Маримуту Мами я увери, че всичко е наред, и се върна на мястото си. Когато дъщеря ѝ се прибереше, със сигурност щеше да я сгълчи: „Няма да седиш пак на тъмно, нали?“. Но може би днес, само днес, щеше да съжали клетата си стара майка и леко щеше да докосне ръката ѝ за миг. Дъщеря ѝ не обичаше да докосва или да я докосват.

*

Утринният въздух беше студен и Маримуту Мами потръпна. Сега искаше не да рови в миналото, а да умре тихо и кротко, без да притеснява никого. Протегна се бавно и внимателно, става след става, защото ставите ѝ бяха най-сковани сутрин. Седна на койката и плавно мушна крака в чифт гумени чехли, без да докосва пода. Студеният дъх на земята не се отразява добре на никого, камо ли на нейните стари кокали. Уличната лампа изгасна. През прозореца банановите листа изглеждаха плоски и черни на фона на просветляващото небе и сякаш нежно ѝ помахваха. Тя сама беше насадила тези дървета.

На горния етаж зет ѝ вече се приготвяше за работа. Беше време и тя да се разшава. Направи първите си тътрещи стъпки за деня, но след това спря. Горките ѝ стари кокали... прииска ѝ се да се мушне в леглото, може би с прясно приготвена бутилка гореща вода и още едно одеяло от шкафа под стълбите. Но дори това изглеждаше твърде трудоемко. Пак си легна и още преди да издърпа одеялото отгоре си, сънят започна.

Тя сложи японския си чадър в найлонова торбичка и самоуверено, без разрешение, отвори входната врата и излезе. Пред къщата на дъщеря ѝ нямаше улица с къщи, а широко поле и там, за нейна изненада, имаше хиляди жени с всевъзможни форми, размери и цвят на кожата. И всички до една носеха японски чадъри! Никога не ѝ беше хрумвало, че са толкова много или пък че ще бъдат толкова горди с чадърите си. Някои даже ги въртяха кокетно като гейши. И изведнъж тя също вече не се срамуваше от своя чадър. За пръв път в живота си го отвори на публично място. Нека всички да видят красивите черешови цветчета по него.

И тя си помисли, че животът беше хубав. Би повторила всичко. Защо трябва да отрича нещо? Как щеше да се изненада младата журналистка, като разбере, че тя невинаги е живяла като мишка в килер. Че някога е била господарка на къща с много прозорци и стотиците стъкла блестяха като стените на скъпоценно бижу. Тя пак си спомни мъжете, които я бяха обичали, и докосна устните си. Сбръчкани, толкова сбръчкани. „Любов, о, любов!“ Но тя не беше забравила нищо.

И спомените я връхлетяха.

Змия в Дома на брака

Ватири, Северен Цейлон, 1916

Мястото беше малко и наполовина бе временно закрито с тънко одеяло. От едната страна двама мъже седяха с кръстосани крака и пушеха мълчаливо. Възрастният свещеник беше доста закръглен, но другият мъж бе само кожа и кости – изумително, като се има предвид, че през целия си живот не беше работил и един ден. Предпочиташе да седи край пътя наблизо и да пие чай с останалите безделници в селото, докато жена му се трепеше на парчето земя, което имаха.

На пръстения под пред главния свещеник прилежно бяха подредени вносен джобен часовник в кутия с филцова подплата, алманах, обсипан със следи от честото прелистване, и кафява тетрадка. Веднъж-два пъти жената зад завесата призова своя бог, „Муруга, Муруга“. Свещеникът извърна глава по посока на приглушените звуци, но мъжът до него изобщо не обърна внимание. Това бяха женски работи, а и жената имаше опит. Вече беше родила петима синове, а един-двама от тях, вече беше забравил кои точно, се бяха пръкнали на този свят направо на нивата, докато тя работеше.

– Почти свърши – каза акушерката с тих, напевен глас, след което се протегна към лимона върху дървения пън и леко го търкулна по утъпкания пръстен под. Лимонът се изтърколи под одеялото и даде знак на мъжете, че главата на бебето е излязла. Двамата мъже тутакси погледнаха хубавия часовник на свещеника. Свещеникът отвори тетрадката на празна страница и отбеляза точния час – 16,35. При съставянето на хороскопи една грешка от четири минути напред или назад можеше да направи цялото тълкувание безполезно. Той направи справка в алманаха и започна да прави прецизни изчисления, докато другият мъж чакаше първия плач.

Но той се забави и за пръв път тази вечер мъжът прояви признаци на безпокойство – спря да пуши, като костенурка протегна тънкия си кафяв врат към завесата и остана в това положение, без да мръдне повече. Докато най-накрая той дойде – сладък писък, изненадващо пълен с надежда, като радостното ромолене на водата, която потича по пресъхналото речно корито.

Момиче, мислеше си той с почуда още преди дрезгавият глас на акушерката да оповести този факт и новороденото да започне да плаче хубаво. И за да скрие радостта си, защото тайно беше таил такава надежда, той бързо покри подноса с тръстикова захар на бучки, която щеше да предложи на свещеника, ако бебето беше момче, и протегна подноса с бонбони от палмова захар. Погълнат от цифрите, свещеникът разсеяно напъха почерпката в устата си и продължи с изчисленията, без да повдигне глава.

Мъжът спокойно вдигна цигарата си, но сърцето в гърдите му се разтапяше. Въобще не мислеше как ще храни още едно гърло при оскъдния им доход. Вместо това със задоволство си представяше украсени с панделки плитки, шарени стъклени гривни и свенливи усмивки. Но мрънкането на свещеника „Внезапно и огромно богатство“ моментално накара мъжа да обърне глава. Очите му се ококориха и заблестяха. Но свещеникът бърчеше вежди над записките си.

– Какво има? – попита бащата.

Свещеникът поклати глава и отново направи някои изчисления, докато бащата се почеса по рамото, звучно засмука зъбите си и нетърпеливо забарабани с пръсти по пръстения под.

Най-накрая свещеникът остави писалката. Вдигна глава с въздишка, защото мразеше да съобщава лоши новини, и с бавния си, тромав маниер обясни:

– Изглежда, детето ще се омъжи за мъж с наистина огромно богатство. Обаче две неблагоприятни планети, Раху – главата на змията, и Кету – опашката ѝ, са разположени в Дома на брака. – Той потърка брадичка. – Това означава, че цялата змия седи в нейния дом на брака. Затова въпросната женитба ще е злополучна. – Очите му се извърнаха встрани, докато съобщаваше следващата информация. – Освен това може да има „смущения“ от други мъже.

Това бе възможно най-лошата новина. Какво друго можеше да се очаква от едно момиче да направи в живота си, освен да се омъжи щастливо? И смущения от други мъже? Какво намекваше мъжът? Как можеше който и да е било баща да изправи глава след подобно нещо? Но бащата, вярно мързелив, но разумен човек, не изглеждаше съкрушен или най-малкото смутен. Вместо това загледа свещеника с присвити очи. Със сигурност имаше начин да се неутрализира лошото влияние на змията.

Имаше.

Свещеникът препоръча засегнатото дете да излива мляко върху главата на змийска статуя, докато се моли на Пулиар3, бога слон, който омотава укротени змии около тялото си като гривни и колани. Ако правеше това усърдно, с нужната концентрация и всеотдайност, всичко щеше да е наред.

– Така ще прави. Всеки ден – зарече се бащата.

След като акушерката си приготви вързопа и си замина, а свещеникът се върна в храма отсреща, жената смъкна одеялото завеса и го превърна в хамак за бебето. Закачи го с въже за средната греда на къщата и го залюля, докато сънят я покори. Когато се увери, че е заспала, мъжът се завлече върху задните си части до мястото, където висеше новороденото. Задържа лампата високо, отгърна завивката и се загледа в детето, цялото голичко, само с превръзка на пъпчето. Изцапаната му с мляко устица се раздвижи, а тънките му крайници се размърдаха леко в знак на протест за изгубената топлина, но почти прозрачните му клепачи останаха затворени. Една мисъл го порази. Ехей, вероятно щеше да стане голяма красавица, щом ѝ беше съдено да спечели сърцето на изключително богат мъж. Той тихо изсумтя. Тогава със сигурност нямаше да е като майка си.

Той хвърли бърз поглед на безформената фигура, която спеше на една страна, подпряла глава върху горната част на ръката си. Умората я караше да хърка. Звукът го дразнеше, но реши, че е по-добре да я остави да спи. Най-добре утре рано сутринта тя да се погрижи за отвратителната воня на кръв, която сякаш се беше просмукала в стените на къщата му.

Той пак насочи вниманието си към пеленачето и очите му се замъглиха. Неговото съкровище, без съмнение най-ценното нещо, което щеше да има някога. Може би щеше да е като баба му. Той си спомняше само една старица, но беше чувал, че на младини е била прочута с красотата си. В пристрастните му очи бебето изглеждаше най-красивото същество на земята. Може би щеше да спре най-глупавия си син от училище и да предложи услугите му на говедаря, стария Велайтам. Така момичето всеки ден щеше да има на разположение кана мляко. И то трябваше да започне да се моли... е, още щом се научеше как да си държи дланите една до друга. Той лично щеше да се погрижи за това.

Усмихна се замечтано. Щеше да я кръсти Парвати и точно както Парвати е спечелила сърцето на бог Шива с безконечни години на искрена преданост и покаяние, така и дъщеря му щеше да умиротвори страшната змия. Без да бърза, той с наслада се опита да си представи какво имаше предвид свещеникът с думите „изключително богат“: конски карети с перденца на прозорците, красиви дрехи, обширни земи, голямо имение в града, покорни слуги на негово разположение... Не, всъщност той почти не можеше да си го представи, но всяко едно от тези неща би било добре дошло наистина.

С обожание прокара пръст по тънката ръчичка на детето. Кожата му беше най-коприненото нещо, което непоправимо мързеливият му пръст някога беше докосвал. Бебето нито усети допира, нито имаше представа какви мисли се въртят в главата на баща му и продължи да спи спокойно. Той си спомни първия му плач – нищо общо с този на момчетата, а крехък и по странен начин изпълнен с копнеж. Като че ли душата му вече жадуваше за всички онези пари. Но съвсем внезапно, изневиделица, го споходи подла мисъл: щом е предопределено детето да пропадне и да се съсипе заради „смущения“, нека поне той да се облагодетелства преди това. И както поривът на студения вятър втвърдява топяща се бучка захар, така алчната мисъл закорави сърцето му и го промени завинаги.

Той махна пръста си и със стиснати устни плътно уви овехтялото парче плат около телцето. Ще трябва да даде да претопят златните халки за нос на жена му и да ги превърнат в малки звънчета за глезените на момиченцето. Така винаги щеше да знае къде се намира. Той се начумери. Вратата на къщата му нямаше резе, а постройката беше без ограда. Ще трябва да накара синовете си да построят от онези непроницаеми стени от кал и палмови листа. И другото нещо, което трябваше да свърши, е да накара двете по-големи момчета да отрежат дървото до къщата. Никое момче нямаше да се катери, за да шпионира съкровището му. Смущения, хайде де!

И в хлътналите очи, вперени в детето, не беше останала и следа от нежност.

Заминаването

Парвати се събуди от мириса на надвисналата буря. Остана неподвижна, докато се увери, че всички спят, след което отметна одеялото и както седеше в непрогледния мрак, махна звънчетата от глезените си. Стисна ги в юмрук и пъргаво прескочи хъркащите тела на майка си, баща си и петимата си братя. Ръката ѝ докосна метал в тъмнината. В цялото село само тази почти празна колиба имаше резе. Ключалката се отвори безшумно. Сърцевидното ѝ личице се извърна бързо назад. Всичко беше наред.

Отвори вратата и застана на прага. Вече навърши шестнайсет години, а още не беше посмяла да излезе без придружител зад тази преграда от похабено старо дърво. Дори сега, когато нямаше кой да я види или да ѝ се скара, не ѝ хрумна да го направи. Вероятно защото знаеше, че любовта на баща ѝ, за разлика от тази на майка ѝ, е крехка и със сигурност щеше да се разбие на парчета при първата проява на неподчинение. Или може би защото вярваше в мита, който баща ѝ непрестанно повтаряше: за една жена няма нищо по-важно от чистотата ѝ и мъжете (всичките похотливи дяволи) биха я отнели при първа възможност. Отвъд тази дървена преграда сигурността не беше гарантирана.

Небето блесна в бяло и освети безформена блуза и дълга пола – и двете избелели до неопределен цвят. Тя се повдигна на пръсти, хвана се за рамката на вратата с една ръка и протегна дългата си тънка шия и свободната си ръка колкото се може по-напред. Странен, старомоден жест, присъщ по-скоро на грациозна танцьорка, която се протяга, за да издърпа любовник в дома си, а не на младо момиче, което се опитва да улови първите капки дъжд.

Небето отново се обля в светлина и докато тя извръщаше глава от буреносните облаци към древния храм, заобиколен от кокосови палми, чиито листа силно се поклащаха от вятъра, в лявата ѝ ноздра проблесна малко синьо камъче. На фона на дъжда и бялата светлина всичко изглеждаше невероятно величествено.

Самият храм имаше доста окаян вид, но беше обграден от огромни изправени камъни, които го правеха могъщ. Според поверието най-големият от тези камъни бил един от скалните блокове, които Хануман, богът маймуна, хвърлил в морето, за да могат Рама и армията му да свържат проливите на Индия с Ланка. При пълнолуние вярващите от други села прииждаха да докоснат тези магически камъни и да се помолят за благополучие, но през деня на това място децата се учеха да четат свещените книги, да пишат и да броят.

Братята ѝ пипаха камъните в знак на почит и влизаха вътре. А тя не. Баща ѝ смяташе, че е достатъчно да научи азбуката, като изписва буквите с помощта на зрънца ориз, разстлани на тънък слой върху мурам4. И въпреки това камъните ѝ бяха познати. Откакто навърши четири години, всеки ден, освен ако не бяха в месечен цикъл, Парвати и майка ѝ изкачваха 31 стъпала от къщата им до тях.

Тя се загледа в старите камъни, които за миг побеляха. Никога не ѝ се беше приисквало да ги моли за покровителство. Може би беше странно и чудновато дете, но имаше чувството, че сама е стигнала до прозрението, че не е възможно да се получи благоволение от гладките им, закрити лица. Гладкостта им беше илюзия. Невинаги са били такива, не са се търкаляли по склоновете на планините с охота. Огромна маймуна е впила острите си нокти в тях и ги е изтръгнала от утробата на майка им. И сега стояха като сираци в изгнание.

Парвати наблюдаваше стената от дъжд, докато прецени, че наближава време майка ѝ да се събуди. Затвори вратата и се върна на мястото си до стената. Закачи звънчетата обратно на глезените си и легна на една страна с лице към майка си. Заслуша се в равното ѝ, познато дишане. Знаеше, че никога повече няма да го чуе. И тя, също като камъните, скоро щеше да се озове в нерадостно изгнание. Торбата ѝ вече беше приготвена и я чакаше в ъгъла на малката колиба. За последен път тя стоеше до стената.

Мисълта бе толкова необятна, толкова страшна, че уплашено обви ръка около кръста на майка си. Тя беше обикновено момиче, прекарало целия си живот само в задния двор на баща си, отнесено в мечти по цял ден, докато баща ѝ отпращаше местните момчета едно подир друго. Допреди четири месеца, когато изключително богатият кандидат от предсказанието се появи на сцената.

По време на преговорите я отпратиха отзад. Парвати седна с долепено ухо до вратата и подслуша как брачният посредник описа „момчето“ – четиресет и две годишен вдовец. Явно съпругата му, клетата жена, станала жертва на мистериозна тропическа треска. Този факт обаче набързо беше прескочен, защото той смяташе една друга смърт за далеч по-интересна – тази на дядото на кандидат-жениха, чието богатство било баснословно. Толкова огромно, че макар и немощен от старост и болест, той лежал на смъртния си одър и не искал или не можел да се раздели със земите и златото си, докато синовете му не сложили парче злато и буца пръст в устата му и я държали затворена, за да убедят душата му да си тръгне. Парвати се облегна назад, изумена от подлата измама.

Когато пак се върна на поста си, посредникът описваше как кандидат-женихът отплавал от Цейлон за далечна земя, наречена Малая, и верен на традициите, установени от предците му, толкова забогатял в новите земи, че си спечелил името Касу5 Маримуту. Гласът на посредника драматично се повиши:

– Можеш ли да повярваш, купил остров специално за пауните си!

Очите на Парвати се разшириха. Остров, пълен с танцуващи пауни! Ама че невероятно нещо! Наистина докато живееше затворена в къщата на баща си, тя нямаше никаква представа за толкова много неща на света. Но в малката колиба баща ѝ се разсмя, за да покаже на посредника, че и той е гражданин на света и оценява преувеличението такова каквото е – знак за добър търговски похват. Смехът му беше прекъснат от искането на посредника да види момичето.

– За съжаление, жена ми я заведе на гости на една болна леля – спокойно излъга баща ѝ. – Но вие не получихте ли снимката, която ви изпратих? Направена е само преди три месеца.

Градският посредник кимна бързо.

– Да, да, разбира се, и тя действително е много красива, но по принцип проверявам тези неща с очите си. Нали разбираш, някои хора лъжат. А и става въпрос за репутацията ми. Макар че лично аз не виждам смисъл да се мами, защото момичето или ще свърши, тормозено от свекървата, или още по-лошо, ще бъде върнато у дома си опозорено. Даже съм чувал за един-два случая, когато момичетата се самоубили още докато са в морето.

Бащата на Парвати кимна и се усмихна. Даже агънцето не би могло да е по-хрисимо.

– За късмет на дъщеря ми и на вашата репутация аз не съм непочтен. Можете да попитате всекиго, щастието на дъщеря ми е всичко за мен. Щом тя е добре, и аз съм добре.

Последва кратка, неприятна пауза.

Най-накрая с леден тон:

– Кога се връща господарката на къщата?

– Ще ми се да е още утре, сър. Трудно ми е да обработвам земята и да се грижа за къщата без жена ми, но тя каза, че ще се върне след две седмици. Нали знаете какви са жените, когато се водят по акъла на майките си. Всеки ден се моля да се върне по-скоро и да не се забави.

Посредникът се вгледа в очите на мършавия селянин пред себе си, но те го гледаха, без да трепнат. Ако очите са прозорец към душата, тогава този мъж бе толкова искрен, колкото и грозен. Освен това още в началото на кариерата си посредникът беше разбрал, че понякога Бог дарява с неземна красота някои прости хорица. Никой не би могъл да е толкова беден и хитър.

И тъй като останалите посредници щяха да положат доста усилия да намерят перфектната съпруга за Касу Маримуту, трябваше да отведе това момиче днес. Не можеше да си позволи лукса да пътува още веднъж до това забравено от Бога място, за да седи пред този глупак. Тази поръчка можеше да му донесе славата, за която винаги е мечтал. А той беше чувал, че богатството чука на вратата на славата. Освен това следващата седмица щеше да е зает с подготовката на сватбата на собствената си дъщеря с един чудесен мъж, когото самият той беше открил в Колпети в Коломбо.

Посредникът се усмихна.

– Думата ти е достатъчна за мен – отсече той, след което отметна глава назад и изля голяма глътка чай в отворената си уста.

Парвати, облечена в безформените си парцали, се сви в калта. Докосна гладкото си лице с почуда и се запита: „Наистина ли съм красива?“.

– Парвати, време е да ставаме – прошепна майка ѝ в ухото. Парвати веднага се надигна и започна да навива черджето, върху което спеше. Звукът на звънчетата накара баща ѝ да отвори едно око и да го впери в нея. Парвати усети погледа му в непрогледната тъмнина и бързо прошепна:

– Отиваме до храма, Апа6.

– Хммм... – грубо изсумтя той и пак потъна в сън.

Те прибраха черджетата и излязоха в задния двор, където мъжете никога не ходеха. Този ден нямаше нужда да носят старата лампа до извора, защото глиненият съд с формата на бъчва преливаше с дъждовна вода. Скрити в тъмнината, майката и дъщерята разпуснаха косите си и се съблякоха голи. Парвати приклекна под дъжда и потопи празното канче за мляко в съда. Водата, която обля главата ѝ, беше дори по-студена от дъжда, който барабанеше по кожата ѝ. От устните ѝ се отрони въздишка, но майка ѝ не издаде нито звук. Това щеше да е последният път. Изкъпаха се бързо и мълчаливо. После майка ѝ счупи едно клонче от ниймово дърво на две и почистиха зъбите си с изскочилите нишки.

Изправиха се едновременно и отидоха до онова място от едната страна на къщата, което беше покрито с тръстиков покрив. Там, на едно парче опъната тел, висяха чисти дрехи. Облякоха се с гръб към стената. Беше неудобно, краката им бяха кални, а мокрите краища на дрехите прилепваха към прасците им. Майка ѝ мърмореше недоволно, но Парвати се наслади на мига. За последен път се обличаха заедно. Избърсаха си краката колкото можаха, нахлузиха чехли и сгушени под един чадър, заджапаха в калта към храма.

Както винаги на входа Парвати стисна малкото канче за мляко в ръце и хвърли поглед назад към сивите камъни. И както винаги те стояха напълно неподвижни, потънали в собствените си тъжни сенки. После изу чехлите, изми си краката с вода от един облицован с плочки плитък басейн и след като поръси няколко капки върху главата си, пристъпи в храма.

Храмът беше пуст и тънеше в тишина, а подът – студен под босите им крака. Прозорците на жилищните помещения на младите свещеници в задната част на храма вече светеха в жълто от запалените газени лампи. Неясните им фигури се движеха из стаите, връзваха си кокове отгоре на главата, окачваха свещени нанизи през тялото си и мажеха челата, ръцете и гърдите си с влажна свещена пепел. Когато беше малка, зяпаше през прозорците и се удивляваше на живота на тези млади тела, но с течение на годините, докато се превръщаше от момиче в девойка, вече не ѝ позволяваха дори да хвърли бърз поглед в тяхна посока. Те, разбира се, не обръщаха никакво внимание на жената и дъщеря ѝ.

Главният свещеник, който седеше на страничните стъпала на храма и нижеше венец от свещен босилек, вдигна глава и кимна леко на майка ѝ, която беше събрала длани под брадичката си. После погледна Парвати и отвори празната си, изцапана със сок от бетел уста:

– А, значи дойде да видиш стария си чичо за последен път? – попита той с писклив глас, пълен с обич.

– Ом – отвърна Парвати. „Ом“ в Джафна означаваше „да“.

– Запазих малко сладък ориз за теб – ухили се той, но Парвати не успя да отвърне на усмивката му. Тя се обърна и последва майка си, която вече шепнеше молитви, докато започваше ритуалните си обиколки около различните божества. Три пъти около всеки бог и девет пъти покрай групичката полубожества. Когато приключиха, заеха обичайните си места на пода и зачакаха младите свещеници да влязат в храма един след друг в колона. На хоризонта небето се беше обагрило в розово и когато голямата камбана навън заби, възрастният свещеник отвори малките дървени врати към вътрешния вестибюл, който приютяваше черната каменна статуя на бога слон Пулиар.

Старият свещеник направи знак на Парвати и тя бързо отнесе канчето си при него. Той изсипа съдържанието в голямо ведро, наполовина пълно с мляко, и започна церемонията с къпането на божеството. После задържа една газена лампа с няколко фитила над прясно измитата статуя и те вдигнаха ръце над главите си в молитва.

Без майка ѝ да знае, Парвати изобщо не се молеше на бога слон, а на малката помощничка змия в краката му – действие, което жената нямаше да сметне за по-добро от това да се молиш на канчето за мляко до змията. Но единственото чувство, което Парвати изпитваше към могъщия бог, бе студено страхопочитание и затова отдаде цялата си преданост на незначителната спирала от бронз. И което беше още по-непонятно, тя не се молеше за добър съпруг и семейство, а за най-голямата любов на света, за мъж, който, без да се замисли, би скочил в огъня за нея. Мъж, който би умрял за нея. Разбира се, тя не би поискала точно това от него, но самата му готовност да го направи беше достатъчна. Парвати нямаше никаква представа защо иска това. В селото нямаше човек, който да е изявявал желание за такова непрактично нещо, но тя го искаше.

Може би мисълта се загнезди в главата ѝ един следобед, когато отключи вратата на един просяк, който ѝ се усмихна многозначително и попита: „Дете мое, какво правиш тук, когато душата ти плаче за него? Бързо, пожелай я онази безгранична любов, с която не можеш да се разделиш и от която не можеш да избягаш, защото Бог изпълнява всяко искрено желание“.

Откъде можеше да знае, че той не говореше за смъртна любов, а за религиозни стремежи?

Тази сутрин, докато дъждът трополеше силно по покрива, Парвати каза на любимата си кобра колко много обича майка си и я помоли да се грижи за нея, докато самата тя е далеч. „Не ѝ позволявай да е самотна или тъжна – прошепна тя. – Закриляй я, докато ме няма, и ни пази от гнева на татко, когато се върна. Защото, скъпа кобро, аз може да се върна много по-скоро, отколкото си мисли тя.“

Свещеникът изсипа върху черната статуя едно месингово канче с червен кумкум и върху кобрата се посипа повече прах от обикновено. Змията стана аленочервена – цвета на брака. Добра поличба. Може би молитвите ѝ бяха чути в крайна сметка.

Пътуването

Когато дъждът отмина, чичо ѝ пристигна, за да я придружи по дългия път до Малая.

– Не забравяй колко страдаме тук. Изпрати пари веднага щом можеш – строго заръча баща ѝ.

– Ще изпратя – отвърна тя и той кимна и се дръпна встрани, за да могат останалите от семейството да минат напред и да се сбогуват с нея.

Парвати остави майка си последна. Очите на жената бяха зачервени и подути. Стиснала устни, за да не треперят, тя намаза със свещена пепел челото на дъщеря си.

– Муруга, Муруга – мънкаше тя тихо, за да не я чуе мъжът ѝ и да не си навлече гнева му. – Моля те, пази доброто ми дете. Закриляй я, защото аз вече няма да мога.

Парвати падна в краката на майка си, целуна ги и макар да знаеше, че баща ѝ ще се ядоса, изплака:

– Ама7, не ме изоставяй сега! Не им позволявай да ме отведат толкова далеч от теб.

Тънката горна устна на баща ѝ се сви неодобрително и майка ѝ изведнъж извика:

– Върви с Бога.

И жената се запрепъва към отворената врата на къщата. В главата ѝ нахлу черна кръв и я обзе непреодолимо желание да издере отвратителното лице на мъжа си. Изтича през мрачната къща и спря едва когато се озова под слънцето в задния двор, където знаеше, че никой няма да я безпокои. Краката ѝ омекнаха и тя се свлече на земята. Студена, тежка камара.

Огледа се смаяно, като че ли виждаше собствения си заден двор и кухнята без покрив за пръв път. Досега не беше забелязала колко добре е построена стената от пръчки, кал и палмови листа. Никой не можеше да надникне вътре или навън. И тук, в този затвор, дъщеря ѝ, клетото същество, беше прекарала по-голяма част от живота си. Но в следващия момент жената се усмихна едва доловимо при мисълта, че поне в това мъжът ѝ бе надхитрен, защото момичето беше издълбало дупки в стената. То беше гледало навън. Първо жената се озадачи, като видя, че всички дупки са на шейсет сантиметра от земята. Но един ден осъзна, че дъщеря ѝ не гледаше хората, а минаващите наблизо животни.

Дланите ѝ се опряха във влажния прах и тя внимателно огледа загрубялата си мазолеста кожа, безнадеждно подутите стави и мръсотията под ноктите. Ръцете на дъщеря ѝ бяха гладки, нежни, беззащитни. Изумително, момичето, в цялото му съвършенство, беше сътворено в нейното тъжно и грозно тяло. Детето ѝ просто правеше това, което всички момичета правеха – омъжваше се. През тялото ѝ премина тръпка. Просто то бе твърде малко, за да замине толкова далеч. Едва стигаше до рамото ѝ.

Тя се подпря на една ръка и с показалеца на другата започне да пише в калта единствената дума, която умееше – името на дъщеря си. Отново и отново, докато образува кръг около себе си, магически кръг. Поколения наред от майка на дъщеря се предаваше древното знание, че кръгът е свята фигура; щом го направиш, в него незабавно нахлува свещена енергия. Тя се загледа в празното синьо утринно небе. Една ръка докосна празните дупки в ноздрите ѝ, които някога познаваха златото, и тя прокле деня, в който се роди дъщеря ѝ. Точно в този ден сърцето на мъжа ѝ се превърна в камък. И какво стори тя? Позволи го. Но чакай! Много, много преди да изостави момичето, тя изостави себе си. Момичето си мислеше, че майка му е идеална и че заслужава доверие. Никой не беше му казал, че на тази земя не би могло да съществува нищо съвършено. Тя отпусна глава върху коленете си и в скътания ѝ свят се чу въздишка на съжаление.

Може би всичко това нямаше да се случи, ако свещеникът си беше държал езика зад зъбите. От устните ѝ се отрони друг звук – раздразнение. Тя грубо смъмри самата себе си. Съпругът ѝ беше прав. Не бива да се позволява на жените да мислят. Какво добро би излязло от хвърлянето на вината върху един свят човек? Такава бе съдбата на детето. И сега момичето си замина, и това е. Жената затвори вратата към ръждивата си болка. Металът се хлопна с ужасен трясък. Нека стои завинаги затворена. Тя трябва да приготви обяд за мъжете, преди да отиде на нивата.

Отправи търсещ поглед към къщата. На стената стоеше опрян само единият ѝ чехъл. Странно. Другият не се виждаше никъде. Примигна. Няма значение. Ще ходи така, боса, с напукани, втвърдени пети. Тя се изправи тежко и напусна магическия кръг.

От мига, в който майка ѝ ѝ обърна гръб, на Парвати ѝ се струваше, че с бясна сила е попаднала в толкова фантастичен сън, че душата ѝ се сви и се скри дълбоко в нея. Пет дни тя и чичо ѝ се клатушкаха и друсаха в една покрита волска каруца, докато накрая прашните черни пътища отстъпиха място на широките павирани шосета на Коломбо. Градът кипеше от живот. Хората пъплеха по улиците като мравки.

На пристанището се качиха в огромен кораб. Тя тихо се присъедини към другите жени, докато корабът бавно и величествено отмести грамадното си туловище и потегли от пристана. Понесе се по вълните, а после внезапно потръпна, разлюля се от носа до кърмата и накрая се наклони колебливо обратно във водата. Всички жени вкупом притиснаха парцали към устите си. Докато те лежаха, пъшкайки и повръщайки, мъжете готвеха ядене в огромни казани. Над главите им в жаркото синьо небе кръжаха чайки, а във водата стада от пеещи, усмихнати делфини идваха да си поиграят близо до кораба. По-късно корабът се понасяше в мрака сред звездите.

Най-накрая, когато Парвати изобщо не очакваше, се появи малко кафяво петно. Земя. Разнесоха се развълнувани викове и настъпи голямо оживление. От горните палуби долитаха празнични звуци. Пред погледите им се появи зелено и задуха ветрец. Изпратиха им кутия с твърди моряшки курабии. В ръката ѝ се озова четвърт курабийка и тя я изяде бавно на три хапки. Корабът се приближи още повече към сушата и пред тях се появи пристанището на Пенанг. Влязоха в дока. Пътуването по море свърши.

Тя се огледа удивено. О! Бог не беше оцветил всички хора в кафяви нюанси. Нищо подобно! В градината му от хора съществуваха и всички оттенъци на розовото, бялото, жълтото и черното. Досега Парвати изобщо не беше подозирала. Заслуша се в странните им, неразбираеми звуци, но в края на краищата това бе едно съновидение и тя разбра хъканията, ахканията, киманията и жестовете им.

Странно, а трябваше усещането да върви по твърда земя, да ѝ се стори необичайно. После черното желязно чудовище, което бълваше пушек, ги отнесе в сърцето на тази влажна страна.

В къщата на роднините, при които отседнаха, тя гледаше с почуда как водата тече от кранчета и как – в крайна сметка братята ѝ не бяха я излъгали – електричеството грееше в лампи. Откри сапун, който се пенеше, и когато нощта се спусна, ѝ предложиха повдигната платформа на крака, наречена легло. Дюшекът беше толкова мек, че цяла нощ се мяташе и обръщаше да намери твърдо местенце за тялото си. Колко ѝ липсваше майка ѝ на това меко легло.

Денят на сватбата настъпи. Ужасената ѝ душа се скри още по-дълбоко, но изглежда, никой не забеляза, а дори и да беше, не го интересуваше. О, скъпа малка кобро. Спаси ме от съдбата ми. Аз, която съм ти вярна от толкова време, те моля да ме спасиш.

На прага се скупчиха деца да позяпат как неспирно бръщолевещите жени оцветяваха ръцете и краката ѝ и я обличаха в приказната премяна, която младоженецът ѝ беше изпратил. Тя стана толкова тежка, че се наложи две жени да я изправят на крака и да я заведат до огледалото, което беше много, много пъти по-голямо от кръглото огледалце за бръснене на баща ѝ. Парвати смаяно се огледа, но в следващия момент спуснаха воал пред лицето ѝ и я отведоха в един украсен, препълнен с хора храм, където висок, широкоплещест мъж седна до нея.

Тя беше твърде срамежлива и прекалено уплашена, за да го погледне право в лицето. Единствено остана с впечатлението за свирепи ококорени очи. Пред погледа ѝ бяха само леко сключените му ръце. Големи, обрасли с дълги тъмни косми и по-светли, далеч по-светли от нейните. Тя седеше като статуя и едва дишаше. Усещаше вибриращата топлина и тихото ръмжене, които струяха от тялото му. Той се обърна към нея под акомпанимента на барабаните и тромпетите и тя усети как около врата ѝ пада тежкото златно тхали8. Тълпата ги посипа с ориз.

Ето, вече беше омъжена.

Опънаха един чаршаф и зад него младоженецът повдигна воала ѝ, за да си сложат в устата късчета банан, потопени в мляко. Но тя не искаше да срещне погледа на съпруга си. И добре, че не го направи, защото, ако беше, щеше да види изпънатите му до бяло устни и клетата ѝ, замаяна душа щеше да се ужаси още повече.

– Всичко мина добре, добро предзнаменование за дълъг и успешен брак. – Свещеникът угоднически се усмихна на съпруга ѝ. Всички се усмихваха и ги поздравяваха, но мъжът ѝ не пророни нито дума.

Тя се качи със сведени очи отзад в дълга черна кола и потеглиха през града, а после по един празен път през пустошта. Въздухът започна да се променя, стана по-сух и замириса на море. Съпругът ѝ седеше до нея, но с извърнато настрани тяло, без да я доближава, студен, мълчалив, гневен. В този момент трябваше да я налегне безпокойство, но пелената от замаяност се оказа полезна – държеше я в безопасност, обвита в пашкул, недосегаема. Някой ѝ беше казал, че къщата му се намира до брега, красиво място, наречено Адари, Скъпото. Най-накрая минаха през едни високи порти. Парвати вдигна поглед към извисилата се в ясното синьо небе сграда и тогава, с огромна въздишка, беше изтръгната от уютния си сън.