Първите следи от бурята се появиха под формата на тънки линии, плъзгащи се по прозорците на очуканото такси „Опел“, а капките от авангарда на приближаващия дъжд започнаха да бележат точки по предното стъкло. Слънцето беше залязло, но над германския провинциален пейзаж се задържаха остатъци от водниста светлина, която бавно отстъпваше пред настъпващите тежки облаци.

Свит неудобно на задната седалка, Кевин се взираше в равнинната местност отвън. Беше някъде по средата между четиридесет и петдесет и среден в почти всяко отношение. Чертите на лицето му бяха фиксирани в твърде сериозното изражение, което се бе превърнало в негов стандарт през последните месеци. Тревата, дърветата и отминаващите от време на време крайпътни къщи бяха призрачни картини, които едва достигаха до съзнанието му.

Носеше се в топлия балон на таксито и се поклащаше с лекото движение на автомобила. Прииска му се съзнанието му да остане празно, да се вкорени в този миг пустота и да се задържи възможно най-далеч от суровата реалност.

Пустота. Ето това искаше да бъде. Нищо в ума му, нищо в сърцето му... Нищичко! Просто да се освободи от всичко за известно време, преди чукът да се стовари и животът му да продължи да се разпада.

Погледът му падна в скута му и Кевин усети как иззад очите му започва да се процежда главозамайваща струйка паника. Идваше и си отиваше като вълна, която приижда и се отдръпва.

Ръцете му се свиха в юмруци около каишката на чантата му. Беше черна и лежеше до него, краищата на синтетичната каишка се впиваха в дланите му, докато я стискаше, кокалчетата му бяха побелели.

Погледът му прескочи към предното стъкло, за кратко се спря на покрусеното му отражение в огледалото за обратно виждане, после се спусна към таблото. Таксито се движеше с постоянна скорост от седемдесет километра в час и Кевин изпита моментна лудост, когато му хрумна идеята да отвори вратата и да се изтърколи на твърдия банкет. Представи си как пада в калната канавка край пътя и изчезва в храсталака, а таксито се скрива в далечината, сякаш нищо не се е случило.

Шофьорът разбра погрешно завъртането на главата на Кевин и погледна нагоре, за да установи контакт с него чрез огледалото за обратно виждане.

– Не се притеснявайте. – Усмихна се широко. – Вие сте ми последният клиент за деня, но ще успеете да излетите.

Беше афрогерманец, кръгъл като бъчва, и едва бе успял да се вклини между волана и шофьорската седалка, но излъчваше добродушно веселие, което изобщо не срещаше отговор в мрачното настроение на пътника му.

Въпреки ганайски флаг, който беше гордо окачен на огледалото, таксиметровият шофьор говореше английски с характерното произношение, което Кевин беше свързвал с Plattdeutsch, долнонемския или долносаксонски диалект, използван в местния район на Рендсбург-Екернфьорде и из цялата област Шлезвиг-Холщайн. След първите няколко пътувания в страната бързо се бе научил да не се притеснява от ограничените си познания по немски. Почти всеки местен жител, когото срещаше, говореше английски с училищна прецизност и му се усмихваше със същата стегната усмивка, която казваше: „Престани да осакатяваш нашия език, по-добре да говорим на твоя“.

– Това първото ти посещение в Германия ли беше, приятелю?

– По-скоро последното. – Кевин автоматично смекчи акцента си с няколко степени, като несъзнателно изглади ръбовете на родната си лондонска интонация.

Ярката като прожектор усмивка на шофьора помръкна.

– Не я намираш по твой вкус ли?

Кевин измърмори с мрачен присмех:

– Не, мисля, че е обратното. Аз съм този, който не е желан тук.

– А! – кимна многозначително шофьорът, сякаш Кевин му беше съобщил някаква мъдрост, след което върна погледа си към пътя, докато сменяше лентите.

Таксито се прехвърли на изхода за летището – околовръстния път около комплекса, обрамчващ двете писти, които се свързваха в най-северните си точки. От пистата се отлепи пътнически самолет, светлините му мигаха, докато се издигаше в мъгливата прегръдка на тежките облаци.

От въздуха летище „Барсбекер“ изглеждаше като играчка – черните линии на пистите и купчините сгради бяха разположени върху равен диск тревна площ. Разпростираше се върху къс крайбрежна ивица на юг от най-близкия град и на няколко часа път по аутобана на изток от Хамбург. От едната страна летището се спускаше към ниските дървета, скалистия бряг и студените води на Балтийско море, над които приближаващите самолети правеха последния си завой преди кацане. Не обслужваше нищо по-голямо от самолети за къси разстояния и частни полети, като поемаше оскъден трафик от Скандинавия, съседна Полша, Латвия, Литва и Естония, дори епизодични руски полети. Само една авиокомпания изпълняваше полети до „Барсбекер“ от Великобритания и през последните шест месеца Кевин се беше запознал с екипа им повече, отколкото му се искаше. Беше влизал и излизал от малкото общинско летище толкова много пъти, че на практика можеше да се ориентира със завързани очи в пространствата, предназначени за пътниците.

След като бе успял да сложи край на разговора, прекара последните няколко минути от пътуването в опити да си възвърне успокояващата празнота, която беше усетил преди. В основата на черепа му се надигаше напрегнато главоболие и той се опита да го прогони, но безуспешно.

Когато отново вдигна очи, таксито тъкмо спираше пред главния терминал. Дълга и ниска, сградата представляваше скучна кутия от стъкло и метал с чара на индустриален парник.

Кевин сложи ръка на дръжката на вратата и се поколеба, тъй като го обзе усещане за окончателност.

„За последен път.“

След като слезеше от колата и влезеше в терминала, никога вече нямаше да се върне. Очакваше го само последният полет до дома в Англия и мрачната истина, която го съпътстваше.

Шофьорът вече беше до багажника на таксито и вадеше багажа на Кевин. Приключи с това и му отвори пътническата вратата.

– Понякога ключалката заяжда.

– Ясно. – Кевин се измъкна. Влачеше чантата си през рамо, сякаш беше една от онези черни железни топки върху дълга верига за оковаване. Усети върху бузата си капка дъжд, докато ровеше в портфейла си. Намери прегънати на две банкноти евро и надплати.

Таксиметровият шофьор му благодари и изражението му се промени, стана почти бащинско. Неочаквано хвана ръката на Кевин и я стисна. Кевин отвърна на жеста, без да се замисля.

– Всичко ще е наред, приятелю – каза шофьорът и топлата му усмивка изгря отново. – Никога не забравяй, че винаги може да е по-лошо! – Потупа за последно Кевин по рамото и се качи в таксито с весело ръкомахане.

Кевин проследи как опелът потегля. Изведнъж думите на мъжа предизвикаха кратък, изгарящ изблик на гняв с така сила, че чак го изненада.

„Можело да бъде и по-лошо? – Кевин стисна зъби, усетил как изведнъж кипва от негодувание срещу баналността на тези думи. – Всичко в живота ми стана на каша, а пък ти ми даваш този лекомислен гениален съвет?“

– Какво, по дяволите, знаеш за това? – Съскащите думи му се изплъзнаха, докато се взираше в пътя, давайки гласност на останалата част от мисълта си. Възмущението му се изля достатъчно силно, за да привлече вниманието на възрастната двойка, която идваше от близкия паркинг.

Възрастните хора изсумтяха неодобрително и напорът на яростта на Кевин веднага бе потиснат от импулса да се извини. Усмихна им се извинително, но те го пренебрегнаха и Кевин засрамено ги последва в сградата. Престори се, че не разбира разговора им за това колко груби и невъзпитани са станали британците в наши дни.

Прекрачи прага на автоматичните врати и изпусна въздишка, тежка колкото целия свят.

Куфарът му „Пулман“ приличаше на сандъче с колелца и дълга дръжка, която му позволяваше да го влачи по полирания под на терминала. Беше комплект с чантата му, изработен от тъмен брониран найлон, и изглеждаше като нещо, което таен агент би използвал във високооктанов шпионски трилър. „Тактически багаж, изработен по военна спецификация, предназначен за бойците на бизнесфронта“ – пишеше на етикета.

Беше купил куфара и чантата в скъпарски магазин в Лондон, защото бе сметнал, че изглеждат готино, за голямо забавление на Сейди, чийто вкус беше ориентиран към крещящите скъпи марки с много уж златни плочки и дрънкулки. Беше се подиграла за покупката, при това съвсем не на шега.

„Честно казано, достатъчно е да сложиш думата „тактически“ пред нещо и всеки мъж би го купил – беше му казала. – Ти си Кевин Тайлър от Хакни, не си Джейсън Борн, по дяволите!“

В ретроспекция коментари като този – милион подобни на него по време на брака им, ако трябваше да е честен – бяха белязали пътя към развода им.

Две години след раздялата прибирането у дома в празната къща и празния живот все още му тежеше повече като проклятие, отколкото като благословия. Но да се оженят беше грешка и за двамата. Нито Кевин, нито Сейди бяха това, което другият наистина искаше или от което се нуждаеше в живота си, и бяха нужни твърде много години на разпадащи се чувства между тях, за да стане тази истина неизбежна. Целият им брак беше просто загуба на време.

„Е, не съвсем.“ Не биваше да забравя Мадлин. Дъщеря им, умна и красива, някак си беше синтез на най-добрите качества на майка си и баща си, като най-лошите им черти бяха пропуснати. „Поне това направихме както трябва.“

Мисълта за Мади винаги повдигаше духа му и за кратко изтласкваше мрака от размишленията му.

Тръгна към залата. Маршрутът му минаваше покрай наземния клон на „Рилей“ близо до таблото за пристигащи. Магазинът с отворена фасада беше отрупан с вестници и списания, които се бореха за място с туристическите дреболии и шарените щандове със сладки. Не видя там това, което търсеше, и продължи, без да спира.

Предсказуемо, краткият пик на по-доброто му настроение отмина, когато се приближи до гишетата за регистрация. Размишленията за дъщеря му доведоха до друг вид угризения – този път вина. Кевин измъкна лъскавия си черен смартфон от вътрешния джоб на якето си и натисна бутона за включване, за да го събуди. Както очакваше, имаше още текстови съобщения, които се присъединиха към списъка с онези, на които все още не беше отговорил. Прочете последното:

Просто проверявам отново – започваше то. – Тази вечер имам часове до късно. Ще гледам във Филмовия форум „Йоджимбо“ като част от учебната програма, така че ще спра звука на телефона. Татко, пиши ми, а?

Беше завършила съобщението с усмихнат емотикон и XOXOX вместо целувки.

При мисълта, че дъщеря му доброволно ще седне да гледа тегав самурайски епос, Кевин вдигна вежди, но веднага се укори за тази нечестива мисъл. Мади никога не приемаше нещата твърде сериозно, освен когато ставаше дума за обучението ѝ, а тогава стрелката на компаса ѝ се завърташе в правилната посока.

Мадлин Тайлър искаше един ден да режисира филми и отдадеността ѝ на тази цел ѝ беше донесла стипендия за Нюйоркската филмова академия. Беше първата от рода на Кевин, предприела нещо подобно, първата Тайлър в живата родова памет, която се откъсваше от мръсните им корени на работническата класа и се изявяваше пред света като човек на изкуството.

Кевин се гордееше изключително много с нея, макар да се чувстваше неловко, когато се опитваше да го изрази. Но това беше засенчено от факта колко силно се тревожеше за Мади. Той нямаше друга представа как работи филмовият бизнес, освен натискането на правилния бутон, за да гледа шумни блокбъстъри с много действие по „Нетфликс“.

Този бизнес му беше чужд – все пак беше човек, възпитан в трудова етика, където само упоритият труд, хитростта и понякога леко нарушените правила носеха пари. Не знаеше какво да я посъветва, камо ли как да я предпази в такъв свят.

В началото, в рядък момент на единство след развода, двамата с бившата му съпруга се опитаха да разубедят дъщеря си да заминава за Америка. И двамата безмълвно се притесняваха, че единственото им дете ще живее в Ню Йорк, с неговата легендарна репутация, и двамата се страхуваха, че дъщеря им може да се провали там и да бъде сдъвкана от тамошната безмилостна система. Кевин си представяше как Мади се прибира у дома огорчена и разплакана, как жизнената искра на творчеството на гениалното му момиче е угасена от жестоката действителност.

Но Мади успя да спечели баща си за каузата си. Убеди го с неумолимия си ентусиазъм. Сейди, разбира се, не го виждаше, но от друга страна, тя рядко променяше мнението си, след като вече го беше изградила.

Кевин си спомни за друго летище, за друга безвкусна сграда – терминала, когато отидоха да изпратят Мади на „Хийтроу“. Кевин ѝ подари глупав подарък за сбогуване – някакъв тъп ключодържател, – докато Сейди плачеше театрално на рамото на мъжа, с когото живееше в момента.

„Ако там ѝ се случи нещо, ти ще си виновен!“ След като Мади се бе качила на самолета си, бившата на Кевин забучи пръст в гърдите му, за да подчертае тезата си. „Ще е по твоя вина и никога няма да ти го простя.“

И нещо наистина се беше случило с Мади там, само че нищо подобно на онова, което двамата си бяха представяли.

Пробождащото чувство за вина се върна. Като се имаше предвид, че за Кевин наближаваше краят на един ден, на практика съставен от провали, това, което оставаше, това, което го измъчваше най-много, със сигурност беше негова и само негова вина.

– Der nдchste bitte, следващият, моля. – Служителката на гишето имаше ентусиазма на човек, от чиято смяна остават само броени минути и за когото тиктакането на часовника не би могло да е по-мудно.

– Добър вечер – каза Кевин със същата липса на енергичност, като пристъпи към гишето.

– Добре дошли в „НайтСкай Еър“. – Жената – германка на средна възраст, с делови вид – показа пластмасова усмивка, която не стигаше до очите ѝ. – Имате ли багаж за чекиране, господине?

– Не, само този ръчен багаж.

През последните няколко месеца Кевин беше превърнал в изкуство строгото ограничаване на багажа си, сведен до абсолютния минимум, който можеше да се побере в багажното отделение над седалката, за да може да се качи и да слезе от самолета възможно най-бързо. Всяко нещо, което можеше да съкрати дори няколко секунди от досадното пътуване със самолет, си заслужаваше усилията. Да стоиш до въртележката за багаж беше най-скучната част от изпитанието – да гледаш с празен поглед чуждите куфари, докато напразно чакаш твоите да се появят.

Подаде паспорта и билета си. Служителката ги погледна пренебрежително.

– Знаете ли, че можете да използвате смартфона си, вместо да разпечатвате бордна карта?

– Наясно съм – отговори Кевин. – Просто предпочитам разпечатката... Нали знаете. Нещо истинско. Нещо, което мога да пипна. – Беше инженер колкото по професия, толкова и по характер, и тази нагласа му носеше привързаност към физическите предмети и здравословен скептицизъм към надеждността на технологиите. Единствения път, когато не си беше взел хартиено копие, беше заседнал с часове на „Гетуик“, когато бъгавото приложение за смартфони на „НайтСкай“ беше решило да изяде резервацията му за полет.

– По-ефективно е с приложението – натърти служителката зад гишето. – Освен това е по-добре за околната среда. – Кимна към табелата, възхваляваща предимствата на екологичната политика на авиокомпанията, придружена от предизвикваща чувство за вина снимка на бяла мечка, вкопчена в плаващ леден къс.

Кевин минаваше през този разговор при всеки полет от и към „Барсбекер“. Обикновено би пропуснал забележките покрай ушите си, но днес толерантността му беше изчерпана до нула. Не се възползва от възможността да предложи на авиокомпанията да направи нещо по отношение на ужасните си екологични показатели, вместо да прехвърля отговорността върху пътниците си, и се задоволи с лек сарказъм:

– Ще компенсирам въглеродния си отпечатък, като не ставам от леглото цяла седмица, става ли? Можем ли да...? – Направи неясен жест, подканящ служителката да си свърши работата.

– Разбира се, господине – отговори служителката с тон, който човек би използвал, за да каже „щом искаш, идиот такъв“, изключи усмивката си и пръстите ѝ зачаткаха бързо по клавиатурата.

Погледът на Кевин се плъзна към съседните бюра, към гишето за елитна класа за полетите на „Луфтфлугер“ до Южна Европа и Средиземноморието. Имаха дори червен килим, по който да минават клиентите им. Зачуди се какво ли би било да се качи на самолет и да кривне наляво за разнообразие.

„Нямаш пари за удоволствия, Кево – чу как отекват в главата му думите на Колин Фиш. – Капка по капка вир, нали така?“

Колин беше бизнес партньор на Кевин и съсобственик на „Луна Дизайнс“, човекът, който боравеше с парите, оставяйки другата работа на инженерния ум на Тайлър. Гордееше се, че пести всяко пени, и макар това да беше полезно предимство за малко предприятие като тяхното, имаше моменти, в които на Кевин му се искаше да си позволи да вечеря пържола вместо хамбургер.

Всичко, което Кевин беше спечелил, всичко, което притежаваше, беше вложено в поддържането на „Луна“ на повърхността, а сега се чудеше дали всичко това не е било хвърлено в черна дупка. Напиращата вълна на мрачното му настроение започна отново да се надига и служителката зад бюрото я долови, като видя как през лицето му преминава сянка.

Изражението ѝ се смекчи, а тонът ѝ стана съчувствен:

– Господине, съжалявам, но има проблем с бордната ви карта.

Кевин въздъхна. „Разбира се, че ще има.“ Денят още не беше приключил със задачата да го рита многократно в топките.

Жената му каза, че лазерният скенер не регистрира баркода.

– Случва се често. Ако имахте приложението на телефона си...

Кевин се приведе към бюрото.

– Бихте ли ми я върнали?

Служителката върна бордната карта и Кевин посочи гората от черни ленти върху листа.

– Печатането засяга пространството около линиите. Трябва да са ясно очертани навсякъде, иначе скенерът може да сбърка, когато се опита да го прочете. – Приглади хартията и изстърга част от пречещото мастило.

– Откъде знаете това? – попита жената. Сканира отново бордната карта и компютърът ѝ издаде одобрително писукане.

– В моята компания използваме нещо подобно – обясни Кевин. – Автоматичните манипулатори сканират продукта, изпращат го там, където трябва да отиде. Ако кодът е размазан, не работи. – Бръкна в преметната през рамото му чанта, извади празна кафеникава на цвят бутилка за вода – винаги носеше по няколко – и ѝ я подаде. Върху нея също имаше баркод, отпечатан отстрани. – Ето, задръжте я.

– Благодаря. – Служителката на гишето размени бутилката с вече обработената бордна карта и преценяващо разклати бутилката. – Много е лека.

– Но е здрава. Направена е от рециклирана хартия. Издържа месеци, но е и биоразградима. Много по-добра за планетата от другите бутилки – Кевин кимна към пластмасовата бутилка вода, която стоеше до клавиатурата ѝ.

– О, интересно! – възкликна служителката и обърна бутилката. – „Луна“ – прочете логото на дъното.

– Ние ги произвеждаме – каза Кевин и въздъхна пак. –– Или поне се опитваме. Никак не е лесно да убедиш производителите на газирано да преминат от пластмаса и тенекиени опаковки на нашите.

– На газирано ли?

– Производителите на газирани напитки.

– Малко по-бързо, ако обичате! – чу се зад гърба му недоволен глас и Кевин се обърна и видя мъж със скъп костюм и нетърпеливо изражение. Също като Кевин и този мъж държеше британски паспорт, но за разлика от него държеше и една от картите за редовни клиенти на „НайтСкай“, явно очаквайки, че ще му улесни пътя.

Кевин отвърна с кисело изражение и направи опит да се отдръпне.

– Моля, заповядайте.

Господин Златна карта не се поколеба и стремително се отправи към гишето за чекиране. Кевин погледна извинително служителката на гишето и тръгна към арката, която разграничаваше зоната с общ достъп от контролираната зона на летището.

Изходът за заминаващи беше в слънчево жълто, за да подскаже идеята за по-топлия климат и ваканционните забавления, които очакваха преминаващите през него.

Кевин не очакваше нищо подобно и си погледна часовника, докато се нареждаше на късата опашка пред най-близката лента за сигурност. Малко неприлично големият „Промастър“ му каза, че е по график и има достатъчно време да излети, при условие че нищо друго не се обърка.

„Какви са шансовете да стане нещо?“ – запита се Кевин. Разсеяно си играеше с верижката на титановия часовник. Предназначен за водолази, той беше една от малкото екстравагантности, които си бе позволил, при все че най-близкото нещо до гмуркането с акваланг, което беше правил, бе да плува с шнорхел в басейн. Въобразяваше си, че един ден може би наистина ще успее да направи нещо истинско.

Бордната му карта беше проверена, отхвърлена и отново проверена, което му донесе строги погледи от намръщените митничари, обслужващи автоматичните бариери. Кевин не можеше да скрие напрежението си, което го накара да се замисли дали не изглежда съмнителен, а това на свой ред го накара да се притесни още повече.

Мина през стъпките на следващия етап от проверката, където го очакваха сканираща арка и рентгенов конвейер. „Махам си колана, свалям си сакото, монетите, телефонът, часовникът и портфейлът върху подносите, чантите също, подносите върху конвейера.“ Извършваше всяко действие с роботизираната прецизност на ветеран, съзнавайки, че всяко негово движение се наблюдава внимателно.

Отпред група шумни англичани с футболни фланелки се разхождаха насам-натам и като цяло затрудняваха живота на митничарите; Кевин се държеше на разстояние, тъй като не искаше да се свързва с тяхното деструктивно поведение.

Гледаше как подносите му пъплят напред, докато минаваше през металния детектор. Чу се силно пиукане. Проблем.

– Сега пък какво? – промърмори Кевин.

Друг служител по сигурността използва ръчен сензор, за да го прегледа внимателно. Проблемът се оказа фолиото на ментовите бонбони в джоба на панталона му. Удовлетворен, служителят му махна с ръка да продължи.

Когато Кевин стигна до другия край на конвейера, подносите му бяха изчезнали.

Сърцето му подскочи. Всичките му неща бяха в тях – пари и кредитни карти, паспорт и билет. Ако ги откраднеха, буквално щеше да има само това, с което беше, дори без колан, който да попречи на панталоните му да се свличат.

– Господин... Тайлър? – чу се лаконичен глас зад него. Кевин се завъртя и видя не човек от охраната, а униформен полицай на гишето встрани. Пред него бяха подредени подносите на Кевин, включително паспортът му, отворен на страницата със снимката. Полицаят му направи знак.

– Елате, ако обичате.

– Давай, мой човек – каза последният от футболните фенове, докато се провираше с лакти към приятелите си. – Само не го оставяй да те завлече отзад и да те гепи за топките. Като гледам, май ти е хвърлил око! – Коментарът предизвика порой от подигравателен смях, който не помогна на притесненията на Кевин. Тревожното чувство в него се надигна, но започна да спада, щом се приближи към полицая.

Изпита облекчение, че вещите му не са откраднати, а след това се разтревожи от мисълта какво ли е накарало немското ченге да избере точно него от върволицата пътници.

„Възможно ли е това да е свързано със сделката?“ Кевин поклати глава, за да прогони паническата мисъл. „Малко вероятно.“ Тревогата му виждаше несъществуващи връзки. Или поне така се надяваше.

Пое дълбоко дъх, насили се да се престори на спокоен и изрече мантрата на всеки невинен човек:

– Някакъв проблем ли има, господин полицай?

Полицаят се намръщи на въпроса и на овалното му лице се появиха дълбоки бръчки. Изпитателните му кафяви очи се криеха зад очила с черни рамки, а чертите му придаваха онова изражение като на булдог, което Кевин винаги свързваше с полицаите. Беше с няколко години по-възрастен от Кевин, носеше бронежилетка с надпис „POLIZEI“ върху светлосиня риза. Направи демонстрация, като свали шапката си с козирка и я остави настрани.

– Господин Тайлър – повтори той, като се приведе напред, – какъв вид експлозиви имате в чантата си?

– Какво!? – Кевин усети как в лицето му нахлува кръв и замръзна. Безпокойството му излетя до небето.

– Открихме следи от опасни материали. – На жилетката на мъжа висеше лична карта и Кевин видя, че на нея е изписано името Б. Алфонс. Полицаят вдигна в ръка химическия тампон и хвърли преценяващ поглед на англичанина. – Може би наскоро сте били във военна база? Служите ли в армията? – Последното го каза с тон, който подсказваше, че го смята за малко вероятно.

Кевин изпита внезапен импулс да каже: „Да, бих могъл да ви кажа, но тогава ще трябва да ви убия“, но само се засмя нервно.

– Не – успя да каже накрая. – Какъв материал? Имам предвид, какво сте открили?

Б. Алфонс се взря в показанията на устройството пред себе си.

– Остатъци от целулоза.

– А? А-ха! – Кевин щракна с пръсти, мозъкът му започваше да проумява какво е станало. – Имам производствени мостри в ръчния си багаж. Картонени бутилки. В тях има целулозни компоненти, които може би са задействали вашата, ъ-ъ-ъ... – Остави изречението недовършено.

– Позволявате ли? – поиска Алфонс разрешение да отвори чантите му, но не изчака да го получи. Прерови съдържанието им, като умишлено не бързаше.

След като не намери нищо, което да прилича на бомба, прекара втори тампон около чантата и през химическия сензор, след което се успокои, очевидно доволен, че ризите и бельото на Кевин са напълно безобидни.

– Добре! – сериозно каза полицаят. – Сега идва трудната част.

Кевин примигна.

– Моля? – Изведнъж го обзе предчувствие, че го очакват разсъбличане и гумени ръкавици, а предупреждението на футболния запалянко прозвуча отново в ушите му.

– Сега трябва да приберете всичко обратно – обясни Алфонс и разпери ръце, а после се усмихна и кимна към бъркотията от разопаковани дрехи.

Кевин преглътна раздразнението си; осъзнаваше, че полицаят се забавлява за негова сметка. Типично поведение на полицай, помисли си, подобно на хапливия му въпрос за експлозивите. Предназначен да те изненада умишлено, с надеждата да кажеш нещо уличаващо.

Алфонс стоеше със скръстени ръце и под зоркия му поглед Кевин правеше всичко възможно да възстанови реда в разхвърляното съдържание на багажа си. Беше неудобно в тясното пространство до арката за сигурност и отне повече време, отколкото му се искаше. В един момент човекът със златната карта мина покрай лентата за експресна предварителна проверка и се усмихна на затрудненията на Кевин. Кевин устоя на желанието да му покаже среден пръст, докато внимателно навиваше чорапите си на стегнати цилиндри и ги опаковаше отново.

– Съжалявам, че ви причиних неудобство – каза полицаят, по-скоро за да запълни тишината, отколкото от истинско съжаление. – Но с оглед на това какъв е светът, всички трябва да дадем своя принос, за да се пазим от терористите, нали?

Кевин се зачуди колко вероятно е фанатици с пистолети да се насочат към някоя невзрачна аерогара в най-забутания край на германската провинция. Закопча ципа на чантата. Искаше му се просто да си тръгне.

– Толкова сме заети да ги търсим, че обикновените престъпници правят каквото си поискат – продължи Алфонс, като се намръщи на собственото си наблюдение. След това се наведе заплашително напред, протегна ръка и посочи плаката на стената. – Дръжте си очите отворени, ja?

Кевин погледна плаката. На него беше изобразена жена, която гледаше намръщено изоставена чанта, а до нея беше изписан телефонният номер на горещата линия за сигурност на летището.

„Wenn du etwas siehst – гласеше текстът отдолу – sag etwas.“

– Ако видиш нещо, кажи нещо – преведе Алфонс, след което му махна с ръка, че е свободен да продължи.

Кевин си сложи часовника и го погледна. Буферът от време в графика му бързо се топеше, което означаваше, че трябва да се размърда, ако иска да стигне навреме до изхода. По-добрите места сред евтините седалки на „НайтСкай“ обикновено се изчерпваха бързо, щом започнеше качването в туристическата класа, а Кевин беше научил от опит, че ако не е близо до началото на опашката, няма никакъв шанс да се настани на хубавите седалки до изхода.

Мина през зоната за безмитна търговия, следвайки пътеката, която се виеше покрай показните витрини с парфюми, джин и цигари, и излезе в пластмасовата реалност на същинския терминал.

Правоъгълната сграда се простираше на север и на юг. След като се излезеше от проверката за сигурност, изходите за отвеждане на пътниците с малки номера бяха отляво, а големите – отдясно. Две нива бяха отворени за обществен достъп, горното за пристигащите, а долното за заминаващите. Прекъсната на всеки няколко метра от дебели бетонни колони, боядисани в бяло, главната зала на летище „Барсбекер“ беше разделена на секции, като няколкото магазина и множеството заведения за бързо хранене бяха подредени от едната страна, а от другата бяха разположени зоните за изчакване на пътниците. Последните бяха оптимистично описани като „салони“, но в действителност представляваха просто редици столове, сгъчкани покрай прозорците, гледащи към пистата, с редици телевизионни екрани, окачени на тавана. „Във всеки аквариум има повече стил“, помисли си Кевин.

Промяната в атмосферата след преминаването през проверките за сигурност беше осезаема. В залите за пристигащи и заминаващи, където таксиметровите шофьори се разхождаха с ръчно написани табели или се мотаеха семейства, очакващи своите близки, всичко беше някак уморено плоско – сякаш самата сграда казваше, че вече си тук и нямаш причина да се задържаш. Залите за пристигащи и заминаващи не искат да се задържате в тях и не ви дават причина за това.

За разлика от тях, контролираната зона беше ничия земя, нулево пространство, в което не си съвсем на земята, но не си и съвсем във въздуха. Контролираната зона беше очакване, тревога и скука, събрани в голяма стъклена кутия.

Кевин винаги се бе чувствал като във вакуум по летищата, сякаш част от него е останала без корени и търси къде да се прибере, да се приземи отново. Подобно на увеселителните паркове, търговските центрове и казината, летищата бяха повече машини, отколкото сгради, помпени механизми, направени така, че хората да преминават от единия край до другия възможно най-гладко. Контролираните зони бяха откъснати от истинския свят в своя малка джобна версия на реалността.

Малките колелца на куфара „Пулман“ потропваха по пода, докато Кевин го дърпаше, за да заобиколи други пътници, които явно не бързаха толкова. Знаеше най-добрия път, който да измине за възможно най-кратко време, но това не отчиташе хората, които се разхождаха, размотаваха и се колебаеха, сякаш се движеха по свой собствен план. План, съставен с единствената цел графикът на Кевин Тайлър да се провали с гръм и трясък.

В ден, в който всичко, което можеше да се обърка, се беше объркало – катастрофално и съсипващо, – всяко следващо дребно забавяне или пречка, независимо колко незначително, невинно или неволно, беше още един удар, насочен специално срещу него.

Вниманието на Кевин беше съсредоточено върху тази мисъл, а не върху това къде отива, така че когато едрият мъж със зеленото сако се блъсна в него, ударът беше толкова силен, че Кевин буквално се завъртя.

Повече стреснат, отколкото раздразнен, Кевин вдигна глава към лицето на уличния боец, което се доминираше от дълбоко разположените очи и смачкания нос. Опита се да не покаже, че се е сепнал от излъчващата се от него аура на нехайна заплаха.

– Entschuldigung – каза мъжът с якето: изплю думата, сякаш беше сдъвкано парче гранит. Изразът означаваше „извинете“, но тонът му го накара да прозвучи като страшна ругатня.

Кевин се опита да скалъпи някакво немощно оплакване, но мъжът вече му беше обърнал гръб и се отдалечаваше. Кевин се завъртя с пламнали бузи, раздразнено дръпна дръжката на куфара и продължи към изходите за излитащи пътници.

2 млн. кеш или Голямото прецакване