Мародер

1.

Пролив Малака

Капитан Омар Рахал следеше малката моторна лодка, която се носеше по спокойните води на тесния пролив. Приближаваше челно танкера му, пътуващ за Калифорния, и се движеше прекалено бързо, за да е рибарска. Беше се опитал да се свърже по радиото, но не беше получил отговор. А това можеше да означава само едно.

Пирати.

Виждаше през бинокъла, че лодката е пълна с въоръжени мъже, но беше безсилен да направи каквото и да било, за да ги избегне. „Дахар“ беше дълъг повече от триста метра, а проливът между Малайзия и индонезийския остров Суматра беше едва три километра в най-тясната си част. За тромавия кораб беше невъзможно да обърне, а бързата моторница с лекота можеше да избегне всеки опит да бъде блъсната на таран.

– Пълен напред – въпреки това нареди той на помощника си. – Няма да позволим „Дахар“ да стане лесна мишена.

Подобна висока скорост за съд с такива размери беше рискована в тесния пролив дори когато морето е спокойно, но той нямаше да остави пиратите да завземат кораба му, без да направи нищо.

Докато помощникът предаваше заповедта му, Рахал активира корабния интерком.

– Чуйте ме добре, момчета. Откъм носа приближават гадни типове. Въоръжени са и възнамеряват да ни вземат на абордаж. Започнете спешно затваряне и заемете местата си. Не правете, повтарям, не правете опити за съпротива. – Рахал не искаше хора от екипажа му да умират, особено докато той е на вахта.

Моторницата мина под носа на „Дахар“ и изчезна от погледа на Рахал. Капитанът отиде в лявата част на мостика, откъдето можеше да гледа през борда на кораба.

Лодката се появи отново и Рахал различи седем мъже по тениски, въоръжени с автомати. Трябваше да има и осми, който управляваше, но той беше скрит от покрива на малката кабина. Моторницата обърна и продължи със скоростта на танкера. Рахал видя, че един от мъжете държи разтегаема стълба.

– Пусни ПСКС алармата – извика капитанът.

Помощникът му махна предпазното капаче и натисна голям червен бутон. Предупредителната система за корабна сигурност представляваше беззвучна аларма, която се свързваше с базата на кораба и предупреждаваше за опити за отвличане. Така се гарантираше, че похитителите няма да бъда предупредени, че екипажът е повикал помощ.

След няколко секунди телефонът на мостика иззвъня. Рахал вдигна.

– Капитан Рахал от „Дахар“.

– Капитане, централата е. Обаждаме се, за да се уверим, че сте в извънредно положение.

– Потвърждавам. Това не е фалшива тревога. – Рахал каза кода, който потвърждаваше самоличността му. – Седем или осем въоръжени мъже се готвят да се качат на борда.

– Разбрано. Имаме позицията ви и ще се свържем с Агенцията за морски контрол на Малайзия и с индонезийската Морска и брегова охрана. Останете на линия, докато можете. Наоколо има ли други кораби, които биха могли да ви се притекат на помощ?

– Какво имаме на радара? – обърна се Рахал към помощника си.

Помощникът погледна екрана и поклати ужасено глава.

– Най-близкият съд като че ли е товарен кораб на трийсет километра зад нас.

– Дори да спрем, ще им трябват два часа, за да стигнат до нас – каза Рахал в слушалката. – За колко време ще пристигне Бреговата охрана?

– Малайците вдигат по тревога хеликоптер в Джохор, но той ще може да стигне до вас най-малко за деветдесет минути. Запазете спокойствие и не оказвайте съпротива. Помощта идва.

Рахал се подсмихна иронично на помощника си.

– Помощта идвала.

– Ще ни потрябва – отвърна помощникът и посочи надолу към палубата.

Горният край на стълбата се подаваше над релинга. Рахал заряза слушалката и отново изтича до края на мостика. Двама похитители бяха насочили автомати към релинга в случай, че някой се опита да избута стълбата, а другите вече също се катереха нагоре, помъкнали големи раници освен оръжията си. Щом се качиха на палубата, всички се затичаха към суперструктурата в задната част на кораба.

Рахал се върна при телефона.

– Централа, трябва да затварям. Неприятелите приближават мостика.

– Късмет, капитане.

Рахал се опита да запази спокойствие заради останалите на мостика, но усещаше вътрешностите си като пудинг. Не се беше чувствал толкова потресен, откакто иракчаните нахлуха в родния му Кувейт, когато беше тийнейджър и работеше на рибарска гемия.

След секунди чу тропот на крака по стълбите и каза на хората си:

– Без резки движения.

Вратата се отвори с трясък и трима мъже, очевидно от Югоизточна Азия, нахлуха на мостика с насочени напред автомати.

– Не стреляйте – каза Рахал на английски и вдигна ръце. – Не сме въоръжени.

Слаб жилав мъж с белег на мястото, където трябваше да е лявото му ухо, излезе напред със заплашителна усмивка. Нямаше развалените зъби на човек, който употребява наркотици. Този беше опитен професионалист.

– Ти ли си капитан Рахал? – попита мъжът на арабски с индонезийски акцент.

– Да – отвърна Рахал на същия език, изненадан, че похитителят знае името му. – Какво искате?

– Искам кораба ти. И вече го имам.

– А екипажът ми?

Един от похитителите отиде при пулта за управление и спря двигателите.

– Ако ти и екипажът ти се държите прилично, ще напуснете кораба с мен и ще ви освободим срещу откуп. Ако никой не плати, ще ви убием.

Рахал кимна.

– Ще сътрудничим. И компанията ще плати откупа.

– Много се радвам да го чуя – каза похитителят без ухо. – Защото ако ни създадете неприятности, ще оставя всичките ти петнайсет души на борда и ще идете на дъното, когато взривя кораба ви.

2.

Рейвънхол, Австралия

Ейприл Джин крачеше нервно около очукания си форд на паркинга на Изправителен център „Рейвънхол“. Въпреки че асфалтът вече се размекваше под лъчите на сутрешното слънце, нямаше начин тя да прекрачи отново прага на затвора. Вече три години идваше тук всяка седмица и стерилно белите стени вътре ѝ напомняха за собствения ѝ двегодишен престой в центъра за жени „Дейм Филис Фрост“. Прилошаваше ѝ само при мисълта да се върне отново там.

Порталът на главния вход най-сетне се отвори и тя се усмихна, когато видя Ангъс Полк да излиза наперено и с твърд поглед. Изправената му стойка и късо подстриганата коса намекваха за миналото му като военен, което обаче не се връзваше с леката му брада. Беше с джинси и тясна тениска и показваше нови мускули благодарение на ежедневните си тренировки на затворническия двор, които се бяха отразили доста на високата му фигура. Лицето му се разтегли в широка усмивка, когато видя съпругата си.

Джин изтича при него и се разтопи в обятията му. Той я вдигна във въздуха, сякаш беше лека като перце.

– Отслабнала си – каза Ангъс.

– Сутрешен крос за поддържане на форма и леки самотни хранения.

Джин имаше стройна леко мускулеста фигура. Правата ѝ черна коса беше къса и подчертаваше слабото ѝ лице и дълбоките пронизващи очи.

– Не мога да повярвам, че те пуснаха – каза тя, след като лепна на Полк една дълга целувка.

– Най-сетне свободен благодарение на новите ми най-любими думи – „предсрочно освобождаване“. Явно доброто поведение си е казало своето. – Двамата се прегърнаха и тръгнаха към колата. – Благодаря, че дойде да ме посрещнеш. Ще се радвам да се прибера у дома... където и да е това.

– Апартаментът може да ти хареса не повече от килията ти. Голям е колкото къщичка за птички.

– Стига ти да си в него, ще ми се струва като дворец. – Спряха, когато стигнаха до колата. – Успяваше ли да се справяш?

– Няма да лъжа, с парите беше трудно. Никой не иска да наеме бивша затворничка, продала правителството. От време на време се хващах като преводач на свободна практика, но парите едва ми стигаха за покриване на сметките.

– И никаква подкрепа от стария ни покровител?

Тя поклати глава.

– Не съм чула нито дума от него.

– Ама че благодарност. Е, имам един стар приятел, който напусна службата и започна свой бизнес. Може и да ми даде някаква работа, докато се установим. – Той потупа предния капак на колата. – Нещо против аз да карам? Шофирането ми липсваше.

Преди тя да успее да му даде ключовете, в паркинга влезе лимузина и бавно се насочи към тях.

– Ето това означава да си тръгнеш от пандиза със стил – каза Полк.

За изненада на Джин лимузината спря точно пред тях. Шофьорът слезе и отвори задната врата, от която излезе мъж с шит по поръчка костюм на тънки райета. Несъмнено адвокат. През живота си Джин беше виждала достатъчно адвокати, за да ги разпознава на мига.

Мъжът извади визитка.

– Господин Полк, госпожо Джин, аз съм Уилям Камбъл.

Не ги попита дали наистина са те. Знаеше.

– За какво става дума? – попита Полк, докато вземаше визитката.

– Аз представлявам имуществото на Лу Янг. Бихте ли дошли с мен, ако обичате? – Мъжът им даде знак да се качат в лимузината.

– „Имуществото“ на Лу Янг ли казахте? – попита Джин.

– Да. За жалост той неотдавна почина.

Джин и Полк се спогледаха с изненада.

– Не мога да обсъждам подробности тук – каза Камбъл. – Но мога да ви уверя, че това изобщо не засяга криминалното ви минало. Всъщност смятам, че ще намерите причината за тази среща за изключително изгодна.

Джин погледна очукания си пикап.

– Ако желаете, можете да се обадите да откарат колата ви в автокъща за продан – каза Камбъл. – Когато работата ни приключи, няма да имате нужда от нея. Или можете да ме последвате до кантората, но мисля, че ще намерите лимузината за по-удобна.

Джин и Полк се огледаха. Някогашната им работа с Лу Янг винаги беше изключително потайна и винаги се осъществяваше чрез посредник. Изпращането на лимузина да ги вземат, при това пред затвор, беше крайно нетипично. Но пък, от друга страна, Лу Янг вече не беше между живите.

Двамата се качиха в лимузината и се настаниха в луксозните кожени седалки срещу Камбъл.

Когато потеглиха, Полк се наведе към жена си и попита:

– Знаеше ли, че Лу Янг е болен?

Тя поклати глава. Майка ѝ беше омъжена десет години за китайския технологичен магнат, макар че той стана неприлично богат едва след като се разведоха. Бившият доведен баща на Джин се беше грижил за майка ѝ и подкрепяше и Джин от разстояние, като развиваше уменията ѝ, за да може да ги използва след това в своя полза.

– Кога е починал? – обърна се Джин към Камбъл.

– Напусна ни трагично преди няколко дни. Ще ви бъде обяснено по-подробно, когато стигнем в Мелбърн.

Джин погледна Полк и видя надежда в очите му. Също като нея, той разбираше много добре какво означава това.

Щяха да прочетат завещанието на пастрока ѝ.

Трябваха им двайсет минути да стигнат центъра на Мелбърн, където спряха пред един от бляскавите небостъргачи. Асансьор ги качи до петнайсетия етаж. Камбъл ги въведе в луксозна конферентна зала с обширен изглед към града, натисна едно копче и панелите са стената се плъзнаха, разкривайки огромен телевизионен екран.

– Заповядайте. – Камбъл посочи столовете покрай дългата махагонова маса, на която имаше сребърна кана вода с лед и чаши. Подаде на Джин дистанционно и запечатан плик с името ѝ върху него. – Щом изляза, просто натиснете копчето за пускане на записа. Ще ви бъде поискан код, който можете да намерите в плика.

– Няма ли вие да четете завещанието? – попита Полк.

– Боя се, че не. Видеозаписът ще обясни всичко.

Адвокатът кимна, излезе и затвори вратата.

Полк се обърна към жена си.

– Какво става тук?

– Ами след малко ще разберем. – Джин отвори плика и намери картичка, на която на ръка беше изписан шестнайсетцифров код. Тя натисна копчето на дистанционното и на екрана се появи поле за въвеждане.

Джин въведе кода и на екрана се появи картина към елегантен офис. В средата му, седнал зад бюро, седеше Лу Янг. Дъхът на Джин секна, когато го видя, но тя бързо осъзна, че той вече не е онзи суров и силен привърженик на строгата дисциплина, когото помнеше.

Очите му бяха хлътнали, косата му сплъстена, а ръцете на бюрото му бяха само кожа и кости.

– Здравей, Ейприл – каза Лу на английски с лек шанхайски акцент. От гласа му по гърба ѝ пробягаха тръпки. – Господин Полк, вие също би трябвало да сте там, както поисках. Никога не сме се срещали лично, но името ми е Лу Янг. Както вече знаете, аз съм мъртъв.

Джин посегна към ръката на Полк за опора.

– Разбирам, че последните няколко години са били трудни и за двама ви поради пробив в сигурността, който не е по ваша вина. Както знаете, един от агентите ни се оказа информатор за Федералната полиция на Австралия. Той беше елиминиран преди да издаде изцяло операциите ми в страната, но за съжаление е разкрил ролята ви в събирането на информация в областта на военните технологии и разузнаването. Това ме принуди да прекъсна връзката помежду ни от съображения за сигурност на всички ни. Въпреки че сигурно сте се чувствали изоставени, това всъщност не беше така. Вашите адвокати бяха най-добрите в страната и бяха наети от мен. И предсрочното ви освобождаване не беше случайно. Да кажем само, че портфейлите на някои членове на комисията днес са по-тлъсти. Но всичко това е минало. Днес имам нужда от теб, Ейприл. Ти и съпругът ти сте единствените хора, на които мога да разчитам, че ще изпълнят последното ми желание.

– Искаш много след всичко, през което минахме – промърмори Джин.

– Давам си сметка, че сигурно не изгаряте от желание да го направите – каза Лу, сякаш беше предвидил думите ѝ. – Но вие имате толкова нужда от мен, колкото аз от вас. А може би и повече. Само преди пет години вие двамата бяха примери за професиите си. Господин Полк беше ветеран от Командването за специални операции и старши анализатор в Министерството на отбраната. А Ейприл беше лейтенант Джин, офицер от разузнаването на Австралийските кралски военноморски сили, на път да бъде повишена. И двамата бяхте невероятни агенти под прикритие и осигурихте най-новите технологични данни за моята компания и за Китай. Но тъй като дейността ви беше разкрита, бяхте лишени от званията си, бяхте уволнени и прекарахте години в затвора. Това ви е оставило мизерстващи, лишени от почти всичко, освен може би от привързаността ви един към друг. Възнамерявам да поправя това, но имам една последна молба към вас.

Лу се закашля и спря, за да отпие глътка вода. Полк посочи раздразнено екрана.

– Знаем какво се случи. Да не сме тук, за да слушаме лекции и да получим поредната възможност да бъдем продадени по-нататък?

Джин вдигна ръка, за да го накара да млъкне. Искаше да види накъде отиват нещата.

– Извинете – каза Лу и свали очилата си. – Поставиха ми диагноза рак на панкреаса. Бях на път да направя нещо наистина епично с живота си, но според докторите ми остават само още няколко седмици. Няма да мога да осъществя мечтата си. Но вие двамата можете. Вие доказахте верността си по време на излежаването на присъдите си, като не разкрихте връзките си с мен. Освен това имате талантите, необходими за изпълняването на целта ми. Господин Полк, освен способностите ви като военен анализатор, вие бяхте и способен лидер на командоси, опитен в полевата тактика и воденето на хора в битка. Ейприл, твоята военноморска експертиза те направи специалист в областта на военноморските оръжейни системи и контраразузнаването. Това е перфектна комбинация за успеха на операцията ми.

Лу се усмихна.

– Сигурно си мислиш: „Защо да правя каквото и да било още за умиращия си доведен баща след всичко, което се случи?“ Е, ще ти дам две причини. Първата, разбира се, е да помогнете на Китай да заеме полагащата му се роля като световен лидер, като осигурите военната му мощ. С досегашните си действия вие вече помогнахте неимоверно за постигането на тази цел. Втората причина е финансова. Вашият живот и кариерата ви в Австралия са съсипани. Правителството конфискува цялото ви имущество, включително парите, които спечелихте от мен с тежък труд. Дори ви лишиха от военните ви пенсии и ви направиха пълни бедняци в собствената ви страна. Имате малко средства и още по-малко перспективи пред себе си. Но аз мога да възстановя загубите ви и да ви осигуря бъдеще отвъд най-разюзданите ви мечти.

Той се намръщи, докато вдигаше едно куфарче. Сложи го на масата, отвори го и го обърна към тях. Куфарчето преливаше от стодоларови банкноти.

– Това са един милион долара. Давам ви ги сега, за досегашния ви труд и като поощрение. Адвокатите ще ви предадат куфарчето, когато излезете от тази стая. Ако искате, можете да го вземете и да бягате, но всички знаем, че някакъв си милион няма да възстанови всичко, което сте изгубили. Обзалагам се, че сумата само ще изостри апетита ви за онова, което ви чака в края на дъгата.

Лу затвори куфарчето и Джин погледна Полк. Погледът му не се откъсваше от екрана.

– Защото ако направите онова, което ви моля, ако използвате куфарчето като начален капитал и допълнителни ресурси за изпълняването на задачата, която ще ви дам, ще получите останалата част от състоянието ми, което се оценява на деветстотин трийсет и осем милиона американски долара.

Джин зяпна съпруга си. Двамата си бяха мислили, че с влизането в затвора животът им на практика е приключил. А сега имаха шанс за нещо много повече, отколкото си бяха представяли.

– Парите са заключени в криптовалута КрезъсКойн. Ще останат там докато десет от големите вестници по света не публикуват статии, потвърждаващи, че сте изпълнили задачата си. Разработих софтуерна програма, която сканира новинарските сайтове и ще отключи криптовалутата след проверяването на публикациите. За да ви поощря да не се бавите, наложих краен срок. Ако не изпълните задачата до посочената дата, сметката ще остане заключена завинаги. Никой няма да получи парите ми. Те просто ще изчезнат. – Лу погледна строго камерата. – Както знаете, не награждавам провали.

После се усмихна.

– Предполагам, че може и да се усъмните дали предложението ми е истинско.

Полк кимна.

– Мина ми подобна мисъл.

– Кодът, който въведохте, за да стартирате записа, е и номерът на сметката. Проверете я. – Той каза името и паролата за влизане в системата. – Може да видите баланса, но няма да имате никакъв достъп до средствата до изпълняването на съответните критерии.

С трепереща ръка Джин спря записа и мъртвешкият поглед на Лу замръзна на екрана. Тя отвори сайта на криптовалутата на телефона си и въведе името и паролата. Както беше казал Лу, балансът бе над деветстотин милиона долара. Но полетата за въвеждане на инструкции за трансфер бяха недостъпни. Имаше и брояч, който отмерваше оставащото време.

Разполагаха само със седмици преди сметката да бъде заключена за постоянно.

Джин показа уебстраницата на Полк, който се облегна назад и изсумтя:

– Не вярвам.

– Повярвай – каза Джин. – Пастрокът ми нямаше да си направи целия този труд само за да се изгаври с нас. Той беше жесток, но никога не си е губил времето. Каквото и да е предложението му, намеренията му са сериозни. Той няма други наследници, така че ние сме логичните получатели на състоянието му.

– Но той не ни го дава просто така. Трябва да си го заслужим.

– Да. Но като знаем колко интелигентен и прецизен беше, той със сигурност е планирал онези негови „задачи“ до най-малката подробност. Както можеш да видиш, не му липсват средства, които да гарантират успеха на плана му.

Полк се замисли за момент.

– Не ми се иска да го казвам, но той е прав. И двамата наближаваме четирийсетте, с военните ни кариери е свършено и нямаме реални перспективи за работа. Заложихме на Лу Янг и изгубихме всичко – къщата в Канбера и Бонди, колите, дори инвестиционната сметка в Бруней, за която си мислехме, че е недосегаема. А сега той е мъртъв и нямаме дори връзки в Китай, които биха могли да ни помогнат. Един милион долара е приятно предложение, но бледнее в сравнение с почти един милиард.

– За такава сума той със сигурност ще иска много. Трябва да приемем, че задачата му ще е свързана с рискове и опасности. – Джин стисна ръката му. – След като те чаках толкова дълго, не искам да ни се случи нещо.

Полк сви рамене.

– Ако можем да му се доверим, ще изпълним онова, което иска. А след това ще разполагаме с цялата защита, от която бихме могли да имаме нужда.

Джин кимна.

– Така е.

– Въпросът е дали му се доверяваш? – попита Полк.

Джин се замисли за момент.

– Той беше суров човек, но никога не е мамил нито нас, нито майка ми. И беше прав за това, че е продължил да ни подкрепя. И двамата трябваше да получим много по-тежки присъди. Мисля, че можем да вярваме на думите му.

– В миналото рискувахме живота си за него за много по-малки награди и все още сме живи. Знаем какъв е рискът, но сега ще имаме ресурсите да се защитим. – Пол я погледна. – Да видим какво иска.

Тя пусна отново записа.

Лу Янг се наведе към камерата.

– Радвам се, че виждате нещата по моя начин. И тъй, ето какво искам от вас.