Мъж на честта

Първа част

Полетът на орела

Норт Кери, Ирландия

1899

1.

На върха на скалите духаше силен вятър. Не очакваше да е така. Силният вятър го тласкаше напред, сякаш две силни ръце го побутваха. Могъщи ръце.

Той се олюляваше, опитваше се да запази равновесие. Неочаквано го връхлетя страх. Върхът на скалите беше опасно място в това студено утро.

Беше понеделник, осми май, 1899 година и независимо от месеца, времето се бе задържало леденостудено. Лош късмет, че избра да дойде тук. Какъв съм глупак, помисли си той.

Будният му ум препускаше, докато вятърът продължаваше да го блъска. Хвърли се на земята, тъй като прецени, че това е най-подходящото място, докато бурята вилнее.

Пропълзя през тревата и се отправи към скалите. Познаваше ги добре, между тях имаше процеп. Можеше да се сгуши там и да остане защитен, докато вятърът не поутихне или не спре. Стига да извадя късмет, помисли си нещастно той.

Усети известно облекчение, когато стигна до скалите и успя да се промъкне в процепа. Отпусна се назад, загърна се в балтона и натъпка ръце в джобовете. Макар все още да трепереше, на завет бе много по-добре.

Името му беше Шейн Патрик Дезмънд О’Нийл, но всички го наричаха Блеки. В последно време живееше в селце в Норт Кери, с братовчедите си Майкъл и Шевон О’Брайън. Те го поканиха да дойде при тях в сбутаната им къщичка след като сестра му Брона почина преди няколко месеца.

Близнаците работеха при богатото семейство Ласитър, които живееха в голяма къща на хълма над селото. Сгушен в скалите, той продължи да мисли за братовчедите си.

Майкъл беше градинар, а Шевон домашна прислужница. Не им плащаха много; това му бе много добре известно. Въпреки всичко се справяха по-добре от съседите. Той си представи как го прегръщат и притискат до себе си, бяха толкова грижовни, когато изпадна в нужда. Сърцето му се свиваше заради сестра му – и заради цялото му семейство. Сега всички бяха мъртви. Бяха убити от страховитата земя, на която живееха.

Как само копнееше да напусне това място. Де да можеше да е птица, която да полети... да се зарее във висините и да се устреми някъде надалече... да се освободи от болката и тъгата.

Мислите на Блеки се прехвърлиха към госпожа О’Мали. Тя беше много мила с него. Беше му като майка, учеше го да чете и той се справяше много по-добре, отколкото преди. Тя беше икономка на местния свещеник, отец О’Донован. И двамата го наглеждаха и сега му помагаха да планира пътуването си... различно бъдеще за него, стига чичо му Пат да успееше да уреди всичко. Знам, че ще се справи, помисли си Блеки. Както обикновено, той беше изпълнен с оптимизъм. „Не спирай да се усмихваш“ беше мотото му.

Вдъхновяваше го увереността на отец О’Донован и той се вълнуваше от заминаването за Англия, както хиляди преди него. Тук не можеше да си намери работа, нямаше никаква възможност да изкара някое и друго пени. Дори опитните мъже не си намираха работа.

Мисълта за приключения и възможности отвъд морето се подхранваше от близката река Шанън и бурния Атлантическия океан в далечината.

Вятърът най-сетне утихна, отправи се към морето. Блеки се изправи на крака. Протегна се, след това се загърна в палтото и се отправи към ръба на скалите.

Остана да наблюдава плискащите се вълни, покрити с бяла пяна, и му се стори, че самото море го зове напред. Във въображението си представяше живот без трудности, бедност и самота. Нямаше търпение да замине, едва щеше да дочака деня, в който да напусне Ирландия от пристанище Куийнстаун. Беше трудно, дори тежко да се плава в опасното море. Някои не оцеляваха, така беше чувал и вярваше, че това е истина.

Блеки знаеше, че ще се справи. Щеше да си наложи да оцелее, за да се срещне с чичо Пат в Ливърпул, откъдето щяха да вземат влак за Лийдс. Никога не се беше качвал на влак и самата мисъл го караше да тръпне. Чичо му имаше добър бизнес в Лийдс, правеше поправки и извършваше строителна дейност за собственици на мелници, а напоследък дори и къщи. Той щеше да научи Блеки на всичко, което знае, и някой ден да го направи партньор.

Обърна гръб на бушуващите вълни на океана и тръгна към селцето. Замисли се за книгата, която току-що беше дочел. Даде му я отец О’Донован. Книга за история и Елизабет I, английска кралица от миналото.

Блеки обичаше историята, църквите и катедралите. Историята хранеше живия му ум; църквите и катедралите подклаждаха амбицията му да стане строител на прекрасни сгради. Елизабет I е била великолепна кралица, подкрепяла строителството в страната.

Той се усмихна, прииска му се да бе живял тогава. Неочаквано се замисли за Испанската армада, потопена в Ирландско море пред тъмните очи на самата кралица. Със сребърен нагръдник, яхнала бял кон, тя е чакала на Плимът Хоу най-големия си враг, крал Филип Испански.

Блеки се разсмя на глас, докато си представяше кралицата. Той бе сигурен, че тя е била напълно наясно, че силният вятър е тласнал огромните испански галеони далече от бреговете на любимата ѝ Англия. Нападението над страната ѝ така и не е било осъществено.

Победата ѝ е била наречена „божие дело“ от хората. Той бе готов да се обзаложи, че тя е знаела, че корабите ще бъдат преобърнати заради промяната във времето, не благодарение на божествена намеса. Кралицата е била твърде умна, за да пропусне подобно нещо. Крива усмивка затрепка по устните му. Капризите на времето бяха мощна сила, това му беше добре известно.

Черен ирландец, това съм аз, наречен така заради черната ми коса и тъмни очи, казваше си той, докато мислеше за испанските моряци от Армадата, които бяха успели да се доберат да бреговете на Ирландия и да оцелеят. Стотици бяха останали и се бяха оженили за красиви ирландки... той бе техен потомък и се гордееше с това. Че как иначе, наистина беше много горд.

Блеки беше висок за възрастта си, добре сложен, с широки гърди и яки рамене дори на тринайсет. Притежаваше целеустременост, която му даваше самоувереност. Това щеше да е основата в живота му, истинска благословия.

Този млад мъж бе преживял огромна мъка, бе загубил баща си и майка си, брат си Уилям и накрая сестра си Брона. Всички бяха погребани един до друг в гробището на църквата, в земята, на която бяха станали жертва... убити от глад и притискаща бедност.

Той въздъхна тихо, докато вървеше. Разбираше, че животът е труден. Госпожа О’Мали му го беше казвала много, наистина много пъти и той вече бе изпитал на свой гръб болка и мъка.

Беше ужасно да изгуби първо баща си, след това майка си и Уилям. Двамата с Брона се опитваха да преживеят някак години след това, ала след нейната смърт той се зарече, че ще промени живота си, ще направи каквото е нужно, за да го постигне. Госпожа О’Мали непрекъснато го наричаше „горкото момченце“, макар и тихо. Тя го възприемаше по този начин. Той обаче знаеше, че ще порасне силен, мъж от стомана. Разбираше, че може да заличи миналото, да си създаде ново бъдеще. Кой можеше да го спре? Разполагаше с време. Бе едва на тринайсет.

Започна да ръми, докато Блеки вървеше по калния път към малкото селце, където бе роден и израсъл. Това е то късметът ми, измърмори тихо той и затича.

Ръмежът се превърна в дъжд, а дъждът в порой. Беше подгизнал, докато тичаше, очите му впити в първата къщурка в края на селото. Там живееше госпожа О’Мали.

Погледна смръщено оловното небе. Добре че я има госпожа О’Мали, каза си той. Тя ще ме спаси, както правеше много пъти.

Той забави крачка, когато влезе в селото. След минута беше пред нейната къща. Никак не се изненада, когато видя самата госпожа О’Мали, застанала на прага пред отворената врата, по лицето ѝ се бе изписало очакване, в очите бе стаена тревога.

2.

– Погледни се само, от теб капе вода по чистия ми под, Блеки! – възкликна госпожа О’Мали, след като го покани в къщата си.

Блеки сведе поглед към краката си.

– Много се извинявам, госпожо О’Мали – прошепна той, – наистина много... Ако ми дадете един парцал, ще почистя.

– Я стига, момче, мога и аз да го направя. Сваляй палтото, след това ботушите. Така настиват всички, когато стоят с мокри чорапи, от мен да го знаеш.

Тя пристъпи към него и свали подгизналото му палто, после го отнесе до мивката. След като го метна отгоре, тя се наведе за ботушите.

– Седни край огъня – нареди тя, – докато натъпча вестници в ботушите ти. Така най-добре съхнат. – И двамата знаеха, че са напукани и износени.

– Благодаря, госпожо О’Мали, задето се грижите така за мен.

– Правя го цял живот, момче, така и трябва. Най-добре си свали и чорапите.

Госпожа О’Мали казваше истината. От самото му раждане в семейството на Елън О’Нийл и съпруга ѝ Мик, тя винаги им бе помагала. Той беше най-малкото им дете, а Елън бе вече смазана, изтощена от домакинската работа, от изгубени бременности и грижите за семейството.

Марта О’Мали с радост помагаше. Тя бе вдовица от няколко години, когато Блеки се появи на бял свят. Синът ѝ Денис беше на осем, единственото ѝ дете, голямата ѝ радост в живота. Денис порасна и сега, на двайсет и една, живееше и работеше в област Корк, където сестра ѝ, Агата Нолан, и съпругът ѝ Джими имаха малък магазин, в който продаваха хранителни стоки на натовареното пристанище на Куийнстаун. Те нямаха деца, обичаха племенника си и го бяха поели под крилото си. Денис работеше в магазина им. Харесваше работата и живота си там.

Госпожа О’Мали постави натъпканите ботуши до огнището и се обърна към Блеки. Посегна за мокрите чорапи и ги сложи до ботушите.

– Какво ще кажеш за една чаша чай? Ще ти стопли сърчицето.

– Вярвам, че ще го стопли – отвърна той и ѝ отправи широка усмивка.

Тя също му се усмихна и усети прилив на радост. Имаше нещо специално и мило у това момче. Хората усещаха топлотата и приятелството му, той привличаше всички.

Искреността му беше присъща, той разговаряше с всички и излъчваше ведрина. Това никога не се променяше, а красотата на тъмнокосото момче му придаваше допълнителен чар.

След като свали бълбукащия чайник от котлона, Марта О’Мали напълни кафявия си кафеник с чай, след това го заля с вода. Остави го да се запари няколко минути, после отиде в килера и извади кутия с любимите на Блеки овесени бисквитки.

Двамата седяха мълчаливо пред бумтящия огън, всеки потънал в мислите си. Беше им приятно заедно, свързваха ги дългите години приятелство. Разбираха се прекрасно.

Марта О’Мали огледа дрехите на Блеки. Тъмното палто, което сега се сушеше на облегалката на един стол близо до огъня, беше износено и му личеше, че е познавало по-добри времена. И ботушите бяха в лошо състояние, но засега се държаха. За щастие, преди години тя сама бе оплела дебелия пуловер за собствения си син, който сега Блеки носеше.

Дългите панталони лейди Ласитър от голямата къща бе дала на братовчеда на Блеки, Майкъл. На него му бяха твърде големи, но станаха добре на Блеки. Сякаш му бяха шити по мярка, помисли си госпожа О’Мали и мислите ѝ се насочиха към Лусинда, съпругата на лорд Робърт Ласитър, херцог на Хардинг. Те живееха в голямата къща на хълма над селото. Дамата често даваше износени дрехи, които вече бяха малки за порасналите ѝ деца, дори понякога и дрехи на лорд Робърт. Блеки се възползваше от подаръците ѝ, а преди него и синът на госпожа О’Мали, Денис, както и децата от селото. Тя беше високомерна жена, също така странна, по този въпрос спор нямаше, но отец О’Донован бе разговарял с нея да дарява ненужните дрехи на децата от селото и тя не бе могла да му откаже.

Семейство Ласитър бяха с древни ирландски корени. Прадедите на лорд Ласитър бяха построили голямата солидна къща на хълма преди два века.

Лейди Ласитър бе родена в семейство на англичани, тя самата бе дъщеря на херцог. Моминското ѝ име беше Лусинда Харли. Родителите ѝ, лорд и лейди Харли, херцог и херцогиня на Карлтън, бяха останали в Ирландия след раждането ѝ. През повечето време живееха в Скиптън.

Родителите на лейди Лусинда често я водели до Смарагдовия остров. Един ден я запознали с лорд Робърт и бил осъществен бляскав съюз, но госпожа О’Мали смяташе, че при тях любов няма. Сега те разделяха времето си между Англия и Ирландия, като лейди Лусинда предпочиташе ирландската къща.

– За какво мислиш? – попита Блеки и докосна ръката на Марта.

Тя се стресна и трепна, а след това го погледна с обич.

– Нещо се бях замислила, момчето ми... Колко много ще ми липсваш, след като отидеш при чичо си Пат.

– И ти ще ми липсваш – отвърна той и я погледна напрегнато. – Мама все повтаряше, че си ни като втора майка и така си беше. Това е самата истина, госпожо О’Мали.

– Майка ти винаги ще си бъде твоя майка, но на мен ми беше приятно да се грижа за теб и да знаеш, че се гордея с теб, Блеки. Ти си страхотно момче, пък и красавец.

По лицето му плъзна руменина.

– А, не знам аз... – измънка той.

Марта О’Мали заговори тихо.

– Лейди Ласитър да е давала стари дрехи на Майкъл за теб? – Не откъсваше очи от него.

Той кимна.

– Ще получа старо палто, сако и още един чифт панталони, така ми каза Майкъл. Благодарен съм, много благодарен.

По лицето на госпожа О’Мали се разля усмивка.

– Имам изненада за теб. Оплетох ти два пуловера и намерих торба с чорапи на Денис, които ще ти дойдат добре.

Блеки се разсмя и възкликна:

– Ще бъда най-добре облеченото момче в Лийдс, нали?

Госпожа О’Мали се засмя с него, след това погледна малкия часовник на полицата над камината, когато удари дванайсет.

– Божке, вече е обедно време. Ще останеш ли да хапнеш с мен, Блеки? Ще ти хареса.

– Ако може – отвърна тихо той, макар да знаеше, че може. Двамата често обядваха заедно и тя винаги го канеше да сподели храната ѝ. Братовчедите му щяха да са в голямата къща цял ден и тя знаеше, че без нея той ще гладува.

– Може, може – отвърна тя с напевен глас. – При мен винаги може, да... Обичам те като собственото си дете, Шейн Патрик Дезмънд О’Нийл, известен като Блеки на целия свят.

3.

Кухнята беше топла, уютна и тиха. Блеки седеше на стола на госпожа О’Мали, почиваше си, дори малко му се приспа, докато наблюдаваше бумтящия огън.

Пламъците, които танцуваха и се вдигаха към комина, бяха наситенорозови, златисти и яркочервени. В тях той видя сякаш отражение на мечтите си: пътуването до Куийнстаун, плаването по море до Ливърпул и дългото пътуване с влак до Лийдс.

Градът се мержелееше сред пламъците, изникваха какви ли не образи. Голям град беше това, така обясни чичо Пат в последното си писмо. Беше му разказал за улиците, павирани със злато, за предостатъчното работа за всеки, който иска да изкара пари. Точното място за него.

ПАРИ. Тази думи придобиваше гръмко значение в ума му. Парите дават сигурност и ти не си толкова уязвим за жестоките удари на света, особено когато си млад. Не, мислеше си Блеки сега, аз не съм толкова млад. На тринайсет съм и благодарение на високия ми ръст и силно тяло, изглеждам по-голям – поне на шестнайсет.

Това бе самата истина. За разлика от брат си Уилям и сестра си Брона, той беше едър млад мъж и много красив. Брат му и сестра му бяха по-слаби и ниски. Те се шегуваха с него, наричаха го „гигант“ и все се смееха.

Щастлива случайност, мислеше си той. Блеки много добре знаеше, че може да вземе надмощие в някое сбиване. Можеше да повали човек с един удар, да се справи дори с малка група, ако го нападнат и си търсят белята. Веднъж, когато чичо му Пат дойде на гости от Англия, каза, че трябва да опита на ринга като боксьор, че може да стане шампион.

Тази работа не беше за него. Той не търпеше никакво насилие и избягваше всякакви сблъсъци като чума. Амбицията му беше да се труди упорито с чичо си и да се научи да бъде строител. Не искаше просто да поправя къщи. Искаше да ги измисля, дори да прави дизайна им. Притежаваше талант. Знаеше, че е така.

Усмихна се на себе си и видя къщата на мечтите си скрита сред яркочервените пламъци – голяма, квадратна, на три етажа. Когато я построеше някой ден, тя щеше да е с високи прозорци, високи тавани и камина във всяка стая, дори в спалните. Краката му винаги бяха студени, а той толкова обичаше огъня.

Погледна надолу към стъпалата си, сега в чорапите на Денис О’Мали. Бяха топли, вълнени, същите, които госпожа О’Мали му даде одеве. Тя беше толкова добра с него, жена, изпълнена с обич.

Тя си изпусна лъжицата и се наведе, за да я вдигне. Погледна го и лицето ѝ се озари от усмивка.

– Благодаря ви за обяда – каза Блеки.

– Винаги си добре дошъл – отвърна Марта и се усмихна по-широко.

– Знам – отвърна с усмивка той. Това си беше техен ритуал.

Тя кимна и се обърна към купичката на масата до мивката. Започна да меси тесто като натискаше решително с ръце.

Той я наблюдава известно време, после попита:

– За какво е това тесто?

– Пай със заек – отвърна тя, без да обръща глава. – Два пая със заек.

– Ама сериозно ли? – Той се зачуди откъде са се взели зайците. – Кой хвана зайците, госпожо Марта? – попита той.

Често я наричаше така, защото първото ѝ име го караше да се чувства, сякаш тя е част от семейството му, което си беше самата истина според него. При това през целия му живот.

– Джо О’Донъл ми направи тази голяма услуга. Да ти кажа, той се опитва да ми помага, когато има как. Открил ги в един зайчарник край гората. Поставил примки, хванал ги и ги донесе.

Блеки кимна, след това възкликна.

– Надявам се не е трябвало вие да ги дерете! – Той направи гримаса.

Тя поклати глава и се усмихна.

– Знам, че си малко... гнуслив, момче. Ама няма да бъдеш, когато ги опиташ. Джо ми спести тази работа. Донесе ги снощи, одра ги тук, на тази мивка и уви кожите в стара торба. Така беше. След това ги обработи със сол и ги пъхна в студената стаичка. – Докато говореше, тя кимна към килера в другия край на стаята.

– За довечера ли са пайовете? – Той разбираше колко е нетърпелив, но отново се чувстваше гладен.

– Точно така! Когато Шевон и Майкъл дойдат да те вземат, ще поканя братовчедите ти да останат. И ти си добре дошъл, кълна се в светците, добре си дошъл.

Блеки не остана изненадан от поканата, защото Шевон и Майкъл често оставаха на връщане от работа. Най-любопитно му беше как така Джо О’Донъл носи зайци. Да не би Джо да се въртеше около госпожа О’Мали? Защо не? Съпругата на Джо беше починала преди няколко години. Как ли се чувстваше госпожа Марта? Пропъди тази мисъл, каза си той, стреснат от идеята за Джо и любимата му приятелка заедно.

– Като се замисля – заговори госпожа О’Мали, – най-добре да ги извадя и да започна да ги готвя на котлона. – Тя почисти ръцете си от тестото и се изми на мивката. След това се обърна към Блеки. – Ще ми трябва помощта ти, момче. Ела в студената стаичка. Вземи тенджерата, ако обичаш. Тежка е, но ти можеш да се справиш.

– Веднага. – Блеки скочи от стола и я последва. Студената стаичка наистина беше студена и това бе по-доброто название от килер.

– Ей онази голяма тенджера на полицата... виждаш ли я?

Той кимна.

– Излезте, госпожо Марта, и тогава ще мога да се пресегна по-добре.

Тя го послуша. След малко Блеки вдигна тенджерата с две ръце.

– Къде да я оставя?

– Ей там – тя посочи мивката. – Трябва да я изплакна, да я почистя от солта.

Блеки я наблюдаваше как мие парчетата месо.

– Добавих разни подправки... черен пипер, лавандула и индийско орехче – по една щипка. Сега трябва да извадя всичките зеленчуци и да опържа парчетата заек. По-късно ще ми помогнеш да върна зеленчуците отново вътре.

– Знам, че сега не им е мястото в тенджерата. Ще омекнат прекалено много – отвърна Блеки.

Госпожа О’Мали грейна.

– Виждам, че си научил много от мен.

Той се засмя.

– Няма по-добър начин от това да си близо до майстора – рече той. – А аз съм до вас от години.

Тя кимна.

– Ще махна чайника, а ти пренеси тенджерата на огъня. Сложи я на котлона.

– Добре. След като заекът се задуши, ще отиде във фурната при тестото. И скоро ще имаме пай. Нали така?

– Точно така – съгласи се госпожа О’Мали и отстъпи настрани, за да може Блеки да мине през кухнята с тенджерата.

Момчето остави тенджерата на котлона, върна се на стола си и отново се загледа в пламъците. След секунди вече мечтаеше за бъдещето, питаше се как ще се справи в Лийдс. Освен това го глождеше любопитство за Джо О’Донъл и подарените зайци.

Занимаваше го една мисъл. Дали госпожа О’Мали нямаше да е самотна, когато той замине? Може би не, може би ни най-малко. Щеше да ѝ липсва присъствието му в живота ѝ и тогава може би Джо О’Донъл щеше да ѝ стане приятел и да са си компания. Порази го друга мисъл. Може би Джо вече ѝ беше приятел.

Това може и да не беше чак толкова лошо. Самотата беше нещо ужасно, смазващ товар. Да си съвсем сам на този свят правеше живота много труден. Той беше изпитвал това чувство след смъртта на всеки от семейството.

Когато Брона умря, дните и нощите му станаха непоносими. Сякаш част от него си отиде заедно с нея.

Те бяха най-близо като възраст; прекрасната му червенокоса сестра бе на седемнайсет, когато я спуснаха в гроба. Въпреки че беше по-голяма от него, той бе онзи, който се държеше майчински с нея.

Докато мислеше за нея усети как гърлото му се стяга, затова се облегна на стола и овладя нахлулите чувства. Шевон и Майкъл бяха част от неговото семейство, както и госпожа О’Мали и синът ѝ Денис. Те всички му помогнаха да преодолее болката от загубата, мъката и онази ужасна самота, която безжалостно го потискаше.

– Ще трябва да станеш от стола, Блеки – каза госпожа О’Мали и прекъсна мислите му. – Тестото е готово.

– Искате ли да дръпна тенджерата от огъня?

– Да, Блеки, и ако може да я пренесеш в мивката.

Блеки стана, отмести стола и намери два дебели парцала, с които да хване дръжките на тенджерата. Стисна силно и мина през кухнята, направи точно както беше казала госпожа О’Мали.

– Тенджерата е в мивката – каза той.

Госпожа О’Мали, която беше отишла до фурната, направена в огнището, възкликна:

– Фурната вече е идеална за пайовете. Ще се сготвят бързо на тази топлина.

Докато пайовете се печаха, госпожа О’Мали почисти кухненската посуда, а Блеки подсуши всичко. По едно време тя възкликна с напевния си глас.

– Остави вилиците и ножовете отгоре, момче. Знам, че Майкъл и Шевон ще искат да останат за чай. Пайовете ухаят чудесно.

Блеки се приближи до масата в ъгъла. Извади четири ножа и вилици и две големи лъжици за сервиране. Масата беше малка, но те можеха да се настанят удобно, без да са прекалено близо един до друг.

След няколко минути на вратата се почука и близнаците, неговите братовчеди, влязоха. И на двамата им беше студено, със зачервени бузи от вятъра. Бяха няколко години по-големи от Блеки и също толкова слаби.

– Здравейте, госпожо О’Мали – започна Шевон с ведра усмивка. – О, колко е прекрасно и топло тук.

– Така си е – отвърна тя и погледна към Майкъл. – Здравей, момче, май си измръзнал.

– Добър вечер, госпожо О’Мали – поздрави Майкъл. – Навън е лют студ. А разправят, че било пролет.

– Не се подлъгвай, докато не дойде май... – рече Марта и продължи: – Сваляйте палтата и елате да се стоплите. Нали можете да останете да хапнете? Май едно топло ядене няма да ви дойде зле.

– С удоволствие, много сте мила – отвърна Шевон. – Стига да имате достатъчно храна.

– Имам.

– Благодаря – обади се Майкъл и ѝ отправи топла усмивка, а след това помогна на сестра си да свали палтото.

– Ще ядем заешки пай – съобщи Блеки. – Истинска гощавка. Видях как госпожа Марта го направи и ще е много вкусно.

4.

Заешкият пай беше великолепен. Не говориха много докато се хранеха. Четиримата се насладиха на вечерята, най-хубавата за изминалите няколко месеца. Всички те преживяваха предимно с оскъдни порции зеленчуци, понякога по малко риба с парче хляб, парче бекон или топяха мазнина. Храната беше малко и през повечето време гладуваха.

След като погълнаха първия пай, госпожа О’Мали бутна стола си назад и се изправи. Огледа ги и се усмихна.

– Виждам, че харесахте първия пай, затова трябва да опитате и втория.

Тъй като никой не отговори, защото я наблюдаваха удивено, тя продължи:

– Направих два пая.

– Сигурна ли сте, госпожо Марта? – каза Блеки. – Не искате ли да запазите другия за утре?

Тя поклати глава.

– Ще сервирам, така че защо да не го опитаме? Майкъл? Шевон? Какво ще кажете?

– Благодаря ви, госпожо О’Мали – отвърна Майкъл. – С удоволствие ще похапна още малко.

Госпожа О’Мали се усмихна доволно. Обърна се към сестра му и изви вежда.

– Ти, Шевон, искаш ли парченце?

– Да, благодаря, госпожо О’Мали. Това е най-хубавият пай със заек, който някога съм вкусвала. Чудесен е. – Тя замълча за малко преди да добави: – Заекът има малко вкус на пиле, когато излиза от вашата фурна.

Госпожа О’Мали пренесе съда на масата и всеки си сложи в чинията. Госпожа О’Мали последна си сложи една лъжица.

Когато приключиха, Блеки и Майкъл ѝ помогнаха да пренесе празните чинии на мивката. Всички насядаха около огъня с чаша чай в ръка, отпуснаха се в топлата, уютна кухня. Коремите им бяха пълни с хубава храна и се чувстваха спокойни.

На другия ден Шевон и Майкъл се прибраха у дома рано.

Когато влязоха, завариха Блеки да си лъска ботушите. Той вдигна поглед и когато ги видя, се усмихна.

– Едва пет е, да не би Нейно благородие да ви е освободила рано?

– Днес беше в Трали, затова аз сам се освободих – ухили се Майкъл и извади нещо от джоба на палтото си, след това свали връхната дреха, закачи я на кукичка на стената и отиде до камината, където седеше Блеки с ботушите и четка в ръка.

Шевон също си свали палтото и го закачи на друга кукичка, забърза към огнището.

– Водата в чайника гореща ли е, Блеки?

– Гореща е и мога да ви направя чай, ако искате. – Той погледна нетърпеливо Шевон, а след това и Майкъл. – Готвачката прати ли нещо за чая?

Шевон кимна.

– В торбата до вратата.

– Какво ни е дала? – попита Блеки.

– Голям буркан супа. Хубав чай, Блеки.

Той кимна.

– Готвачката никога не ни оставя да гладуваме.

– Да, много е мила, откакто дойде да живееш при нас. – Майкъл се приближи до огнището и седна срещу близначката си. Погледна братовчед си и приглади листа, който държеше. След като го разгледа, се обърна към Блеки. – Чичо Пат ни е изпратил телеграма днес.

Блеки изпусна ботуша и се изправи. Изненадано погледна Майкъл и протегна ръка.

– Може ли да я прочета?

Майкъл му я даде и обясни:

– Готов е да заминеш за Лийдс. Тръгваш за Куийнстаун, отиваш право на доковете и се качваш на кораба. Чичо Пат ще те чака в Ливърпул.

Блеки бавно прочете всяка дума, изпълнен с облекчение и щастие. Най-сетне щеше да полети! Хрумна му нещо.

– Ами как ще стигна до Куийнстаун? Пеша ли трябва да вървя, Майкъл? Или да се опитам да спра някой да ме закара?

– Не, разбира се. Ще говоря с Фин Райън. Миналата година баща му купи стара двуколка от Негово благородие. Той – Фин, де – купи кон. Има... предлага такава услуга, кара хората там, където искат да отидат.

– Спомням си. Ще го наемеш, за да ме откара до пристанището ли? Просто така?

– Да. И аз ще дойда.

– Мога и сам – опита се да протестира Блеки.

– Не. Аз ще поема нещата.

– На тринайсет съм. Голям съм, Майкъл.

– Недостатъчно. Денис О’Мали ще ни чака на доковете в Куийнстаун. Той ще те качи на кораба за Ливърпул, а след това чичо Пат ще те поеме.

– Аз съм голям за възрастта си и мога да се грижа за себе си. Ти нали ме научи да се бия.

– Да, Блеки, и ти имам доверие. Знам, че си способен и всичко, което казваш, е истина. Само че...

– Аз съм силен и умен.

Майкъл отпусна с обич пръсти върху ръката на Блеки. Заговори спокойно.

– Да, така е, но светът е странно място, пълно с непознати, които са готови да се възползват от едно момче. Искаме да си в безопасност, Блеки.