Рандъл Пайк беше клекнал в палатката си и разглобяваше оборудването си за наблюдение: транзитен теодолит и ретрорефлектор; прибираше чувствителните уреди в облицовани с дунапрен кутии. През последните две седмици беше прекарал почти всяка будна минута с тях и познаваше всеки отвес и визирен кръст толкова добре, колкото семейството си. Но ето го сега собственоръчно да ги прибира.

– Ранди! – долетя женски глас. – Хеликоптерът ще е тук след пет минути.

– Знам – извика той в отговор по-силно, отколкото беше нужно. След това добави по-тихо: – Ще съм готов.

Трябваше да е готов за това и сега беше раздразнен. Като всеки последен ден от поклонението до ледника Калиматсу.

Нави спалния чувал „Норт Фейс“ с умели от практиката движения, след това го пъхна в торбата и стегна вързалките. Огледа се. Раницата, научното оборудване, лаптопът, ноутбукът, преносимата тоалетна – всичко беше готово. Пробите бяха вързани заедно. Оставаше само да разглоби палатката, а той можеше да го прави за шейсет секунди. Избута всички неща навън, след това излезе на открито.

Макар да беше прекарал в палатката само петнайсет минути, заслепяващият блясък на ледника за момент го ослепи. Щом заслепяването премина, успя да види Уинг Каупей – тя стоеше до своята палатка на трийсетина метра от неговата. Разбира се, багажът ѝ вече беше готов и само няколко неща лежаха встрани.

Десет минути. Вдиша дълбоко ледения въздух и бавно се обърна – обувките му скърцаха по утъпкания сняг, – за да хвърли един последен поглед наоколо, преди да си заминат. Както винаги зъбатата красота на мястото, толкова магическо в своето усамотение, беше съкрушителна. Раздразнението му утихна, заменено от страхопочитание. На север върховете на планинската верига Аляска искряха като диаманти под арктическото слънце. Денали1 се извисяваше като крал сред принцове. Бялата завивка на ледника се спускаше от него, а гладката повърхност ставаше все по-неравна с наближаването на зоната за акумулиране. Не се чуваха звуци освен слабия шепот на вятъра. Най-близкото човешко обиталище беше на шейсет и пет километра оттук, а най-близкият град – на час полет с хеликоптер. Анкоридж. След час щеше да е там. След още двайсет и четири часа – обратно в Нова Англия.

– Искаш ли да те снимам? – попита Уинг, докато проверяваше оборудването си. – Знаеш, че не те бива със селфитата.

– Не. Все пак благодаря. – Това беше жест на внимание, но последното, което искаше, беше снимка. Не се интересуваше от възможността да си припомни как това място е изглеждало днес, защото знаеше, че когато догодина се върне, ще се е променило, и то към по-лошо.

С годините, откакто идваше на това място, Калиматсу се беше свил по драматичен начин. Зоната на аблация2 около мястото му за сондиране се беше свила с трийсет и шест сантиметра само през последната година. За десет години повърхността му се беше свила общо с един и половина линейни метра. Ледникът остаряваше преждевременно, което напредваше със скоростта на някоя трескава комедия от времето на нямото кино. Всеки ден айсберги с размерите на небостъргачи се откъсваха в океана, тъй като краят на ледника ставаше все по-неустойчив. С отдръпването на снежната покривка от време на време от леда се показваха редки неща: древни семена, ядки, заровени в продължение на безброй хилядолетия, които също виждаха слънцето преди отреденото им време.

По ирония това беше ползата от свиващия се ледник: естествените древни съкровища, заровени в него. Преди две години от разтопения сибирски пермафрост3 се беше показал мамут. Плюс по-скорошното откритие, което беше причината за идването на Уинг тази година тук. Земята, на която стоеше, някога беше била джунгла. Рано или късно тази джунгла щеше отново да се появи под слънцето. Разбира се, по това време глобалното затопляне щеше да е повишило морското равнище с почти два метра и човечеството щеше да има други грижи освен геологически проучвания.

Това беше първата година, когато беше усетил наистина ледникът да се движи. Докато вечер лежеше в леглото си и въвеждаше показания и резултати от измервания, чувстваше как Калиматсу стене под него като живо същество. Откакто бяха пристигнали, голяма пукнатина – петнайсет метра дълга, а дълбините ѝ с формата на острие бяха неизмерими – се беше отворила на метри от палатката на Уинг. Пайк веднага ѝ предложи да се премести на по-безопасно място, но тя отказа по същия кротък философски начин, по който, изглежда, се отнасяше към всичко. Не се беше впуснала в обяснения, но той смяташе, че и така разбра: Уинг вярваше, че съдбата на всеки е била отдавна определена и че човек не може да направи нищо, за да я промени.

Погледна отново към Уинг. Наистина не беше успял да я опознае добре през тези две седмици – тя беше заета да прави опити с пробите, които той вадеше, и да ги каталогизира – но се беше оказала достойна спътничка. Сякаш споделяше тъгата му, че ледникът Калиматсу умира, макар да беше очевидно, че се интересува повече от откритието му, направено миналата година... и неговите теории за него. Вероятно беше говорил за тях повече, отколкото трябваше: в края на краищата тя беше на практика ръководството. Но тук горе беше самотно място, а Уинг бе добра слушателка. Двамата всъщност бяха чудесен екип.

Тръгна към нея и въздъхна, докато заобикаляше пукнатината. Тази неприятност изскачаше винаги щом напуснеше ледника. След седмица или две щеше да забрави всичко за нея, докато се занимаваше с данните от образците. Ако беше честен, това се беше превърнало в лицемерен жест, за да намали чувството си за вина, че не се чувства по-виновен. Защото откритията, станали възможни заради този отстъпващ ледник, сега бяха в центъра на вниманието. Измерването на топенето и свиването вече бяха почти старомодни.

Тези открития се бяха оказали много по-обещаващи, отколкото се бе надявал.

Ето го отново онова, което щеше да го накара да се почувства по-добре. Извади таблета от джоба на канадката си, свърза го със сателитния телефон и изпрати кратко съобщение. Едно от изискванията на „Кеъруел“ беше да пазят радиомълчание по време на експедицията. Човек никога не знае кой конкурент може да подслушва. Но сега експедицията беше свършила и можеше поне да прати окей в Комплекса, без да се впуска в подробности.

Уинг пъхаше последните неща в един брезентов сак.

– Виж – започна той, докато крачеше към нея. – Исках да ти благодаря... – И изведнъж се намръщи. – Това сърцевинни проби ли са?

Тя се обърна, пръстите ѝ посегнаха да докоснат малката бенка малко над ключицата ѝ. Беше несъзнателно движение, което бе виждал доста пъти. Явно не го беше чула да се приближава заради омекналия сняг.

– Да – отговори тя след кратка пауза. След това пъхна последните замръзнали тръби в сака, дръпна рязко ципа и стовари сака върху останалото оборудване.

– Не знаех, че работата ти изисква и взимането на цели сърцевини – каза той. – Мислех, че е минимално инвазивна.

– Това само показва колко си ненаблюдателен – каза Уинг и се засмя. – За теб съществуват само уредите ти. Тези две седмици все едно беше в някакъв твой личен свят.

Пайк поклати разкаяно глава.

– Права си. Явно съм ужасен колега.

Уинг махна с ръка, че не е така. Тъкмо слагаше върху сака пикела си. След това наклони глава и са заслуша. Пайк също го чу. Беше боботенето на хеликоптер, приближаваше се.

– Я се виж – засмя се тя. – Играеш си с таблета, докато билетът ни за измъкване оттук наближава, вместо да си събираш палатката. Хайде, ще ти помогна.

И тръгна към палатката на Пайк. Той засрамен забърза, за да я изпревари.

– Изпрати ли вече доклад? – попита тя.

– Само потвърждение на добрата новина.

Хеликоптерът още беше далеч и щяха да имат време...

– Лошо момче – каза Уинг зад гърба му.

А после изсумтя от усилие и в следващия миг нещо тежко и остро го удари между плешките. Той се обърна смаяно и видя Уинг – стоеше с пикела в ръце. Острието на пикела беше червено.

Тя отново стовари пикела, този път в гърдите му. Пайк изкрещя от болка и падна по гръб. Уинг, със странно решително изражение, го избута с пикела назад. Докато го правеше, оглеждаше около краката си. Въпреки болката и страшната изненада Пайк осъзна, че оглежда за кървави петна.

А после внезапно започна да пада. Ръцете и краката му се размахваха безсилно, докато пропадаше в пукнатината, която се беше отворила до палатката на Уинг. Над себе си виждаше късче отдалечаващо се синьо небе. И само за миг – крака на Уинг, който изрита телефона и таблета в пукнатината след него.

Сякаш падаше цяла вечност. Крещеше, докато летеше надолу. След това се блъсна в ледена стена с такава сила, че ребрата му се строшиха и дъхът му секна завинаги. Но докато продължаваше да пада и бялото на леда се превърна в синьо, а после в черно, не преставаше да чува далечното боботене на хеликоптера – и гласа на Уинг, която отчаяно крещеше за помощ.

Осем месеца по-късно

2 октомври, понеделник

Щом влезе в директорската съвещателна зала, Сузан Чеймбърс отново изпита познатото чувство на ужас. Чистото постмодерно пространство беше безупречно: трите картини от Ротко4 бяха съвършено подредени на вътрешната стена. Дългата стъклена конферентна маса беше лъсната така, че едва се виждаше. Прозорците от пода до тавана срещу нея бяха измити до блясък и осигуряваха гледка, която те караше да зинеш, към Сентръл Парк в Манхатън, несмущавана и от най-малкото петънце гълъбова курешка. Нито едно от тези неща не беше причина за притеснението ѝ. Причината бяха охладените бутилки „Тасманийски дъжд“. Капачките им вече бяха отворени, по стъклото се стичаха ледени перли влага. Бяха сложени на подложки и разположени с празна кристална чаша пред всеки стол. От гледката устата ѝ пресъхна. „Тасманийски дъжд“ беше една от най-чистите и здравословни бутилирани води на света, улавяна като дъждовни капки, на които изобщо не им се позволява да докоснат земята. Освен това беше единствената марка, която Дж. Ръсел Спиърман би пил.

Значи щеше да дойде на срещата. Мамка му!

Нейният началник Арт Уеглър вече седеше на масата и я дари с бледа усмивка, щом седна до него. Колкото и да ламтеше за положението му в развлекателната индустрия, тя беше доволна, че сега не е на негово място. Щеше да е смешно, ако не беше толкова обезпокоително. Арт Уеглър – един от най-обещаващите филмови режисьори от десетилетия, човек вече спечелил един Оскар и номиниран за втори – имаше вид на ученик, когото го чака бой с пръчка. В този микрокосмос причината беше сянката, която хвърляше г-н Спиърман.

Студията „Какавида“ бе израснала от няколко по-малки филмови компании и телевизионни мрежи в медийния гигант на новия двайсет и първи век. Подобно на всички медийни гиганти и той имаше ахилесова пета. Одобрението и борсовата стойност бяха само толкова високи, колкото миналогодишните брутни постъпления. Един или (да не дава Господ) два филмови провала и доброто име на новото студио – нещо безценно – щеше да бъде поставено под съмнение.

Студиото вече имаше издънка тази година. „Студен като камък в любовта“ – романтична комедия с първокласни звезди и талант от А-списъка зад камерата. И филмът, който не можеше да се провали, направи точно това. Което означаваше, че нещата до края на сезона – и особено за празниците – трябва да дадат резултат.

По-предишната Коледа „Кристалните спасители“ се оказаха голям хит – един от малкото филми със супергерои, прехвърлил границата от 2 млрд. в световен мащаб. Запленената от комиксите публика беше помогнала филмът да се изстреля в стратосферата. Това обаче беше преди двайсет месеца – цяла вечност в развлекателната индустрия. „Кристалните спасители II: Черната матрица“ бяха ускорени за излизане на екран през декември с режисьор Арт. Различни проблеми обаче бяха забавили продукцията. Интегрирането на цифровите камери с новата шпионска виртуална технология „Омега“, доставена от компанията майка на студията „Какавида“, се оказа по-трудно от очакваното. Също толкова тревожни бяха несъгласията заради сценария. Снимките на основния материал трябваше да започнат, но завършеният сценарий още не беше получил зелена светлина.

Тази среща беше заради това.

С присъствието на Ръсел Спиърман.

Чамбърс огледа конферентната маса. Всички вече се бяха настанили. Всички освен един. Срещата беше насрочена за преди пет минути, но столът начело на масата оставаше празен. Това също не беше неочаквано.

Равновесието на властта се беше изместило значително, откакто Чаплин, Мери Пикфорд и останалите бяха създали „Юнайтид Артистс“, за да осигурят за творческите таланти дума в създаването на филмите. Днес имаха влияние режисьорите, а не старите могули като Сам Голдуин и Луис Б. Майер. Изключение правеха студията „Какавида“ и Ръсел Спиърман. Той беше продуцент, който все още можеше да изпълни със страх сърцето на някой режисьор enfant terrible. Човек, който чрез своето влияние и широки връзки в индустрията можеше да помогне или удари спирачка на филма още преди да са започнали да го правят. Като всички хора с власт, Спиърман си имаше своите странности. Щом одобреше някой проект, никога не променяше решението си. Обаче сега беше началото на този процес и той вече беше разхвърлял труповете на кинематографисти, изпълнителни директори и други творци пред себе си и сега те лежаха като оглозгани кости пред бърлогата на великан.

При входа настана суматоха. Чамбърс вдигна очи и видя млада жена бързо да обикаля масата и да плесва черни папки пред всеки присъстващ – най-новия вариант на сценария. От папките стърчаха по няколко жълти самозалепващи се листчета. Това бяха спорните въпроси, които пречеха на продукцията да върви напред, и Ръсел Спиърман щеше да се оправи с всички тях по един или друг начин.

Кратък всеобщ трепет, който премина през помещението, обяви пристигането на продуцента. Беше доста над седемдесет, но изглеждаше десет години по-млад, с тен като на Кари Грант и гъст перчем платиненобяла коса. Беше слаб и във форма за годините си. Носеше красиво ушит костюм, който леко проблясваше под изкуствената светлина.

За миг Чамбърс имаше усещането, че въздухът от помещението е изсмукан. А после Спиърман прочисти гърлото си, отвори папката си и тя откри, че отново може да диша.

Без никакви поздрави и любезности той отвори на първата бележка. Всички в помещението последваха примера му и се чу глухо шумолене на хартия.

– Сцена 22 – каза Спиърман. Прочете набързо надрасканите в полето бележки. – Какъв точно е проблемът тук?

Колин Ристън, началник „Творчество“, отговори:

– Мелиса, сър. Актрисата, която играе Галаксиел.

– Знам много добре коя е. Какъв е проблемът?

Ристън беше малко блед.

– Начинът по който тя... ами, сцената на смъртта ѝ. Смята, че е твърде преждевременна. Настоява за кулминацията във втора фаза.

– Настоява? – Спиърман се вторачи гневно в Ристън все едно вината беше негова.

– Каза, че ще откаже участие, ако не пренапишем ролята.

Спиърман се вторачи за известно време в страницата. След това рязко изригна:

– Но тя е жизненоважна за шибания филм! Тя произнася последната реплика в „Кристалните спасители“!

– Сър, зная това. Проблемът е, че и тя го знае. Не ѝ харесва посоката, която поемаме с нейната героиня, и иска ролята ѝ да бъде удължена до...

– Неблагодарна кучка – тихо каза Спиърман. – „Кристалните спасители“ я създадоха. – Изтръгна страницата от папката си и я размаха срещу залата. – Отговорът е прост. Начинът, по който умира в сцената, смазана при сблъсъка на два дрона, е скапан. Има нужда от по-величествена смърт. Това е всичко.

Сузан Чеймбърс знаеше колко работа беше влязла вече в тази сцена: безбройните часове хореографиране на космическа битка, подготовката за компютърните графики, върху която работеха от началото на месеца.

– Извинете, господин Спиърман – каза Ристън, – но не е толкова лесно. Мелиса наистина се запъна и...

– А аз не искам повече да чувам хленчене! Съвсем е простичко! Никоя актриса не може да устои на сцена на смъртта, стига да е достатъчно добра. Накарайте вашите хора да ѝ напишат една от онези, от които публиката ахва. Не този боклук. – Той хвърли страницата към началника на „Творчество“. – Но не повече от страница и половина. И ѝ вдигнете хонорара с половин милион.

Това, което Спиърман току-що бе наредил, означаваше отпадането на десетина сцени и екипи писатели да работят по 24 часа на ден. Обаче Ристън само кимна и започна да драска бележки по своето копие от сценария.

Спиърман отви капачката на своето шише „Тасманийски дъжд“ и напълни чашата си до половината. Съскане на въглероден двуокис изпълни помещението, защото половината от присъстващите направиха същото. Спиърман отпи голяма глътка и стовари чашата обратно, разтърсвайки плота на масата. Чеймбърс забеляза, че продуцентът е много по-раздразнителен от обикновено. Подръпваше вратовръзката си и непрекъснато наместваше възела, все едно е накриво. Отново се прокашля високо все едно излая, за да прочисти гърлото си. След това запрелиства страниците на сценария в папката си до следващата бележка. Настъпи напрегнато мълчание, докато той прочете една страница, след това още една. А после извика:

– Дженкинс!

Началникът на отдела за цифрови ефекти мигом скочи на крака.

– Господин Спиърман?

Той го огледа от главата до краката със зле прикрито презрение. След това отново погледна в сценария.

– Тук пише, че космическият кораб камикадзе не може да избухне.

Дженкинс преглътна.

– Малко по-сложно е.

– Сложно? Кинаджиите от сто години взривяват макети. Вкарай в него някоя проклета М-80, запали фитила и бягай. И шимпанзе може да го направи.

– Сър, проблемът не е толкова взривът, а какво го предизвиква. Както е написано, корабът пропуска целта си, губи контрол и се забива в звезда джудже. Изпитваме сериозни трудности да интегрираме този ефект в технологията „Омега“. Може би след шест месеца платформата ще е достатъчно устойчива. Този ефект не може да бъде направен в момента с инструментите, с които разполагаме, и си мислехме, ако вместо в звезда джудже корабът се...

– Шест месеца?! – викна Спиърман.

Сузан вече беше чула тази неприятна новина. След като „Омега“ беше нова технология за изобразяване на виртуална реалност, любимец на конгломерата компания майка на студия „Какавида“ и тъй като този конгломерат беше единствената земна власт, пред която Спиърман носеше отговорност, не това искаше да чуе.

Дженкинс преглътна отново.

– Това е мнението на техническия екип. Така че...

– Звездата джудже е съществена част от цялата шибана история! – Спиърман беше скочил на крака и размахваше навитата на руло папка като боздуган. – Сцената на раждането. Сцената на преобразяването. Не можем да чакаме шест месеца. Пускаме го на Коледа. Нима предлагате да извадим тези сцени от филма?

– Не, господин Спиърман, разбира се, че не. – Дженкинс бръкна в чантата си и извади един лист. – Моят екип има няколко идеи. Силни идеи, които ще работят също толкова добре и няма да тласнат новата технология отвъд...

– Махай се! – каза Спиърман с глас, наподобяващ писък. Лицето му беше почервеняло като цвекло. – Махай се оттук! Знаеш какво можеш да направиш със своите „силни идеи“! Не искам да ги виждам или да чувам отново за тях. И теб също, докато не измислиш как да решиш това.

Спиърман отиде до панорамния прозорец и се загледа навън, хванал ръце зад гърба си. Сузан Чеймбърс виждаше как платът на ушития по поръчка костюм на плешките му се повдига и спуска, докато той се опитваше да контролира гнева си, който, изглежда, никога не можеше да бъде напълно укротен. Дженкинс нямаше да се върне повече. На следващата среща някой друг щеше да седи на стола на отдела за цифровите ефекти.

Спиърман се извъртя от прозореца. Лицето му си беше върнало нормалния цвят и той се върна до масата и седна, след това приглади с ръка сценария пред себе си. Обърна на следващата самозалепваща бележка, откъсна я и почете известно време. После остана седнал неподвижно и без да вдига глава, тихо каза:

– Арт?

Сузан видя как нейният началник замръзна на стола си. Знаеше, че Спиърман, доколкото изобщо можеше да харесва някого, харесва Арт Уеглър и се възхищава на хумора и смелостта на режисьора. Той беше един от малцината, към които Спиърмън се обръщаше на малко име. Но точно в момента това нямаше никакво значение. Филмът беше всичко и всеки можеше да бъде разходван.

Спиърман отпи глътка „Тасманийски дъжд“.

– Тук пише, че искаш да заснемеш сцената с бойни изкуства извън главния кораб на 70-милиметрова лента?

– Точно така.

– Всъщност си започнал да снимаш на 70-милиметрова?

– Да, сър.

– Но тези ефекти на зеления екран5 няма да работят с тези „Омега“ лайна и „Какавида“ не може да бъде конгломератът, който ще работи с преобладаващата виртуална реалност, след като неговите собствени филми не могат да се справят с технологията. – Спиърман отново подръпна яката си.

– Този подход може да помогне на Дженкинс с неговите визуални трудности. Може наистина да изпъкне. Също като приказния монтаж на „Кристални I“.

Спиърман отпи още една глътка и остава чашата.

– Възхищавам се на визията ти. Честно казано, съгласен съм с нея. Но просто не разполагаме с нужното време. Вече се очертава да го отнесем при монтажа. Едва ще спазим крайния срок.

– Сър, пресметнах, че ако...

– Арт! – Гласът на продуцента отново се извиси, а погледът му се впи в очите на режисьора. Спиърман отново се прокашля, приглади вратовръзката си. След това се обърна и отново отиде при панорамните прозорци.

Сузан стрелна с поглед началника си. Изглеждаше твърдо решен. Ужасен, но твърдо решен подобно на финалист в игра на руска рулетка.

– Сър – каза той със спокоен глас, – без този подход няма да спазим крайния срок.

Но Спиърман сякаш не го чу.

Сузан чу как Уеглър си поема дъх.

– Фактически не сме започнали само да снимаме. Вчера завършихме заснемането на отделните епизоди на филма.

За миг всички около масата замръзнаха в шок. Настъпи смутено мълчание. В продукциите на Спиърман това беше нещо нечувано, ерес!

Спиърман продължаваше да гледа през прозореца. Най-накрая заговори:

– Значи си завършил филма?

– Да.

– На 70-милиметрова?

– Да, сър.

– Макар да знаеш много добре, че това трябваше да се реши на днешната среща?

– Да – прошепна началникът на Сузан.

Спиърман рязко се завъртя. Погледът отново му се впи в Уеглър. Сега обаче изражението на продуцента беше различно. Вместо ярост беше по-скоро паника, молба, почти просене. Едната му ръка се протегна към Уеглър. Устата му се отвори, но не се чу звук. Хората на масата започнаха да си шепнат. Докато Сузан гледаше, бялото на очите на Спиърман изведнъж почервеня като попивателна, потопена в кръв.

С нечленоразделен вик Спиърман падна тежко върху масата и тя се пръсна на хиляди късчета.

Настъпи хаос. Едни започнаха да крещят и се впуснаха да избягат от залата, други хванаха телефоните си, за да наберат 911. Сузан гледаше замръзнала от ужас как Дж. Ръсел Спиърман потрепва като полудяла марионетка. Ками от розово стъкло свистяха във въздуха, издигаха се арки скъпа бутилирана вода. И кръв – избликваше на тласъци. И опръскваше всичко, включително картините на Ротко, които си висяха нищо несъзнаващи на стената.