Под прикритието на нощта

1.

Когато беше на девет и майка му се понесе в първия си смъртоносен танц с рака, той стана крадец. По онова време не смяташе това за избор, за приключение или тръпка – въпреки че години по-късно щеше да признае, че работата му носи всички тези усещания. За малкия Хари Буут кражбите бяха въпрос на оцеляване.

Трябваше да се хранят, да изплащат ипотеката, да плащат на лекарите и да купуват лекарства, а майка му беше твърде болна, за да работи. Тя се стараеше, правеше всичко по силите си, работеше дори когато косата ѝ падаше на дебели кичури и бездруго слабото ѝ тяло се топеше все повече.

Малката фирма, която беше основала със сестра си, лудата му леля Магс, не успяваше да покрие разходите за лечение, не можеше да смогне на купищата пари, необходими за борбата с коварната болест, която я разяждаше. Майка му беше гръбнакът на „Сестрите на блясъка: Услуги за почистване“ и макар дори той да помагаше в събота и неделя, губеха клиенти.

А когато губиш клиенти, губиш приходи. Когато губиш приходи, нямаш пари, за да изплащаш ипотеката на уютната къщичка с две спални в западната част на Чикаго.

Не беше кой знае каква къща, но си беше тяхна – и на банката. Майка му не беше пропускала вноска, докато не се разболя. Но банките не се интересуваха от това, когато човек започнеше да не плаща редовно.

Всички искаха от тях пари, а ако не платяха навреме, дълговете набъбваха. Ако имаш кредитна карта, можеш да си купуваш неща като лекарства и обувки – краката му растяха, – но пък това водеше до още сметки, такси за просрочване, лихви и други подобни неща, заради които майка му плачеше вечер, когато си мислеше, че е заспал.

Той знаеше, че Магс помага. Тя се трудеше неуморно, за да задържи клиентите, и плащаше част от сметките и натрупаните лихви от собствения си джоб. Но просто не беше достатъчно.

На девет, той научи, че думата „просрочен“ означава, че може да останеш на улицата. А думата „конфискувам“ означава, че може да ти вземат колата.

И така, на девет, той научи по трудния начин, че да играеш по правилата, както правеше майка му, не означаваше нищо за хората с костюми, вратовръзки и куфарчета с документи.

Знаеше как да пребърква джобове. Лудата му леля Магс беше работила две години в пътуващ панаир и беше научила това-онова. След това беше научила и него, докато си играеха.

Оказа се, че много го бива, и той се зае да използва таланта си за практични цели. Моралът, на който майка му го възпитаваше така усърдно, не беше от значение, когато тя повръщаше в тоалетната след химиотерапия или връзваше шал на плешивата си глава, за да се замъкне да чисти нечия богаташка къща.

Хари не обвиняваше богаташите в къщите на брега на езерото, в луксозните апартаменти и в лъскавите офис сгради. На тях просто им беше провървяло повече, отколкото на майка му.

Малкото момче, слабо, все още дребничко, с гъста чуплива кафява коса и премрежени дълбоки сини очи, които излъчваха невинност, не приличаше на крадец.

Умееше да се усмихва очарователно и да пуска свенливи усмивки. Понякога скриваше гъстата си коса с обърната назад шапка на бейзболния отбор „Чикаго Къбс“ (когато се правеше на задръстен малчуган) или да зализва косата си с гел като ученик от частно училище.

Когато майка му вече беше твърде болна, за да знае какво става, вноските по ипотеката се плащаха – Магс не задаваше въпроси – и не им спираха тока. Оставаха му достатъчно пари и да избира от магазините за втора употреба дрехи за така наречения си гардероб.

Старо сако от училищна униформа, официални панталони, избелял суитшърт на футболния отбор „Чикаго Беърс“. Приши си джобове и торбички от вътрешната страна на зимното палто, което беше втора – може би дори трета – употреба.

И тогава си купи първия комплект инструменти за разбиване на брави.

Стараеше се да поддържа добър успех в училище. Имаше блестящ, жаден за знания ум, учеше, пишеше си домашните и не се забъркваше в неприятности. Обмисляше да започне собствен бизнес – да пише домашните на съучениците си срещу заплащане. Но осъзнаваше, че повечето деца приказват без задръжки.

Вместо това тренираше с инструментите за разбиване на ключалки и проучваше различни охранителни и алармени системи на компютрите в библиотеката.

Тогава състоянието на майка му се подобри. Макар все още да беше слаба и бледа, тя си възвърна силите. Лекарите казаха, че е в ремисия.

Ремисия стана любимата му дума.

През следващите три години животът течеше нормално. Хари продължаваше да разбива брави. Крадеше от магазини – изключително внимателно. Не задигаше твърде скъпи или набиващи се на очи предмети. Договорил се беше с една заложна къща в Саут Сайд.

Имаха безброй сметки за плащане, а парите, които изкарваше като даваше уроци на съучениците си, не успяваха да ги покрият.

Освен това кражбите започваха да му доставят удоволствие.

Майка му и Магс възстановиха бизнеса си и през ваканциите Хари чистеше и подреждаше къщи и офиси.

Младо момче, вперило поглед към бъдещето.

И когато планината от сметки значително намаля, когато тревогата се стопи от очите на майка му, ракът се завърна за нов вихрен танц.

Два дни след дванайсетия си рожден ден, Хари за пръв път влезе с взлом в една къща. Страхът, че ще го хванат и ще го вкарат в затвора, притеснението, че това заедно с рака ще убие майка му, се изпариха в мига, в който прекрачи прага и се спря сред тихата тъмнина.

Години по-късно Хари осъзна, че това е бил моментът, в който беше открил целта в живота си. Навярно не беше хубава цел, не беше приемлива за обществото, но беше неговата цел.

Стоеше в тъмнината – стройно, бързо източило се на височина момче – и се взираше през широките прозорци в лунната светлина, блещукаща по повърхността на езерото. Миришеше на рози, лимони и свобода.

Никой не знаеше, че е тук. Можеше да докосне всичко, което си поиска, да вземе всичко, което си поиска.

Хари знаеше какъв пазар има за електроника, за сребро, за бижута – макар че скъпите бижута стояха заключени. Още не можеше да разбива сейфове, но си беше обещал, че ще се научи.

Сега нямаше нито време, нито способностите да открадне всичко лъскаво.

Искаше му се просто да постои, да се наслади на усещането, но се захвана неохотно за работа.

Установил беше, че повечето хора никак не се стесняваха да клюкарстват пред прислугата. Особено ако прислужникът беше дванайсетгодишно момче, което бършеше пода в кухнята, а стопанката на дома и съседката ѝ планираха някакво благотворително събитие, докато пиеха кафе в трапезарията.

И така, като държеше главата си сведена, ушите отворени и ръцете заети, Хари научи, че съпругът на съседката има колекция от скъпи марки.

Тя разказваше за това през смях.

– Направо се вманиачи, откакто наследи колекцията на чичо си миналата година. Не знам дали ще ми повярваш, но наскоро похарчи пет хиляди долара за тази глупост.

– За една марка?

– А да не говорим за уредите за контрол на температурата и влажността, които инсталира в кабинета си, където държи колекцията. Преди се подиграваше на хобито на чичо си, но сега е станал досущ като него. Обикаля по търгове, виси по интернет сайтове, добавя към колекцията нови класьори. Знам, че това е инвестиция, и нямам нищо против. Не ми пречи, че държи куп хартийки в чекмеджето на бюрото. Само че сега е започнал да проучва търгове и продавачи на марки в Рим, за да ги посети при екскурзията ни там другия месец.

– Остави го да си купува марки – посъветва я домакинята. – Ти излез да си купиш обувки.

Хари запомни всичко това и реши, че вселената му е изпратила недвусмислен знак, когато гостенката сподели, че ще ѝ трябва помощ, за да пренесе кашоните с предмети за благотворителния търг до колата си.

Той пристъпи в трапезарията и каза невинно:

– Извинете, госпожо Келпър, приключих в кухнята. Правилно ли чух, че имате нужда от помощ за пренасянето на нещо?

– Всъщност... Алва, това е Хари. Хари, на госпожа Финкъл ѝ е нужна помощ от някой с як гръб.

Хари се ухили до уши и сви ръце, за да покаже бицепсите си.

– Мога да ви помогна, преди да се кача горе при леля.

И така, той отиде с госпожа Финкъл до красивата голяма къща с прекрасен изглед към езерото.

Когато влязоха вътре, видя отблизо алармената система. Нямаше куче, отбеляза си наум, това винаги беше плюс.

– Местите ли се, госпожо Финкъл?

– Моля? – Тя го изгледа учудено, докато прекосяваха просторното фоайе. – А, имаш предвид кашоните. Не, организираме благотворителен търг. Моята задача е да събера предметите, които ще бъдат продадени.

– Много мило от ваша страна.

– Трябва да помагаме с каквото можем на хората в по-неизгодно положение от нас.

„Разбирам“, помисли си Хари, докато оглеждаше отворените пространства, коридора наляво. И двукрилата стъклена врата – затворена в момента – с типично мъжки кабинет зад нея.

Изнесе кашоните и ги сложи в багажника на лъскав бял джип „Мерцедес“.

И макар да искаше да приеме – парите му трябваха, – отказа предложения му бакшиш от пет долара.

– Благодаря ви, но нали е за благотворителна кауза.

После се върна на работа и прекара остатъка от слънчевия летен предиобед с ръце, натопени в гореща сапунена вода.

Двамата с Магс мълчаха във влака по време на обратния път към къщи, защото днес беше ден за химиотерапия и леля му прекара пътуването в медитация с един от вълшебните си камъни в ръце, за да предизвика положителни вибрации. Или нещо от този род.

После придружиха майка му, с розовия шал, увит на главата, до болницата за най-хубавия и най-лошия ден.

Най-хубавият, защото медицинската сестра – Хари я харесваше повече от доктора – каза, че състоянието на майка му се подобрява. Най-лошият, защото от процедурата щеше да ѝ стане лошо.

Той седеше до майка си и ѝ четеше от книга, която наричаха „книгата за химиотерапия“. Тя държеше очите си затворени, докато машината ѝ вливаше лекарства, но по лицето ѝ играеше едва доловима усмивка, която преминаваше дори в смях, когато Хари променяше гласа си за репликите на различните герои.

– Страхотен си, Хари.

Промълви това, докато Магс седеше на пода в краката ѝ и, както им беше обяснила, си представяше, че ярка бяла светлина унищожава раковите клетки.

Както винаги в тези най-хубави и най-лоши дни, Магс приготвяше за вечеря ястие, за което твърдеше, че има лечебни свойства, и миришеше почти толкова зле, колкото беше на вкус.

Палеше ароматни пръчици, окачваше кристали, редеше мантри и говореше за някакви духовни наставници.

Но колкото и да беше луда, Магс винаги оставаше да преспи у тях вечерта след химиотерапия на надуваем дюшек до леглото на сестра си.

И дори да знаеше колко често Хари се измъква нощем, никога не го споменаваше. Дори да се чудеше откъде е намерил допълнителни сто долара например, никога не го разпитваше.

Сега Хари стоеше в къщата на семейство Финкъл на брега на езерото в бездиханната тишина. Тръгна безшумно към стъклената врата, макар да нямаше кой да го чуе дори да тропаше по пода.

В кабинета вдиша дълбоко въздуха, който миришеше смътно на дим и череши. Пури, заключи Хари, когато забеляза кутията на голямото изящно резбовано бюро.

Обхванат от любопитство, той вдигна капака и подуши. Извади пура, престори се, че дръпва няколко пъти важно-важно. Какво пък толкова, все пак беше дванайсетгодишен хлапак, и я пъхна в раницата си.

После седна на стола с висока облегалка, тапициран с кожа с цвят на портвайн, повъртя се малко и свъси вежди, както си представяше, че правят богатите мъже, докато провеждат срещи.

– Всички сте уволнени! – Размаха пръст и се изсмя.

После се захвана за работа.

Дошъл беше подготвен да отвори заключено чекмедже, но очевидно Финкъл смяташе дома си за напълно обезопасен и не си беше направил труда да го заключи.

Намери класьорите – общо четири – и с малко фенерче в ръка, започна да ги разлиства.

Нямаше да ги вземе всичките. Струваше му се нечестно, а и щеше да му отнеме много време, за да ги пласира. Но през последните три седмици беше проучил подробно колекционирането на марки.

Финкъл беше подредил своите в класьори с черни страници от специална хартия, пъхнати в пергаментови джобове. Имаше и пинсети, но Хари нямаше да рискува с тях. Поради липса на опит и умения, можеше да скъса или повреди някоя марка и да намали паричната ѝ стойност.

В повечето джобове марките бяха на групи по четири хоризонтално и шест вертикално. Той избра един джоб от първия класьор и внимателно го премести в папката, която носеше със себе си.

Решил беше, че е най-удачно да вземе по един джоб от всеки класьор, затова затвори първия и го върна на мястото му, после отвори втория. Разгледа го внимателно, без да бърза, и тъй като Финкъл беше направил опис на марките и тяхната цена във всеки класьор, дори не трябваше да се чуди много.

Тъкмо беше избрал джоб от последния класьор, когато от другата страна на стъклената врата светна лампа.

С бясно биещо сърце, Хари пъхна последния класьор в чекмеджето, затвори го, грабна последния джоб и се плъзна под бюрото.

В къщата имаше някой. Някой друг, освен него.

Друг крадец. Възрастен. Трима възрастни. Въоръжени.

Представи си трима мъже, облечени в черно, с пистолети в ръце. Може би не бяха дошли за марките. Може изобщо да не знаеха за тях.

Естествено, че знаеха и щяха да влязат в кабинета. Щяха да го намерят, да му пуснат куршум в главата и да го заровят в плитък гроб.

Опита да се свие на малка топка, представи си, че е невидим. Помисли си как майка му се поболява още повече от тревога.

Трябваше да излезе, да се промъкне някак си покрай тях или да си намери по-добро скривалище. Започна да брои до три. На три щеше да изпълзи изпод бюрото.

Внезапният гръм на музика така го стресна, че си удари главата в плота на бюрото толкова силно, че видя звезди.

Зашеметен, изброи наум всички неприлични думи, които знаеше. По два пъти.

Крадците не светваха лампите и не пускаха силна музика.

В къщата действително имаше някой, но не бяха въоръжени крадци, които да му пръснат мозъка.

Внимателно – изключително внимателно, защото ръцете му още потреперваха – той прибра джоба с марките в папката, затвори я и я сложи в раницата си.

Изпълзя на лакти изпод бюрото и, без да изпуска от поглед стъклената врата, се отдалечи от светлината. По пътя забеляза мъж – доста млад мъж – по боксерки.

Той беше в кухнята и наливаше нещо, като че ли вино, в две чаши. Хари почти беше стигнал до тъмния ъгъл, когато пред очите му изплува момичето.

По бельо. С един от онези дантелени сутиени и с гащи, които наричаха „прашки“ – като в каталозите на „Виктория’с Сикрет“, които майката на приятеля му Уил получаваше по пощата, и които с Уил и други техни приятели разглеждаха подробно при всяка възможност.

Бельото се открояваше, червено върху кожата ѝ, а дупето ѝ се виждаше цялото. Пред очите му. Гърдите ѝ преливаха от сутиена и подскачаха, докато тя кършеше рамене и поклащаше бедра.

Ако погледнеха към стъклената врата, щяха да го видят, но Хари не можеше да помръдне. Той беше дванайсетгодишно момче и мигновената ерекция му попречи да избяга.

Тя имаше черна коса, дълга, дълга черна коса, която събра с ръце и повдигна, а после я пусна, за да вземе чашата с вино. Тръгна с танцова стъпка към мъжа, като отпиваше от чашата. Той също танцуваше, но на Хари му изглеждаше като смътен силует, той виждаше само момичето.

Тя плъзна ръка по гърба си и разкопча сутиена. Когато той падна, кръвта на Хари се стече до последната капка в пулсиращите му слабини.

Никога не беше виждал женски гърди на живо. Бяха невероятни.

Поклащаха се и подскачаха в удивителен такт с музиката.

Получи първия си зашеметяващ оргазъм, докато звучеше песента „Танцувай, танцувай“ на Фол Аут Бой.

Уплаши се, че очите му са изхвръкнали от орбитите си. Уплаши се, че сърцето му е спряло. След това искаше да остане да лежи на полирания паркет до края на дните си.

Но мъжът и момичето сега се бяха вкопчили един в друг. Правеха разни неща, интересни неща, докато мъжът сваляше прашките ѝ.

И тогава, господи, тя остана напълно гола! Хари чуваше пъшкането ѝ въпреки музиката.

Двамата лежаха на пода и го правеха. Правеха онова! На пода пред очите му, като момичето беше отгоре.

Най-много от всичко на света искаше да гледа. Но крадецът в него знаеше, че сега е моментът да се пръждосва. Да се измъкне, докато са твърде заети, за да го забележат.

Открехна вратата, пропълзя по корем, после я побутна с крак, за да я затвори.

Момичето стенеше напевно:

– Тери, о, боже, Тери!

Хари се надигна и продължи да пълзи на колене, после си пое дълбоко въздух, стана и изтича към входната врата. Тъкмо когато излизаше, момичето нададе екзалтиран вик.

Докато вървеше към гарата, си припомняше преживяването миг по миг.

Продаде марките за дванайсет хиляди долара. Осъзнаваше, че можеше да им поиска по-висока цена, ако знаеше повече за тях. И ако не беше дете.

Но дванайсет хиляди долара бяха цяло състояние. Твърде голяма сума, за да я скрие в стаята си.

Трябваше да помоли за съдействие лудата си леля Магс.

Изчака, докато двамата останаха насаме. Майка му настояваше да им помага, но силите ѝ стигаха само колкото да свърши по-леките задачи в най-много една къща на ден, а в четвъртъците имаха да чистят по две.

Хари помогна на Магс да свали чаршафите в луксозния апартамент, който един ерген използваше за купони. Докато работеха, дъждът барабанеше по прозорците, не беше спирал от сутринта. Магс се беше възползвала от стереоуредбата на клиента и беше пуснала някаква ню ейдж музика.

Носеше тениска, която беше боядисала в лилаво и зелено, а косата си, отскоро тъмночервена на цвят, беше прибрала под зелена забрадка. На ушите ѝ висяха обеци, на врата ѝ – верижка с розов кварц – за любов и хармония.

– Искам да си открия банкова сметка.

Хари я погледна, докато тя събираше мръсните чаршафи в кош за пране. Очите ѝ бяха сини като неговите и на майка му, но малко по-светли и замечтани.

– Защо?

– Просто така.

– Аха.

Магс разгъна чист долен чаршаф, заедно го опънаха и започнаха да го подпъхват под дюшека.

Хари знаеше, че е напълно възможно тя да не каже нищо повече и да остави това „Аха“ да се проточи за неопределено време.

– Почти на тринайсет съм и имам малко спестени пари, затова искам да си открия банкова сметка.

– Ако това беше цялата истина, щеше да помолиш майка си за помощ, а не мен.

– Не искам да я безпокоя.

– Аха.

Повториха процедурата и с горния чаршаф.

– Трябва някой пълнолетен да дойде с мен, за да подпише разни документи.

– Колко пари имаш?

Ако отидеше с него в банката, Магс така или иначе щеше да разбере, затова Хари я погледна в очите.

– Почти петнайсет хиляди.

Тя го зяпна. Мъничкото синьо камъче отстрани на носа ѝ проблесна.

– Би ли ми обяснил как се сдоби с толкова пари?

– Давам уроци на съученици, работя почасово тук-там и чистя къщи. Освен това няма за какво толкова да харча.

Магс се обърна, за да вземе пухената завивка, черна като нощ и мека като облак.

– Аха.

– Парите са си мои и с тях мога да покрия някои сметки и вноски по ипотеката. Пак започнаха да пристигат онези писма за просрочени задължения, а един тип дори дойде на вратата – беше от колекторска фирма. Мама ми каза да си вървя в стаята, но аз чух достатъчно.

Магс кимна, докато опъваха завивката на леглото. После започнаха да пъхат възглавниците в калъфки.

– Ти си добър син, Хари, но не се обръщаш към Дейна с тази молба, защото тя няма да я изпълни. Ще зададе твърде много въпроси. Само че аз също трябва да те попитам това-онова, преди да се съглася.

– Добре.

– Да си убил или наранил някого, за да се сдобиеш с тези пари?

– Не! – отвърна Хари шокиран. – Какви ги говориш?

Магс започна да реди разсеяно възглавниците по леглото.

– Продаваш ли наркотици, Хари, дори да е само трева?

Хари знаеше, че Магс пуши трева, когато успее да си намери, но не това беше важното в случая.

– Не.

Тя впери в него замечтаните си очи.

– Да не продаваш тялото си, миличък? За секс?

Хари се облещи.

– Господи! Не. Това е... Не.

– Чудесно. Това е голямо облекчение. Ти си толкова хубаво момче. Идеална стръв за някои хора, затова се разтревожих. Да не мислиш, че не знам как нощем се измъкваш навън? – Магс донесе кувертюрата. – Надявах се, че си имаш приятелка или се виждаш с приятелите си. – Тя впери поглед в него и попипа кристала на шията си. – Каквото и да правиш, знам, че е заради майка си. Аз я обичам не по-малко от теб.

– Знам.

– Нямам представа защо вселената ѝ изпрати тази беда и никак не ми се нрави, че единствената надежда са парите. Но за нея това е добре, защото се тревожи твърде много за неплатените сметки.

Магс отстъпи назад и огледа леглото, след което кимна одобрително.

– Само че не си откривай обикновена сметка. Трябва ти инвестиционна. Пари се изкарват с пари, колкото и да е тъжен този факт.

Магс определено имаше разни шантави идеи, но Хари знаеше, че никой не можеше да я разиграва. Затова я изслуша и се замисли.

– Инвестиционна сметка ли?

– Планираш ли да... спестиш още пари?

– Да. Не само за сметките. Последния път, когато майсторът дойде да поправи парния котел, каза, че за тази зима ще ни трябва нов.

– Значи инвестиционна сметка. Ходех с един тип, който се занимава с такива работи. Твърде порядъчен е, за да стигне далеч, но ще помогне със сметката.

Магс отиде при Хари.

– Ти си умно момче и добър син. – Потупа го по бузите. – Продължавай в същия дух.

Чуха за откраднатите марки на Финкъл, докато госпожа Келпър поливаше цветята на терасата си. Хари усети как Магс го поглежда косо, докато миеше стъклените врати към терасата, а той бършеше уредите от неръждаема стомана.

– Много съжалявам за случилото се – каза Магс. – Марките ценни ли бяха?

– Така изглежда, но по-лошото е, че синът им Тери трябваше да посещава летни курсове в колежа, но ги зарязал и купонясвал цяла седмица, докато родителите му отсъствали. В къщата им. Принудена бях да кажа на Алва, че лампите светеха, музиката гърмеше, отпред беше пълно с коли. Вероятно някой от приятелите му или познатите му ги е откраднал – знаеш какво става по тези колежански купони.

„Това е знак“, помисли си Хари, докато лъскаше до блясък големия хладилник.

Както Магс би казала, вселената му даваше знак.

И състоянието на майка му се подобри.

Когато беше на шестнайсет, Хари се влюби в едно русокосо момиче с големи очи на име Нита. Тя наелектризираше сънищата му и го караше да се чувства все едно се носи из облаците, докато вървеше по коридорите в училище. Преподаваше ѝ по испански език – безплатно – и ѝ помагаше с домашните по алгебра.

Ходеха на кино или да ядат пица, понякога само двамата, друг път с Уил и поредната му приятелка. Хари я покани на бала; тя прие.

Той намали работата – и чистенето, и кражбите, – за да прекарва повече време с нея. Все пак бяха сменили парния котел, изплатили бяха сметките за лечението, успяваха да плащат навреме новите сметки.

Продължаваше да помага, разбира се, чистеше с майка си и Магс в събота следобед. Извършваше средно по два обира месечно и внасяше постъпленията в банката.

В края на краищата трябваше да продължават да си плащат сметките. А и скоро трябваше да постъпи в колеж.

Майка му харесваше Нита, радваше се, когато приятели му идваха на гости, за да гледат филми или да играят видеоигри. Предпоследната година в гимназията беше една от най-хубавите в живота му.

За бала двамата с Уил събраха пари и наеха лимузина. Хари купи корсаж с напъпила роза за дамата си и взе под наем смокинг.

Когато излезе от стаята си, Дейна притисна ръце в бузите си.

– Божичко! Изглеждаш прекрасно. Магс, това е Буут, Хари Буут. Само че никакви мартинита тази вечер, синко. Нито разбити, нито разбъркани.

– Обещавам тържествено. – Хари вдигна ръка и „се заключи“, при което всички се разсмяха.

– Да направим снимки! – Майка му грабна телефона си, но Магс го издърпа от ръката ѝ.

– Отиди да се снимаш с прекрасния си син. Боже, Дейна, колко прилича на теб.

– Любовта на живота ми – промълви Дейна и наклони глава към рамото му.

Хари я обгърна с ръце и я придърпа към себе си.

– Най-добрата майка на света.

Тя се обърна и го погали по косата.

– Толкова висок си станал. Малкото ми момченце порасна, Магс, и сега отива на бал. Ела и ти да се снимаш с него.

Дейна и Магс си размениха местата. Магс се надигна на пръсти и целуна Хари по бузата. Прошепна му:

– Пъхнах презервативи в десния джоб на сакото ти. За всеки случай.

През нощта, след магията на бала, по време на купона у Уил, Хари и Нита изгубиха девствеността си заедно върху студените плочки на банята за гости.

Хари започна последната си лятна ваканция в гимназията на върха на щастието.

Преди лятото да изтече ракът се завърна за един последен танц.