Блондинка

Бележка на автора

„Блондинка“ е радикално дестилиран „живот“ под формата на литература и в цялата му дължина синекдохата е принципният подход. Вместо многобройните сиропиталища, в които Норма Джийн е живяла например, „Блондинка“ представя само едно и то е измислено; вместо многобройните любовници, медицински кризи, аборти, опити за самоубийство и роли „Блондинка“ изследва само една символична и подбрана част от тях.

Истинската Мерилин Монро наистина е водила нещо като дневник и наистина е писала стихове или стихотворни фрагменти. От тях са включени само два реда в последната глава („Помощ! Помощ!“); другите стихове са измислени. Някои реплики в главата „Събраните съчинения на Мерилин Монро“ са взети от интервюта, други са измислени; последните редове на главата са от „Произход на видовете“ от Чарлз Дарвин. В „Блондинка“ не бива да се търсят биографични факти за Мерилин Монро, защото романът няма претенцията да бъде исторически документ, те са в биографиите на актрисата. (Тези, в които авторката е правила справки, са: „Легенда: животът и смъртта на Мерилин Монро“ от Фред Джайлс, 1985; „Богиня: тайният живот на Мерилин Монро“ от Антъни Самърс, 1986; и „Мерилин Монро: животът на една актриса“ от Карл Е. Ролисън, 1986. По-субективни книги за Монро като митична фигура са „Мерилин Монро“ от Греъм Маккан, 1987, и „Мерилин“ на Норман Мейлър, 1973.) От книгите, в които направих справки за американската политика, особено в Холивуд през 40-те и 50-те години на ХХ в., най-полезна се оказа „Назоваване на имена“ от Виктор Наваски. От книгите, цитирани и споменати в романа, истински са „Мисленето на тялото“ от Мейбъл Тод, „Към актьора“ от Михаил Чехов и „Работата на актьора върху себе си“ и „Моят живот в изкуството“ на Константин Станиславски, а „Наръчник на актьора“, „Животът на актьора“ и „Парадоксът на актьорското изкуство“ са измислени. „Книгата на американския патриот“ също е измислена. Откъсът от финала на „Машина на времето“ на Х. Д. Уелс е цитиран два пъти в главите „Колибри“ и „Всички потъваме в света на светлината“. Стихове от Емили Дикинсън се появяват в главите „Банята“, „Сираче“ и „Време за брак“. Откъс от „Светът като воля и идея“ на Артур Шопенхауер има в „Смъртта на Румпелщилцхен“. В „Стрелецът“ има парафраза на откъс от „Цивилизацията и нейните недоволства“ от Зигмунд Фройд. В „Рослин, 1961“ има откъси от „Размисли“ на Блез Паскал.

Части от романа в различни версии са публикувани в „Плейбой“, „Конджанкшън“, „Йейл Ревю“, „Елъри Куин Мистъри Магазин“, „Мичигън Куотърли Ревю“ и „Трайкоутърли“. Благодарности към редакторите на тези списания.

Специални благодарности към Даниел Халпърн, Джейн Шапиро и Ч. К. Уилямс.

Под прожектора на сцената насред мрака имате усещането, че сте напълно сами... Това се нарича публична самота... По време на представление пред хиляди зрители вие винаги можете да се затворите в светлината на този прожектор като в черупка... Можете да я носите със себе си навсякъде.

Константин Станиславски,

„Работата на актьора върху себе си“

Актьорското пространство е свято... в него актьорът не може да умре.

Майкъл Голдман,

„Свободата на актьора“

Гениалността не е дар, а път, до който човек стига в отчаянието си.

Жан-Пол Сартър

Пролог

3 август 1962 г.

Специална доставка

Смъртта тичаше по Булеварда под слаба светлина като в стар филм.

Смъртта летеше като в детска анимация върху тежък, безличен куриерски велосипед.

Смъртта дойде безпогрешно. Смърт, която не можеш да разубедиш. Забързана смърт. Смъртта въртеше яростно педалите. Смъртта носеше пакет, на който пишеше „Специална доставка. Чупливо“, в твърда метална кошница зад седалката.

Смъртта пристигаше, като караше умело своя неугледен велосипед през трафика на кръстовището на „Уилшър“ и „Ла Бреа“, където заради улични ремонти двете ленти на „Уилшър“ в западна посока бяха събрани в една.

Смъртта беше толкова бърза! Плезеше се на мъжете на средна възраст, които натискаха клаксоните.

Смъртта се смееше: „Да ти го начукам, приятел!“. И на теб. Като Зайчето Бъни, което лети покрай лъскавите коруби на скъпите нови модели автомобили.

Смъртта пристигаше, необезпокоявана от мръсния задушлив въздух на Лос Анджелис. От радиоактивния въздух на Южна Калифорния, където беше родена.

Да, видях Смъртта. Бях я сънувала предишната нощ. И много нощи преди това. Не се страхувах.

Смъртта пристигаше толкова делово. Приведена над ръждясалите дръжки на неугледен, но стабилен велосипед. Смъртта пристигаше с тениска на „Кал Тек“, изпрани, но неизгладени бежови къси панталони и кецове, обути на босо. Смъртта имаше мускулести прасци и крака с тъмни косми. Извит, очертан гръбнак. Пубертетски пъпки и черни точки по лицето. Смъртта беше подготвена за най-лошото, заслепена от слънчевите лъчи, които отскачаха като мечове от стъклата и хромираните повърхности на колите.

Зад ярката следа, оставена от Смъртта, се чуваха клаксони. Смъртта с къса коса и наострени кичури. Смъртта, дъвчеща дъвка.

Смъртта беше толкова делова пет дни в седмицата, а в събота и неделя – срещу по-високо заплащане. Холивудска куриерска служба. Смъртта лично предаваше специалните си доставки.

Смъртта пристигна неочаквано в Брентууд! Смъртта летеше по тесните улици на Брентууд, който беше почти пуст през август. Минаваше бързо покрай трогателно поддържаните дворове на Брентууд. И делово. Алта Виста, Кампо, Джакумба, Брайдмен, Лос Оливос. Хелена Драйв, задънената улица. Палми, бугенвилеи, пълзящи червени рози. Миризма на гниещи цветове. Миризма на изгоряла трева. Тухлени огради, глицинии. Кръгли алеи. Прозорци с щори, спуснати плътно срещу слънцето.

Смъртта носеше дар без обратен адрес.

ОБИТАТЕЛ: ММ

ХЕЛЕНА ДРАЙВ 12305

Брентууд, Калифорния

САЩ

ЗЕМЯТА

Смъртта вече беше на „Хелена Драйв“ и въртеше педалите по-бавно. Присвиваше очи срещу номерата на вратите. Не беше погледнала втори път пакета с такъв странен адрес. Така причудливо увит със станиол със захарни бастунчета по него, който изглеждаше втора употреба. Украсен със стандартна бяла копринена панделка, залепена с прозрачно тиксо.

Пакетът беше с размери 25 на 25 на 30 см. Беше съвсем лек, сякаш бе празен? Или пълен със салфетки?

Не, при разклащане се чуваше, че вътре има нещо. Някакъв мек предмет, може би направен от плат.

В ранната утрин на 3 август 1962 година Смъртта звънна на звънеца на „Хелена Драйв“ 12305. Обърса потното си чело с бейзболната си шапка. Смъртта дъвчеше дъвка бързо и нетърпеливо. Не чу стъпки вътре. Не можеше да остави проклетия пакет на прага, трябваше да получи подпис. Чу само вибриращ звук от климатик на прозореца. Може би вътре работеше радио? Беше малка къща в испански стил, хасиенда, само на един етаж. Фалшиви тухлени стени, яркочервени керемиди на покрива, прозорци със спуснати венециански щори, потънала в сивкав прах. Претъпкана и миниатюрна като кукленска къща, нищо необичайно за Брентууд. Смъртта звънна втори път на звънеца, натисна силно. И този път вратата се отвори.

От ръката на Смъртта приех дар. Знаех какъв е, така си мисля. От кого е. Видях името и адреса, засмях се и подписах без колебание.

Детето

1932–1938

Целувката

Филмът, който гледах цял живот, но никога до края.

Тя почти можеше да възкликне: Това е моят живот!

Майка ѝ я заведе за първи път, когато беше на три години. Най-ранният ѝ спомен, толкова вълнуващ! „Египетският киносалон“ на Грауман на бул. „Холивуд“. Това стана години преди да може да схване основните неща във филмовия сюжет, но въпреки това бе очарована от движението, от неспирните флуидни вълни от движение на големия екран пред нея. Все още не можеше да си помисли: „Това беше вселената, върху която се прожектираха безброй неназовими форми на живот“. Колко пъти в изгубеното си детство и девичество щеше да се връща с копнеж към този филм, да го разпознава веднага въпреки разнообразните заглавия и многото актьори. Защото винаги имаше Прекрасна принцеса. Винаги имаше Мрачен принц. Сложни събития ги събираха и разделяха, пак ги събираха и пак ги разделяха, докато към края на филма музиката се усилваше и те се втурваха един към друг, за да се прегърнат срастено.

Но невинаги краят беше щастлив. Не можеше да се предскаже. Понякога единият коленичеше до смъртното легло на другия и бележеше смъртта с целувка. Дори той (или тя) да оцелееше след смъртта на своята голяма любов, беше ясно, че животът вече няма смисъл.

Защото животът нямаше смисъл извън филмовия сюжет.

И нямаше филмов сюжет извън тъмния киносалон.

Но колко дразнещо – никога да не видиш края на филма!

Защото винаги нещо се объркваше: настъпваше смут в киносалона и светлините светваха; алармата за пожар (Но без пожар? Или пък имаше пожар? Веднъж бе сигурна, че помириса дим!) изпищяваше силно и всички биваха помолени да напуснат, или пък тя заспиваше на седалката и пропускаше края, събуждаше се объркана, когато светлините светваха и непознатите край нея ставаха, за да си тръгнат.

Свърши ли? Но как така свърши?

Като голяма жена продължи да търси този филм. Влизаше скришом в киносалони в забутани квартали или в непознати ѝ градове. Страдаше от безсъние и понякога си купуваше билет за прожекция в полунощ. Понякога за първата прожекция за деня в късната утрин. Не бягаше от собствения си живот (макар той да ставаше все по-объркващ, както става с живота на възрастните, които го живеят), а влизаше в обяснителна бележка вътре в него, спираше времето така, както децата спират движението на часовниковите стрелки: насила. Прекрачваше в тъмния киносалон (който понякога миришеше на гранясали пуканки, лосион за коса на непознати хора, дезинфектант), развълнувана като момиче, което търси нетърпеливо с поглед на екрана да види пак – О, още един път! Още един път! – красивата руса жена, която като че ли никога не остаряваше, въплътена в тяло като всяка друга, но в същото време толкова грациозна, колкото една обикновена жена не би могла да бъде, а не само ярките ѝ очи, но и цялата ѝ кожа сияеше. Защото моята кожа е моята душа. Иначе няма душа. Ти виждаш в мен обещание за човешка радост. Тя потъва в киносалона, намира си място на ред близо до екрана, отдава се без въпроси на филма, който е едновременно познат и непознат като зле запомнен повтарящ се сън. Костюмите на актьорите, прическите, дори лицата и гласовете на хората от филма се сменят с годините и тя си спомня – неясно, на парчета – собствените си изгубени емоции, самотата на детството си, само донякъде облекчена от големия екран. Друг свят, в който да живееш. Къде? Дойде ден, час, в който осъзна, че Прекрасната принцеса, която беше толкова красива, защото бе красива и бе Прекрасната принцеса, е обречена да търси в очите на другите потвърждение, че съществува. Защото ние не сме това, което са ни казали, ако не ни го кажат. Нали?

Безпокойство на зрелостта и нарастващ ужас.

Сюжетът на филма е сложен и объркващ, макар и познат или почти познат. Може би парчетата му са безразборно налепени. Може би цели да ни държи в напрежение. Може би в настоящето има ретроспекции. Или надникване в бъдещето! Близките планове на Прекрасната принцеса изглеждат прекалено лични. Искаме да останем извън историята на другите, да не ни въвличат в нея. Ако мога да кажа: „Ето! Това съм аз! Тази жена, това същество на екрана“, значи това съм аз. Но тя не може да предвиди края. Никога не е гледала последната сцена, никога не е виждала финалните надписи. В тях след филмовата целувка е ключът към загадката на киното, тя е сигурна. Както телесните органи, извадени след аутопсия, са ключът към загадката на живота.

Но може би ще дойде време, може би още тази вечер, когато леко задъхана, тя ще се настани в износена, лекьосана плюшена седалка на втория ред в стар киносалон в порутен квартал на града, ще усеща изкорубения под под краката си като извивката на земята и той ще лепне по подметките на скъпите ѝ обувки; а публиката е пръсната, състои се най-вече от самотни индивиди; и тя изпитва облекчение, че със своята дегизировка (черни очила, пригладена кестенява перука, шлифер) никой няма да я познае и никой в живота ѝ не знае, че е тук, нито би могъл да предположи къде е. Този път ще го гледам докрай. Този път! Защо? Няма представа. А всъщност я очакват другаде, закъснява с часове, вероятно кола трябва да я откара на летището, освен ако не закъснява с дни, със седмици; защото като възрастна тя се съпротивлява на времето. Защото какво е времето, ако не очакванията на другите към нас? Можем да откажем да играем тази игра. Тя е забелязала, че и Прекрасната принцеса е объркана от времето. Объркана от филмовия сюжет. Други хора ти подават репликите. Ами ако не го направят? В този филм Прекрасната принцеса вече не е в първа младост, да, разбира се, още е красива, с бяла и сияеща кожа на екрана, докато се качва в такси на ветровита улица; крие се зад тъмни очила, пригладена кестенява перука и пристегнат с колан шлифер, камерата я следва отблизо, докато се промъква в киносалона и сяда на втория ред. Защото тя е Прекрасната принцеса, другите зрители я поглеждат, но не я разпознават; може би е обикновена жена, макар и красива, някоя непозната. Филмът е започнал. Тя му се отдава за секунди, сваля тъмните очила. Главата ѝ принудително се накланя назад и на лицето ѝ се изписва детинско страхопочитание. Като отражение във вода светлините танцуват по лицето ѝ. Изгубена в почудата, тя не забелязва, че Мрачният принц я е последвал в киносалона; камерата се насочва към него и за няколко напрегнати минути той стои зад прокъсаните кадифени завеси на страничната пътека. Красивото му лице е скрито в сенките. Изражението му е напрегнато. Носи тъмен костюм, без вратовръзка, над челото му е нахлупена филцова шапка. Когато музиката показва, че е дошъл неговият ред, той бързо се навежда напред над нея, самотната жена на втория ред. Прошепва ѝ нещо, тя се обръща стресната. Изненадата ѝ изглежда искрена, макар че би трябвало да познава сценария поне дотук, до този момент, а и малко след него.

Любов моя! Това си ти.

Винаги си бил само ти и никой друг.

В отразената трепкаща светлина от гигантския екран лицата на влюбените се променят многозначително, знаци от изгубена епоха на величие. Сякаш, макар и принизени и смъртни, трябва да изиграят сцената. Те ще изиграят сцената. Той дръзко я хваща за тила, за да я задържи. Да я поиска. Да я притежава. Колко силни са пръстите му и колко ледени; какъв странен стъклен блясък има в очите му, които сега са по-близо до нея от всякога.

И тя пак въздъхва и вдига съвършеното си лице към целувката на Мрачния принц.

Банята

Хората, родени за актьори, си личат още от ранно детство, защото именно в детството светът за първи път се възприема като мистерия. Произходът на актьорството е импровизацията пред лицето на мистерията.

Т. Наваро,

„Парадоксът на актьорското изкуство“

1.

– Виждаш ли? Този мъж е твоят баща.

Беше шестият рожден ден на Норма Джийн, първият ден на юни 1932 г., утрото във Венис Бийч, Калифорния, беше вълшебно, ослепително бяло и ярко, оставяше те без дъх. Полъхът от Тихия океан беше свеж и хладен, ободрителен и само съвсем леко миришещ на обичайната саламурена гнилост и крайбрежни боклуци. И сякаш донесена от този полъх дойде Майка. Майка с изпитото лице, със сластните си червени устни и оскубани и нарисувани вежди, дойде за Норма Джийн там, където тя живееше с баба и дядо в порутената бежова сграда на бул. „Венис“ – „Ела, Норма Джийн!“. И Норма Джийн се затича с всички сили към Майка! Пухкавата ѝ малка ръчичка се пъхна в елегантната длан на Майка, докосването на черната мрежеста ръкавица ѝ се стори странно и чудесно. Защото Баба имаше напукани ръце на старица и миришеше на старица, а Майка миришеше толкова сладко, че ѝ се завиваше свят, все едно вкусваше горещ захаросан лимон. „Норма Джийн, любов моя, ела.“ Майка беше Гладис, а Гладис беше истинската майка на детето. Когато пожелаеше. Когато беше достатъчно силна. Когато изискванията на Студиото позволяваха. Защото животът на Гладис бе триизмерен, почти четириизмерен, а не плосък като дъска за „Не се сърди, човече“, каквито бяха повечето животи. И въпреки смута и неодобрението на баба Дела Майка извеждаше победоносно Норма Джийн от апартамента на третия етаж, който вонеше на лук, домашен сапун, мехлем за крака и тютюна за лула на Дядо, без да обръща внимание на гнева на старата жена, чийто глас звучеше като на изпаднала в истерия комична героиня от радиопиеса – „Гладис, чия кола караш този път?“ – „Погледни ме, момиче: надрусана ли си? Пияна ли си?“ – „Кога ще върнеш внучката ми?“ – „Проклета да си, изчакай ме, почакай да си обуя обувките, и аз слизам! Гладис!“. А Майка подвикваше спокойно със своя вбесяващ сопранов глас: Quй sera, sera. И като се кикотеха като подгонени палави деца, майка и дъщеря тичаха надолу по стълбите като по планински склон, останали без дъх и стиснали ръце, бягаха, бягаха към бул. „Венис“ и вълнуващата кола на Гладис, винаги непредсказуема, паркирана до тротоара; и в тази ярка опияняваща сутрин на първи юни 1932 г. вълшебната кола се усмихваше пред втренчения поглед на Норма Джийн, изгърбен „Неш“ с цвят на водата в мивката, след като мехурчетата от сапуна изчезнат, на прозореца имаше паяжина от напуквания, залепени с тиксо. Но въпреки това беше невероятна кола, а Гладис бе толкова млада и превъзбудена и въпреки че рядко докосваше Норма Джийн, сега я вдигна с двете си облечени в мрежести ръкавици ръце и я сложи на предната седалка – „Опа, скъпа моя!“ – сякаш я настаняваше на виенското колело на кея Санта Моника, което да качи ококореното и развълнувано дете в небесата. Затръшна здраво вратата след нея. И се погрижи да я заключи. (Заради стария страх на майката за дъщерята, че по време на тези бягства вратата на колата може да се отвори като шахта в ням филм и дъщерята да изчезне!) Седна зад волана като Линдберг в кабината на самолета, прелетял от Ню Йорк до Париж. И форсира двигателя, включи на скорост и потегли, докато баба Дела, възпълната жена с изцапано лице, избелял памучен пеньоар, смъкнати памучни чорапи и старчески обувки, се втурваше през предния вход на кооперацията комично разтревожена като Чарли Чаплин в „Скитникът“.

– Чакай! Ей, ти, чакай! Луда жена! Наркоманка! Забранявам ти! Ще се обадя в полицията!

Но никой не чакаше, о, не.

Нямаше време дори да си поемат дъх!

– Не обръщай внимание на баба си, скъпа. Тя е ням филм, а ние сме озвучен.

Защото Гладис, която бе истинската майка на това дете, нямаше да позволи да ѝ отнемат с измама майчинската любов в този специален ден. Тя се чувстваше „най-накрая по-силна“ и бе спестила някой друг долар, затова беше дошла за Норма Джийн на рождения ѝ ден (Шестия? Вече? О, боже, потискащо), както се бе заклела. „В дъжд или слънце, болест или здраве, докато смъртта ни раздели. Заклевам се.“ Дори припадък в разлома Сан Андреас не би могъл да спре Гладис, когато беше в такова настроение. „Ти си моя. Приличаш на мен. Никой няма да те открадне от мен, Норма Джийн, както направиха с другите ми дъщери.“

Тези триумфални ужасни думи Норма Джийн не чу, не ги чу, защото вятърът плющеше около нея.

Този ден, този рожден ден щеше да бъде първият, който Норма Джийн щеше да запомни ясно. Този чудесен ден с Гладис, която понякога беше Майка, или Майка, която понякога беше Гладис. Слаба, енергична като птица жена с пронизващи очи и – както сама казваше – „усмивка на хищник“, с лакти, които се забиваха в ребрата ти, ако стоиш прекалено близо до нея. Издишаше искрящ дим през ноздрите си, който се виеше като бивни на слон, затова никой не смееше да я нарича както и да било, най-вече не „мама“ или „мамче“ – „онези сладки до повръщане именца“, които Гладис отдавна бе забранила – нито дори да я поглежда прекалено изпитателно – „Не ми присвивай очи! Никакви близки планове, освен ако не съм подготвена“. В такива моменти нервният смях на Гладис звучеше като шило, което са забива в леден блок. Този ден на откровение Норма Джийн щеше да си припомня през целия си живот от трийсет и шест години и шейсет и три дни, тя щеше да бъде надживяна от Гладис като матрьошка, която влиза в по-голяма матрьошка и на свой ред е куха, за да побере друга в себе си. Исках ли някакво друго щастие? Не, само да бъда с нея. Може би да се гушкаме по малко, да спя в леглото ѝ, ако ми позволи. Толкова много я обичах. Всъщност имаше свидетелства, че Норма Джийн е била с майка си и на други свои рождени дни, поне на първия, макар че нямаше как да го помни и го бе виждала само на снимки: ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, БЕБЕ НОРМА ДЖИЙН! – ръчно написано върху парче хартия, преметнато като лента на победителка от конкурс за красота върху детето с влажни мигащи очи, пухкаво кръгло лице, бузки с трапчинки, тъмноруси къдрици и копринени панделки в косата. Тези снимки бяха избелели и намачкани като стари сънища, бяха правени очевидно от някой приятел; на тях беше и много младата и много хубава, макар и леко налудничаво изглеждаща Гладис с къса подстрижка, букли и дебели устни като Клара Боу, която държеше дванайсетмесечното си бебе Норма Джийн в скута си, както се държи чуплив и безценен предмет, със страхопочитание и видимо удоволствие, със стоманена гордост и любов. А на обратната страна на няколко от тези снимки бе написана датата, 1 юни 1927 г. Но шестгодишната Норма Джийн помнеше този случай толкова, колкото помнеше и раждането си – искаше да пита Гладис или Баба: „Как се ражда човек, сам ли го прави?“ – в благотворителното отделение на Окръжната болница на Лос Анджелис след двайсет и два часа „ад на пресекулки“ (както Гладис описваше изпитанието), или колкото помнеше осемте месеца и единайсетте дни в „специалната торбичка“ на Гладис под сърцето ѝ. Не помнеше! Но въпреки това се вълнуваше, когато гледаше тези снимки, а Гладис бе в достатъчно добро настроение, за да ги нареди върху покривката на леглото в някоя от своите „квартири“, никога не се съмняваше, че бебето на тях е тя, тъй като цял живот ще опознавам себе си чрез свидетелствата на други хора. Както в евангелията се разказва за Исус през това, което са видели и записали другите. Ще научавам за съществуването си и за стойността на това съществуване през очите на други хора, на които смятам, че мога да имам доверие като на своите собствени очи.

Гладис гледаше дъщеря си, която не бе виждала от... ами от месеци. Каза рязко:

– Не бъди нервна. Не присвивай очи, сякаш ще разбия колата в следващата минута, така ще си развалиш зрението и ще трябва да носиш очила, а това ще бъде краят ти. И се опитай да не се гърчиш като малка змия, на която ѝ се пишка. Никога не съм те учила на такива лоши навици. Нямам намерение да разбивам колата, ако от това се притесняваш също като глупавата ти стара баба. Обещавам. – Гладис хвърли кос поглед към детето, строго, но и съблазнително, защото тя си беше такава: отблъскваше те и те приласкаваше, и каза с дрезгав нисък глас: – Майка има изненада за рождения ти ден. Която те очаква.

– Изненада?

Гладис всмука бузите си и се усмихна, докато шофираше.

– Къде отиваме, м-майко?

Щастието беше толкова осезателно, че засядаше като счупено стъкло в устата на Норма Джийн.

Дори в топлото влажно време Гладис носеше стилни черни мрежести ръкавици, за да предпазва чувствителната си кожа. Тя весело удари с двете си облечени длани по волана.

– Къде отиваме? Само се чуй. Сякаш никога не си била в холивудската квартира на майка си преди.

Норма Джийн се усмихна смутено. Замисли се. Била ли е? От казаното излизаше, че Норма Джийн бе забравила нещо жизненоважно, че това беше някакъв вид предателство, разочарование. Но пък изглежда, че Гладис се местеше често. Понякога информираше Дела, понякога – не. Животът ѝ бе сложен и загадъчен. Имаше проблеми с хазяите и съквартирантите; имаше проблеми с парите и с поддръжката. Предишната зима кратко силно земетресение в Холивуд, където Гладис живееше, я беше оставило бездомна за две седмици, тя бе принудена да живее у приятели и без никакъв контакт с Дела. Гладис обаче винаги живееше в Холивуд. Или в Западен Холивуд. Работата ѝ в Студиото го изискваше. Защото тя бе „служител на договор“ в Студиото (Студиото беше най-голямата компания за производство на филми в Холивуд, съответно и в света, и можеше да се похвали с договори с повече звезди, „отколкото имаше в съзвездията на небето“), нейният живот не ѝ принадлежеше – „Както католическите монахини са невести на Христос“. Гладис бе принудена да даде дъщеря си на отглеждане, тъй като Норма Джийн беше бебе само на дванайсет дни, най-вече на бабата на детето за пет долара на седмица плюс разходите, това бе проклет тежък живот, беше мъчително, беше тъжно, но какъв избор имаше тя, след като работеше толкова много в Студиото, понякога двойни смени, и бе на разположение на шефа си – как би могла да се грижи за малко дете и да го товари с проблемите си?

Когато се караха, Дела наричаше Гладис „кибритлийка“ – или дали не беше наркоманка? – а Гладис протестираше, че това е долна лъжа, клевета; защото никога не била помирисвала марихуана, да не говорим да е пушила... „И това важи с двойна сила за опиума. Никога!“ Дела била слушала прекалено много откачени и недоказани истории за кинаджиите. Вярно, Гладис понякога се превъзбуждаше. Огън гори вътре в мен! Прекрасно. Вярно, в други случаи се поддаваше на тъга, потиснатост, депресия. Сякаш душата ми е разтопено олово, разлято и втвърдено. Но въпреки това Гладис бе привлекателна жена и имаше много приятели. Приятели мъже. Които усложняваха емоционалния ѝ живот. „Ако мъжете просто ме оставят на мира, Гладис ще е добре.“ Но те не я оставяха и Гладис редовно си самопредписваше медикаменти. Лекарства с рецепти или такива, осигурени от мъжете. Признаваше само, че пие аспирин и е развила резистентност към него, разтваряше таблетките в черно кафе като малки кубчета захар – „Нищо не мога да хапна!“.

Тази сутрин Норма Джийн веднага разбра, че Гладис е в приповдигнато настроение: разсеяна, разпалена, забавна, непредсказуема като пламък на свещ, мъждукащ в раздвижен въздух. Бледата ѝ като восък кожа излъчваше топлина като асфалт под лятното слънце, а очите ѝ – флиртуващи, въртящи се и с разширени зеници. Онези очи, които обичах. Не можех да понасям да ги гледам. Гладис шофираше разсеяно и бързо. С Гладис зад волана бе като в блъскаща се количка в лунапарк, трябваше здраво да се държиш. Караха към вътрешността, далече от Венис Бийч и океана. На север по Булеварда към Ла Сиенега, накрая по „Сънсет Булевард“, който Норма Джийн разпозна от други разходки с кола с майка си. Колата тракаше и се носеше с пълна скорост, подтиквана от неспокойния крак на Гладис върху педала за газта. Трополяха по трамвайни релси, спираха в последния момент на червен светофар, а от това зъбите на Норма Джийн тракаха дори когато се кикотеше нервно. Понякога колата на Гладис поднасяше насред кръстовище като във филмова сцена сред клаксони, викове и размаханите юмруци на другите шофьори; освен ако шофьорите не бяха мъже, сами в колите си, тогава реакциите бяха по-дружелюбни. Неведнъж Гладис игнорираше пътните полицаи и бягаше – „Виж, не съм направила никакво нарушение! Отказвам да се страхувам от грубияни“.

Дела обичаше да се оплаква по своя гневен начин, че Гладис си е „изгубила“ шофьорската книжка, което означаваше – какво? Беше я загубила така, както хората губеха предмети? Не знаеше къде е? Или че полицаите ѝ я бяха взели, за да я накажат, когато Норма Джийн не е била наблизо?

Едно нещо Норма Джийн знаеше със сигурност: че не смее да попита Гладис.

От „Сънсет“ завиха по страничен път, после по друг и накрая излязоха на „Ла Меса“, тясна разочароваща улица с малки капанчета, закусвални, коктейлни барове и жилищни сгради; Гладис каза, че това бил нейният „нов квартал, който сега откривам и се чувствам добре дошла в него“. Тя обясни, че Студиото било „само на шейсет минути път с кола“. Имала „лични причини“ да живее тук, били прекалено сложни за обяснение. Но Норма Джийн щяла да види – „Това е част от твоята изненада“. Гладис паркира пред евтина на вид сграда в испански стил с разпадащи се зелени тенти и загрозяващи я противопожарни стълби. ХАСИЕНДАТА. СТАИ И МЕБЕЛИРАНИ АПАРТАМЕНТИ. СЕДМИЧЕН, МЕСЕЧЕН НАЕМ, ПОПИТАЙ ВЪТРЕ. Номерът беше 387. Норма Джийн се взря и запамети видяното; тя беше като фотоапарат, който правеше снимки; един ден можеше да се загуби и да трябва да намери пътя до това място, което до този момент не бе виждала, но с Гладис тези моменти бяха спешни, силно заредени с напрежение и мистериозни, ускоряваха пулса като хапче. Това напрежение беше като амфетамин. Сякаш щях да търся цял живот. Да бягам като сомнамбул от живота си обратно към Ла Меса, към Хасиендата, както и към мястото на „Хайланд Авеню“, където отново ставах дете, отново бях под нейните грижи, под нейната магия, а кошмарите още не бяха започнали.

Гладис видя изражението на лицето на Норма Джийн, което Норма Джийн не можеше да види, и се засмя.

– Рожденичке! Само веднъж ставаш на шест. Може дори да не доживееш до седем, глупаче. Да вървим.

Ръката на Норма Джийн беше потна и Гладис отказа да я хване, вместо това бутна детето с облечения си в ръкавица юмрук, леко, разбира се, игриво го насочи към леко ронещите се стъпала на Хасиендата и после вътре в горещата като пещ вътрешност, по покрити с линолеум стълби.

– Някой ни чака и се боя, че може вече да губи търпение. Хайде.

Те забързаха. Затичаха. Галопираха нагоре. Гладис, която беше обута с разкошни обувки на високи токчета, изведнъж изпадна в паника – или се престори, че изпада в паника? Да не би това да бе една от нейните сцени? Когато се качиха, и майката, и дъщерята бяха задъхани. Гладис отключи вратата на своята „квартира“, която се оказа не по-различна от предишната, която Норма Джийн смътно помнеше. Имаше три малки стаи с изцапани тапети и изцапани подове, тесни прозорци, незалепени парчета линолеум върху голите дъски, две мексикански черги, протекъл и вмирисан хладилник и котлон с две плочи, чинии в мивката, лъскави черни хлебарки като динени семки, които се разбягаха шумно след тяхното влизане. По стените на кухнята бяха залепени плакати на филми, с които Гладис имаше нещо общо, с които се гордееше – „Кики“ с Мери Пикфорд, „На Западния фронт нищо ново“ с Лю Еърс, „Светлините на града“ с Чарли Чаплин, в чиито одухотворени очи Норма Джийн можеше да се взира безкрайно, убедена, че Чаплин я вижда. Не беше ясно какво общо имаше Гладис с тези прочути филми, но Норма Джийн бе хипнотизирана от лицата на актьорите. Тук съм у дома! Помня това място. Беше ѝ позната тази задушна жега в апартамента, защото Гладис бе противник на отварянето на прозорците, дори на открехването им, когато излизаше, остри миризми на храна, смляно кафе, пепел от цигари, опърлено, парфюм и онзи тайнствен тежък мирис на химикали, който Гладис никога не можеше напълно да отмие от ръцете си, макар да търкаше, търкаше, търкаше ръцете си с медицински сапун, до кръв. Но въпреки това тези аромати действаха успокояващо на Норма Джийн, защото означаваха, че си е у дома. Където е и майка ѝ.

Но този апартамент! Той беше по-претъпкан, разхвърлян и странен за нея от другите. Или пък Норма Джийн вече бе по-голяма и разбираше по-добре? Веднага щом пристъпеше вътре, настъпваше онзи ужасен тревожен момент между първото потрепване на земята и следващия по-силен трус, който едновременно не можеше да се сбърка с нищо друго и можеше да се отрече. Тя чакаше, не смееше да диша. Имаше много отворени, но все още пълни кашони с печат „Собственост на студиото“. Купчини дрехи на кухненския плот, дрехи на телени закачалки на импровизиран простор в кухнята, който първоначално създаваше впечатлението, че там е пълно с хора, жени в „костюми“ – Норма Джийн знаеше какво представляват „костюмите“ и че са различни от „дрехите“, макар да не можеше да обясни разликата. Някои от тези костюми бяха лъскави и великолепни, ефирни модни рокли с къси поли и тънки презрамки. Някои бяха по-строги, с дълги влачещи се ръкави. Имаше гащи, сутиени и чорапи, изпрани и подредени спретнато на простора да съхнат. Гладис наблюдаваше как Норма Джийн се взира в дрехите над главата ѝ и се смееше на обърканото изражение на детето.

– Какво има? Не одобряваш ли? Ами Дела? Тя ли те прати да шпионираш? Влизай. Оттук. Хайде.

Тя побутна Норма Джийн с острия си лакът към следващата стая, която бе спалня. Беше малка и с големи влажни петна по тавана и стените, само с един прозорец, на който имаше начупена и лекьосана щора. Там беше и познатото легло с неговата леко зацапана месингова табла и пухени възглавници, чамово бюро и нощно шкафче, отрупано с шишенца с таблетки, списания и книги с меки корици, а върху брой на „Холивуд Татлър“ стоеше препълнен пепелник; още дрехи бяха нахвърляни навсякъде, а на пода – отворени, но все още пълни кашони; и голяма изрезка от „Холивуд Ревю“ с претенциозна снимка от 1929 на Мари Дреслър в бяла прозрачна рокля на стената до леглото. Гладис бе превъзбудена и задъхана, наблюдаваше как Норма Джийн се озърта тревожно за човека, който бе нейната „изненада“. Дали се криеше? Под леглото? В дрешника? (Но тук нямаше дрешник, само гардероб от фазер, подпрян на стената.) Избръмча муха. През единствения прозорец в стаята се виждаше само мръсната стена на съседната сграда. Норма Джийн се чудеше: къде? Кой беше този човек? Дори когато Гладис я смуша между лопатките на гърба и я подкани:

– Норма Джийн, кълна се, че понякога си полусляпа, както и полуидиот. Не виждаш ли? Отвори си очите и виж. Този мъж е твоят баща.

Сега Норма Джийн видя накъде сочи Гладис.

Не беше човек. Беше снимка на мъж, която висеше на стената до огледалото на бюрото.

2.

На шестия ми рожден ден видях лицето му за първи път.

А преди този ден не знаех, че имам баща! Също като другите деца.

Винаги си бях мислила, че отсъствието му има нещо общо с мен. Нещо сбъркано, нещо лошо в мен.

Дали някой ми беше казал преди това? Нито майка ми, нито баба ми, нито дядо ми. Никой.

Така и нямаше да видя лицето му на живо. И щях да умра преди него.

3.

– Нали е красив, Норма Джийн? Твоят баща.

Гласът на Гладис, който беше някак равен, тих, леко подигравателен, бе развълнуван като на малко момиче.

Норма Джийн се взираше безмълвно в мъжа, за когото ѝ бяха казали, че е баща ѝ. Мъжът на снимката. Мъжът на стената до огледалото на бюрото. Баща? Тялото ѝ гореше и трепереше като порязан пръст.

– Ето. Но не трябва да го докосваш с лепкави пръсти.

Гладис свали със замах поставената в рамка снимка от стената. Беше истинска снимка, Норма Джийн виждаше това, беше лъскава, не като брошура или изрезка от списание.

Гладис хвана снимката с двете си облечени в разкошни ръкавици ръце и я постави на нивото на очите на Норма Джийн, достатъчно далече, за да може да я види, но да не може лесно да я докосне. Сякаш пък Норма Джийн би искала да докосне това, след като от минал опит знаеше, че не бива да пипа специалните вещи на Гладис.

– Той... той е моят баща?

– Определено. Имаш неговите секси сини очи.

– Но къде е...

– Шшш! Виж.

Беше малка филмова сцена. Норма Джийн почти чуваше вълнуващата фонова музика.

Колко дълго се взираха майката и дъщерята! Съзерцаваха в почтителна тишина мъжа на снимката с рамка, мъжа от фотографията, мъжа, който беше бащата на Норма Джийн, мъжа, който имаше мрачна красота, мъжа с гладко гелосаната гъста коса, мъжа с тънки мустачки над горната устна, мъжа с бледите, опърничави и предвидимо полуспуснати клепачи. Мъжът с месестите полуусмихнати устни, мъжът, чийто поглед свенливо отказваше да срещне техните, мъжът с едра като юмрук брадичка и горд орлов нос, с вдлъбнатина на лявата буза, която би могла да бъде трапчинка също като на Норма Джийн. Или белег.

Беше по-възрастен от Гладис, но не много. На около трийсет и пет. Имаше лице на актьор, увереността му бе поза. Носеше шапка с периферия, килната фриволно на гордо вдигнатата му глава, беше в бяла риза с голяма яка, като на костюм от миналото. Мъжът, който сякаш щеше да проговори на Норма Джийн. Тя се вслушваше с всички сили. Сякаш беше оглушала.

Пулсът на Норма Джийн беше като трепкане на крила на колибри. И шумен, изпълваше стаята. Но Гладис не забелязваше и не ѝ се скара. Взираше се екзалтирано и жадно в мъжа на снимката. И произнесе унесено и устремено, все едно пееше:

– Баща ти. Името му е красиво и важно, но не мога да го произнеса. Дори и Дела не знае. Дела може да си мисли, че знае всичко, но не е така. И Дела не трябва да узнава. Дори и след като ти вече видя това. Има усложнения в живота и на двамата, разбираш ли. Когато ти се роди, баща ти беше далече; дори и сега е на голямо разстояние и аз се тревожа за него. Той обича да скита и в някоя друга епоха би бил воин. Всъщност той е рискувал живота си за каузата на демокрацията. В сърцата си с него сме женени – ние сме съпруг и съпруга. Макар да презираме традицията и да не искаме да си го признаем. „Обичам теб и дъщеря ни и един ден ще се върна в Лос Анджелис, за да ви взема“ – това ми обеща баща ти, Норма Джийн. Обеща и на двете ни. – Гладис млъкна и облиза устните си.

Макар да говореше на Норма Джийн, тя почти не забелязваше детето, взираше се в снимката, в която се отразяваше разсеяна светлина. Кожата ѝ беше влажна и гореща, устните ѝ изглеждаха подути, като наранени под яркочервеното червило; ръцете в дантелени ръкавици леко трепереха. Норма Джийн щеше по-късно да си спомни, че се бе опитвала да се съсредоточи в думите на майка си въпреки бученето в ушите и усещането дълбоко в корема ѝ, че ѝ се повдига от вълнение, сякаш много ѝ се ходеше до тоалетната, но не смееше да проговори, нито да помръдне.

– Баща ти имаше договор със Студиото, когато се срещнахме преди осем години в деня след Цветница; никога няма да го забравя! Беше един от най-обещаващите млади актьори, но... е, въпреки вродения си талант и сценично присъствие, „втори Валентино“, така го наричаше самият господин Толбърг, той беше и прекалено недисциплиниран, прекалено нетърпелив и не му пукаше дали ще стане филмов актьор, или не. Не стигат само хубост, стил и лично присъствие, Норма Джийн, трябва и да си изпълнителен. Трябва да си скромен. Трябва да си глътнеш гордостта и да работиш като вол. На жените им се получава по-лесно. Аз също имах договор със студиото за кратко. Като млада актриса се преместих в друг отдел – доброволно! Защото видях, че няма да го бъде. Той беше бунтар, разбира се. Беше дубльор на Честър Морис и Доналд Рийд за известно време. Накрая си тръгна. „Избирам душата си пред кариерата“, така каза.

Гладис се закашля от вълнение. От това от нея се излъчи още по-силен аромат на парфюм, примесен с лимоновия химически мирис, който като че ли се бе пропил в кожата ѝ.

Норма Джийн попита къде е баща ѝ.

Гладис отговори раздразнено:

– Далече, глупаче, казах ти.

Настроението на Гладис се бе променило. Често ставаше така. Филмовата музика също рязко се промени. Вече беше стържеща, като големите опасни вълни, връхлитащи брега, където Дела, задъхана от „кръвно“ и упреци, вървеше с Норма Джийн по сплъстения пясък, за да се „упражнява“.

Никога нямаше да попитам защо. Защо не ми беше казано досега. Защо ми се казваше чак сега.

Гладис окачи пак снимката на стената. Но пиронът потъна в гипсовата замазка и не бе толкова сигурен като преди. Самотната муха продължаваше да бръмчи, удряше се непрекъснато, но изпълнена с надежда, в стъклото на прозореца.

– Проклета муха, бръмчеше, когато умрях – отбеляза тайнствено Гладис. На Гладис това ѝ бе номерът, да говори тайнствено в присъствието на Норма Джийн, макар не задължително на Норма Джийн. По-скоро Норма Джийн беше свидетел, привилегирован наблюдател като очите на кинозрителя, за които главните герои във филма се правеха, че не знаят, или наистина не знаеха. Когато окачи снимката на пирона, тя не изглеждаше така, сякаш щеше да падне, но бяха положени известни усилия, за да е сигурно, че рамката е права. В тези домакински грижи Гладис беше перфекционист, караше се на Норма Джийн, ако детето остави хавлиените кърпи изкривени или ако книгите не са подравнени на полиците. Когато мъжът от снимката отново бе окачен на стената до огледалото на бюрото, Гладис отстъпи назад и леко се отпусна. Норма Джийн продължи да се взира във фотографията като омагьосана.

– Та за баща ти. Това е нашата тайна, Норма Джийн. Достатъчно е да знаеш, че е далече – засега. Но някой близък ден ще се върне в Лос Анджелис. Обещал е.

4.

За мен щеше да се твърди, че съм била нещастна като дете, че детството ми е било изпълнено с отчаяние, но нека ви кажа, че не съм била нещастна. Докато майка ми беше с мен, никога не бях нещастна, а един ден се появи и баща ми, когото също да обичам.

Имаше я и баба Дела1 Майката на майката на Норма Джийн.

Жена със смугла кожа, гъсти като четки вежди и съвсем леки мустаци над горната устна. Дела заставаше по много характерен начин на вратата или на предния вход на сградата с ръце на кръста като чаша с две дръжки. Магазинерите се страхуваха от орловия ѝ поглед и саркастичния ѝ език. Тя беше почитателка на Уилям С. Харт, каубоя с точния мерник, както и на Чарли Чаплин, гения на мимикрията, хвалеше се, че има „добър американски род от първите заселници“, беше родена в Канзас, беше се преместила в Невада, а след това в Южна Калифорния, запознала се и се омъжила за съпруга си, който бе бащата на Гладис и който бил обгазен в Аргонската гора през 1918 г., както укорително разказваше Дела. „Поне е жив. Нещо, за което да благодарим на американското правителство, нали?“

Да, имаше го и дядо Монро, съпруга на Дела. Той живееше с тях в апартамента и на Норма Джийн ѝ бяха дали да разбере, че той не я харесва, но Дядо някак си не беше там. Когато питаха Дела за него, нейният отговор се свеждаше до свиване на раменете и коментара „Поне е жив“.

Баба Дела! Страхотен квартален „образ“.

Баба Дела беше източник на всичко, което Норма Джийн знаеше или си мислеше, че знае за Гладис.

Основният факт за Гладис беше основната загадка относно Гладис: тя можеше да не е истинската майка на Норма Джийн. Не и в този момент.

Защо?

– Само не винете мен – казваше Гладис раздразнено и палеше цигара. – Бог ме е наказал достатъчно.

Наказал? Как?

Ако Норма Джийн се осмелеше да зададе такъв въпрос, Гладис премигваше срещу нея с красивите си сини кръвясали очи, които винаги бяха навлажнени и блестяха.

– Просто недей и ти. След всичко, което Бог направи. Разбра ли?

Норма Джийн се усмихваше. Усмивката не означаваше, че е разбрала, а че е щастлива да не разбира.

Но като че ли се знаеше, че Гладис е имала и „други момиченца“ – „две момиченца“ – преди Норма Джийн. Но къде бяха изчезнали тези сестри?

– Само не винете мен. Дяволите да ви вземат.

И май беше реален факт, че макар Гладис доста да младееше на трийсет и една, вече бе била съпруга на двама мъже.

Наистина си беше реален факт, който самата Гладис с радост признаваше като филмова героиня с комичен навик или тик често да си променя фамилията.

Дела разказваше историята – това бе една от нейните истории на изстрадалата майка – как, след като се родила, Гладис била кръстена Гладис Пърл Монро в Хоторн, окръг Лос Анджелис, през 1902 г. На седемнайсет се омъжила (против волята на Дела) за мъж на име Бейкър и така станала госпожа Гладис Бейкър, но (разбира се!) това не изтраяло дори година и те се развели, а тя се омъжила за „техника Мортенсен“ (бащата на двете изчезнали по-големи сестри?), но и от това нищо не излязло (разбира се!) и Мортенсен също си заминал от живота на Гладис и слава богу. Само че: фамилията на Гладис все още беше Мортенсен в някои документи, които тя не бе сменила и нямаше намерение да сменя, тъй като всичко, свързано с архиви и закони, я плашеше. Мортенсен не беше бащата на Норма Джийн, разбира се, но Мортенсен беше фамилията на Гладис по време на раждането на Норма Джийн. Още един факт, който също вбесяваше Дела – че не било редно фамилията на Норма Джийн официално да е Бейкър, а не Мортенсен.

– Знаете ли защо? – питаше Дела в квартала всеки, който благоволяваше да я изслуша. – Защото това е фамилията, която лудата ми дъщеря мрази най-малко – продължаваше Дела и набираше скорост към истинското разочарование. – Лежа си нощем будна и тъгувам за бедното дете, толкова объркано за произхода си. Трябва да го осиновя и да му дам собственото си име, това е достойно, неопетнено име – Монро.

– Никой няма да осиновява малкото ми момиченце – казваше яростно Гладис, – докато съм жива и мога да го предотвратя.

Жива. Норма Джийн знаеше колко важно е това да останеш жив.

Така се случи, че Норма Джийн Бейкър стана официалното име на Норма Джийн. На седем месеца тя беше кръстена от прочутата евангелистка проповедничка Ейми Семпъл Макфърсън в нейния Ангелски храм на Международната църква на четворното евангелие (към която по онова време Дела принадлежеше) и това щеше да бъде името ѝ до момента, когато то щеше да бъде променено от мъж, който щеше да придобие Норма Джийн за своя „съпруга“, а по-късно щеше пак да бъде сменяно според решенията на мъже. Правех каквото се изискваше от мен. А от мен се изискваше да остана жива.

В рядък миг на майчинска близост Гладис осведоми Норма Джийн, че името ѝ е специално:

– Норма на великата Норма Талмидж, а Джийн – на кого друг? Харлоу. – Тези имена не означаваха нищо за детето, но то виждаше как Гладис потръпва, когато ги произнася. – Ти, Норма Джийн, ще съчетаеш и двете, разбираш ли? В своята собствена специална съдба.

5.

– Е, Норма Джийн! Сега вече знаеш.

Това беше мъдрост, заслепяваща като слънцето. Силна като шамар с опакото на ръката. Начервените устни на Гладис, които толкова рядко се усмихваха, сега се усмихваха. Дишането ѝ бе учестено като след тичане.

– Видя лицето му. Истинският ти баща, който не се казва Бейкър. Но не трябва да казваш на никого, чуваш ли? Дори и на Дела.

– Д-д-а, майко.

Между тънките, очертани с молив вежди на Гладис се появи бръчка.

– Какво, Норма Джийн?

– Да, майко.

– Така е по-добре.

Заекването беше още вътре в Норма Джийн. Но се беше преместило от езика в сърцето ѝ на колибри, където щеше да остане незабелязано.

В кухнята Гладис свали едната си дантелена ръкавица и я прокара около врата на Норма Джийн като гъделичкаща ласка.

Този ден! Облак от щастие като топла влажна мъгла, която се влачи по долините на града. Щастие с всеки дъх.

– Честит рожден ден, Норма Джийн! – промърмори Гладис. – Нали ти казах, Норма Джийн, че това е твоят специален ден.

Телефонът звънна. Но Гладис се усмихна на себе си и не отговори.

Щорите на прозорците бяха внимателно спуснати до первазите. Гладис говореше за „любопитни“ съседи.

Гладис беше свалила лявата си ръкавица, но не и дясната. Като че ли бе забравила за дясната. Норма Джийн забеляза, че по леко почервенялата кожа на голата ѝ лява ръка се бяха отпечатали ромбчета от тясната тюлена ръкавица. Гладис носеше рокля от кафяв креп със силно пристегната талия, висока яка и широка пола, която шумеше, когато се движеше. Норма Джийн не беше виждала тази рокля преди.

Всеки миг бе изпълнен с такава значимост. Всеки миг и всеки удар на сърцето бяха предупредителен знак.

На масата в кухнята Гладис наля сок на Норма Джийн и миризлива „лечебна вода“ за себе си в две чаши за кафе с отчупени парченца. Изненадата беше пандишпанова торта за рождения ден на Норма Джийн!

Бита ванилова сметана за глазура, шест розови свещички и надпис с ален сироп:

ЧЕСТИТ РОЖЕН ДЕН,

НОРМА ДЖИН

От вида на тортата и прекрасния ѝ аромат устата на Норма Джийн се напълни със слюнка. Но Гладис не спираше да бучи:

– Онзи идиот пекарят е изписал погрешно „рожден“ и името ти, а му казах!

С малки затруднения, защото ръцете ѝ трепереха, а може би вибрираше стаята или земен слой дълбоко под тях (в Калифорния никога не се знаеше кое е „истинско“ и кога си „просто ти“), Гладис успя да запали шестте свещички. Задачата на Норма Джийн бе да духне слабите, нервно трепкащи пламъчета. – А сега трябва да си пожелаеш нещо, Норма Джийн – каза Гладис нетърпеливо, като се наведе напред и почти докосна топлото лице на детето. – Пожелавам си ти-знаеш-кой да се върне при нас скоро. Хайде! – Норма Джийн затвори очи, пожела си това и духна всички свещи без една на един дъх. Гладис духна останалата. – Браво. Същото е като молитва. – На Гладис ѝ отне известно време, за да намери подходящ нож, с който да разреже тортата, рови дълго в чекмеджето; накрая намери „месарски нож, не се плаши“ и острието на този дълъг лъскав нож блестеше като слънцето по вълните на Венис Бийч, заслепяваше очите, но пак не можеш да откъснеш очи от него, само че Гладис само го прокара през тортата, смръщена и съсредоточена, като подкрепяше дясната си ръка с ръкавица с лявата без ръкавица, докато режеше големи парчета за двете; тортата беше леко влажна и лепкава в средата и парчетата се разпадаха в чинийките от чашите за кафе, които Гладис ползваше вместо истински чинии. Толкова вкусно! Тортата беше толкова вкусна. Нека ви кажа, че през целия си живот по-нататък не съм яла по-вкусна торта. Майка и дъщеря ядяха лакомо; и за двете това бе закуска, а вече беше след пладне.

– А сега, Норма Джийн: твоите подаръци.

Телефонът пак започна да звъни. А широко усмихнатата Гладис сякаш не го чуваше. Обясняваше, че не е имала време да опакова подаръците на Норма Джийн както трябва. Първият беше красив розов пуловер, плетен на една кука от мека памучна прежда, с малки бродирани розови пъпки вместо копчета, пуловер за по-малко дете може би, защото беше тесен за Норма Джийн, която бе дребна за възрастта си, но Гладис сякаш не забелязваше и възкликна: – Не е ли очарователен! Ти си малка принцеса. – Следваха по-малки дрешки, бели памучни чорапи, бельо (етикетите от магазина за 1 долар още стояха). Гладис от месеци не бе купувала такива неща от първа необходимост за дъщеря си; освен това изоставаше с няколко седмици и с плащанията си за Дела, така че Норма Джийн се развълнува, като си помисли, че Дела ще е доволна от това. Благодари на майка си, а Гладис каза: – О, това е само началото. Ела. – И с драматично завъртане поведе Норма Джийн обратно в спалнята, където красивият мъж от снимката висеше на видно място на стената, после загадъчно подръпна горното чекмедже на бюрото. – Бързо, Норма Джийн! Нещо за теб.

Кукла?

Норма Джийн се повдигна на пръсти и несръчно взе куклата със златисти коси, с кръгли сини очи и розови устни, а Гладис каза:

– Помниш ли, Норма Джийн, кой спеше тук в това чекмедже? – Норма Джийн поклати глава, не. – Не в този апартамент, но в това чекмедже. В същото това чекмедже. Не помниш ли кой спеше тук? – Норма Джийн пак поклати глава. Започваше да стана нервна, Гладис се взираше в нея с широко отворени очи, сякаш наподобяваше куклата, само че очите на Гладис бяха в измито бледосиньо и устните ѝ бяха яркочервени. Гладис каза през смях: – Ти. Ти, Норма Джийн. Ти спеше тук в същото това чекмедже! Тогава бях толкова бедна, че не можех си позволя да ти купя кошче. А това чекмедже беше твоето кошче, когато бе съвсем малко бебе; беше ни достатъчно, нали? – Гласът на Гладис ставаше все по-писклив. Ако в тази сцена имаше музика, тя щеше да е бърза и насечена. Норма Джийн поклати глава, не, лицето ѝ се нацупи, очите ѝ се замъглиха от липсата на спомен, от нежеланието да си спомни, както не помнеше, че е носила пелени или колко трудно е било на Дела и Гладис да я научат да ходи на гърне. Ако бе имала време да разгледа най-горното чекмедже на чамовото бюро и начина, по който то се затваря, щеше да ѝ призлее, както ѝ призляваше от страх на върха на стълби или като гледаше през висок прозорец или като тичаше прекалено близо до водата, когато прииждаше висока вълна, защото как можеше тя, голямо момиче на шест, да се побере в такова малко пространство? И дали някой е затварял чекмеджето, за да заглуши плача ѝ? Но Норма Джийн нямаше време да си мисли за такива неща, защото държеше в ръцете си куклата за рождения си ден, най-красивата кукла, която някога бе виждала отблизо, красива като Спящата красавица в книжката с картинки, златисти къдрици до раменете, копринено меки като истинска коса, по-красиви от светлокестенявите къдрици на Норма Джийн и напълно различни от синтетичната коса на повечето кукли. Куклата имаше малка дантелена нощна шапчица и носеше памучна нощница на цветя, кожата ѝ бе от гладка гума, мека, идеална кожа, а малките ѝ пръстчета бяха перфектно оформени! На малките ѝ стъпала имаше бели памучни терлички, завързани с розови панделки! Норма Джийн изцвърча от вълнение и щеше да прегърне майка си, за да ѝ благодари, но Гладис се стегна едва доловимо, колкото детето да разбере, че не бива да я докосва. Гладис запали цигара и издиша обилна струя дим, пушеше „Честърфийлд“, каквито пушеше и Дела (макар Дела да смяташе пушенето за мръсен слабохарактерен навик, който бе решила преодолее), и каза с примамващ глас:

– Доста се потрудих, за да ти взема тази кукла, Норма Джийн. А сега се надявам да поемеш отговорност за нея. – Отговорността към куклата увисна странно във въздуха.

Колко много щеше Норма Джийн да обича своята руса кукла! Една от най-великите любови на детството ѝ.

Само че: стана неспокойна, че ръцете и краката на куклата бяха така очевидно без кости и меки, че можеха да заемат странни пози. Ако оставиш куклата по гръб, стъпалата ѝ просто се отпускаха.

Норма Джийн заекна:

– К-как се казва тя, майко?

Гладис намери шишенце аспирин, изсипа няколко таблетки в дланта си и ги погълна без вода. И с наперен глас като Харлоу и бавно движение на оскубаните си вежди каза:

– От теб зависи, хлапе. Твоя е.

Норма Джийн положи всички усилия да измисли име на куклата. Опитваше се и се опитваше; но беше като заекване в мислите ѝ: не можеше да измисли никакво име. Разтревожи се, засмука си пръста. Имената са важни! Трябва да знаеш името на човека, иначе няма как да си мислиш за него, а и другите трябва да ти знаят името, иначе закъде си?

Норма Джийн извика:

– Майко, как се казва к-куклата? Моля те.

По-скоро развеселена, отколкото ядосана, Гладис изкрещя от другата стая:

– По дяволите, кръсти я Норма Джийн. И тя е умна колкото теб, кълна се.

След толкова много вълнения детето бе изтощено.

Време беше Норма Джийн да си дремне.

Но телефонът иззвъня. Следобедът преливаше в ранна вечер. И детето си помисли тревожно: защо майка не вдига телефона? Ами ако е татко? Или пък знае, че не е татко, но откъде знае, ако е така?

В приказките на братя Грим, които баба Дела четеше на Норма Джийн, случките бяха като сънища, странни и плашещи като сънища, но не бяха такива. Искаш да се събудиш от тези сънища, но не можеш.

На Норма Джийн ѝ се спеше толкова много! Беше толкова гладна, а бе изяла толкова много торта, бе яла като прасенце от тортата за рождения ден за закуска, повдигаше ѝ се и зъбите я боляха, а може би Гладис бе наляла малко от специалната си безцветна напитка в гроздовия сок на Норма Джийн – „Само един напръстник, да е по-весело“ – очите ѝ сами се затваряха, главата ѝ клюмаше към раменете като дървена, а Гладис трябваше да я заведе до горещата задушна спалня и да я сложи на продъненото легло, където Гладис не обичаше много да спи, върху плюшената кувертюра, та Гладис свали обувките ѝ и – защото винаги бе много прецизна за тези неща – постави хавлиена кърпа под главата на Норма Джийн. „За да не ти текат лигите по възглавницата ми.“ Плюшената кувертюра с цвят на тиква бе едно от нещата, които Норма Джийн разпознаваше от предишните си посещения в другите жилища на майка си, но беше избеляла; бе осеяна с дупки от цигари и мистериозни петна като от ръжда или засъхнала кръв.

На стената до бюрото бащата на Норма Джийн бдеше над нея. Тя го погледна през полузатворените си очи. И прошепна:

– Тат-те.

За първи път! На шестия ѝ рожден ден.

За първи път произнасяше тази дума:

– Тат-те!

Гладис бе пуснала щората на прозореца до перваза, но тя беше стара, напукана щора, която не бе в състояние да спре яркото следобедно слънце. Пламтящото око на Бог. Гневът на Бог. Баба Дела бе горчиво разочарована от Ейми Семпъл Макфърсън и Църквата на четворното евангелие, но въпреки това все още вярваше в това, което наричаше „божието слово“, Светата Библия. „Сложно учение и ние сме предимно глухи за мъдростта му, но това е всичко, което имаме.“ (Но наистина ли беше така? Гладис си имаше своите книги и никога не споменаваше Библията. Тя говореше със страст и страхопочитание за Филмите.)

Слънцето се беше снишило по небето, когато Норма Джийн се разбуди от звъненето на телефона в съседната стая. Разтърсващ звук като подигравка, изпълнен с гняв на възрастен човек, с упрек на мъж. Знам, че си там, Гладис, знам, че слушаш, не можеш да се скриеш от мен. Накрая Гладис грабна слушалката в съседната стая и заговори с висок, завален, почти умолителен глас. Не! Не мога тази вечер, казах ти. Казах ти, че това е рожденият ден на момиченцето ми, искам да го прекарам само с нея – пауза и след това още по-настоятелно, почти през плач и писъци, като ранено животно – Да, казах ти, че имам момиченце. Не ми пука в какво вярваш, аз съм нормален човек, аз съм истинска майка, казах ти, имала съм деца, нормална жена съм и не искам повече мръсните ти пари, не, казах, че не мога да се видя с теб тази вечер, няма да се видя с теб тази вечер, нито утре вечер, остави ме на мира или ще съжаляваш, ако влезеш тук с онзи ключ, ще се обадя на полицията, копеле!

6.

Когато съм се родила на 1 юни 1926 г. в благотворителното отделение на окръжната болница на Лос Анджелис, майка ми изчезнала.

Никой не знаел къде е!

По-късно я намерили скрита, били шокирани и я укорили, казали ѝ: Имате красиво бебе, госпожо Мортенсен, не искате ли да прегърнете красивото си бебе? Момиченце е, време е за кърмене. Но майка ми обърнала лице към стената. От гърдите ѝ течало мляко като гной, но не за мен.

Една непозната медицинска сестра научила майка ми как да ме държи в ръцете си. Как да подпира нежната бебешка главица отзад с една ръка и да поддържа гърба с другата.

Ами ако я изпусна!

Няма да я изпуснеш!

Толкова е тежка и гореща. И... рита.

Тя е нормално здраво бебе. Красавица. Погледни тези очи!

В Студиото, където Гладис Мортенсен бе служителка от деветнайсетгодишна, имаше свят, който можеш да видиш с очите си, и свят, който можеш да видиш през камерата. Единият не представляваше нищо, другият беше всичко. Така с времето майка ми се научила да ме възприема през огледалото. Дори да ми се усмихва. (Но очи в очи! Никога.) В огледалото е като в обектива на камерата, там почти можеш да обичаш.

А бащата на бебето обожавах. Името, което ми каза – нямаше такова. Даде ми 225 долара и телефонен номер ДА СЕ ОТЪРВА ОТ НЕГО. Дали аз наистина съм майката? Понякога не вярвам в това.

Научихме се да се гледаме в огледалото.

Това беше моята приятелка в огледалото. Веднага щом пораснах достатъчно, за да виждам.

Моята Вълшебна приятелка.

В това имаше някаква чистота. Никога не преживявах лицето и тялото си отвътре (където бях безчувствена като в сън), само през огледалото, където имаше острота и яснота. Така можех да се видя.

Гладис се засмя. Боже, това дете никак не изглежда зле, нали? Предполагам, че ще го запазя.

Това е било решение за деня. Не постоянно.

Разнасяли са ме в синята димна мъгла. На три седмици, в одеялце. Жена извикала пиянски О, главата ѝ! Внимавай, сложи си ръката под главата. Друга казала Боже, тук е задимено, къде е Гладис? Мъже надничали и се хилели. Момиченце е, нали? Отдолу сигурно е като коприна. Глааадка.

По-късно един от тях помогнал на майка да ме изкъпе. А после изкъпал нея и себе си! Писъци и смях, стени, покрити с бели плочки. Локви вода на пода. Ароматни соли за вана. Господин Еди бил богат! Притежавал три „хитови заведения“ в Ел Ей, където звездите вечеряли и танцували. Господин Еди по радиото. Господин Еди шегаджията, който оставял банкноти от 20 долара на забавни места: върху леден блок в хладилника, завити в щората на прозореца, между обезобразените страници на „Богатството на американската поезия“, залепена на седалката на мръсната тоалетна.

Смехът на Майка беше пронизителен и пищящ като счупено стъкло.

7.

– Но първо трябва да се изкъпеш.

Думата „изкъпеш“ беше произнесена бавно и чувствено.

Гладис пиеше от своята медицинска вода и не можеше да стои на едно място. От грамофона свиреше „Индигова тъга“, ръцете и лицето на Норма Джийн бяха лепкави от тортата. Беше почти вечер, на шестия рожден ден на Норма Джийн. След това стана вечер. Водата от двата крана се плискаше шумно в ръждясалата стара вана на четири крака в малката баня.

Красивата руса кукла се взираше, седнала върху хладилника. Стъклените ѝ сини очи бяха широко отворени, а розовата ѝ уста все се канеше да се усмихне. Ако я разклатиш, очите се отваряха дори още по-широко. Розовата уста не се променяше. Малките ѝ крачета в мръсни бели терлички бяха разкрачени под много странен ъгъл!

Майка учеше Норма Джийн на думите на песента.

Не си бил тъжен,

не, не, не,

не си бил тъжен,

докато тъгата ти не стане индигова.

След това Майка се отегчи от музиката и потърси някаква книга. Толкова много книги, все още неразопаковани. Гладис беше ходила на уроци по красноречие в Студиото. Норма Джийн обичаше Гладис да ѝ чете, защото това означаваше спокойствие. Не внезапни изблици на смях, ругатни или сълзи. Музиката можеше да причини това. Гладис седеше с почтителен вид и търсеше из „Богатството на американската поезия“, която бе любимата ѝ книга. Тънките ѝ рамене се повдигаха, тя изправяше глава като филмова актриса и вдигаше книгата над себе си.

Не можех за смъртта да спра,

но тя се спря за мене,

в каляска седнахме – до нас

безсмъртието беше.

Норма Джийн слушаше тревожно. Когато Гладис завърши стихотворението, се обърна към Норма Джийн с грейнали насълзени очи.

– Какво е това, Норма Джийн? – Норма Джийн не знаеше. – Един ден, когато майка ти вече няма да е наоколо, за да те спасява, ще разбереш. – Наля си още от бистрата силна течност в чаша за кафе и отпи.

Норма Джийн се надяваше на още стихотворения, стихотворения с рими, стихотворения, които може да разбере, но Гладис като че ли бе приключила с поезията за тази вечер. Не искаше да чете и от „Машина на времето“ и „Войната на световете“, които бяха „пророчески книги“ – „книги, които скоро ще се сбъднат“, както тя казваше понякога с напрегнат, треперещ глас.

– Време е да къпем бебето.

Това беше филмова сцена. Водата шуртеше от крановете и се смесваше с музиката, която почти можеше да се чуе.

Гладис се наведе над Норма Джийн, за да я съблече. Но Норма Джийн можеше да се съблече сама! Беше на шест години. Гладис бързаше и бутна ръцете на Норма Джийн.

– Срамота. Цялата си в торта.

Чакаха ваната да се напълни, и то дълго. Такава голяма вана. Гладис свали роклята си от креп и докато я изхлузваше през главата, косата ѝ се разроши на змиевидни кичури. Бледата ѝ кожа беше лъснала от пот, костите под нея стърчаха, твърдите ѝ малки гърди бяха като стиснати юмруци и опъваха дантеления комбинезон. Норма Джийн почти виждаше огън в наелектризираната коса на Гладис. И във влажните ококорени лимонови очи.

Вятър в палмовите дървета от другата страна на прозореца. Гласовете на мъртвите, така ги наричаше Гладис. Все искаха да влязат вътре.

– Вътре в нас – обясни Гладис. – Защото няма достатъчно тела. Във всеки миг от историята не е имало достатъчно живот. А след войната – ти не помниш войната, защото не си била родена, но аз помня, аз съм ти майка и съм дошла на този свят преди теб – та след войната, в която умряха толкова много мъже и жени, дори деца, има недостиг на тела, да ти кажа. Всички тези бедни души, които искат да проникнат.

Норма Джийн се уплаши. Къде да проникнат?

Гладис закрачи напред-назад, докато чакаше ваната да се напълни. Не беше пияна, не беше надрусана. Беше си свалила ръкавицата на дясната ръка и сега и двете ѝ тънки ръце бяха голи и почервенели на места, кожата ѝ се белеше: не искаше да признае, че това беше работата ѝ в Студиото, шейсет часа на седмица понякога, химикалите проникваха в кожата ѝ през латексовите ръкавици, да, и в косата ѝ, във фоликулите на космите и в белите ѝ дробове, о, тя умираше! Америка я убиваше! Когато започнеше да кашля, не можеше да спре. Да, но защо тогава пушеше? Е, всички в Холивуд пушеха, всички във филмите пушеха, цигарите успокояваха нервите, да, но Гладис теглеше чертата при марихуаната, която вестниците наричаха „трева“; по дяволите, тя искаше Дела да знае, че не е наркоманка; не беше и курва, по дяволите, и никога не го правеше за пари, или почти никога.

И то само когато бе уволнена за осем седмици от Студиото. След големия срив през октомври 1929 г.

– Знаеш ли какво е това? Сривът?

Норма Джийн поклати глава учудена. Не. Какво?

– Ти беше на три години по това време, бебче. Бях отчаяна. Всичко, което направих, беше, за да спася теб.

Вдигна Норма Джийн с тънките си ръце само от мускули и жили, вдигна я и изсумтя, след това потопи стреснатото дете, което риташе и блъскаше, във водата, от която се вдигаше пара. Норма Джийн изхленчи, Норма Джийн не смееше да извика, водата беше прекалено гореща! Пареща! Изгаряща! И се изливаше от крана, който Гладис бе забравила да спре, бе забравила да спре и двата крана, както бе забравила и да провери температурата на водата. Норма Джийн се опита да излезе от ваната, но Гладис я бутна назад.

– Стой мирна. Това трябва да се свърши, и аз ще вляза. Къде е сапунът? Мръс-но.

Гладис обърна гръб на хленчещата Норма Джийн и бързо съблече останалите си дрехи, комбинезон, сутиен, пликчета, захвърли ги весело на пода като танцьорка. Вече гола, тя дръзко влезе в голямата стара вана на четири крака, подхлъзна се, но запази равновесие и след това потопи стройните си бедра във водата, която миришеше силно на борови ароматни соли, седна с лице към уплашеното дете с отворени колене, сякаш да го прегърне или да го предпази, детето, което бе родила преди шест години в агония, отчаяние и обвинения. Къде си? Защо ме заряза? – обърна се към мъжа, който беше неин любовник, чието име не искаше да разкрие дори и по време на родилните болки. Колко неловко, майка и дъщеря във ваната, пълна с вода, която се плискаше на вълни и преливаше през ръба; когато коляното на майка ѝ бутна Норма Джийн по-дълбоко във водата и нивото се качи над устата ѝ, тя започна да се дави и да кашля, а Гладис бързо я измъкна за косата и ѝ се скара.

– Престани, Норма Джийн! Просто престани.

Гладис заопипва за сапуна и започна енергично да го трие в ръцете си. Странно беше, че тя, която се дръпваше при всеки допир на дъщеря си, сега беше гола във ваната заедно с дъщеря си; и на лицето ѝ бе изписан екстаз и то бе порозовяло от жегата. Норма Джийн пак измрънка, че водата е прекалено гореща, толкова гореща, че кожата ѝ не я усеща, а Гладис каза строго:

– Да, трябва да е гореща, има прекалено много мърсотия. По нас и в нас.

Далече в друга стая, приглушен от плискането на водата и укорителния глас на Гладис, се чу звук от ключ в ключалката.

Не беше за първи път. Нямаше и да е за последен.

ГРАД ОТ ПЯСЪК

1.

– Норма Джийн, събуди се! Побързай.

Сезонът на пожарите. Есента на 1934 година. Гласът на Гладис бе зареден с тревога и вълнение.

В нощта миришеше на пушек и пепел – на горящ боклук и отпадъци от инсинератора зад стария жилищен блок на Дела Монро във Венис Бийч, но това не беше Венис Бийч, това беше Холивуд, „Хайланд Авеню“ в Холивуд, където майка и дъщеря живееха най-накрая сами, само двете, както би трябвало да бъде, докато той не дойде за тях. Чу се вой на сирени и долетя мирис на горяща коса, горяща мазнина и тиган за пържене, мирис на мокри дрехи, изгорени по невнимание с ютия. Беше грешка да оставят прозореца на спалнята отворен, защото миризмата проникваше в стаята: задушлива миризма, тежка миризма, която пареше на очите като духнат към лицето пясък. Миризма на реотани от котлона, когато чайникът на Гладис се топеше върху него, след като цялата му вода бе извряла, без тя да забележи. Миризма като от пепелта на вечните цигари на Гладис и от изгорените дупки в линолеума, в розовия килим, в двойното легло с металната табла и възглавниците с гъши пух, което майката и дъщерята деляха, като на изгорените чаршафи, които детето веднага безпогрешно разпознаваше в съня си; тлееща цигара „Честърфийлд“, паднала от ръката на Гладис, докато тя чете до късно през нощта – беше ненаситен читател и страдаше от безсъние. Унасяше се и се събуждаше внезапно и стреснато от – според нея – мистериозно и необяснимо появила се искра, която подпалваше възглавниците, чаршафите, одеялото, а това понякога прерастваше в истински пламъци, които тя отчаяно удряше с книга или списание, за да ги потуши; или както веднъж, с откачения на пожар календар от стената, понякога дори с юмруци; а ако пламъците се разрастваха, Гладис тичаше в банята за чаша вода и я хвърляше върху тях, като намокряше завивките и дюшека. „По дяволите! Какво ли ще последва!“ За такива епизоди си имаше стара насечена музика от немите филми. Норма Джийн, която спеше с Гладис, се будеше на мига и изпълзяваше от леглото, задъхана и нащрек като опитващо се да оцелее животинче; и често именно детето тичаше за вода. Та макар това да си беше истинска тревога и досада посред нощ, беше станало достатъчно обичайно, рутинен спешен случай, достигнал до методичност. Бяхме свикнали да се спасяваме, за да не изгорим живи в леглото. Бяхме се научили да се справяме.

– Дори не бях заспала! Умът ми е прекалено неспокоен. В ума ми е ясен ден. Но пръстите ми внезапно станаха безчувствени. Напоследък се случва така. Свирех на пиано предишната вечер и нищо не излезе. Никога не работя без гумени ръкавици в лабораторията, но химикалите вече са по-силни. Щетата може би вече е нанесена. Виж: нервните окончания на пръстите ми са на практика мъртви, ръката ми дори не трепери.

Гладис протегна споменатата ръка, дясната, към дъщеря си, за да я разгледа, и това май наистина изглеждаше вярно; странно, но след тревогата от горящите завивки и среднощния стрес тънката ръка на Гладис дори не трепереше, просто висеше отпусната от китката, сякаш не беше нейна, нямаше воля над нея, не бе нейна отговорност, леко набръчканата длан бе отворена и обърната навън, бледа, но в същото време със загрубяла и зачервена кожа, красиво оформена ръка, празна.

Имаше и други такива мистерии в живота на Гладис, прекалено много, за да бъдат изброени. Следенето им изискваше непрекъснато бдителност, но – парадоксално – и почти мистична дистанция. „Това ни учи всеки философ от Платон до Джон Дюи: не си тръгваш, преди да ти дойде редът, а когато ти дойде, си тръгваш.“ Гладис щракна с пръсти и се усмихна. За нея това бе оптимизъм.

Затова аз съм фаталистка. Не можеш да спориш с логиката!

Затова съм и толкова добра при спешните случаи. Или бях.

Но с нормалния, ежедневен живот не се справях.

Но в онази нощ пожарите бяха истински.

Не бяха миниатюрни пожари в леглото, които можеха да се потушат с удари или да се удавят в чаши вода, те „бушуваха“ в Южна Калифорния след пет месеца суша и високи температури. Горски пожари, които представляваха „сериозна опасност за живота и собствеността“ в цял Лос Анджелис. Виновни бяха ветровете на Санта Ана: духаха от пустинята Мохаве, отначало нежни като ласка, след това ставаха по-продължителни, по-интензивни, носеха жега и след няколко часа огнени бури избухваха в подножията на каньоните на планината Сан Габриел и продължаваха към Тихия океан. В рамките на двайсет и четири часа бяха избухнали стотици пожари, отделни и слети. В долините Сан Фернандо и Сими духаха изгарящо топли ветрове със скорост от сто и петдесет километра в час. По крайбрежната магистрала се издигаха огнени стени от по три метра, които бяха като живи същества. Огнени полета, огнени каньони, огнени топки като комети на няколко километра от Санта Моника. Искри, носени от вятъра като отровни семена, изригнаха в пламъци в жилищните квартали на Таузънд Оукс, Малибу, Пасифик Палисейдс, Топанага. Разказваха за запалени птици в полет. За безразборно бягащ добитък, пищящ от ужас, и животни, горящи като факли, докато паднат на земята. Огромни дървета, столетни дървета, избухващи в пламъци и изчезващи за минути. Дори подгизнали от вода покриви се подпалваха, сгради експлодираха като бомби. Въпреки усилията на хиляди пожарникари горските пожари продължаваха „да се вихрят извън контрол“ и тежък серен сиво-бял дим закриваше небето на стотици километри във всички посоки. Ако човек гледаше потъмнялото небе през деня, свито до болезнено тънък полумесец, би си помислил, че има постоянно слънчево затъмнение. Би си помислил, казваше майката на уплашената си дъщеря, че това е краят на света, обещан в Откровение на Йоан от Библията: „И силна жега опали човеците, а те похулиха името на Бога“. Но всъщност Бог беше този, който ни бе похулил.

Зловещите ветрове на Санта Ана щяха да духат двайсет дни и двайсет нощи, да носят прах, пясък, пепел и задушаващ мирис на дим, а когато най-накрая пожарите утихнаха, след като заваля дъжд, осемдесет хиляди акра от окръг Лос Анджелис бяха опустошени.

Дотогава Гладис Мортенсен вече беше хоспитализирана в Щатската психиатрична болница в Норуолк от почти три седмици.

Тя беше малко момиче, а от малките момичета не се очаква много да се замислят, а особено ако са хубавички къдрокоси момичета, от тях не се очаква да се тревожат, суетят, пресмятат; но тя можеше да се цупи като миниатюрен възрастен и да размишлява над такива въпроси като: как избухва пожарът? Дали тръгва от една-единствена искра, първичната искра, която се появява от нищото? От клечка кибрит или запалка, дошли от нищото? Но защо?

– Защото е от слънцето. Пожарите са от слънцето. Слънцето е огън. Затова Бог е огън. Вярвай в Него и ще бъдеш изгорена до въглен. Сложи ръката си в неговата и ще бъдеш изгорена до въглен. Няма Бог Отец; по-скоро вярвам в Уилям Клод Фийлдс. Той съществува. Кръстена съм в християнската религия, защото майка ми беше объркана душа, но аз не съм глупава. Аз съм агностик. Вярвам, че науката ще спаси човечеството, може би. Лек за туберкулозата, лек за рака, евгеника за подобряване на расата и евтаназия за безнадеждните. Но моята вяра не е много силна. И твоята няма да бъде, Норма Джийн. Факт е, че ни е писано да живеем в тази част на света. Южна Калифорния. Беше грешка да се заселваме тук. Баща ти... – Тук дрезгавият глас на Гладис омекна, както ставаше винаги, когато говореше за отсъстващия баща на Норма Джийн, сякаш той можеше да се навърта наоколо и да слуша. – Той нарича Лос Анджелис „Град от пясък“. Построен е върху пясък и е пясък. Пустиня. Валежите са под 650 мм на година. Или пък прекалено много дъжд и внезапни наводнения. На такова място не бива да живеят хора. Така че ние сме наказани. Заради гордостта и глупостта си. Земетресения, пожари, въздухът ни задушава. Някои от нас са родени тук, а някои ще умрат тук. Това е пакт, който сме сключили с дявола. – Гладис млъкна, останала без дъх. Докато шофираше, както сега, Гладис бързо оставаше без дъх, сякаш полагаше физически усилия за бързата скорост, макар да говореше спокойно, дори любезно. Движеха се по притъмнелия „Колдуотър Каниън Драйв“ над „Сънсет Булевард“ и беше 1.35 през първата нощ с пожари в Лос Анджелис, Гладис бе викала, за да събуди Норма Джийн, и я бе измъкнала по пижама и боса от бунгалото в своя форд от 1929 г., бе я накарала да бърза, бърза, бърза и да бъде много тиха, за да не чуят другите наематели. Самата Гладис беше в черна дантелена нощница, върху която набързо бе метнала прокъсано зелено копринено кимоно, подарък от господин Еди отпреди много години; тя също беше боса и без обувки, а рошавата ѝ коса бе вързана с шал, слабото ѝ лице бе застинало и царствено, намазано с крем, който току-що бе започнал да полепва с носени по въздуха прашинки и пепел. Какъв вятър само, какъв сух, горещ, зъл въздушен поток се носеше през каньона! Норма Джийн бе прекалено ужасена, за да плаче. Толкова много сирени! Човешки викове! Странни пронизителни звуци, които можеше и да са писъци на птици или животни. (Койоти?) Норма Джийн беше видяла ярките отражения на пожарите по облаците в небето, небето на хоризонта отвъд ивицата „Сънсет“, небето над това, което Гладис наричаше „оздравителните води на Тихия океан, които са прекалено далече“; небето, осеяно с близки силуети на люлени от вятъра палмови дървета, чиито изсъхнали разбъркани листа се късаха на парчета, бе помирисала преди часове дима (не само от изгореното в леглото на Гладис, но все още не се бе досетила какво става, нито го осъзнаваше и в момента. Защото не бях любопитно дете, може да се каже, че бях приемащо дете, отчаяно надяващо се дете, че майка му кара форда в грешната посока.

Не далече от парещия и задушаващ дим, а към него.

Но Норма Джийн би трябвало да разпознае знаците: Гладис говореше спокойно. С онзи неин глас, който беше приятен, логичен.

Когато Гладис беше себе си, наистина себе си, тя говореше с равен, безизразен глас, от който са изстискани удоволствието и всички емоции, както със сила се изстисква и последната капка влага от мокър парцал; в такива случаи тя не те гледаше в очите; притежаваше умението да гледа през теб, както би гледала сметачна машина, ако имаше очи. Когато Гладис не беше на себе си или беше напът да изпадне в това състояние, започваше да говори бързо, на откоси от думи, които не можеха да догонят нейната препускаща и бълбукаща мисъл; или говореше спокойно, логично като някоя от учителките на Норма Джийн, казваше неща, които всички знаеха.

– Това е пакт, който сме сключили с дявола. Дори онези от нас, които не вярват в дявола.

Гладис рязко се обърна към Норма Джийн, за да я попита дали слуша.

– Д-да, майко.

Дявол? Пакт? Как?

Отстрани на пътя имаше блед, излъчващ светлина предмет, не беше бебе, вероятно кукла, изхвърлена кукла, макар първата паническа мисъл да беше, че е бебе, изоставено от бързане пред пожарите, но разбира се, че трябва да е била кукла. Гладис като че ли не забеляза, докато колата преминаваше, но Норма Джийн усети пробождащ ужас – тя бе изоставила куклата си на леглото! Беше объркана и разстроена, когато превъзбудената ѝ майка я бе събудила и повела набързо към колата, сирени и светлини, мирис на дим, Норма Джийн бе оставила златокосата си кукла да изгори; куклата вече не беше толкова златокоса като преди и бледата ѝ гладка като гума кожа вече не беше толкова безупречна, дантелената шапчица отдавна бе изчезнала и нощницата на цветя и малките криви крачета в бели терлички бяха непоправимо изцапани, но Норма Джийн обичаше своята кукла, единствената ѝ кукла, безименната ѝ кукла, куклата ѝ за рождения ѝ ден, която така и не кръсти, наричаше я просто Кукла, а по-често нежно само „ти“, както се говори в огледалото на себе си, без нужда от официално име. Сега Норма Джийн се разплака.

– О, ами ако къщата изгори, майко? Забравих си куклата!

Гладис изсумтя презрително.

– Онази кукла! Ще имаш късмет, ако наистина изгори. Срамна работа.

Гладис трябваше да се съсредоточи върху шофирането си. Мръснозеленият ѝ форд от 1929 година беше втора – или трета – ръка, купен за 75 долара от приятел на приятел, проявил „съчувствие“ към Гладис, самотна разведена майка; не беше кола, на която можеше да се разчита, и спирачките бяха особени, трябваше да стиска волана здраво с две ръце към върха и да се привежда много напред, за да вижда по-добре през предното стъкло, по което имаше паяжина от пукнатини, и над капака. Тя беше в спокойно състояние, съзнателно постигнато състояние, беше глътнала половин чаша силна напитка, напитка за успокояване, даваща увереност, не джин, не уиски, не водка, но шофирането по Ивицата и нагоре по склоновете си беше предизвикателство тази вечер, защото имаше коли на спешни екипи с техните виещи сирени и заслепяващи светлини, а на „Колдуотър Каниън Драйв“ по тясното шосе се движеха и други коли в обратна посока, надолу, фаровете им бяха толкова заслепяващи, че Гладис ругаеше и ѝ се искаше да си бе сложила слънчевите очила; а Норма Джийн премигваше през пръстите си, но успяваше да зърне бледите тревожни лица зад предните стъкла. Защо караха нагоре по склона, защо отиваха в планината, защо в тази нощ на пожари? Това беше въпросът, който детето не задаваше, макар вероятно да си мислеше, че ако баба ѝ Дела беше жива, би предупредила Норма Джийн да внимава за „промените в настроението“ на Гладис и би я накарала да обещае, ако нещата станат „опасни“, веднага да ѝ се обади по телефона. „И аз ще дойда с такси, ако трябва, дори да струва пет долара“, беше казала Дела мрачно. Телефонът, който беше дала на Норма Джийн, не беше точно на баба Дела, а на управителя на сградата и Норма Джийн го бе научила наизуст, откакто бе отишла да живее при Гладис, откакто триумфално бе отведена да живее с Гладис преди повече от година в квартирата на Гладис на „Хайланд Авеню“ близо до „Холивуд Боул“. Този номер Норма Джийн щеше да помни до края на живота си – VB 3-2993 – макар никога да не се осмели да го набере и в онази нощ през октомври 1934 година баба ѝ беше вече мъртва от много месеци, дядо ѝ Монро бе мъртъв дори от по-отдавна и на този номер нямаше никой, на когото да се обади, ако се бе осмелила да го набере.

На този номер нямаше никой, на когото Норма Джийн можеше да се обади.

Баща ми! Ако знаех номера му, без значение къде беше, можех да му се обадя. Да му кажа: „Майка има нужда от теб сега, моля те, ела да ни помогнеш“. И вярвах, че той ще дойде. Вярвах в това.

Напред, на входа на „Мълхоланд Драйв“, имаше огнена барикада. Гладис изруга – „По дяволите!“ – и заби рязко спирачки. Бе възнамерявала да ги закара високо в планината, високо над града, без значение какъв беше рискът от пожар, независимо от сирените и спорадичните огнени проблясъци, свирещите горещи ветрове на Санта Ана, които напираха срещу колите дори по участъците на завет по „Колдуотър Каниън Драйв“. В тези усамотени престижни хълмове като Бевърли Хилс, Бел Еър и Лос Фелис имаше частни резиденции на филмови „звезди“, покрай чиито порти Гладис често возеше с колата Норма Джийн на неделни екскурзии, когато можеше да си позволи бензина, щастливи времена за майка и дъщеря, това правехме двете заедно, вместо да ходим на църква, но сега беше посред нощ и въздухът бе натежал от дим, къщите не се виждаха и вероятно частните резиденции на звездите горяха и затова шосето беше барикадирано. И затова няколко минути по-късно, когато Гладис се опита да обърне на север по „Лоръл Каниън Драйв“, където се виждаха светлините на паркираните коли на спасителните екипи, тя бе спряна от униформени полицаи.

Те я попитаха грубо къде, по дяволите, отива и Гладис обясни, че живеела на „Лоръл Каниън“, квартирата ѝ била там и тя имала право да се прибере у дома, а полицаите я попитаха къде точно живее, Гладис каза: „Това си е моя работа“. А те се приближиха, светнаха с фенерчето право в лицето ѝ; бяха подозрителни, скептични, попитаха кой е в колата заедно с нея, а Гладис отвърна през смях: „Е, не е Шърли Темпъл“. Единият от полицаите дойде да говори с нея, той беше от администрацията на шерифа на окръг Лос Анджелис, взираше се в Гладис, която дори с мазната маска от крем беше жена с осанка и красавица, жена от класическия тип на енигматичната Гарбо, ако не се вглеждаш прекалено; тъмните ѝ широко отворени очи бяха огромни за лицето ѝ, дългият ѝ нос бе с елегантни кости и восъчен връх, устните ѝ бяха дебели и начервени; преди да избяга в тъмното в тази нощ на нощите, тя бе отделила време да си сложи червило, защото никога не се знае кога някой може да оглежда и съди; полицаят разбра, че нещо не е наред, пред него бе една объркана сравнително млада жена, полугола, с паднало от раменете ѝ копринено зелено кимоно и нещо като дрипава черна нощница под него, малки гърди, отпуснати и меки, а до нея седеше уплашено дете с несресана къдрава коса, по пижама и босо; дете с кръгло, бузесто лице, зачервена кожа и пътечки от сълзи в саждите по страните си. И детето, и майката кашляха, а жената си говореше сама, беше възмутена, гневна, кокетна, уклончива, настояваше, че е поканена в частна резиденция на самия връх на „Лоръл Каниън“: „Собственикът има огнеупорен палат. Дъщеря ми и аз ще бъдем в безопасност там. Не мога да ви кажа името на този мъж, полицай, но това е име, което знаете. Той е във филмовата индустрия. Това малко момиче е негова дъщеря. Това е град от пясък и нищо няма да издържи дълго, но ние ще оцелеем“. Имаше някаква войнственост в дрезгавия глас на Гладис.

Полицаят информира Гладис, че съжалява, но тя трябва да обърне; на никого не било позволено да отива нагоре по хълмовете тази вечер, евакуират семействата надолу, тя и дъщеря ѝ ще са на по-безопасно място обратно в града. Гладис избухна: „Не ми се дръжте надменно, полицай. Не ми казвайте какво да правя“. Полицаят поиска да види шофьорската книжка и талона на Гладис, а тя му каза, че тези документи не са у нея, защото тръгнала набързо заради пожара, той какво очаквал, но му подаде пропуска си за студиото, който той погледна набързо и ѝ го върна обратно, като каза, че „Хайланд Авеню“ е в по-безопасната част от града, поне засега, затова имала късмет и би трябвало да се върне незабавно у дома; а Гладис му се усмихна гневно и отвърна: „Всъщност, полицай, искам да видя ада отблизо. Да се подготвя“. Говореше със своя дрезгав секси глас като на Харлоу; внезапната промяна бе объркваща. Полицаят се намръщи, докато Гладис се усмихваше съблазнително и разпускаше косата си от шала по раменете си. Преди беше много чувствителна по отношение на косата си, но сега не я беше подрязвала и не ѝ бе правила прическа от месеци; виждаше се снежнобял кичур като светкавица от комикс на лявото ѝ слепоочие. Полицаят се почувства неловко и каза на Гладис, че трябва да обърне, можели да ѝ осигурят ескорт, ако се нуждае от такъв, но това било заповед, иначе трябвало да я арестуват. Гладис се изсмя. „Да ме арестувате! Затова, че си карам колата!“ И след това каза по-трезво: „Извинявайте, полицай. Моля ви, не ме арестувайте“. И после шепнешком, за да не чуе Норма Джийн: „Ще ми се да може да ме простреляте“. Полицаят изгуби търпение. „Госпожо, вървете си. Вие сте пияна или друсана и никой няма време за това тази вечер. Казвате нещо, заради което можете да загазите.“ Гладис стисна ръката му, видно беше, че той е просто мъж в униформа, на средна възраст, с тъжни подпухнали очи и уморено лице, лъскава значка, униформа, кожен колан на кръста и скрит в кобура пистолет; изпитваше съжаление към тази жена и малкото ѝ момиченце, намазаното ѝ с крем лице, широко отворените очи, алкохолният ѝ дъх, или поне лош дъх, който никак не бе здравословен, но той искаше двете да си тръгнат, другите полицаи го чакаха, нямаше да спят цяла нощ. Мъжът учтиво махна пръстите на Гладис от ръката си, а Гладис каза игриво: „Дори да ме простреляте, полицай, ако се опитам да премина през тази барикада например, вие не бихте простреляли дъщеря ми. Тя ще остане сираче. Тя е сираче. Но не искам да го знае, дори да я обичах. Искам да кажа, дори да не я обичах. Всички знаем, че никой не е виновен, задето се е родил“.

„Госпожо, права сте. А сега си вървете. Става ли?“

Полицаите гледаха как мръснозеленият стар форд на Гладис с мъка прави обратен завой по тесния планински път и клатеха глави, озадачени и изпълнени със съжаление, а Гладис се гневеше, все едно правеше стриптийз пред очите на непознати мъже.

– Мислят си техните тайни, мръсни, мъжки мисли.

Но Гладис успя да направи обратен завой и пое на юг по „Лоръл Каниън“ обратно към „Сънсет“ и към града. Лицето ѝ лъщеше от мазнината и начервената ѝ уста трепереше от възмущение. Норма Джийн седеше до нея, покосена от объркващ срам. Беше чула, но не бе съвсем разбрала това, което Гладис бе казала на полицая. Вярваше, но не беше съвсем сигурна дали това е вярно – че Гладис играеше роли, както често правеше, в тези нейни разгорещени състояния, в които не бе съвсем на себе си. Но си беше факт, неоспорим като филмова сцена, а и други бяха ставали свидетели на това, че майка ѝ Гладис Мортенсен, която беше толкова горда, независима, лоялна към Студиото, решена да бъде жена с кариера и неприемаща подаяния от никого, току-що се бе държала като луда и бе оставила хората да я зяпат и съжаляват. Така си беше! Норма Джийн избърса очите си, лютеше им от дима и не спираха да сълзят, но тя не плачеше; тя се опитваше да мисли: възможно ли беше баща ѝ да ги е поканил в къщата си? През всичките тези години той бе живял само на няколко километра от тях? На върха на „Лоръл Каниън Драйв“? Но защо тогава Гладис искаше да кара нагоре по „Мълхоланд Драйв“? Да не би да е искала да заблуди полицаите, да ги насочи по грешна следа? (Това беше често използвана и любима фраза на Гладис: „Насочи ги по грешна следа“.) Когато по време на неделните им разходки Гладис возеше Норма Джийн покрай палатите на звездите и другите „от филмовата индустрия“, тя понякога намекваше: баща ти може би живее наблизо, баща ти може да е бил гост на някое парти тук. Но Гладис никога не обясняваше повече; идеята беше всичко да се приема лековато; като някои от предупрежденията и предсказанията на баба Дела – ако не лековато, поне не буквално – това бяха намеци като намигвания; очакваше се да изпиташ моментно вълнение, но нищо повече. Затова Норма Джийн потъваше в размишления каква е истината и дали изобщо има някаква „истина“, защото животът в действителност не е гигантски пъзел; в пъзела всички парчета пасват напълно и красиво, дори няма значение, че изобразеният на него пейзаж е красив като в приказка, а само че картината е завършена: можеш да я видиш, можеш да ѝ се дивиш, можеш дори да я унищожиш, но я има. Беше разбрала още преди да навърши осем, че в живота нищо не е завършено.

Но Норма Джийн можеше да си спомни как баща ѝ се навежда над кошарката ѝ. Беше бяла ракитена кошарка с розови панделки. Гладис ѝ я бе посочила на една витрина на магазин: „Виждаш ли това? Ти имаше същата, когато беше бебе. Помниш ли?“. Норма Джийн бе поклатила тихо глава: не, не помнеше. Но по-късно споменът изплува като в сън, сън наяве в училище, като рискуваше да ѝ се скарат, както често ставаше (в това ново училище в Холивуд, където никой не я харесваше), тя наистина си спомни кошарката, но най-вече си спомни как баща ѝ се навежда над нея и се усмихва, а Гладис се бе облегнала на рамото му. Лицето на баща ѝ беше кръгло и с изразени скули, красиво и леко иронично, лице като на Кларк Гейбъл, гъстата му черна коса сресана назад на лимба, също като на Кларк Гейбъл. Имаше тънки елегантни мустаци, гласът му беше дълбок, богат баритон и той произнесе: обичам те, Норма Джийн, и един ден ще се върна в Лос Анджелис, за да заявя, че си моя. После я целуна нежно по челото. И това под погледа на усмихнатата, изпълнена с любов нейна майка.

Толкова ярък спомен!

Толкова по-„реален“ от това, което я заобикаляше.

Норма Джийн изстреля:

– Б-бил е тук? Татко? През цялото това време? Защо не е дошъл да ни види? Защо не сме с него сега?

Гладис сякаш не я чу. Гладис губеше искрящата си енергия. Тя се потеше под кимоното и излъчваше силен мирис. А и нещо не беше наред с предните фарове на колата: лъчите бяха отслабнали или пък стъклата бяха покрити с мръсотия. Предното стъкло също бе покрито с фин слой сажди. Горещите ветрове бутаха колата, змиевидни спирали прах летяха покрай тях. На север от града бушуваха масивни облаци с присветващи пламъци. Навсякъде се носеше тежка миризма на изгоряло: горяща коса, горяща захар, горящ боклук, гниеща растителност, смет. Тя всеки миг щеше да закрещи. Не можеше да понася повече!

Тогава Норма Джийн повтори въпросите си на по-висок глас, тревожен детински глас с тембър, който би трябвало да знае, че майка ѝ не може да търпи. Питаше къде е баща ѝ. Дали беше живял толкова близо до тях през цялото време? Но защо...

– Млъквай! – Бърза като гърмяща змия, ръката на Гладис скочи от волана и зашлеви с опакото на дланта шамар в трескавото лице на Норма Джийн. Норма Джийн изхлипа и се сви в ъгъла на седалката, като придърпа колене към гърдите си.

В подножието на „Лоръл Каниън Драйв“ имаше отбивка и когато Гладис пое по нея и измина известно разстояние, стигна до втора отбивка, а когато най-накрая, възмутена и хълцаща, стигна до по-голяма улица, не я позна, не знаеше дали това е „Сънсет Булевард“ и ако е така, къде точно по него се намира; накъде да завие, за стигне до „Хайланд Авеню“? Беше два часът в неведома нощ. Отчаяна нощ. С разплакано и хленчещо дете до нея. Тя беше на трийсет и четири години. Никой мъж вече нямаше да я погледне с копнеж. Беше отдала младостта си на Студиото и колко жестока бе отплатата! Караше по отбивката, струйки пот се стичаха по лицето ѝ, оглеждаше наляво, надясно и пак наляво.

– О, боже, накъде да тръгна, за да се прибера?

2.

Имало едно време. На пясъчния ръб на великия Тих океан.

Имало едно село, тайнствено място. Където светлината на повърхността на морето била златна. Където небето било мастиленочерно нощем и по него премигвали звезди. Където вятърът бил топъл и нежен като ласка.

Където малко момиченце стигнало до оградена със стена градина! Стената била направена от камък и била шест метра висока, покрита с красиви яркочервени бугенвилеи. Отвътре долитала птича песен, музика и звук от фонтан! И гласове на непознати хора, смях.

Никога не можеш да се изкачиш по тази стена, не си достатъчно силна; момичетата не са достатъчно силни; момичетата не са достатъчно едри; тялото ти е крехко и чупливо като на кукла; тялото ти е кукла; тялото ти е предназначено другите да му се възхищават и да го галят; тялото ти ще бъде използвано от другите, не от теб; тялото ти е сластен плод, от който другите да отхапват и да му се наслаждават; тялото ти е за другите, не за теб.

Малкото момиченце се разплака! Сърцето на малкото момиченце беше разбито.

Тогава дойде кръстницата вълшебница и му каза: Има таен начин да влезеш в оградената със стена градина!

В стената има скрита врата, но ти трябва да чакаш като добро момиченце тази врата да се отвори. Трябва да чакаш търпеливо и тихо. Не трябва да чукаш на вратата като непослушно момче. Не трябва да викаш и да крещиш. Трябва да спечелиш портиера – стар, грозен зеленокож гном. Трябва да го накараш да те забележи. Трябва да го накараш да ти се възхищава. Трябва да го накараш да те желае. И тогава той ще се влюби в теб и ще изпълнява желанията ти. Усмихни се! Усмихни се и бъди щастлива! Усмихни се и се съблечи! Защото Вълшебната приятелка в огледалото ще ти помогне. Твоята Вълшебна приятелка в огледалото е много специална. Старият, грозен зеленокож гном ще се влюби в теб и скритата врата в стената покрай градината ще се отвори за теб, само за теб, а ти ще пристъпиш вътре засмяна от щастие; вътре в градината ще има разкошни цъфнали рози, колибри, шарени врабчета, музика, плискащ фонтан, очите ти ще се разширят от тези чудеса, защото старият, грозен зеленокож гном всъщност е бил принц, но под влиянието на зла магия ще коленичи пред теб и ще ти поиска ръката, ти ще заживееш с него щастливо в неговото Градинско кралство; никога повече няма да си самотно, нещастно малко момиченце.

Стига да останеш със своя принц в оградената градина.

3.

– Норма Джийн? Веднага се прибирай.

Предишното лято баба Дела викаше така Норма Джийн често, прекалено често, от стълбите на кооперацията си. Слагаше ръце като фуния пред устата си и на практика ревеше. Старата жена, изглежда, се тревожеше все повече за малката си внучка, сякаш бе прозряла някаква истина, която никой друг не знаеше.

Но аз се криех. Бях лошо момиче. Последния път, когато баба ме повика.

Беше ден като всеки друг. Почти. Норма Джийн си играеше с две малки приятелки на плажа; и тогава от небето се спусна птица, онзи глас: „Норма Джийн! НОРМА ДЖИЙН!“. Двете малки момиченца погледнаха към Норма Джийн и се закикотиха, може би изпитаха съжаление към нея. Норма Джийн издаде долната си устна и продължи да копае в пясъка. Няма! Не можеш да ме накараш.

В квартала всички познаваха Дела Монро, която беше като герой от филма „Влекачът Ани“. Позната гледка от църквата, където (и свидетелите се кълняха в това!) бифокалните ѝ очила се запотявали, докато пеела. А след това Дела безсрамно буташе Норма Джийн напред, преди другите, за да може младият рус свещеник да се възхищава на внучката ѝ и нейните къдрици като на Шърли Темпъл и официалната ѝ неделна рокля, както той винаги правеше. Усмихнат казваше: „Бог те е благословил, Дела Монро! Сигурно си му много благодарна“.

Дела се засмиваше и въздишаше. Тя не беше от хората, които приемаха дори искрените комплименти без хитър обрат. „Така е. Само да не беше майката на Норма Джийн.“

Баба Дела не вярваше в глезенето на децата. Вярваше силно, че трябва да ги караш да работят от ранна възраст, както бе работила самата тя цял живот. Съпругът ѝ вече бе починал, а пенсията му беше „мизерна“ – „жълти стотинки“. Дела продължаваше да работи. „Няма почивка за лошите!“ Гладеше в обществена пералня на „Оушън Авеню“ и шиеше за местна шивача, когато нямаше как да го избегне, гледаше бебета в апартамента си: справяше се. Беше родена на границата и не бе глупава срамежлива мимоза като някои от онези абсурдни женски във филмите и като собствената си невротична дъщеря. О, Дела Монро мразеше „любимката на Америка“ Мери Пикфорд! Отдавна подкрепяше 19-ата поправка, даваща право на жените да гласуват, и бе гласувала на всички избори след есента на 1920 г., беше опърничава, с остър език и къс фитил; но мразеше филмите по принцип, защото бяха фалшиви като фалшива монета, възхищаваше се на Джеймс Кагни в „Обществен враг“, който бе гледала три пъти – онова кораво петле, което не се колебаеше да напада враговете си, но прие съдбата си, когато го увиха в бинтове като мумия и го захвърлиха на прага, след като разбра, че му е дошло времето. По същия начин се възхищаваше на момчето убиец в „Малкия Цезар“, Едуард Г. Робинсън, който говореше кисело с момичешката си уста. Те бяха достатъчно мъже, за да приемат смъртта, когато им дойде времето.

Когато ти дойде времето, край. Баба Дела, изглежда, смяташе това за радостен факт.

Понякога, след като Норма Джийн беше помагала на Дела цял предобед да чисти апартамента, да мие и суши чиниите, Дела я водеше на специален излет, за да хранят дивите птици. Най-щастливото време на Норма Джийн! Тя и баба ѝ разхвърляха парченца хляб върху песъчливата почва на някой празен терен, стояха и гледаха от близко разстояние как птиците долитат предпазливи, но и гладни, облак от крила, бързо стрелкащи се малки човки. Гълъби, плачещи гургулици, авлиги, шумни свраки. Рояци черноглави врабчета. А в храстите и сред лианите хвърчаха колибри, не по-големи от бръмбари. Дела смяташе, че тази малка птица е способна да лети назад и настрани, за разлика от всяка друга птица, „измамен малък дявол“, почти опитомен, но отказваше да яде трохи или семена. Норма Джийн бе очарована от тези пъстри птици с алени и зелени пера, които блестяха като метал на слънцето и махаха толкова бързо с криле, че се виждаха размазано; забиваха дългите си като игли клюнове в цветята и смучеха храна, висейки във въздуха. След това рязко отлитаха!

– О, бабо, къде отидоха?

Баба Дела свиваше рамене. Настроението ѝ да бъде баба и да угажда на самотно дете бе преминало.

– Кой да знае? Там, където отиват птиците.

След смъртта ѝ коментираха, че Дела Монро била остаряла, след като съпругът ѝ си отишъл. Макар че, когато беше жив, тя се оплакваше от него на всеки, който беше готов да я изслуша: пиенето му, „лошите бели дробове“, „лошите навици“. И тъй като Дела беше едра, лицето ѝ се зачервяваше от високото кръвно, не се беше грижила разумно за здравето си.

Обикаляше квартала като платноходка, за да търси внучката си. Пускаше Норма Джийн да си играе навън, но скоро пак искаше да я прибира вътре. Казваше, че спасявала малкото момиченце от майка му.

– Онази, която разби сърцето на собствената си майка.

Августовски следобед, ослепително слънце и жега, а нямаше никого друг освен няколко деца зад жилищния блок. Баба Дела изведнъж получи предчувствие, че нещо ще се случи, нещо лошо, затова се осмели да излезе в горещината и се развика „Норма Джийн! Норма Джийн!“ по такъв начин, все едно сатърът на месаря се стоварваше, едно-две-три, едно-две-три, викаше от предната алея, от страничната алея, от празния паркинг, а Норма Джийн и приятелките ѝ тичаха надалече и се кикотеха. Криех се и не отговарях, а тя не можеше да ме види! Норма Джийн обичаше баба си, която беше единственият жив човек, който истински я обичаше, единственият жив човек, който я обичаше, без да иска да я наранява, а само да я защитава. Но съседските момчета я наричаха „дърт дебел слон“ и когато го чу, Норма Джийн се засрами.

Така че Норма Джийн се криеше. След известно време, когато вече не чуваше Дела да я вика, тя реши, че все пак ще е най-добре да се прибере; върна се от брега с вид на дивачка, пулсът ѝ гърмеше в ушите ѝ, а стара жена на възрастта на баба ѝ ѝ се скара: Ти! Баба ти те вика, госпожичке! Норма Джийн бързо влезе в сградата и затича нагоре по стълбите към третия етаж; както беше правила толкова пъти, като знаеше, че този път ще бъде различно, защото всичко бе много тихо, от онази неподвижност, след която във филмите следваше изненада, а често тази изненада те караше да крещиш, не можеше да се подготвиш за нея. О, виж! – Вратата на апартамента на баба ѝ беше отворена. Което не беше редно. Норма Джийн знаеше, че не е редно. И знаеше какво ще намери вътре.

Защото баба и преди е падала, докато съм си била у дома. Губи равновесие, изведнъж ѝ се завива свят. Намирала съм я на пода в кухнята замаяна, стенеща и силно задъхана, без да знае какво се случва с нея, помагам ѝ да се изправи, тя сяда на стол, нося ѝ хапчетата и ледени кубчета, увити в кърпа, които притиска към лицето си, а то е толкова горещо, че е страшно, но след това тя се разсмива и аз знам, че всичко е наред.

Само че този път не беше. Баба ѝ лежеше на пода в банята, огромно потящо се тяло, заклещено между ваната и тоалетната, които тази сутрин бяха излъскани, миризмата на почистващ препарат беше като упрек срещу човешката слабост, баба Дела лежеше на хълбок като риба на сухо, лицето ѝ бе огромно и кървавочервено, очите ѝ бяха полуотворени и без фокус, дишането ѝ беше хрипливо.

– Бабо! Бабо! – Беше като сцена от филм, но в същото време напълно реално.

Баба Дела посегна сляпо към ръката на Норма Джийн, сякаш искаше да бъде издърпана. Издаваше задавени гърлени звуци, отначало неразбираеми. Не беше гневна, не се караше. О, това никак не беше редно! Норма Джийн го знаеше. Коленичи до баба си и я лъхна миризма на болна обречена плът, на пот, газове от червата, веднага го позна – мирис на смърт. И се разплака: „Бабо, не умирай!“. Покосената жена сграбчи в спазъм ръката на Норма Джийн и почти ѝ счупи пръстите, но успя да каже, произнасяйки всяка дума с усилие, но твърдо, сякаш с огромна сила забива пирон: „Бог да те благослови, дете, обичам те“.

4.

Вината беше моя! Баба умря по моя вина.

Не ставай глупава. Никой няма вина.

Не отидох, когато ме викаше! Бях лоша.

Виж, вината е на Бог. А сега заспивай.

Майко, тя може ли да ни чуе? Баба може ли да ни чуе?

Боже, надявам се, че не.

Аз съм виновна за това, което се случи с баба. О, мамо...

Не съм „мама“, отвратителна малка идиотко! Дойде ѝ времето, това е.

Използваше острия си лакът, за да отблъсне детето. Не искаше да го плесне, защото не искаше да използва разранените си зачервени ръце.

(Ръцете на Гладис! Изпитваше ужас, че от химикалите ракът се е разпространил в костите ѝ.)

И не ме докосвай, по дяволите. Знаеш, че не мога да го понасям.

Неспокойно време за родените под знака на зодия Близнаци. Трагичните близнаци.

Когато в лабораторията за негативи се получи обаждане за Гладис Мортенсен, трябваше да я извеждат на почивки, толкова беше уплашена. Шефът ѝ – господин Х, който някога беше влюбен в нея; да, той я бе умолявал да се омъжи за него, щеше да изостави семейството си заради нея, когато тя му бе асистентка през 29-а година, преди да бъде понижена заради болест, която не беше по нейна вина – ѝ подаде слушалката в пълно мълчание. Обвитата в гума жица беше извита като змия. Това нещо беше живо, но Гладис стоически отказваше да го признае. Очите ѝ бяха насълзени от силните химикали, с които работеше (по задача, която трябваше да отиде при друг, по-низшестоящ служител в лабораторията, но Гладис отказваше да направи удоволствие на господин Х., като се оплаче) и в ушите ѝ имаше лек шум като гласове от филм, които нашепваха Сега! сега! сега! сега!, но тя пренебрегна и това. От 26-годишна възраст, когато бяха родени последните ѝ момиченца, тя беше станала много страстен отрицател, филтрираше безброй настоятелни гласове в главата си, които знаеше, че не са истински; но понякога се уморяваше и повишаваше глас като по внезапно увеличена радиостанция. Ако я попитаха, щеше да каже, че този „наложителен разговор“ е за дъщеря ѝ Норма Джийн. (Другите ѝ две дъщери живееха в Кентъки с баща си и бяха изчезнали от живота ѝ. Бащата просто ги беше взел. Беше казал, че тя е „болна жена“, и може би наистина беше така.) Нещо се е случило с... вашето дете. Толкова съжалявам. Нещастен случай. Вместо това се обаждаха за майката на Гладис! Дела! Дела Монро! Нещо се е случило с... вашата майка. Толкова съжалявам. Може ли да дойдете възможно най-бързо?

Гладис изпусна слушалката и тя увисна на навитата и заплетена като змия жица. Господин Х. трябваше да я хване, за да не припадне.

Боже мой, беше забравила за Дела. Собствената ѝ майка, Дела Монро. Беше позволила Дела да стане уязвима, като я изтика от мислите си. Дела Монро, родена под знака на зодия Телец. (Бащата на Гладис беше починал предишната зима. Тогава Гладис беше болна, една от ужасните ѝ мигрени, и не успя да присъства на погребението, нито дори да стигне до Венис Бийч, за да види майка си. Някак си бе успяла да забрави Монро, своя баща, като се оправдаваше, че Дела ще скърби и заради двете. И ако Дела беше отвратена от нея, тогава щеше да ѝ помогне да не мисли, че е останала вдовица. „Бедният ми баща е умрял в Аргонския лес. Беше обгазен в Аргонския лес“, разправяше Гладис на приятелите си от години. „Никога не съм го познавала наистина.) През последните години Гладис не бе в състояние да обича Дела, обичта бе изтощителна и изискваше прекалено много сила, но тя предполагаше, че Дела, тъй като си е Дела, ще я надживее. Дела щеше да надживее дъщеря ѝ, сирачето Норма Джийн, което беше нейна отговорност. Гладис не беше обичала Дела, защото се страхуваше от оценката на възрастната жена. Око за око, зъб за зъб. Никоя майка не бива да изоставя бебетата си, без да си плати. Или, ако бе обичала Дела, това беше войнстваща любов, неподходяща да предпази Дела от щети.

Защото любовта беше това. Предпазване от щети.

Ако има щета, значи това е неадекватна любов.

Детето Норма Джийн, което беше трудно да не обвинява и което бе намерило баба си умираща на пода, изобщо не бе наранено.

Все едно гръм удари баба, казваше Норма Джийн.

Но гърмът бе пропуснал Норма Джийн; и Гладис реши да бъде благодарна за това.

Да предположим, че това беше знак: както бе знак, че и двете с Норма Джийн бяха зодия Близнаци, родени през юни, а Дела беше Телец, възможно най-отдалечена от Близнаците. Противоположностите се привличат, противоположностите се отблъскват.

Другите ѝ дъщери бяха от различни зодии. За Гладис беше облекчение, че на хиляди километри в Кентъки те бяха извън обсега на влияние на болната си майка; сега те изцяло принадлежаха на баща си. Щяха да бъдат пощадени!

Разбира се, Гладис заведе Норма Джийн у дома си. Нямаше да се откаже от собствената си плът и кръв и да я остави на приемна грижа или в сиропиталището на окръг Лос Анджелис – Дела винаги мрачно намекваше, че съдбата на момиченцето би била точно тази, ако я нямаше нея. На Гладис почти ѝ се искаше да вярва в християнския рай и че Дела гледа отгоре нея и Норма Джийн в бунгалото на „Хайланд Авеню“ ядосана, че предсказанието ѝ не се бе сбъднало. Видя ли? Не съм лоша майка. Бях слаба. Бях болна. Мъжете се държаха лошо с мен. Но сега съм добре. Силна съм!

Но първата седмица с Норма Джийн беше кошмар. Тясно жилище в дъното на бунгало с миризма на застояло! Опитваха се да спят в едно и също продънено легло. Опитваха се да спят изобщо. Дърпаше се и се свиваше от нея като ритнато куче. Не съм виновна, че безценната ти баба умря. Не съм я убила! Не можеше да понася, когато детето плачеше, течащия му нос и начина, по който стискаше вече овехтялата си и мръсна кукла като някакво филмово джудже. „Това нещо! Все още го имаш това нещо! Забранявам ти да му говориш! Това е първата стъпка към...“ Гладис млъкна разтреперана, не искаше да дава име на страха си. (Защо, чудеше се Гладис, мрази куклата толкова много? Все пак това беше нейният подарък за рождения ден на Норма Джийн. Да не би да ревнуваше от вниманието, което Норма Джийн ѝ обръщаше? Златокосата кукла с празни очи и замръзнала усмивка беше Норма Джийн, нали? Гладис беше подарила куклата на дъщеря си почти на шега; един приятел ѝ я беше дал, като каза, че я бил откраднал отнякъде, а доколкото познаваше този наркоман, я беше свил от кола или веранда и си бе тръгнал с любимата играчка на някое момиченце и го бе оставил с разбито сърце, зъл като Питър Лори в „М“!) Но не можеше да отнеме проклетото нещо от Норма Джийн. Не още.