Беглецът от Манхатън

1.

Дестинация Америка

Бари Коен, финансист, който управляваше активи на стойност 2,4 милиарда долара, влезе с неуверена стъпка в автогара „Порт Оторити“. Беше видимо пиян и кървеше. Над лявата му вежда имаше голяма драскотина, оставена от бавачката. Под окото му се виждаше още една, но тя беше дело на жена му. Часът беше 3:20 сутринта.

Не бе идвал в „Порт Оторити“ от двайсет и две години. Навремето бе взел автобуса до Ричмънд, Вирджиния, за да се срещне с гаджето си от колежа. Споменът за онова младежко приключение го спохождаше неизменно, когато индексът „Стандард & Пуърс“ заплашваше да се стовари върху главата му със страшна сила или когато научеше нов ужасяващ факт за здравословното състояние на сина си. Но затвореше ли очи, Бари виждаше колите по магистралата, а горите и полята от двете ѝ страни сякаш го зовяха. Представяше си как седи на гола дървена пейка в евтино крайпътно заведение. Дебела жена с патешка походка и безброй истории за споделяне му поднасяше фасул със свинско. Двамата щяха да се заприказват като равни, всеки щеше да сподели предположението си къде според него се е объркал животът му, тя нямаше да му поиска пари за обяда, но той щеше да ѝ плати все пак. А тя щеше да каже: „Благодаря ти, Бари“, защото въпреки огромната разлика във финансовото им положение, двамата щяха да си говорят на ти.

Бари се запрепъва към полицаите, които охраняваха жълтите пластмасови ограждения, насочващи пътниците към съответните изходи.

– Къде са автобусите? – попита той. – Искам да се махна оттук.

За ченгетата Бари Коен по нищо не се отличаваше от останалите нюйоркчани. Изподрано лице, сплъстена от пот коса, елек „Патагония“ над риза „Винярд Вайнс“ с изписана върху нея една-единствена дума – „СИТИ“. Беше висок, с широки като на плувец рамене, мускулести ръце и тънки като на жена китки, които винаги му бяха създавали проблеми, но най-вече сега, в началото на така нареченото Първо лято на Тръмп. Дишаше тежко, тъй като теглеше куфарче на колелца. Беше дошъл пеша от апартамента си срещу Медисън Скуеър Парк, а дотам имаше цели двайсет преки. Нощта беше топла и ветровита, чудесна нощ в Манхатън, в която последното нещо, което му се искаше на човек, беше да умре. Всяка измината крачка придаваше на Бари Коен все по-голяма увереност какво да направи с брака си.

– На долния етаж – отвърна едно от ченгетата.

Бари го послуша и задърпа куфарчето след себе си. Стори му се, че въздухът тук е различен. Със сигурност можеше да заяви, че отдавна не бе вдишвал подобен въздух, ако изобщо го бе правил някога. Най-лесният начин да го опише, би изисквал да го сравни с вмирисани крака. Но с чии крака? Бари определено нямаше навика да мирише крака, освен в съблекалнята на луксозния фитнес клуб „Икунокс“, когато собствените му крака миришеха на хлор след всяко плуване. Не се съмняваше, че краката на жена му – както и цялото ѝ тяло – миришат на орлови нокти, онова увивно растение с красиви цветове. Но предпочиташе в момента да не мисли за нея.

Откри гишето на „Грейхаунд Лайнс“, но то беше затворено. Нямаше и бележка кога ще заработи отново.

– Ама че социализъм! – възкликна на глас Бари, макар много добре да знаеше, че автобусни превози „Грейхаунд“ са компания, регистрирана в Далас и притежавана от шотландския конгломерат „Фърстгруп“, нямаща нищо общо с никоя държавна институция. Но тази нощ Бари беше изпил бутилка уиски „Каруизава“ на стойност двайсет хиляди долара и можеше да си позволи някоя и друга грешка.

Видя, че щандът за вестници и списания работи и се отправи натам. Продавачът беше възрастен азиатец.

– Къде са автобусите? – попита Бари.

– На долния етаж – отвърна старецът.

– Но аз съм на долния етаж!

Възрастният мъж, южноазиатец, най-вероятно от Индия, сви рамене. Той се взря изпитателно в Бари и огледа окървавеното му лице, сякаш искаше лично да се включи в неговото крушение или гибел. Бари го намрази от първия миг. Беше готов да го намрази дори само заради факта, че госпожа Коен – съпругата му, е индийка.

– Имате ли списание „Уочтайм“?

– Не.

– А „Уоч Джърнъл“?

– Не.

– Нещо друго за часовници?

– Не.

Нямаше какво повече да прави тук. Огледа се отново. Онова затънало в социализъм гише на „Грейхаунд“ стоеше затворено. Невероятно. Бари видя голяма табела с надпис: „Изход 1-78“. Дали пък автобусите не бяха там? Ескалаторът, който водеше надолу, се оказа повреден. На най-горното му стъпало седеше друг индиец, стиснал главата си с ръце. Като че ли плачеше. Един от най-добрите брокери на Бари се казваше Акаш Сингх, но самият Бари бе ненадминат на борсата.

Той помъкна куфарчето си по счупения ескалатор, като се притесняваше за часовниците вътре. Автоматичните бяха на сигурно място в специалните си кутии за навиване „Суис Кубик“, но не биваше да излага да подобен шок механизмите с ръчно навиване, особено онзи „Универсал Женева Три-Компакс“ от 40-те години на миналия век, който и без друго не беше в особено добро състояние. Бари обикновено не заминаваше никъде, без да вземе поне три часовника – всеки от тях скъп и рядък приятел, – които да му правят компания, но прецени, че за това пътуване ще му трябват поне половин дузина. Вдигна куфарчето във въздуха, но му се стори толкова тежко, че му призля. Седна на едно от стъпалата на ескалатора и се замисли за плачещия индиец. Щеше да се справи. Можеше да се справи с това след всичко, което бе преживял през последната година. Жена му не го обичаше. Не го желаеше. И макар Бари да я желаеше, не бе сигурен дали я обича. Отново се замисли за онова отдавнашно пътуване до Ричмънд, Вирджиния, за да види Лейла, приятелката си от колежа. Спомняше си как тогава вятърът бе развял косите му, когато автобусът бе навлязъл в тунела „Линкълн“ под река Хъдсън, а след това бе пресякъл границата с Ню Джързи.

„Наистина ли вятърът развяваше косите ми? По онова време прозорците на автобусите още ли можеха да се отварят? Да, сигурно. Ами сега? Отваряха ли се изобщо?“

Вероятно не. Но Бари можеше да си представи как вятърът и сега гали косата му – или поне онова, което му бе останало от нея, – защото въпреки твърденията на жена му, той имаше въображение. Стана, притисна към гърдите си куфарчето с часовниците и продължи надолу по ескалатора.

Озова се на долния етаж, но там не му хареса. Никак даже. Миришеше на сандвичи с риба. И беше пълно с хора – едни седяха на пейките, други върху багажа си, трети направо на пода, покрит с кафяв линолеум. Имаше изходи с номера и дестинации като на летище, а отвън стояха автобуси и чакаха в зловонния сумрак. Това беше едно от най-хубавите неща в тази страна. Откритите пътища. Човек можеше да отиде навсякъде. Веднъж Бари се бе качил на „Асела“, единственият високоскоростен влак в двете Америки, за да отиде в Бостън за среща с Джоуи Голдблат от инвестиционния фонд „Икарус“. Влакът беше по-бърз, по-чист и по-комфортен, но шосетата предлагаха такава свобода, че... поемеш ли веднъж по тях, цялата страна се втурва да те приветства, да те поздравява с „добър ден“, да ти предлага студен чай... Така се превръщаш в пътешественик и никой не може да ти каже, че нямаш въображение или душа, или каквито там думи използва жена му, за да го обиди пред онзи гватемалски писател и съпругата му, лекарката от Хонконг, чийто апартамент бе напуснал безславно преди няколко часа. Да бъде унижен пред други, лицето му да бъде издрано заради хора, които стоят толкова по-ниско от него в социалната стълбица..., това бяха все неща, които Бари бе виждал да се случват със съпругите на приятелите му от инвестиционния фонд и те неизменно бяха водили до развод. Защото за хората в този бизнес гордостта не беше стока, тя нямаше цена.

Погледна информационното табло. „Вашингтон Експрес“. „Кливланд Експрес“. „Казино Експрес“. Всички ли бяха експреси? След секунди откри това, което търсеше. Над една от вратите пишеше: „РИЧМЪНД, ВИРДЖИНИЯ“. Оттам потегляше единственият автобус, който не беше експрес. Чудесно. Бари щеше да отиде в Ричмънд. През последните два месеца, откакто беше научил диагнозата на сина си, бе ровил доста във фейсбук и бе открил, че Лейла живее в Ел Пасо, Тексас. Ричмънд обаче си оставаше добра отправна точка. Ричмънд беше изпълнен със спомени. Нищо чудно родителите ѝ още да живееха там. Щеше да ги изненада, ако се появеше ей така. И не беше долетял с частен самолет, а бе пристигнал с най-обикновен автобус.

Спомни си още нещо от онова отдавнашно пътуваше с „Грейхаунд“, за да се срещне с Лейла. Спомни си начина, по който автобусът се бе въртял из тесните, мрачни улички на „Порт Оторити“, преди да излезе на детелината за магистралата. Оттам се виждаше целият град, който сияеше като плетеница от ковано желязо в стил ар деко, примамлив, съблазнителен... През последните три години Бари все по-често се бе сещал за тази детелина, за изкачването към магистралата, което му се струваше като изкачване към небето, докато на екрана на компютъра му се нижеха обезкуражителни числа в червено. До монитора стоеше голяма снимка в рамка на сина му Шива, на черноокия красавец Шива, който държеше кукла на име Морис, към която обаче не поглеждаше. Бари бе наредил да изпишат върху рамката думите: „Обичам те, Зайче“, при това с позлатени букви, просто за да си напомня, че наистина го обича, и то повече от всичко на света.

Пред вратата, която отвеждаше до автобуса за Ричмънд, стоеше чернокож младеж със зелен елек. Бари трудно можеше да прецени какво прави той там, но пък имаше зелен елек.

– Искам да си купя билет – каза му Бари.

– Мамка му! – отвърна онзи. – Какво е станало с лицето ви?

За първи път тази вечер някой забелязваше болката, която Бари изпитваше.

– Жена ми ме удари. А после и бавачката на сина ми.

– Аха – отвърна младежът, чието лице беше осеяно с пъпки.

– Искам да отида в Ричмънд.

– Аха – повтори младежът със зеления елек.

– Но нямам билет.

– Трябва да се качите на горния етаж. Касата е там.

– Но е затворена.

– Все ще отвори по някое време.

– Къде е тоалетната?

– Не работи.

– Не работи?!

– Има една на третия етаж, но не можете да използвате асансьора без моята карта.

– По-добре първо да си купя билет.

– Автобусът няма да потегли скоро. Ще ви кача с асансьора. Лицето ви изглежда ужасно.

„Време е да сключа сделката“, каза си Бари, сякаш този младеж беше потенциален инвеститор.

– Казвам се Бари Коен. Много ми е приятно да се запознаем.

– Аз съм Уейн.

– Първо ще си взема билет, Уейн. Ти си свестен младеж. Да знаеш колко ми трябва някой като теб в екипа ми.

– В Ситибанк ли работите? – попита Уейн, явно забелязал надписа на ризата му.

– Не.

– В такъв случай съм длъжен да се усъмня във вкуса ви към облеклото – усмихна се Уейн и Бари отвърна на усмивката му.

Това беше първата му усмивка за тази вечер.

Бари се качи по ескалатора с куфарчето си на колела. Индиецът на горното стъпало бе спрял да плаче и сега се взираше с подпухнали очи в разваления ескалатор. Автобусът за Ричмънд потегляше след двайсет минути, но гишето си оставаше затворено. Жена с пурпурни заешки ушички от тел, фина мрежа на косата и мъжки потник с надпис „Париж“ се бе вкопчила в металните ролетни щори и се взираше в пустите гишета както съпруга на моряк се взира в кораба, който напуска пристанището.

– Трябва да замина на всяка цена – каза ѝ Бари.

Жената огледа лицето му. Беше на трийсет или на петдесет, трудно му беше да прецени. Бари не се съмняваше, че всяка секунда от живота ѝ е била мъчителна.

– Така ли? – отвърна тя.

– Защо не отварят?

– Горе също има каса, но човекът там каза, че са затворили заради някакъв технически проблем.

– Технически проблем?

– Така каза.

– Не може да бъде! Автобусът ми потегля след двайсет минути!

– Да не е само твоят?

– Не може да бъде! – повтори Бари.

– Какво искате от мен? – попита жената.

Едното от заешките ушички клепна върху лицето ѝ. Долните ѝ зъби бяха там, където би трябвало да бъдат горните, само че... тя нямаше горни зъби. Жената беше бяла. Само час след като бе потеглил на това пътуване, Бари започваше да осъзнава какво представлява феноменът Тръмп. Като последен глупак той бе дарил милион и седемстотин хиляди – почти два милиона долара! – за кампанията на сенатор Марко Рубио. Но какъв избор имаше? Беше изтърпял петчасова вечеря с Тед Круз в „Грамърси“ и накрая Голдблат се бе обърнал към него и бе прошепнал: „Този е психопат!“. Затова бяха заложили милионите си на Рубио. Трябваше първо да видят тази жена. Рубио не можеше да направи нищо за нея.

Бари не можеше да замине без автобусен билет. Но касата не бе отворена. Той извади телефона си.

Не!

Спри!

Смисълът на това пътуване се криеше именно в това Бари Коен да започне да решава проблемите си сам, както това правеше жената със заешките ушички или както навремето бе правил самият той като деветнайсетгодишен второкурсник от Принстън. Къде изчезна онзи деветнайсетгодишен хлапак? Онзи, който беше готов за любов, бе готов да му разбият сърцето, но не по начина, по който синът му Шива бе сторил това, а... по онзи, който позволява на раните да зараснат.

Жената със заешките уши разговаряше с някаква транссексуална, която ядеше чипс, лакомо и шумно. Бари стоеше на две педи от тях, но те не му обръщаха никакво внимание.

Затова той звънна на Санди на номера ѝ за спешни случаи.

Беше три и половина сутринта, тя щеше да вдигне, разбира се, и щеше да прогони съня от гласа си за не повече от две секунди. Санди бе работила за Джордж Патаки, докато той беше губернатор на Ню Йорк, а това само показваше колко е добра. Представи си я заспала до онази кокалеста доминиканка. Бари беше републиканец, но въпреки това подкрепяше еднополовите бракове, при това още от края на 2014 г. Веднъж дори бе изнесъл на Санди дълга реч за това как двете с приятелката ѝ – как ѝ беше името? – трябва да се оженят, защото проблемът на тази страна е, че...

– Какво има? – попита Санди.

– Трябва да се кача на автобуса „Грейхаунд“ за Ричмънд, Вирджиния. До няколко минути.

– Трябва да отбележа – отвърна Санди, – че не звучиш особено притеснен.

Последваха цял куп въпроси, зададени в бърза последователност. Тя се интересуваше най-вече да не би Бари да има проблем със закона, който не бива да обсъждат по телефона и мигом предложи да изпрати кола от „Юбер“. За каквото и да става въпрос, убедена беше Санди, на сутринта то щяло да намери своето „решение“. После спомена „впечатлението“, което ще направи Бари. Имал ли представа какво е да се возиш на „Грейхаунд“? След като било толкова спешно, защо не вземел частен самолет от летище Титърбъро в Ню Джързи. Щял да стигне за два часа. Можел да се възползва и от директните полети до Ричмънд на „ДжетБлу“, „Делта“ и „Юнайтед“. Или пък да вземе „Асела“, след което да се прехвърли на тамошен влак. Защо постъпвал така? Тя била толкова компетентна по въпроса. Вярно, Санди беше единствената жена в цялата фирма с изключение на онези мацки в отдела за връзки с инвеститорите. Бяха наели още една лесбийска, завършила биология в Оксфорд, която да отговаря за управлението на риска. Тя обаче бе нарекла Бари „малоумен“ и след три години, белязани от провал след провал, когато активите им се бяха стопили с над петдесет процента, тя бе заминала за Силициевата долина, за да поеме някаква едва прохождаща компания.

Санди продължаваше да нарежда с все по-висок и по-висок тон, а през това време Бари наблюдаваше жената със заешките уши и трансексуалната, която продължаваше да яде чипс. Двете все така не му обръщаха внимание. Гневът, който можеше да му струва семейството, продължаваше да бушува във вените му. Мъже и жени, жени и мъже... Гневът му не можеше да бъде овладян.

– Когато ме нае за началник на кабинета, аз ти казах, че трябва да имам доверие на своя шеф – продължаваше Санди. – Така че, мога ли да ти имам доверие в този момент?

– Просто си свърши скапаната работа! – изкрещя Бари.

Транссексуалната жена до него спря да яде чипс. Двете с приятелката ѝ огледаха израненото му лице. Озърнаха се инстинктивно в търсене на закрила, но не откриха такава толкова далеч от пределите на Ню Йорк. Значи в това се бе превърнал Бари сега – в мъж, който крещи на жени. И обижда малки деца. Видя отново уплашените лица на Сийма и Шива. Трябваше да си тръгне, и то бързо, преди да е причинил още вреди.

– Добре, добре – каза Санди. – Остани на линия.

Партньорката ѝ вероятно беше будна, стресната от суматохата, настъпила в техния апартамент с площ от осемдесет и четири квадратни метра и цена от милион и триста хиляди долара, разположен в центъра на Бруклин. Нищо чудно през ума ѝ да минаваше онова, за което си мислеше всеки нюйоркчанин в трудни моменти: „Ще трябва ли да напусна това място?“.

И така, след като съсипа вечерта на съпругата си и детегледачката, Бари Коен съсипа нощта и на още две жени.

Трансексуалната и Заешките уши се бяха отдалечили и се редуваха да го държат под око. Мърмореха нещо неразбираемо, вероятно си шепнеха тихичко, че е луд, че познават мъже като него, че дори са излизали с мъже като него, макар и не облечени с такъв глупав елек на „Патагония“. Бари трябваше да се успокои. Но поривът към насилие не си бе отишъл, а продължаваше да пулсира в тялото му, усещаше го дори във върховете на пръстите си. Когато почувстваше, че започва да губи контрол, когато светът се завихреше около него, когато собственото му тяло започваше да му изневерява, Бари Коен трябваше да последва съвета на своя психоаналитик, който му бе казал: „Погледни часовника си“.

И той погледна часовника си. Беше „Номос Миниматик“ с циферблат в цвят шампанско. „Номос“ беше новото му увлечение. Часовниците им не бяха от най-скъпите, цените им не надхвърляха двайсет бона, тъй като се правеха в малкото германско градче Гласхюте, твърде далеч от надценяваните швейцарски производители. Освен това се отличаваха със семпла, но примамлива естетика в стил баухаус. Часовникът свърши своята работа. Успокои го. Кремавият нюанс на циферблата, широките, открити пространства между арабските цифри, и най-вече оранжевата стрелка на секундарника, която наподобяваше детска ръка и се въртеше изящно в малкия си циферблат, сякаш животът беше весел и лесен. Часовникът като че погълна лишения от човещина сумрак наоколо и го замени с красота и надежда. Бари Коен си спомни как триседмичният Шива бе заспал в ръцете му, това сладко смугло зайче, и той, агностикът, бе занареждал на иврит: „Моля те, Господи, не позволявай да му се случи нещо лошо! Моите грехове са си само мои!“.

Бари Коен си пое дъх. После се усмихна. Шантава работа! Всеки хубав часовник беше в състояние да го накара да се усмихне по начина, по който това правеше синът му, когато още бе малко и безпомощно съвършено създание. По начина, по който Сийма го караше да се усмихва, преди да се оженят, когато спореше за всичко, което той казваше за живота, политиката, изкуството... Тогава Бари смяташе, че за хора с неговото положение е добре да се оженят за някоя, която не се притеснява да изразява несъгласие. Нещо като опозиция, но лоялна опозиция. „Тя е най-красивата и най-умната жена, която някога съм срещал“, казваше той на приятелите си след като двамата със Сийма отдавна бяха престанали да се обичат.

Бари дори можеше да посочи точния момент. Празнуваха рожден ден в изискан ресторант на Медисън Авеню. Бяха се събрали десетина двойки, като мъжете работеха все в хедж фондове и инвестиционни компании. Сийма разговаряше с Джоуи Голдблат и поредната му, току-що излязла от тийнейджърската възраст съпруга. Откакто беше научила диагнозата, Сийма прекарваше всяка свободна минута в осигуряване на грижите, от които Шива се нуждаеше, затова не обръщаше почти никакво внимание на Бари. И той още тогава бе започнал да се чувства самотен. На онзи рожден ден чу гласа ѝ за първи път от седмици, при това толкова високо, че несъмнено бе прекалила с алкохола. Тя тъкмо казваше на поредната младичка съпруга на Джоуи: „Единственият лукс, който си позволяваме, е личен готвач“. Типична проява на скромност в тези среди. Звучеше толкова фалшиво! Толкова нетипично за Сийма. Като признание, направено на всеослушание пред всичките му приятели: „Между нас не остана нищо, освен парите“.

Но за какви приятели става въпрос? Бари имаше толкова малко приятели. Та нали Сийма беше най-добрият му приятел! Тя му четеше Пол Кругман по време на закуска, а той ѝ четеше „Историите на Ник Адамс“ от Хемингуей под завивките и се чувстваше толкава силен, толкова мъжествен... Тя беше най-добрият му приятел, а само преди два часа бе заявила, че той няма никакво въображение. Или душа? Само преди час бе забила нокти в лицето му, точно под лявото око, и го бе избутала встрани от техния пищящ син. Лесно ли се превъзмогва подобно нещо?

– Вие ли сте Бари Коен? – попита мъж на средна възраст, явно от латиноамерикански произход.

Беше облечен с дебел бледолилав елек с някаква значка, която вероятно свидетелстваше за високия му статус сред жреците от ордена на „Грейхаунд“. Мъжът бе успял да запази светлорозовия оттенък на прическата си в стил помпадур, въпреки изпепеляващото постапокалиптично (като след ядрена експлозия) сияние на оранжевите плочки по стените на автогарата „Порт Оторити“.

Той започна да вдига щорите, които закриваха вратата на касите, и даде знак на Бари да го последва, след което ги спусна отново.

– Почакайте! – извика Заешките ушички, когато вратата се затвори пред нея и приятелката ѝ, която продължаваше да се тъпче с чипс. – Ние също искаме билети! Не е честно!

Мъжът отиде до нещо като компютърен терминал, свързан с принтер. Това напомни на Бари за онзи стар „Комодор 64“, на който бе програмирал като млад.

– Познавате ли Уейн от долния етаж? – обърна се Бари към латиноамериканеца. – Той е със зелен елек.

От принтера излезе билет за Ричмънд. Бари погледна часовника си. Санди бе направила невъзможното, и то само за три минути. Заешките ушички и Чипса тропаха по металната решетка отвън и настояваха мъжът с бледолилавия елек да прояви уважение към тях. Той обаче нямаше подобно намерение.

Бари отново помъкна куфара си по разваления ескалатор. Индиецът на най-горното стъпала бе заспал с глава в скута си. Тъжният му ден най-сетне бе приключил. Бари отиде при Уейн, младежа със зеления елек, който стоеше до вратата с надпис „РИЧМЪНД“.

– Имам билет! – обяви Бари.

– Знаех си, че ще се справиш – отвърна Уейн.

– Мога ли да ползвам тоалетната?

– Да, но има повреда. Затова...

– Да, знам, трябва да ми отключиш онази на третия етаж.

– Бързо схващаш, Бари – похвали го Уейн.

Докато стигне до третия етаж, където го очакваха познатите вече оранжеви плочки и жълти ограждения, гневът на Бари бе отстъпил място на тъга. „Не биваше да звъни на Санди!“ Не можеше да разчита на Санди за това пътуване. Трябваше да поеме пълна отговорност. Да се справи сам. Без Санди, без Сийма, без филипински бавачки, естонски готвачки, бангладешки шофьори... Бари Коен трябваше да поеме съдбата си изцяло в свои ръце. Извади телефона си и го изключи. Огледа се. Тоалетната беше празна. Бари отвори кошчето за боклук, изхвърли телефона и натрупа отгоре му хартиени кърпи за ръце.

Зачуди се дали да не изхвърли и портфейла, но как щеше да си плаща разходите? Вместо това отиде до счупената тоалетна чиния и повърна.

Автобусът пристигна с пневматично съскане пред перона – щастлив звук, който напомни на Бари за онова колежанско пътуване до Ричмънд. Близо до вратата беше окачена голяма черно-бяла фотография в рамка, която представяше компанията „Грейхаунд“ в по-добрите ѝ времена – церемония по прерязване на лента, в която участваше истинска хрътка (нали „Грейхаунд“ означаваше тъкмо това, хрътка). Кучето носеше лента, на която пишеше „Грейхаунд“, а табелата с маршрута на автобуса съдържаше само една дума – „Америка“.

Голяма част от пътниците спяха по мръсните пейки с отворени уста, дръпнали плетени шапки над очите си, за да се предпазят от постапокалиптичния блясък на „Порт Оторити“. Защо носеха плетени скиорски шапки през лятото? Да не би заради наркотиците? Възможно ли беше да им става студено от наркотиците? Имаше нещо трогателно в гледката с бедняците, заспали по пейките. Възрастната жена пред Бари с тежкото накъсано дишане и зачервените подпухнали очи мъкнеше багаж, на който пишеше „Кларксдейл, МС“. Подобно пътуване сигурно продължаваше няколко дни. Когато се огледа по-добре, Бари осъзна, че „Грейхаунд“ е основно средство за пътуване на афроамериканците, за събиране на семействата им, разпръснати по тази негостоприемна земя. Имаше и няколко латиноси, бивши военни в камуфлажни дрехи, както и хора от всякакви раси с гривни на ръцете, които вероятно означаваха, че са освободени или избягали отнякъде, а ризите им бяха подгизнали от зловонна пот. Бари все още можеше да се върне. Можеше да почувства до гърдите си топлината на гладкия като полиран гранит гръб на жена си. Но не можеше да го направи заради Шива, чието лице, разкривено от ужас, беше последното, което Бари видя, преди жените да го откъснат от сина му. Той посегна машинално към джоба си, но телефонът му не беше там.

Бари Коен беше свободен.

Уейн помагаше на жената, която пътуваше за Кларксдейл, Мисисипи, да пренесе внушителната си купчина багаж. Преди да постъпи в Принстън, Бари смяташе, че разбира що-годе онова, което говорят хората на улицата. Сега обаче му трябваха субтитри. Може би Сийма беше права. Може би двайсет години в света на финансите го бяха лишили от въображение. И сега трябваше отново да се научи да разбира хората в тази страна. Уейн продължаваше да мъкне чантите на онази жена от единия край на салона до автобуса. Ами ако останалата част от страната беше също толкова мила и любезна като Уейн?

– Искам да ти благодаря за всичко, което направи за мен – каза му Бари и протегна ръка.

– Че какво толкова съм направил?

– Забеляза ме.

– Грижи се добре за себе си, Бари – отвърна му Уейн.

Бари си представи оскъдно осветен бар, в който двамата с Уейн се наквасват здравата на фона на неонова палма и съблазнителна барманка с рекламна фланелка на бира. Тогава Бари можеше да му разкаже за Шива. „Имах такъв братовчед – може би щеше да му отвърне Уейн. – Не обелваше нито дума. Въртеше се в кръг, докато му се завие свят. Сега работи в Управлението за ветераните в Пентагона. Има три деца. Не вярвай на всичко, което ти казват лекарите. Никой не знае всичко. Проклети доктори!“

Навън, пред автобуса, пътниците трябваше да връчат билетите си на шофьора – нисък чернокож мъж със слънчеви очила и кожено яке. Бари му показа разпечатката, като очакваше онзи да я сканира, но шофьорът пожелая да я задържи.

– Сър – заяви той, – трябва да предам билета на „Грейхаунд“.

– Мислех, че мога да го задържа за архива си – отвърна Бари. – За спомен.

– Сър! Трябва да ми дадете билета си! В противен случай няма да ви допусна в автобуса.

Бари се поколеба. Замъгленото му от алкохола съзнание се проясняваше. Какво, по дяволите, се бе случило с любезните хора като Уейн?

– Вижте, не искам да влизам в спор заради някакво си парче хартия...

– Сър! Ще продължите ли да задържате опашката и да губите времето на всички ни, или ще ми дадете билета? Моля ви да вземете решение.

Бари изгледа шофьора отвисоко. Можеше да го направи, защото беше поне с една педя над него. Но вече не разполагаше нито с телефон, нито със Санди, затова нямаше какво да направи. Трябваше да отстъпи пред този дребен, злобен ветеран от Виетнам с разрешително да извършва автобусни превози, издадено от властите на щата Ню Йорк. Трябваше да му даде билета, единственото доказателство, че има право да се качи на този автобус и да пътува до Ричмънд. Трябваше да се довери на отсрещната страна, автобусния шофьор, че няма да го свали насред пътя, както и служителите на Бари му се доверяваха, че ще получат тлъст бонус в края на успешна година. Не че скоро бяха имали успешна година.

Бари подаде билета на шофьора.

– Благодаря! – каза онзи и подбели театрално очи зад слънчевите си очила по начин, който трябваше да подскаже на останалите пътници, наредили се на опашката, как трябва да се държат, за да избегнат унижението. Той дори не забеляза, че Бари е ранен, че лицето му кърви.

Салонът на автобуса бе потънал в сумрак, озарен от неоновите светлини като нелегален нощен клуб. Вонеше на урина и дезинфектант, който по свой собствен противен начин правеше миризмата на урина още по-отвратителна. Бари не попита дали това е обичайно явление или резултат от повреда или инцидент, но забеляза, че повечето пътници гледат да се настанят по-далече от тоалетната. Така усвои още едно правило на пътуването с „Грейхаунд“. „Седни отпред!“

Той осъзна и още нещо – че отделението за багаж над главата му никога няма да побере куфарчето на колелца с шестте безценни часовника. Можеше да го остави в багажното отдолу, както правеха другите, но мисълта те да се подрусват редом с останалите куфари и чанти му се стори непоносима. Да, Бари можеше да отстъпи, да се примири, да капитулира, отваряйки ноздри за вселената от миризми на „Грейхаунд“, но нямаше да допусне с часовниците му да се случи нещо лошо! Затова настани куфарчето на седалката до себе си.

Шофьорът се качи на борда.

– Казвам се (последва нещо напълно неразбираемо) и ще бъда ваш шофьор до Ричмънд. Всички контакти ли работят? Отговорете само с „да“ или „не“.

Последваха няколко сънливи отговора, докато пътниците включваха зарядните си. Шофьорът се обърна към жената, седнала на първата редица.

– Госпожо, това място е запазено за инвалиди.

Латиноамериканката отвърна с тих дрезгав глас:

– Аз инвалид.

– Инвалид ли сте? Какво ви има?

– Аз винаги сяда отпред.

– Госпожо, ако спорите с мен, няма да пътувате с този автобус. Това е факт. Зададох ви въпрос и вие трябва да ми отговорите. Инвалид ли сте? Какво ви има?

– Коляно боли.

– И мен ме боли коляното. Питам ви какво наистина ви има? Каква е вашата инвалидност? Госпожо, не спорете с мен. Госпожо! Отговорете на въпроса ми каква е вашата инвалидност.

Бари проследи разговора до логичния му завършек. В крайна сметка жената с болните колене се затътри назад към по-вмирисаната на урина част от автобуса, като не спираше да се оплаква от болните си колене. Случката му се стори удивителна. В света на Бари никой не можеше да установи пълен контрол над съпругата си, детето си, дори над служителите си, без да последва ответна реакция. Без да се задействат различни защитни механизми. Адвокати. Социални работници. Медии. Но тук властта на автобусния шофьор беше пълна и неоспорима. Бари направи неочаквано откритие, свързано с тази страна. В самата си същност тя се оказваше строго регулирана и милитаризирана. „Въпреки каубойския ни дух – разсъждаваше Бари – ние всички се подчиняваме на заповеди и каквото и да кажем, както и да протестираме, то може да бъде изтълкувано като „спор“, в резултат на който да се озовем извън автобуса.“ „Грейхаунд“ приличаше на армейско поделение, в което Бари беше най-обикновен редник.

Двигателят оживя. Бари погледна своя „Номос“. Кремавият циферблат в стил баухаус се губеше в мрака, но все пак успя да различи изящната, почти женствена форма на корпуса. Беше сигурен в едно. За разлика от своя приятел Джоуи Голдблат, чиито многобройни разводи неизменно попадаха на страниците на таблоидите, той щеше да постави необичайно елегантен финал на своя брак. Щеше да даде пример на останалите дори в провала си и един ден, може би след години, Сийма щеше да му каже: „Радвам се, че намери куража да сложиш край. Радвам се, че разбра кога е време да си тръгнеш“.

Сега предстоеше да се случи великото нещо... великото нещо, за което бе мечтал през всички онези дни, когато се бе взирал през прозореца на офиса си в Манхатън в прелестните студентки от Нюйоркския университет с техните лилави пуловери, които обикаляха арабските закусвални по Сейнт Маркс Плейс за фалафели. След малко автобусът щеше да потегли в мрака, да прекоси някои доста опасни квартали, след което да излезе на окъпания в светлина висящ Манхатънски мост. Така градът отдолу щеше да избледнее постепенно, а после и да изчезне напълно.

Очакванията на Бари не се оправдаха. Автобусът мина покрай будка с надпис: „ШОФИРАЙТЕ ВНИМАТЕЛНО“, след което излязоха на опустялата Четиресет и първа улица, подминаха сграда с реклама табела „Йотел“, каквото и да означаваше това, а после билборд на „СЪНСПАЙЪР. ЛЕЧЕНИЕ ОТ ЗАВИСИМОСТИ, НА КОЕТО МОЖЕТЕ ДА СЕ ДОВЕРИТЕ“. Не след дълго навлязоха в празната флуоресцентна тръба на тунела „Линкълн“.

Беше четири сутринта. На другия бряг на река Хъдсън почти целият Манхатън бе потънал в мрак, досущ като във времената преди пристигането на холандците. Манхатън изглеждаше толкова безпомощен! Сякаш очакваше какво ще му поднесе съдбата. Бари погледна през рамо в напразен опит да зърне тъмните прозорци на небостъргача, в който живееше, да зърне Шива, който сигурно пищеше вече цяла нощ и спираше само колкото да си поеме сподавено дъх. Сийма и бавачката стояха търпеливо до него и се редуваха да прегръщат дребничкото телце на сина му, за да му осигурят онзи сензорен стимул, от който се нуждаеше, за да разбере, че всичко е наред.

Вечерята беше идея на жена му. На жена му и на онази докторка от Хонконг. Асансьорите в сградата бяха настроени да спират на етажа, на който живееше съответният собственик или наемател, затова съседите почти не се срещаха помежду си. Сийма и докторката от Хонконг обаче се бяха срещнали във фоайето и се бяха заприказвали, типично по женски. Не, Бари не беше прав да определя подобно занимание като женско. Именно приказките бяха основната работа на Бари. Вярно, в офиса им беше пълно с випускници от МТИ или негови не толкова реномирани аналози по света, докато на високите, красиви и очарователни випускници на Принстън като Бари бе възложена задачата да обяснят на хора като Ахмед от Катарския инвестиционен фонд как и защо са загубили 2% от вложените средства. И той го правеше по възможно най-приятелския и добросърдечен начин. Всичките тези часове, в които бе упражнявал „дружески жестове“ пред огледалото, докато учеше в гимназия „Луи Пастьор“, най-сетне се бяха отплатили. „Най-дружелюбният пич на Уолстрийт“. Така го бе нарекъл някакъв млад брокер. Никой не беше в състояние да губи пари три години поред и да запази добрите си отношения с ахмедовците. Бари се гордееше със себе си.

Вечерята. За Сийма тя беше начин да забрави поне за малко диагнозата на Шива и да се върне към онова, което съпругите на финансистите умеят най-добре – да градят грижливо подреден живот за своето семейство. Оказа се, че докторката от Хонконг е омъжена за писател, чиито книги Сийма бе чела и на когото се възхищаваше. Писател? В тяхната сграда? Където дори апартаментите с една спалня и изглед към задния двор на близката закусвалня струваха по три милиона долара? Това се стори твърде нелогично на Бари, но той го подмина.

Сийма обичаше да чете и това беше едно от нещата, които привличаха Бари. Тя четеше книги, на които повечето здравомислещи хора отдавна не обръщаха внимание. Въпросният писател, един от любимите ѝ, беше гватемалец, който заимстваше от жанрове като фантастиката и фентъзито, за да опише политическата ситуация в родината си, а тя определено не беше добра. Бари провери рейтинга му в „Амазон“ – 1 123 340 – и след като прочете една страница от романа му, разбра защо гватемалецът се е наредил на това място в класацията. Прозата му беше абсолютно нечетивна. Той използваше десетки съкращения на местни политически партии и организирани престъпни групи, както и стотици испански думи и термини, оставени непреведени с едничката цел да дразнят белите американци като Бари. Не че Бари не разбираше от литература. В Принстън бе завършил една от програмите по творческо писане, които университетът предлагаше. Хедж фондът му се казваше „Отсам капитала“. Беше заимствал името от първия роман на Фицджералд „Отсам рая“, действието в който се развиваше сред готическата обстановка на неговата алма-матер. Бари бе наел офиси с изглед към бохемската улица Сейнт Маркс Плейс в чест на припламналата и набързо угаснала у него творческа искра. Дори мечтата му да прекоси страната с автобус беше придружена от възможността да опише приключенията си някой ден. Нещо като „По пътя“ на Керуак, но в по-смислен и задълбочен вариант, предназначен за хора на средна възраст.

– Нали каза, че няма да е нещо официално? – попита Бари, когато видя, че Сийма облича рокля, запазена за случаите, в които искаше да впечатли околните.

Едно от изискванията му при избор на съпруга беше половинката му да е достатъчно амбициозна, че да не напълнее. Бари се запозна със Сийма година след като тя бе завършила право в Йейл и си проправяше път към върховете на юридическата професия. Сийма определено изпълняваше това изискване. И все пак, тази рокля подчертаваше всеки сантиметър от тялото ѝ, акцентирайки най-вече върху великолепния ѝ задник. Това също притесни Бари. Защо се облича по този начин заради някакъв писател и жена му?

Писъците на Шива се носеха през коридора с неговия скъп паркет, нареден като рибена кост, през трите свързани помежду си салона, които образуваха дневната (всеки с двустранна камина), през стаята на бавачката и достигаха до тяхната спалня. Писъците на Шива пронизваха въздуха и разбиваха на пух и прах непреходната сцена, в която двама добре възпитани съпрузи, единият притежаващ власт, другият – красота, се приготвяха за приятна вечер, изпълнена с остроумни, интелектуални разговори.

– Не можеш ли да облечеш нещо по-елегантно? – попита Сийма. – „Винярд Вайнс“ е подходящ за парти край басейна в Уестпорт. Сякаш още работиш в „Морган“ и продаваш държавни облигации на богати старици.

В периода след диагнозата Сийма започна често да му говори така. Езикът ѝ наподобяваше тънко перо на писалка, потопено в жестокост. И никога не пропускаше възможност да го бодне. Бари знаеше, че тя е изтощена, че е на края на силите си. Че е на края на силите си, защото той не бе подпомогнал с нищо грижите ѝ за Шива и макар Сийма да обичаше бавачката, грижите за дете с подобна диагноза изискваха човек да му се посвети изцяло. „Не че тя имаше истинска работа“, помисли си Бари с нотка на жестокост на свой ред. В света на финансите бракът с жена с успешна кариера и задържането ѝ у дома бе своеобразен начин един мъж да демонстрира успеха си.

– Майната ѝ на „Морган“! – отвърна Бари. – Виж това!

Той беше облякъл елек с логото на „Сити“, който бе получил на някакъв голф турнир.

Сийма седеше на тоалетката си и го наблюдаваше с току-що начервени устни и проницателен поглед. За разлика от жените с по-бяла кожа, тя можеше да носи много злато около врата си, тъй като вълшебният мургав оттенък на кожата ѝ отразяваше блясъка му по удивителен начин. Тя беше, установяваше понякога с учудване Бари, двайсет и девет годишна красавица, в която само един човек на света не се бе влюбил отчаяно и това бе той самият. А Шива обичаше ли я? Способен ли беше да обича? Кратката информация, която Сийма му бе препратила в офиса, предполагаше, че диагнозата му е просто друг начин на съществуване. „Не е трагедия“, бе написала тя на листче, което бе залепила върху най-новото научно изследване, което Бари не намираше сили да прочете.

– Значи не приемаш вечерята на сериозно? – попита Сийма. Гневът в гласа ѝ бе добил типичната за нея дълбока дрезгава нотка. – Все се оплакваш, че не познаваме съседите. Ето, сега имаме възможност да се запознаем с много интересни хора. Аз например искам да направя добро впечатление.

Бари въздъхна, свали елека си и го хвърли на леглото.

– Ще си избера часовник – каза той и се отправи към сейфа с часовниците, където истинските обекти на неговите желания се въртяха плавно на своите стойки.

Луис и Джулиана Гудман се бяха нанесли в доста по-малък апартамент на третия етаж. Сградата, в която живееха, наподобяваше самолет, разделен на три класи – икономична, бизнес и първа. На първите единайсет етажа имаше по няколко апартамента, всеки от които с неповече от три спални. В тях живееха милионери, които се занимаваха с продажба на финансови услуги, директори в „Голдман Сакс“ и прочие, и съпругите им с техните едно или две деца. На следващите единайсет етажа имаше само по един апартамент, които принадлежаха все на директори на хедж фондове и инвестиционни компании, с изключение на апартамента на един аржентински топмодел и приятеля ѝ, футболист, но те прекарваха в Ню Йорк най-много една седмица в годината. Последните три етажа бяха собственост на Рупърт Мърдок.

Докато асансьорът се спускаше от двайсет и първия до третия етаж, Сийма се взираше право пред себе си, а Бари току поглеждаше часовника си „Номос Миниматик“, отличен избор предвид обстоятелството, че се рекламираше като идеален модел за творчески личности като писатели, архитекти и прочие. Часовникът стоеше на китката му като артефакт от някаква бляскава, добре конструирана и безпогрешно функционираща вселена и възвестяваше на целия свят що за човек е Бари Коен.

Семейство Гудман ги посрещнаха на вратата на своя апартамент. Луис Гудман беше също толкова висок и красив, колкото подсказваше снимката на обложката на книгата му. И говореше английски подозрително добре. Дори безупречно. При това онзи английски, който се говореше по Източното крайбрежие. Часовникът му беше модел „Пайлът“ на IWC, не беше стар, но видът му бе ретро. Бари никога не би го свалил от ръката си. Бялата му риза от „Брукс Брадърс“ беше разкопчана на врата. Жена му беше също толкова висока, стройна и красива. На китката си имаше „Реверсо“ на „Йегер Льокултр“, часовник, който навремето са носели британските аристократи, докато играят поло. Жените се прегърнаха с видимо удоволствие. Това накара Бари да осъзнае, че Сийма наистина приема като затвор живота в големия им апартамент от над триста и седемдесет квадратни метра с дете като Шива и емоционално отчужден съпруг. Вероятно за да го подразни, тя не бе сложила на китката си нито един от многото часовници, които Бари ѝ бе подарил, а сред тях имаше дори „Картие Краш“ за седемдесет бона, който изглеждаше така, сякаш наистина е пострадал при автомобилна катастрофа. Бари забеляза, че докторката от Хонконг е облякла джинси и модна лятна блуза, вероятно от АРС (Сийма купуваше маратонките си само оттам), а нейната небрежна елегантност подчертаваше колко абсурден е бил изборът на Сийма с тази разголена рокля, впита в чувственото ѝ напарфюмирано тяло.

Апартаментът беше обзаведен в минималистичен стил, а осветлението беше проектирано така, че определени стратегически места да останат в сумрак. Кухненските уреди бяха все „Либхер“ и „Китчън Ейд“, което свидетелстваше за стабилни доходи, характерни за най-богатия един процент от населението. Малката дървена маса (изкуствено състарена от някой дизайнер) беше отрупана с азиатски и латиноамерикански ястия, към които Сийма добави безценния самбар на майка си – зеленчукова яхния с много тамаринд, на която дори заклет почитател на месото като Бари не можеше да устои. Това беше много мило от нейна страна, тъй като ако бе донесла бутилка вино за две хиляди долара щеше само да подчертае разликата между двайсет и първия и третия етаж.

– О, Господи! – възкликна докторката от Хонконг (Бари така и не запомни името ѝ, той никога не запомняше имената на жените). – Приготвих пиле, печено в сол, по тайвански. Сийма, нали не си вегетарианка?

– От месото ми става тежко, но все още ям пилешко – отвърна Сийма.

Двете жени и Луис се засмяха и Бари се почувства като единствения бял в стаята. Той забеляза, че Луис Гудман, за когото се предполагаше, че е гватемалец, има доста по-бяла кожа от неговата и – ако се съди по фамилното му име – най-вероятно е евреин.

– Започнах да чета книгата ви – каза Бари. – Много е интересна.

– Бих ви попитал коя точно от моите книги, но всичките са едни и същи – каза Луис. – Американски колониализъм, престъпления срещу коренното население, дрън-дрън-дрън...

– Бари чете „Състрадателният касапин“ – обади се Сийма. – Тя ми е любимата.

Настаниха се около малката маса и напълниха чиниите си със самбар и ориз, а върху тях наредиха парченца маниока и ароматно пиле, за което Бари не се съмняваше, че ще се превърне в звезда на шоуто. Джулиана работеше като лекар, при това на пълен работен ден, но явно намираше време да отдаде почит на кулинарното си наследство. Бари погледна тъжно голата китка на жена си. Докторката от Хонконг беше поне с десет години по-възрастна, но изглеждаше удивително добре. Ако писателят ѝ омръзнеше, вероятно можеше да се омъжи за някой нисичък, набит финансист на средно ниво.

Четиримата се наслаждаваха на храната и заговориха за Тръмп, но разговорът се ограничи предимно между мъжете, които само от време на време позволяваха на жените да изразят своята загриженост за бъдещето на страната и да се чудят какъв ли свят щяха да наследят децата им. Семейство Гудман също имаше едно дете, момче, на възрастта на Шива.

– Малкият човек спи ли? – попита Сийма.

(Бари също наричаше сина си понякога „малкия човек“.)

Бари я погледна предпазливо.

– Не е нужно да го будим – каза той.

Като по невидим знак, даден от Джулиана, се появи филипинска гувернантка, по-възрастна и очевидно по-зле платена версия на тази, която работеше за семейство Коен. Тя доведе сладко евразийче, който огледа гостите си за секунда-две с бледозелените си очи и се скри зад полата на бавачката. След миг надзърна оттам, усмихна се с всеки мегават на очарователната си детска усмивка, а после се изплези.

– Артуро е много забавен – отбеляза Джулиана. – Днес видя гълъб, кацнал на жица, и му подвикна: „Ей, гълъб, гледай да не паднеш!“.

– Май трябва да назнача Артуро на мястото на моя шеф на отдела за оценка на рисковете – каза Бари.

Всички се засмяха, но Бари знаеше, че присъствието на нормално дете, на говорещо дете, ще нарани дълбоко Сийма. Артуро изтича към радиатора, покатери се отгоре, изправи високата си слаба фигура, посочи луната и запя: „Обичам те, луна!“. Гувернантката се втурна да го свали долу, след което се извини, макар да знаеше, че това не е необходимо, тъй като всичко се бе развило според предварително написания сценарий, както това неизменно се случва със съвършените манхатънски деца.

– Шива също обича луната – каза Бари.

Което бе вярно. Шива също се качваше върху радиатора при пълнолуние и се взираше в луната с отворена уста, а очите му премигваха в същия ритъм като на онова извънземно от „Близки срещи от трети вид“, което се опитваше да установи контакт с по-нисша цивилизация. Но Шива никога не бе декларирал на глас любовта си към луната, както тригодишният Артуро бе направил току-що. Шива не бе произнесъл и една дума през живота си.

Кошмарът продължи. Бавачката извади шапка с формата на пчеличка и я постави на главата на детето, чиято коса бе руса, досущ като на баща му, който уж бил латиноамериканец. Хлапето се втурна към масата и погледна всеки от четиримата право в очите. Когато се увери, че е пленило вниманието на аудиторията, то си пое дълбоко дъх толкова сериозно и съсредоточено, че тази концентрация можеше да му стигне чак докато завърши Харвард или Йейл и дори докато оглави някой инвестиционен фонд. След това, разбира се, щеше да основе собствена компания, да изкачи седемнайсетте етажа до апартамента на Бари и да заживее точно под небесното имение на Рупърт Мърдок.

– Добре, Артуро, можем да минем и без песен – каза Джулиана. – Още вечеряме, миличък.

Артуро обаче смяташе, че дъхът му е прекалено ценен, за да го хаби току-така и непременно трябва да премине в песен.

– Ааааааззззззззз... ще донеса у дома моите пчели.

Ще се гордее с мене мама, нали?

Аз ще донеса у дома моите пчели.

Оооооххх! Една от тях ужили ме!

– Браво, Артуро, благодаря ти! – каза докторката от Хонконг, докато останало ѝ без дъх дете, се канеше да запее следващия куплет. Вероятно бе доловила промяната в настроението на гостите.

– Не, не, остави го да пее – каза напрегнато Сийма. – Нека пее. Толкова е сладък.

Артуро засия, усмихна се широко, което само подчерта трапчинките му, а между предните му зъби потече струйка слюнка. Когато започна втория куплет, Бари погледна жена си. Видя желязното ѝ адвокатско самообладание. Видя и недояденото пиле по тайвански. „Искам да те обичам“, каза си той.

– „Ще се гордее мама с мен, нали?“ – нададе вой Артуро. Защо точно тази строфа засегна Бари най-много? И двамата искаха да се гордеят с Шива по начин, по който собствените им родители никога не се бяха гордели с тях. По начина, по който докторката от Хонконг и фалшивият латиноамерикански писател щяха да се гордеят с всяка глупост, която Артуро направеше някога. Нямаше да е необходимо Шива да полага толкова усилия, колкото Артуро. Все пак баща му беше богат. Можеше да постъпи в реномиран колеж като „Скидмор“ или да създаде модна линия дрехи, например произведени от индийски коноп. За целта обаче родителите му трябваше да получат доказателство, че той осъзнава принадлежността си към тяхното прекрасно, сплотено семейство. Това можеше да бъде постигнато посредством целувки, прегръдки и мили думи, но по всичко изглеждаше, че за Шива луната е далеч по-интересна от майка му, която се въртеше в несравнимо по-близка орбита около него и от Бари, който прекосяваше нощното небе, подобно на падаща звезда, напът за летище „Титърбъро“, а оттам до Батън Руж, за да помоли важен клиент да не изтегли преждевременно средствата, които е вложил в „Отсам капитала“.

– Това ще ни направи още по-близки – каза Сийма, когато научиха диагнозата.

Прегърнаха се в препълнения асансьор на болницата „Уайл Корнел“ и Бари заяви разпалено:

– Ние срещу целия свят!

Интернет обаче предсказваше точно обратното, че семейството им ще се разпадне, както това ставаше с повечето двойки при аналогични обстоятелства. „Майната му на интернет!“ Сега те бяха изправени пред решението на задача, която не бе свързана с неговите пари или с нейната красота и интелект. Бавачките, възпитателите, учителите щяха да отгледат детето. Но изваждането на Шива от цялостната картина щеше да покаже на какъв изключителен брак се радват от самото начало. Щеше да изтрие всички съмнения, че Сийма и Бари Коен не са родени един за друг.

– Страхотен си, Артуро! – каза Сийма, когато хлапето отново изигра как пчелата е кацнала върху млечнобялата кожа на ръката му и изпищя с добре отработена истерия:

– Оооооххх! Една от тях ме ужили!

– Какво трябва да кажеш, когато някой ти прави комплимент? – попита Луис.

– Благодаряяяяя – провлачи детето и подбели театрално очи при това досадно напомняне. Но после свали глупавата си шапка с формата на пчела и се поклони, а филипинската му гувернантка го подкара към стаята му, изпратен от хорови възгласи: „Лека нощ, Артуро! Приятни сънища, Артуро!“. Само Луис му пожела: „Buenas noches, pequeсo abejorro“ – „Лека нощ, малки пчеларю“.

– Трябва да ви задам един ужасен въпрос, но типичен за Манхатън – каза докторката и си наля чаша „Приорат“ за двеста долара бутилката, което ясно говореше за неособено изискания вкус на съпруга ѝ относно вината.

– Какво ще правите с предучилищната подготовка?

Сийма и Бари се спогледаха за една милисекунда, сякаш си припомниха онази сцена от миналата година, когато Шива стоеше вцепенен и хриптеше дрезгаво в часа по танци в местната детска градина, една от седемте, които не го бяха приели, а около него, за радост на своите родители, подскачаха лъчезарни деца, което ужасяваше Бари.

– О, още не сме мислили за това! – отвърна той и махна с ръка, при което улови за миг яркия блясък на своя „Номос“. – Защо да го тормозим отсега? Да оставим децата да изживеят детството си.

– Шива има известни проблеми – каза Сийма.

Тя вдигна ръка и спря Луис, който се опитваше да долее вино в чашата, която тя почти не бе докоснала.

– Аз съм лекар и мога да ви кажа, че всички имаме проблеми – заяви докторката от Хонгонг. Бари и Сийма се засмяха в отговор на това авторитетно медицинско мнение. – Артуро например мрази онова училище „Монтесори“ във „Флатайрън“.

Това беше първото училище, отхвърлило Шива и несъмнено най-доброто в квартала. Истерията, която той бе разиграл там, бе толкова епична, че Сийма остана изненадана, че не повикаха ченгетата.

– Искам да постъпи в „Херитидж“ – заяви Сийма. – Мястото предлага такова многообразие...

– Наистина ли? – попита докторката от Хонконг.

– Някои от бащите не работят в инвестиционни фондове. Те са обикновени лекари или адвокати.

Луис и съпругата му се усмихнаха, а Бари се засмя тихичко. Сийма се владееше до съвършенство и никога не позволяваше болката да намери отражение в думите, които изричаше. За първи път откакто се познаваха, откакто се ухажваха и ожениха, Бари изпита съжаление към жена си.

– Искам да кажа – продължи Сийма, – че икономическото многообразие е нещо хубаво.

Тя се престори, че отпива от виното си, но само накваси устни. В този момент Бари си каза, че тя определено е най-умната сред присъстващите, но в същото време е единствената, която не работи.

– Луис пише роман за хедж фондовете – каза докторката.

– Защо? – попита Сийма.

– Ами... – отвърна Луис и завъртя чашата си със същата театралност, с която синът му бе изиграл своята сценка, – ако извънземните ни нападнат и завладеят Земята, не искате ли да разберете кои са новите ни господари?

– Луис! – смъмри го съпругата му. – Това не звучи особено мило!

– О, не исках да обидя никого – каза писателят, а Бари се засмя по онзи начин, който му бе спечелил прозвището „най-дружелюбния пич на Уолстрийт“, за да покаже, че и той се присъединява към бичуването на плутократите.

– Половината ми познати работят в хедж фондове – продължи Луис. – Та ние живеем в Манхатън, за бога!

– По мое скромно мнение – каза Сийма, – би трябвало да продължите да рисувате онези прекрасни портрети на Централна Америка и да пишете за хората, лишени от глас.

– Но за да го направя – заяви писателят, – трябва да започна от метрополията, от центъра, и да продължа към периферията. Откъде всъщност произтича властта? – Той вдигна ръка, сякаш да покаже, че тя се крие в апартаментите над тях и в огромния триплекс на върха на сградата, в апартаментите като този на семейство Коен.

– Според мен един управител на инвестиционен фонд би бил чудесен герой на подобен роман – каза Бари. – И аз съм готов да стана ваша муза.

– Не мисля – обади се Сийма. – Хората от света на финансите нямат въображение. Нямат душа.

За трети път от три минути насам Бари се усмихна глупаво. „Какво каза тя току-що?“ Повтори наум двете последни изречения. Посегна към празната бутилка от вино, разклати я лекичко и я остави.

– Присъстващите, разбира се, са изключение – каза докторката от Хонконг и посочи Бари.

Изведнъж на него му стана пределно ясно, че тя е получила образованието си в реномирано международно училище, посещавано от деца на чужди дипломати и бизнесмени, както и че Луис най-вероятно е завършил частна гимназия в Щатите. Явно и двамата произхождаха от богати стари фамилии. И се присмиваха на новобогаташите.

– Достатъчно е да сложите четири монитора пред него – каза Сийма. – Друго не му трябва. Не го интересува.

– Харесва ми как се шегувате помежду си – заяви докторката от Хонконг, забила поглед в скута си.

– Да, ние сме прекалено... прекалено официални – каза Луис.

И с един от най-жестоките жестове тази вечер той се извърна и целуна жена си по челото, за което бе възнаграден със свенлива по момински усмивка.

– Самбарът беше отличен – каза Джулиана, – много по-добър от този, който съм яла в Индия. – В комплимента ѝ се криеше намерение да насочи вечерята към своя край, но Бари не можеше да остави нещата така.

– Имам кашонче четиресет и осем годишно уиски „Каруизава“ – каза той. – По трийсет и три бона бутилката, ако човек изобщо успее да я намери.

– Малко нетактично е да споменаваш цената, Бари – каза Сийма.

В края на краищата тя бе настояла да донесат домашно приготвен самбар, вместо бутилка скъпо уиски или вино, която да подчертае разликата в статуса им. Но вероятно и тя изпитваше нужда да отбележи няколко точки тази вечер. Макар и да се проявяваше по различен начин, конкурентният ѝ дух не отстъпваше на този на Бари.

– Не мога да откажа „Каруизава“ – заяви писателят, което означаваше, че копелето знае какво представлява това уиски.

Асансьорът се качи бързо до двайсет и първия етаж, но междувременно Бари успя да влезе в сайта на агенцията за недвижими имоти „Зилоу“ и да провери апартамента на семейство Гудман. Беше продаден на 23 ноември 2015 г. за 3 800 000 долара, а оценката му в момента бе 4 100 000. Разположението показваше две спални, три бани и огромни дрешници. Цената му не достигаше и една пета от стойността на техния апартамент, но как бе възможно да си позволяват подобно жилище със заплатата на преподавател по медицина в Нюйоркския университет и доходите на писател, който се намира на 1 123 340-о място в класацията на „Амазон“? Сигурно бяха наследили някакви пари. Нямаше друг начин. Той се зарече да стигне до дъното на тази история.

Бари се препъна в сумрачното антре и се отправи към малката винарна зад кухнята, когато Нови изникна неочаквано иззад някакъв кухненски уред „Вайкинг“ и просъска:

– Шшшшт! Моля, тишина, господин Бари. Шива, той заспал сега. Много трудно го приспала тази вечер.

Бари и Нови бяха започнали добре, с много усмивки, почти кокетни от нейна страна, но след диагнозата тя очевидно започна да го възприема като неадекватен в най-лошия и досаден в най-добрия случай. Тя беше млада жена с дълбок, звучен глас, която се обличаше неизменно в анцузи на „Гап“, тесни тениски и онези клинове на „Лулу“, които Сийма сякаш купуваше на килограм. Нови прекарваше свободното си време, погълната от три занимания: гледането на филипински сапунени сериали на таблета си, разговори по скайп с Давао, където живееха роднините ѝ (а те всеки път я врънкаха за пари, с които да покрият дълговете си от хазарт), и молитви, което Бари приемаше като лична обида. Тя твърдеше, че на Шива му няма абсолютно нищо, че поставената му диагноза е пълна глупост и че трябва само да се привлече вниманието на Исус към неговия случай. В същото време Нови разбираше, че сега Сийма изпитва по-голяма нужда от нея, отколкото от съпруга си, както и че този дом принадлежи на Шива, невнятното дете-крал.

Бари взе измамно невзрачната на вид бутилка „Каруизава“ и я тропна толкова силно, че едва не я счупи на кухненския остров, напът към коридора. Какви ги вършеше, по дяволите? Дестилерията „Каруизава“ отдавна не работеше, а това означаваше, че в света са останали много малко такива бутилки и повечето от тях са закупени като инвестиция. Бари я пазеше за специални случаи, например за следващия преглед на Шива в „Корнел“, когато лекарите щяха да заявят, че Шива е напълно здрав.

„Надраснал го е.

Никога не сме виждали подобен случай.

Наблюдава се при десетина процента от децата и синът ви е сред тях.“

Вместо това Бари се канеше да сподели уискито с човек, когото презира.

Шива стоеше насред един от салоните, а издълженото му и слабо като тръстика тяло се поклащаше леко, а той си тананикаше – от недоволство или възбуда, трудно можеше да се прецени.

– Вижте – въздъхна Нови, – той чул вас и сега вълнува, че тате е у дома.

– Тате трябва да тръгва – каза Бари.

А Бари казваше така почти всеки път, когато видеше Шива. Очите на детето се изпълваха с нещо, което наподобяваше тъга и интелект, което заблуждаваше околните. Шива сграбчи часовника на китката на Бари със студената си влажна ръчичка. Часовниците винаги успяваха да привлекат вниманието му.

– Какво е това? – попита Бари с тон, с какъвто друг би се обърнал към някое куче, но това бе единственият начин, по който умееше да общува с деца. – Часовник. Кажи го, Зайче. Ча-ча-ча-ча... сов-сов-сов-сов... ник-ник-ник-ник. Часовник. Часовникът на тате. – Но Шива продължаваше да дърпа каишката. Бари разроши влажната му коса, която миришеше на бебешки шампоан и сладникава детска пот, комбинацията, която винаги го караше да се запита как е възможно това дете да ухае толкова вълшебно и в същото време да има толкова сериозен проблем. – Кажи, Шива, и ще ти дам да подържиш часовника.

– Господин Бари, той трябва спи – каза Нови.

– Ча-ча-ча-ча... – продължи Бари да имитира сина си. – Часовник. Часовникът на тате. Какъв хубав часовник! Моят часовник.

Бавачката откъсва внимателно детето от часовника на баща му, в резултат на което Шива нададе такива писъци, каквито Бари не предполагаше, че могат да излязат от устата на човешко същество. Това бяха писъци като при изколването на цяло село, извършено няколко века по-рано в генетичната му история. Това не беше честно. Той бе положил толкова усилия, за да създаде семейство. Бе изчакал търпеливо да се появи подходящата жена, подходящата млада жена с идеалните млади яйцеклетки. Щяха да имат три деца. Някои банкери имаха по четири деца от различни жени, но той щеше да има три от една. В апартамента тук и в лятната им къща в провинцията баните бяха проектирани по специален начин – с три разположени един до друг умивалника, за да могат и трите им пораснали деца да си мият зъбите едновременно и да се плискат от време на време с вода. Бари беше единствено дете и майка му загина в автомобилна катастрофа, когато той бе на пет. Никога не бе изпитвал кой знае какво желание да се сдобие с деца, но образът на тази вълшебна баня с три умивалника го накара да се разплаче, когато лекарят им каза, че след Бог знае колко несполуки, инвитро процедурата е преминала успешно и Сийма е бременна. Три деца, прегърнали се щастливо, докато в трите умивалника тече вода, три прекрасни аромата на детска коса и окосена трева по прасците, три съвършени живота.