Очевидец

1.

Малко преди пет следобед в понеделника след Деня на благодарността в Стария град на Александрия жаркото слънце се спускаше към притъмняващия хоризонт.

Вятърът беше силен, на пориви, луната се губеше в булото на мъглата, която се кълбеше над река Потомак. Дърветата и храстите се люлееха и тресяха, нападалата шума се плъзгаше по асфалта. Зловещи облаци напредваха като вражеска армия, а знамената плющяха бурно пред офиса ми в Северна Вирджиния.

Приклекнах до огнеупорния шкаф за документи и въведох комбинацията на безотказната ключалка с бутони. Издърпах най-долното чекмедже и извадих дебелата папка, която влачех от много месеци. Лъхна ме старата мухлясала миризма на разсекретени правителствени документи, датиращи от края на 40-те години на миналия век, много от тях силно редактирани и цензурирани и почти нечетливи.

Имах много да преглеждам преди следващата среща на Националната коалиция за извънредни ситуации, по-известна като Комисията за деня на Страшния съд, този път в Пентагона. Отговорностите, възложени ми от Белия дом, не бяха за хора със слаби нерви. Но пък изобщо не бяха толкова неотложни колкото проблема, пред който бях изправена. Не можех да спра да мисля за убитата жена долу в хладилната камера.

Представих си порезните рани по шията ѝ, кървавите чукани, останали от отрязаните ѝ ръце. На всичко отгоре нямах никаква представа коя е тя. Не знаех почти нищо за нея, освен това, което можеше да каже мъртвото ѝ тяло, захвърлено като боклук край железопътните релси на остров Дейнджърфийлд­, на няколко километра северно оттук. Бях прекарала целия уикенд в опити да открия нещо, но все още нямах никакъв напредък.

Няма и месец, откакто бях започнала тази работа, а ужасните главоблъсканици следваха една след друга, придружени от множество спънки и враждебност. Бих омаловажила нещата, ако кажех, че присъствието ми не се оценяваше и че ми бяха сервирали наистина голяма каша.

Съблякох лабораторната си престилка, преметнах я на облегалката на офисния ми стол и покрих микроскопа за през нощта. Зад прозорците далечните гръмотевици трещяха и отекваха, придружени от проблясъците на мълниите.

От ъгловия ми офис на втория етаж имах възможността да наблюдавам цялата драма, свързана с времето. Паркингът, който делим с лабораториите за съдебна медицина, бързо се изпразваше под слабата светлина на уличните лампи. Десетки учени, лекари и най-различни служители бързаха към колите си, докато дъждът плющеше по прозорците.

Все още не познавах повечето от хората тук и също толкова не ме помнеха от времето, което сякаш беше в предишния ми живот. Поколението от след двехилядната все още не го беше имало, когато ме бяха назначили за първата жена главен съдебен лекар на Вирджиния. Ръководих щатската система повече от десетилетие, преди да се преместя. Предполагах, че съм се махнала завинаги, без да си представям, че ще се върна. Надявах се да не съм направила най-голямата грешка в живота си.

На монтираните на стената плоски екрани можех да наблюдавам на живо какво става вътре в сградата и извън нея. Пазачът от нощната смяна в момента се разхождаше из огромния закрит паркинг. Чувствах се като призрак или шпионин, докато го гледах как се прозява и почесва, без да обръща внимание на камерите за видеонаблюдение над главата му. Беше на около шейсет, първото му име беше Уайът, не знаех фамилията му.

В маскировъчната си униформата с кафяви джобове приличаше на шериф. Проследих с поглед Уайът, който пресече бетонната рампа, водеща към вътрешността на моргата, и натисна един бутон на стената от газобетонни тухли. Тежката врата започна да се спуска сред вихъра на изгорелите газове от излизащата катафалка. Вероятно изкарваха самоубиеца от окръг Феърфакс.

– Доктор Скарпета? – Досадната ми британска секретарка прекъсна размислите ми, като отвори вратата между нейния и моя кабинет. – Много съжалявам, че ви безпокоя. – Изобщо не съжаляваше, дори рядко си правеше труда да почука.

– Всеки момент ще си тръгвам и трябва да направите същото – подхвърлих ѝ, докато минавах от прозорец към прозорец, за да затворя щорите.

– Току-що говорих с Огъст Райън – каза тя. – Държеше да знаете, че е възникнала ситуация, която изисква вашето съдействие.

– За жената долу ли става дума? – Това беше само предположение, а със следователя от парковата полиция на САЩ не бяхме разговаряли от петък вечерта.

Надявах се, че най-сетне разполага с нова информация. Случаят набираше скорост в медиите, а в интернет се носеха слухове и теории. Почти невъзможно е да се разкрие насилствено престъпление, когато не е известна самоличността на жертвата.

– Каза, че трябва да се срещнете с него – заяви секретарката ми с такъв тон, сякаш аз ѝ бях подчинена, а не обратното.

Облечена в типичния си стил – костюм с пола от туид, обувки с ниски токчета, със сива коса, оформена в прическа като от петдесетте години на миналия век, Маги Кътбъш ме гледаше неодобрително през очилата си с телени рамки, които бяха кацнали на върха на острия ѝ нос.

– И трябва да се срещне с мен, защото...?

– Той ще ви обясни – прекъсна ме Маги.

– Защо просто не го свързахте с мен по телефона? Можеше да ми се обади директно по този въпрос. Дадох му номера на мобилния си телефон на местопрестъплението в петък вечерта.

– С Огъст работим заедно от години. Беше достатъчно учтив да се консултира първо с мен и ще ви се обади, когато се качи в колата си – заяви Маги с прекрасния си лондонски акцент без никакъв признак на уважение към началничката си.

Със сигурност не беше второ поколение италианка, израснала в бедност в Маями. Взех си палтото от закачалката. Нямах търпение да се махна оттук, и то не заради настоя­щата компания и времето. Племенницата ми имаше рожден ден, труден за нея с оглед на всичко, което се бе случило, и бях планирала кротко празненство у дома, само за семейството.

– Една от силните страни на доктор Реди е, че умее да делегира задачите. – Маги все още не беше приключила с лекцията. – Не раздава личната си информация за контакт с него като бонбони за Хелоуин. – Все едно аз го правя. – Даде ясно да се разбере, че не е на разположение на полицията. Това е урок, който би било добре да научите.

Маги не можеше да се сдържа и при всеки удобен случай споменаваше бившия си шеф, нейния началник, когото замених под донякъде фалшив претекст, както се бе оказало. Може би „примамка и подмяна“ би било по-добре обобщение на случилото се, след като се преместих тук от Масачузетс. Всичко се беше променило за един миг.

Беше вече прекалено късно, когато открих, че Елвин Реди не е напуснал щатското правителство и не е преминал в частния сектор, както ми беше обещано лично от него и от други високопоставени лица по веригата. Вместо това го бяха назначили за новия здравен комисар на Вирджиния, който щеше да контролира всички отдели, отговорни за благосъстоянието и безопасността на населението.

Това включваше Управлението на главния съдебномедицински експерт (УГСМЕ) в целия щат. Което пък означаваше, че отговарям пред него, когато се наложи – хитър политически трик, ако изобщо ставаше дума за трик.

– Както виждате, не отнема много време хората да получат права – иронично каза Маги. – Бих ви предложила да вземете с вас следовател. Фабиан е на повикване тази вечер. Беше на бюрото си, когато минах покрай него преди няколко минути.

– Зависи от това с какво ще си имаме работа – отговорих. – Вероятно няма да е необходим. Вярвам, че ще се справя.

Огледах се за спрея с филтрирана вода и го забелязах на рафта до конферентната маса.

– Не е разумно шефът изобщо да се появява, още по-малко сам, а и не е добър прецедент, с който да започнете – заяви Маги, сякаш току-що бях паднала от камиона с ряпа.

– Вижте какво, сигурна съм, че сте изключително загрижена за моите интереси. – Не го казах грубо, дори не прозвучах ехидно.

– Смятам, че това се разбира от само себе си. – Маги зае доминираща поза на прага, докато заобикалях кашоните с книги и други лични вещи, които все още не бях разопаковала.

– Маги, осъзнавам, че моят стил не ви допада. – Заех се да напръскам фикуса и няколкото саксии с орхидеи. – Но не съм от хората, които държат на церемониите. Ако аз не мога да си направя труда, защо тогава някой друг би трябвало да го прави?

Това беше всичко, което можех да направя, за да не призная основната причина, поради която ме помолиха да стана отново шеф. Броят на случаите, които бяха останали пренебрегнати или обработвани неправилно години наред, беше зашеметяващ. Особено тук, в Северна Вирджиния, която си има своите особени проблеми поради местоположението си.

Офисът ми се намираше само на осем километра от Пентагона, а аз бях поставила условието, че ако приема тази работа, трябва да работя от централата тук, в Александрия. Като се имаха предвид различните задължения, които имахме със съпруга ми, беше важно да сме в непосредствена близост до Вашингтон, окръг Колумбия.

– Тук съм в случай, че полицията поиска моята помощ – повторих на Маги това, което вече бях казала. – Не е нужно да минават през вас.

– Предполагам, че трябва да отложим празненството за рождения ден на Луси – смени рязко темата Маги. – Бентън, Пийт Марино, сестра ви, някой друг? Ще им съобщя.

– Никой друг и съм съгласна, че това вероятно е разумно.

Никога няма да престана да се чувствам ужасно, че редовно разочаровам всички.

Но насилието и безсмислената трагедия не се интересуват от това кой си и какъв е поводът – и някой трябва да реагира. Докато се връщах към бюрото си, се заклех мислено да се реванширам пред Луси, както си бях обещавала толкова много пъти преди.

– Не мога да си представя колко е ужасно. – Маги поклати глава с фалшиво съчувствие. – Да загубиш партньорката си и осиновения си син! – възкликна в добавка, но нямах намерение да обсъждам племенницата си и защо живее вкъщи. – Не че наистина разбирам този начин на живот. Но точно по това време на годината всичко е по-трудно за хората, които са нещастни.

– Няма причина да чакате – казах ѝ и добавих, че ще е най-добре да си тръгва и да кара внимателно във вятъра и дъжда, без да обръщам внимание на това колко обидчива можеше да е. – Ще се разбера с Огъст Райън и сама.

Надявах се да е открил нещо полезно за убитата жена в хладилната камера. Не беше нужно човек да е съдебен патологоанатом, за да установи, че е починала от обезкръвяване, след като сънните ѝ артерии са били прерязани с нещо остро. Не знаех на колко години е била, вероятно в края на двайсетте или началото на трийсетте, но някой беше счупил черепа ѝ отзад и ѝ беше прерязал гърлото до гръбначния стълб.

Миналия петък вечерта беше бурна, докато работех на мястото на инцидента в отдалечена гориста местност на остров Дейнджърфийлд. Почти можех да усетя отново миризмата на обработените с креозот траверси и дъждовните капки, които тупкаха по тях, докато оглеждах всеки сантиметър от тялото с лупа. Лъчите на тактическите фенерчета прорязваха чернотата като лазерно шоу, докато полицаите претърсваха района.

Нищо не се намери, освен една сплескана монета, вероятно прегазена от крайградския влак в седем вечерта, когато машинистът беше забелязал нещо, което бе сметнал за гол манекен, проснат край релсите.

– Не исках да ви провалям вечерта – каза Огъст Райън в мига, в който вдигнах телефона си и включих спикърфона. – Защото съм почти сигурен, че съм на път да го направя, и вече мога да ви кажа, че навън времето не е приятно за шофиране. Но, както обясних на Маги преди малко, нямаше да искам присъствието ви, ако не беше важно.

– Какво мога да направя за вас? – Записах часа и датата в джобния си подвързан с молескин бележник.

– Имаме изчезнало лице и нещата не изглеждат добре – без губене на време премина към въпроса следователят от парковата полиция.

– Съжалявам, но става дума за случая от петък вечер, така ли? – попитах озадачено. – Смятате ли, че това изчезнало лице може да е убитата жена в хладилната ми камера?

– Изглежда, че това е много възможно. Полицията в Александрия ми се обади, след като един от служителите им направил проверка за здравословното състояние на лице, за което било съобщено, че е изчезнало. На път съм към вашата територия, по-точно към Колониал Ландинг на крайбрежието – изненадващо добави Райън.

Познавах новото жилищно строителство твърде добре. Пийт Марино и сестра ми Дороти имаха жилище там, луксозните градски къщи бяха на една ръка разстояние от историческия квартал, където с Бентън бяхме купили старо имение, което се нуждаеше от ремонт. Луси живееше с нас в бунгалото за гости, така че по изключение всички бяхме близо един до друг. Или поне така си мислех – не че някое място е наистина защитено от насилие.

Но в Стария град насилието беше рядкост. Убийствата бяха аномалия, средно по едно на година, обикновено ставаше дума за грабеж или домашна кавга, взела фатален обрат, според статистиката, която бях проучила. Изнасилванията и нападенията също бяха рядкост, а това, от което се притесняваха местните, бяха най-вече обирите с взлом и кражбите на коли.

– Гуен Хейни – съобщи ми Огъст името на изчезналата жена. – Тридесет и три годишна, инженер по биомедицина в лабораториите „Тор“. Намират се на трийсет километра от вас във Виена, една от онези големи технологични компании покрай магистрала I-95.

– Запозната съм с „Тор“, поне по репутация. С какво точно се е занимавала там? – Записах си подробностите в бележника.

– Човекът, с когото разговарях, е директорът на лабораторията и не пожела да ми съобщи. Само каза, че е учен, който работи по специални проекти, а както може би знаете или не, много от нещата, които се случват, са правителствени тайни.

– Между многото други неща „Тор“ са пионери в триизмерното принтиране на човешка кожа, органи, кръвоносни съдове и други части на тялото, включително уши – дадох му кратко обобщение.

– Наистина ли?

– Колкото и научнофантастично да звучи, вече могат да го правят.

– Просто още едно нещо, което ще направи живота по-объркан, а работата ни по-трудна. – Това беше всичко, което имаше да каже по въпроса, а не го познавах достатъчно добре, за да разпитвам повече.

Миналият петък вечер беше единственият път, когато бях разговаряла с него и Огъст беше това, което бих нарекъл готин клиент, обаятелен човек. Подценен. Трудноразбираем. Беше наскоро разведен, нямаше деца и ме остави с впечатлението, че е твърде зает, за да води някакъв социален живот.

– Как се сваля ДНК профил от изкуствена кожа? Ами пръстовите отпечатъци? – попита Огъст.

– За това ще се тревожим друг път – отвърнах. – Кога за последен път някой в „Тор“ е бил във връзка с Гуен?

– Както изглежда, никой не се е чувал с нея от Деня на благодарността. Днес не е дошла на работа и не отговаряла на телефона си, който досега все още не се е появил.

Продължи да ми обяснява как директорът на лабораторията се разтревожил достатъчно, за да се обади на 911. Патрулната полицайка, която изпратили да направи проверката, открила, че входната врата на Гуен е заключена и в жилището нямало никого.

– Казва се Фруже. – Огъст се поинтересува дали случайно не я познавам.

Фруже? Имах чувството, че в миналото съм чувала това доста необичайно име. Зачудих се на глас дали полицайката, за която говори, не е свързана с дръпнатата токсиколожка, с която някога бях работила в Ричмънд.

– Да – отвърна Огъст. – Блез Фруже е нейна дъщеря и беше на мястото на инцидента за кратко в петък вечерта. Била е първата отзовала се на повикването.

Добави, че полицайката от Александрия била на рутинен патрул, когато открили тялото. Чула обаждането по радиото и вероятно вече си била тръгнала по времето, когато съм се появила. Но нямаше как да имам представа кой е бил там. Паркът гъмжеше от полицаи, докато се занимавах с тялото.

– Хем е кариеристка, хем се мисли за голяма работа, а този тип хора са от най-лошия вид – добави Огъст в мига, в който фитнес гривната ми започна да вибрира, за да ме информира за пристигащите съобщения и имейли. – Трябва да я държите под око. Мисли се за следващия Шерлок, но, повярвайте ми, не е.

– Нека се уверя, че съм разбрала – отговорих. – Полицай Фруже се отзовава на сигнал за намерено тяло на остров Дейнджърфийлд. А сега се е отзовала на сигнал за изчезнало лице, което може да е свързано с открития труп. Изглежда така, сякаш души наоколо.

– Ако ме питате мен, тя просто няма личен живот.

– Какво се е случило, когато пристигнала в Колониал Ландинг?

– Наложило се да поиска от управителя на комплекса да я пусне в къщата на Гуен Хейни. Ясно е, че се е случило нещо насилствено – почна да разказва Огъст, докато аз гледах тек­ста, който Бентън току-що ми бе изпратил.

Беше се чул с Маги и се прибирал вкъщи, но закъснявал, а това беше странно. Не знаех, че днес ще ходи някъде, мислех, че работи дистанционно. Изпратих му бърз отговор, за да го питам дали всичко е наред, докато Огъст продължаваше да обяснява какво е открила полицай Фруже в градската къща.