Красива

1.

Музиката гърмеше силно, пулсираше, докато петдесет зашеметяващо красиви манекенки вървяха енергично по бялата сатенена пътека, опъната между безукорно подредените редици от столове. Многобройни огледала отразяваха момичетата, които участваха в ревюто на „Шанел“ за Седмицата на модата в Париж през март 2016 година. Образите на бързо движещите се манекенки се смесваха с тези на зрителите и фотографите улавяха всеки момент, всяко момиче, всяко лице в публиката, за да покажат есенната колекция.

Вероник Винсент откри ревюто в рубинено палто и накрая беше последната, в разголена рокля от черно кадифе с шлейф, която разкриваше голяма част от гърдите ѝ. Вероник беше висока и слаба, но не така мършава като някои от другите момичета. Много от тях изглеждаха страшно кльощави, със строги изражения, безукорен грим и прически. Атмосферата пулсираше от възбуда. Вероник се усмихваше едва забележимо докато минаваше плавно покрай фотографите. Познаваха я добре. Тя беше звездата на всяко ревю през последните четири години.

Вероник започна работа като манекенка на осемнайсет години. Имаше красива тъмнокестенява коса, но оставяше да я боядисат във всеки цвят, който искаха. Беше известна с това, че с нея се работеше лесно, и на двайсет и две вече бе безкомпромисна професионалистка. Някои от момичетата бяха едва на петнайсет години, в края на тийнейджърството, както беше и самата тя, когато започна. Вероник имаше големи зелени очи и пленителна усмивка. Карл Лагерфелд, прочутият дизайнер на „Шанел“, я хвана за ръка, когато излезе да се поклони на публиката в края на ревюто. Вероник беше любимката му, а ревюто на „Шанел“ бе нейното пристрастие. Беше безукорно, като самата нея.

Тя участваше в две-три ревюта на ден по време на Седмицата на модата и последният месец беше много натоварен. Седмицата на модата започваше в Ню Йорк с американските дизайнери, после се преместваше в Лондон за няколко дни, за да покаже творбите на английските дизайнери. След Лондон светът на модата отиваше в Милано и приключваше в Париж с десетдневни ревюта. Прочутите манекенки бяха с невероятно сгъстен график. Вероник имаше същото тежко разписание и през септември, когато модните къщи във всяка от четирите страни излагаха пролетните си колекции. Други, по-неизвестни дизайнери правеха презентации, в които показваха тоалетите си без модно шоу. Ревютата бяха огромни продукции. Струваха милиони и декорът бе почти толкова скъп и впечатляващ като дрехите. Ревютата на „Шанел“ бяха прочути с най-засуканите си сценични украси, проектирани от Питър Марино, който седеше в публиката и наблюдаваше спектакъла, издокаран от глава до пети в черна кожа.

Ревютата бяха страхотно представление от началото до края. В публиката присъстваха редактори на списания, бляскави кинозвезди от целия свят, съпруги на високопоставени политици, интересни личности от модния свят. Ревютата на висша мода, които бяха още по-елитни, се провеждаха през януари и юли. Вероник беше звездата и в тях. През последните четири години тя се появяваше редовно на кориците на най-известните модни списания. Работата не беше лека и изискваше издръжливост и усилен труд. Вероник често оставаше на проби до късно през нощта преди ревюто, защото взискателните дизайнери държаха всеки тоалет да приляга идеално. Зад кулисите цареше страхотна суматоха преди всяко ревю. Сценичните мениджъри от дизайнерските ателиета надзираваха всяка подробност, гардеробиери събличаха и обличаха манекенките за секунди и ги украсяваха с нови бижута и аксесоари. Само косите и гримът им си оставаха същите.

Вероник вършеше всичко с лекота. След години на една и съща рутина, вече нямаше нищо ново за нея. През останалата част от годината тя постоянно пътуваше за снимки по целия свят и беше работила с най-известните фотографи. Харесваха я и тя се бе хвърлила в кариерата с цялото си сърце, тъй като знаеше, че нямаше да е на върха завинаги. Един ден всичко това щеше да приключи. Беше заработила добри пари, които бе поверила на майка си, тъй като тя имаше бизнес нюх и инвестираше мъдро. Вероник напълно ѝ се доверяваше. Майка ѝ, Мари-Елен Винсент, беше адвокатка и двете бяха много близки. Често младите момичета от Източна Европа пристигаха в Париж без никаква подкрепа и защита, за да търсят слава, работеха колкото се можеше по-дълго и се надяваха да се омъжат за човек, който да ги издържа. Мъжете, които преследваха манекенки, бяха особена порода, пристрастени към красотата и копнеещи да държат под ръка младо момиче. Някои от тях бяха изключително щедри, други – не толкова. Използваха момичетата като аксесоари, за да обогатят имиджа си. Много от момичетата с преуспяваща кариера се захващаха с наркотици, но Вероник никога не беше взимала дрога.

Красотата ѝ зашеметяваше хората още откакто беше почти дете, на тринайсет години. Мъжете по улицата я зяпаха вторачено, някои дори се опитваха да я свалят. Тя обаче бе добре възпитана от майка си и знаеше, че образованието бе по-важно от манекенството. През първите две години от кариерата си Вероник посещаваше класове в Сорбоната. Специализираше в история на изкуството и френска литература. Междувременно беше лице на известна козметична компания, а преди това – на прочут парфюм. Бижутерските фирми се бореха да я наемат за рекламите си, а вече от година тя беше и модел на една от най-известните авиокомпании. Никога не ѝ липсваха ангажименти и не ѝ оставаше много свободно време. Вероник беше част от индустрия, в която тя беше стоката, която продава.

Майка ѝ изпитваше облекчение, че Вероник не се беше главозамаяла, въпреки цялото внимание, насочено към нея. Тя се отнасяше сериозно към работата си и никога не си позволяваше да се разсейва, както правеха много от другите момичета. Майка ѝ винаги ѝ напомняше, че външната красота е мимолетна, а истинската извира от душата. Изумителното ѝ лице просто беше част от тази красота и ѝ служеше добре. Вероник не размишляваше върху това как изглежда и никога не мислеше за себе си. Плащаха ѝ отлично за работата и това ѝ се струваше като подарък, за който не бе положила никакви усилия. Считаше красотата си за дар от съдбата, като хубав глас или художнически талант. Изключителният ѝ вид се бе превърнал в доходоносна кариера.

Тя не обръщаше внимание на тези неща, когато беше по-млада, за нея това бе просто работа. Манекенството ѝ беше отворило много врати и тя бе наясно, че не може да приема сериозно мъжете, които я преследваха ожесточено. Не изпитваше желание за дългосрочна връзка на нейната възраст. Забавляваше се с мъжете, с които излизаше, но връзките ѝ никога не продължаваха повече от няколко месеца. Компаниите, за които работеше, често я канеха по яхти и на корпоративни пътешествия. Понякога ѝ плащаха, за да ходи по купони с цел реклама, и никога не ѝ липсваха мъже, с които да излиза. Сегашното ѝ гадже лорд Сирил Бъкстън, беше хубавец, англичанин, на двайсет и седем години. Той трябваше да работи за баща си в банка в Лондон, но прекарваше много повече време в Париж с нея и избягваше семейството си доколкото можеше, за разочарование на родителите му. Вероник се запозна с тях, когато снимаше за британския „Вог“ в Лондон. Те бяха благодарни, че синът им не излиза с поредната алчна руска манекенка, която си търси богат съпруг, но и не се отнесоха топло към нея. Искаха Сирил да прескочи този етап от живота си и да се захване сериозно за работа. Той обаче не искаше да порасне, нямаше интерес към отговорностите и жените, които родителите му харесваха за него. Те държаха той да се обвърже с английска аристократка от семейство като тяхното.

Сирил се интересуваше от брак не повече от Вероник. Тя самата не беше сигурна дали въобще някога щеше да се омъжи. Това ѝ се струваше тежко обвързване. Родителите ѝ не бяха женени и този факт никога не ги беше притеснявал. Баща ѝ беше американец, също адвокат. Майка ѝ се бе запознала с него по време на конференция в Ню Йорк. Страстната им връзка продължи две години, Мари-Елен забременя на четиресет и две и осъзна, че това можеше никога вече да не се случи. Тя реши да роди бебето и Бил се съгласи. Когато Вероник се роди, Бил Смит беше вече на шейсет и една. Той загина в катастрофа, когато Вероник беше на шест месеца. Мари-Елен не обичаше да говори за това и никога не разказа на дъщеря си подробностите около смъртта на баща ѝ. Казваше, че е загинал на мига, когато камион ударил спортната му кола в дъждовна нощ, някъде близо до Ню Йорк. Вероник не познаваше баща си, но знаеше, че родителите ѝ се бяха обичали силно. Тя израсна щастлива, макар и само с майка си, и винаги твърдеше, че не е възможно да ти липсва това, което никога не си имал. Познаваше баща си само от снимките в апартамента им, няколко от които бяха в нейната стая, и от историите на майка си и знаеше, че двамата са били лудо влюбени. Вероник беше убедена в това, тъй като след баща ѝ в живота на майка ѝ не бе имало друг сериозен мъж, а и от снимките се виждаше колко хубав е бил. От време на време тя се замисляше какво ли би било да има баща, когато виждаше как приятелките ѝ се радваха на специалните моменти с техните бащи, но през повечето време беше напълно доволна от компанията на майка си. Двете преживяха кратко бурно време, когато Вероник навлезе в тийнейджърските години, но то приключи бързо и двете жени с готовност признаваха, че са най-добри приятелки. Гордееха се с близостта си и се уважаваха взаимно.

Вероник винаги търсеше съвета на майка си и се доверяваше на мъдрите ѝ думи, освен когато ставаше дума за мъже. Мари-Елен недоволстваше от разглезените егоисти, с които излизаше дъщеря ѝ. Те винаги се стремяха към Вероник по грешните причини и заради славата ѝ на манекенка, а не заради характера ѝ, а дъщеря ѝ нямаше нищо против. Забавляваше се с тях, а засега това ѝ бе напълно достатъчно. Имаше си собствен апартамент на улица „Де л’Юниверсите“ в модния седми район на Левия бряг, който майка ѝ ѝ беше позволила да си купи на двайсет и една години като добра инвестиция. Беше малък, но удобен, а през уикендите, когато нямаше планове, Вероник често оставаше при майка си в спокойния седемнайсети район, където беше израснала, квартал на висшата средна класа. Мари-Елен работеше усърдно в кантората и често оставаше там до късно вечер. И двете бяха трудолюбиви и упорити жени.

Сега майка ѝ беше на шейсет и четири и от десетина години в живота ѝ не се беше появявал мъж, а и никога не бе обичала някого така, както Бил. Благодарение на Вероник и на кантората, тя твърдеше, че не разполага със свободно време. Вероник я беше разпитвала за баща си, когато беше малка, но Мари-Елен не обичаше да говори за него. Казваше, че преждевременната му смърт я натъжава прекалено много, и Вероник се научи да не я подлага на натиск, дори и сега, когато вече не беше дете. Не искаше да поставя майка си в неудобно положение, а и знаеше някои неща за баща си – американец, адвокат, на шейсет и една години, когато тя се е родила. Никога не беше питала майка си защо двамата не се бяха оженили. Родителите на няколко от приятелките ѝ също нямаха брак и това не се считаше за необичайно или шокиращо, затова не я притесняваше.

Родителите на Мари-Елен бяха старомодни аристократи с малко пари. Семейният замък, картини и мебели били продадени още преди раждането на Мари-Елен. Майка ѝ никога не беше работила, а баща ѝ се трудеше в голяма частна банка в Париж. Бяха се надявали, че дъщеря им ще се омъжи някой ден за човек от тяхната среда, и не се зарадваха, когато тя избра кариера в правото, макар да бе доходоносна. Не бяха живели достатъчно дълго, за да видят, че тя никога не се омъжи и имаше извънбрачно дете, нещо, което щеше да ги ужаси. Вероник никога не беше виждала баба си и дядо си. Единственият ѝ близък човек на този свят бе майка ѝ и тя ѝ бе достатъчна.

Не живееха екстравагантно, но се чувстваха удобно. Апартаментът им беше елегантен, но не и луксозен, и достатъчно голям за двете. Беше обзаведен най-вече с останалите от родителите на Мари-Елен антики. Вероник не ламтеше за бляскавия живот, който собствената ѝ кариера можеше да ѝ осигури, и макар да посещаваше важни светски събития в модния свят и да имаше свой апартамент, с радост прекарваше кротки уикенди в гледане на телевизия с майка си в жилището, където бе израсла и винаги бе считала за свой дом, за безопасно убежище от откачения свят, където работеше. Майка ѝ се радваше, че успехът не я бе разглезил и тя винаги се прибираше у дома щастлива. Собственият ѝ малък апартамент никога не ѝ се бе виждал като истински дом.

Вероник се съблече бързо веднага след като слезе от подиума и си проби път през тълпата зад кулисите към малката съблекалня, където беше оставила джинсите и тениската си. Нахлузи рокерски ботуши и звънна на майка си преди да излезе от Гран Пале, величествената викторианска стъклена сграда, където се провеждаха много от модните ревюта, място за художествени биеналета и базари.

Мари-Елен вдигна на първото позвъняване, тъй като видя номера на дъщеря си.

– Как мина? – попита тя, щастлива както винаги да я чуе.

Адвокатката знаеше колко заета бе дъщеря ѝ през Седмицата на модата и не очакваше обаждане от нея. Мари-Елен никога не посещаваше ревютата; изпращаха покани само на модния елит, но гледаше в интернет записи от всяко ревю с участието на дъщеря си.

– Добре, нищо особено – отговори Вероник. – Как си?

Заради суматохата през Седмицата на модата, не се бяха чували два дни, което рядко се случваше. Обикновено се чуваха поне веднъж дневно.

– Добре съм, също ужасно заета, макар и не толкова като теб – усмихна се Мари-Елен.

Тя бе виждала лудницата през Седмицата на модата отблизо, когато Вероник още живееше с нея. Сега, когато дъщеря ѝ си имаше апартамент, това ѝ липсваше, въпреки че тя се прибираше у дома редовно, за да хапнат заедно или да прекара там нощта, когато нямаше какво друго да прави.

– Следващата седмица трябва да замина за Брюксел. Вероятно ще остана там десетина дни. Можеш да дойдеш да ме видиш, ако имаш почивка.

Бързият влак стигаше от Париж до Брюксел за час и двайсет минути и жителите на двата града пътуваха напред-назад с лекота, за делови или светски събития. Мари-Елен имаше няколко клиенти там, тъй като много богати семейства се бяха преместили в Белгия или Швейцария, когато социалистите взеха властта във Франция и богатите започнаха да бягат от кошмарно високите данъци. Адвокатката посещаваше Брюксел редовно, за да се види с дългогодишните си клиенти там.

– През следващите две седмици съм плътно заета със снимки за списания – каза Вероник. – Мога да дойда в Брюксел след това, ако си още там.

– Хайде да го направим, а после да заминем някъде за няколко дни. Ще се отрази добре и на двете ни.

– Да, би ми харесало. Имам снимки за „Вог“ в Токио след това, но междувременно ще имам прозорец. Ще е чудесно да се разкараме оттук и да се попечем. Не съм излизала на чист въздух от месец – каза Вероник, като си погледна часовника. – Трябва да вървя, мамо. Навън ме чака мотор такси. Трябва да съм за следващото ревю след половин час, за да ми направят косата и грима.

– Иска ми се да не се качваше на проклетите мотори. Прекалено опасни са – промърмори Мари-Елен.

– Те са единственият начин да се придвижа бързо, когато графикът ми е претрупан.

Майка ѝ знаеше, че това е вярно.

– Как е Сирил, между другото? Там ли е? – попита Мари-Елен.

– Разбира се – засмя се Вероник. – Не би пропуснал Седмицата на модата. Преди два дни ходихме на прием на „Шанел“, а довечера сме канени на купона на „Диор“. Иска ми се само да се прибера и да се метна в леглото, но знам, че той ще се разочарова ужасно, ако не отида.

Сирил обичаше да се фука и пресата да го снима с нея. Това не я притесняваше. Беше част от живота ѝ. Сирил нямаше да излиза с нея, ако тя не беше прочута манекенка. Това вбесяваше майка ѝ, но Вероник не се ядосваше. Забавляваха се, а у Сирил имаше нещо безгрижно и момчешко, което ѝ харесваше. На моменти той се държеше като хлапе.

– Е, опитай се да си почиваш от време на време и не забравяй да ядеш. Ще започна да обмислям къде можем да отидем за няколко дни. Може би Маями. Дотам се стига лесно, а и е топло по това време на годината.

Сейнт Барт и Карибите бяха по-купонджийски, а Вероник я разпознаваха навсякъде, което нямаше да ѝ даде възможност да си почине. Лицето ѝ бе прочуто по целия свят.

– Обичам те, мамо – каза Вероник забързано, облече топло яке и се втурна навън, пробивайки си път сред тълпата зад кулисите.

Излезе през входа за сцената и видя мотора, който я чакаше. Тя се устреми към шофьора, а група фотографи хукна след нея. Вероник сложи каската, която шофьорът ѝ подаде, и се метна зад него. Фотографите направиха няколко бързи снимки докато моторът се отдалечаваше, вливайки се в натовареното движение. Тя пристигна за ревюто след десет минути, наистина рекордно време, и лудницата започна отново с поредното модно шоу.

Сирил седеше на втория ред, а после ѝ помогна да се настани в наетото бентли с шофьор, което щеше да ги откара до приема на „Диор“. Купонът щеше да се състои в огромна частна къща, която от „Диор“ бяха наели за събитието.

Вероник се чувстваше изтощена, когато се прибраха в апартамента ѝ след ревюто. Беше тичала цял ден, а правеше това от седмици. Беше си легнала в три сутринта, след дългите проби в „Шанел“. Шивачите се бяха трудили по последните подробности през цялата нощ, а тя трябваше да стане в шест, за да отиде на следващите проби.

– Ако легна, може да умра – каза тя на Сирил, който ѝ подаде чаша шампанско. – Предполагам, че не искаш да си останем у дома тази вечер – добави тя с надежда в гласа, като отпи от шампанското.

– Разбира се, че не. Не ставай глупава. Не можем да пропуснем приема на „Диор“.

Вероник би го направила с удоволствие, но не искаше да го разочарова.

Тя облече умопомрачителна рокля от червен сатен, която прилепваше по тялото ѝ, и спусна дългата си кестенява коса по гърба. Когато излязоха от апартамента, имаше чувството, че е сомнамбул, и едва не заспа в бентлито. Но се съживи отново, когато влязоха на приема. Трябваше да признае, че беше забавно. Видя много познати, а докато танцуваха двамата със Сирил непрестанно ги снимаха, което му достави страхотно удоволствие. Тръгнаха си в полунощ и той пожела да отидат на танци в нощен клуб.

– Не мога – каза тя, като протегна дългите си крака в лимузината. – Утре отново трябва да стана в шест.

Седмицата на модата винаги беше натоварена – лудо препускане по ревюта през деня и безкрайни купони нощем. Сирил не желаеше да пропусне и минутка от забавленията.

– Работиш прекалено много – каза той. – Баща ми се обади днес. Искаше да знае кога ще се прибера. Едва не му отговорих: „Никога“. Бесен е, че съм тук, а аз съм в Париж само тази седмица, за бога.

Сирил не беше ходил в Милано с нея, въпреки че я придружи в Ню Йорк.

– Момчето трябва да се позабавлява малко – каза той и я целуна леко по устните.

Обикновено той прекаляваше със забавленията, за изумление на родителите си. Трудно му беше да се преструва, че въобще има работа. Тъй като работеше за баща си, той смяташе, че може да прави каквото си пожелае.

– Какво ще правиш след като лудницата свърши?

– Предстоят ми две седмици снимки, а мама тъкмо предложи да замина с нея за няколко дни. Мисля, че ще се възползвам от поканата ѝ.

– О, чудесно! Мога ли да дойда с вас? Обичам майка ти.

Сирил приличаше на пораснало дете или голямо рошаво куче, трудно беше да му се ядосаш. Бликаше от енергия и беше обичлив. Вероник не беше влюбена в него, но го харесваше.

– Не, не можеш да дойдеш – засмя се тя. – Ще ме държиш навън по цяла нощ и ще настояваш да скитаме по купони и нощни клубове. Искам няколко дни почивка с мама. Работя много повече от теб и имам нужда от истинска почивка.

Сирил изглеждаше леко разочарован, когато влязоха в апартамента, но бързо сипа по чаша шампанско. Вероник не докосна своето, а отиде да се приготви за лягане, докато Сирил се наслаждаваше на гледката към Айфеловата кула и довършваше питието си.

Тя беше вече в леглото, когато той влезе в спалнята и седна до нея. Целуна я страстно и се опита да я вдъхнови, но тя му се усмихна сънливо.

– Тази вечер прекарах добре – каза тя.

Наслаждаваше се на времето със Сирил, обичаше да танцуват, но не можеше да купонясва непрестанно като него, а и не искаше. Работеше прекалено усърдно, за да излиза всяка вечер, нещо, което той не разбираше. На двайсет и седем, Сирил искаше постоянно да се забавлява. Идваше в Париж за веселба, а не да спи.

– Трябваше да отидем някъде на танци – каза той, като я целуна отново.

– Опитваш се да ме убиеш – отвърна тя и той се засмя.

– Определено не. Ти си адски забавна. Защо бих пожелал да те убия? Ще се върна след минута – каза той и влезе в банята.

Сирил беше пил здраво цяла вечер, но никога не ставаше неприятен, дори когато беше пиян, а и издържаше на алкохол. Винаги се проявяваше като джентълмен, независимо колко бе изпил.

Той се върна след две минути. Беше свалил сакото и вратовръзката си и бе разкопчал ризата си. Вероник лежеше с гръб към него и той я целуна по гърба и врата. Изненада се, когато тя не реагира. Наведе се и я целуна с разпалваща се страст, но после видя, че тя спеше дълбоко. Беше имала дълъг ден, а и безкрайни четири седмици.

– Е, добре – усмихна се той и се върна във всекидневната, за да довърши бутилката шампанско.