Преследването

1.

От мястото ѝ в задната част на автобуса убийството на шофьора представляваше объркваща гледка за Емили Джаксън.

Седнала облегната на прозорец, изпоцапан от ръчичките на щастливи деца, тя имаше добра видимост към пътеката по дължината на превозното средство. Седалката бе повдигната, защото се намираше над оста, свързваща задните колелета, и затова, докато пътуваха, виждаше как малчугани подскачат и се въртят на местата си, играят игри и се дразнят взаимно, а от време на време прелиташе топка и попадаше или в бейзболната ръкавица или в главата на противника. Половината от другите родители в автобуса не обръщаха внимание на заниманията на децата си, а пъхнали слушалки в ушите си, със замислени изражения зяпаха невадската пустиня през прозорците. Други полагаха доблестни усилия да намалят царящия хаос и шум; прибираха бутилки с вода, телефони и играчки, използвани за оръжия, или връщаха поредното разхождащо се дете на мястото му. След крещящите здания и ярките цветове на Лас Вегас четиресет минути сред пустите пясъци бяха прекалено дълго време, та децата да издържат. В един момент автобусът подскочи, преминавайки през камък на тесния път към затвора, и Емили и всички останали пътници подскочиха като синхронизирани части на добре смазана машина.

При приближаването на мястото, откъдето щеше да се види затворът „Пронгхорн“, не се налагаше да побутне сина си Тайлър. Той идваше да гледа годишния предколеден мач по софтбол още откакто тръгна на детска градина. Пропусна една-единствена година, когато баща му си сецна гърба, докато оправяше гаражната врата у тях, и нямаше как да излезе както обикновено като втори питчър срещу отбора на затворниците на по-лек режим. Тайлър добре познаваше пътя, затова затвори книгата с меки корици и се надигна на седалката. Никакъв знак насред пустошта не подсказваше на майката и сина, че наближават последния широк завой на пътя – твърда, отъпкана земя, ширнала се до планинската верига в далечината. И именно след завоя през голямото предно стъкло на автобуса се видяха струпаните ниски бетонни сгради насред нищото.

– На кого ще заложиш този път? – попита Емили момчето.

При вида на издигнатия сред пясъците затвор петгодишен хлапак на седалката пред тях започна да сочи и да вика възбудено. Тайлър се замисли над въпроса на майка ѝ, докато гледаше неодобрително момченцето, сякаш някога и той не беше така развълнуван, че отива да види баща си на работното му място.

– На затворниците – реши Тайлър и се усмихна кисело. – Според татко от месеци тренирали усилено през времето навън.

– Предател – отсече Емили.

– А ти? – поинтересува се Тайлър.

– На надзирателите – отвърна тя. – Щом избираш осъдените, аз трябва да предпочета пазачите, защото иначе баща ти...

Силен пукот ѝ попречи да довърши.

Беше шумно изтрещяване като гръмнал фойерверк; звук, който хем чу, хем усети как резонира в гърдите ѝ. През главата ѝ преминаха няколко приемливи обяснения за чутото, докато очите ѝ възприемаха съпътстващата гледка. Спукана гума, мина ѝ през ума; някое колело на автобуса е раздробило камък; нещо в стария раздрънкан двигател на превозното средство се е запалило спонтанно; бутало или свещ е излязла от строя заради неравния терен, или пукотът е плод на обичайната пустинна горещина.

Но никое от тези обяснения не се връзваше с онова, което Емили виждаше.

Шофьорът се наклони настрана и само предпазният колан му попречи да не падне на стълбите към предната врата. Във въздуха проблесна фино като мъгла облаче и изчезна така бързо, както и се появи. Емили се вкопчи в седалката пред себе си, за да се задържи, докато автобусът излизаше от пътя и спираше в ниските храсталаци.

Насочи поглед към предната част на автобуса. Там пътниците опипваха ръцете и лицата си все едно са влажни. Стотици парченца стъкло покриваха шофьора, таблото отпред и пода, защото страничното стъкло беше счупено и се бе разхвърчало навсякъде. Емили разпозна Сара Гравел, която тромаво се надигна от мястото си и пристъпи към шофьора. Дори от отдалеченото си място Емили виждаше, че половината му глава липсва. Сара стигна до шофьора огледа го, а всички я наблюдаваха как го прави, сякаш чакаха да потвърди онова, което вече знаеха.

Залитайки, Сара се върна на мястото си и седна. Езикът на Емили залепна за небцето, а по тялото ѝ изведнъж изби пот.

Сара Гравел започна да пищи.

После всички се разкрещяха.

Грейс Слантър остави химикалката и натисна бутона на високоговорителя, за да отговори на позвъняването на телефона върху широкото ѝ бюро. Малко обаждания стигаха до офиса на главния надзирател, защото преди това се поемаха от асистента ѝ в стаята в дъното на коридора. Затова сега очакваше да чуе познат глас: или на съпруга си Джо, или на Сали Уейкфийлд, директор на затворите в Невада, с която говореше почти всекидневно. При осъществяването на връзката се чу второ кликване – подобно нещо не се бе случвало досега, – а собственият ѝ глас звучеше като ехо, все едно е на автоматично записване, помисли си тя. Ала това бе невъзможно. Линията не бе регистрирана и нямаше начин да се появи в базата данни на телефонни измамници.

– Ало? Грейс Слантър.

– Слушай внимателно – нареди глас.

Грейс усети как я побиват ледени тръпки между раменете; все едно някой я докосна с леден пръст. Погледна телефона, сякаш той имаше зловещо присъствие и бе някакво появило се незнайно откъде зло.

– Моля?

– В пустинята, на осемстотин метра от стените на затвора, има спрял автобус – обяви гласът; мъжки глас. Мек, малко забързан, но уверен. – Ако отидеш до прозореца зад гърба си и погледнеш навън, ще го видиш заседнал на пътя.

Грейс се изправи. Не отиде обаче до прозореца. Обучаваха надзирателите как да откликват на подобни обаждания и макар никога да не ѝ се бе налагало да приложи наученото, първото, за което се сети, бе, че не бива да следва указанията на обаждащия се, преди да се ориентира в обстановката. Вместо това отиде до вратата на офиса си – най-отдалеченото от прозореца място. Погледна в коридора. Нямаше жива душа.

– Виждаш ли го? – попита гласът.

Грейс стъпи на кушетката до стената, вляво от бюрото. В далечината отвъд бетонните стени и телените мрежи на затвора видя автобуса. Едната гума бе извън пътя, а самото превозно средство бе леко килнато, сякаш е пияно.

– Добре – промърмори Грейс. – Виждам го. Как се казваш? Искам да знам с кого разговарям.

– В автобуса има дванайсет жени, осем мъже и четиринайсет деца – изреди гласът, без да обръща внимание на въпросите ѝ. – Това са семействата на надзиратели в затвора. Твоите подчинени. Твоите служители.

– Мили боже – промълви Грейс.

Годишният мач по софтбол. Затворниците срещу надзирателите. Семействата винаги идваха да ги гледат. Събитието се провеждаше, за да поуспокои персонала на затвора, задето се налагаше да пази закоравели престъпници през празничните дни, докато семействата им празнуват у дома. Тази среща обикновено уталожваше напрежението след изготвянето на графиците за дежурства на Бъдни вечер, Коледа и Нова година и служителите поемаха поне донякъде с усмивка тези смени. След мача поднасяха обяд и напитки за неизвадилите късмет надзиратели и семействата им в конферентната сграда извън пределите на затвора.

Грейс слезе от кушетката и се вкопчи в ръба на бюрото. Забрави всичко научено, а сетивата ѝ бяха притъпени. Отиде до стола си и се отпусна на него, облекчена, усещайки собствената си топлина, съхранила се там; подейства ѝ успокоително през последвалите смразяващи секунди.

– Шофьорът е мъртъв – осведоми я гласът.

Грейс се опита да си спомни къде се намира паникбутона на бюрото ѝ; онзи, който щеше да препрати алармен сигнал до колегите ѝ в сградата и автоматичното „Нужна ни е помощ“ до най-близките полицейски участъци. От нея се искаше само да си спомни къде се намира бутонът. Но мислите ѝ блуждаеха, всичко пред очите ѝ се въртеше и ѝ бе дори трудно да диша.

– Чуваш ли ме, Грейс?

– Да... Чувам те.

Пое дълбоко въздух и издиша. Напипа бутона под плота на бюрото и го натисна с коляно. Над вратата в офиса ѝ светна червена лампа, ала звук не последва. След секунди асистентът ѝ Дерек, задъхан след тичането по коридора, застана на прага; двама охранители надничаха зад гърба му. Нужен им бе само светкавичен поглед към Грейс, за да хукнат обратно.

– Какво искаш? – попита тя безизразно в слушалката.

– Да ги пуснеш.

Грейс очакваше точно тези думи, преди да ги чуе изречени. Отново си пое дълбоко въздух. През двете десетилетия, откакто бе във висшето ръководство на „Пронгхорн“ бе проигравала наум този сценарий стотици пъти. Вече знаеше какво да предприеме. Възвръщаше си контрола. Имаше стандартна процедура точно за такива случаи. Грабна химикалката и започна да записва описание на гласа, часа на обаждането, докато леко извърната на стола, през цялото време държеше прозореца под око.

– За кои затворници говориш? – попита Грейс. – Кого искаш да освободя?

– Всичките – отвърна гласът.

2.

Селин Озбърн надуши дим. В отделението на осъдените до живот или на смърт тютюнът бе сред забранените неща. Смяташе се за контрабанда от втора степен. Наказваха всеки затворник, заловен с него, със същата строгост като заловените с кокаин, хероин, марихуана или метамфетамин. Спря по средата на обиколката си пред килията на серийния убиец Лайънел Форбър и подуши. Сгушен в леглото, Форбър спеше под завивката; седемдесет и седем годишният хищник бе неподвижен като змия под камък. Селин проследи миризмата напред; мина край сериен изнасилвач, който старателно плетеше одеяло, край детеубиец, зачел се в любовен роман, и убиец на полицай, вторачен в телевизионния екран. Даде си сметка, че не е миризма от цигара, а от изгорено дърво. Щом откри източника, на устните ѝ се появи мрачна, пресилена усмивка.

– Откъде ли пък знаех, че си ти? – попита тя.

В килията Джон Крейдъл седеше наведен над прикрепената с нитове към стената малка метална полица, предназначена да служи за бюро. На пода, в краката му, имаше очукан сребърен тостер, включен в разклонител, чийто шнур излизаше от килията, продължаваше по дължината на коридора и завиваше зад ъгъла. Крейдъл бе поставил върху полицата гладко рендосана борова дъска и използваше излизаща от тостера жица като импровизиран пирограф, за да изписва орнаментирани букви върху повърхността на дървото.

– Откъде какво? – изръмжа Крейдъл, без да вдига глава.

– Откъде ли пък знаех, че си ти? – повтори Селин. – Надуших дим, разбрах, че някой тук прави нещо нередно, и веднага си помислих за теб.

Селин разгледа уреда в ръката му. Крейдъл бе направил дръжка и горящ зъбец от парченца тел, дърво, тиксо и ластици над прегънати картони. Точно завършваше изписването на т-то в краката, защото вече бе написал Моля, избършете си с равномерни, красиви букви.

– Не знам, но ако трябва да гадая, бих казал, че защото съм се превърнал във фикс идея за теб – отвърна Крейдъл, вдигайки леко връхчето на зъбеца, от който се разнесе сивкав дим. – Постоянно съм ти в главата. Надушваш дим и си мислиш: Джон Крейдъл. Надушваш закуска и си мислиш: Джон Крейдъл. Надушваш одеколона на гаджето си и си мислиш: Джон Крейдъл.

Тостерът в краката му щракна и жицата в ръката му, нагрята до червено преди секунди, потъмня. Той натисна с крак надолу ръчката на тостера и жицата отново се нажежи.

– Тази заблуда ли ти помага да преживееш студените дълги нощи, прекарвани тук? – поинтересува се Селин. – Мнозина предпочитат да се насочат към католицизма, Крейдъл. По-реалистично е.

– Ъхъ...

– Кой, по дяволите, те снабди с това?

Крейдъл я погледна през решетката; с онзи уморен поглед, който говореше, че затворниците не само не се портят взаимно, но не издават и извършил нарушение надзирател. Тя трябваше да е наясно с този факт след първите пет минути, когато постъпи на работа тук. Въздъхна.

– Дай ми го – посочи тя дървото.

– Няма.

Крейдъл отметна посивяващата си руса коса от челото и се захвана с изписването на последната буква.

– Какво?! Няма?! Не ми говори така, затворнико! Никога не го прави. Дай ми дървото. Това е заповед.

– Днес вече получих заповед. И тя гласеше да направя този надпис. – Кимна към дъската. – Тук, в затвора, често получавам противоречиви заповеди. Вие, дето държите ключовете, понякога не можете да решите какво искате. Затова, когато се случи, изпълнявам онова, което ми допада повече. В момента то е да довърша този надпис.

Селин си прехапа езика, извърна глава и се усмихна. Усмивката ѝ не беше ласкава, а по-скоро автоматична реакция; нещо, набито в главата ѝ през годините като надзирател: „Не позволявай да видят гнева ти. Ако те ядосат, усмихни се. Нека мислят, че ти контролираш нещата, че си го очаквала, че всичко върви по план и това напълно те устройва“. Но фалшивата ѝ усмивка ни най-малко не заблуди Джон Крейдъл.

– Мислиш, че като стоиш идиотски ухилена, няма да се досетя колко си ядосана ли? – долетя гласът на Крейдъл, все едно знаеше какво се върти в ума ѝ. Тя се обърна към него. Все още седеше наведен над произведението си, а едрите му ръце се движеха бързо. – Грешиш. Бясна си, знам.

– Така ли?

– Да – потвърди той. – Защото си наясно кой ме е снабдил с това. Знаеш за къде е надписът. За офиса на началника ти. Нещо като маслинена клонка от определен лейтенант, смъмрен миналия месец, защото внесъл кал и пясък при влизането в любимия ѝ офис.

Тостерът щракна. Крейдъл отново натисна ръчката.

– И си ядосана също, защото надписът се получава добре. Направо е красив – добави той и издуха надигналата се от дървото струйка дим. – Яд те е, защото началничката ти ще се досети, че надписът е правен от затворник, но въпреки това ще го окачи пред вратата си, защото е симпатичен. И през идните години, дори десетилетия, всеки път, когато те повика за нещо – повишение, преглед на работата в сектора ти, събрание на капитаните или поради каквато и да е друга причина, – ще виждаш надписа, направен от най-омразния ти затворник, и ще се ядосваш, че ти не си намерила начин да му попречиш.

– Доста строен разказ за птичи мозък като твоя – изсумтя Селин. – Най-добре ми дай дъската и си легни.

– Накарай ме.

Селин грабна шнура на тостера и го извади от разклонителя. После с решителна крачка се отправи към контролната стая.

Наближавайки килията на Бърк Дейвид Шмитц, позабави ход. Неонацисткият терорист, неразкайващ се организатор на масови стрелби, имаше най-много потвърдени жертви от всички в сектора на Селин. Във въздуха около него се долавяше някаква злокобност; студенина. Разпростираше се дори до съседните килии, празни в момента. Хвърли кос поглед, докато минаваше край неговата килия, и го видя да седи на нара с изправен гръб, загледан в нищото, както често правеше. Младият рус мъж оставяше у Селин усещане, че я вижда дори когато се намира извън полезрението му.

Както очакваше, завари лейтенант Джеймс Джаксън на въртящия се стол, с крака, вдигнати върху бюрото, да редува изображенията от камерите на екраните пред него. Студенината, навяна от Шмитц, изчезна и тя отново се разгорещи от яд.

– Ти ли даде на Джон Крейдъл поялник? – нахвърли се тя върху колегата си.

Светлините на екраните осветяваха кръглото лице на Джаксън и подчертаваха торбичките под очите му.

– Не съм му го давал. Той сам си го направи.

– Но ти си му осигурил частите. Дал си му тостера – продължи Селин. – Онзи от стаята за отдих. Стария. Счупения.

– Е, не го е внесъл посетител, скрил го в задника си, толкова мога да ти кажа, капитане! – отвърна Джаксън.

Асистентката му Лиз Сава се задави с кафето.

– Нека да уточня – продължи да настоява Селин, облегната на касата на вратата и скръстила ръце пред гърдите си. – Опитвам се да си изясня умственото ти състояние. Дал си на мъж, застрелял семейството си в дома им, преди да го подпали, тостер, от чиито части да си сглоби уред, с който да гори неща? Това ли ми казваш?

– Слушай, капитане – каза примирително Джаксън, облегна се по-удобно на стола и се вторачи в нея. – Не седя и не мисля за престъпленията, извършени от мъжете в нашия сектор. Ако го правех, нямаше да мога да работя с тях. Гледам на тях като на нещастни копелета, които прекарват по двайсет и три часа в денонощието в клетка. – Посочи нагоре, където се намираше офисът на началничката им. – Главен надзирател Слантър ме гледа странно, откакто изцапах новия ѝ килим. Разказах на Крейдъл за случилото се и на него му хрумна идеята за надписа. Според мен се справя добре. Защо не го оставиш на мира? В случая ми помага.

Селин въздъхна.

– Ще изглежда добре при следващата инспекция – продължи Джаксън. – Затворниците майсторят разни неща като в час по трудово обучение.

– На Крейдъл не бива да се поверява нищо, освен водни боички, които да размазва с пръсти – упорстваше Селин. – Така е по-малко вероятно да нарани някого.

– Какъв ти е проблемът с Крейдъл? – обади се Сава и се загледа в утайката от кафе, сякаш там можеше да намери отговора. – Той е един от най-кротките затворници, които сме имали, а ти май го мразиш повече от онзи в шеста килия, убил и наръфал лицата на цял куп възрастни жени.

– Ще ти кажа какво мразя – подхвана Селин, готова да обрисува чудовищен портрет на Крейдъл, но приглушено иззвъняване на телефон я прекъсна.

Първоначално помисли, че е телефонът в джоба ѝ, но после проследи звъненето до високоговорителя, провесен в ъгъла на помещението. Никога не бе чувала телефонен звън да се предава по вътрешната система за публично оповестяване. Чу се кликване и изскърцване на стол.

– Ало? Грейс Слантър.

– Слушай внимателно.

– Моля?

– Това пък какво е? – удиви се Селин.

– Началничката – обясни Сава. Бивша кротка учителка, постъпилата наскоро при тях новобранка се надигна от стола. – Телефонът ѝ май се е включил във вътрешната ни система и разговорът се предава по високоговорителите.

– По дяволите – засмя се Джаксън. – Забравила е микрофона си включен и в момента разговаря.

– В пустинята, на осемстотин метра от стените на затвора, има спрял автобус. Ако отидеш до прозореца зад гърба си и погледнеш навън, ще го видиш заседнал на пътя. Виждаш ли го?

– Най-добре някой да се качи и да ѝ съобщи, че целият затвор я чува – промърмори Лиз. – Преди да...

– Млъкни и слушай! – сопна се Селин.

Последва странна тишина; тишина, която достигна до целия затвор. Селин отиде до прозореца и погледна поверения им сектор. В Блок Е не бе толкова тихо дори посред нощ. Отново чу гласа на Грейс Слантър:

– Добре. Виждам го. Как се казваш? Искам да знам с кого разговарям.

– В автобуса има дванайсет жени, осем мъже и четиринайсет деца – продължи гласът. – Това са семействата на надзиратели в затвора. Твоите подчинени. Твоите служители. Шофьорът е мъртъв.

– Мили боже! – прошепна Селин.

– Ей! – провикна се възрастният мъж, чиято килия бе най-близо до контролната стая. Селин погледна натам. Той държеше в протегнатата си през решетките ръка малко огледало, за да я вижда. Едното му сиво око бе вторачено в нея, а веждите му бяха свъсени. Роджър Ханой, ръфащият лицата на жертвите си. – Какво става там?

– Мили боже.

– Чуваш ли ме, Грейс?

– Да... Чувам те.

Селин хукна по коридора към прозорците откъм източната страна на блока. Зад най-отдалечената бетонна стена на затвора видя автобуса в пустинята, спрял близо до пустия път, който водеше към затвора. Гласовете от високоговорителите продължаваха да се носят над главите им. Джаксън и Сава вече бяха застанали до нея. Джаксън се вкопчи в решетките.

– Семейството ми е в автобуса – прошепна той. Селин видя как лицето му пребледня силно. – Тайлър. Боже, Тайлър. Тайлър, Тайлър, Тайлър.

– Кого искаш да освободя?

– Всичките.

– Това е... – подхвана Лиз, но така и не довърши, а остана със зяпнала уста.

– Без паника. Да не се паникьосваме – предложи Селин. – Това е... Учение е. – Струваше ѝ се важно да сложи край на случващото се; да хвърли нещо – каквото и да е – пред влака, който стремглаво летеше към тях, макар да съзнаваше, че няма да успеят да го спрат напълно. Това състояние не продължи дълго. С Джаксън се спогледаха. И двамата бяха наясно, че капитаните са преминали през всички видове учения. Изписаният по лицето на Селин страх моментално изобличи лъжата ѝ.

– Не мога... Няма начин да го направя. Изключено е – разнасяше се гласът на Слантър около тях. – Не може просто... Как да...

– Разполагаш с четири минути да опразниш затвора. Наблюдаваме и чакаме един определен затворник. Когато излезе от пределите на затвора, ще възпра стрелеца си.

– Кой е затворникът?

– Това няма да узнаеш. Трябва да освободиш всички!

Радиостанцията на колана на Джаксън изщрака. Селин го наблюдаваше как се мъчи да я измъкне, но не успява с вдървените си пръсти. Помогна му.

– Вие в Блок Е чухте ли това? – попита глас по радиостанцията.

Звучеше като Бенсли от Блок Н.

– Това наистина ли се случва? – обади се друг глас.

Всички вътрешни разговори бяха преустановени, всякакви предпазни мерки и стандартни процедури – пренебрегнати. Селин съзнаваше, че това са първите признаци на масова психоза. Хората загърбват наученото, превръщат се в изплашени животни и се доверяват само на инстинктите си, за да се върнат към онова, което им се струва разумно.

От устройството в ръцете ѝ последва боботене на множество гласове. Обаждаха се от целия затвор в опит да намерят свободен канал.

– Съпругът ми е в автобуса!

– Някой ще ми каже ли какво става? Учение ли провеждаме? Учение ли е?!

– Обажда се Иси от Кула осем. Кажете, че е учение. Има ли капитан, който да поеме командването?

– Наистина ли се случва, Селин? – обърна се Джаксън към нея.

Сграбчи я за ръката и пръстите му се впиха толкова силно, че тя я издърпа рязко.

– Не... Не знам... Наистина не знам... – Едва говореше. – Върни се в контролната стая. Пусни „червен код“ и...

– Това, което искаш, е невъзможно – повтаряше Слантър. – Разбираш ли? Не се прави така! Трябва ми време.

– Не разполагаш с такова. Изпълни исканията ни или ще убием пасажерите.

– Не убивайте никого! Ако искаш да преговаряме – добре, но...

Последваха две изпуквания, толкова приглушени, че Селин не знаеше дали не си ги е въобразила, или съзнанието ѝ е попило гледката на килнатия автобус и току-що чутите звуци. Нужни ѝ бяха секунди, за да осмисли какво всъщност е видяла: стрелецът бе пробил двете леви гуми на автобуса и това стана причина машината да се преобърне на една страна.

Запита се дали не чува писъци в далечината. Или и те бяха във въображението ѝ?

– Три минути и петдесет секунди. Толкова ти остават, Грейс. После ще инструктирам стрелеца си да стреля напосоки.

– Видяхте ли това? – прозвуча смаян глас по радиостанцията. – Простреля гумите! Простреля проклетите гуми!