Нямаше много дни, в които Брюно Куреж да мрази работата си, но днес бе един от тях. Времето нямаше вина за това, беше ясен ден в края на есента с високи ефирни облаци, влачещи се вяло по небето, което бе твърдо решено да остане синьо. И дори толкова рано сутринта слънцето топлеше лицето му и позлатяваше малкото останали листа по редицата стари дъбове около градското игрище за ръгби. Топлеше също древните камъни на общината от другата страна на реката и червените керемидени покриви на къщите, които се катереха по склона. Той забеляза, че сезонът все още е достатъчно мек и жените продължават да отварят прозорците и сините дървени жалузи. Бели и сини петна, райета и флорални десени украсяваха градския пейзаж там, където те бяха извадили завивките на балконите да се проветряват, както бяха правили майките и бабите им преди тях. Вероятно беше последният ден, в който това щеше да бъде възможно. Слана бе посребрила тревата пред къщата, когато Брюно разходи кучето си след изгрев слънце тази сутрин, а и той беше чул първите коледни мелодии в супермаркета през уикенда.

Огледа сцената пред себе си – малката тълпа пред замлъкналата дъскорезница, чийто комин вече не изстрелваше кълба дим към ясното небе. Електрокарите, които обикновено пъплеха като бръмбари около складовете, натоварени с дървесина, бяха паркирани прилежно в гаража. Във въздуха все още се носеше мирис на прясно отсечени дървета. Но споменът скоро щеше да избледнее, защото днес бе денят, в който дъскорезницата, една от най-големите и най-старите в Сен Дьони, щеше да затвори врати.

Следвайки заповеди, преди два дни Брюно бе предал официално съобщение за затваряне от префектурата, в което се цитираше съдебно решение за дъскорезница „Понс“ и нейния собственик за нарушение на новите правила срещу замърсяването в градските територии. Брюно, единственият полицай в града, беше вързал копие от заповедта, увито в найлон срещу лошото време, за портата на дъскорезницата. Сега трябваше да стои на пост, докато законът извърви церемониалния си път и съдебното решение бъде приложено. И разбира се, беше длъжен да се справи с всякакви лоши настроения, които биха произтекли от тази дълга война между тържествуващата Зелена партия и мъжа, когото тя наричаше „най-големия замърсител в Сен Дьони“.

„Понс вън, Понс вън!“, скандираше тълпата, водена от красив мъж с мегафон, скъпо кожено яке и бял копринен шал. Дългата му руса коса беше вързана прилежно на опашка, а на ревера му имаше голяма значка на Зелената партия. Плакатите, които тълпата носеше, обясняваха затварянето. Нямаше икономическа криза, нито финансови затруднения или внезапен недостиг на дървесина, каквато горите на Дордон произвеждаха от векове. Нямаше липса на търсене на дъб, кестен, чам или ела. Всъщност беше известно, че Бонифас Понс, собственикът на дъскорезницата, която бе притежание на семейството му от поколения наред, просто местеше цялата си дейност в друг регион с обширни гори и по-малко от двеста хиляди избиратели, където бе получил уверение, че няма да има такива гневни демонстрации и безкрайни съдебни дела, каквито го бяха прогонили от Сен Дьони.

„Най-накрая децата ни могат да дишат“ пишеше на един плакатите, което накара Брюно да извърти очи пред това преувеличение. Беше играл безброй часове ръгби на близкото игрище и се бе подложил на десетки тренировки, докато коминът все още димеше, но никога не беше оставал без дъх.

„Природата срещу Понс – 1:0“ пишеше на друг плакат, който според Брюно беше по-близо до истината. През последното десетилетие от пребиваването му в града дъскорезницата на Понс бе поставила две пречиствателни инсталации за дима, който излизаше от високия комин. Всяка от тях би трябвало да работи по последните технологии в бранша, но за няколко години и двете бяха застигнати от новите директиви на Европейския съюз в Брюксел. Последната директива, която изискваше всяко предприятие със замърсяващ комин да отстои на минимално разстояние от най-близкия дом, се оказа капката, която преля чашата на Бонифас Понс. Той твърдеше, че нямал вина, че общината на Сен Дьони била решила години преди дори някой да помисли за новата директива, да издигне блок с евтини апартаменти за социално слаби само на четиресет и два метра от оградата край дъскорезницата. Но с новите разпоредби това означаваше, че предприятието му нарушава с осем метра лимита, поставен от ЕС.

– Писна ми от тези зелени глупости – бе обявил разгорещено Понс накрая. – Щом не искате работните места, които осигурявам, и двеста хиляди евро данъци, които внасям в общинския бюджет всяка година, добре. Ще отида някъде, където работните ми места за желани.

Брюно се беше надявал да избегне неприятностите тази сутрин, искаше му се Понс да напусне сградата, да заключи портата и да си тръгне с достойнство, докато тълпата еколози, градските активисти за опазване на околната среда, кротко се радва на победата си. Но от клюките в кафенетата и мърморенето край пазарските сергии бе научил, че затварянето може и да не мине гладко. Бе обсъдил с кмета Жерар Манжан дали да не повикат жандармеристи за подкрепление. Но в мига, в който си представиха как капитан Дюрок се втурва при тях, се отказаха от идеята. Ако Дюрок беше някъде далече на обучение и жандармеристите бяха под опитното ръководство на сержант Жул, присъствието им би било разумна предохранителна мярка. Но той беше в града и кметът и Брюно знаеха, че могат да разчитат само на себе си и на дългогодишното доверие, което бяха изградили със своите съседи.

Тълпата беше по-голяма, отколкото Брюно бе очаквал, беше набъбнала от любопитство, а може би и от усещането, че това е краят на една епоха и историята най-накрая е надвила дърводобивната индустрия, издържала Сен Дьони от векове. През войни и революции, през времена на възход и рецесии дървесината винаги бе необходима за производството на бурета за вино и корабите, които ги превозваха; за греди на половината домове във Франция; за чинове, класни стаи и огън в печките. Ореховите дървета даваха масло и храна, а от по-младите плодове се произвеждаше местното vin de noix1. Още имаше живи хора, които си спомняха, че през тежките времена на Виши и германската окупация кестеновите дървета осигуряваха брашно за поне някакъв вид хляб.

Така че затварянето на дъскорезницата не беше просто въпрос на работни места за хората от Сен Дьони, размишляваше Брюно, докато наблюдаваше групичките пенсионери, които идваха по пътя от старческия дом. Отец Санту помагаше на най-възрастната сред тях, Розали Прариал, последната жителка на града, която твърдеше, че помни как млади мъже са заминавали за последните битки на Grande Guerre2 през 1918 година. Като много други пенсионери, и Розали беше работила в дъскорезницата през целия си живот, като бе започнала при дядото на Бонифас. Монсури, единственият общински съветник комунист в града, сигурно си беше взел почивен ден от работата си като машинист, защото той и радикалната му съпруга приближаваха, следвани от делегация от градската търговска камара. Брюно вдигна вежди; рядко имаше събития, които да събират левите и малкия градски бизнес в обща кауза.

Като че ли половината град се бе събрал за събитието и Брюно подозираше, че повечето от хората не са доволни от триумфа на Зелените. Но знаеше, че неговите съграждани са, общо взето, уравновесени, спазват законите и макар всяко подобно струпване да имаше потенциал за неприятности, хората не идваха в компактни протестни редици, а на групички. Малко като на погребение, помисли си Брюно, когато посетителите застават зад опечаленото семейство.

Кметът стоеше под дърветата, които обграждаха игрището за ръгби, нарочно бе на разстояние от тълпата и портите на дъскорезницата. До него беше баронът, най-едрият земевладелец в района, който беше партньор по тенис и приятел на Брюно. Албер, началникът на градската пожарна, не беше с обичайната си униформа и пушеше лула. Иззад ъгъла се появи паяк за вдигане на коли, идваше от жилищния блок, Леспинас, собственикът на местния автосервиз, слезе от него със сестра си, която работеше в цветарския магазин, и братовчед си от магазина за цигари. Те се здрависаха с кмета и неговата група и махнаха на Брюно.

След това тракането на стар ситроен deux chevaux3, което не можеше да се сбърка с нищо друго, оповести пристигането на Памела, жената, с която понякога Брюно имаше късмета да прекарва нощите си. Шепа хора продължаваха упорито да я наричат „лудата англичанка“ както в началото, поне пред Брюно. И след като гражданите на други европейски държави получиха право да гласуват на местните избори във Франция, кметът бе споменавал тя да бъде един от кандидатите му за съветници на следващия вот. Той се надяваше да си осигури гласовете на чужденците, но това бе и знак, че Памела е приета като дъщеря на Сен Дьони.

Въпреки радостта си да я види и ярката усмивка, която му хвърли тя, Брюно потисна прилив на раздразнение от пристигането на Памела. Не толкова, защото присъствието ѝ щеше да разсейва другите, а защото се чувстваше неудобно да изпълнява обществения си дълг под нейния поглед. Обикновено закачките на Памела му бяха приятни, както и леко подигравателното ѝ отношение, което сякаш всички британци имаха към полицията, но започваше да се притеснява от нарастването на тълпата.

Прецени ситуацията. Освен че бе пръснато на групички, множеството бе разделено и на два лагера. Срещу главната порта на дъскорезницата бяха еколозите, а пред тълпата стояха млади жени с детски колички. Някои от тях Брюно познаваше добре, те бяха жените и децата на мъжете, които работеха в дъскорезницата, и точно техните съпрузи и бащи сега бяха изправени пред безработица, докато Понс не завърши новия си завод. Жените гледаха злостно скандиращите еколози и се бяха събрали пред малка странична врата, която ползваха мъжете им. Брюно докосна козирката на шапката си и отиде при тях да ги поздрави и да разроши косите на хлапетата. Беше танцувал с майките им на празненството по случай деня на Йоан Кръстител и бе учил малките да играят тенис; беше ходил на сватбите им и на кръщенетата на децата, бе ловувал и играл ръгби с бащите им.

– Тъжен ден – каза той на Аксѐл, докато нейните близначки го гледаха иззад полата ѝ.

– Проклетите еколози, винаги си пъхат носовете в работата на другите хора – сопна се тя. – Защо законът поне веднъж не се погрижи за хора като нас?

– Емил скоро ще се върне на работа – успокои я Брюно с надеждата, че звучи убедително. – И чувам, че ти си си намерила място в началното училище. Предполагам, че майката на Емил може да гледа децата.

– Някой е извадил късмет – каза троснато друга от майките. – За мен няма работа и парите, които Пиер вземе днес, ще са ни последните за доста време напред. Ще е много мизерна Коледа.

– Надявам се, че сте доволни, копелета! – извика Аксел на еколозите. – Децата ни ще гладуват, докато вие мрънкате до бога за малко дим.

– Понс вън, Понс вън! – скандираха Зелените, водени от ослепителния мъж с мегафона. За Брюно той беше най-странният участник в тази драма, отдава изгубен син на Сен Дьони, който се бе върнал у дома тази година с чисто ново порше кабриолет, достатъчно пари, за да си купи стара ферма и да я превърне в ресторант, и екзотични разкази за живота в Хонконг, Банкок и Сингапур. Освен това бе развил очевиден интерес към местната политика, страстно се бе обвързал с каузата на Зелените и с готовност финансираше съдебното дело, което в крайна сметка доведе до заповед за затваряне на дъскорезницата на баща му. Защото младият мъж бе Гийом Понс, който настояваше да го наричат „Бил“ и изглеждаше решен да води война с отчуждения си баща с всички налични средства.

Брюно се върна при тълпата от скандиращи еколози и потупа Гийом по рамото.

– Не можете ли да спрете за малко викането? Жените там са разтревожени, че мъжете им ще си загубят работата, и се разстройват. С нищо не помагате, като им завирате това в очите.

– Знам, че нямат вина. Но и ние нямаме – отвърна мило Гийом. Когато свали мегафона, за да отговори на Брюно, скандирането спря. – Просто искаме чист въздух, а и можем да създадем екологично чисти работни места, ако решим.

Брюно кимна и му благодари за спирането на скандирането.

– Да се държим спокойно и с достойнство. За някои това е тъжен ден и не искам никой да си изпуска нервите, когато мъжете излязат.

– Може би общината трябваше да помисли за това, когато тази кампания започна, вместо да използва данъците ни, за да субсидира дъскорезницата – отвърна Гийом.

– Когато колата се обърне, пътища много – каза Брюно. Когато Понс за последен път бе заплашил, че ще затвори дъскорезницата, Брюно и кметът бяха успели да намерят някакви средства в общинския бюджет, за да му помогнат да плати за пречиствателна инсталация. Това им бе спечелило четири години, но тогава излезе следващата директива. Четирите допълнителни години, в които дъскорезницата бе внасяла данъци, бяха изплатили многократно скромната субсидия.

– Точно сега съм загрижен да не започнете гневно да се надвиквате – добави Брюно. – Вие сте този с мегафона, така че вас държа отговорен.

– Не се тревожете – отвърна Гийом с усмивка, която при други обстоятелства Брюно би сметнал за очарователна. – Мога да използвам мегафона и за да ги успокоя. Те ще ме послушат.

– Да се надяваме, господине. – Брюно отиде да поздрави Алфонс, старото хипи от комуната на хълмовете над града и първия еколог, избран в общинския съвет.

– Мога ли да разчитам на теб да успокоиш хората, когато мъжете излязат, Алфонс? – попита Брюно, докато стискаше ръката на мъжа, правещ най-хубавото козе сирене в региона.

– Не искаме неприятности, Брюно – каза Алфонс, а свитата на ръка цигара заподскача заедно с долната му устна. – Спечелихме тази битка.

– Не познавам някои от хората, които сте събрали тук – отвърна Брюно, докато оглеждаше тълпата зад Гийом и Алфонс.

– Повечето са обичайните екоактивисти от Перигьо и Бержерак и няколко, които са дошли чак от Бордо. Кампанията в този регион беше дълга. Не се тревожи, Брюно. Просто напоследък не сме имали много успехи и този ни е важен.

Изведнъж всички в тълпата застанаха нащрек, Брюно се обърна и видя вратата на административния офис на дъскорезницата да се отваря. Служителите, или по-скоро бившите служители, излязоха бавно в редичка, някои от тях брояха банкнотите от последните си заплати. Първите се спряха, когато видяха тълпата пред портата, а един-двама започнаха да махат, когато забелязаха съпругите и децата си. Брюно отиде до страничната врата и направи знак на мъжете да излязат през нея, като си мислеше, че колкото по-бързо отидат при семействата си, толкова по-малък шанс има да се направи сцена. Но Марсел, бригадирът, поклати глава и пое към главния вход, където отключи катинара и плъзна голямата метална порта.

– Това е последният ден, Брюно. Излизаме през главната порта – каза Марсел. – Не ние започнахме тази проклета бъркотия и няма да се изнизваме през страничната врата. – Той отиде да прегърне съпругата си, след това се обърна с ръце на кръста и се взря мрачно в еколозите.

Брюно се отмести, за да запречи погледа на Марсел, и тържествено се ръкува с всеки от работниците, които напускаха предприятието, като промърморваше имената им и им напомняше, че е време да се приберат у дома със семействата си. Повечето свиваха рамене и продължаваха към чакащите ги жени и деца. Кметът се появи до Брюно и по неговия пример започна да се здрависва, хвана за ръцете двама от по-младите мъже, които гледаха агресивно към екоактивистите, за да ги отдалечи от евентуална конфронтация. Това като че ли проработи, настроението стана повече тъжно, отколкото гневно, някои от женените мъже взеха децата си на ръце и започнаха да се отдалечават.

Тогава вратата на дъскорезницата се отвори и се появи самият Понс. Изправен и властен въпреки седемдесетте си години, с опънато от широките му плещи сако, което напомни на Брюно, че като млад беше капитан на градския отбор по ръгби. Все още бе в управителния съвет на клуба. От главата до петите изглеждаше като успял бизнесмен със своя костюм, бяла риза и папийонка, плешивата му глава лъщеше под зимното слънце. Понс кимна учтиво, когато две жени, които работеха в администрацията, напуснаха сградата и бързо тръгнаха към страничната врата. Той заключи предприятието, което бе наследил и развил, а след това обърна безпристрастно поглед към тълпата.

– Понс вън, Понс вън – долетя първоначално почти колебливо скандиране, без да бъде усилено от мегафона. Брюно видя, че синът на Понс се взира мълчаливо в баща си, позите им бяха почти еднакви. Но мегафонът бе свален и Гийом не помръдваше, докато Зелените зад него дюдюкаха и освиркваха самотния бизнесмен.

Брюно мина бързо през портата, отиде при Понс-старши и му каза като на приятел от многобройните вечери в ръгби клуба, а не като началник на полицията на Сен Дьони:

– Мерцедесът ти е паркиран отстрани, mon vieux4. Силно ти препоръчвам да се качиш на него и да се махнеш оттук, преди да стане беля. Тук има жени и деца.

– Не ми казвай какво да правя, Брюно, не и в собствения ми имот – отвърна тихо Понс, без да си прави труда да отмести поглед от тълпата пред портата му. – Не аз започнах това, bordel de merd5, но ще изляза с вдигната глава.

– Тогава ще трябва да вървя с теб – каза Брюно.

– Както искаш.

Понс закрачи към портата. Дюдюканията се усилиха и някои от еколозите започнаха да напират напред, но бяха спрени от сина на Понс, който разпери ръце, за да ги задържи. Когато баща му се приближи, на лицето му се появи хладна усмивка.

Всичко се случи толкова бързо, че Брюно не успя да се намеси, възрастният мъж дори не забави крачка, когато плесна сина си по бузата толкова силно, че Гийом се олюля назад, падна на коляно и изпусна микрофона. Понс навлезе в тълпата от свои работници, без да поглежда назад и без да спира, а някои от служителите му възкликнаха одобрително и го потупаха по гърба.

С пребледняло лице, на което се открояваше червената следа от шамара, Гийом поклати глава и бързо се изправи, в очите му имаше гняв и сякаш се канеше да се втурне след баща си. Брюно обви ръце около мъжа, за да го спре, а Гийом извика:

– Ти, копеле, ти, мръсно копеле!

Брюно усети, че някой му извива ръцете, след това го задърпаха назад за врата, еколозите на Гийом бяха дошли да освободят лидера си. Настръхнали, двама от по-младите работници от дъскорезницата застанаха около Брюно, последвани от пищящата Аксел, която нагази в мелето, одра с нокти лицето на Гийом, хвана го за реверите и му удари силно една глава в носа. Бутна го назад, заплю го в очите му, а от ранения му нос потече кръв.

Брюно удари с лакът мъжа, който го дърпаше за врата, и го изрита силно, за да се освободи. Обърна се, хвана Аксел през кръста и я издърпа зад себе си, за щастие тя застана на пътя на Монсури, който се бе втурнал към безредицата с Марсел и още двама от по-младите работници. След това кметът и баронът се озоваха от двете му страни, размахваха ръце, вървяха напред, за да раздалечат двете групи, призоваваха за спокойствие. Брюно вдигна длан, за да спре Монсури, и изведнъж чу песента на враните в дъбовите дървета, защото настъпи тишина и цялата енергия като че ли се оттече.

Всички изглеждаха разкаяни заради избухналото насилие и кръвопролитието. Аксел тихо хлипаше, докато отец Санту я водеше обратно при Емил, който бе коленичил и прегръщаше стъписаните деца. Свещеникът помогна на Брюно да избута хората обратно до оградата край пътя, който водеше към града.

– Ще изпратя възрастните – каза отец Санту. – Това беше много тъжен момент между баща и син.

– Каквото и да е се е случило в семейство Понс, то е било, преди да дойда тук. Ти помниш ли какво е? – попита Брюно.

– Имаше много грозна раздяла, когато момчето бе на около дванайсет и замина за Париж с майка си. Мисля, че накрая се разведоха. Чух, че тя починала в Париж, сигурно е било преди петнайсет или двайсет години.

Брюно кимна, когато отец Санту подаде ръце на две възрастни жени. Старият Понс помагаше на Розали. Кметът би трябвало да знае историята, помисли си Брюно, или може би баронът. Каквато и да бе причината за семейната война, завръщането на сина означаваше, че тя може да се окаже проблем на Брюно. Той се обърна назад към дъскорезницата и спря, за да разгледа интересната картина.

Ако не бяха коминът и сградите на дъскорезницата, сцената напомняше за една от религиозните картини в църквата в Сен Дьони. Гийом Понс лежеше по гръб, главата му бе в скута на Памела, а по ризата му имаше кръв, чакаше да дойде лекар, за да се погрижи за раненото му лице. Кметът и баронът стояха тържествено от двете им страни, а Албер бе коленичил до стъпалата на Понс. Около тях се бяха събрали мълчаливи екоактивисти, които гледаха надолу към сина, повален от баща си.

Брюно си спомни кога за последен път бе разглеждал картината: беше седнал близо до нея по време на великденския хоров концерт, когато отец Санту бе репетирал седмици наред с хора изпълнението на „Последните седем думи на нашия спасител на кръста“ на Хайдн. Брюно си спомни как бе разглеждал фотокопие на произведението с кратък коментар на отец Санту. Една от фразите се бе запечатила в паметта му и сега се появи неповикана в главата му: Eli, Eli, lama sabachthani. „Татко, татко, защо ме изостави?“.

Брюно обичаше да се вози в стария ситроен на барона, кола, произведена преди той да се роди. Харесваше му как тя почти не се накланяше, когато завиваше, и как все още изглеждаше като най-модерния автомобил, правен някога. Брюно бе чувал баронът да изброява достойнствата ѝ много пъти: че това е първата кола в света с дискови спирачки и хидравлично окачване, както и още някои предимства, които той не помнеше. Но баронът се бе погрижил Брюно никога да не забрави едно – че тя бе спасила живота на героя му Шарл дьо Гол, когото винаги наричаше le Gйnйral, а не президент. При единия от няколкото опита за покушение през 60-те години на ХХ в. от ОАS, въоръжените бунтовници колонизатори, които искаха Алжир да остане френски, гумите на колата били простреляни, но тя пак успяла да се измъкне с пълна скорост.

– Знаеш ли, че купих тази кола от Понс? – попита баронът, забил поглед в тесния път отпред, обграден с големи дървета, прелитащи под светлините на предните фарове. Имаше още час до изгрева, но те искаха да стигнат до пазара в Сент Алвер, преди той да отвори.

– Беше сигурно преди двайсет години, може би и повече, малко след като жена му го напусна. Взех я евтино. Сега може да мине сто хиляди на търговете за класически коли.

– Никога няма да я продадеш – каза Брюно. – Тя е част от теб. Разкажи ми за Понс. Защо жена му го напусна?

– Чувал съм, че я биел. Тя е от Юга, от Каркасон. Намерила си работа като учителка в колежа тук. Истинска красавица, руса коса, но с хубава златиста кожа, характерна за хората от Южна Франция. Тогава живеех в Париж и когато се върнах едно лято тук, Понс вече я беше грабнал. Оливия, така се казваше.

– Ревнуваше ли?

– Определено. – Баронът се засмя. – Но тогава нещата се промениха. Понс никога не се е славил с вярност. Тя се примиряваше с това известно време, след това започна да си отмъщава. Аз бях един от късметлиите. И не бях единственият. Когато Понс научи, това бе краят на брака им.

– А тя как беше финансово?

– Помогнах ѝ да си намери адвокат. Справяше се. Понс никога не е бил стиснат, поне не и когато ставаше въпрос за момчето. Но знам, че се оплаквал, че то не искало да го вижда, че Оливия вероятно е отровила ума му.

– А момчето знаеше ли за теб?

– Съмнявам се. Сигурен съм, че и Понс не знае за мен, винаги бяхме дискретни. Когато тя замина за Париж, вече бях женен.

– Защо разводът се е забавил толкова много?

Баронът сви рамене.

– Разводите тогава не бяха лесни, не и когато имаше дете, стана дори още по-сложно, когато тя взе момчето в Париж. Понс твърдеше, че е зарязала семейния дом, но адвокатът ѝ спечели прилично обезщетение.

– Какво се случи?

– Преподаваше известно време. По-късно си намери работа като управител в хубав хотел до Операта и отвори свой собствен ресторант. Аз ѝ помогнах малко, но заведението не беше много успешно. След това се разболя от рак на гърдата и всичко се разпадна. Момчето замина да пътешества из Азия, не се върна дори за погребението.

Пристигнаха няколко минути преди седем часа. Брюно излезе от топлата вътрешност на колата и потръпна, докато обличаше старото си военно яке. Погледна нагоре, търсеше някакви първи лъчи на източното небе. Слънцето още го нямаше. Взе малък панер от задната седалка. Не можеше да предложи голямо количество и имаше само второкласни зимни трюфели. Истинският Черен диамант, черният трюфел, щеше да се продава по-късно, през декември. А най-добрите, които можеха да струват и повече от хиляда евро килограмът, рядко се появяваха на пазара преди януари.

Брюно бе засадил редица от бели дъбове в имота си скоро след като пристигна в Сен Дьони, но знаеше, че трябва да минат няколко години, преди да получи истинска реколта. Тази сутрин бе събрал шест малки възлести зимни трюфела с различна форма и размер, три от собствените си дървета и три от гората зад дома си. Тежаха общо малко над двеста грама. Най-едрият беше малко по-голям от топка за голф. Ако имаше късмет, можеше да вземе сто евро за тях, но всичко щеше да зависи от пазара. Заби нос в панера, за да вдъхне дълбокия земен аромат. Уви трюфелите в страница от в. „Сюд-Уест“ и ги пъхна в джоба си; миришеха по-добре, когато ги държаха на топло.

Беше оставил двата най-хубави зимни трюфела у дома, потопени в зехтин екстра върджин. Те щяха да бъдат за негова собствена употреба. Обикновено не си правеше труда да ходи на пазара до края на декември дори и със собствените си зимни трюфели, но баронът бе казал, че Еркюл иска да го види, а Брюно беше голям длъжник на Еркюл.

Когато за първи път видя малка муха да се стрелва под едно от дърветата му, което бе знак за наличието на трюфели, Брюно започна да мисли за инвестиция в бъдещето. Баронът го запозна с един от старите си приятели от армията от Алжирската война, Еркюл Вендро, който живееше близо до Сент Алвер, града, който беше за трюфелите това, което бе Шато Петрус за виното. Еркюл посети имота на Брюно, обядва с него, даде му съвет какви дървета и къде да посади, оттогава се връщаше всяка година, за да похапват заедно и да ровят из листата под младите дъбове на Брюно, за да видят какви мухи танцуват в тях. Двамата мъже си разказваха военни истории, възхищаваха се от кучетата си и станаха приятели.

Преди три години Еркюл посочи първия признак на terre brыlйe6 около дъбовите фиданки на Брюно, кръг от тъмна почва, която изглеждаше като изгорена. Брюно получи първите си трюфели и спечели двеста евро първата година, но по-малко от сто втората. Надяваше се на много повече сега, както и на стабилен бъдещ доход, който никога няма да попадне в полезрението на данъчните.