Заподозрени

1.

Пиер де Вомонт изглеждаше сериозен и елегантен, когато напусна парижкия си апартамент на Левия бряг в модния шести район. Той мразеше ранните сутрешни полети, но му вършеха работа, когато имаше срещи в Ню Йорк. Пристигаше преди обед, което му осигуряваше време през целия следобед. Вечер винаги беше зает с важни светски събития, официални вечери или дискретни срещи, които понякога се превръщаха в нещо повече, ако компаньоните му настояваха за това. Пиер беше гъвкав и отворен за почти всичко. Висок, слаб, хубав, с посивяваща руса коса, на четиресет и шест години, той беше нещо като „сватовник“. Събираше хора, за да подпомогне необичайни сделки в различни области, понякога доста рисковани начинания. Познаваше всеки, когото си струваше, в Европа и Близкия изток, а връзките му се простираха и в Азия, с китайски бизнесмени с много пари. Почти всичките му контакти бяха с милиардери. Вомонт си изкарваше хляба от сериозните комисионни. Това, с което се занимаваше, не беше незаконно, въпреки че от време на време пристъпваше границите на почтеното. Колкото по-сериозен бе рискът и колкото повече пари бяха замесени, толкова по-голяма бе печалбата. Пиер де Вомонт планираше да се види с различни хора в Ню Йорк и да остане само няколко дни, в зависимост от успеха на срещите му.

Пиер се занимаваше с недвижими имоти, технологии, петрол, а също и с мода и луксозни стоки. В продължение на години се бе трудил усърдно да заеме важни позиции, за да може да представя подходящите хора един на друг. И получаваше великолепни комисионни за това. Търсеха го заради връзките му. Не му се налагаше той да ги преследва. Вече не. Беше натрупал опит и изградил бизнеса си през последните двайсет години. Приспособяваше се към всякакви ситуации и бе склонен на почти всякакви сделки.

Беше започнал работа в Европа, но се бе насочил към Азия, защото бе израснал в Хонконг, тогава баща му работеше в дипломатическия корпус. Завърна се във Франция в началото на двайсетте си години, след смъртта на баща си. Майка му почина, когато той още учеше в пансион в Англия. Нямаше семейство и задължения, нито деца. Баща му му остави малко пари, но не достатъчно, за да живее по начина, който искаше, затова Пиер съществуваше благодарение на хитростта си. Винаги беше копнял да живее луксозно, завиждаше на много богатите и имаше скъпи вкусове.

Говореше перфектен мандарин и кантонски, справяше се и с руския. През последните две години беше сключил няколко изключително печеливши сделки в Русия. Сексуалните му предпочитания бяха трудни за определяне. Често го виждаха с красиви жени, много от тях омъжени, а от време на време се появяваше и в компанията на привлекателни млади мъже. Каквито и предпочитания да имаха клиентите му, той ги удовлетворяваше, имаше връзки за всичко. Беше истински хамелеон, когато се налагаше. Надеждните му източници на информация, с която бе трудно да се сдобиеш, също служеха чудесно на клиентите му. Красотата му и вродената му елегантност допринасяха за имиджа му и той изглеждаше по-млад от годините си. Пиер харесваше титлата на сватовник, макар да не бе сантиментален и да не се интересуваше от романтиката. В много отношения той бе нестандартен човек и посредник сред ултрабогатите. Не се интересуваше кои бяха клиентите му и как бяха натрупали състоянието си.

Всеки искаше да се запознае с Пиер де Вомонт. И всеки, който имаше значение, вече го познаваше или поне знаеше за него. Той притежаваше елегантността и стила на французите, кротката мъжественост на англичаните и италианския сексапил. Пиер би бил идеалният придворен в двора на Луи XVI, защото процъфтяваше от интригите.

В безукорно скроен тъмносин костюм, ушит от шивача му в Лондон, Пиер се настани на задната седалка на бентлито си на път към летището. Караше го шофьорът, когото използваше винаги, когато се нуждаеше от такъв. А когато искаше да е по-дискретен, той шофираше лично. Пиер се наслаждаваше на изисканите неща в живота си.

Когато пристигна на летище „Шарл де Гол“, двама служители вече чакаха на тротоара да мернат бентлито му. След като пристигането му бе потвърдено, още двама души от наземния екипаж се втурнаха да го поздравят. Пиер беше добре познат в любимата си авиокомпания. Багажът му бе отнесен, а той бе придружен до частна стая в първокласния салон, където бе подредена разкошна маса с любимите му ястия. Пиер си взе чаша силно кафе и малко плодове, отвори лаптопа си и, след като благодари на хората, които го обслужваха, потъна в работа. Щеше да се качи в самолета последен, както обикновено, и да се настани на мястото си в първа класа, скрит зад завесите, които му осигуряваха уединение. Беше прелетял над милион километра и всичките му предпочитания бяха отбелязани в досието му и предавани на екипажа при всеки негов полет.

Пиер имаше няколко срещи в Ню Йорк и смяташе да се върне в Париж след няколко дни или най-много седмица. Това бе дълъг престой за него. Понякога за една важна среща летеше и се прибираше в същия ден. Обичаше да сключва повечето си сделки лице в лице, а не чрез имейл, съобщения или телефон. Беше неустоим и харизматичен и се възползваше от този факт, за да получи резултатите, които искаше.

Пиер де Вомонт седеше в първокласния салон и пиеше втората си чаша кафе, когато мерцедес с шофьор спря до тротоара пред ВИП зоната. От предната седалка изскочи мъж, очевидно телохранител. Слаба жена с черна шапка с широка периферия и тъмни очила чакаше на задната седалка. Телохранителят отнесе паспорта ѝ до гишето за първа класа. Служителката зад гишето кимна, когато видя името ѝ, и му позволи да я чекира без допълнителни въпроси. Те бяха наясно с процедурите и бяха предупредени за пристигането ѝ, за да се избегнат и най-малките грешки. Жената беше една от най-важните им клиентки, по-ценна дори от Вомонт.

Това беше първото пътешествие на Тиодора Морган от повече от година. Тя беше основателка и преуспяваща собственичка на Theo.com, известен в цял свят сайт за пазаруване, счупил всички рекорди в търговията. Преди година, на трийсет и седем, тя беше една от най-известните бизнес дами в света, модна икона, привличаща вниманието винаги, когато се появяваше в обществото, макар нарочно да поддържаше скромен имидж, особено през последната година. Тя беше и вдовицата на Матю Паские, който притежаваше повече от дузина от най-големите модни марки в света, признатия магнат във висшата мода. Тио и Матю се запознаха, когато тя създаде бизнеса си на двайсет и две години, тъкмо завършила „Харвард“. Тио започна с малка сума и светкавично доказа успеха си. Списанията, вестниците не спираха да пишат за младата преуспяваща дама. Паские реши да се запознае с нея. Той беше двайсет и пет години по-възрастен от Тио и безмилостен бизнесмен. Матю се влюби в дръзкия ѝ, новаторски дух, в нежността и решителността ѝ, в младостта и красотата ѝ. След кратка връзка, те се ожениха година по-късно и бракът им продължи четиринайсет години. Тио беше третата му съпруга, а той нямаше деца от първите две и тя го направи истински щастлив като му роди син, Аксел, десет месеца след сватбата им.

Нейната собствена семейна история я бе подготвила за брака с по-възрастен мъж. Баща ѝ беше почти двайсет години по-стар от майка ѝ и родителите ѝ бяха създали стабилен и изпълнен с любов дом, където тя бе единственото им дете. Тио често предпочиташе компанията на възрастни докато растеше.

Тио беше кротка по природа и изключително добра ученичка. Родителите ѝ очакваха академични постижения от нея и я окуражаваха да ги постигне. Баща ѝ се възхищаваше на успехите ѝ в бизнеса и беше направил всичко възможно, за да помогне за осъществяването на мечтите ѝ.

В колежа Тио прекарваше повече време в работа по бизнес плановете си отколкото в създаване на приятелства. Връзката ѝ с много по-възрастен мъж, считан за гений във висшата мода, бе идеална за нея. Отначало родителите ѝ бяха притеснени от романса ѝ с Матю, но независимо от това я подкрепиха.

Тио говореше френски прилично, когато се запозна с Матю. Учеше усърдно, за да подобри познанията си, и след година вече говореше перфектно, което я улесни, когато се премести в Париж заради мъжа си. Ню Йорк ѝ липсваше, но Париж бързо се превърна в любимия ѝ дом.

Тя беше всеотдайна майка и често работеше от вкъщи. Биваше я страхотно в бизнеса, който никога не обедини с империята на съпруга си, въпреки настойчивите му молби. Тио си остана независима в професионално отношение, като в същото време беше любяща съпруга за него и идеална майка за единственото им дете. Тя обожаваше сина си Аксел, който беше радостта на живота ѝ. А бизнесът бе нейната страст. Съпругът ѝ беше неин наставник и най-добър приятел, и се радваха на солиден брак. Макар и зашеметяващо красива, Тио не се интересуваше от други мъже.

Но всичко приключи ужасно преди година, когато Матю и синът им бяха отвлечени от провинциалния им замък, докато Тио беше в града.

Понякога Матю и Тио работеха до по-късно в петък вечер. В такива случаи някой от двамата откарваше Аксел в замъка им близо до Париж, а другият пристигаше по-късно. Матю предпочиташе да са само тримата през уикенда, без наоколо да се мотаят прислужници. Тио също харесваше това. И двамата бяха заобиколени от служители цяла седмица и се наслаждаваха на спокойствието събота и неделя. Предпочитаха да се грижат сами за себе си. Понякога Аксел водеше някой приятел, когато беше сам с баща си. Семейството ценеше времето си заедно и в уединение, в контраст с напрежението в бизнеса, на което бяха подложени през седмицата.

В онзи съдбовен петък Тио имаше късна среща, която не можеше да отмени, и Матю подкара към замъка със сина им в края на следобеда. Малко след осем вечерта, когато Тио пристигна там, и двамата ги нямаше. Тя намери една от маратонките на Аксел на стъпалата пред къщата. Външната врата беше отворена. Имаше следи от борба и с разтуптяно от ужас сърце тя веднага звънна в полицията. След като огледаха мястото, ченгетата се обадиха в Дирекцията по вътрешна сигурност, френския еквивалент на ФБР. Последва допълнително разследване и когато празен пакет от руски цигари бе намерен в имота, случаят бе предаден на Дирекцията по външна сигурност, френското ЦРУ. Силното подозрение беше, че похитителите са чужденци.

Празният пакет руски цигари бе намерен в усамотен район, където се предполагаше, че бяха чакали Аксел и Матю. След като преговорите започнаха, трябваше да осигурят преводач, за да осъществят връзка с похитителите, които се оказаха руснаци. Дирекцията по външна сигурност се зае сериозно със случая, тъй като бандитите не бяха французи. Използваха чужди агенти, за да се опитат да разберат кои бяха престъпниците, но те не успяха да предоставят кой знае каква информация за поръчителите на отвличането. Разследващите имаха сериозни подозрения, но никакви доказателства, а руските власти не можеха да потвърдят предположенията им. Не разполагаха с достатъчно, за да арестуват някого.

Бандитите, отвлекли Аксел и Матю, бяха шестима мъже с маски и качулки, напуснали местопрестъплението с пикап и кола след него, както бе забелязал съсед фермер. В нито една от колите, намерени зарязани в близко село, нямаше и следа от Матю и Аксел. Оказа се, че автомобилите бяха крадени.

Преговорите за откупа от сто милиона евро започнаха на следващия ден. Водеха ги ченгетата, които се провалиха, защото се опитваха да забавят похитителите, за да дадат възможност на различните правителствени агенции да ги открият. Властите забавиха плащането докато трескаво се мъчеха да разберат къде бандитите държаха бащата и сина. Тио се молеше на полицията да ѝ разрешат да плати откупа, което тя можеше да направи. Накрая ѝ позволиха да плати половината – петдесет милиона, с надеждата това да им осигури време да намерят Матю и Аксел. Половината сума вбеси бандитите и ги паникьоса. По време на преговорите те бяха изнервени, спореха непрестанно помежду си и с ченгетата. Преговорите продължиха седемнайсет кошмарни дни, най-дългите в живота на Тио.

От полицията я успокояваха, че при повечето подобни случаи бандитите се стремяха към пари или политически цели, а жертвите биваха освобождавани бързо след получаването на откупа. Убедиха я, че ще застраши живота на Матю и Аксел, ако предаде пълната сума. Тя се довери на властите, но по-късно ѝ се искаше да не го беше направила. Бяха замесени прекалено много хора. Полицията достави половината от парите, петдесет милиона евро, на бандитите на уединено място. Похитителите се паникьосаха, убиха двамата полицаи, взеха парите и избягаха. Преди да напуснат района, те убиха Матю и Аксел и ги заровиха в гористо място на няколко километра от замъка така, че да са сигурни, че ще бъдат намерени. По раните от куршуми, влакната от дрехите на Аксел по тези на баща му и времето на смъртта им, полицаите установиха, че детето бе убито и умряло в ръцете на баща си, а Матю – малко по-късно. Тио си спомняше дните след това като мъгла от мъка и отчаяние. Беше се оттеглила в уединение цяла година, като управляваше бизнеса си от вкъщи и не се срещаше с никого освен с изпълнителните директори на двете компании, нейната и тази на мъжа ѝ. Тя се опитваше да реши дали да не продаде всичко. Нищо вече нямаше значение за нея, след като бе загубила съпруга и сина си.

Парите за откупа не бяха открити никъде в Европа през изминалата година. Френските служби не разполагаха с повече доказателства отколкото в деня, когато Аксел и Матю загинаха. Имаха подозрения, но не и солидни факти, а белязаните банкноти бяха изчезнали. Въпреки че привидно действаха като аматьори, бандитите се изпариха след като извършиха идеалното престъпление. А Тио остана да живее с разбито завинаги сърце.

Тя не бе напускала дома си в Париж от месеци, но нейният изпълнителен директор, Жак Ферие, най-после я убеди да се върне на работа, за да разреши някои проблеми, с които никой друг не можеше да се справи така добре. Тио се съгласи неохотно и се изненада, че работата я поуспокои. Беше нещо, което тя познаваше и в което я биваше – решаването на сериозните проблеми в бизнеса. Това я разсейваше от непрестанните мисли за страшните ѝ загуби, поне за часовете, докато работеше. Но после трябваше да се прибере у дома в празния апартамент и да се изправи срещу призраците там.

Намерението на директора ѝ да я върне на работа беше начин да я върне към живота. Той насочи вниманието ѝ към новите временни магазини, които откриваха в Далас, Ел Ей и Ню Йорк. Организирането на инсталациите беше тежка работа, но те се оказаха чудесно средство за привличане на нови клиенти, разширяване на продажбите и международна реклама на компанията. Тио притежаваше истински талант в това отношение. Дори да не бе в най-добрата си форма, творческите ѝ идеи бяха безпогрешни. Година след трагедията, тя бавно се връщаше към себе си и се трудеше усърдно по откриването на трите нови магазина в Съединените щати. Щеше да отиде там, за да проследи и контролира работата. Идеите ѝ бяха скъпи за реализация, но винаги си струваха.

Макар да бе американка, родена и израснала в Ню Йорк, тя живееше във Франция вече през половината си живот. Беше преместила процъфтяващия си бизнес от Ню Йорк в Париж, когато се омъжи за Матю. Това ѝ осигури достъп до неговата много по-голяма организация, което ѝ свърши чудесна работа. Матю ѝ беше предоставил място за офис в сграда, която притежаваше, както и в складовете си, но тя никога не му беше поискала дял от бизнеса, което страшно го забавляваше. Той обичаше да се хвали колко корава беше жена му, а и колко умна. Баща ѝ беше инвестиционен банкер и ѝ беше дал мъдри съвети за принципите на добрия бизнес и предприемачеството. Тио завърши икономика в „Харвард“ и смяташе да вземе магистърска степен по бизнес, но първо основа компанията си, която излетя в небето със светкавична скорост. Тио имаше невероятен нюх за бизнес, въпреки нежния си характер и женствения стил, които подлъгваха хората, особено европейските мъже, да мислят, че биха могли да се възползват от нея. Матю обаче беше наясно и с радост я наблюдаваше как действа с желязна ръка. Самият той често искаше съвет от нея за важните си начинания и идеите ѝ винаги бяха отлични. Тя притежаваше изискан вкус и изящен стил, а бракът им бе основан на взаимно възхищение и уважение.

През последната година Тио живееше като във вакуум, в самотен и безмълвен свят. Рядко излизаше от апартамента им в Париж и не бе стъпвала в замъка след отвличането. Мястото беше затворено и празно, пълно с ужасни спомени. Тя се срещаше с Жак, изпълнителния директор, за да се погрижи за бизнеса си, а също и с директора на Матю, за да държи под око делата му и огромната му империя. През останалото време Тио се мотаеше из апартамента като призрак, припомняше си непрестанно всичко, което се беше случило, и си мислеше как нещата биха могли да се развият по друг начин. Френските власти бяха взели погрешни решения, а резултатите бяха катастрофални.

Ченгетата бяха ѝ казали, че смъртта на сина ѝ била „злощастен инцидент“, доказал, че похитителите са били аматьори. Професионалистите щяха да преговарят и да се споразумеят с нея бързо, а Матю и Аксел нямаше да пострадат. През изминалата година разследващите продължиха да търсят отговори, информация от подземния свят и виновниците, но не бяха постигнали никакъв успех. Никой не знаеше кои са престъпниците, нито къде бяха изчезнали петдесетте милиона евро откуп. А те бяха настоявали за сто милиона. Единственият мотив, който изглеждаше вероятен за ченгетата, бе отмъщение заради бизнеса. Матю отдавна бе настроен подозрително към откриването на магазини в Русия. Икономиката там беше прекалено нестабилна, а деловите им практики – ненадеждни и често сенчести. Но въпреки опасенията му, се появи руски инвеститор, който предложи да предостави сто милиона евро, за да помогне с разноските по изграждането на два нови магазина в Русия. Матю хареса идеята и накрая се съгласи, преодолявайки първоначалните си страхове. Инвеститорът, Дмитри Александър, беше милиардер и познаваше руския пазар. Не беше тайна, че там имаше адски много пари и хора, които нямаха търпение да ги похарчат.

Създаването на двата магазина бързо се превърна в кошмар. Там се раздаваха огромни суми за подкупи, строежите се забавяха, качествените строителни материали се заменяха с некачествени и цената нарасна безумно. Накрая Матю загуби търпение и заряза проекта още преди откриването на магазините. Това решение му се стори по-мъдро от хвърлянето на пари и загубата на повече от двестате милиона, които вече беше вложил. Матю хвърли на вятъра астрономична сума пари, но изпита облекчение, когато взе решение да се оттегли. Но инвеститорът им не прие загубата хладнокръвно. Той изгуби стоте милиона, които бе инвестирал, а и малко повече. Матю прие собствените си загуби спокойно, а и можеше да си ги позволи, но инвеститорът твърдеше, че него тези разходи ще го унищожат, на което Матю не повярва.

Според френските власти, мотивът за отвличането и убийството беше, че поръчителят е искал да накаже Матю за оттеглянето му и да си възстанови загубите с откупа. Ченгетата вярваха, че това е била сделка, предназначена да върне пари обратно в джоба на инвеститора, Дмитри Александър. Той имаше могъщи връзки в подземния свят, които го предпазваха и правеха недостижим. Според агентите, Матю и Аксел е трябвало да са полезни пешки и нищо повече. Те бяха начин Александър да си върне парите, които бе изгубил в проекта за откриването на двата магазина. Но никой не беше успял да докаже това. Имаха само предположения. А побеснелият инвеститор бе богат и преуспяващ човек, който бе смятан за недосегаем.

Новината за смъртта на Аксел и Матю разтърси света и смаза Тио, но историята постепенно отшумя. Парите още не бяха открити, престъпниците, убили сина ѝ и мъжа ѝ, не бяха заловени. Нямаше справедливост, нито утеха за Тио, която бе изгубила сина и съпруга си.

Животът ѝ през последната година бе истинска агония, но Жак най-после бе успял да я убеди да замине за Ню Йорк и да контролира инсталацията на трите временни магазина на фирмата ѝ в Щатите. Никой не разбираше този бизнес и клиентите така добре като нея. Не беше се появявала в обществото от година, но Жак я убеди, че вече е време да се завърне. Тио не беше изпълнена с ентусиазъм, но осъзна, че не можеше да се крие завинаги. Ако искаше да запази бизнеса си, трябваше отново да поеме контрола над него. Първите ѝ дни обратно на работа представляваха мъчителен поток от ужасни спомени.

Известна нюйоркска рекламна агенция организираше бляскав прием по случай откриването на временния магазин в града, който щеше да е отворен две седмици. Тио не възнамеряваше да присъства на купона, но нямаше търпение да види дали всичко с магазина бе наред и дали украсата и атмосферата бяха точно търсените. Подобни събития бяха планирани в Ел Ей и Далас през следващите седмици и тя планираше да отиде дотам. Не беше дала обещания, че ще присъства на събитията, а и не искаше да се види с никого в Ню Йорк. Родителите ѝ вече бяха покойници, а тя не поддържаше връзка със старите си приятели. Бизнесът ѝ вървеше гладко и без да е необходимо да се появява пред обществото. Империята на Матю също функционираше отлично, управлявана от същите хора, които работеха за него докато беше жив. Неговата компания беше прекалено голяма и солидна, за да се провали, дори и след смъртта му. Тио поддържаше връзка с директорите и беше член на борда. Действаше активно зад кулисите, особено след като наследи бизнеса на Матю, макар той да я интересуваше много по-малко от нейния собствен, където решенията ѝ имаха повече значение и успехите зависеха от нея, а не само от продаваните продукти.

Пътуването ѝ до Ню Йорк не бе оповестено и Тио не възнамеряваше да се среща с когото и да било преди, по време на или след събитието. Просто искаше да се увери, че големият магазин на Мадисън авеню, който бяха наели за две седмици срещу цяло състояние, щеше да изглежда зашеметяващо. За Тио бе едновременно вълнуващо и ужасяващо отново да излезе в света навън. От месеци живееше в сенките. Искаше да види какво се случва, но не и да участва. Копнееше да е невидима.

Тъй като похитителите не бяха заловени, тя трябваше да пътува с телохранител, който да е с нея дори когато излиза от къщи, макар само за да се поразходи. Секретарката ѝ, Мартин, бе уредила цяла армия телохранители. Тио не харесваше някои от тях, но се нуждаеше от защита, в случай че бандитите решат да я нападнат. Според полицията, това не беше твърде вероятно, но все пак бе възможност, която тя не можеше да пренебрегне. Тио недоволстваше най-вече, че нямаше свободата да отиде никъде сама. Но благодарение на Матю, тя притежаваше една от най-големите и преуспяващи компании в света. Затова и бе мишена, също като покойния си съпруг, а дори и повече, тъй като беше жена. Ченгетата не вярваха много, че същите престъпници ще се върнат за нея, но понеже не си бяха получили стоте милиона, заради които бяха отвлекли Аксел и Матю, те се страхуваха, че може да се опитат да отвлекат и нея срещу останалата сума. Тио беше уредила всички документи и пълномощни, така че директорът на компанията на Матю можеше да плати откупа ѝ веднага, ако се наложи. Сега знаеха какво да очакват.

Имаше моменти, когато ѝ беше все едно дали ще я отвлекат. Без сина си, тя нямаше за какво да живее. Изпитваше ужас от мъчителните години без него, които ѝ предстояха. Работата не беше достатъчна, за да поддържа духа и живота ѝ. Страстта ѝ към бизнеса намаля значително, затова за изпълнителният директор на компанията ѝ бе страхотен успех да я убеди да замине за Ню Йорк. Най-после тя се съгласи, в последната минута.

Докато седеше в колата и очакваше новини за закъснелия полет, Тио се чудеше какво ще прави, когато пристигне в Ню Йорк. В самолета имаше някакъв дребен технически проблем, който обещаха да поправят бързо. Тя нямаше нищо против чакането. Нямаше срещи, нито определени планове. Просто щеше да погледне последните инсталации и дали всичко с магазина беше наред. Служителите в Ню Йорк дори не знаеха за пристигането ѝ. Тио не искаше вниманието да се фокусира върху нея. Надяваше се да поспи по време на полета, тъй като сънят ѝ убягваше през повечето нощи.

Пиер де Вомонт все още седеше в салона на първа класа и работеше на лаптопа, раздразнен от закъснението, заради което можеше да му се наложи да отмени срещата си за обяд. Вече беше изпил втората си чаша кафе и служителите на ВИП зоната го оставиха сам в луксозния частен салон и застанаха пред вратата.

Паскал Мартин, началник на службата по сигурността на летище „Шарл де Гол“, където работеше от петнайсет години, седеше зад бюрото си. Напоследък работата му беше станала доста по-сложна заради нарастващите тревоги, свързани с тероризма и нападенията по други летища. Засега имаха късмет на „Шарл де Гол“.

Едно от нещата, с които той мразеше да се разправя, бяха по-строгите правила за всички полети към Съединените щати. Американците очакваха от тях да поддържат по-висок стандарт на безопасност за полетите към САЩ и да зачитат списъка им с лица, на които бе забранено да пътуват натам. Изискваха управата на авиокомпаниите и летището да им предават списъка с пътниците за всеки полет, така че да могат да проверят имената в компютрите си и да се уверят, че нежелани лица и потенциални терористи няма да се промъкнат незабелязано. Това означаваше закъснения за почти всеки полет докато чакаха разрешение от министерството по вътрешната сигурност, а понякога и от ЦРУ, в случай че имаше съмнения. Междувременно на нищо неподозиращите пътници бе съобщавано, че в самолета има дребен технически проблем, който светкавично се отстраняваше, когато списъкът бе одобрен. Доста често пътници бяха сваляни от самолета. Ако французите пропуснеха окончателното одобрение на САЩ, рискуваха американците да заредят самолета с гориво на пистата и да го върнат на мястото, откъдето бе излетял, без да разрешат на нито един пътник да слезе на тяхна земя. Това вбесяваше стотици пътници, затова Паскал бе научил, че е по-разумно да изчакат закъснелия си полет отколкото да ги върнат у дома, което беше несравнимо по-лошо.

Американските правила за това кой можеше да лети и кой не бяха по-строги от тези на всички други страни. Това бе начинът им да се предпазят от опасни личности. А правилата ставаха все по-сурови. Понякога набелязан от тях пътник се оказваше фалшива тревога, но дори Паскал беше съгласен, че бе по-добре да има безопасност, дори ако това го тормозеше от време на време. През последните три години той страдаше от стомашни проблеми и високо кръвно налягане. Нямаше търпение да се пенсионира след пет години.

Строгите изисквания на американските процедури за сигурност отнемаха време, а не можеха да обяснят това на пътниците, тъй като никой официално не бе признал за съществуването на списъка с нежелани лица.

Паскал получи обаждане от шефа на наземния екипаж на голяма авиокомпания, който му съобщи, че пътник от първа класа в ранния им полет до Ню Йорк бе отбелязан като потенциален проблем. А най-лошото беше, че обстоятелствата не бяха ясни. Пътникът не беше в списъка, който министерството по сигурността отричаше, че има, но шифърът до името му означаваше, че се нуждаеха от допълнително разрешително, за да го допуснат да влезе в САЩ. Проблемът изглеждаше сложен, което Паскал мразеше. Ако решат да свалят пътника от самолета, той можеше да съди компанията. Ако му позволят да се качи, самолетът и всичките пътници можеха да бъдат изпратени обратно от Ню Йорк до Париж, без нито един от тях да слезе.

– Мамка му – изсумтя Паскал на глас докато четеше разпечатката.

Съмнителен пасажер. Изисква се потвърждение.

В Ню Йорк беше един през нощта, самолетът трябваше да излети от Париж след час, а по това време нямаше да е лесно да се свържат с някого от министерството по сигурността, който можеше да им даде разрешение. Паскал усети как стомахът му се разбунтува. Съпругата му искаше той да се пенсионира рано, но през повечето време, когато не беше изправен пред поредния проблем, Паскал все още изпитваше удоволствие от работата си.

Той знаеше на кого да се обади на летище „Кенеди“ и разполагаше с мобилния номер. Мразеше да го използва, ако случаят не беше наистина спешен, но този лесно можеше да се превърне в такъв. Той потърси номера в телефона си и бързо го намери. Зачуди се дали познатият му в Ню Йорк също имаше високо кръвно налягане. Но Паскал не искаше да взима решение сам. Бремето и последиците бяха прекалено тежки, за да се стоварят само върху неговите рамене. В сутрини като днешната не харесваше работата си и му се искаше да беше останал в армията. Там нещата бяха много по-прости. А проблемите въобще не можеха да се сравнят с тези, с които се разправяше почти всеки ден на летището.

Рафаел Гонзалес беше буден в леглото си и чакаше будилникът да иззвъни в два сутринта, за да може да се добере до службата до четири часа. Последните няколко седмици бяха доста натоварени заради Седмицата на модата в Ню Йорк, претъпканите полети от цяла Европа и годишните събрания на ООН. Самолетите докарваха хора от целия свят, повечето с дипломатически имунитет, което усложняваше работата по сигурността. Държавни глави, официални лица, както и обичайните тълпи от бизнесмени, които идваха в Ню Йорк по различни причини. Моментът беше чудесен погрешните хора да се вмъкнат в страната и от Рафаел зависеше имиграционните и митническите служители да си вършат работата съвестно и да внимават.

Мобилният му телефон звънна и той вдигна незабавно.

– Гонзалес – каза той официално, сякаш седеше зад бюрото си, а не лежеше по бельо.

Паскал се представи и веднага се извини задето звъни в този късен час.

– Няма проблеми – увери го Рафаел Гонзалес. – Днес имам ранна смяна. Доста сме заети тук.

– Също и ние – отвърна Паскал Мартин.

– Какъв е проблемът? – делово попита Гонзалес.

– Не съм сигурен дали имаме проблем или не, но получихме предупреждение за пътник от първа класа в един от полетите ни към Щатите. Той е французин. Мога да изпратя по имейла информацията, с която разполагаме. Няма подробности, само бележка, че се нуждаем от допълнително разрешение от вас, за да му позволим да лети. Забавихме полета докато разберем какво точно е положението.

– Изпрати ми имейла и ще го проверя в нашите системи. Може да е поради друга причина или пък да е стара информация и не е била свалена.

И двамата бяха наясно, че това беше най-добрият сценарий. В най-лошия случай Паскал щеше да получи ужасни болки в корема заради разправиите с разгневения пътник и ядосаните шефове на авиокомпанията. Всичко това беше част от работата.

– Дай ми пет минути. Ще ти звънна бързо, за да не се налага да задържаш полета.

– Благодаря ти. Оценявам услугата – учтиво каза Паскал.

Рафаел затвори и се обади на дежурния офицер на летището. Помоли го да провери Пиер Джефри де Вомонт в базата данни, за да видят какъв е проблемът. Рафаел остана на линията докато чакаше. Чарли, офицерът, се върна след по-малко от три минути.

– Няма арести, нито криминално досие, нищо от Интерпол. Бележката е неясна. Пише, че имал инвестиции и „съмнителни връзки“ с руснаци. Поне един от тях бил човек на СВР, руското разузнаване, и вероятно го наблюдават. Няма основателна причина да не го допускаме на полета. Може да е просто един от онези мошеници, които познават всички погрешни хора, или пък е сключил някои сенчести сделки. Но няма нищо определено, за което да го заковем – обясни Чарли на шефа си, докато Рафаел слушаше и си водеше бележки. – Нищо тук не показва, че трябва да го държим далеч от САЩ, а само да сме наясно с информацията.

Рафаел се мръщеше и чудеше дали вече разполагаше с достатъчно или трябваше да се порови по-дълбоко.

– Благодаря, Чарли – разсеяно каза той.

След разговора той поседя за минута, после реши, че иска да разбере малко повече за Вомонт преди да му позволи да отлети за Ню Йорк.

Знаеше и точния човек, когото да попита, имаше номера му. Просто искаше да е сигурен. Звънна веднага, защото знаеше, че Паскал Мартин го чакаше в Париж, а той бе отговорен за решението дали Вомонт щеше да получи разрешение да лети или не. Рафаел беше наясно каква суматоха щеше да настане, особено ако за бележката нямаше основателна причина. Пътникът не изглеждаше опасна личност, но човек никога не знаеше.

Майк Андрюс седеше в стаята, която използваше за кабинет, когато работеше у дома, обикновено късно нощем. Тогава беше тихо и той имаше време да си навакса. Беше старши агент в ЦРУ и шеф на местната служба, която се занимаваше основно с разузнаване, тероризъм и оръжия. Неговият офис работеше в сътрудничество с летище „Кенеди“, когато се налагаше. Майк беше служил във флотата, във военното разузнаване, в продължение на осем години след колежа. После отиде в Лангли, Вирджиния, на специално обучение. На четиресет и девет, той работеше в ЦРУ от деветнайсет години. Службата му се намираше в бивш склад, който бе ремонтиран и превърнат в използваема сграда, в Манхатън на Източна седемнайсета улица. Майк имаше и обезопасен компютър у дома, за да има лесен достъп до всякаква информация, от която можеше да се нуждае.

Той живееше за работата си и нямаше друг живот. Апартаментът му приличаше на офис, с голи стени и оскъдна мебелировка втора ръка. Беше удобен за ергенското му съществуване. Като много от другите висши агенти на ЦРУ, той имаше идеален профил: женен за работата, никакви лични връзки, никакво семейство, освен една сестра, никакви тежести. През първите десет години в ЦРУ той бе работил под прикритие в Централна и Южна Америка, после се установи у дома, в скромен ергенски апартамент в Бауъри. Беше на разположение двайсет и четири часа, седем дни седмично и нямаше нищо против да му звънят по което и да е време.

Рафаел се извини в мига, когато Майк вдигна.

– Не се притеснявай, още работя. Как мога да ти помогна? – попита Майк спокойно въпреки късния час.

– Мисля, че сме добре – неуверено започна Рафаел. – Обади ми се шефът на сигурността на летище „Шарл де Гол“ в Париж. На компютъра им се появила бележка за пасажер от първа класа. Доста са нервни, откакто започнахме да им връщаме полети. Внимават повече. Този тип е бизнесмен, може би със съмнителни връзки. Руснаци. Един от тях вероятно е свързан с руското разузнаване. Явно напоследък в Русия си отглеждат много шпиони. В доклада няма нищо друго забележително, никакви проблеми с Интерпол, нито забрана за влизане в САЩ. Просто искам да съм сигурен, че няма да допусна грешка и да се наложи да връщаме самолета, когато кацне на „Кенеди“.

Майк го изслуша внимателно и отговори спокойно:

– Това не е достатъчно, за да задържаме полета или да свалим пътника.

Той звучеше убеден в преценката си след всичко, което бе чул от Рафаел.

– Смятам, че няма проблеми да им дадеш разрешение. Пътникът може да е мошеник, но няма за какво да се тревожим, нито да го спираме. Това винаги може да се промени, но нищо в думите ти не ме кара да настръхна. Кажи им, че могат да излетят – посъветва го Майк.

Гласът му звучеше успокоително. Рафаел никога не се бе срещал с него, но бяха говорили и преди и го харесваше. Майк не се паникьосваше, макар да бе внимателен и предпазлив. И преди бяха сваляли пътници от самолета, например венецуелски търговец на дрога и сирийска двойка, която три месеца по-късно бе арестувана в Англия с бомба. Бяха се отървали леко в този случай. Жената изработвала жилетки за самоубийци за терористична група извън Лондон. Но Пиер де Вомонт очевидно не играеше в тези отбори, а и бе съвсем различен. Не изглеждаше сериозен риск да го допуснат в Съединените щати. Фактът, че беше бизнесмен с руски контакти, не беше достатъчен, за да не му позволят да влезе в страната.

– Радвам се да помогна – каза Майк.

– Веднага ще звънна във Франция, за да започнат да качват хората в самолета – каза Рафаел.

– Това ще е чудесна новина за тях – добави Майк, после затвориха.

Рафаел незабавно звънна на Паскал Мартин и му даде разрешение. Обясни му, че от ЦРУ смятат, че не е проблем Вомонт да влезе в Щатите. Паскал усети как стомахът му се успокои и незабавно се обади на авиокомпанията. Полетът щеше да закъснее само с час, което нямаше да изнерви пътниците прекалено много.

Майк беше помолил Рафаел да му изпрати списъка с пътниците и реши да го прегледа. Никога не вредеше да хвърлиш още един поглед, просто в случай, че някоя друга интересна личност се намираше на борда. Той забеляза само едно познато име. Тиодора Морган Паские. Преди година беше чел за трагичната история по вестниците. Тя бе загубила и сина, и съпруга си в оплескано отвличане. Майк се зачуди дали бяха заловили похитителите, защото не си спомняше как бе приключил случаят. В списъка нямаше друго име, което да го заинтересува.

После бе осенен от друга идея. Явно Вомонт имаше неясни връзки с руското разузнаване и той реши да възложи на някого да го следи, когато пристигне в Ню Йорк. В най-лошия случай това щеше да е загуба на време и пари на данъкоплатците, а в най-добрия можеха да научат интересна и полезна информация и за ЦРУ, и за МИ6 във Великобритания или френските власти. Майк си помисли, че напоследък руснаците се бутаха навсякъде, много повече отколкото от дълго време насам. Огромни суми пари се въртяха наоколо и се влагаха на странни места, с цели, които представляваха интерес за различни правителства. Той звънна в отдел „Операции“ и уреди наблюдение над Пиер де Вомонт, после им даде номера на полета му и часа на кацане. Винаги можеше да отмени наблюдението, ако се окажеше, че не се случва нищо интересно.

След това звънна в Лондон, на приятел от МИ6, който беше отишъл там от Скотланд Ярд. Майк се отпусна на удобния стол. Беше висок мъж с кафяви очи и тъмна коса, леко посивяла на слепоочията. Произхождаше от ирландско семейство в Бостън и досега се бе наслаждавал на кариерата си в националната сигурност. На бюрото му имаше стара снимка на красиво русо момиче. Беки Джеймс. Двамата бяха завършили Лангли заедно. Тя бе убита в Еквадор, в операция под прикритие, в която участваха и двамата в ранните си години в ЦРУ. Беки беше единствената жена, която той бе обичал истински, и Майк си научи урока с нея. Личните връзки бяха рисковани, когато човек се занимаваше с националната сигурност, особено когато работеше под прикритие. Това беше лукс, който той не можеше да си позволи, и винаги беше избягвал след случилото се. Но Беки беше толкова мило момиче. Майк се усмихваше, когато Робърт Ричмънд вдигна директния телефон в централата на МИ6 в Лондон.

– Не съм те чувал от доста време. Къде си, човече? – попита той.

– В Ню Йорк.

Майк винаги се наслаждаваше на разговорите с Робърт. От години двамата си споделяха информация за различни случаи.

– Работиш ли по нещо интересно в момента?

Робърт предположи, че обаждането беше по работа, и не грешеше.

– Нищо особено. Напоследък е кротко – отговори Майк.

– Иска ми се да можех да кажа същото. В Европа си имаме доста проблеми. Терористи, руски шпиони и двойни агенти. Имам чувството, че сме се върнали в Студената война.

– Ние сме малко по-далеч от вас. Май повечето руски шпиони предпочитат да се установят в Англия – отбеляза Майк и Робърт се съгласи. – Днес ми се обадиха за един пътник на летище „Шарл де Гол“. Французин. Пиер де Вомонт. Компютърът го отбелязал, но не разполагаме с много информация за него. Предполага се, че има съмнителни връзки, но това може да означава какво ли не.

– Искаш ли да проверя с какво ние разполагаме? – предложи Робърт.

– Идеята не е лоша. Може да имате повече информация от нас. А и се намирате по-близо до дома му.

Робърт написа името на клавиатурата си и прочете досието на Пиер де Вомонт.

– Изглежда повече като неприятен досадник и мошеник, един от онези типове с връзки, които се опитват да се набутат във всяка сделка и живеят от комисионните. Явно познава всички хора с много пари в Европа. Купонджия е и някои от онези, с които се мотае в Близкия изток и Русия, вероятно се занимават с гадни дейности, но нямаме доказателства, че и той го прави. Ще ти изпратя цялата информация, ако искаш. Не ми звучи като сериозен проблем. Живял е в Русия преди няколко години и може тогава да е установил контактите си. В списъка на пътниците има ли и други интересни лица?

– Не видях познато име, а и компютърът не отбеляза никого. Единственото име, което забелязах, беше Тиодора Морган. Не знам дали я помниш. Беше омъжена за известен бизнесмен, който търгуваше с луксозни марки. Миналата година и той, и синът им бяха отвлечени и убити заради оплескана доставка на откупа. Всички по веригата са объркали работата, а тя е загубила сина и мъжа си.

– Четох за това – спомни си Ричмънд. – Да, май наистина всички бяха оплескали случая. Тъжна работа. И не мисля, че заловиха бандитите. Доколкото си спомням, бяха руснаци, но всички смятаха, че са аматьори. Горката жена... Е, какво ново при теб? Готов ли си за пенсия вече?

– Остават ми още шестнайсет години – усмихна се Майк. – Не се оплаквам. Харесвам си работата.

– Да, аз също. Освен когато всичко се обърка. А това често се случва.

– И при нас също се случва, но е чудесно, когато всички си свършат работата добре и заловим престъпника.

– Абсурдна работа за възрастни, нали? – засмя се Робърт. – Все едно да си играеш на стражари и апаши до края на живота.

Но хората бяха истински и някои от тях умираха, като Беки. Майк никога не се беше страхувал за живота си. Рискът просто вървеше с работата и той бе наясно с това, когато влезе в ЦРУ. Нямаше нищо против самотния си живот. Беше зает, а разправиите с въоръжени бандити му се струваха не така опасни като влюбването.

Майк и Робърт затвориха след няколко минути. Майк си легна, доволен от информацията за Пиер де Вомонт. Ако французинът се захванеше с нещо подозрително докато се намираше в Ню Йорк, човекът, който го следеше, щеше да докладва на Майк. Бяха се погрижили за всичко. Той заспа дълбоко след пет минути. В същото време самолетът излетя от Париж и се отправи за Ню Йорк.