Встъпление

На 6 януари 2021 г. един мъж стоеше зад бюрото на вицепрезидента в Сената на Съединените щати и произнасяше молитва пред събралите се в залата.

Имаше няколко подсказки, че въпросният мъж всъщност не беше вицепрезидентът. Едната от тях бе, че казването на молитва в Сената по принцип не влиза в задълженията на вицепрезидента. Друга улика беше фактът, че мъжът говореше по високоговорител и беше въоръжен с копие, към което бе прикрепил американското знаме.

Но може би най-издайнически беше външният му вид – лицето му беше покрито с червена, бяла и синя боя, а гърдите му – с татуировки, вдъхновени от скандинавската митология. Виждаха се, защото беше гол до кръста, с изключение на кожена шапка, от която стърчаха рога. Мъжът се казваше Джейк Анджели, бивш моряк от Военноморските сили на САЩ. Рожденото му име беше Джейкъб Чансли, но през 2021 г. беше по-известен под прякора „Шаман КАнон“. Хората, на които говореше, също не бяха сенатори, а коалиция от поддръжници на Доналд Тръмп, активисти и привърженици на конспиративните теории, плюс няколко полицаи, които наблюдаваха неловко множеството.

Не се предполагаше, че нещата ще се развият по този начин. Залата на Сената трябваше да е пълна със сенатори, които щяха да утвърждават Джо Байдън за 46-ия президент на Съединените щати. Но те бяха избягали, за да се защитят. Както и действителният вицепрезидент Майк Пенс, чиято задача беше да следи за утвърждаването в Сената. Също така и четиринайсетте републикански сенатори и 140 републикански членове на Камарата на представителите, които бяха дали ясно да се разбере, че ще гласуват против утвърждаването на Джо Байдън и всъщност бяха донякъде на същата страна като протестиращите. Тъй като разграбването на сградата на Капитолия продължаваше, почти всички, които работеха в нея, се бяха скрили или избягали.

Реакцията на служителите беше напълно разумна, предвид пристигането на няколко хиляди души, които възнамеряваха да предотвратят утвърждаването с всички възможни средства. Много от протестиращите бяха въоръжени, а един от тях носеше единайсет коктейла „Молотов“. Навън, в парка „Национален мол“, бяха издигнати дървени бесилки под виковете „Обесете Майк Пенс!“. През деня бяха нападнати няколко журналисти, отразяващи протеста, а петнайсет полицейски служители бяха хоспитализирани. Един полицай, назначен да охранява Сената – петдесет и една годишният Хауард Либенгуд, – щеше да се самоубие няколко дни по-късно. Една от участничките в бунта, трийсет и пет годишната бивша служителка от военновъздушните сили на САЩ на име Ашли Бабит, бе простреляна в рамото при опит да се промъкне в Капитолия и беше починала от раните си.

Докато светът следеше изумен на живо по телевизията събитията в Сената, една тълпа се опитваше да опровергае резултатите от демократичните избори, като част от присъстващите бяха искрено убедени, че се опитват да спасят демокрацията. По-късно много от тях щяха да бъдат също толкова искрено шокирани, когато научеха, че всъщност правосъдната система не вижда нещата по този начин.

Защо няколко хиляди души – граждани на страна, за която демокрацията е в основата на идентичността ѝ, – се опитаха пред очите на света да извършат нещо, което беше ако не съвсем преврат, то поне близко до него?1 Отговорът се крие в една теория на конспирацията. Или, по-точно, в няколко теории на конспирацията – повечето от тях неверни, но една от тях по същество вярна.

Основната фалшива теория беше изразена най-ярко от президента Тръмп на 3 ноември, вечерта в изборния ден. „Ние сме силни – написа той в туитър с обичайното си пристрастие към клавиша Shift, – но те се опитват да фалшифицират изборите.“1

Имаше много теории за това как точно демократите са планирали да „фалшифицират изборите“, повечето от които... не си пасваха. Твърдеше се, че чувалите с бюлетини са били изхвърлени или че по мистериозен начин били намерени куфари с нови бюлетини. Предполагаше се, че при гласуването по пощата е имало много измами. Говореше се, че нелегални имигранти и мъртъвци са гласували масово. Мнозина твърдяха, че манипулираните машини за гласуване са подменили гласовете на Тръмп с тези на Байдън. Шест месеца след изборите един фалшив „одит“ в Аризона все още сканираше под микроскоп бюлетините за следи от бамбук, за да докаже, че са били доставени от Китай.2 (Това че обвиненията се съсредоточаваха предимно върху големи градски райони с многобройно цветнокожо население – въпреки факта че Тръмп до голяма степен увеличи дела на гласовете си на тези места, докато в предградията загуби, – може да подскаже какво подхранваше някои от тези твърдения.)

И защо им бе нужно на демократите да фалшифицират изборните резултати? Отговорите варираха от най-обикновен глад за власт, през превземането на управлението от марксистите, до убеждението, че президентът е водил еднолична война срещу заговорници от Дълбоката държава, канибали и почитащи Сатаната педофили, които вероятно действат от мазето на някоя пицария, и че е трябвало да фалшифицират изборите, за да избегнат предстоящото си изправяне пред правосъдието. Последната идея произлизаше от КАнон (QAnon) – мащабна конспиративна теория, базирана до голяма степен на поредица от анонимни съобщения в гъмжащия от тролове уебсайт 4чан (4chan), който Джейк Анджели редовно посещавал със своята рогата шапка.

Във всеки случай страховете на консервативна Америка относно изборите, подхранвани от десетилетия на преувеличени или неоснователни твърдения за изборни измами, се бяха разпалили след месеците на твърдения на президента Тръмп, че демократите се опитват да спечелят с измама. (В крайна сметка това е човек, който четири години по-рано настояваше, че изборите, които е спечелил, са били фалшифицирани срещу него.) Това беше подсилено от широко очакваната „синя промяна“2 през нощта на изборите, когато преброяването започна да отчита гласовете от различни райони. Нищо от това не беше неочаквано.3 Но ако сте от хората, които просто не могат да си представят как президентът би могъл да загуби – а такива се оказаха значителна част от американците, – всичко това изглеждаше доста подозрително. Проучване през май 2021 г. установи, че мнозинството от републиканците смятат, че изборите са били фалшифицирани, че Доналд Тръмп все още е истинският президент и че бунтът в Капитолия е бил ръководен от леви протестиращи, които са се опитали да злепоставят Тръмп.4

Работата е там, че съществуваха доста убедителни доказателства, че някой заговорничеше да фалшифицира резултатите от президентските избори през 2020 г. – човекът, който загуби. За това, че лагерът на Тръмп планираше да обяви преждевременна победа и да постави под съмнение изборите – независимо от резултата и доказателствата, – се съобщаваше много преди изборния ден.5 Впоследствие президентът открито обсъждаше очакванията си, че републиканското мнозинство във Върховния съд ще му помогне да постигне победа. Освен това кампанията му и разни поддръжници бяха подали над шейсет отделни съдебни иска в опит да отменят вота в различни щати, а щатските изборни служители бяха подложени на натиск, понякога директно от самия президент.6 Кулминацията на всичко това беше в началото на януари, когато се появи новата правна теория, според която вицепрезидентът – истинският, а не човекът с кожената шапка – имал право еднолично да отхвърли изборния резултат и да се обяви за все още действащ вицепрезидент. Знаем тази част, защото, за наше улеснение, тази част от плана беше съхранена на хартия, в явно нарушение на правилото на Стрингър Бел за това дали трябва да си водиш записки за конспирация.3

И така, това беше истинската теория на конспирацията – тази за истинска конспирация, основана на множество други теории на конспирацията, която щеше да завърши с над 400 души, обвинени във федерални престъпления и човек без риза, който да казва молитви в Сената на Съединените щати.

Няколко неща в тази история си струват да бъдат отбелязани. Едно от тях е, че конспиративните теории в лагера на Тръмп – независимо дали привържениците му наистина вярват в тях или не – удивително приличат на истинската конспирация между президента и неговите съратници.

Също така конспиративното мислене, толкова често отхвърляно като запазена марка на аутсайдерите, чудаците и като цяло онеправданите, се разпространяваше от действащия президент на Съединените щати.

Третото е, че конспиративните теории имаха реални последици. Загинаха хора и за първи път в историята си – която включва избори, проведени по време на истинска гражданска война, – Съединените щати не успяха да осъществят напълно мирно предаването на властта.

Всичко това повдига въпроса как, по дяволите, стигнахме дотук.

Няма съмнение, че конспиративните теории, които помогнаха за бунта в Капитолия, са продукт на модерната епоха, родени в трескавите блата на 4чан, популяризирани чрез ютюб и фейсбук и ръководени от президент, който управляваше чрез туитър и получаваше информация от новините по телевизията. И през последните няколко години понякога ни се струваше, че теориите на конспирацията играят по-голяма роля отвсякога в световната политика. Социалните медии улесниха разпространението на теории, а алгоритмите, предназначени да накарат хората да кликнат или да гледат видеоклипове, се превърнаха в конвейер, който дърпа хората към по-радикално вирусно съдържание.

Но макар Доналд Тръмп да е най-известният правителствен ръководител, който използва и разпространява теории на конспирацията, за да постигне целите си, най-новата история на Унгария на Виктор Орбан или Бразилия на Жаир Болсонаро напомня, че Тръмп едва ли е уникален. И всичко това беше вярно дори преди да се разрази пандемията от Ковид-19 и всички да се примирим с факта, че един прилеп в Централен Китай се е закашлял и в резултат на това са умрели милиони (а останалите бяхме затворени по домовете си за повече от година и неочаквано останахме целомъдрени, безработни или просто сериозно се увлякохме по месенето на хляб с квас).

Ако понякога ни се струва, че живеем в златната ера на параноята, важно е да помним, че теориите на конспирацията имат много, много дълга история. Присъствали са в политиката на древна Атина и Рим.7 И макар че много исторически теории на конспирацията са се изгубили в мъглата на вековете, някои от тях са оцелели. Както ще видим, много от теориите, мотивирали бунтарите на Капитолия, имат родословие, което може да се проследи векове назад.

Всъщност самата американска демокрация, която беше застрашена от теориите на конспирацията в онзи ден през януари 2021 г., първоначално е била основана на конспиративно мислене. Неколцина историци твърдят, че Декларацията за независимост – с нейните мрачни предупреждения за тайните британски планове за предстояща тирания и дългия списък на предполагаемите „злоупотреби и узурпация“ – не толкова включва теория на конспирацията, колкото сама по себе си е теория на конспирацията.8 Теориите на конспирацията може и да са модерни в момента, но това не означава, че са нови.

Тези теории рядко се появяват от нищото. Много често са адаптирани от по-ранни версии, осъвременени и коригирани, за да отговарят на новия социален контекст. Понякога злодеите, независимо дали са отделни лица или институции, или цели етнически или религиозни групи, се променят с течение на времето. Понякога – както вероятно биха могли да ви кажат много евреи, които са се опитвали да живеят в Европа през последните около хиляда години – не се променят.

Стереотипът за теориите на конспирацията често гласи, че са нещо, в което масите вярват за елита на обществото – ответна реакция на безсилните срещу силните. И понякога това е вярно. Но, както ще видим, конспиративните теории често са породени и разпространявани от самите елити. Покровителственото мнение, че са запазена марка на изостаналите, необразованите и зле информираните, не може да бъде по-далеч от истината. Сред вярващите в конспирации, които ще срещнем в тази книга, са монарси и политически лидери, адвокати и бизнесмени, математици и химици, изтъкнати физици и новатори изобретатели. Има и много военни, както и немалко свещеници. Има и един нобелов лауреат, който би попаднал във всеки приличен списък на „най-умните хора на ХХ в.“.

И никой от нас, независимо дали сме с леви, десни или центристки политически убеждения, не е застрахован от вяра в теории на конспирацията. Мозъците ни са създадени, за да виждат закономерности в света и го правят толкова добре, че понякога откриват закономерности там, където не съществуват. В същото време нашият свят често се оформя в дълбочина от невидими сили, които могат да изглеждат като продукт на съзнателен замисъл – от социални промени до модели на разпространение на болести и въздействия върху пазара.

Много от тези сили, както пише Адам Смит в „Богатството на народите“ през 1776 г., „първоначално не са резултат от някаква човешка мъдрост“, а просто са „следствие от определена склонност в човешката природа“.9 През целия си живот постоянно сме тласкани, дърпани и подтиквани от невидими ръце. Наистина ли е изненадващо, че понякога си представяме как тези ръце би трябвало да са прикрепени към някого? Теориите на конспирацията ни позволяват да придадем лице на тези сили, да дадем име на най-първичните страхове и най-дълбоките тревоги, които ни преследват. Дават ни възможност да обвиним някого.

Има още нещо, което си заслужава да се каже открито, преди да навлезем твърде навътре в буренака – понякога конспиративните теории са верни.

Разбира се, можем да бъдем сигурни, че Земята е кълбо, че „кемтрейлс“ или химическите следи, оставяни от самолетите, са безвреден кондензат, а не някакво биологично оръжие, и че Бил Гейтс не използва програмите за ваксинация, за да превърне човечеството в своя лична армия от роби. Но през 1956 г. британското и френското правителство наистина тайно координират израелското нахлуване в Египет, за да могат да влязат като миротворци и да поемат контрола над Суецкия канал. Министерството на отбраната на САЩ наистина е изготвило (макар и да не е осъществило) планове за извършване на терористични атаки на територията на САЩ като провокационна операция, която да оправдае бъдещите им действия. А Службата за обществено здравеопазване на САЩ и Центровете за контрол и превенция на заболяванията наистина са оставили няколкостотин афроамериканци с нелекуван сифилис в продължение на десетилетия, като са им казвали, че са здрави, само за да видят какво ще се случи. Може да се напише цяла друга книга само за конспирациите, които някога са били отхвърлени като налудничави, но са се оказали напълно реални.

Това, че сте параноик, не означава, че някой не върви по петите ви. Просто вероятно още не са хванали.4

Така че, ако искаме да разберем ролята, която теориите на конспирацията играят в нашите общества – как влияят на политиката и културата ни и как могат да въвлекат близките ни в обсебващи капани, – трябва да анализираме тяхната история. Трябва да разберем откъде идват конспиративните теории, защо хората им вярват, защо е по-вероятно да се появят при определени обстоятелства, отколкото при други, и какво е това, което ни кара да вярваме в тях.

В първата част на тази книга ще се потопим в теорията зад теориите – какво е теория на конспирацията, какви са различните ѝ видове и защо мозъкът ни изглежда неустоимо привлечен от тях? След това ще разгледаме историята на конспиративните теории, които се опитват да обяснят конкретни събития – от революции до убийства, от НЛО до пандемии, – много от които са на границата между неправдоподобното и твърде правдоподобното.

След това ще разгледаме теориите, които разширяват обхвата си и по този начин все повече се отдалечават от реалността. Това са тези теории, които предполагат, че нашият свят не е такъв, какъвто го познаваме, че глобалните събития са злонамерено проектирани и че всичко се контролира от сенчести групи, които може да са илюминати или дори извънземни. Ще видим как са се развили в историята и ще се изправим пред възможността самата история да е лъжа.

Ще завършим в наши дни, като се върнем към съвременната епоха на конспирациите – и накрая ще ви предложим някои полезни съвети как сами да избегнете да паднете в капана им и как можете да различите една глупава теория от истинска конспирация.

В тази книга има много теории на конспирацията. Понякога са свързани, често не. И колкото по-навътре навлизаме, толкова повече ще откриваме, че хората все пак са намерили начини да ги свържат. Междувременно ще видим както начина, по който теориите на конспирацията са помогнали за създаването на света, в който живеем, така и как често отразяват нашите общества и нас самите. Ще научим, че илюминатите наистина са искали тайно да променят света, но че това не е било толкова страшно, колкото звучи, и така или иначе не са били много добри в реализацията на плановете си. Ще видим, че понякога конспирациите не произтичат от нищо повече от притеснението, че всичко, което знаем, е погрешно. Ще открием, че много от тях са странни – някои са смешни, други са ужасяващи. И ще разберем, че никой от нас не е застрахован от това да повярва в тях.

Но първо трябва да се запитаме какви точно са те.

Първа част

Теория за теориите

В тази част се опитваме да разберем какво всъщност е

теория на конспирацията и си задаваме въпроса

защо мозъкът ни толкова обича тези теории.

Какво е теория на конспирацията?

Рано сутринта в събота на Страстната седмица през 1144 г. в гората е намерено мъртво момче. Всъщност го намират няколко пъти, но тъй като съобщаването за смъртния случай би довело до безкрайни неприятности, първите няколко души, които открили трупа, решили да го оставят да бъде проблем на някой друг. Така един селянин и една монахиня видели мъртвото дете и минали покрай него, докато накрая селянинът не казал на горския, който трябвало да признае, че това всъщност е негов проблем, защото той отговаря за гората.

Момчето се казвало Уилям, а гората била Торп Уд, която обхващала голяма територия на североизток от Норич. Няколкото века обезлесяване означават, че днес там има по-малко гори, отколкото в миналото, и точното място, където е лежало тялото на младия Уилям, е изгубено за историята. Но все пак, на няколко километра от центъра на града – някъде край път А1024, вероятно точно срещу магазините „Хоумбейз“ и „Ди Еф Ес“ – е мястото, където дванайсетгодишното момче е намерено мъртво в подножието на един дъб. Оттук започва една от най-трайните и разрушителни конспиративни теории в цялата история на човечеството.

Смъртта на Уилям става причина за „кръвната клевета“ – напълно измисленото твърдение, че евреите практикуват ритуално убийство на християнски деца уж за да използват кръвта им в религиозни церемонии. През следващите години тази теория се разпространява от Норич в цяла средновековна Европа и извън нея. Тя ще бъде възприета, осъдена и използвана от монарси, политици и духовници и ще се вгради в системите от вярвания на културите на много континенти. Ще подхранва отделни обвинения и прочути съдебни процеси и ще допринесе за векове на религиозно преследване, етническо прочистване и геноцид. Остава широко разпространена и до днес, а ехото от нея може да се чуе в съвременните конспиративни теории – от сатанинските паники от 80-те и 90-те години до теориите на КАнон, които подбудиха много от бунтарите на Капитолия на 6 януари 2021 г.

В днешно време кръвната клевета най-често се нарича нещо по-различно от теория на конспирацията – „мит“, „фолклор“ или „антисемитска измислица“. Разбира се, тя е всички тези неща. Но това сякаш внушава, че е нещо вечно, неизбежно, че просто се е появила напълно оформена от древния ни колективен кладенец на предразсъдъци и суеверия. Както ще видим, спецификата на начина, по който е създадена кръвната клевета – история, включваща скърбящ чичо, развратен рицар и амбициозен монах, – показва, че това просто не е вярно.

Кръвната клевета срещу евреите се разпространява, защото е теория за конспирация.

В наши дни терминът „теория на конспирацията“ се използва много често. Клюките в туитър за знаменитостите се представят като теории на конспирацията. Напълно стандартни тълкувания на съответната история се обявяват за конспирации, обикновено от хора, които не харесват тези интерпретации. Политиците гневно заклеймяват като теория на конспирацията всяка критика, отправена към тях, и напълно сериозно се оплакват от спада в стандартите на обществения дискурс. Терминът се прилага за всичко – от скандални слухове, които се шепнат в училищните дворове, до изпратени по електронната поща градски легенди за зловещи стопаджии. Изразът не само се използва изключително свободно, но и се изразходва много енергия за спорове кой и какво заслужава да му се лепне този етикет – почти винаги пейоративен.5 Вие сте привърженик на теориите на конспирацията, аз просто задавам въпроси.

Но като се има предвид, че цялата тази книга е посветена на тях, си струва да се запитаме какво точно имаме предвид, когато казваме „теория на конспирацията“.

Това е една от областите, в които привидно простото бързо се усложнява. Както самото словосъчетание услужливо показва, теорията на конспирацията има два основни компонента. Няма награди за отговорилите правилно. Но докато една теория на конспирацията очевидно трябва да бъде а) теория за б) конспирация, при по-свободната употреба на термина често липсва едното или другото.

Най-често те не включват група хора, работещи скришом заедно. „Теория на конспирацията“ често се използва за означаване на всякакъв вид неизвестни досега истини, независимо дали става дума за клюки за известни личности или за съществуването на извънземни. Но ако не включва хора, които активно работят, за да запазят тази истина скрита, това не е конспирация. Не може да има конспирация, ако никой не е заговорничил.

Понякога не е възможно да разберете това от начина, по който медиите използват този термин. Ще посочим само няколко примера за неща, които напоследък се определят като „теории на конспирацията“: „чудовището от Лох Нес е истинско“ не е теория на конспирацията, а просто спекулативна биология; „актрисата Ан Хатауей всъщност е превъплъщение на съпругата на Шекспир Ан Хатауей“ не е теория на конспирацията, а просто недоразумение относно начина, по който работят имената; „малкият брат на Анна и Елза е Тарзан“ не е теория на конспирацията, защото Анна и Елза са измислени героини от филма „Замръзналото кралство“. Дали връзката им с измисления герой Тарзан съществува или не, е изцяло въпрос на въображение.6

Въпреки това „група хора, които правят нещо тайно“ също не е достатъчно, за да се определи като конспирация. Трябва да има някакъв опит да се повлияе на света като цяло – да се спечели някакво предимство, да се прецака някой друг, да се промени ходът на историята. Ако предположите, че, да речем, всяко заседание на британския кабинет завършва с тайна оргия, тогава... ъ-ъ, това е обезпокоителна и ужасяваща картина, но тя наистина не достига нивото на конспирация. Конспирациите се нуждаят от някакво осезаемо и целенасочено въздействие извън собствените си граници. В противен случай не са толкова конспирация, колкото частен клуб.

Друг неочаквано труден аспект на определянето на конспирацията като „хора, които тайно правят нещо“, е какво точно разбираме под „тайно“. Да правиш нещо тайно, предполага нещо повече от това да не го вършиш публично – това е просто правенето на нещо лично и всички ние прекарваме голяма част от живота си по този начин. „Тайно“ означава, че активно предприемате стъпки, за да скриете това, което правите.

Твърденията, че нещо е било „тайно“, са от основно значение за теориите на конспирацията – поради което ги намираме за убедителни, – защото, както знае всеки редактор на таблоид, почти всичко може да звучи зловещо или пикантно, ако го наречеш „тайно“. („Тайно любовно гнездо“ звучи много по-вълнуващо от „апартамента, в който живеете с партньора си“.) Обичаме да научаваме неща, които не е трябвало да научаваме, а обещанието за разкриване на задкулисна информация е сигурен начин да накараш хората да обърнат внимание. Но това, че не сте знаели нещо досега, не означава, че някой активно се е опитвал да го запази в тайна. По време на пандемията от Ковид-19 редица конспиративни теории за ваксините твърдяха, че разкриват секретна информация, която буквално е била публично оповестена месеци по-рано от съответните организации.

Нещо повече – границите между това, което е публично и лично, и това, което е тайно, са размити и често не можем да се съгласим къде точно трябва да се намират те. Много от нещата, които влияят на живота ни, в голяма или в малка степен, се случват в тези двусмислени пространства, където никой не ни наблюдава. Понякога зад затворени врати могат да се случат лоши неща. Но това се случва и в огромна част от ежедневието. Трудността, с която разграничаваме тези неща, е една от причините понякога да виждаме конспирации навсякъде.

Скоро след смъртта на момчето Уилям от Норич се появява първото обвинение в конспирация.

Според майката на Уилям момчето за последен път е видяно живо да влиза в къщата на местно еврейско семейство заедно с подозрителен мъж, който твърдял, че предлага на момчето престижна работа в кухнята на архидякона. Може да се спори доколко достоверни са показанията на майката, тъй като изглежда, че те се основават до голяма степен на сън, в който я нападат някакви евреи. Но все пак това единствено доказателство скоро се разраства, тъй като хората започват да спекулират за това какво може да се е случило зад тази затворена врата. Не след дълго обвинения се отправят към цялата еврейска общност в Норич.1

В това отношение историята следва познат, обезсърчителен път: имаме малка група от скорошни имигранти (всъщност обвинението е почти първото историческо свидетелство за съществуването на общността) и като такива те са обект на всички обичайни подозрения и недоволство. Тези проблеми се засилват от социалния контекст на времето: евреите са били смятани за богати и са били силно свързани с нормандския елит, дошъл в Англия със завладяването ѝ преди по-малко от век. През 1144 г. както Англия, така и Нормандия се намират в разгара на жестока, продължила две десетилетия гражданска война за трона, известна впоследствие като „Анархията“, която разделя общностите, води до широко разпространен срив на реда и създава повсеместна атмосфера на подозрения и параноя. Освен това през 40-те години на ХII в. в голяма част от Европа се надига вълна от антиеврейски настроения, подхранвани отчасти от кръстоносните походи, които засилват общата атмосфера на религиозно насилие и принуждават кръстоносците да вземат заеми, за да се снабдят с оборудване за мисията си. Поне част от тези дългове са били към еврейски кредитори.

Макар че първоначалният източник на обвинението може да е била майката на Уилям, най-силният глас, обвиняващ еврейската общност в отговорност за смъртта на момчето, определено е бил на чичо му Годуин, местен свещеник. По време на годишния синод той поискал евреите да бъдат изправени пред църковен съд и да бъдат подложени на мъчения. Поразително е, че дори когато уважавана обществена личност повдига такова обвинение, много от неговите съграждани остават скептични. Процесът така и не се провежда и макар че витиеватите му речи разпалват местните настроения срещу еврейското население, шерифът – нормандец на име Джон дьо Чесни – взел общността под своя закрила, докато нещата се уталожат.

Както и станало, при това изключително бързо. Най-забележителното нещо в първоначалното обвинение е колко бързо отшумяло. Изглежда, събитието не е било особено значимо. Хората имали по-сериозни грижи. Освен семейството му, повечето хора до голяма степен забравили за Уилям само след няколко години.

Но тогава един затънал в дългове рицар убил своя кредитор и му се наложило да потърси правна защита.

Въпросният рицар се казвал сър Саймън дьо Новерс и намесата му в случката била нещо много лошо. Защо точно задлъжнял толкова много, не се знае със сигурност, но в книгата си „Убийството на Уилям от Норич“ историкът Е. М. Роуз предполага, че най-правдоподобното обяснение е, че е участвал във Втория кръстоносен поход – катастрофално начинание, в резултат на което много дребни благородници се завръщат у дома в края на 40-те години на XII в. с куп дългове, без военна плячка, с която да платят, и без дори намек за тържествено посрещане на героите.

Каквато и да е причината, през 1149 г. сър Саймън урежда да направят засада на пътя в гората край Норич и да убият човека, на когото дължал пари. Жертвата била един от най-богатите хора в града. Освен това бил евреин.

Дори според тогавашните стандарти и дори в разгара на гражданска война това нямало как да се подмине. Еврейската общност настоявала за справедливост, крал Стивън трябвало да покаже, че законът и редът не са се сринали напълно, а сър Саймън не си помагал особено, тъй като не полагал големи усилия да скрие, че именно той е организирал покушението. Съдебният процес срещу него пред краля през 1150 г. трябвало да бъде открит и категоричен, ако не била една хитра уловка, измислена от адвоката на Дьо Новерс, местния духовник, епископ Уилям Търб.

Изправен пред слаба защита, Търб решава да премине в атака, като подновява твърденията на Годуин за смъртта на племенника му. Напълно неоснователно Търб заявява, че покойният всъщност е бил ръководител на убийството на Уилям от Норич, извършено от еврейската общност. Сър Саймън не се опитвал да избегне изплащането на дълга си, а просто въздал правосъдие! На Търб не му се наложило да представя особено убедителни аргументи (което било добре дошло за него, защото истината не била такава), просто трябвало да хвърли достатъчно обвинения и да посее достатъчно несигурност, за да превърне обикновения процес срещу един странстващ рицар в това, което Роуз нарича „двоен процес“, в който евреите от Норич изведнъж също били изправени пред съда.

И успял. Изправен пред неочаквано объркания и сложен случай – и в политическа позиция, от която не желаел да обиди някоя от заинтересованите страни, за да не загуби подкрепата им, – кралят и съветниците му решават просто да не произнасят присъда. Прибрали делото в чекмеджето и никога повече не го извадили. Сър Саймън бил свободен да прекара остатъка от живота си като последен негодник в района на Норич. Междувременно обвинението в убийство на деца срещу еврейската общност било оставено да зрее в сивата зона на постоянното подозрение – недоказано, но и неопровергано.

Обвинението в конспирация показало, че то има трайна сила и че може да бъде използвано от влиятелни хора за собствените им цели. Но едва след появата на един амбициозен монах твърдението за конспирация щяло да се превърне в пълноценна теория.

Истинските теории на конспирацията съществуват много по-отдавна от термина „теория на конспирацията“. Това е сравнително скорошно изобретение и естествено съществува конспиративна теория за произхода на самия термин „теория на конспирацията“, според която е измислен от ЦРУ през 1967 г., за да дискредитира критиките към доклада на комисията „Уорън“ за убийството на Джон Ф. Кенеди. Разбира се, това не е така. Документът, цитиран в подкрепа на това твърдение, описва обвиненията, отправени срещу ЦРУ като теории на конспирацията и просто показва, че терминът вече е бил в обща употреба.2

Но това, което разбираме под теория на конспирацията, се е променило с течение на времето. Когато фразата е била използвана за първи път в пресата в края на XIX в., тя не е имала съвсем същото значение, каквото ѝ придаваме днес. Всъщност е била много по-близка до обвиненията в конспирация, които са били отправяни към еврейското население на Норич векове по-рано. Вестниците съобщават, че е извършено престъпление, а полицията, която го разследва, има нещо, което може с еднакъв успех да бъде наречено както „теория на конспирацията“, така и „теория на подпалването“.3 Едва десетилетия по-късно, основно от 50-те години на ХХ в. насам, започва съвременната употреба на термина.

Промяната се дължи на разбирането ни за единия елемент на конспиративните теории – а именно „теорията“. Приемаме, че това не е просто предложение от рода на „мисля, че това нещо се е случило“, а нещо, което го обяснява по-пълно: поставя го в контекста на цялостното ни разбиране за света. Важното е, че това предполага и наличието на конкурентни теории – трябва да има „официална история“, на която конспиративната теория да дава алтернатива.

Това може да се види по начина, по който се е променило отношението ни към конспирацията с течение на времето. Страховете от конспирация са били почти универсални сред елитите на късносредновековна и ранномодерна Европа, които са били обзети от религиозни разцепления, чести войни и всякакви дворцови интриги. Но това не е изненадващо, тъй като в тези общества, в които отсъстват много от атрибутите на съвременните демокрации, като например „да можеш да критикуваш краля, без да ти отрежат главата“, конспирацията е била основният начин за постигане на определени цели. Така че, макар придворните херцози и барони от XVI в. да са виждали заговори навсякъде, отношението им към тях не е било съвсем същото, както съвременната ни представа за теориите на конспирацията, защото не са представяли непременно алтернатива на конкурентен разказ. Когато всичко се случва при закрити врати, конспирацията няма как да бъде отличена от обичайната дейност.

Не е задължително дадено убеждение да има напълно изчерпателно обяснение на всяка подробност, за да се смята за теория на конспирацията. Както ще разберем, много от тях наистина не са такива. Но то трябва да предлага някакъв вид цялостен алтернативен прочит на фактите. Не може просто да обикаляте наоколо и да изричате произволни твърдения: „Хари Стайлс е мъртъв!“; „Кравите са прикрити роботи!“; „Слънцето всъщност е просто хитро разположен цилиндър!“. Подобно поведение ще ви направи да изглеждате малко странни. За да е истинска теория на конспирацията, трябва да предложите някакво обяснение. Трябва да вникнете поне донякъде в ситуацията, как и защо нещата се случват.

Без обосновка, това което имате, е в най-добрия случай конспиративна хипотеза.

Томас от Монмаут бил уелски монах, който бил обсебен от историята за Уилям от Норич и който с течение на времето превърнал обикновеното обвинение в нещо по-голямо. Предоставил теория, която обяснявала конспирацията. Томас е този, който повече от всяка друга отделна личност е отговорен за разпространението на кръвната клевета, благодарение на своя труд „Животът и страстите на Уилям от Норич“ – обемист том, който той писал две десетилетия, започвайки от годината на процеса срещу Дьо Новерс.

Струва си да отбележим, че Томас не е бил очевидец на нито едно от събитията, които е документирал. Дори не е бил в Норич, когато Уилям действително умира – появява се едва няколко години по-късно, в края на 40-те години на XII в. Интересът му към Уилям вероятно е предизвикан от осъзнаването сред църковното население на Норич, че твърденията на епископ Търб по време на процеса – първоначално предназначени само да свалят отговорността от сър Саймън – могат да послужат и за друга цел. Ако едно добро християнско дете като Уилям наистина е било убито по време на ужасяващ религиозен ритуал, това го превръща в мъченик. А ако е мъченик, тогава би могъл да бъде превърнат в светец.

По онова време Норич е вторият по големина град в Англия, основен център на търговията и знанието. Градът обаче не е имал светец. Много други, по-малки места са имали светци. Тези неща са от голямо значение, когато става въпрос за статут и липсата на светец навярно се е усещала много остро. Затова Томас решил да се посвети на каузата Уилям да бъде обявен за светец.

За целта допълнил това, което липсвало в първоначалните обвинения на семейството и в защитата на Търб по делото срещу Дьо Новерс, добавил как и защо са се случили нещата. Обявил, че религиозните ритуали на евреите изискват жертвоприношение на християнско дете на Пасха. С тази цел в дните преди Великден избрали Уилям, като го измъчвали с имитация на трънен венец, преди „в подигравка с Христовите страдания да го осъдят на разпъване на кръст“.4 Томас също така разширил кръга на заговора – предположил, че те не само са се наговорили да убият Уилям, но и местният шериф Дьо Чесни е бил замесен в заговора, тъй като е бил подкупен от убийците, за да ги предпази от последствията.

Книгата на Томас може и да е написана преди повече от осем века, но има много от характерните черти на конспиративната литература, която се публикува днес. Въпреки че голяма част от нея е посветена на съставянето на списък с предполагаеми чудеса, свързани с тленните останки на Уилям (друг важен компонент от процеса на канонизация), разделите за самото убийство задават шаблон, който ще бъде използван многократно. Книгата включва витиевати описания на събития, случили се зад затворени врати, за които авторът не би могъл да знае. Така той натрупва купища „доказателства“ за своята теза. Нито едно от тях не е убедително само по себе си, но ефектът от всичките заедно, прочетени в контекста на вече утвърдената истина за конспирацията, създава усещане за истинност, напълно неоправдано от действителността. Томас също така се вживява в ролята на упорит самотен следовател, който търси истината, посещава местопрестъплението и открива важни улики. (Всъщност учените предполагат, че книгата може да се разглежда като един от най-ранните примери за „специфичния английски жанр“ на детективските истории, „в който следователят е аматьор без официален статут“5.)

Ако ставаше дума просто за това, че Томас е прекарал двайсет години в писане на книга, клеветяща еврейското население на Норич, за да популяризира обявяването за светец на дете, чиято смърт е била почти забравена, тогава вероятно нямаше сега да обсъждаме тази история. Но след като трансформирал обвинението в заговор и го превърнал в теория на конспирацията, той го направил възпроизводимо. Това, което послужило за обяснение на една случка, могло да се използва за обяснение и на други събития. И когато новината за провизорното обявяване на Уилям за светец се разпространила, хората започнали да се чудят дали техните собствени малки местни трагедии също не са кандидати за такава чест.

През следващите десетилетия теорията на Томас щяла да бъде повтаряна и на други места, първо в други части на Англия, а след това и в чужбина. Бил даден ход на разпространението ѝ. Започнал дългият и смъртоносен път на кръвната клевета.

Теориите на конспирацията не са еднакви. Това, което Томас първоначално написал, било едно: тясно фокусирана теория за един конкретен инцидент. Това, в което се превърнала – в разрастваща се, променяща се вяра, използвана за обяснение и оправдание на огромен брой ужасни неща в продължение на векове, – било нещо съвсем различно. През 1903 г., когато е публикувана друга прословута антисемитска теория на конспирацията – „Протоколите на ционските мъдреци“ – груб фалшификат, в който са сглобени текстове, изплагиатствани от множество източници, за да се опише еврейския заговор за световно господство, – станало ясно, че теориите на конспирацията отново са се превърнали в нещо друго.

Има много начини, по които бихте могли да разделите и обозначите вселената на конспирациите, но мястото е малко, затова ще се спрем на два от най-интересните.7 Един от най-полезните начини за категоризиране и разбиране на конспиративните теории е въведен от професора по политология Майкъл Баркун в книгата му от 2003 г. „Култура на конспирацията – апокалиптични визии в съвременна Америка“. Той ги разделя на три основни вида: събитийни конспирации, системни конспирации и суперконспирации.

Събитийни конспирации

Конспирациите за събития са основната форма на теорията на конспирацията – опит да се обясни едно събитие или тясно свързана поредица от събития, като за истинска причина се посочва таен заговор. Самолет се разбива, правителство пада, болест покосява населението, принцеса умира в автомобилна катастрофа – това, което би могло да се изтълкува със случайността, със стечението на сложни социални фактори или дори с публично признатите действия на известни личности, вместо това се обяснява като машинации на скрита група, която манипулира събитията за свои собствени цели.

Един от отличителните аспекти на тези теории е начинът, по който отговарят на въпроса какво искат конспираторите. Събитийните конспирации обикновено предлагат сравнително прост отговор на този въпрос. Заговорниците имат ясна, ограничена и разбираема цел – независимо дали става дума за извършване на религиозен обред, получаване на политическо предимство или убийство на двама съдии от Върховния съд, така че съдът по-скоро да се произнесе в полза на плановете за сондиране за нефт в защитен природен резерват в Луизиана. Тези заговорници могат да си поставят цели, да ги постигат поетапно и да имат добре дефинирани показатели за успех. Процесът на годишното оценяване на тяхната успеваемост, ако организациите, вярващи в съществуването на кукловоди в сянка, биха организирали нещо подобно, би трябвало да е съвсем прост.

Поради сравнително тесния им фокус е възможно да вярвате в конспиративна теория за дадено събитие, без това да окаже голямо влияние върху останалата част от светогледа ви. В края на краищата някои събития наистина се обясняват с тайни заговори на хора, които кроят планове зад затворени врати, но това не означава, че и всичко останало е конспирация.

Системни конспирации

Те са по-големи по размер и обхват. Вместо да се опитват да обяснят отделен набор от факти или събития, тези теории приписват на заговорниците широк спектър от събития, на различни места, през дълъг период от време, в различни области на живота. Конспирацията не се ограничава само до тесен набор от действия, а се разглежда като организация, която прониква и оказва влияние върху много институции и сфери на живота – правителството, бизнеса, академичните среди, медиите и т.н.

Предполагаемите цели на системните конспирации са както по-амбициозни, така и често по-неясни от тези на събитийните конспирации. Често се казва, че заговорниците искат нещо толкова широкомащабно като „власт“ или „контрол“, нерядко с някаква всеобхватна идеологическа или религиозна мотивация.

Поради мащабния си характер системните конспиративни теории могат да окажат значително влияние върху светогледа на вярващите в тях. Става трудно да се осмислят напълно много аспекти на съвременния свят, без да се разбере реалността на конспирацията. Справянето с конспирацията вероятно ще бъде преобладаващ приоритет. Големи сфери от политиката и културата могат да се превърнат в арена на битки между конспираторите и онези, които се опитват да им се противопоставят. Както казва по този въпрос Ричард Хофстадър в класическата си статия „Параноичният стил в американската политика“, „Историята е заговор, задействан от демонични сили с почти трансцендентна мощ и това, което се смята за необходимо, за да се победи, не са обичайните методи на политическо отстъпване, а тотален кръстоносен поход“.6

Суперконспирации

Последният вид теория на конспирацията е суперконспирацията, която се случва, когато много различни конспирации се обединят и си спретнат купон. Суперконспирациите не се различават фундаментално от системните конспирации по своята форма, отличава ги техният мащаб, тъй като те обединяват множество различни теории в една. В света на суперконспирациите вече не съществува една-единствена конспиративна организация, а огромна мрежа или йерархия от конспиратори, които стават все по-потайни и злонамерени колкото повече се приближавате към центъра на мрежата. Илюминатите работят за извънземните или може би извънземните работят за илюминатите, или може би и двете групи работят за някаква мистериозна свръхмощна трета страна. Това е „Киновселената на Марвъл“ на конспирациите, изпълнена с пресичания, кръстосани връзки и преплитащи се сюжетни нишки.

Въздействието на суперконспирациите върху светогледа на вярващите е почти тотално. В такава ситуация почти всичко в света може да се разбере и обясни само с позоваване на тази мрежа от конспирации. Конспирацията е преобладаващата движеща сила, която оформя света около нас и на практика всеки човек или институция може да бъде заподозрян, че по някакъв начин участва в нея.

Едно важно нещо, което трябва да се отбележи за тази класификационна система, е, че нещата имат тенденцията да ескалират. Това може да се отнася за пътуването на даден индивид към конспирацията, като простите конспирации действат като входна врата към по-сложните. И, както ще открием, това може да се види и в начина, по който конспиративните теории се развиват с течение на времето – това, което е започнало като конспирации за основни събития, прераства в системни конспирации, тъй като по-късните теоретици надграждат работата на по-ранните конспиратори. Суперконспирациите се развиват едва през последните десетилетия (Баркун проследява техния разцвет до 80-те години на ХХ в.), но сега представляват значителна част от това, което обикновено разбираме като култура на конспиративните теории.

Този подход към класифицирането на теориите на конспирацията се основава на описанието на самите теории. Само между другото названията указват доколко правдоподобни могат да бъдат или да не бъдат теориите.

Ако търсите нещо подобно, по-добре е да се възползвате от другия ни основен подход към класификацията на конспирациите, който беше представен от американската изследователка Аби Ричардс във видеоклип в тикток през септември 2020 г. За разлика от класификацията на Баркун, „Таблицата на конспирациите“ на Ричардс не разглежда какво описват самите теории, а как теориите се отнасят към реалността. Представена е под формата на обърната пирамида, разделена на сегменти, като в долната част са конспирации, „основани на реалността“, а в горната – „откъснати от реалността“.

Най-ниското ниво е посветено на „Нещата, които действително са се случили“ – конспиративни теории, които са потвърдени факти, като МК-УЛТРА8 и „КОИНТЕЛПРО“9. От другата страна на „Спекулативната линия“ се намират теории, които не са подкрепени с доказателства, но не биха нарушили коренно реалността, ако се окажат верни – например теориите за убийството на Кенеди или за тайния характер на „Зона 51“.

Следващата ескалация преминава границата „напускане на реалността“, където започваме да откриваме теории, които не просто нямат доказателства, но и активно противоречат на това, което знаем за света. Те стават все по-опасни, тъй като се откъсват от света – от относително безобидните, като отвличанията от извънземни или това, че Елвис все още е жив, до по-вредните, като конспиративните теории срещу ваксинациите. Накрая теориите преминават през това, което Ричардс нарича „антисемитска точка, след която няма връщане назад“, където отбелязва, че „щом повярваш в една, обикновено вярваш в повечето“. Това горно ниво включва теории като „Протоколите на ционските мъдреци“, КАнон, илюминатите, съществуването на робски колонии на Марс и присъствието на нацисти на Луната.

Ако сравните категоризациите на Баркун и Ричардс, първото нещо, което ще забележите, е, че въпреки факта че използват различни критерии, двете си съвпадат доста добре. На по-ниските, по-реалистични нива на пирамидата на Ричардс обикновено има много конспирации, свързани с преки събития. С напредването нагоре се откриват повече системни конспирации, а когато стигнете до върха, ще откриете вярванията, които съставляват пантеона на суперконспирациите. Както Баркун предполага и Ричардс изрично казва, идва момент, в който вярата в една конспиративна теория ви предразполага да вярвате в почти всички конспиративни теории. Взети заедно, Баркун и Ричардс предлагат план за пътуването по маршрута, по който поемат много вярващи в конспирации – карта на заешката дупка,10 в която пропадат хората.11

И така, как можете да разберете, че пред вас е пример на конспиративно мислене, а не на нещо, което просто описва истинска, реална конспирация? Че говорите с човек, който е бил в заешката дупка, а не просто с някой, който някога е срещнал заек?

Един от основните признаци е как реагират на противоречиви доказателства. Като общо правило мозъкът ни не обича да греши. Когато се сблъскаме с доказателство, което противоречи на нашите убеждения, най-често се опитваме да го игнорираме. Весело отминаваме неудобните истини и продължаваме да подбираме само доказателствата, които подкрепят нашите възгледи. Конспиративното мислене, напротив, предлага начини да се изправим срещу противоречивата информация.

Като начало, често можете просто да промените теорията си. Теориите на конспирацията са склонни да се движат изключително гъвкаво около една фиксирана сигурност – тази неподвижна точка е нещото, което вярващите най-много искат да е истина. Фиксираната величина може да бъде резултатът от събитията („изборите бяха фалшифицирани“) или мотивацията зад събитията („искат да намалят числеността на населението“). В много случаи това е характерът на виновниците („не е съвсем ясно какво се е случило, но каквото и да е било, зад него определено стоят илюминатите“). Всичко останало може да бъде пренаписано около тази фиксирана точка, така че да се съобрази с нови доказателства и нови сюжети. Какво е било направено, кой го е направил, защо го е направил и как го е направил – всичко това може да се промени, ако ще послужи на основната идея.

А ако това не помогне, винаги можете да се върнете към класиката на конспиративната литература и да заявите, че всяко доказателство срещу конспиративната теория всъщност е част от самата конспирация. Това е начинът, по който теориите на конспирацията се правят неопровержими – това е съществена част от начина, по който успешните теории се поддържат във времето. Ако никой никога не може да докаже, че не сте прави, защото всеки, който се опита да го стори, е част от заговора, тогава теорията ви е непробиваема.

Разбира се, както промяната на теорията ви в съответствие с доказателствата, така и поставянето под въпрос на валидността на тези доказателства, обикновено се смятат за добър подход. По същество това са основите на критичното мислене. В сравнение с нормалната ни склонност просто да игнорираме информацията, която не ни харесва, това изглежда почти похвално. И наистина, един от най-противоречивите белези на конспиративната литература е, че тя безумно обича доказателствата – или поне нещата, които изглеждат като доказателства. Конспираторът, както казва Хофстадър, „внимателно и почти вманиачено трупа „доказателства“,7 като всички те са прилежно отбелязани и с цитирани източници.

Проблемът идва от неспособността да приложите това критично мислене към собствената си теория. Конспираторите могат да трупат доказателства, но рядко ги оценяват. Могат да променят теориите си, за да се съобразят с новата информация, но вече фиксираните твърдения са недосегаеми. А подлагането на доказателствата на съмнение се превръща в нещо съвсем различно, щом ви позволява да отхвърлите като лъжа всичко, което не ви харесва. В този момент това е просто избирателен подход под друго име.

Затова и самите теории имат склонност да се разрастват с течение на времето и да поглъщат все по-големи пространства от реалността на вярващите. Тъй като всеки източник на объркващи доказателства се замесва в теорията и се обвинява, че е част от конспирацията, все по-голяма част от света се вплита в заговора. (Спомнете си, че Томас от Монмаут направил точно това, заявявайки, че скептичният шериф, който отхвърлил първоначалните обвинения, също е участвал в заговора.) Така се случва ескалацията както в модела на Баркун, така и в този на Ричардс – как една обикновена конспирация за събитие се превръща в системна конспирация и как онова, което започва като спекулация, основана на реалността, постепенно изоставя здравите си връзки с действителността и навлиза в сферата на фантазията.

Това е една от причините, поради която колкото по-дълго се придържаш към дадена конспирация, толкова по-трудно става да се откажеш от нея. Колкото по-всеобхватна е теорията и колкото повече доказателства се налага да отхвърлиш, толкова по-малко възможности има реалността да се потвърди – поне не и без да изпиташ психологическата болка от признанието, че напълно си сгрешил.

Това не само затруднява хората да се откажат от конспирациите. То също така осигурява път надолу в заешката дупка за хора, които преди това не са били конспиратори, а просто са повярвали в нещо, което се е оказало невярно. Светът е пълен с идеи, които сами по себе си не са теории на конспирацията, но стават все по-трудни за поддържане пред лицето на неопровержими доказателства, без да се вярва, че има конспирация за потискане на истината. Това е нещо, което ще наречем „подразбиращ се конспиративизъм“. Ще го срещаме многократно в тази книга. Един пример: не беше теория на конспирацията да се вярва през ранния етап на пандемията, че истинският процент на смъртност от Ковид-19 вероятно е около 0,1 %, а не по-висока цифра като 0,5 %. Но с натрупването на доказателства за обратното ставаше все по-трудно да твърдиш, че не си сгрешил, без да си измисляш (както направи поне един от водещите колумнисти във вестник във Великобритания), че здравните власти подправят собствените си статистики, за да преувеличат пандемията.

Оказва се, че когато стимулите са подредени по определен начин и хората са изправени пред избора между признаването на грешката и превръщането им в конспиратори, тревожен брой избират втория път.

Като стана дума за това, че грешим, има един въпрос, който си струва да бъде разгледан накратко: Трябва ли конспиративните теории да са фалшиви?

В края на краищата този термин обикновено се използва точно по този начин. Когато политик отхвърля твърдение за себе си като „теория на конспирацията“, той се опитва да внуши на слушателя, че това е глупост (дори и внимателно да избягва категоричното отричане).

Ние не сме тук, за да ви упрекваме, че използвате термина по този начин. Не сме Конспиративна полиция.12 Но в тази книга ще възприемем по-неутрален подход. Ако се опитва да обясни нещо в света като резултат от тайно сътрудничество на група хора за постигане на определена цел, то тогава терминът ще означава теория на конспирацията, независимо дали тя е вярна или не.

Това се дължи най-вече на съвсем основателната причина, че много пъти е трудно да се определи какво всъщност се е случило. Разкриването на истината е трудна работа, особено за събития, които са дълбоко заровени в миналото, но също така и в наши дни. Просто няма достатъчно доказателства, за да се каже окончателно, че теориите са погрешни. Чакането на доказателства, които може би никога няма да се появят, преди да решите дали нещо се смята за теория на конспирацията, изглежда доста ограничаващо. Така бихме могли завинаги да останем на едно място.

Но настояването, че една теория е конспиративна само ако е погрешна, създава порочен логически кръг – особено защото терминът често се използва в пренебрежителен смисъл. В крайна сметка се оказвате в капана на един безкраен цикъл:

„Откъде знаеш, че не е вярна?“

„Защото е теория на конспирацията.“

„Откъде знаеш, че това е теория на конспирацията?“

„Защото е грешна.“

Като се има предвид, че една от общите черти на конспиративните теории е да се обединява всичко, с което не сте съгласни, и да се настоява, че всичко това е част от един и същ феномен, смятаме, че е разумно да се избягва да се прави това със самите конспиративни теории. Това е и полезно, защото разсъждавайки по този начин за това какво се смята за теория на конспирацията, може да се стигне до някои интересни разкрития.

Да вземем например житните кръгове. Предполагаме, че ако ви попитат: „Кръговете в житните поля теория на конспирацията ли са?“, има голяма вероятност да отговорите с „да“. (И двамата го направихме, когато изброявахме нещата, за които бихме могли да пишем в тази книга.) В края на краищата те са доста странна маргинална тема, силно свързана с експлозията от конспиративни теории за паранормалното и НЛО през 90-те години на миналия век и за обяснението им са предлагани всякакви странни концепции: че са послания от извънземни; че се създават в резултат на мистично съчетание на лей-линии; че са причинени от кълбовидна мълния; че самата Земя се опитва да говори с нас и да ни помоли да намалим промените в климата.

Но колкото и да са забавни, нито едно от тези обяснения не е теория на конспирацията. Да, те са теории, но нито една от тях не включва нещо конспиративно. Всъщност има само едно обяснение на житните кръгове, което наистина се смята за теория на конспирацията, а именно, че са измама, умишлено създадена от групи хора, които тайно сплескват житата през нощта с помощта на въже и няколко дъски.

С други думи, в този случай скучното, разумно, общоприето, рационално обяснение е теорията на конспирацията. Тук ще поемем малък риск и ще заявим с известна увереност, че по причини, на които ще се спрем по-късно, това е и правилното обяснение. Извиняваме се на всички почитатели на лей-линиите. Ако ни е трудно да признаем, че сме сгрешили, то също така ни е трудно да признаем, че има неща, за които просто изобщо не знаем.

Всъщност загадката как е умрял бедният Уилям от Норич никога няма да бъде разгадана и единственото, с което разполагаме, са предположенията. Не е като насилствената смърт по онова време да се нуждае от някакво специално обяснение: течала е война, придружена от срив на закона и реда. Убийствата, извършени от войници или разбойници, не са били рядкост. Много от тях са били придружавани от изблици на садистични мъчения и осакатявания, които доста добре съвпадат с предполагаемите наранявания, които Уилям е понесъл и които по-късно ще бъдат интерпретирани като пародия на разпятието. По същия начин, както често се случва, възможно е да е бил убит от някой свой познат, независимо от дребните, мрачни причини, поради които се извършват подобни убийства. А може и изобщо да не е бил убит. В книгата си по темата Роуз предполага, че е правдоподобно и сам да е посегнал на живота си. Яростта на обвиненията на роднините му в убийство може да е естествена реакция на силното религиозно табу около самоубийството по онова време.

Подобни спекулации не са задоволителни от гледна точка на повествованието. Но реалността често е такава. Колкото и да е изкушаващо да се впуснем в „подкаст за истински престъпления“ („Този чичо, който много искаше да посочи с пръст някой друг, изглежда малко подозрителен, не мислите ли?“), трябва да устоим точно на тази съблазън.

Но също така трябва да устоим на изкушението да определим всичко това като чисто ирационално, плод единствено на суеверие или омраза. Както показва историята на Уилям, конспиративните теории често започват като нищо повече от опит да се обясни реалността въз основа на непълни доказателства. Въпреки това те се развиват и оцеляват, защото задоволяват някаква наша потребност – да увеличим властта си, да отклоним вината, да придадем някакъв смисъл на света. Както пише Роуз, „Този предполагаемо „ирационален“, „странен“ „литературен троп“ е бил продукт на ясни, убедителни аргументи, обмислено и внимателно обсъждани в изпълнителните съвети, преценявани в детайли от трезвомислещи мъже, които не са реагирали под натиска на необмислено насилие от страна на тълпата“.8

В тази книга ще бъдат разгледани много теории на конспирацията, доста от които ще ви се сторят изключително странни. Струва си да помните, че всички те са започнали някъде и от нещо и това начало може да е много далеч от днешната представа за нещата. Просто са ескалирали, защото ескалацията е заложена в природата на конспиративните теории.

Следващият въпрос, разбира се, е защо изобщо подобни обяснения ни привличат толкова силно.