Спартак – Въстанието

Пролог

Монс Гарганус1, източният бряг на Италия, пролетта на 72 г. пр. Хр.

Яростното бучене на кръвта в ушите му заглушаваше какофонията на бойното поле – писъците на ранените и осакатените, виковете на най-храбрите му последователи и стоновете на най-страхливите. Въпреки ужасната врява и неутолимия му гняв – към римляните, към боговете, към случилото се досега тази сутрин – вниманието на едрия мъж беше изцяло съсредоточено върху вражеските редици на стотина крачки отпред. Всяка фибра от съществото му жадуваше да се втурне нагоре по каменистия склон и да насече на кървави парчета колкото се може повече легионери. Успокой се. Ако искаме да имаме шанс за успех, хората се нуждаят от време да възстановят силите си. И да бъдат окуражени.

Рев на буцини раздра въздуха и го накара да се намръщи. Тръбите нареждаха на двата легиона на консула Гелий да се престроят. Той вдиша дълбоко, съсредоточен върху тракането на вражеските мечове по щитовете – легионерите предизвикваха хората му, опитваха се да ги провокират да предприемат още една безплодна атака нагоре по склона. Жалкият отговор на неколцината воини, на които беше останал достатъчно глас да викат, беше вбесяващ.

Нямаше нищо чудно, че са прегракнали. И собственото му гърло беше пресъхнало от жажда. Битката беше започнала два часа след зазоряване и бе спряла едва след като и трите им предишни атаки бяха отблъснати. Нямаше начин да намери мяха с вода, който беше оставил на земята там, където беше първоначалната му позиция. Не му се свидеше, че някой го е намерил. В резултат на това се намираше в същото положение като повечето си последователи. Бърз поглед към слънцето в синьото небе му каза, че почти е станало пладне. Три часа битка без вода. Добре че не е лято, иначе половината войска вече щеше да е рухнала. Поредната кисела усмивка се появи на широкото му лице. Голяма част от хората му лежаха мъртви или ранени на алената от кръв земя пред него. На тях за какво им е вода?

Ивицата между двете войски – гол склон, по който не растяха зелените дъбове, терпентиновите дървета и бодливите храсти, покриващи върха на планината – беше осеяна с мъртви. Хилядите осакатени трупове щяха да осигурят храна за цяла седмица на зорките лешояди, които вече кръжаха високо в небето. Повечето от падналите лежаха недалеч от римските редици. На някои места бяха толкова много, че при следващите атаки хората му бяха принудени да се катерят по тях, което ги правеше лесни мишени за римските метателни копия. Онези, които не бяха повалени от пороя хвърлени пилуми, от които небето почерняваше, бяха спрени от гладиусите на легионерите. Смъртоносните двуостри мечове нанасяха удари от непреодолимата стена от щитове, изкормваха мъжете, отсичаха ръце и крака, забиваха се дълбоко в незащитените им гърди. Той дори беше видял как някои от последователите му губят главите си.

Въпреки ужасните си загуби те бяха успели да пробият на няколко места по време на първата безумна атака. Споменът му от малкия успех се вгорчи за миг. Всички пробиви, с изключение на един – неговия, се оказаха неуспешни. Хората му нямаха брони и щитове, а легионерите бяха дисциплинирани и се намираха на по-високо, което превръщаше робите в лесни мишени. След като видя как мъжете му биват избивани като овце в кланица, той беше наредил отстъпление. Беше се отказал от собствения си брутален щурм, който почти бе успял да пробие първата римска редица.

Не че щеше да има някакво значение. Един пробив във вражеските редици не печели битката. А умението да задържиш позицията си. Да запазиш дисциплина. Това беше суров урок за един гал. Въпреки че беше роден роб, той беше израснал с разкази за всяващите ужас атаки на предците си – мъже, които многократно побеждавали римски легиони и чиято храброст обръщала в бягство толкова много врагове пред тях. Днес тази тактика се беше провалила с гръм и трясък.

Зърна някакъв конник с излъскан шлем и алено наметало да снове насам-натам зад центъра на римските редици и от устните му се отрони горчиво проклятие. Гелий може и да е стар за консул, но си е подбрал добре позицията. Глупаво беше да му позволявам да ни изпревари и да се настани на високото. Глупаво беше да разчитам на факта, че моите сили са два пъти по-многобройни от неговите. Първите признаци на отчаянието се прокраднаха в ума му, но той ги пропъди с ново проклятие. Ако събереше най-добрите си хора заедно, може би те щяха да пробият. Ако убиеха консула, римляните със сигурност щяха да побегнат. И ходът на битката тепърва можеше да се промени.

– Хайде, момци! Все още сме повече от тях! – изрева той. – Един последен напън! Една последна атака! Убием ли кучия син Гелий, денят ще е наш. Кой е с мен?

Отвърнаха му не повече от двайсетина гласа.

Той свали бронзовия си шлем и го захвърли на земята.

– Римски боклук. – Излезе на трийсетина крачки пред нестройната маса на хората си, които все още наброяваха десетина-дванайсет хиляди, и се обърна така, че всички да виждат лицето му. Намираше се в обсега на метателните копия на римляните. Ризницата му сигурно щеше да спре острието, но всъщност не му пукаше дали ще успее, или не. Болката щеше да е добре дошла, щеше да му помогне да съсредоточи яростта си. – ХЕЙ! На вас говоря!

Стотици отчаяни, оцапани с кръв лица впериха погледи в него. Той видя поражение в очите им. Не изпитваше страх. Дори да се провалеше, римляните нямаше да му отнемат неговото. Смъртта в битка беше онова, за което беше мечтал през целия си живот. Вярно, щеше да е по-добре да умре, знаейки, че хората му са победили Гелий, но все пак беше свободен човек и щеше да умре като такъв, завличайки със себе си десетки римляни.

Тряс-тряс-тряс, заблъска мечът му по металния ръб на скутума. Онези, които стояха твърде далече, за да го чуват, пристъпиха към него.

– Слушайте – извика той. – Три пъти ги атакувахме и три пъти се провалихме. Хиляди наши другари лежат тук мъртви или умиращи. Тяхната храброст, тяхната смърт и техният живот настояват за мъст. МЪСТ! – Тряс-тряс-тряс по щита. – МЪСТ!

Нещо изсвистя във въздуха зад него. Въпреки куража по кожата му пробягаха тръпки. Някой е хвърлил копие. Не помръдна от мястото си. Погледна надясно към копието, което се беше забило в земята на няма и пет крачки от него. Отметна глава назад и зави като вълк.

– Това ли е най-доброто, на което са способни? Вонящите римски копелета не могат да улучат и купчина зърно под навес!

Хората му – поне онези, които бяха най-близко до него – му се сториха поободрени.

Добре. Още не са се предали.

– Аз тръгвам и ще накълцам кучите синове на парченца. Ще отсека главата на Гелий от шибания му мършав врат и ще се смея, когато войската му си плюе на петите. – Обезобразеният му нос и римската кръв, която го покриваше от глава до пети, превръщаха окуражаващия му поглед в злобна гримаса на чудовище, но страстта в гласа му нямаше как да остане незабелязана. – Кой е с мен? Кой е с Крикс?

– Аз! – извика един гал с дълга, сплетена на плитки коса.

– И аз! – изрева дебеловрат мъж с разкъсана туника.

И други гласове се присъединиха към тях. „КРИКС! КРИКС!“ – закрещяха хората му и той се ухили и заудря с меча по щита си в отговор. Страхът, който беше надвиснал над робите, бе изчезнал. Но тяхната новооткрита храброст нямаше да се задържи дълго. Знаеше го. Ако искаха да успеят, трябваше да действат веднага. Крикс се обърна към римляните.

– Хайде, момчета! – изрева той. – Да им покажем какво значи смелост! – И без да поглежда назад, се втурна нагоре по склона като обсебен от демони.

Стотици и стотици роби го последваха, ревейки като побеснели бикове.

Но много повече не го направиха. Останаха по местата си, като гледаха безмълвно как другарите им атакуват римските редици. Готвеха се да побегнат към прикритието на гъстите храсти и дърветата по склоновете долу.

Крикс усещаше присъствието на хората си зад себе си. Знаеше, че не всички са го последвали, но въпреки това го изпълни топлина. Поне ще умрем добре. За всички ни ще има място в рая на воините. Споходи го една последна мисъл, преди безумието да го обземе напълно.

Може би Спартак беше прав. Може би трябваше да остана.

І

Месец по-късно...

Апенините, североизточно от Пиза

Спартак погледна през равнината към легионите на Гелий, после назад към своите. Въпреки че се намираше на стотина крачки от центъра на първите си редици, той усещаше увереността на хората си. Струеше от самата им поза и от начина, по който редиците се полюшваха напред-назад. Оръжията им блъскаха щитовете, предизвикваха римляните. Хората му направо изгаряха от нетърпение да се хвърлят в битка. Забележителна промяна. До неотдавна последователите му, повечето от които бяха бивши роби, никога не бяха влизали в истинско сражение. Да, бяха победили силите на трима претори, но онези сблъсъци бяха спечелени предимно с хитрост. Никога не се бяха изправяли срещу голяма римска армия на открит терен – при това консулска армия, съставена от два легиона. Преди два месеца всичко това се беше променило, когато бяха устроили засада на консула Лентул в едно дефиле южно от сегашната им позиция.

Благодарение на поредицата победи сега повечето от хората му бяха екипирани не по-зле от тежковъоръжените легионери. Мисълта го изпълни гордост. Колко далеч стигнаха те. Помисли си за деня преди година и половина, когато беше предаден в собственото си село в Тракия и продаден в робство, обречен да умре на някоя гладиаторска арена в Италия. Колко далеч стигнах и аз. Тракийски воин, който се сражаваше за Рим, а сега е повел армия от бивши роби срещу него. Иронията не можеше да остане незабелязана.

Спартак тръгна към хората си и погледът му се спря върху един широкоплещест мъж, чието симпатично лице беше загрозено от пурпурен белег на лявата буза. Един от първите роби, които се присъединиха към нас, след като избягахме от лудуса.

– Виждам те, Авентиане! Как мислиш, колко шанс за успех имат римляните днес?

Авентиан се ухили.

– Колкото на снежинка в ковачница, господарю.

– Точно това исках да чуя. – Спартак отдавна се беше отказал да повтаря на хората си да не се обръщат по този начин към него. Нямаше значение. Той огледа лицата на онези, които стояха най-близо до него. – Прав ли е Авентиан, момци? Или Галий ще ни накара да побегнем към дома с подвити опашки?

– Ние нямаме дом! – изрева Пулхер, главният оръжейник на Спартак и един от най-старшите му офицери. Мъжете около него избухнаха в смях. Пулхер изчака шумът да утихне. – Но имаме нещо много по-добро от покрив над главата си. Нещо, което никой никога няма да ни отнеме. Свобода!

– Сво-бо-да! Сво-бо-да! – завикаха хората, като отново затропаха с крака и заблъскаха с оръжия по щитовете си в оглушителен, окуражаващ ритъм. Той беше подет от други и се разпространи из цялата войска. Повечето войници бяха твърде далече, за да знаят каква е причината за шумотевицата, но това нямаше значение. Скоро се вдигна такава врява, че всякакви речи станаха невъзможни. – Сво-бо-да! Сво-бо-да!

Въодушевен от виковете на близо петдесет хиляди мъже и от факта, че е техен лидер, Спартак ги окуражи още повече, като замаха с ръце. Врявата щеше да повдигне още повече бойния им дух и да накара стомасите на много римляни да се свият от безпокойство. Спартак не се съмняваше, че тръпките на страха ще пробягат и по набръчкания гръб на Гелий. Консулът беше на шейсет и две години и се говореше, че почти нямал военен опит.

– Ще направим кучите синове на пух и прах – извика Пулхер, когато врявата поутихна. – По същия начин, по който го сторихме с Лентул и пасмината му! – При тези думи мъжете, които държаха двата сребърни орела, вдигнаха високо дървените им пръти. Избухнаха още викове.

Спартак вдигна ръце и войската се смълча.

– Днес ни чакат още два такива! – Той извади зловещо извития си тракийски меч сика и посочи с него легионите на Гелий и орлите им, които блестяха ярко на слънцето. – Кой иска да ми помогне да ги вземем? Кой иска славата да каже, че е взел римски орел в битка и с това е посрамил цял легион?

– Аз! – изрева Авентиан, последван от безброй други гласове.

– Сигурни ли сте?

– ДААА! – гръмко извикаха те.

– Дано да е така. Погледнете онези там. – Спартак посочи с меча си наляво и надясно. По двата края на войската му имаше стотици мъже на рошави планински кончета. – Гледайте да сте сигурни – повтори той. – Ако не внимавате, конницата може да стигне до тях преди нас. – Част от Спартак копнееше да е с тях. Самият той беше конник, откакто стана на шестнайсет; беше помагал и в обучението на конниците, но знаеше, че присъствието му в центъра на войската е жизненоважно. Ако пехотинците му се огънеха, чакаше ги пълно поражение. Въпреки че задачата на ездачите беше огромна, по численост те превишаваха римската конница поне четирикратно. Дори при някакво злощастно стечение на обстоятелствата да не успееха да разгромят римската конница, пехотата му все пак можеше да спечели битката. – Ще позволите ли подобно нещо?

– Никога! – изрева Пулхер и жилите на врата му изпъкнаха.

– Не и ако зависи от мен! – извика Авентиан и вдигна пилума си.

– И от мен! – Карбо, който беше римлянин, още се изненадваше на силните чувства, които изпитваше всеки път, когато тракът говореше. Преди около година той беше постъпил в гладиаторската школа в Капуа в безумен опит да изплати огромните дългове на фамилията си. В отчаянието си преди това се беше опитал да влезе в армията, но му бяха отказали, защото бил много млад. За своя изненада Карбо беше приет от ланиста като автократ – свободен гражданин, който се бие като гладиатор срещу заплащане, но едва след като изпитаха куража му срещу Спартак в двубой с дървени мечове.

Животът в лудуса беше невероятно труден, и то не само заради тренировките. Сам човек, особено ако е новак, нямаше много шансове за оцеляване. Ако Спартак не беше взел Карбо под закрилата си, кариерата му в лудуса щеше да се окаже наистина кратка. По-късно, изправен пред немислимия избор дали да зареже събраната от кол и въже група от роби и гладиатори, или да остане с тях и да се бие срещу сънародниците си, Карбо беше избрал второто. Не знаеше какво друго може да направи.

През следващите месеци делата на Спартак бяха спечелили верността – и дори обичта – на Карбо. Тракът бдеше над него. Грижеше се за него. Това беше повече, отколкото бяха готови да направят собствените му сънародници. Този горчив факт му помагаше да се бие срещу своите, но дълбоко в себе си Карбо продължаваше да изпитва известна вина за това. Изгледа със стиснати зъби редиците на Гелий. Просто поредната армия, която ще пометем, каза си той. Зад нея се намираха Алпите. Планът на Спартак беше да ги отведе зад планините, далече от влиянието на Републиката. Там всички врагове, на които щяха да се натъкнат, щяха да са чужденци за него. И това ги правеше по-лесни за убиване, ако трябваше да е честен.

Но преди това трябваше да победят Гелий. Карбо си помисли за Крас, който беше съсипал семейството му и бе разбил живота му. В гърдите му се надигна омраза, която се подсилваше от съзнанието, че никога не би могъл да си отмъсти на най-богатия човек в Рим. Вместо това той се опита да си представи, че всички мъже срещу него са роднини на коварния политик. Това му помогна.

Погледът му се насочи обратно към стегнатата фигура на Спартак, облечен в полирана ризница, с позлатен ремък за меч и великолепен фригийски шлем. За изненада на Карбо пронизващите сиви очи на трака срещнаха неговите. Спартак му кимна едва забележимо, сякаш му казваше „Радвам се, че си тук“. Карбо изпъчи гърди. Днес ще направя онова, което трябва.

Спартак преценяваше настроението на хората си. Остана доволен от видяното. Организирани в центурии и кохорти, обучени и въоръжени като римляните, те бяха готови. Той беше готов. Отново имаше шанс да пролее римска кръв. Да отмъсти още за брат си Марон, който беше умрял, сражавайки се срещу легионите. Легионите, които бяха опустошили родната му Тракия. Може и да я видя отново. Гелий и хората му са последното, което стои между теб и мен. На лицето му заигра недоловима усмивка. Котис, злият цар на племето му, на медите, който беше причина за поробването му, щеше да изпита най-големия шок в живота си, когато го види да се връща. Очаквам го с нетърпение. Спартак поднесе към устните си месинговата свирка, която носеше на каишка около врата си. Когато изсвири с нея сигнала за атака, тръбачите щяха да предадат заповедта му на цялата войска.

Планът му беше прост. Беше подредил войниците си в две дълбоки редици на трийсетина крачки една от друга. Лявото крило се командваше от Каст. Гладиаторът от Галия беше помогнал на Спартак при бягството – дребен, упорит и с темперамент, огнен като рижата му коса. Ганик, друг гал от лудуса, беше начело на дясното крило; той беше твърдоглав като Каст, но по-умерен и Спартак намираше повече общи черти с него. По негов сигнал всички те щяха да тръгнат напред в един голям блок и след като хвърлеха копията си, щяха да се сблъскат челно с римляните. Ако нещата се развиеха добре, численото им превъзходство и бойният дух бързо щяха да им позволят да обкръжат легионите на Гелий. През това време конницата им щеше да помете вражеската кавалерия и да атакува легионерите в гръб. Поражението на римляните щеше да е пълно и жертвите им щяха да са много повече, отколкото при предишните сблъсъци.

По залез слънце Рим щеше да е научил още един урок. Велики коннико, нека стане така, замоли се Спартак. Бди над нас през следващите часове. Дионисе, дай ни силата на твоите менади. Макар че тракийският бог герой беше основният водач в живота му, той се беше научил да почита и божеството, свързано с виното, опиянението и религиозната лудост, което почиташе жена му Ариадна. Невероятният му сън, в който около врата му се бе увила отровна змия, го беше белязал като човек на Дионис. Дано винаги да бъде така.

Той си пое дълбоко дъх и се приготви да изсвири.

Тан-тара-тара-тара – прозвуча римска буцина.

Спартак затаи дъх в очакване легионите да тръгнат в настъпление.

Вражеските тръби зазвучаха отново, но нищо друго не се случи.

Какви ги е замислил Гелий, мътните да го вземат?

За негова изненада в средата на римския строй се отвори пролука, през която се появи конник. Нито един легионер не помръдна от мястото си, докато той препускаше право към Спартак.

Хората на Спартак така изгаряха от нетърпение да започнат битката, че малцина го забелязаха.

– Да им видим сметката! – извика Пулхер и останалите зареваха одобрително.

– Останете по местата си! – нареди Спартак. – Гелий има нещо за казване. Идва пратеник.

– Какво ни пука? – извика някой от редиците. – Време е за убиване!

– Няма да изгубите тази възможност. Но аз искам да чуя посланието на конника. – Спартак изгледа с каменно лице хората си. – Първият глупак, който помръдне или хвърли копие, ще отговаря пред мен. Ясно ли е?

– Да – промърмориха те.

– Не ви чух!

– ДА!

Спартак загледа приближаващия конник. Това никак не ми харесва. За щастие нямаше време да се отдава на мрачни мисли. Двете армии се намираха на няма и четвърт миля една от друга. Когато приближи, римлянинът намали ход. Яздеше чудесен дорест кон и изглеждаше невъоръжен. Спартак не пропусна да забележи лъскавия му бронзов нагръдник, шлема с ален гребен и уверената му поза. Това беше старши офицер, може би трибун, един от шестимата опитни мъже, които помагаха на консула в командването на всеки легион.

– Не се приближавай повече – извика Спартак, когато пратеникът се озова на двайсет крачки от него.

Римлянинът вдигна ръка в мирен жест и подкара коня си още няколко крачки напред.

– Не се доверявай на кучия син! – извика Авентиан.

Римлянинът се усмихна.

Спартак вдигна заплашително сиката си.

– Приближиш ли още, ще те пратя при Хадес.

Римлянинът не отговори, но най-сетне дръпна силно поводите.

– Аз съм Секст Бакул, трибун на Трети легион. А ти кой си? – Тонът му едва ли можеше да е по-снизходителен.

– Знаеш кой съм. А ако не знаеш, значи си по-голяма торба с лайна, отколкото изглеждаш.

Хората на Спартак завикаха подигравателно.

Лицето на Бакул стана яркочервено и той с мъка преглътна гневния си отговор.

– Идвам по заповед на Луций Гелий, консула на Рим. Аз...

– Преди няколко седмици се видяхме с колегата му Лентул – прекъсна го Спартак. – Чу ли за тази малка среща?

Последваха още подигравателни викове. Конят на Бакул сви уши назад и затанцува насам-натам. Трибунът изруга под нос и го овладя.

– Ти и пасмината ти ще платите скъпо за онзи ден – рязко каза той.

– Така ли?

– Не съм дошъл тук да си бъбря с роби...

– Роби ли? – Спартак се огледа. – Не виждам никакви роби. А само свободни хора.

Този път надигналият се рев беше три пъти по-силен, отколкото преди.

– Чуй ме добре, тракийски дивак такъв – изсъска Бакул и вдигна лявата си ръка, която досега беше държал свалена. Замахна и хвърли към Спартак кожена торба. – Това е подарък от Луций Гелий и пропретора му Квинт Арий – извика той, докато торбата летеше във въздуха.

Спартак никак не хареса месестото туп, което се разнесе, когато торбата падна в краката му. Нито пък вонята, достигнала до ноздрите му. Той не направи опит да я вдигне. Имаше представа какво ще намери вътре. Неколцина от съгледвачите му бяха изчезнали през предишните седмици; Спартак беше приел, че са били заловени от римляните. И кой ли точно е този? Горкият кучи син. Смъртта му едва ли е била бърза.

– Давай, погледни – подигравателно рече Бакул. – Държахме го осолен специално за теб.

Значи не е съгледвач. Знам кой е.

– Нещо друго имаш ли за казване?

– Може да изчака.

– Арогантен кретен.

Торбата не беше завързана и Спартак я обърна. Не се изненада, че първото нещо, което падна от нея, беше отрязана глава, но не очакваше ръцете, които я последваха. Спартак погледна изцапаната с кръв руса коса и стомахът му се сви. Обърна главата, която беше започнала да се разлага. Зърна сол бяха полепнали по очните ябълки, по отпуснатите сиви устни и червения чукан на врата. Красивите някога черти бяха едва разпознаваеми, но това беше Крикс. Не можеше да има съмнение. Големият белег на носа беше достатъчно доказателство. Спартак лично му го беше оставил. Сблъсъкът им беше неизбежен от първия път, когато се срещнаха и не се харесаха. Но въпреки това изпита мъка, че Крикс е мъртъв.

След като се сбиха и Спартак победи Крикс, галът и последователите му се присъединиха към него. Те бяха изиграли важна роля в бягството от лудуса. Опасен и агресивен боец, Крикс беше трън в петата на Спартак, все оспорваше позицията му на лидер и се опитваше да си спечели подкрепата на Каст и Ганик. Крикс се беше отделил от основната войска след битката при Турии, в която бяха разпердушинили претора Публий Вариний. Някъде между двайсет и трийсет хиляди мъже го бяха последвали. Оттогава Спартак беше чувал слухове за действията им в централната част на Италия, но нямаха друг контакт. До този момент. Отвратителният трофей не говореше добре за участта на онези, които бяха последвали Крикс, но Спартак успя да запази самообладание.

– Той не заслужаваше подобно отношение.

– Нима? – извика Бакул. – Крикс – добави той и се усмихна, когато видя шокираните физиономии на хората на Спартак. – Да, точно той е. Крикс беше просто мародерстващ роб, който убиваше и осакатяваше храбри римски войници без причина. Заслужи си всичко, което му беше сторено, че и повече.

Спартак си спомни как при Турии Крикс беше наредил да отрежат ръцете на повече от двайсет легионери. Беше отвратен, но не и изненадан от постъпката на гала. Римляните няма да простят – нито да забравят – подобно деяние.

– Направили сте го на трупа му! Крикс никога не би позволил да бъде заловен жив – извика той. Идеше му да заколи Бакул на място, да не му позволи да предаде съобщението си, но човекът беше пратеник, при това храбър. Определено имаше топки, за да препусне към войската му сам и невъоръжен.

– Крикс отиде при Хадес със знанието, че над две трети от пасмината му е умряла с него – обяви Бакул и продължи с по-силен глас. – Чувате ли ме, курвенски синове? Крикс е мъртъв. МЪРТЪВ! Както и повече от петнайсет хиляди от последователите му! Отрязахме дясната ръка на всеки десети от пленниците, които взехме. Бъдете сигурни, че днес и вас ви очаква същото!

След като чу името „Крикс“, Карбо остана глух за останалите заплахи на Бакул. Светът около него сякаш беше престанал да съществува. Крикс мъртъв? Слава на Юпитер. Слава на Дионис! Това бе една от най-трескавите молитви, които беше отправял към боговете – молитва, за която си беше мислил, че ще остане нечута. Няколко месеца по-рано, докато разграбваха градчето Форум Ании, Крикс и две от псетата му бяха изнасилили Хлорида, жената на Карбо. Спартак му беше помогнал да я спасят, но тя умря от нараняванията няколко часа по-късно. Ослепял от мъка, Карбо беше готов да убие Крикс, но Спартак го беше спрял и го бе накарал да се закълне, че няма да го прави. По онова време галът все още беше важен лидер на част от робската армия. И Карбо се беше подчинил, макар и с неохота.

А когато Крикс обяви, че се маха, и по този начин го освободи от обещанието му, Карбо не беше направил нищо – защото галът щеше да го накълца на парченца. Непрекъснато си казваше, че Хлорида би искала той да остане жив, и това му беше помагало досега, но в този момент, докато гледаше разлагащата се глава на Крикс, Карбо си даваше сметка, че просто се е страхувал от смъртта. Но огромното удовлетворение, което изпитваше в момента, беше по-голямо от всичките му тревоги, че ще падне посечен в предстоящата битка. Курвенският син е умрял със съзнанието, че се е провалил. Това е важното.

И без да поглежда хората си, Спартак разбираше колко са шокирани при вида на главата на Крикс и от думите на Бакул. Той вдигна сиката си и пристъпи към трибуна.

– Разкарай се. Кажи на Гелий, че идвам за него! И за теб.

– Ще бъдем готови. Както и легионите ни – твърдо отвърна Бакул и вдигна ръка към устата си. – Хората ми са жадни за битка! Ще ви изколят с хиляди, роби!

Спартак се втурна и плесна силно задницата на коня с плоското на меча си. Животното подскочи толкова неочаквано, че трибунът едва не падна. Бакул изруга, сграбчи повода и отново успя да го овладее. Спартак го заплаши със сиката си. Бакул го изгледа кръвнишки и обърна коня към своите редици.

– Смятай се за късметлия, че почитам положението ти на пратеник – извика му Спартак.

Яхнал сковано коня си, Бакул се отдалечи мълчаливо, без да поглежда назад.

Спартак плю след него. Дано не всички са храбри като него. Пропъди Бакул от мислите си и се обърна към хората си. На доста лица ясно се четеше страх. Повечето вече не изглеждаха толкова самоуверени. Тревожно мълчание беше сменило предизвикателните викове и дрънченето на мечове. Трябва да действам бързо. Спартак се наведе, вдигна обезобразената глава на Крикс и я обърна към войниците си.

– Всеки знае, че с Крикс не се погаждахме.

– Меко казано – извика Пулхер.

Думите му предизвикаха смях.

Добре.

– Макар да не бяхме приятели, аз уважавах смелостта на Крикс и уменията му на водач. Уважавах мъжете, които избраха да тръгнат с него. Това – той вдигна още по-високо главата на Крикс – и знанието какво се е случило с другарите ни ме изпълва с гняв. С огромен гняв!

Думите му бяха посрещнати с громолящ, нечленоразделен рев.

– Искате ли мъст за Крикс? Мъст за мъртвите ни братя по оръжие?

– ДА! – изреваха те.

– МЪСТ! – Спартак обърна върха на сиката си към легионите. – МЪСТ!

– МЪСТ!

Остави ги да реват яростно, докато сърцето му направи двайсет удара. Доволен, че е върнал куража им, той наду с всички сили свирката си. Звукът не стигна далече, но добре обучените му тръбачи го следяха. Поредица звуци от инструментите им рязко спряха виковете.

Спартак пъхна главата и ръката на Крикс обратно в торбата. Ако зарежеше останките тук, никога нямаше да ги намери отново. Крикс – или поне тези части от него – заслужаваше подобаващо погребение. Спартак върза тежката торба за колана си и помоли Великия конник да не позволява тя да му пречи в предстоящата битка. След това се върна на мястото си в предната редица. С мрачна усмивка Авентиан му подаде неговия скутум и пилум. Карбо и римският ветеран Навио, когото бяха привлекли за каузата си, кимнаха, че са готови. Таксак, един от двамата скити, които бяха станали негови доброволни телохранители, се озъби, без да каже нито дума.

– Напред! – извика Спартак. – Вървете редом с другарите си. Поддържайте разстоянието между редиците.

Тръгнаха напред като един, хиляди крака затъпкаха късата пролетна трева. По двете крила конницата потегли с викове в тръс.

– Конниците на Гелий ще се напикаят, като видят нашите момчета – извика Спартак. Онези около него изреваха ликуващо, но в същия момент се разнесе звукът на римска буцина. Римляните също тръгнаха напред.

– Спокойно, момци. Пригответе копията. Хвърляме от трийсет крачки, не повече. – Стомахът на Спартак се сви по стария познат начин. Изпитваше една и съща смесица от чувства преди всяка битка, в която беше влизал. Прокрадващ се намек за страх, че няма да оцелее. Възбуждаща тръпка, че крачи редом с другарите си. Гордост, че те са готови да умрат на мига за него – както би сторил и той за тях. Опиваше се от миризмата на пот и смазана кожа, от мърморените под нос молитви и призиви към боговете, от трясъка на копия по щитове. Отправи благодарност към Великия конник за поредната възможност да всее хаос в силите на Рим, който неведнъж беше пращал армиите си в Тракия, където те бяха победили повечето племена, бяха опустошили безброй села и бяха избили хиляди негови сънародници.

Преди да бъде предаден и поробен, Спартак имаше план да обедини разпокъсаните групи траки и те да прогонят завинаги легионите от земите си. В лудуса подобни идеи бяха празни фантазии, но животът се беше променил в деня, в който той и седемдесет и двама други си бяха пробили път към свободата. Сърцето на Спартак биеше в очакване. Той беше доказал, че почти няма невъзможни неща. След като победят войниците на Гелий, пътят към Алпите щеше да е открит за тях.

Спартак присви очи към приближаващата редица легионери. Вече можеше да различи чертите на отделните войници.

– Петдесет крачки! Не хвърляйте! Изчакайте сигнала ми.

Няколко копия полетяха от римските редици. Последваха ги десетки други. Чуха се вбесените викове на центурионите, които нареждаха на войниците си да спрат да мятат, когато пилумите се забиха в земята между двете армии. Спартак се разсмя. Само шепа от хората му бяха отвърнали, като хвърлиха собствените си копия.

– Видяхте ли това? Римските псета се изнервиха!

Хората му завикаха ликуващо.

Потта се стичаше по челото на Карбо и влизаше в очите му. Той примигна и се съсредоточи върху един легионер директно срещу него. Войникът беше млад – изглеждаше на неговата възраст – и на гладкото му, почти момчешко лице беше изписан неприкрит страх. Той е избрал своята страна. Аз моята. Боговете ще решат кой от двама ни ще оцелее. Карбо стегна дясната си ръка, увери се, че държи копието така, че тежестта му да е уравновесена. Прицели се в легионера.

– Четиресет крачки! – извика Спартак. – Готови!

Той избра целта си, най-близкия центурион в първата римска редица. Ако по някакъв късмет офицерът паднеше, съпротивата в тази част на строя щеше да се огъне или дори да се разпадне. Спартак се намръщи. Защо легионерите още не бяха хвърлили пилумите си? Гелий явно е наредил на войниците си да не предприемат нищо до последния момент. Рискована тактика.

Трийсет и пет крачки. С растяща възбуда Спартак отброи последните пет крачки и изрева:

– Първите три редици, хвърляй!

Засили дясната си ръка и запрати копието си в синьото небе. Стотици други го последваха като гъсто, бързо движещо се ято, което за момент затъмни въздуха между войските, преди да се посипе като убийствен порой от остър метал. Римските офицери зареваха на войниците си да вдигнат щитове. Спартак се озъби от задоволство при гледката. Бавно. Действаха твърде бавно. Копията на хората му заваляха върху тях, като превръщаха десетки щитове в безполезен товар или се забиваха дълбоко в телата на онези, които не бяха изпълнили достатъчно бързо заповедта. Рядко се случваше залп на копия да бъде толкова ефективен. Възползвай се от шанса.

– Хвърлете вторите копия! – И в мига, в който копията полетяха, извика: – Трите първи редици, на коляно! – Огледа се наляво и надясно и със задоволство видя, че офицерите му повтарят командата. Тръбачите бързо предадоха заповедта по редицата. – Четвърта, пета и шеста редица, пригответе копия. По мой знак – ХВЪРЛЯЙ!

Трети залп копия полетя в ниска дъга. Безброй други се присъединиха към тях от двете му страни. Спартак не видя римляните да хвърлят своите копия в отговор. Сред легионерите цареше безпорядък. С малко късмет конницата му сигурно сееше хаос по фланговете. Изпълнен с гореща надежда, Спартак нареди четвърти залп.

– Стани! Приготви мечовете! Стегни строя!

С плавно движение хората от първата редица се изправиха и застанаха рамо до рамо. Щитовете им се припокриха, а войниците в задните редици пристъпиха плътно зад тях, като използваха своите щитове, за да подсилят строя.

В мига, в който бяха готови, Спартак изрева:

– АТАКА!

Понесоха се в крещяща маса към римляните. Отделни копия полетяха към тях, но това не беше организиран отговор. Спартак беше видял как неговото копие бе поразило центуриона в гърдите и как той отлетя назад върху щита на войника зад него. Нямаше представа какво е станало с второто му копие, но това не беше важно. Важното беше да ударят римляните толкова силно, колкото е възможно. Преодоляха оставащо разстояние за миг. Времето изгуби всякакъв смисъл за Спартак. Той стоеше плътно до войниците от двете си страни; опитваше се да не изгуби равновесие; убиваше или обезвреждаше противниците си по възможно най-бързия начин. Понякога люлеещата се торба с главата и ръката на Крикс заплашваше да го извади от равновесие, но Спартак бързо се научи да предвижда движенията ѝ. Товарът подсилваше яростта му, омразата му към Рим. Крикс и хората му трябва да бъдат отмъстени.

Продължи да се бие. Прав удар с умбона2. Гледаш как врагът инстинктивно отмята глава назад. Пронизваш го в гърлото. Вдигаш щита, за да се предпазиш от горещата кръв, която ще бликне, след като изтеглиш сиката си. Оглеждаш се наляво и надясно, за да се увериш, че другарите ти са добре. Търсиш следваща мишена. Наръгваш го в корема. Гледаш го как пада на колене в агония. Подпираш го с щита. Освобождаваш острието на меча. Прекрачваш пищящата маса, която преди миг е била човек. Крещиш като обезумял. Отбиваш трескава атака на легионер с щита си. Замахваш с меча над горния ръб на неговия щит и го пронизваш право в устата. Чуваш как задавеният му писък секва. Освобождаваш острието, заседнало между вратните прешлени на римлянина. Гледаш как светлината в очите му помръква като пламъка на угасена лампа. Продължаваш напред. Убиваш още един войник. Прекрачваш трупа му. Търсиш следващ противник за поразяване. И следващ.

И отново. И отново.

Изведнъж видя, че пред него няма повече легионери.

Спартак се намръщи. Кръвожадността му дори не беше започнала да се утолява. Осъзна, че някой вика. Озадачен, той завъртя глава и разпозна сплескания нос на Таксак.

– Какво?

– Римляни... бягат.

Червената мъгла пред очите на Спартак започна да се разсейва.

– Бягат ли?

Таксак се разсмя.

– Да. Виж!

Този път във видяното от Спартак имаше логика. Целият център на линията на Гелий се беше огънал и бягаше от бойното поле. Около тях лежаха стотици легионери – мъртви, умиращи или пищящи от раните си. По земята се търкаляха захвърлени оръжия и щитове. Консулът беше изчезнал. Тук-там обаче отделни групички от хората му продължаваха да се бият. Често защитаваха някой щандарт, но героичните им усилия нямаха значение за крещящите орди на войниците на Спартак, които ги обкръжаваха. По двете крила легионите все още се държаха, но беше ясно, че това няма да продължи дълго. Конниците му вече се виждаха зад римските позиции, което означаваше, че вражеската кавалерия е била обърната в бягство. Фланговете на Гелий нямаше да издържат атака в гръб. Нямаше пехотинци на този свят, които да издържат.

– Победихме – бавно рече той. – Отново.

– Благодарение на теб! – Таксак го тупна по гърба. Спартак виждаше благоговението в очите му. – Ти не само... добър пълководец. Ти също чудесен... воин. Римляни мислят... дошъл демон. – Той се ухили свирепо и вдигна юмрук във въздуха. – СПАР-ТАК!

Всички наоколо подеха вика.

– СПАР-ТАК! СПАР-ТАК! СПАР-ТАК!

Еуфорията на Спартак донякъде помръкна, когато си спомни за онези, които бяха загинали, за да стигнат до този момент. Тракийските му братя по оръжие Севт и Гета. Обаятелният германец Еномай, който беше първият подкрепил го, когато на Спартак му хрумна идеята да избягат от лудуса. Стотици и стотици мъже, чиито имена дори не знаеше. Винаги ще ви почитам. Той погледна надолу към торбата на колана си. Дори теб.

– Не бива да забравяме Крикс и всички негови последователи, които умряха.

– Крикс бил... кучи син – изръмжа Таксак. – Но бил... храбър кучи син.

– Така е – съгласи се Спартак. Той погледна към най-близката група легионери, които бяха захвърлили оръжията си и се мъчеха да се предадат. Малцина успяваха. При други обстоятелства нямаше да му пука, но изведнъж му хрумна нещо. – Оставете ги живи – извика той. – Съберете онези, които искат да се предадат, и ги отведете в лагера ни.

Таксак го изгледа объркано.

– После ще видиш – обеща му Спартак, без да обяснява повече. Планът все още се оформяше в главата му.

*

Ариадна беше заета от момента, когато Спартак бе извел войската от огромния лагер рано сутринта. Първо принесе в жертва петел на Дионис, като обеща на бога и бик, ако мъжът ѝ се върне непокътнат – и победител – от предстоящата битка. Не направи опит да влезе в подобното на транс състояние, което понякога ѝ позволяваше да общува с Дионис. Годините като жрица я бяха научили никога да не очаква откровение или видение, когато е наистина важно. Богът, когото следваше, беше по-своенравен и непостоянен дори в сравнение с другите божества. Затова най-добрата ѝ тактика беше, след като отправи молбата си, да ангажира ума си с други неща.

Нямаше начин да гледа сражението. Както можеше да се очаква, Спартак ѝ беше забранил и постоянното присъствие на втория от скитите му, Атей, означаваше, че всеки опит да не се подчини е обречен на незабавен провал. Но тя не можеше просто да седи и да чака, да се тревожи и да плаче, както правеха някои от другите жени. Може да съм бременна, но това не означава, че не мога да бъда полезна. Да се занимава с нещо ѝ помагаше да не обръща внимание на зова на тръбите, който долиташе от време на време до лагера.

Ариадна беше бременна едва в четвъртия месец. Досега беше успявала да скрива заобления си корем и набъбналите гърди, като носеше широки дрехи и се къпеше тайно от останалите. Но по погледите, които ѝ хвърляха напоследък, беше ясно, че скоро ще плъзне мълвата, че тя носи детето на Спартак. Освен ако блестящата черна коса и поруменялата ѝ кожа, резултат от бременността ѝ, вече не я бяха издали. Имаше и други признаци. Беше забелязала в бронзовото си огледало, че сърцевидното ѝ лице е станало по-меко и привлекателно. Радвай му се, докато можеш, помисли си тя.

Изпита радостна тръпка, когато си представи как държи силно новородено момченце, а съпругът ѝ я гледа усмихнат. Картината моментално беше последвана от познатия прокрадващ се ужас. Ами ако тълкуването ѝ на съня на Спартак е било погрешно? Ами ако му е било писано да загине в битка срещу римляните? Може би днес? Стига си мислила такива неща. Той ще победи. Ще прекосим Алпите, докато е още лято. Ще се махнем от Италия. Мисълта я ободри. Малко племена биха се осмелили да попречат на преминаването на армията му – дори да се е стопила – и след това щяха да се върнат в Тракия. С нетърпение очаквам да видя физиономията на Котис, отмъстително си помисли тя. Ще си плати за онова, което ни стори. Както и Полис, най-приближеният му воин.

– Стига мечти – каза си тя. – Не изкушавай съдбата.

Атей, който подреждаше купчина бинтове, вдигна глава.

– Какво?

– Нищо. – Ако са рекли боговете, надеждите ми ще се сбъднат. Ариадна преброи навитите ивици лен в краката му. С тях щяха да превързват ужасните рани, които скоро щяха да видят. – Петстотин. За нищо не стигат. – Погледът ѝ се насочи към групата жени, които разкъсваха чаршафи, туники и наметала на ивици с различна ширина. За нейно облекчение купчината дрехи до тях все още беше голяма. – По-бързо. Може всичко това да ни потрябва.

Ариадна не се изненада, когато жените наведоха глави и разговорът им секна, за да се смени с по някоя разменена шепнешком дума. Като жена на Спартак тя беше уважавана, но фактът, че беше и жрица на Дионис, я издигаше почти колкото самия него. Робите изпитваха специална почит към бога. Аз съм част от причината Спартак да има толкова много последователи, с гордост си помисли тя. И дано това да продължи още дълго.

Като пропъди от ума си всичко освен подготовката за посрещането на ранените, Ариадна тръгна на обиколка в района на лечебницата, който се намираше в края на лагера, от страната на бойното поле. Увери се, че хирурзите и носачите на носилки са готови, провери дали има достатъчно вино за ранените и нареди да направят още петдесет импровизирани легла. Всичко това не ѝ отне толкова време, колкото ѝ се искаше. Когато приключи, тревогите ѝ се завърнаха с пълна сила. Ариадна погледна към слънцето, което достигаше зенита си.

– От четири часа ги няма.

– Това не... много време – обяви Атей в опит да я окуражи, но без никакъв успех.

Ариадна изстена.

– Струва ми се като цяла вечност.

– Битка може... продължи... цял ден.

Ариадна се зачуди с какво да се захване. Трябваше ѝ нещо, което да я накара да спре да мисли за най-лошите неща, които можеха да се случат на Спартак и хората му.

Тан-тара-тара. Ариадна подскочи. Тръбата беше прозвучала отблизо. Намираше се на не повече от четвърт миля. Обзе я страх.

– Това да не са...

– Римляни? – довърши вместо нея Атей.

– Да.

– Не... мисли. – Атей наклони глава настрани и се заслуша.

Тан-тара-тара. Тан-тара-тара. Тръбите звучаха малко по-близо и този път Ариадна успя да различи нестройните звуци и фалшивите тонове. Сърцето ѝ подскочи от радост и тя почти не чу как Атей каза: „Римски тръбачи... свири по-добре“. Значи са победили! Дано да е жив, Дионисе. Моля те. Ариадна не изтича да посрещне връщащите се войници, както беше направила след битката срещу Лентул. Вместо това закрачи толкова спокойно, колкото беше в състояние, към пътеката, по която бяха тръгнали Спартак и хората му сутринта. Атей я следваше като сянка. Почти всички останали ги последваха – тълпа, съставена от жени. Въздухът се изпълни с горещи молитви мъжете им да се върнат живи и здрави.

В отговор на бушуващата в нея буря Ариадна само стисна юмруци, без никой да я забележи. Както винаги, татуираното лице на Атей беше безизразно.

Когато ликуващото множество войници се появи на завоя и Ариадна видя сред тях невредимия Спартак, коленете ѝ се подгънаха от облекчение. За щастие Атей беше до нея и я задържа, докато си възвърне силите.

– Направиха го отново.

– Той... велик водач.

Другите жени се завтекоха покрай Ариадна към мъжете си, а тя зачака Спартак да дойде при нея. Таксак, който беше с него, извика нещо радостно на Атей на техния гърлен език. Карбо кимна на Ариадна, която беше толкова развълнувана и радостна, че почти забрави да му отговори.

Без да им се казва, хората на Спартак се дръпнаха настрани, за да ги оставят насаме. Непрекъснато скандираха името му и Ариадна виждаше пламенната им обич към него в очите им. Спартак носеше шлема си под мишница и подобно на останалите войници, беше изцапан от главата до петите с кръв и мръсотия. Тя си помисли, че това му придава ореол на неуязвимост – насред безумието и унищожението на битката той не само беше убивал враговете си, но и беше повел хората си към победата и бе оцелял. Сивите му очи си оставаха все така поразителни насред покритото му със засъхнала кръв лице. В тях обаче блестеше ярост, която възпря Ариадна да направи онова, което искаше – да се хвърли в обятията му.

– Победихте.

– Да, слава на Конника. Хвърлените ни копия ги свариха неподготвени и те така и не се окопитиха от първата атака. Центърът се пречупи. Конницата ни помете тяхната, след което удари крилата им в гръб. Беше пълен разгром.

– Но не изглеждаш щастлив. Гелий измъкна ли се?

– Разбира се. Побягна като плъх от потъващ кораб. Но не ме е грижа за него. – Спартак потупа торбата, която беше вързана за колана му. – Грижа ме е за това и какво означава то.

До Ариадна достигна вонята на разлагаща се плът и стомахът ѝ се преобърна.

– Какво е това?

– Каквото е останало от Крикс – процеди през зъби Спартак. – Главата и дясната му ръка.

Ужас сграбчи Ариадна за гърлото.

– Как...

– Преди началото на битката един надут трибун препусна към нас и ги метна на земята пред мен. Гелий искаше с това да хвърли хората ни в паника и успя. Аз обаче ги ободрих. Раздухах гнева им. Предложих им отмъщение за падналите.

– Много ли са били?

– Повече от половината от войската на Крикс. – Погледът на Спартак стана отнесен. – Толкова много животи, изгубени напразно.

Ариадна беше благодарна, че Спартак е жив.

– Те напуснаха по своя воля.

Той сякаш не я чу.

– Довечера ще устроя погребение в тяхна памет. Ще има огромен огън, пред който ще устроим наш собствен мунус. – Той забеляза въпросителния ѝ поглед. – Но мъжете, които ще участват в него, няма да са роби или гладиатори. А свободни хора. Римски граждани. Мисля, че на Крикс би му харесало. На моите войници определено ще им хареса. Жертва в такива размери ще остави доволни Конника и Дионис. И ще гарантира, че пътят ни на север ще остане открит.

– Нима ще се бият до смърт?

Спартак се изсмя гневно.

– Да! Реших, че четиристотин ще са приличен брой. Могат да се бият помежду си по двойки. Онези двеста, които оцелеят при първите сблъсъци, ще се изправят едни срещу други; после оцелелите сто и така нататък, докато не остане един-единствен. Той ще отнесе новината в Рим.

Ариадна беше потресена. Никога не беше виждала Спартак толкова ожесточен и безмилостен.

– Сигурен ли си?

– Повече от всякога. Ще покажа на курвенските синове в Рим, че ние, робите, можем да правим каквото си поискаме. Че сме равни на тях във всяко отношение.

– Те няма да си помислят същото. А ще решат, че сме диваци.

– Да мислят каквото си щат – рязко отвърна той. Настървението от битката се беше сменило с ледена, безмилостна ярост. Това чувство го обладаваше понякога. Като онзи ден, когато брат му Марон умря мъчително от отровата от раната в корема. Или когато Гета, един от най-старите му приятели, се беше изпречил на пътя на острието, предназначено за него. И неотдавна, малко преди битката срещу консула Лентул. Спартак пое дълбоко дъх, вкусвайки ледения си гняв. Точно в този момент можеше да съсече всеки римлянин на тази земя. Само така ще се научат да ме уважават, помисли си той. Да се страхуват от мен. И мунусът ще бъде началото.

– Унижението ще вбеси римляните. Те ще свикат легионите си и отново ще тръгнат за теб.

– А ние отдавна ще сме се махнали оттук – увери я той.

Слава на всички богове. Ариадна се беше тревожила, че този последен успех на бойното поле ще промени решението му да напуснат Италия. С малко късмет синът ми ще се роди в Галия или дори в Илирия. Вкопчи се в тази надежда, сякаш животът ѝ зависеше от нея.

ІІ

Преди смрачаване заповедите на Спартак бяха изпълнени. В края на лагера беше запален огромен огън от паднали дървета, заловени римски каруци и ненужна екипировка. Пламъците му се издигаха високо в нощното небе и излъчваха силна горещина, която пропъждаше планинския мраз. Бяха заклани десетки овце и говеда, заграбени от изоставения лагер на Гелий. Метателни копия послужиха като импровизирани шишове, на които бяха нанизани кървавите парчета месо, за да бъдат изпечени на огъня. Счупиха гърлата на амфорите и виното се лееше щедро. Навсякъде мъжете пиеха, смееха се и вдигаха наздравици. Някои танцуваха пиянски под ритъма на барабани, пищялки и лири. Звуците на различните инструменти се блъскаха в оглушителна какофония, но никого не го беше грижа. Време беше да се празнува. Бяха преживели още една битка и бяха победили втория римски консул, бяха обърнали армията му в бягство. Войниците на Спартак се чувстваха като победоносни герои от легендите, а техният водач беше най-великият от всички. Навсякъде хората спонтанно скандираха името му. Където и да го видеха, мъжете му предлагаха вино, тупаха го по гърба и му се кълняха във вечна вярност.

Карбо също беше чул слуховете. Не им вярваше. Изпълнен с безпокойство, той стоеше с Навио, як, набит мъж с високи скули и разноцветни очи. Странно, помисли си Карбо, докато гледаше хилядите бивши роби. Те са мои другари, а ето че стоя с друг римлянин. Представители на половин дузина народи, хората в лагера бяха с всички възможни форми и размери под слънцето. Светлокоси гали, яки германци и татуирани траки. Почти всички продължаваха да носят оръжията си, още окървавени от битката с армията на Гелий. Навлекли римски ризници и нагръдници, облечени в прости туники или дори голи до кръста, те представляваха страховито зрелище.

– Наистина ли ще го направи?

– Можеш да си сигурен.

– Но това е варварско.

Навио го погледна проницателно.

– Брутално или не, за Спартак и хората му това е правосъдие.

– Нужно ли е да жертва толкова много хора?

– Обичайно е десетки гладиатори да се сражават в мунус в чест на смъртта на един човек. Знаеш го. Тази нощ Спартак почита хиляди от своите другари. Нищо чудно, че е избрал толкова легионери.

– Нима не ти пука? – изсъска Карбо и кимна към четиристотинте пленници, които бяха завързани един за друг недалеч. Десетки от хората на Спартак ги бяха обкръжили от три страни с извадени мечове. Четвъртата страна беше оставена открита към огъня. Там на земята имаше купчина гладиуси. – Те са наши сънародници.

– С които ти днес се сражаваше. И които убиваше.

– Онова беше различно. Онова беше битка. А това...

– Мразя всичко свързано с Републиката, нали знаеш? – прекъсна го Навио. – Баща ми и по-малкият ми брат умряха, докато се биеха с хора като онези там. Ако питаш мен, всичките могат да вървят в Хадес.

Карбо се умълча след раздразнения му отговор. Навио и семейството му бяха последвали Квинт Серторий, който беше поддръжник на Марий. След смъртта на Марий Сенатът беше включил Серторий в проскрипциите. Предаден, Навио се беше сражавал срещу Републиката в продължение на няколко години, но накрая късметът им беше изневерил в Иберия. Но все пак, помисли си Карбо, едно е да се изправиш срещу свой сънародник в битка, когато всичко се свежда до това да убиеш или да бъдеш убит. И съвсем друго да караш пленници да се бият помежду си до смърт. Самата идея го отвращаваше. Той твърдо реши да каже мнението си на Спартак.

Не след дълго водачът им се появи, съпровождан от Ариадна, Каст и Ганик. Зад него вървяха войници, понесли четирите сребърни орела и голям брой щандарти на отделни кохорти. Имаше дори няколко фасции, церемониалните снопове пръчки с втъкната в тях брадва, носени от телохранителите на магистратите и представляващи символ на римското правосъдие. Разнесоха се ликуващи викове, когато тракът излезе напред и застана до купчината оръжия. Въпреки гнева си Карбо се изпълни с благоговение при вида на своя водач и трофеите от битката.

Както можеше да се очаква, ужасените погледи на пленниците също бяха насочени към Спартак. Те знаеха кой е той, въпреки че не го бяха виждали преди. Тракът беше прочут и очернян из цялата Република като чудовище, човек без чест, погазил всички норми на едно цивилизовано общество. И ето че сега той беше пред тях, с късо подстригана коса и римски доспехи, с мускулести ръце и меч, покрит с кръвта на другарите им. Незабележителен във всяко едно отношение. И в същото време всичко в него, от безчувственото изражение до свитите му юмруци, всяваше страх и вещаеше смърт.

– СПАР-ТАК! СПАР-ТАК! СПАР-ТАК! – скандираха робите.

Спартак вдигна ръце в отговор на поздрава им.

Каст и Ганик се спогледаха кисело. Никой не забеляза.

Без да обръща внимание на вика на Навио да спре, Карбо изтича при Спартак.

– Може ли да поговорим?

– Сега ли? – Гласът на Спартак беше суров. Студен.

– Да.

– Давай по-бързо.

– Вярно ли е, че тези хора ще се бият до смърт, докато не остане само един?

Погледът на Спартак го прикова.

– Да.

– И още как! – обади се Ганик.

– Проблем ли имаш с това? – изръмжа Каст и опипа дръжката на меча си.

Карбо не помръдна от мястото си.

– Те заслужават нещо по-добро.

– Така ли? Защо? – Внезапно лицето на Спартак се озова право пред неговото. – Гладиатори умират всеки ден по този начин из цяла Италия. За забавлението на вашите граждани. Много, ако не и повечето от тях, не са извършили никакво престъпление. – Спартак чу одобрителното мърморене на галите. – Това, което ще видим тук, е само смяна на местата.

Логиката му беше трудна за оспорване, но въпреки това Карбо беше отвратен.

– Аз...

– Достатъчно – сряза го Спартак.

Карбо наведе глава. Кажеше ли още нещо, щеше да рискува приятелството си с трака, както и да бъде нападнат от някого от галите. Той загледа нещастно как Спартак отново вдига ръце, за да въдвори тишина.

– Не ви извиках, за да ви поздравя за делата ви в днешната битка срещу Гелий. Всички знаете колко се възхищавам на вашата храброст и на верността ви. – Спартак изчака ликуващите викове да стихнат и продължи: – Тук сме поради друга причина. Тъжна причина. До нас достигна вестта за смъртта на Крикс и на две трети от хората му. Паднали са в жестока битка срещу Гелий в Монс Гарганус преди около месец.

От събралите се войници се изтръгна силна, подобна на полъха на вятър въздишка.

Те сами са избрали участта си, помисли си Карбо. Сами решиха да последват онзи кучи син Крикс.

– Трябва да почетем Крикс и падналите му другари по същия начин, по който почитаме нашите загинали. Да помолим боговете да не ги забравят и всеки от тях да намери място в Елисейските полета. Какъв по-добър начин да го направим от това да си устроим наш собствен мунус? – От последователите му се надигна животинско ръмжене и Спартак посочи гладиусите. – Всеки пленник да вземе меч. Разделете се на двойки и започнете да обикаляте около огъня, докато не ви се каже да спрете. По моя команда ще се биете по двойки до смърт. Победителите ще се изправят едни срещу други и това ще продължи, докато не остане само един.

Оглушителният рев, с който бяха посрещнати думите на Спартак, заглуши ужасените викове на римляните. Десетина мъже отидоха при тях и срязаха въжетата им. Никой от пленниците не помръдна от мястото си. Спартак рязко кимна и хората му започнаха да ръчкат легионерите с мечовете си. Потече кръв, което предизвика подигравателен смях и дюдюкане. Зрелището беше по-добро, отколкото биха могли да си мечтаят бившите роби.

И пак нито един римлянин не понечи да вземе гладиус.

Карбо изпита перверзна гордост от гледката. Храбростта не ги е напуснала напълно.

– Въоръжете се! – извика Спартак. – Ще броя до три.

Един офицер с шлем на центурион, украсен с напречен гребен, си проправи път през тълпата пленници. Прошарената му коса, обруленото лице и множеството украси на гърдите му разкриваха продължителната му кариера – и храбростта му.

– А ако откажем?

– Ще бъдете разпънати на кръст един по един. – Спартак повиши глас, за да го чуят всички. – Тук, пред очите на всички останали.

– Гражданите не могат да бъдат... – Лицето на центуриона стана тъмночервено и гласът му замря, когато си даде сметка, че Спартак внимателно е подбрал алтернативата. Изборът беше между безчестна, но все пак поносима смърт от меч, или най-позорната участ, възможна за един римлянин. Центурионът се замисли за момент, след което пристъпи напред да вземе гладиус. Изправи се и изгледа кръвнишки Спартак. Между двамата имаше десетина крачки и половин дузина въоръжени мъже.

Тракът се ухили и пръстите му се стегнаха така силно върху дръжката на сиката му, че кокалчетата им побеляха.

– Ако решиш, има и трета възможност. Аз ще ти дам бърза смърт, но не мога да гарантирам същото за хората ми.

– Дай ми половин шанс и ще му отрежа топките и ще го накарам да ги изяде – озъби се Каст. – И това ще бъде само началото.

Други също завикаха какво биха сторили с центуриона и другарите му. Карбо се опита да посрещне с твърдо сърце заканите срещу пленниците, но се провали. Тези войници бяха негови врагове, но не заслужаваха да бъдат принуждавани да се избиват един друг, нито пък да бъдат изтезавани до смърт. Не можеше обаче да каже нито дума. Търпението на Спартак беше на път да се изчерпи.

Спартак все още гледаше центуриона.

– Е?

Офицерът сведе глава и се затътри настрани.

– Следващият – извика Спартак.

Сплашени още повече от скастрянето на центуриона, легионерите се помъкнаха нещастно един по един да вземат меч.

Спартак отправи молитва към Дионис и Великия конник. Нека кръвта на тези римляни бъде достатъчен дар и за двама ви. Нека тя да гарантира, че Крикс и хората му ще стигнат бързо до царството на воините в отвъдното. Галът не заслужава по-малко. Въпреки всичките си недостатъци Крикс беше могъщ воин.

Ариадна не ликуваше от идеята какво предстои, но не можеше да отрече размерите на тази жертва за боговете. Малко божества биха останали равнодушни към подобен дар. И ако той помогнеше на нея и Спартак да се махнат завинаги от Италия, тя беше готова да го преживее.

Не след дълго двеста двойки легионери стояха едни срещу други около огъня. Някои, сред които и центурионът, стояха гордо с вдигнати рамене, но повечето се молеха на боговете си. Някои дори плачеха.

Поразени от смяната на ролите, войниците на Спартак отново се бяха смълчали.

Спартак произнесе кратка възхвала на Крикс. Щяха да го запомнят с уменията му на водач, с прямотата му и с храбростта му. Хората му също щяха да бъдат запомнени с доблестните си дела. Думите му бяха посрещнати със силни овации. След това Спартак се обърна към римляните.

– Днес на бойното поле бяхте научени, че всеки мъж тук е равен или по-добър от вас! Сега ще го научите отново по друг начин. Всички сте виждали как гладиатори се бият и умират в памет на мъртвите. Сигурно никога не сте се замисляли, че тези хора са били принудени да го правят. Тази нощ имате този шанс, защото ние, робите, ще ви гледаме как правите същото. – Погледът на Спартак се плъзна по ужасените лица на легионерите, които бяха най-близко до него, и се задържа върху центуриона. – Това е достойна смърт, много по-добра от тази на кръста. Затова ви поздравявам. Умрете добре! – Той вдигна високо сиката си, задържа я за момент и рязко я свали. – Започвайте!

От гледащата тълпа се надигна вой, докато пленниците се готвеха да се нахвърлят един срещу друг. Същият кръвожаден рев, който Спартак беше чувал, докато се сражаваше на арената. Искаше му се членовете на сената да се бият пред него вместо тези злощастни четиристотин легионери.

Карбо не желаеше да гледа клането, но стоеше до Спартак и не можеше да направи нищо. Затвореше ли очи, можеха да го обвинят най-малкото в гнусливост или по-лошо, в страхливост. Въпреки опасенията си скоро установи, че гледката го е погълнала. Звънът на метал в метал, пъшкането и неизбежните викове на болка бяха хипнотизиращи. Мнозина легионери избраха да умрат бързо, оставяйки противниците си да ги наръгат или да им отсекат главите. Карбо не беше изненадан. Защо да се мъчиш да спечелиш двубой, когато победата означава втора битка, а после и още? Онова, което го изненада, беше свирепостта, с която някои пленници се нахвърляха един срещу друг. За тях желанието им да останат живи беше достатъчно, за да посекат без никакво колебание свой другар. Целите в кръв, те стояха задъхани в очакване другите двубои да приключат.

Карбо забеляза, че центурионът, който се беше опълчил на Спартак, е един от двестата „победители“. Може би заради добродушното си лице старшият офицер му напомни за баща му Ювиан. Сърцето го заболя от тази мисъл. Карбо не беше виждал семейството си от повече от година, откакто беше избягал от дома. Дом, който беше заграбен от Крас, на когото баща му дължеше цяло състояние. Малко след като Карбо избяга, Ювиан и майка му се бяха преместили в Рим, за да се оставят на милостта на един богат роднина. Карбо беше твърде горд, за да отиде с родителите си. Напълно възможно бе и двамата вече да са мъртви. Както и центурионът в близко бъдеще.

Когато първите двубои приключиха, Спартак нареди на хората си да извлекат телата на изгубилите.

– Прережете гърлото на всеки, който още диша. Натрупайте ги на купчина ето там. А вие, псета такива, продължавайте!

Думите му бяха посрещнати със силен рев. На Карбо му призля. Беше благодарен, че Спартак не му обръща внимание.

Не след дълго още петдесет трупа лежаха в локви кръв. Останаха сто римляни, сред които и центурионът. Не след дълго броят им се сведе до петдесет, после до двайсет и пет.

– Биеш се добре – извика Спартак на центуриона. – Дръпни се, докато останалите две дузини се бият помежду си.

Офицерът се подчини с каменна физиономия.

Дванайсетте, които останаха след третия двубой, изглеждаха изтощени.

Шестима легионери оцеляха при следващия брутален сблъсък. Бяха толкова уморени, че едва държаха гладиусите си, но не им беше позволено да почиват.

– Продължавайте! – извика Спартак. Всеки колебаещ се биваше заплашван и блъскан от пазачите.

Спартак нареди на центуриона да се включи отново, когато останаха само трима легионери. Като се има предвид, че се беше сражавал с трима по-малко от противника си, не беше изненадващо, че опитният офицер му видя сметката с лекота – нито и че спечели последния двубой. Центурионът остана с наведена глава над тялото на последната си жертва, като безмълвно шепнеше някаква молитва.

Буйните викове, които съпровождаха кървавите сблъсъци, затихнаха. Над хилядното множество се спусна странна тишина. По кожата на Карбо пробягаха тръпки. Той погледна към сгъстяващия се мрак, като почти очакваше да види лодкаря Харон или дори самия Хадес, бога на отвъдното, да идва да прибере огромната купчина мъртви легионери.

– Как се казваш? – попита Спартак.

Центурионът вдигна изцъклени от ужас очи.

– Гней Сервилий Цепион.

– Ти си ветеран.

– Служих трийсет години. Първите ми кампании бяха с Марий срещу тевтоните и кимврите3. Не очаквам да си чувал за тях.

– Всъщност съм чувал. Изглеждаш изненадан, но аз дълги години се сражавах за Рим. Сигурно съм чувал за всяка кампания още от битката при Кавдинийския проход4 насам.

Цепион вдигна вежди.

– Говори се, че си служил в легионите. Реших, че е просто слух.

– Истина е.

– Рим е твой враг. Защо си го правил?

– За да науча повече за вас, за да мога да ви победя. Досега изглежда, че съм бил добър ученик.

Хората му изреваха одобрително. Ариадна се изпълни с гордост.

Цепион го изгледа и промърмори нещо.

– Какво каза? – остро попита Спартак.

– Казах, че още не си се изправял срещу легионите ветерани от Мала Азия или Иберия. Те ще ти видят набързо сметката.

– Така ли? – Тонът на Спартак беше копринен. Убийствен. Ледената ярост го сграбчи отново, отчасти защото в думите на центуриона имаше истина. Много от войниците, срещу които се бяха изправили днес, бяха новобранци.

– Точно така. – Цепион се изплю. Войниците на Спартак задюдюкаха и започнаха да му показват неприлични жестове. Реакцията им, изпълненият с кипящ гняв вик, разби тишината. Десетки извадиха мечове и пристъпиха към него.

– Стой! – излая Спартак и изгледа Цепион. – Хората ми могат да те заколят.

– Нищо чудно! Боклуците не изпълняват обещанията си. – Цепион извади меча си и вдигна ръце във въздуха. – Нека го направят. Няма значение. И без това съм прокълнат заради онова, което сторих тази нощ.

– Може да си, но може и да не си. Преди да умреш обаче, имам задача за теб. Послание, което да отнесеш на господарите си в Сената.

– Искаш да им разкажа за така наречения мунус?

– Точно така.

– Ще го направя.

– Така си и знаех – подигравателно подхвърли Каст.

– Но не заради заплахите ти. Не се боя от смъртта – каза Цепион; гордостта отново се долавяше в гласа му. – Приемам, защото е мой дълг да разкажа на Рим колко ниско могат да паднат диваци като вас. Да разкажа за варварщините, които ни принудихте да си причиним едни на други.

Думите му бяха посрещнати със свиреп рев.

– Не сме диваци! – извика Ганик. – Случилото се тук не се различава от начина, по който вие се отнасяте към робите.

– Към робите – повтори Цепион. – А не към свободни хора.

– Рим е двуличен – рязко рече Спартак. – По време на войната срещу Ханибал, когато ножът опрял до кокала, той освободил достатъчно роби, за да събере два нови легиона. Те били освободени в замяна на това да се бият за Републиката. И доказали, че са равни на всеки гражданин.

– Не мога да отрека казаното от теб, но знам също как ще реагират водачите на народа ми, когато чуят за този мунус. Не става въпрос за доброто и лошото в това кой е направен роб и кой не, за това кой се бие и кой не. А за унизяването на Рим. И вие направихте именно това, като победихте двамата консули, пленихте четири сребърни орела и накрая с това представление. Прав ли съм? – Цепион погледна Спартак в очите и не се извърна.

– Прав си – призна Спартак, а хората му завиха подигравателно.

– Случилото се няма да бъде забравено, обещавам ти.

Спартак вдигна ръка да спре Каст, който изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се нахвърли на Цепион.

– Добре. Защото точно това беше намерението ми! Кажи им, че тракът Спартак и хората му могат да се сражават не по-зле от вашите легионери и са го доказали два пъти с победите си над консулските армии. – Този път Спартак забеляза киселия поглед, който Каст хвърли на Ганик. – Кажи на Сената, че не съм единственият пълководец тук. Тези мъже, Ганик и Каст – той ги посочи, – изиграха решаваща роля в разгрома на Лентул и Гелий. Така че по-добре Рим да се погрижи за защитата си! Следващата армия, която прати срещу нас, ще претърпи още по-голямо поражение. И ще изгубите още орли. – Спартак изпита гордост, когато видя широките усмивки по лицата на двамата гали. Беше излъгал – нито един от тях не беше тактик като него – но хиляди мъже гледаха на тях като на лидери. И трябваше да ги задържи на своя страна.

– Ще предам на Сената всичко, което каза. Сега мога ли да вървя?

– Да. Дайте му достатъчно храна, за да изкара до Рим! Но да тръгне без никакви оръжия – нареди Спартак.

– А телата на другарите ми?

– Очакваш да кажа, че ще ги оставим на лешоядите, нали?

– Да.

– Те умряха храбро и затова ще бъдат погребани с почести. Имаш думата ми. Не мога обаче да кажа същото за войниците, които паднаха на бойното поле. Мнозина от тях бяха страхливци.

Физиономията на Цепион се вкамени, но центурионът не възрази.

– Моля се на боговете това да не е последната ни среща.

– Следващия път няма да съм милостив.

– Нито пък аз.

– Значи се разбираме.

Спартак се загледа след отдалечаващия се Цепион. Още един храбър мъж, помисли си той. И беше казал истината. Рим нямаше да остави това унижение без отговор. Затова беше най-разумно да прекосят Алпите и да отидат там, където легионите не могат да ги стигнат. В ума му обаче се прокрадна съмнение. Ами ако Сенатът прати армии след нас? Не е като да не знаят къде е Тракия. Той пропъди тази смущаваща мисъл. Това никога няма да се случи. Дълбоко в себе си обаче знаеше, че тази възможност е напълно реална. Както беше казал Цепион, Рим никога нямаше да прости или да забрави толкова много поражения.

Спартак нямаше представа, че Ариадна си мисли почти същото. След като бил принуден да напусне Картаген, Ханибал Барка бил преследван до края на живота си от римски агенти. Тя сви юмруци. Престани. Дионисе, моля те, нека се махнем от Италия. Бди над нас.

Карбо също гледаше отдалечаващия се центурион – и преди да си даде сметка какво прави, забърза след него. Щом чу стъпките му, Цепион рязко се обърна.

– Спокойно. Няма да те наръгам в гърба.

Цепион го изгледа още по-подозрително.

– Какво искаш?

Карбо изведнъж се смути. Толкова отблизо Цепион изобщо не приличаше на баща му.

– Аз... просто исках да кажа, че си храбър мъж.

– Ти да не би да си римлянин? – невярващо попита Цепион.

– Да.

– Какво правиш с тази пасмина, в светото име на Юпитер? Нямаш ли поне капка гордост?

– Разбира се, че имам. – Карбо се ядоса, когато усети как бузите му пламват.

– Гнус ме е от теб. – Цепион понечи да продължи пътя си.

– Хей! Аз нямаше да ви принудя да се биете помежду си по този начин.

Цепион отново се обърна. Презрението беше ясно изписано на лицето му.

– Така ли? И въпреки това си избрал да се хванеш с една мародерстваща, изнасилваща робска сган. С боклуци, които опустошиха градове из цяла Италия, които избиха хиляди невинни граждани и храбри легионери. В моите очи това те прави латрон от най-лошия вид. – Той се изхрачи в краката на Карбо. – Това е, задето предаваш собствените си хора.

Карбо пламна от гняв.

– Разкарай се, преди да съм те изкормил!

Цепион не си направи труда да му отговори, а се отдалечи, като мърмореше ругатни.

Такова е положението, значи. Вече няма връщане назад. Защо изобщо си мислех, че подобно нещо е възможно? Беше наивно да заговаря Цепион, но искаше да му покаже, че се чувства близък с него. Карбо не беше подготвен за толкова силното презрение на центуриона. И в същото време го изпълваше някакво странно чувство – може би на удовлетворение? В края на краищата, аз наистина съм латрон. Робите станаха мое семейство. И Спартак е моят лидер. Въпреки факта, че никога вече нямаше да види родителите си, той изпита странно облекчение и утеха.

Ганик отпи дълга глътка от малката амфора и примлясна доволно с дебелите си устни.

– Или реколтата е добра, или нищо не разбирам от вино.

Каст надигна задник и се изпърдя гръмовно.

– Не разбираш! Втълпил си в дебелата си глава, че виното е хубаво само защото го взехме от палатката на Гелий. – Той се приведе със смях, когато глиненият съд полетя към главата му. Амфората падна на няколко стъпки от мястото му до огъня. Каст се пресегна и я взе, преди цялото ѝ съдържание да се е изляло. – Знаеш, че съм прав. Обзалагам се на десет денария, че цял живот си пил само вкисната разредена пикня. Също като мен и като всеки друг роб, работещ на полето. Най-доброто, на което можехме да се надяваме през годината, бяха остатъците от муслума на господаря по Виналия Рустика. Откъде да знаем кое вино е добро и кое не?

Ганик се усмихна кисело в знак на съгласие; кръглото му като месечина лице не беше толкова приветливо, колкото обикновено.

– През повечето време не мога да направя разлика между фалернско и магарешка пикня, но в едно съм сигурен – всяка проклета капка, взета от римляните, е като същински нектар! – Каст отпи от амфората и му я подхвърли обратно. – Честно казано, вкусът му наистина си го бива.

Раздразнената физиономия на Ганик омекна.

– Нали ти казах.

– Виж ни само! Ние, дето бяхме роби, гладиатори, най-нищожните създания, сега живеем като царе! – Жестът на Каст включи разкошната римска палатка, която той беше настоял хората му да вземат от лагера на Гелий, както и проблясващите позлатени щандарти, забити в земята пред нея. – Ако онзи никаквец Гелий не беше толкова мършав, сега щях да нося и доспехите му!

Ганик се разсмя.

– Друго си е да имаш нагръдник на римски консул, а? Дори да не ти е по мярка!

– Иска ми се до го бях взел от трупа му – изръмжа Каст. – Следващия път псето няма да изкара такъв късмет.

– Ако изобщо му стиска да се върне за втори пердах.

Двамата седяха и се наслаждаваха на спомените за победата, която се дължеше в немалка част на личната им храброст.

– Одеве Спартак направи чудесно представление – мрачно рече Каст.

– Така е. На хората страшно им хареса.

– Много добре се разбира с тях, проклети да са очите му. – Каст изобщо не се опита да скрие завистта си. Ганик знаеше чувствата му към трака. Както и неколцината други воини, все гали, които се бяха разположили наблизо. – А навремето беше достатъчно да си храбър в битка и да можеш да надпиеш всеки друг, а?

– И да чукаш жена цяла нощ без почивка – съгласи се Ганик. – Именно затова двамата с теб стигнахме дотук. И се представихме добре! Хиляди мъже са верни на всеки от нас.

– Но са по-малко от онези, които обожават Спартак – отвърна Каст. – Видя ли го как се би днес? Той е безстрашен, че и умел в боя. И освен това е добър пълководец. Подлъгването на Лентул да вкара армията си в дефилето беше майсторско изпълнение. Нищо чудно, че всички го обичат. – Зачервеното му лице се изкриви в горчивата физиономия на човек, който знае, че е по-долу от друг.

– На мен не ми харесва, че очаква да правим онова, което каже. Преди ни питаше за мнението ни. А сега прави каквото си поиска – мрачно рече Ганик.

– Това може да устройва гъзолизци като Егбео и Пулхер, но не и нас. Ние, галите, имаме гордост!

Негодуванието ги накара да замълчат за известно време. Цепениците в огъня съскаха и пукаха, когато смолата в тях изтичаше. Врявата на празнуващите войници се вдигаше чак до обсипаното със звезди небе и изчезваше в безкрайната му тишина.

– Не знам дали си прав – каза Ганик, като подръпваше мустака си.

– А? За какво?

– За това доколко хората обичат Спартак. Те го обожават, докато ги води от победа към победа и когато ги оставя да плячкосват ферми и латифундии. Но си мисля, че когато дойде време да прекосят огромните планини, за да излязат от Италия, повечето изведнъж ще започнат да говорят друго.

– Те знаят, че сме тръгнали именно натам. Спартак им каза в Турии.

– Едно е да „знаеш“ нещо, съвсем друго е да го разбираш, Каст. Единственото, за което хората си мислят след Турии, е за походи, изнасилване и разграбване на всичко, което им се изпречи по пътя. Сраженията с консулските армии – и побеждаването им – също са заемали изцяло мислите им. Обзалагам се, че до неотдавна дори един на десет не се е замислял сериозно за напускането на Италия. Недоволното мърморене си е съвсем истинско.

Подобните на мъниста очи на Каст се изпълниха с надежда. Той се наведе заговорнически напред.

– Вече говорихме за това. Дали повечето ще откажат да направи онова, което той поиска?

– Така си мисля.

– Дано си прав, в името на Таранис5! Копнея да видя този момент.

– Аз също, защото денят, в който той обяви, че армията трябва да навлезе в Алпите, е денят, в който ще действаме. А дотогава ще чакаме, ще гледаме и ще слушаме.

Настроението на Каст се промени на мига.

– Седим и нищо не правим почти откакто избягахме от вонящия лудус! Мисля си просто да тръгна на своя глава. Много мъже ще ме последват!

– Прави каквото искаш – пренебрежително рече Ганик. – Сам си си господар. Но преди да направиш нещо, помисли за изгодите. Представи си да водиш четиресет, дори петдесет хиляди в битка. Ще бъдем като галските главатари от старо време. Като Брен, който плячкосал Рим. Казват, че земята треперела, когато хората му влизали в бой. Представи си само! Римляните ще се посерат от страх.

Той се облегна и остави Каст да смели думите му.

– Добре, добре. Ще изчакаме още малко. Ще използваме времето да привлечем повече хора, нали така?

– Именно. – Ганик беше страшно доволен, въпреки че не го показваше външно. Ако можеше да подбуди Каст да застане на негова страна, щяха да имат много по-добри изгледи при Алпите да убедят по-голямата част от армията да отхвърли исканията на Спартак. И когато това се случеше, той, Ганик, щеше да застане начело. Каст не беше глупак, но беше луда глава и това често го въвличаше в неприятности. Освен това го правеше лесен за манипулиране, което устройваше идеално Ганик. Той счупи печата на още една амфора. – А междувременно да се натряскаме!

Каст се оригна.

– Добра идея.

– Да пием за Спартак да изгуби контрола върху армията.

– Даже по-добре – да свърши от погрешния край на римски меч!

– Да – съгласи се Ганик. – В началото вършеше добре работата, но властта му завъртя главата.

Двамата се спогледаха с ново напрежение, когато осъзнаха, че мислят едно и също.

Изминаха няколко мига. Каст се огледа, за да се увери, че никой не може да ги чуе.

– Мислиш ли, че е възможно? Онези скити са като бесни ловни кучета. Да не забравяме и самия него. Смъртоносен е с меча. И с голи ръце. Помниш как едва не уби Крикс, а той беше силен като вол.

– Не е толкова опасен, когато спи. Или когато сере – лукаво промърмори Ганик. – Има ли воля, има и начин, нали така? Трябва само да изчакаме удобен момент. – Той изгледа твърдо Каст. – С мен ли си?

– И още как!

– Но нито дума на никого. Това трябва да си остане между нас.

– За малоумен ли ме имаш? Държа си езика зад зъбите – поне по този въпрос. – Каст протегна ръка за амфората. – Да не си решил да ме оставиш да умра от жажда?

Ганик се ухили доволно и му подаде виното. Спартак, помисли си той, звездата ти започна да помръква. Крайно време беше.

Марцион беше израснал в едно имение в Брутиум. Той беше от гръцки произход, среден на ръст и беше наследил бледата кожа и черната коса на баща си. Тъй като родителите му бяха домашни роби, беше съвсем естествено господарят му да го обучи за писар, когато порасна достатъчно. Марцион беше показал вроден талант за работата, че и му харесваше. За съжаление целият му живот се преобърна преди година, когато господарят му умря, оставяйки един-единствен наследник – безпътен младеж без никакъв усет за култура.

Една от първите работи на простака беше да прати много от домашните роби на полето, където щели да бъдат „по-продуктивни“. Марцион беше чувал за суровия живот и бруталната дисциплина, на които бяха подложени полските роби, но никога не се беше сблъсквал лично с тях. След няколко седмици реши, че му е дошло до гуша. Армията на Спартак от няколко месеца се беше разположила на лагер недалеч от Турии. Сред недоволните роби се носеха слухове колко лесно било да се присъединиш към тях. И в една тъмна есенна нощ Марцион се измъкна и изчезна из хълмовете. Трябваха му само три дни да стигне до армията на бунтовниците. Един корав на вид офицер видя полския му тен и покритите с мазоли ръце и го прие като новобранец.

Марцион отдавна беше завършил началното си обучение. Беше се сражавал в битките срещу Лентул и Гелий, което го правеше ветеран. Но в очите на първите гладиатори, които бяха избягали от лудуса със Спартак, или на онези, които бяха участвали в първите битки срещу такива като Публий Вариний при Турии, Марцион и другарите му си оставаха новобранци с жълто около устата. Той не можеше да понася подмятанията им, които чуваше всеки път, когато суровият им центурион ги извеждаше на тренировки. Старите най-много харесваха да стоят отстрани и да пускат саркастични забележки. Походът беше изпитание за краката на Марцион, но поне беше заобиколен от други като него, постъпили сравнително неотдавна. В предната редица Зевксис отново започна да мърмори, което му напомни, че не всички тук са цвете за мирисане. Плешивият мъж беше по-стар от Марцион и беше постъпил в армията седмица преди него. Зевксис имаше най-силния глас в тяхната контуберния, което според него му даваше право да командва всички. Другите войници от осемте, които деляха една палатка, като цяло го търпяха. На Марцион обаче не му беше толкова лесно да го прави.

– Само вървим, мамка му!

– Млъкни – отвърна Гай, широкоплещест мъж, който живееше, за да се бие. Той вървеше до Марцион. – Опитай се да не мислиш за похода. Така ще стигнеш по-бързо до крайната цел.

Зевксис не му обърна внимание.

– На колко мили сме от Турии?

– Чух, че на почти четиристотин – каза Арфокрас, любимецът на Марцион в контубернията.

– Само толкова ли? Имам чувството, че сме извървели половината път до Хадес.

Арфокрас смигна на Марцион.

– Спокойно, Зевксис, до Алпите не остава още много.

– Алпите! А те трудни ли ще са за прекосяване?

– Когато стигнем, ще е лято. Няма да е по-различно от онова, което преживяхме в Апенините – каза Марцион, повтаряйки онова, което беше чул от центуриона.

– Сякаш има откъде да знаеш, гърче – изръмжа Зевксис. – Ти си като всички нас. Никога не си стъпвал извън Брутиум, преди Спартак да ни отведе оттам.

Другите се разсмяха и Марцион пламна от гняв.

– Това са думи на Спартак, не мои!

– Значи наскоро си говорил с него, а?

Последва още смях. Марцион си затвори устата. По-късно щеше да се опита да му го върне.

– Великият Спартак. Ха! Ако сме късметлии, може да мине покрай нас веднъж на ден-два, но само толкова – оплака се Зевксис. – През останалото време си вървим в колоната, без да имаме никаква представа какво става. Само следваме онези пред нас като проклети мравки. Нищо чудно, че всяка сутрин ни трябват три часа само да излезем от лагера, което означава, че винаги сме последните, които стигат до следващия лагер в края на деня. – Окуражен от кимането и мърморенето на другите, той продължи: – Трябва ни цяла вечност да си получим дажбата зърно, да не говорим за виното. Колкото до резервното снаряжение...

Марцион се отказа от намерението да си мълчи. Всичко казано от Зевксис беше истина, но това беше част от живота, когато си в такава огромна армия. Не можеха да променят нещата, както не можеха да накарат слънцето да изгрее от запад и да залезе на изток.

– Хайде да млъкнеш малко, а?

– Ще говоря колкото си искам. Хората се интересуват от онова, което имам да кажа – отвърна през рамо Зевксис.

– Изобщо не се интересуват. Просто не могат да се съревновават с проклетите ти монолози.

Разнесе се смях и Зевксис се намръщи. Той се извъртя, като едва не халоса Гай с пръта, на който носеше нещата си.

– Безочлив кучи син!

Гай го изблъска силно обратно в редицата му.

– Какво ще кажеш да направиш онова, което те помоли Марцион, а? Дай ни почивка. Порадвай се на гледката наоколо. Виж чудесното синьо небе. Изпей ни песен, ако искаш. Само престани да мрънкаш!

Марцион се ухили, когато всички наоколо се съгласиха ентусиазирано.

Намръщеният Зевксис млъкна.

– Благодаря – промърмори Марцион на Гай.

– Няма защо. Не че ще остане мълчалив дълго.

– Нищо не може да го накара да млъкне – рече Марцион и завъртя очи. – Затова по-добре да се насладим на момента.

Гай си пое дълбоко дъх и запя.

Щом познаха неприличната песен, Марцион и останалите запригласяха с удоволствие.

Милите се изнизваха много по-бързо, когато си мислиш за вино, жени и песни.