Пролог

Той седеше сам, затворен в себе си.

Навън бяха звездите, особено една звезда със своята малка планетна система. Той я виждаше в съзнанието си по-ясно, отколкото би я видял в действителност, ако избистреше затъмнения си прозорец.

Една малка звезда с розово-червен цвят – цвета на кръвта и унищожението, и с подходящо име.

Немезида!

Немезида, богинята на Небесното възмездие.

Той отново си спомни историята, която беше чул на младини – легендата, мита, разказа за световен потоп, който заличил едно грешно, изродено човечество, като оставил само едно семейство, което да положи ново начало.

Този път нямаше потоп. Само Немезида.

Човечеството отново се беше изродило и възмездието, което щеше да му бъде изпратено, беше заслужена присъда. Нямаше да е потоп. Нямаше да е толкова просто.

Дори оцелелите, които успеят да се спасят... Къде ще отидат?

Защо не изпитваше скръб? Човечеството не можеше да продължава така. То умираше бавно вследствие на собствените си грешки. Ако вместо бавно и мъчително, то загинеше много бързо – това беше ли причина за скръб?

Тук, в орбита около Немезида, обикаляше планета, около планетата – спътник. Около спътника – Ротор.

От онзи древен потоп малцина се спасили в Ноевия ковчег. Той имаше съвсем бегла представа за Ноевия ковчег, но Ротор играеше същата роля. Той носеше избрана част от човечеството, която щеше да се спаси и да положи основите на един нов, далеч по-добър свят.

А за стария свят оставаше Немезида!

Той отново се замисли за нея. Една звезда червено джудже, която неизменно следва своя път. Тя и нейните светове бяха в безопасност. Но Земята не беше.

Земя, Немезида идва!

И носи своето Небесно възмездие!

Марлейна

Марлейна беше видяла Слънчевата система за последен път, когато беше на малко повече от една година. Тя, разбира се, не си я спомняше. Беше чела много за нея, но нищо от прочетеното не я накара да я почувства като част от себе си, нито пък себе си – като част от нея.

Тя беше на петнайсет години и познаваше само Ротор. Винаги беше мислила, че той е един голям свят. Откакто навърши десет години, тя започна да си прави разходки – веднъж в месеца, ако имаше тази възможност – и понякога минаваше по пътеките със слаба гравитация, за да поплава из въздуха. Това винаги я забавляваше. Независимо дали ходеше, или плаваше, сградите, парковете, фермите и най-вече хората на Ротор нямаха край.

Тези разходки ѝ отнемаха цял ден, но майка ѝ нямаше нищо против. Тя казваше, че Ротор е напълно безопасен. „Не е като Земята“, но не обясняваше ЗАЩО Земята не е безопасна. „Няма значение“, казваше тя.

От всичко Марлейна най-малко харесваше хората. Казваха, че при новото преброяване населението на Ротор ще възлезе на шейсет хиляди. Твърде много. Прекалено много. И всеки един от тях носеше фалшиво лице. Марлейна мразеше да вижда тези фалшиви лица, зад които се криеше нещо друго. Тя не можеше да разговаря с никого за това. Беше опитвала като по-малка, но майка ѝ се ядосваше и ѝ казваше, че не трябва да говори такива неща.

С годините започна да вижда фалша по-ясно, но той я притесняваше все по-малко. Беше се научила да го приема и да прекарва колкото е възможно повече време насаме със собствените си мисли.

Напоследък често мислеше за Еритро, планетата, в чиято орбита обикаляха откакто се помнеше. Не знаеше защо мисли за него, но понякога отиваше на наблюдателната платформа, взираше се жадно в планетата и искаше да бъде там – на Еритро.

Майка ѝ не разбираше защо иска да отиде на една пуста, неплодородна планета и Марлейна не можеше да ѝ обясни. Не знаеше. „Просто искам“, отвръщаше тя.

Сега беше сама на наблюдателната платформа и съзерцаваше Еритро. Роторианците почти не идваха тук. Марлейна предполагаше, че е така, защото гледката им беше позната и по една или друга причина Еритро не ги вълнуваше така, както нея.

Той стоеше в небето – едната му част осветена, другата тъмна. Марлейна смътно си спомняше как някога две ръце я повдигаха, за да види Еритро, и всеки път той ставаше по-голям с приближаването на Ротор към него.

Истински ли беше този спомен? Все пак тогава тя беше почти четиригодишна, така че това беше напълно възможно.

Но сега този спомен, независимо дали беше истински, или не, бе изместен от други мисли, от все по-ясното осъзнаване на това колко голяма бе всъщност една ПЛАНЕТА. Диаметърът на Еритро беше не осем, а повече от дванайсет хиляди километра. Марлейна не можеше да проумее тези размери. На екрана той не изглеждаше толкова голям и тя не можеше да си представи да стои на него и да вижда на стотици, дори хиляди километри. Но силно желаеше това.

Оринел не се интересуваше от Еритро и това я разочароваше. Той казваше, че има да мисли за други неща, като например подготовката за университета. Той беше на седемнайсет години и половина, а Марлейна току-що беше навършила петнайсет. „Но това няма голямо значение – мислеше си гневно тя, – тъй като момичетата се развиват по-бързо.“

Поне би трябвало да е така. Тя се погледна и не за пръв път си помисли разочаровано и смутено, че все още е ниска и набита като дете.

Отново погледна към Еритро. Той беше голям и красив и на места отразяваше мека червена светлина. Беше достатъчно голям, за да бъде планета, но Марлейна знаеше, че е спътник. Обикаляше около Мегас и в действителност Мегас (който беше още по-голям) беше планетата, въпреки че всички наричаха Еритро така. Мегас и Еритро, както и Ротор, обикаляха звездата Немезида.

– Марлейна.

Тя позна гласа на Оринел. Напоследък се притесняваше да разговаря с него и причината за това я смущаваше. Харесваше ѝ начинът, по който той произнася името ѝ. Произнасяше го правилно. Три срички: Мар-ЛЕЙ-на, с леко вибриране на „р“-то. Само като го чуеше, ѝ ставаше хубаво.

Тя се обърна и смотолеви:

– Здравей, Оринел. – И се опита да не се изчервява.

Той се ухили.

– Гледаш Еритро, нали?

Тя не отговори. Естествено, че гледаше Еритро. Всички знаеха какво чувства тя към него.

– А ти какво правиш тук? – („Кажи, че ме търсиш“, помисли си тя.)

– Майка ти ме изпраща – отговори Оринел.

„Е, нищо.“

– Защо?

– Каза, че си в лошо настроение и че всеки път, когато изпитваш самосъжаление, идваш тук, а аз трябваше да дойда и да те взема, защото тя каза, че ако останеш тук, ще станеш още по-кисела. А ти защо си в лошо настроение?

– Не съм. А дори и да съм, си имам причини.

– Какви причини? Хайде, вече не си малко дете. Трябва да умееш да се изразяваш.

Марлейна вдигна вежди.

– Благодаря, но мога да се изразявам достатъчно ясно. Причината е, че ми се пътува.

Оринел се засмя.

– Ти си пътувала, Марлейна. Пропътувала си повече от две светлинни години. Никой в цялата история на Слънчевата система не е пропътувал дори и малка част от една светлинна година. Освен нас. Така че нямаш право да се оплакваш. Ти си Марлейна Инсиня Фишър, галактически пътешественик.

Марлейна потисна смеха си. Инсиня беше моминското име на майка ѝ и винаги, когато Оринел казваше трите ѝ имена, той козируваше и правеше гримаса, а отдавна не го беше правил. Марлейна предполагаше, че това се дължи на неговото израстване и че той трябваше да се упражнява да се държи като голям.

– Изобщо не си спомням това пътуване – каза тя. – Знаеш, че не го помня, а това означава, че то не се брои. Ние сме тук, на повече от две светлинни години от Слънчевата система, и никога няма да се върнем там.

– Откъде знаеш?

– Хайде, Оринел. Чувал ли си някой да говори за връщане?

– Дори и да не се върнем, какво от това? Земята е един пренаселен свят и цялата Слънчева система все повече се пренаселва и изхабява. По-добре ни е тук, като господари на всичко наоколо.

– Само че не сме. Ние наблюдаваме Еритро, но не слизаме там долу, за да ѝ бъдем господари.

– Разбира се, че слизаме. На Еритро имаме един добър базов купол и ти знаеш това.

– Да, но той не е предназначен за нас, а за някакви си учени. Аз говоря за НАС. Те не ни позволяват да слизаме долу.

– След време ще ни позволят – каза весело Оринел.

– Да, когато остарея. Или когато умра.

– Нещата не са чак толкова лоши. Както и да е. Излез оттук и зарадвай майка си. Аз не мога да остана. Имам работа. Долорет...

Марлейна усети бръмчене в ушите си и не успя да чуе какво точно каза Оринел. Достатъчно беше, че чу – Долорет!

Тя мразеше Долорет, която беше висока и... и празноглава.

Но какво от това? Оринел се въртеше около нея и само като го погледнеше, Марлейна знаеше точно какво изпитва той към Долорет. А сега го бяха изпратили да я намери и той само си губеше времето. Тя виждаше, че той си го мисли, и също така виждаше с какво нетърпение чака да се върне при тази... тази Долорет. (Защо винаги виждаше тези неща? Понякога това беше толкова ужасно.)

Изведнъж Марлейна поиска да го нарани, да му каже нещо, което да му причини болка, някаква истина. Не искаше да го лъже.

– Ние никога няма да се върнем в Слънчевата система. Аз знам защо – изрече тя.

– И защо?

Марлейна се колебаеше дали да отговори и той добави:

– Тайна ли е?

Марлейна се усети. Не трябваше да казва това. Тя смотолеви:

– Не искам да ти кажа. Не би трябвало да го знам.

И все пак тя искаше да му каже. В този момент тя искаше всички да се чувстват зле.

– На мен обаче ще кажеш, нали? Ние сме приятели.

– Така ли? – попита тя. – Добре, ще ти кажа. Няма никога да се върнем, защото Земята ще бъде унищожена.

Оринел не реагира както тя очакваше. Той се разсмя високо. Когато се успокои, тя го изгледа възмутено.

– Марлейна, къде чу това? Ти си гледала филми на ужасите.

– Не съм!

– Но какво те накара да кажеш такова нещо?

– Защото знам. Виждам. От това, което хората казват, но не изказват, и което правят, но не знаят, че правят. И от неща, които компютърът ми казва, когато му задам правилния въпрос.

– И какви неща ти казва той?

– Няма да ти кажа.

– А възможно ли е... има ли съвсем малка възможност – и той показа с два пръста близо един до друг – да си въобразяваш тези неща?

– Не, не е възможно. Земята няма да бъде унищожена веднага, може би не и след хиляди години, но тя ще бъде унищожена. – Тя кимна сериозно, лицето ѝ беше напрегнато. – И нищо не може да предотврати това.

Марлейна се обърна и се отдалечи. Тя се сърдеше на Оринел, че се съмнява в думите ѝ. Не, не за това. Имаше нещо друго. Той мислеше, че тя не е с всичкия си. И ето резултата. Тя беше казала твърде много, а не беше спечелила нищо. Всичко се обърка.

Оринел втренчено гледаше след нея. Усмивката беше замръзнала на момчешки хубавото му лице и някакво безпокойство го беше накарало да сбърчи вежди.

По време на пътуването до Немезида и дългия престой след пристигането Юджиния Инсиня беше достигнала средна възраст. Тя често си напомняше: това е за цял живот; и за живота на нашите деца в неизвестното бъдеще.

Тази мисъл винаги я потискаше.

Защо? Тя беше разбрала, че това е неизбежното следствие на всичко, което беше станало от момента, в който Ротор напусна Слънчевата система. Всички на Ротор – до един останали доброволно – го бяха разбрали. Тези, които нямаха смелостта за вечна раздяла, бяха напуснали Ротор преди отпътуването и измежду тях...

Юджиния Инсиня не довърши мисълта си. Тя често я спохождаше и Юджиния се стараеше никога да не я довършва.

Сега те бяха тук, на Ротор, но това ли беше техният дом? Той беше дом за Марлейна, която не познаваше друг. А за нея, за Юджиния? „У дома“ бяха Земята и Луната, Слънцето и Марс, и всички планети, които съпътстваха човечеството в неговата история и праистория. Те съпътстваха живота от самото му начало. Тази мисъл – че Ротор не е „у дома“, не я напускаше и сега.

Все пак тя беше прекарала първите двайсет и осем години от живота си в Слънчевата система и беше работила по дипломната си работа на самата Земя в продължение на две години.

Беше странно, че от време на време я спохожда мисълта за Земята. Тя не ѝ беше харесала. Не ѝ харесаха внезапните промени във времето, раните върху земята и замърсеният океан. Тя се завърна на Ротор с огромно облекчение и с нов съпруг, на когото се опита да дари своя малък мил въртящ се свят – да направи подредения му уют така приятен за него, както беше за нея, родената там.

Но той забелязваше единствено, че Ротор е малък. „За шест месеца ти втръсва“, беше казал той.

Самата тя не успя да задържи интереса му по-дълго. Какво да се прави...

Нещата щяха да се решат от само себе си. Не за нея. Тя беше завинаги изгубена между световете. За децата. Юджиния беше родена на Ротор и можеше да живее без Земята. Марлейна беше живяла само на Ротор и можеше да живее без Слънчевата система, като се изключи смътното чувство, че произлиза оттам. Нейните деца нямаше да знаят дори това и то нямаше да ги интересува. За тях Земята и Слънчевата система щяха да бъдат някакъв мит, а дотогава Еритро щеше да е станал един бързо развиващ се свят.

Тя се надяваше да е така. Марлейна вече беше странно запалена по Еритро, въпреки че това беше започнало преди няколко месеца и може би щеше да премине също така бързо, както беше започнало.

Общо взето би било неблагодарно от нейна страна да се оплаква. Никой не беше допускал съществуването на обитаема планета около Немезида. Условията, които правеха Еритро обитаем, бяха забележителни. Като се вземе предвид това и като се добави близостта на Немезида до Слънчевата система, всичко това изглеждаше още по-невероятно.

Тя отново се обърна към компютъра, който чакаше да ѝ подаде съобщенията за деня с безкрайната търпеливост, присъща за неговия вид. Но преди да успее да приеме данните, от малкия микрофон, прикачен на лявото рамо на дрехата ѝ, се чу тихият глас на нейната секретарка.

– Оринел Пампас иска да ви види. Няма уговорен час.

Инсиня се намръщи, после си спомни, че го беше изпратила да потърси Марлейна.

– Нека влезе.

Тя хвърли бърз поглед в огледалото. Видя, че изглежда добре. Намираше, че няма вид на четиресет и две годишна. Надяваше се, че и другите мислят така.

Струваше ѝ се глупаво да се тревожи за това как изглежда пред едно седемнайсетгодишно момче, но Юджиния Инсиня беше видяла как Марлейна гледа това момче и знаеше какво означава този поглед. Инсиня мислеше, че Оринел – толкова доволен от собствената си външност – гледа на Марлейна, която все още не беше се отървала от детинската си пълнота, само като на едно забавно дете. И все пак, ако Марлейна трябваше да се примири с това, поне да не мисли, че майка ѝ по някакъв начин е допринесла за нейния неуспех; тя винаги се е отнасяла мило с момчето.

„Така или иначе тя ще ме упреква“, си помисли с въздишка Инсиня, когато момчето влезе в стаята с усмивка, все още по детски свенлива.

– Е, Оринел – каза тя, – намери ли Марлейна?

– Да, госпожо. Точно там, където казахте, че ще бъде. Казах ѝ, че не искате да остава там.

– И как се чувства тя?

– Ако ви интересува, доктор Инсиня, не мога да определя дали това е депресия, или нещо друго, но тя си е наумила нещо доста странно. Не съм сигурен, че ще ѝ хареса, ако ви кажа...

– Е, аз също не искам да пращам хора да я следят, но тя често има странни хрумвания и ме тревожи. Моля те, кажи ми какво ти каза.

Оринел поклати глава.

– Добре, но не ѝ казвайте, че съм ви казал. Това наистина е налудничаво. Тя каза, че Земята щяла да бъде унищожена.

Той зачака Инсиня да се разсмее.

Но тя не се разсмя. Вместо това избухна:

– Какво? И какво я е накарало да каже това?

– Не зная, доктор Инсиня. Тя е много умно хлапе, нали знаете, но има странни мисли. А може и да се е пошегувала.

Инсиня го прекъсна.

– Може да е направила точно това. Тя има странно чувство за хумор. Така че, слушай, не искам да повтаряш това пред никого. Не искам да тръгнат глупави приказки. Разбираш ли?

– Разбира се, госпожо.

– Съвсем сериозно! Нито дума!

Оринел кимна енергично.

– Все пак благодаря, че ми каза, Оринел. Беше много важно. Ще говоря с Марлейна и ще разбера какво я безпокои... и няма да ѝ казвам, че ти си ми казал.

– Благодаря ви – каза Оринел. – Още нещо, госпожо.

– Какво?

– Земята ще бъде ли унищожена?

Инсиня се втренчи в него, после се засмя насила.

– Разбира се, че не! Сега можеш да си вървиш.

Тя остана загледана след него. Щеше ѝ се да е била по-убедителна в отговора си.

Дженъс Пит имаше внушителна външност, която му беше помогнала да се издигне като губернатор на Ротор. В началото, когато Колониите се формираха, се предпочитаха хора със среден ръст. Това се дължеше на представата, че така ще са нужни по-малко място и средства на глава от населението. След време тези съображения бяха сметнати за излишни и изоставени, но предубеждението все още съществуваше в гените на ранните Колонии и средният роторианец беше с един-два сантиметра по-нисък от средния жител на по-късните Колонии. Пит обаче беше висок, със сива като стомана коса и дълго лице с дълбоки сини очи, и въпреки че беше на петдесет и шест години, тялото му беше в добра форма.

Когато Юджиния Инсиня влезе, Пит вдигна очи и се усмихна, но както обикновено се почувства леко смутен. Юджиния винаги го смущаваше, дори го уморяваше. Тя винаги имаше такива Причини (с главно П), с които беше трудно да се справиш.

– Благодаря ти, че ме прие толкова бързо, Дженъс – каза тя.

Пит натисна „пауза“ на компютъра си и се облегна назад, като си наложи да изглежда спокоен.

– Хайде – каза той. – Между нас няма формалности. Познаваме се отдавна.

– И сме преживели много неща заедно – допълни Инсиня.

– Така е. Как е дъщеря ти?

– Впрочем именно заради нея идвам. Включено ли е защитното поле?

Пит повдигна вежди.

– Защо е необходимо? Какво има да крием и от кого?

Самият въпрос го накара да осъзнае странното положение, в което се намираше Ротор.

Практически Ротор беше сам във Вселената. Слънчевата система беше на повече от две светлинни години оттук и може би не съществуваха други светове, населени с разумни същества, на стотици, дори на милиарди светлинни години разстояние. Въпреки че роторианците понякога се чувстваха самотни, те бяха изцяло освободени от страх от вмешателство отвън. „Е, почти изцяло“, помисли си Пит.

– Знаеш какво имаме да крием – каза Инсиня. – Ти си този, който винаги е държал на секретността.

Пит включи защитното поле и каза:

– Пак ли ще говорим за това? Моля те, Юджиния, този въпрос е решен. Той беше решен още преди четиринайсет години, когато отпътувахме. Знам, че от време на време мислиш за това.

– Мисля за това? И защо не? Това е моята звезда. – Тя махна с ръка, като че да посочи Немезида. – Тя е моя отговорност.

Пит стисна устни. „Необходимо ли е пак да говорим за всичко това“, помисли си. На глас каза:

– Защитени сме. Сега, какво те безпокои?

– Марлейна. Дъщеря ми. По някакъв начин тя е разбрала.

– Какво е разбрала?

– За Немезида и Слънчевата система.

– Откъде би могла да разбере? Освен ако не си ѝ казала?

Инсиня разпери ръце безпомощно.

– Разбира се, че не съм ѝ казала, но това не е необходимо. Не знам как, но Марлейна сякаш чува и вижда всичко. И от това, което чува и вижда, тя проумява нещата. Винаги е можела да го прави, но през последната година това много се засили.

– Значи налучква и понякога успява да отгатне истината. Кажи ѝ, че греши, и се погрижи да не говори за това.

– Но тя вече е казала на един младеж, който дойде да ми каже. Така узнах. Оринел Пампас. Той е приятел на семейството.

– А, да. Познавам го бегло. Просто му кажи да не слуша измислиците на едно малко момиче.

– Тя не е малка. На петнайсет години е.

– За него е малка, уверявам те. Казах ти, че го познавам. Имам чувството, че е минал пубертета, и си спомням, че когато аз бях на неговите години, петнайсетгодишните момичета не ме интересуваха, особено ако бяха...

– Разбирам – каза Инсиня с горчивина. – Особено ако са ниски, пълни и обикновени. А това, че е много интелигентна, не е ли от значение?

– За теб и за мен? Разбира се. За Оринел – разбира се, че не. Ако е необходимо, аз ще говоря с момчето. Ти говори с Марлейна. Кажи ѝ, че тази мисъл е абсурдна, че не е истина и че тя не трябва да разказва обезпокоителни измислици.

– Ами ако е истина?

– Не става въпрос за това. Виж, Юджиния, аз и ти сме прикривали тази вероятност години наред и би било по-добре да продължаваме да я крием. Ако се разчуе, тя ще бъде преувеличена и това ще предизвика буря от чувства, и то напразно. Това само ще отвлече вниманието ни от делото, с което се захванахме, след като напуснахме Слънчевата система, и което ще продължи да занимава цели поколения.

Тя го погледна изумена.

– Наистина ли не изпитваш нищо към Слънчевата система, към Земята, света от който произлиза човечеството?

– Напротив, Юджиния, изпълнен съм с чувства, но те са ирационални и аз не мога да им позволя да ме водят. Ние напуснахме Слънчевата система, защото мислехме, че е настъпил моментът, когато човечеството трябва да излезе от нейните граници. Сигурен съм, че и други ще ни последват. Може вече да са тръгнали. Ние превърнахме човечеството в галактическо явление и не можем повече да ограничаваме мисленето си само в една планетна система. Нашата работа е тук.

Те впериха поглед един в друг и Юджиния каза с нотка на отчаяние в гласа:

– Пак ще ме убедиш. Винаги си успявал.

– Да, но догодина пак ще се наложи да те убеждавам и после по-догодина. Ти не се предаваш лесно, Юджиния, и ме изморяваш. Един път трябваше да бъде достатъчен. – И той отново се обърна към компютъра.

II.

Немезида

За пръв път бяха разговаряли преди шестнайсет години, през 2220 г., онази вълнуваща година, в която възможностите на Галактиката се разкриха пред тях. Тогава Дженъс Пит беше с тъмнокестенява коса и все още не беше губернатор на Ротор, въпреки че всички гледаха на него като на многообещаващ човек. Тогава той оглавяваше отдела за изследване и търговия и Космическата сонда влизаше в задълженията му, и до голяма степен беше резултат от неговия труд.

Това беше първият опит за придвижване на материя в космоса посредством хиперпространствения метод.

Доколкото беше известно, този метод беше разработен само на Ротор и Пит беше най-горещият привърженик на запазването му в тайна. На събрание на Съвета той беше казал:

– Слънчевата система е пренаселена. Не е лесно да се намери място за космическите Колонии. Дори астероидният пояс е само едно временно решение. Съвсем скоро и той ще се препълни с хора. Още повече че отделните Колонии поддържат собствено екологично равновесие и все повече се различават в това отношение. Търговията замира поради страха ни да не внесем чужди паразити или патогени. Единственото решение, господа съветници, е да напуснем Слънчевата система без много шум, без предупреждение. Нека да отпътуваме и да намерим нов дом, където да построим един нов свят, населен само с нашия вид, с наше собствено общество, с наш собствен начин на живот. Това не може да стане без помощта на хиперпространствения метод, който ние владеем. Впоследствие други Колонии ще открият този похват и също ще отпътуват. Слънчевата система ще заприлича на прецъфтяло глухарче, чиито семенца се носят в космическото пространство. Но ако ние тръгнем първи, може би ще намерим някакъв свят преди другите да са ни последвали. Ще можем да се установим стабилно, така че, когато те наистина ни последват и евентуално открият нашия нов свят, ние ще бъдем достатъчно силни, за да ги изпратим някъде другаде. Галактиката е голяма и не може да не се намерят други подходящи места.

Разбира се, имаше възражения, и то ожесточени възражения. Някои спореха от страх – страх от непознатото. Други спореха, водени от сантиментални чувства към родната планета. Трети спореха от идеализъм – от желание да предадат знанието, за да могат и други да тръгнат.

Пит почти не вярваше, че ще спечели. Той беше спечелил, защото Юджиния Инсиня му предостави решаващия аргумент. Какъв невероятен късмет, че тя дойде най-напред при него.

Тогава тя беше млада, само на двайсет и шест години, беше омъжена, но все още не беше бременна. Яви се при него развълнувана, зачервена и носеше куп компютърни разпечатки.

Пит си спомняше, че се намръщи, когато тя влезе в кабинета му без покана. Той беше секретар на отдела, а тя... тя беше никоя, въпреки че, както се оказа впоследствие, беше „никоя“ за последен път в живота си. Разбира се, тогава той не знаеше това и нейното нахълтване го подразни. Той се стресна от явното вълнение на младата жена. Тя щеше да го накара да прегледа безкрайните ѝ заплетени изчисления, които държеше в ръка, при това с ентусиазъм, който бързо щеше да го изтощи.

Трябваше да даде кратко резюме на някой от асистентите му. Той реши да ѝ го каже.

– Виждам, че носите данни, доктор Инсиня, които искате да разгледам. С удоволствие бих ги погледнал, когато му дойде времето. Защо не ги оставите на някой от хората ми? – И той кимна към вратата, като горещо се надяваше, че тя ще се обърне кръгом и ще тръгне натам.

През годините след това, в редките мигове на спокойствие, той се чудеше какво щеше да стане, ако тогава тя му се беше подчинила, и при тази мисъл кръвта му изстиваше.

Но тя каза:

– Не, не, господин секретар. Трябва да говоря само с вас и с никой друг.

Гласът ѝ трепереше, докато говореше, като че ли не можеше да овладее вълнението си.

– Това е най-великото откритие след... след... – Тя се отказа. – То е най-великото.

Пит погледна листовете в ръцете ѝ с подозрение. Те трепереха, но той не изпита никакво вълнение. Тези специалисти все си мислеха, че някакъв микронапредък в тяхната микрообласт е способен да събори съществуващите системи.

– Е, докторе, можете ли да ми го обясните с две думи? – попита той примирено.

– Включено ли е защитното поле?

– Защо да е включено?

– Не искам никой друг да чуе, докато не съм сигурна... сигурна... трябва да проверявам отново и отново, докато изчезне всяко съмнение. Но всъщност аз не се съмнявам. Май не ме разбирате?

– Така е – отвърна Пит хладно и натисна едно копче. – Защитени сме. Кажете сега.

– Всичко е тук. Ще ви го покажа.

– Не. Първо ми разкажете. Накратко.

Тя дълбоко си пое дъх.

– Господин секретар, аз открих най-близката звезда.

Очите ѝ бяха широко отворени и тя дишаше учестено.

– Най-близката звезда е Алфа Кентавър – каза Пит – и това се знае от четири века.

– Тя е най-близката звезда, която познаваме, но не е най-близката в действителност. Аз открих по-близка звезда. Слънцето има един далечен спътник. Можете ли да си представите?

Пит се вгледа в нея внимателно. Това наистина беше характерно. Ако бяха достатъчно млади, достатъчно ентусиазирани и достатъчно неопитни, тези хора винаги се палеха преждевременно.

– Сигурна ли сте? – попита той.

– Сигурна съм. Наистина. Нека да ви покажа данните. Това е най-вълнуващото откритие в астрономията след...

– Ако е истина. И не ми показвайте данните. Ще ги прегледам по-късно. Разкажете ми. Ако наистина съществува звезда по-близо от Алфа Кентавър, защо не е била открита досега? Защо я открихте вие, доктор Инсиня? – Той знаеше, че думите му звучат саркастично, но тя като че ли не забелязваше това. Беше твърде развълнувана.

– Има причина. Звездата е скрита зад един облак, един тъмен облак звезден прах, който по една случайност се намира между нея и нас. Ако облакът не поглъщаше светлината ѝ, тя щеше да е от осма величина и със сигурност щеше да бъде забелязана. Облакът намалява яркостта ѝ и я прави звезда от деветнайсета величина, изгубена между милионите други бледи звезди. Няма причина да бъде забелязана. Никой не ѝ е обърнал внимание. Тя се намира в далечната южна небесна полусфера на Земята, а повечето от телескопите преди създаването на Колониите дори не можеха да се насочват натам.

– Ако е така, как я забелязахте вие?

– С помощта на Космическата сонда. Тази звезда съсед и Слънцето менят положението си една спрямо друга по един и същ начин. Предполагам, че те обикалят около един общ гравитационен център, много бавно, за милиони години. Вероятно преди няколко века положението им е позволявало да видим звездата съсед в цялата ѝ яркост от едната страна на облака, но пак с помощта на телескоп, а телескопът съществува едва от шест века – дори от по-скоро – на тези места на Земята, откъдето е било възможно да се наблюдава. След няколко века тя ще се покаже от другата страна на облака и отново ще се вижда ясно. Но няма нужда да чакаме толкова дълго. Космическата сонда ни помогна.

Пит почувства как у него се надига топла вълна.

– Да не искате да кажете, че Космическата сонда е направила снимка на този сектор от небето, в който се намира звездата съсед, и че е била достатъчно далече в космоса, за да я регистрира в целия ѝ блясък зад облака?

– Точно така, излиза, че има звезда от осма величина там, където не съществуваше такава, и че тя има спектър на червено джудже. Очевидно е доста близо, тъй като червените джуджета не се виждат от големи разстояния.

– Но защо да е по-близо от Алфа Кентавър?

– Аз, естествено, изследвах същия сектор от небето, както се вижда от Ротор, и там нямаше звезда от осма величина. Недалеч от това място обаче имаше една звезда от деветнайсета величина, която липсва на снимката, направена от Космическата сонда. Предположих, че това е една и съща звезда, като в единия случай тя е била засенчена, а фактът, че се вижда на различни места, сигурно се дължи на изменение в паралакса.

– Да, разбирам. Един предмет, погледнат от различен ъгъл, създава впечатление, че променя мястото си.

– Да, но звездите са толкова далече, че дори Космическата сонда да е изминала голяма част от една светлинна година, промяната на положението ѝ при далечните звезди, за разлика от близките, не би се забелязала. Докато при звездата съсед изместването е огромно, разбира се, относително. Прегледах различните положения на Космическата сонда по пътя ѝ в пространството. Имаше три снимки, направени, когато се е намирала в нормалното пространство, и на тях личи, че с приближаването на Космическата сонда към края на облака звездата съсед става все по-ярка. От изменението в паралакса излиза, че звездата съсед е на малко повече от две светлинни години от нас, на половината на разстоянието до Алфа Кентавър.

Последва продължително мълчание, в което Пит я гледаше замислено, и тя се почувства неспокойна и несигурна.

– Сега искате ли да разгледате данните, господин секретар?

– Не – отвърна той. – Това, което ми казахте, е достатъчно. Сега трябва да ви задам няколко въпроса. Доколкото разбрах, вероятността някой да се заеме с изследването на звезда от деветнайсета величина, да открие паралакса ѝ и да определи разстоянието до нея, е нищожна.

– Почти нулева.

– Съществува ли друг начин да се установи, че някаква бледа звезда всъщност се намира близо до нас?

– За звезда, нейното собствено движение може да е значително. Това означава, че при внимателно наблюдение може да се забележи, че промяната на положението ѝ в небето, породено от това движение, образува почти права линия.

– Има ли вероятност това да направи впечатление?

– Възможно е, но не всяка звезда, дори да е близо до нас, има значително собствено движение. Движението на звездите е триизмерно, а ние отчитаме собственото им движение като двуизмерна проекция. Ще ви обясня...

– Няма нужда, вярвам ви. Голямо ли е преместването на тази звезда?

– Ще ми трябва известно време, за да определя това. Имам няколко по-стари снимки на този сектор от небето и бих могла да го изчисля. Това изисква допълнителна работа.

– Мислите ли, че ако астрономите случайно я видят, те непременно ще забележат нейното преместване?

– Не.

– Значи е възможно никой освен нас да не знае за съществуването на звездата съсед, след като Ротор единствен е изпратил Космическа сонда! Това е по вашата специалност, доктор Инсиня. Съгласна ли сте, че сме единствените, изпратили Космическа сонда?

– Космическата сонда не е съвсем секретен проект, господин секретар. Ние приемаме опити и от другите Колонии и ги обсъждаме заедно; дори Земята, която напоследък не се интересува много от астрономия, взема участие.

– Наистина Земята е постъпила разумно, като е оставила астрономията на Колониите. Но дали някоя Колония тайно не е изпратила Космическа сонда?

– Съмнявам се. За това ще им е необходим хиперпространственият метод, а ние го пазим в пълна тайна. Ако разполагат с хиперпространствения метод, ние ще разберем. Ще ги издадат опитите, които трябва да проведат в космоса.

– Според Споразумението за огласяване на научните постижения всички данни, получени от Космическата сонда, трябва да бъдат разпространени навсякъде. Това значи ли, че вече сте информирали...

Инсиня възмутено го прекъсна:

– Разбира се, че не. Преди да го публикувам, имам още много работа. Сега разполагам само с предварителни заключения, които споделям с вас под секрет.

– Но вие не сте единственият астроном, който работи над изследванията на Космическата сонда. Предполагам, че сте показали заключенията си на останалите.

Инсиня се изчерви и извърна поглед.

– Не, не съм – отговори тя. – Аз разчетох данните. Аз ги разработих. Аз открих значението им. Аз. И искам да бъда сигурна, че тази заслуга ще ми бъде призната. Само една звезда се намира най-близо до Слънцето и искам да остана в историята на науката като неин откривател.

– Може да има друга, по-близка. – И за пръв път от началото на разговора Пит си позволи да се усмихне.

– Ако беше така, отдавна щяхме да знаем. И моята звезда щеше да ни е позната, ако не беше малкият облак, който я закрива. Съществуването на друга, по-близка звезда, е изключено.

– С две думи, ние двамата сме единствените, които знаят за съществуването на звездата съсед. Прав ли съм? Никой друг?

– Да, сър. Само ние двамата, засега.

– Не само засега. Това трябва да остане тайна, докато мога да го кажа на определени хора.

– А споразумението... Споразумението за огласяване на научните постижения...

– Ще трябва да го пренебрегнем. Във всичко са допустими изключения. Вашето откритие е свързано със сигурността на Колонията. А в такъв случай ние нямаме право да го огласяваме. По същата причина не сме огласили и хиперпространствения метод.

– Да, но съществуването на звездата съсед няма нищо общо със сигурността на Колонията.

– Точно обратното, доктор Инсиня. Може би не разбирате, че сте попаднали на нещо, което може да промени съдбата на човечеството.