Приказка

Глава 1

Проклетият мост. Чудото. Воят.

1.

Убеден съм, че мога да разкажа тази история. Също така съм убеден, че никой няма да ми повярва. Това не ме притеснява. Достатъчно ми е просто да я разкажа. Проблемът, с който несъмнено се сблъскват много писатели, не само новаци като мен, е откъде да започнат.

Първата ми мисъл беше да започна от бараката, защото там на практика започнаха приключенията ми, но тогава осъзнах, че първо трябва да разкажа за господин Боудич и как се сближихме. Само че това никога нямаше да стане, ако не беше чудото, което се случи с баща ми. Може да се каже, че това беше съвсем обикновено чудо, случвало се на хиляди мъже и жени от 1935 г. насам, но за едно дете си беше голямо чудо.

Само че и това не е точно началото, защото баща ми едва ли щеше да се нуждае от чудо, ако не беше проклетият мост. Затова трябва да започна с него, с проклетия мост на Сикамор Стрийт. Сега като се замисля, виждам ясно нишката, която с течение на времето ме отведе до господин Боудич и заключената с катинар барака зад порутената му викторианска къща.

Но една нишка се къса лесно. Затова ще нарека тази връзка не нишка, а верига. Здрава верига. А аз бях детето, на чиято китка беше закачена тя.

2.

Река Литъл Ръмпъл минава през северната част на град Сентрис Рест (наричан от местните Сентри) и до 1996, годината, в която съм се родил, над нея имало дървен мост. Това била годината, в която инспектори от Отдела за автомобилен транспорт му направили оглед и заключили, че е опасен. Жителите на нашата част от Сентри били наясно с това още от 82-ра, твърдеше татко. Мостът бил укрепен с ремонт за десет хиляди долара, но жителите на града с натоварени догоре пикапи го избягвали и предпочитали да минават по околовръстния път, което било дразнещо и отнемало много време. Татко казваше, че дори в колата се усещало как дъските се клатят и скърцат. Мостът бил опасен, инспекторите били прави за това, но ето къде е иронията: ако старият дървен мост не беше сменен със стоманен, майка ми навярно още щеше да е жива.

Литъл Ръмпъл е малка река и изграждането на новия мост не отнело много време. Дървеният бил разрушен и новият стоманен мост бил отворен за движение през април 1997 г.

– Кметът преряза лентата, отец Кофлин благослови проклетията и с това се приключи – каза баща ми една вечер, когато беше пиян. – Но за нас не се оказа благословия, нали, Чарли?

Кръстили моста „Франк Елсуърт“ на името на местен герой, загинал във Виетнам, но хората от града го наричаха просто моста на Сикамор Стрийт. Сикамор Стрийт беше настлана с гладък асфалт от двете му страни, но самият мост – дълъг четирийсет и три метра – беше настлан със стоманени плоскости, които тихо потракваха, когато по него минаваха коли, и трещяха, когато минаваха камиони, защото по него вече беше разрешено движението на камиони с тегло до 27 тона. Не достатъчно за натоварен догоре тир, но пък тировете бездруго не минаваха по Сикамор Стрийт.

Всяка година градският съвет обсъждаше, че мостът трябва да се асфалтира и да се добави поне един тротоар, но всяка година се решаваше, че има други дейности, за които трябва по-спешно да се отпуснат пари. Съмнявам се, че един тротоар щеше да предотврати смъртта на майка ми, но асфалтовата настилка сигурно щеше да ѝ спаси живота. Само че никога няма да разбера, нали?

Проклет мост!

3.

Ние живеехме по средата на стръмната Сикамор Стрийт, на петстотин метра от моста. От другата му страна имаше малка бензиностанция с магазин, който се казваше „Зип Март“. Там се продаваха не само обичайните за подобни магазинчета стоки – от моторно масло до пакетиран хляб на филийки и кексчета „Литъл Деби“, – но и пържено пиле, приготвено лично от собственика господин Елиадес (известен в квартала като господин Зипи). Това пържено пиле беше точно каквото го описваше табелата на прозореца: НАЙ-ВКУСНОТО В ЦЯЛАТА СТРАНА. Още помня прекрасния му вкус, но не хапнах повече от него, след като мама умря. Щеше да ми приседне.

Една събота през ноември 2003 – градският съвет пак беше обсъждал, че мостът трябва да се асфалтира, и пак беше решил, че това може да почака до следващата година – майка ми ни каза, че ще се разходи до Зипи, за да вземе пържено пиле за вечеря. Ние с татко гледахме футболен мач от колежанското първенство.

– Отиди с колата – каза татко. – Ще вали.

– Искам да се пораздвижа – отвърна мама, – но ще си облека червения дъждобран.

С това беше облечена, когато я видях за последен път. Не си беше сложила качулката, защото още не беше заваляло, тъй че косата ѝ се спускаше по раменете. Тогава бях на седем и смятах, че майка ми има най-прекрасната червена коса на света. Тя видя, че я гледам през прозореца, и ми помаха. Аз също ѝ помахах и отново се обърнах към телевизора, където отборът на Луизиана минаваше в нападение. Иска ми се да я бях погледал по-дълго, но не се обвинявам. Човек никога не знае кога ще го сполети трагедия.

Не бях виновен аз, не беше виновен татко, макар че той се обвиняваше и си мислеше „само ако си бях размърдал мързеливия задник и я бях закарал до проклетия магазин“. Навярно не беше виновен и водопроводчикът с камионетката. Полицаите казаха, че е бил трезвен, а той се кълнеше, че е спазвал ограничението на скоростта, което в нашия квартал беше 40 км/ч. Татко разправяше, че дори да е казал истината, със сигурност е отклонил очи от пътя поне за няколко секунди. Вероятно имаше право. Той работеше в застрахователна компания и разправяше, че единствената неоспорима злополука, за която бил чувал, сполетяла мъж в Аризона, който загинал, когато на главата му паднал метеорит.

– Винаги някой има вина – каза той. – Но това не е същото като да обвиняваш някого.

– Ти обвиняваш ли мъжа, който блъсна мама? – попитах го.

Татко се замисли. Вдигна чаша и отпи. Водихме този разговор около шест или осем месеца след като мама умря и той почти беше спрял да пие бира. Минал беше на твърд алкохол.

– Опитвам се да не го обвинявам. И успявам, докато не се събудя в два през нощта сам в спалнята. Тогава го обвинявам.

4.

Мама вървяла надолу по склона. На мястото, където тротоарът свършваше, имаше табела. Тя минала покрай табелата и минала по моста. По това време вече се здрачаваше и беше започнало да ръми. Тя влязла в магазина и Ирина Елиадес (известна, естествено, като госпожа Зипи) ѝ казала, че следващата партида пържено пилешко ще е готова най-много до пет минути. Някъде на Пайн Стрийт, недалеч от дома ни, водопроводчикът тъкмо бил приключил с последната си поръчка за онази събота и прибирал инструментите си в камионетката.

Пилетата станали готови – горещи, хрупкави и златисти. Госпожа Зипи опаковала едно на мама и ѝ дала допълнително крилце за из път. Мама ѝ благодарила, платила и се спряла да разгледа списанията. Ако не беше направила това, може би щеше да успее да мине по целия мост – кой знае? Водопроводчикът вероятно тъкмо е завивал по Сикамор Стрийт и е поел надолу по дългия километър и половина склон, докато мама разглеждала новия брой на списание „Пийпъл“.

Тя оставила списанието, отворила вратата и казала на госпожа Зипи през рамо: „Приятна вечер“. Може би е изпищяла, когато е видяла, че камионетката ще я блъсне, а един бог знае какво си е мислила, но това били последните думи, които изрекла на глас. След това излязла. Навън студеният дъжд се бил усилил и приличал на сребриста пелена на светлината от уличната лампа пред „Зип Март“.

Похапвайки пилешкото крилце, майка ми се качила на металната платформа на моста. Фарове я осветявали и хвърляли дълга сянка зад нея. Водопроводчикът подминал табелата от другата страна на моста, табелата, на която пишеше: НАСТИЛКАТА НА МОСТА СЕ ЗАЛЕДЯВА! МОЛЯ ПРЕМИНАВАЙТЕ ВНИМАТЕЛНО! Дали е гледал в огледалото за обратно виждане? Дали е проверявал съобщения на телефона си? Отрекъл беше категорично да е правил тези неща, но когато се замисля за случилото се с майка ми онази вечер, все си спомням думите на татко, че единственият наистина нещастен случай, за който бил чувал, бил за мъжа, на чиято глава паднал метеорит.

Имало достатъчно място – металният мост беше значително по-широк от дървения си предшественик. Проблемът бил в стоманените плоскости. Водопроводчикът видял майка ми по средата на моста и набил спирачки – не защото карал с превишена скорост (поне така твърдеше), а просто инстинктивно. Металната повърхност била започнала да се заледява. Камионетката се подхлъзнала и се завъртяла, продължила да се пързаля напречно на моста. Майка ми отскочила и се прилепила за перилата, при което изпуснала пилешкото крилце. Камионетката продължила да се пързаля и я блъснала, при което я повлякла и я завъртяла по перилото. Не искам да си мисля кои части от тялото ѝ са се откъснали при това смъртоносно въртене, но понякога просто съм безсилен. Знам само, че накрая предницата на камионетката я размазала в един от стълбовете на моста по-близо до края му откъм „Зип Март“. Част от тялото ѝ паднало в Литъл Ръмпъл. По-голямата част обаче останала на моста.

В портфейла си нося една наша снимка. Не нея съм някъде тригодишен и мама ме държи в обятията си. Аз съм заровил ръка в косата ѝ. Тя имаше прекрасна коса.

5.

През онази година изкарахме отвратителна Коледа, повярвайте ми.

Помня гостите вкъщи след погребението. Баща ми ги посрещна и прие съболезнованията им, след което изчезна. Попитах брат му, чичо ми Боб, къде е.

– Трябваше да полегне – отвърна чичо Боб. – Много беше изтощен, Чарли. Защо не излезеш да си поиграеш?

През живота си никога не бях имал по-малко желание да си играя, но излязох. Минах покрай групичка възрастни, излезли­ да пушат, и чух един от тях да казва: „Горкичкият, пиян е до козирката“. Още тогава, макар и потънал в скръб за мама, знаех­ за кого говорят.

Преди мама да умре, татко „си пийваше редовно“, както се казва. Тогава бях още във втори клас, тъй че навярно не съм разбирал напълно значението на израза, но смея да твърдя, че беше така. Никога не го бях чувал да говори завалено, никога не залиташе, не ходеше по барове и никога не бе посягал на мама или на мен. Просто се прибираше вкъщи с куфарчето си с книжа и мама му сипваше питие, обикновено мартини. Сипваше и на себе си. Вечер, докато гледахме телевизия, татко изпиваше една-две бири, но не повече.

Това обаче се промени след проклетия мост. Той беше пиян след погребението (до козирката), пиян беше на Коледа и на Нова година (която по-късно разбрах, че хора като него наричат Вечерта на аматьора). В седмиците и месеците след като я загубихме, той пиеше почти непрекъснато. Предимно вкъщи. Продължи да не ходи по барове вечер („Там има твърде много кретени като мен“, каза ми веднъж) и продължи да не ми посяга, но пиенето му излезе извън контрол. Сега вече съм наясно с това; тогава просто го приемах за даденост. Децата приемат подобни неща за даденост. Също като кучетата.

Наложи се сам да си правя закуската два дни седмично, после четири, накрая почти всеки ден. Ядях корнфлейкс в кухнята и го чувах как хърка в спалнята като голяма моторна лодка. Понякога забравяше да се обръсне, преди да излезе за работа. След вечеря (все по-често тя се състоеше от поръчана по телефона храна) скривах ключовете му за колата. Ако искаше нова бутилка, трябваше да отиде пеша до Зипи, за да си я вземе. Понякога се тревожех, че ще го блъсне кола на проклетия мост, но не твърде много. Сигурен бях (поне относително сигурен), че не е възможно и двамата ми родители да бъдат пометени от автомобил на едно и също място. Баща ми работеше в застрахователна компания и знаех какво представляват статистическите таблици: показваха вероятността нещо да се случи.

Татко беше добър в работата си и въпреки пиенето се справяше по инерция в продължение на повече от три години. Дали е получавал предупреждения в службата? Не знам, възможно е. Дали са го спирали полицаи, защото шофира опасно, след като започна да се налива още от обяд? И да са го спирали, навярно се е разминавал само с предупреждение, защото познаваше всички полицаи в града. Част от работата му беше да се консултира с полицаи.

През тези три години животът ни имаше определен ритъм. Може би не приятен ритъм, на който ти се иска да танцуваш, но постоянен ритъм, на който можех да разчитам. Баща ми се прибираше към пет, вече обърнал няколко чашки и с дъх, вонящ на алкохол (не ходеше по барове вечер, но по-късно разбрах, че редовно се отбивал в „Таверната на Дъфи“ преди да се прибере вкъщи). Носеше пица, такос или китайска храна от „Джой Фън“. Понякога забравяше и си поръчвахме по телефона... тоест аз поръчвах. А след вечеря започваше сериозното пиене. Пиеше най-вече джин. И други видове алкохол, ако джинът свършеше. Понякога заспиваше пред телевизора. Друг път се отправяше със залитане към спалнята и оставяше обувките си и омачканото си сако, които аз прибирах в гардероба. От време на време се будех и го чувах да плаче. Много е страшно да чуеш такъв плач посред нощ.

Пълният срив настъпи през 2006. По време на лятната ваканция. Онази сутрин имах мач от детската лига по бейзбол. Прибрах се малко след дванайсет и заварих татко вкъщи, седнал на фотьойла и вперил поглед в телевизора, където кинозвезди от едно време се дуелираха на стълбите на някакъв замък. Той беше по шорти и пиеше нещо бяло, което миришеше на чист джин „Гибли“. Попитах го защо си е вкъщи по това време.

Без да откъсва очи от дуела и почти без да заваля, той отговори:

– Изглежда, съм си загубил работата, Чарли. Или, ако мога да цитирам Бобкат Голдуейт, не съм я загубил, защото знам къде се намира, само че вече я върши някой друг. Тоест скоро ще я върши някой друг.

Мислех си, че нямам думи, но все пак от устата ми се отрони:

– Заради пиенето.

– Възнамерявам да спра – заяви той.

Аз посочих мълчаливо чашата, след което си отидох в стая­та, затворих вратата и се разплаках.

След малко той почука.

– Може ли да вляза?

Не отговорих. Не исках да ме чуе как цивря.

– Хайде, Чарли, стига. Изсипах чашата в мивката.

Все едно не знаех, че бутилката още е на масата в кухнята. Имаше и друга в шкафа. Имаше още две или три.

– Хайде, Чарли, какво ще кажеш? – Каеш. Мразех, когато заваля.

– Майната ти, татко.

Никога не му бях говорил по този начин и ми се прииска да влезе в стаята и да ме зашлеви. Или да ме прегърне. Просто да направи нещо. Вместо това го чух да се отдалечава и да влиза в кухнята, където го чакаше бутилката джин.

Когато най-сетне излязох от стаята си, той беше заспал на дивана. Телевизорът работеше, но звукът беше изключен. Даваха друг черно-бял филм, този път със стари коли, които се гонеха пред видимо изкуствени декори. Татко винаги гледаше ТСМ, когато се напиваше, освен ако не си бях вкъщи, защото тогава настоявах да сменим канала. Бутилката стоеше почти празна на масичката до дивана. Изсипах каквото беше останало в мивката. Отворих шкафа, в който държахме алкохола, и си помислих дали да не изсипя всички останали бутилки, но само като гледах джина, уискито, водката и брендито с аромат на кафе, се почувствах уморен. Сигурно си мислите, че едно десетгодишно дете не може да е толкова уморено, но аз бях.

Сложих в микровълновата едно замразено ястие да се стоп­ли за вечеря – „Пилешкото със зеленчуци на баба“, любимото ни – и го събудих. Той се надигна, огледа се все едно не знаеше къде се намира и започна да се дави шумно. Отиде в банята с ръка, притисната върху устата, и го чух да повръща. Имах чувството, че никога няма да спре, но в крайна сметка спря. Микровълновата фурна дрънна. Извадих ястието с ръкохватки, на лявата от които пишеше ПРИЯТНО ГОТВЕНЕ, а на дясната ДОБЪР АПЕТИТ – ако веднъж си забравил да ги използваш, за да извадиш горещ съд от микровълновата, никога повече няма да забравиш. Сипах в две чинии и отидох в хола, където татко седеше на дивана с наведена глава и сплетени на тила пръсти.

– Можеш ли да ядеш?

Той вдигна очи.

– Сигурно. Ако ми донесеш два аспирина.

В банята вонеше на джин и на още нещо, като че ли бобен пастет, но поне беше успял да повърне само в тоалетната, без да пръска отстрани, и после беше пуснал водата. Напръсках с ароматизатор, после му занесох шишенцето с аспирина и чаша вода. Той извади три таблетки и остави чашата там, където допреди малко беше стоял джинът. Погледна ме с изражение, което никога не бях виждал на лицето му, дори след като мама умря. Не ми е приятно, но ще го кажа, защото в онзи момент си го мислех: такова изражение има куче, което току-що се е издрискало на пода.

– Бих могъл да хапна, ако ме прегърнеш.

Прегърнах го и се извиних за онова, което му бях казал.

– Няма нищо. Заслужавах си го.

Отидохме в кухнята и хапнахме малко, макар да нямахме апетит.

Когато занесе чиниите в мивката, татко заяви, че повече няма да пие, но още същия уикенд се напи. Заяви, че в понеделник ще започне да си търси работа, но не го направи. Седеше си вкъщи, гледаше стари филми по ТСМ и когато се приберях от тренировка по бейзбол или посещението в басейна, го заварвах фиркан.

Виждаше ме как го гледам и поклащаше глава.

– Утре. Утре ще отида, обещавам.

– Не ти вярвам – отвръщах аз и се прибирах в стаята си.

6.

Това беше най-гадното лято в детството ми. „Нима е било по-гадно от лятото, след като майка ти умря?“, сигурно ще попитате и аз ще отговоря утвърдително, защото татко беше едничкият родител, който ми беше останал, и защото всичко се случваше като че ли на забавен кадър.

Той направи вял опит да си намери работа в застрахователния бранш, но не успя, въпреки че се обръсна, изкъпа се и се облече спретнато. Предполагам, че се беше разчуло за проблемите му.

Сметките пристигаха и се трупаха на масата в антрето, неотворени. Поне той не ги отваряше. Аз ги отварях, когато купчината станеше твърде голяма. Давах му ги и той пишеше чекове, за да ги плати. Не знаех кога тези чекове ще започнат да се връщат с надпис НЕДОСТАТЪЧНА НАЛИЧНОСТ и не исках да знам. Все едно стоиш на мост и си представяш, че бясно летяща камионетка се пързаля към теб. Питаш се каква ще е последната ти мисъл преди да те прегази.

Татко започна почасова работа в автомивка „Джифи“ на околовръстния път. Изкара там една седмица, след което или напусна, или го уволниха. Той не ми каза и аз не го питах.

Влязох в звездния отбор на Детската лига, но ни победиха в първите два мача на финалния турнир и отпаднахме. По време на редовния сезон бях направил шестнайсет хоумръна и бях най-добрият батър в отбора на „Стар Маркет“, но в тези два мача не успях да отразя топката седем пъти, веднъж защото топката беше ниска и втори път, защото прелетя толкова високо над главата ми, че щеше да ми трябва асансьор, за да я достигна. Треньорът ме попита какво ми е, а аз отвърнах, че нищо ми няма и да ме остави на мира. Вършех и разни поразии, понякога с един приятел, друг път сам.

Не можех и да спя. Не заради кошмари, както след смъртта на мама, просто не можех да заспя до дванайсет, един през нощ­та. Започнах да обръщам часовника на нощното си шкафче, за да не гледам цифрите.

Не мога да кажа, че мразех баща си (макар да съм сигурен, че с времето щях да го намразя), но изпитвах презрение към него. „Той е слабак, слабак е“, мислех си, докато лежах в леглото и слушах хъркането му. Естествено, чудех се и какво ще стане с нас. Колата беше изплатена, което беше добре, но ипотеката на къщата още не беше погасена и размерът на вноските ме ужасяваше. Кога ли щеше да дойде месецът, в който баща ми нямаше да успее да събере достатъчно пари? Този момент със сигурност щеше да настъпи, защото ипотеката беше за още девет години, а нямаше начин спестяванията му да изкарат дотогава.

„Ще останем без дом – мислех си. – Банката ще ни вземе къщата като в „Гроздовете на гнева“ и ще останем на улицата.“

Виждал бях много бездомници из центъра и когато не можех да заспя, си мислех за тях. Често размишлявах за тези градски скитници. Облечени със стари дрехи, които висяха на мършавите им тела или се опъваха по дебелите им тела. Гуменки, облепени с тиксо, за да не им паднат от краката. Килнати накриво очила. Налудничави погледи. Вонящ на алкохол дъх. Представях си как спим в колата край старото железопътно депо или на паркинга пред „Уолмарт“ сред караваните. Представях си как баща ми бута пазарска количка с каквито вещи ни бяха останали. Сред тях винаги беше часовникът от нощното ми шкафче. Не знам защо, но това най-много ме плашеше.

Скоро пак трябваше да тръгна на училище, независимо дали бях бездомен. Някои от съотборниците ми сигурно щяха да започнат да ми викат Чарли Левака. Което щеше да е за предпочитане пред Детето на пияндето, но колко ли време щеше да мине преди и този прякор да влезе в употреба? Съседите ни вече бяха научили, че Джордж Рийд е спрял да ходи на работа, и несъмнено знаеха причината. Не се залъгвах по този въпрос.

Ние не бяхме от семействата, които ходеха редовно на църква, нито бяхме особено набожни в традиционния смисъл на думата. Веднъж попитах мама защо не ходим на църква – дали защото тя не вярва в Бог? Тя отговори, че вярва, но няма нужда някой пастор (или свещеник, или равин) да ѝ обяснява как трябва да вярва в Него. Каза ми, че за да повярва, ѝ трябва само да отвори очи и да се огледа. Татко казваше, че бил възпитан като баптист, но спрял да ходи на богослужения, когато църквата му започнала да се интересува повече от политика, отколкото от духовните дела.

Само че една нощ, около седмица преди началото на новата учебна година, ми хрумна да се помоля. Поривът беше толкова силен, че не можах да устоя. Коленичих до леглото, събрах длани, затворих очи и започнах да се моля татко да спре да пие.

– Ако изпълниш желанието ми, ти, който си на небето, аз на свой ред ще направя нещо за теб – казах на глас. – Обещавам и да пукна дано, ако не удържа на думата си. Само ми дай знак какво искаш и аз ще го направя. Заклевам се.

После си легнах пак и поне тази нощ спах непробудно до сутринта.

7.

Преди да го уволнят, татко работеше в застрахователна компания „Овърланд“. Компанията е много голяма. Сигурно сте виждали рекламите им с говорещите камили Бил и Джил. Много са смешни. Татко често казваше:

– Всички застрахователни компании пускат смешни реклами, за да привлекат вниманието на хората, но смехът секва, когато клиентът подаде иск за обезщетение. Тогава започва моята работа. Аз съм агент по исковете, което означава – макар никой да не би го изрекъл на глас, – че работата ми е да намаля колкото се може повече сумата, която компанията трябва да изплати според договора. Понякога успявам, но ще ти издам една тайна – в началото винаги съм на страната на клиента. Освен ако не намеря причина да не бъда, разбира се.

Централният офис на „Овърланд“ за Средния запад се намира в покрайнините на Чикаго на Улицата на застрахователите, както я наричаше татко. Докато още ходеше на работа, пътуването му отнемаше четирийсет и пет минути с кола от Сентри, един час, ако движението беше натоварено. В този офис на компанията работеха поне сто агенти по исковете и един ден през септември 2008 негов бивш колега дойде да го види. Казваше се Линдзи Франклин. Татко го наричаше Линди. Беше късен следобед и аз си пишех домашните на масата в кухнята.

Въпросният ден беше започнал особено гадно. В къщата още се долавяше слаб мирис на пушек, въпреки че бях напръскал с ароматизатор. Татко беше решил да направи омлет за закуска. Един бог знае защо беше станал в шест и защо му беше хрумнало, че трябва да закуся омлет, но по някое време отишъл до тоалетната или да пусне телевизора и забравил, че е оставил тигана на котлона. Несъмнено още не е бил изтрезнял от предишната вечер. Събудих се от пищенето на противопожарната аларма, изтичах в кухнята по гащи и се натъкнах на облак дим. Съдържанието на тигана приличаше на овъглена цепеница.

Остъргах изгорелия омлет в кофата за боклук и закусих корнфлейкс. Татко още носеше престилка и изглеждаше нелепо. Започна да се извинява и аз промърморих нещо само за да го накарам да млъкне. Помня много ясно, че през онези седмици и месеци той все се извиняваше и това ме побъркваше.

Но въпросният ден също така беше паметен и един от най-хубавите заради онова, което се случи следобед. Сигурно вече сте се досетили, но аз все пак ще ви разкажа, защото и за миг не спрях да обичам баща си, дори в моментите, в които ме беше яд на него, а случилото се през онзи ден ми донесе голяма радост.

Линди Франклин работеше в „Овърланд“. Освен това беше възстановяващ се алкохолик. Той не беше от най-близките приятели на баща ми в службата, сигурно защото не се отбиваше в „Таверната на Дъфи“ след работа с останалите. Но знаеше, че са уволнили татко, и беше решил да му помогне. Или поне да опита. През онзи ден, както научих по-късно, беше дошъл у нас на така нареченото „предварително“ посещение според програмата от дванайсет стъпки на Анонимни алкохолици. Имал няколко срещи с клиенти в Сентри и след като приключил с тях, спонтанно решил да се отбие у нас. По-късно Линди сподели, че за малко да се откаже, защото нямал подкрепление (възстановяващите се алкохолици обикновено правят това посещение по двойки, горе-долу като мормоните), но тогава си помислил „Какво пък толкова?“ и потърсил адреса ни в интернет. Не ми се мисли какво щеше да стане с нас, ако се беше отказал. Едно е сигурно – аз нямаше да се озова в бараката на господин Боудич.

Господин Франклин носеше костюм и вратовръзка. Косата му беше подстригана много късо. Татко – необръснат, с разгащена риза, бос – ни запозна. Господин Франклин ми стисна ръка, каза, че му е приятно да се запознаем, и ме попита дали бих излязъл навън, за да поговори с баща ми насаме. Аз излязох безропотно, но прозорците още бяха отворени след сутрешния инцидент и чух голяма част от нещата, които каза господин Франклин. Две от тях помня особено ясно. Татко обясняваше, че пиел, защото Джейни ужасно му липсвала. А господин Франклин отвърна: „Ако алкохолът можеше да я съживи, щях да те насърча да продължаваш да се наливаш. Но това е невъзможно, а и какво би си помислила тя, ако види как със сина ти живеете в момента?“.

Другото, което каза, беше: „Не ти ли омръзна все да ти е лошо?“. Тогава татко се разплака. По принцип мразех да го гледам как плаче (слабак, слабак), но ми се стори, че този плач е различен.