Личен убиец

ПРЕДГОВОР

Сутринта на 11 септември 2001 г. деветнайсет мъже се качиха на четири самолета на международните летища „Логан“, „Нюарк“ и „Дълес“. Всичките самолети пътуваха за Западното крайбрежие. Полетите бяха избрани, защото разполагаха с необходимото количество гориво за извършването на трансконтинентален преход.

Два часа по-късно Съединените щати щяха се окажат във война, която продължава и до днес.

Този разказ не е посветен на събитията от онази септемврийска сутрин. По-скоро е размисъл за знанията, които нашите противници са придобили от нашия отговор на тероризма в Близкия изток и Европа от 1979 г. до първата половина на 2001 г., и за поуките, които са извлекли през двете десетилетия след ключовата атака, която промени хода на историята.

Това е роман за асиметричната война.

Отдавна се чудя какво ли е научил врагът, докато ни е наблюдавал на бойното поле в продължение на водещата се вече двайсет години борба. Какви уроци са научили и как са променили тактиките и стратегиите си, за да включат тези знания? Какво щях да науча, ако бях на мястото на врага?

Това са въпроси, върху които размишлявах, докато носех униформа, и които продължавам да обмислям като автор. Противниците ни са ни наблюдавали на масата за покер в продължение на двайсет години, като са имали предимството да виждат нашите карти. Изучавали са нашите тактики и са следили развитието на нашите технологии; наблюдавали са промяната на нашите цели и задачи. Водили са си записки, докато сме воювали в Афганистан, Ирак, Сирия и други огнища на напрежение по света. Не е останал незабелязан и отговорът ни на пандемията и гражданските вълнения, които измъчват градовете ни в момент, когато вътрешните политически идеологии изглеждат непримирими. Виждат пред себе си една разделена страна. Отчитат ли това разделение в бойните си планове?

От онази септемврийска сутрин изминаха почти двайсет години. Нашият враг е търпелив. Наблюдава, учи се и се адаптира. Русия, Китай, Северна Корея, Иран, терористични групи и свръхмощни хора чакат, откриват пропуски в нашата защита и усъвършенстват заговорите, които използват нашите слабости. Искрено се надявам, че операцията, за която ще прочетете на следващите страници, в момента не се планира от чужда разузнавателна служба. Би било разумно да си спомним, че атинският историк Тукидид в Мелийския диалог в своята „История на Пелопонеската война“ характеризира надеждата като утешител на опасността. На съвременен военен и разузнавателен език текстът на древногръцкия военачалник означава, че надеждата не е начин на действие. Макар това да е вярно, често надеждата е единственото, с което човек разполага по време на отчаяние. Поуката е стара като времето: „Бъдете подготвени!“.

Вероятно няма друг толкова влиятелен военен текст като „Изкуството на войната“. Китайският военен стратег и философ Сун Дзъ е знаел, че „висшето изкуство на войната е да покориш врага, без да се биеш“. При асиметрична конфронтация това е от изключителна важност за врага, който не притежава ядрен арсенал. Как тогава биха победили една свръхсила? „Всички войни се основават на измама.“ Поученията на генерала от Периода на воюващите държави не са чужди концепции за нашите противници – противници, чиято игра се цели далеч. Като се имат предвид тези две сентенции, ако вашата мисия е да унищожите съвременна империя, какво бихте направили?

Това е също така книга за етиката, морала и законността на целенасочените убийства, които израелците наричат „хисулим“ или елиминиране, като инструмент на държавната власт. Има ли разлика между използването на безпилотен летателен апарат „Рийпър“ за ликвидиране на вражески боец с „Ей Джи Ем-114 Хелфайър“ или набор за управление на „неуправляеми бомби“ „Джи Би Ю 38“ от петдесет хиляди метра и изпращането на 180-гранов1 куршум „Уинчестър Магнум“ калибър .300 в мозъчния ствол на същия терорист от разстояние хиляда метра? Как врагът гледа на тези различни методи на убийство? Дали все по-честото използване на безпилотни летателни апарати за дистанционно нанасяне на смърт има желания ефект? Дали това е спасило живота на много американци, или е привлякло към каузата повече от тези, които доктор Дейвид Килкулен нарича „случайни партизани“?

На 11 септември 2001 г. имаше определени групи, които стояха рамо до рамо и гледаха по телевизията падането на кулите близнаци, мъже с определени умения, мъже, чиято единствена мисия в живота беше да бъдат подготвени за война. Подобни неща не се обсъждат открито, но в това общество имаше такива, в чиито глави се въртеше една-единствена мисъл: „Боже, как бих искал да съм в един от тези самолети!“. Тези хора са призвани да се бият: защитници, воини, пазители. Те са там, навън тази вечер. Те ловуват. Ако войната се върне на домашния фронт, бихте ли искали един от тези стражи да стои до вас, въоръжен и готов.

Преди 11 септември тези мъже щяха да изберат места в самолетите до прозорците. Въз основа на данните от предишни отвличания са знаели, че това им позволява да са по-трудни за физическо поразяване при първоначално насилствено превземане на салона на самолета, когато терористите трябва да дадат примери с определени пътници, за да държат останалите в подчинение. Местата при прозореца биха им осигурили време за наблюдение и планиране на начина на действие. 11 септември промени схемата на отвличанията. След сутринта на онзи вторник същите тези пазители започнаха да избират места до пътеката, за да могат да реагират на заплахата незабавно. Не изглеждат по-различно от всички останали, освен ако не знаете какво да търсите, освен ако не сте един от тях.

Подготовката за написването на този роман беше силно емоционално преживяване: слушах обажданията на хората от отвлечените самолети до техните близки на земята, четох за загиналите, хванати в капана на рушащите се сгради, някои от които избраха да скочат, вместо да изгорят живи.

Препоръчвам на всички да посетят Мемориала на 11 септември в Долен Манхатън. Отделете време. Вслушайте се в неговите уроци.

Докато преминаваме двайсетгодишната граница от атентатите и навлизаме в третото десетилетие на непрекъсната война, имаме ли ясна визия за това как да приключим този конфликт? Или нашата стратегия за краткосрочна война, приложена към дългосрочен конфликт, е обрекла нашите деца и внуци да се бият със синовете и внуците на хората, които са планирали най-смъртоносната терористична атака в историята? Все още ли не разбираме естеството на конфликта, в който сме въвлечени?

Опасявам се, че всички знаем отговора.

Джак Кар

Парк Сити, Юта

11 септември 2020 г.

ПРОЛОГ

За тези, които не участваха в операцията, денят, който промени света, започна не по-различно от всеки друг. За малцината избрани имаше малка промяна в рутинната им програма. Алия Хаджар беше една от тези малцина.

През изминалата година Алия работеше в „ДжетКлийн Индъстрис“, професионална почистваща фирма, специализирана в авиацията, като чистеше самолетите между полетите на международното летище „Логан“ в Бостън. Дните ѝ минаваха в придвижване по пътеките между седалките заедно с останалата част от почистващия екип – събираха боклуците от джобовете на облегалките, зареждаха тоалетните с тоалетна хартия, дезинфекцираха бордовите кухни и подреждаха предпазните колани.

Алия нямаше нищо против тази работа. Тя ѝ даваше възможност да се откъсне от дома си и да се среща и разговаря с другите мюсюлманки от смяната ѝ. А също и да бъде далеч от съпруга си.

Никога не я беше удрял, докато живееха в Хамбург. Побоите започнаха, когато се преместиха в Съединените щати, след като получиха петгодишните си бизнес визи от посолството в Берлин. Отначало Алия си мислеше, че е заради това, че не е успяла да му роди деца. Сега вече знаеше истинската причина.

Отначало не можеше да разбере защо мъжът, който бе учил за счетоводител в Германия, работи като сервитьор и мие чинии в кухнята в марокански ресторант край Кеймбридж. Оскъдните им заплати едва стигаха да покрият наема на малкия им апартамент в Уотъртаун и да ги изхранят. Първия път, когато го притисна по темата, мъжът ѝ я удари по лицето. Дори сега споменът от парещия удар, допълнен от шока, караше очите ѝ да сълзят. Когато се опита да се обърне и да избяга, той я хвана за гърлото, хвърли я на дивана им втора употреба, който миришеше на мухъл, и продължи да изцежда живота от нея, докато крещеше, че не бива да го разпитва повече.

По-късно същата вечер на вратата се почука. Съпругът ѝ посочи спалнята и ѝ каза да остане там, докато не я повика. Притиснала ухо до рамката на вратата, тя се напрегна, за да чуе краткия тих разговор. Разпознаваше родния си език, но не можеше да различи думите. След това си легна и се престори, че спи. На следващия ден, след работа, претърси малкия апартамент и откри във вградения гардероб до входа непознат куфар. Беше пълен с пари. Опита се да го върне на мястото му точно както го беше намерила.

Същата вечер мъжът ѝ отново я преби. Този път минаха няколко дни, докато отоците спаднат. Когато се върна на работа в „Логан Интърнашънъл“, хиджабът скриваше следите от побоя, а през черните прорези се виждаха само подутите ѝ очи.

Оттогава никога повече не посмя да докосне непознат куфар, раница или чанта, които се появяваха в апартамента. Знаеше, че това е „хавала“, древната система за парични преводи, която водеше началото си от Пътя на коприната. Системата позволяваше движението на средства по целия свят без дигиталните следи, които оставят банките и банковите преводи. Хаваладарите – доверените хора – обикновено вземаха процент от превода за труда си, но Алия не забелязваше видима промяна във финансите им. Като мюсюлманка със строго ислямско възпитание ѝ беше забранено да знае подробности за финансовото им положение. Знаеше само, че диванът е мухлясал и че съпругът ѝ не предприема никакви мерки да го подмени.

Преди две седмици се беше прибрала от работа малко по-рано от обикновено. От няколко дни усещаше някакво неразположение. Докато вадеше ключовете от чантата си, направи непохватно движение и ги изпусна на стълбището. Ако мъжът, който слизаше, беше спрял да ги вземе, беше се усмихнал и ѝ беше пожелал добър ден, нямаше дори да обърне внимание на станалото. Вместо това той мина, без да ѝ обърне внимание, а кракът му стъпи на сантиметър от ключовете. Беше по-възрастен от нея, макар и с малко, и не се отличаваше с нищо, с изключение на една забележителна черта: погледът му беше това, което не излизаше от мислите ѝ. Абсолютно празен. Въпреки че беше разгарът на летните горещини, Алия усети хлад. Може би наистина се разболяваше от нещо?

„Не – помисли си тя. – Виждала съм го някъде преди. В Хамбург? В Кайро? Някъде.“

Докато буташе количката с почистващите препарати към самолета, който се намираше на изход В32, се зачуди дали мъжът с пустия поглед е замесен в мисията тази вечер.

Съпругът ѝ се беше обадил в ресторанта, че е болен, което Алия сметна за странно, защото очевидно му нямаше нищо. И все пак го прие, както правеше много други неща в живота си: насилието я беше научило, че е най-добре да не задава въпроси. Тогава той ѝ каза, че Аллах я е избрал за важна задача. Сега вече разбра. Разбра защо бяха кандидатствали за бизнес визи в Германия, защо съпругът ѝ бе приел тази черна работа в Съединените щати, защо се молеха само вкъщи и не посещаваха джамията и защо беше принудена да кандидатства за работа като чистачка на самолети на минимална заплата.

Самолетът „Боинг“ 767 беше планиран за сутрешния далечен полет до Лос Анджелис. Трябваше да бъде почистен предната вечер, за да е готов за полет на следващия ден.

Алия поправи хиджаба си и коленичи, като използваше острието на макетния нож, за да остърже дъвката от пода. Отвратително! Тя и другите чистачки от екипа ѝ бяха научени да използват късото стоманено острие, за да отстранят дъвките от долната страна на седалките и от пода на самолета, който почистваха. Това беше стандартна практика в бранша.

Но това, което направи след това, не беше стандартна практика в бранша.

Умишлено се беше преместила в първа класа, откъдето можеше да следи позициите на колежките си. Две от тях обработваха една по една облегалките на седалките в основния салон, като пълнеха торби за боклук с отпадъците от последния полет за деня. Друга почистваше тоалетната в задната част на самолета. В средата на кабината седеше супервайзър, който наблюдаваше работата им и маркираше с кръстче отметнатите операции в контролния списък.

Алия се престори, че е забелязала нещо от другата страна на пътеката, премести си на втория ред и клекна. Когато се изправи, на долната страна на седалки 2А и 2Б бяха залепени макетни ножове.

Докато лимузината напредваше бавно през сутрешния трафик на Ню Йорк, Алек Кристънсън чу популярния звън на „Нокия“ от новия телефон в чантата си. Измъкна го на третата строфа. Обърна устройството към годеницата си на съседната седалка и ѝ се усмихна, докато ѝ показваше новата функция за идентификация на обаждащия се.

– Прекалено много ползваш това нещо – скастри го тя. – Ще ти докара някой тумор.

– Здравей, татко! – поздрави Алек, след като натисна с палец големия бутон за приемане на разговора и доближи телефона до ухото си. – Почти съм там. О, така ли? Е, много жалко. Добре. Тогава ще се срещнем в „Рейнбоу Рум“. Аха. В осем и половина. Ще ѝ предам. Ще се видим след малко.

– Какво каза баща ти? – попита Джен.

– Наложило му се да отмени закуската ни в Мидтаун. Излязла някаква среща в офиса, така че няма как да дойде. Каза да ти предам, че съжалява много – поясни Алек, като превключи на средноатлантическия акцент, който се усещаше толкова силно в гласа на баща му.

– Говориш като Джулия Чайлд.

– Е, стига де, това беше като минимум добра имитация на Уилям Бъкли. Искаш ли да дойдеш на закуска с нас?

Джен си погледна часовника.

– Х-мм, шефът ми днес ще закъснее. Трябва да закара сина си за първия ден в детската градина. Въпреки това по-добре да не го правя. Не мисля, че ще успея да се върна навреме. Ще му го кажеш ли без мен? – смени темата Джен.

– Ти как мислиш? – попита Алек, докато палците му работеха върху малката клавиатура.

– Защо просто не се обадиш? Това ново нещо с текстовите съобщения е твърде странно. Не виждам как ще се наложи. И освен това пропускаш този прекрасен ден. Нито едно облаче в небето.

– На нашите техничари им харесва и всъщност е доста ефикасно, щом го усвоиш. Виждаш ли, просто трябва да превърташ през буквите, докато намериш тази, която искаш. Само съобщавам на екипа, че съм на път да се срещна с тях в единайсет в имота на Осмо авеню.

– Мислиш ли, че компанията ти ще купи сградата?

– Вероятно засега само ще наемем част от нея, но никога не се знае. Този балон ще се спука, Джен. Ще е грозна картинка, но компаниите, които оцелеят, ще станат по-силни и ще спечелят огромен пазарен дял.

– Обичам, когато ми говориш мръсотии – усмихна се Джен и се плъзна по задната седалка на „Линкълн“-а, по-близо до мъжа, с когото планираше да сподели живота си.

Можеше да стигне до Долен Манхатън по-бързо с метрото, но когато Алек беше в града, баща му винаги осигуряваше кола. Джен подозираше, че това идва от желанието да защити единственото си дете. Сърцето ѝ се късаше от факта, че Алек нямаше никакви спомени за майка си, която беше починала, преди да е успял да започне да пълзи.

– Колко време мислиш, че ще отнеме срещата? – попита тя.

– Вероятно няколко часа. Искам да изляза да потичам, когато срещата приключи, за да мога да обмисля всичко. Това е голяма сделка за компанията и искам да съм сигурен, че постъпваме правилно.

– Никога няма да разбера как успяваш да бягаш в този град.

– Израснал съм по този начин, така че е напълно нормално.

– И да внимаваш! Притеснявам се за теб, когато тичаш по тези улици. Много е опасно.

– Е, не е толкова безопасно, колкото да правиш спринтове на стадиона в Малоуни Фийлд, признавам. Но, повярвай ми, аз съм професионалист.

Бяха се запознали още като студенти в Станфорд, но вече от две години не носеха червеното на „Кардиналите“2. Алек беше играл лакрос и му харесваше, че е имал предимството да израсне на изток, когато ставаше въпрос за спорт, който все още навлизаше по левия бряг на страната. Когато се запозна с Джен, веднага обикна всичко в нея. След завършването си беше избрал да се присъедини към малка начинаеща компания в Силициевата долина, която се бореше със сериозни проблеми. Фирмата беше основана от негови колеги, завършили Станфорд, и той вземаше заплащане под формата на опции за акции като почти всички останали. За разлика от останалите обаче Алек разполагаше с попечителски фонд, поради което не му се налагаше да се изхранва с нудълс.

Джен беше получила фантастична възможност в „Кантор Фицджералд“ и тъкмо започваше третата си година като инвестиционен банкер. Планираше да кандидатства в Харвардския бизнес колеж и да започне да учи следващата есен – ход, който бащата на Алек напълно подкрепяше с надеждата, че това ще привлече сина му обратно към Атлантическия океан. Двамата бяха сгодени от два месеца. Алек искаше да изчака, за да го съобщи лично на баща си. Беше чувствителен към факта, че човекът, който го бе отгледал, го е постигнал сам, а любовта на живота му се е разболяла от рак толкова рано през младостта им. Баща му никога не се беше женил повторно. Алек планираше да му го каже тази сутрин в „Прозорци към света“3 с Джен до себе си.

– Знаеш ли какво? – попита Джен, преди да отговори на собствения си въпрос. – Така ще е по-добре. За вас двамата това ще е специален момент заедно, а после ще му позволя да ме поглези на вечеря.

– Къде искаш да отидем? Сигурен съм, че ще попита.

– Вторник е, така че какво ще кажете за „Билярдната зала“?

– Татко е по-скоро за залата с грила, но за теб съм сигурен, че ще направи изключение. Сигурна ли си, че трябва да му го съобщя без теб?

Джен сложи ръка под брадичката на Алек и обърна лицето му настрана от „писането на есемеси“, за да може да го погледне в очите.

– Убедена съм.

– Здравей, татко!

– Точно навреме, момчето ми – отвърна баща му и погледна своя „Патек Филип“.

– Все още слагам моя с пет минути напред, точно както ме научи – каза Алек и посочи лявата си китка. – Така мога да закъснея с пет минути и пак да съм навреме.

– Не в това е смисълът, сине. Смисълът е да си навреме. Не е уважително да закъсняваш. Показва, че не цениш най-ценния ни актив...

– Времето – довърши Алек изречението, което беше чувал от баща си толкова често през годините.

– Точно така.

– Виждаш ли, наистина те слушам.

– Господин Кристънсън – намеси се учтиво метрдотелът. – Масата ви е готова.

– Благодаря, Чарлз.

Настаниха ги до гигантските прозорци на емблематичния нюйоркски ресторант. Емпайър Стейт Билдинг доминираше в гледката на юг към Сохо, Гринич Вилидж и кулите близнаци на Световния търговски център. В такъв ясен ден от шейсет и петия етаж в далечината се виждаше дори Статуята на свободата. Алек се усмихна, като си представи как Джен купува пътьом нещо за хапване във фоайето на сградата си. Може би преди да се отправи към бюрото си беше отишла да закуси сама в „Прозорци към света“ и точно в този момент гледаше право към него.

Добсън Кристънсън беше облечен безупречно в тъмен костюм с жилетка, без нито един побелял косъм, който да не е на мястото си. Шивачът му беше свършил отлична работа, за да прикрие факта, че не е в най-добрата си форма. Подобно на мнозина от неговото поколение, физическите упражнения се състояха в обикалянето на игрището за голф в Мейдстоун и в епизодични излети до стрелковия клуб „Клоув Вали“, като и двете включваха по равни части работа и удоволствие.

Обичайното облекло на Алек от Силициевата долина, състоящо се от спортен панталон и синя риза, беше подчертано с тъмносин блейзър и вратовръзка. В Ню Йорк се обличаше по-официално по навик, тъй като беше израснал, вечеряйки с баща си на места, които не одобряваха небрежното облекло, приемано за нормално в Пало Алто.

Баща му разстла бяла салфетка в скута си с изискан жест, докато сервитьорът слагаше на масата кафетиерата. Кристънсън-старши беше редовен клиент.

– За вас, сър?

– За мен същото, моля – отговори Алек.

– И така, разкажи ми за бъдещето на интернет – каза Добсън. – И не пропускай частите за това къде трябва да инвестирам парите на другите.

Добсън Кристънсън беше до известна степен аномалия. Докато повечето хора, които разполагаха с пари и средства, се бяха изпокрили в академичните среди, за да избегнат войната във Виетнам, Добсън беше поел по друг път. Беше се отказал от Принстън и се бе записал доброволно в морската пехота. Години по-късно казваше, че го направил, за да „приключи с тази история“, но Алек знаеше каква е истината. Зад костюма, излъсканите обувки и външността на редовен посетител на клубовете се криеше яростен патриот, който бе могъл да се запише доброволец в Националната гвардия на САЩ или да получи студентска отсрочка, но вместо това се бе включил в битката. Бяха го разпределили като картечар на вратата на боен вертолет „Хюи“, който бе свален по време на първата му мисия, преди да е успял да даде дори един изстрел. Пилотите били убити, но ефрейтор Кристънсън оцелял със счупен гръбнак, таз, бедро и бедрена кост. Прекарал остатъка от престоя си в морската пехота във възстановяване, първо в Окинава, а след това във военния медицински център „Уолтър Рийд“. Бастунът и накуцването му постоянно напомняха за преживяването му, а когато го питаха за наградата му „Пурпурно сърце“, Добсън отговаряше, че е медал за точна стрелба от войната във Виетнам. Обичаше да се шегува, че е прекарал повече време в тренировъчния лагер, отколкото във Виетнам.

Сервитьорът се върна и им подаде менюта. Добсън остави своето настрана и каза:

– Ще взема омлет „Форестие“ с гарнитура от най-дебелия ви бекон. – Не беше от хората, които разхищават най-ценното.

– А аз ще взема... – провлече Алек, докато преглеждаше менюто.

Звук, който можеше да асоциира единствено с товарен влак, преминаващ покрай тях с пълна скорост, разтърси стаята. Зашеметените посетители се хванаха за масите, подготвяйки се за това, което някои сметнаха за земетресение, въпреки че левите полукълба на мозъците им им подсказваха, че това не може да е вярно.

Алек погледна към баща си, чиито очи бяха съсредоточени на югоизток. Проследи погледа му, изправи се и притисна ръцете и лицето си към стъклото. Видя как самолетът се спуска от другата страна на Хъдсън в града между сградите. Зави към целта си и изчезна в Северната кула на Световния търговски център.

Огън, дим, смърт! Джен!

Алек хукна към асансьора.

– Хайде де, идвай! – извика. Погледна към стълбището и обмисли и тази възможност, но се насили да изчака, защото знаеше, че асансьорът все пак е най-бързият път надолу.

Повечето хора бяха залепнали за прозорците и наблюдаваха дима, който се издигаше от Северната кула, така че когато вратите на асансьора се отвориха, Алек бе сам.

„Моля те, Боже, опази я! Дано да е във фоайето. Просто я опази!“

Като се бореше с жлъчката в гърлото си, притвори очи и си пожела асансьорът да се спусне по-бързо.

„Къде се е ударил самолетът?“

Знаеше, че „Кантор Фицджералд“ заема от 101 до 105 етаж и че „Прозорци към света“ се намира на върха на Северната кула.

„Хайде де! По-бързо!“

Вратите се отвориха и Алек се втурна през група бизнесмени, които не знаеха за катастрофата, разиграла се само на няколко километра на юг от тях. Изскочи на улицата, зави към метрото, спря и погледна стъпалата, които водеха надолу, а след това се обърна към тъмния дим, който се издигаше в синьото небе над любимия му град. Взе решение.

Побягна натам.

Спринтираше към дима и пламъците, като избягваше онези, които все още не знаеха, че светът се е променил. Сърцето му блъскаше, дробовете му горяха, краката му го носеха през кръстовищата; не обръщаше внимание на клаксоните и ругатните на хората, които събаряше в устрема си.

Сирени! Винаги щеше да помни сирените.

Смъртно ранената сграда се извисяваше все по-голяма. Алек се провираше покрай хората, които се препъваха в обратната посока, някои в паника, други в ступор. Заобикаляше полицаите и пожарникарите, които му крещяха да се върне назад. След това чу виещите двигатели на полет 175 на „Юнайтед Еърлайнс“, който се приближаваше от юг. Почувства удара в самата си душа.

Два самолета! Трябваше да стигне до Джен. „Мили Боже, дано само да е добре!“

Устреми се напред, по-близо до натрошените стъкла и изкривения метал, към самолетното гориво, което си проправяше път през стоманеното сърце на конструкцията. Тичаше към мъртвите и умиращите. Тичаше към падащите от небето тела. Тичаше към Джен. Тичаше към Ада.

– Седни! – заповяда съпругът ѝ.

Алия седна и ноздрите ѝ се изпълниха със застоялата миризма на дивана, на който почти я беше удушил.

Вече бяха изпълнили фаджр, сутрешните си молитви – той в основната стая, а Алия в спалнята. Ислямът забранява на мъжете и жените да практикуват заедно втория от петте стълба на исляма.

Алия беше извършила вуду с вода от мивката в банята, докато съпругът ѝ го правеше в кухнята, като ритуално измиха телата си: устата, ноздрите, ръцете, главата и краката. Макар и да не беше пречистена вода, както е предписано в Корана, намираха се на вражеска земя и Аллах щеше да им прости това единствено прегрешение. Вместо тази сутрин да се придържа към салах, Алия седеше на леглото и гледаше през малкия мръсен прозорец, докато слушаше как съпругът ѝ рецитира стихове от Корана на арабски. Вкъщи говореха на фарси, но истинските привърженици на исляма се молеха на езика на Пророка. Влезе в дневната едва след като го чу да свършва и да включва малкия телевизор.

Гледаха мълчаливо Си Ен Ен.

Когато първият самолет се удари, Алия си спомни. Спомни си за Мохамед Хайдар Замар от джамията „Ал-Кудс“ по време на престоя им в Германия. Спомни си неговата омраза към Америка. Помнеше непрестанното му говорене. Помнеше твърдия под и боята, която се лющеше от стените на женската молитвена стая. И си спомни за мъжа с празните очи. Макар че снимката му нямаше да бъде разлепена по телевизионните екрани по света още няколко дни, Алия си спомни къде за първи път бе срещнала мъжа на стълбището. Спомни си как седеше със съпруга ѝ в апартамента им в Хамбург. Говореше тихо, почти надменно, не ѝ обръщаше внимание. Беше им направила чай. Бяха говорили за самолети. Името му беше Мохамед Атта.

– Победихме нашия несправедлив враг – каза съпругът ѝ, без да откъсва поглед от екрана.

– Хвала на Аллах за тази победа – отвърна тя покорно.

– Това – продължи той, като посочи стелещите се облаци дим, които идваха от онова, което до този момент беше символ на икономическата мощ на Америка за останалия свят. – Това е само началото.

Първа ЧАСТ

ИЗТОЧНИЦИ

Едно от най-поразителните доказателства,

че Сатаната действителното го има... се крие

във факта, че е повлиял на умовете на множество

хора по отношение на своето съществуване и действия по такъв начин, та ги е накарал

да повярват, че не съществува.

Уилям Рамзи

1.Секция за интервюиране

на кандидатурите за ЦРУ

Сграда „Дълес Дискавъри“

Шантили, Вирджиния

Наши дни

– Малкото ви име Джеймс ли е?

– Да – отговори Рийс.

– Лъгали ли сте някога, за да се измъкнете от неприятности?

Рийс направи пауза.

– Да.

– Възнамерявате ли да отговорите вярно на тези въпроси?

Още една пауза.

– Да.

– Днес сряда ли е?

– Да.

– Извършвали ли сте някога престъпление, за което не са ви хванали?

– Да.

– Във Вирджиния ли сме?

– Да.

– Извършвали ли сте някога убийство?

– Ъ-ъ...

– Само да или не, моля.

– Не.

Рийс видя, че мъжът зад полиграфа отбеляза нещо.

– Гражданин ли сте на Съединените щати?

– Да.

С периферното си зрение Рийс забеляза как мъжът направи още една отметка и настрои нещо на лаптопа си.

Страхотно!

– Били ли сте някога част от група, която е искала да свали правителството на Съединените щати?

Рийс седеше в безлична стая в нещо, което навсякъде другаде в Америка би било обикновен бизнес парк. Този се намираше в Шантили, Вирджиния, и беше собственост на подставена фирма, създадена от ЦРУ. Рийс беше по средата на първия ден от тридневната си преценка за годност за постъпване в ЦРУ. Дори въпреки предишния си опит и отношения с Агенцията, все пак трябваше да премине медицинските и психологическите контролни тестове, за да се присъедини официално към редиците на наземните служби. В крайна сметка бюрокрацията си беше бюрокрация.

– Да опитаме отново – каза „Джон“ с тон, който би трябвало да изразява раздразнение. – Не забравяйте да отговаряте честно с „да“ или „не“. И стойте напълно неподвижен. Дръжте очите си фокусирани върху една точка на стената пред вас, иначе ще трябва да започнем отначало.

Рийс усети как пулсът му се ускорява. И преди го бяха разпитвали и тогава, както и сега, не искаше нищо друго, освен да разкъса гърлото на разпитващия го. В зоната за изчакване беше попълнил формуляр, в който бе отговорил точно на въпросите, които му задаваха в момента. Преди да го включат към машината дори ги беше обсъдил с „изпитващия“.

– Били ли сте някога част от група, която е искала да свали правителството на Съединените щати? – попита за втори път провеждащият теста.

– Не.

– Били ли сте някога на работа в чуждестранна разузнавателна служба?

Рийс се опита да преформулира въпроса в съзнанието си. Вместо това нахлу спомен: Иван Жарков, застанал в снега пред вилата си в Сибир, зад него тлееха пламъците от сваления хеликоптер Ми-8, а на земята около него бяха разхвърляни труповете на охраната му – охраната, която Рийс беше убил.

„Значи ми предлагате да шпионирате за мен, господин Рийс?“4

– Не – отвърна Рийс.

Провеждащият теста с детектора на лъжата си направи още една отметка.

Лявата ръка на Рийс беше притисната от маншет за измерване на кръвно налягане. Две гумени тръбички, пълни с въздух, наречени пневмографи, обгръщаха гърдите и корема му, за да записват дишането му, а на първия и третия пръст на дясната му ръка бяха поставени галванометри за измерване на потните секрети. Столът му беше оборудван със сензорна подложка благодарение на Ана Монтес, старши анализатор в кубинския отдел на Разузнавателното управление на Министерството на отбраната на САЩ, която кубинското разузнаване бе вербувало още преди да е завършила следването си в „Джонс Хопкинс“. От 1985 г. до арестуването ѝ по обвинение в шпионаж през 2001 г. Монтес редовно бе предавала класифицирана информация на Хавана, която след това била прехвърляна към Съветския съюз. По-късно тази информация била продавана на Китай, Северна Корея, Венецуела и Иран. Кубинските ѝ ръководители я обучили да манипулира полиграфа посредством свиване на мускулите на сфинктера си. По тази причина Рийс сега седеше върху сензора. Освен това беше по чорапи, а краката му бяха стъпили върху две подложки. Всички движения щяха да бъдат записани от полиграфа.

Стаята беше малка, но не клаустрофобична, около два пъти по-голяма от лекарски кабинет. Рийс си помисли, че е възможно белезникавите стени да са избледнели до сегашния си оттенък, попивайки страха, който проникваше в пространството между тях почти ежедневно. В горния ляв ъгъл се виждаше една камера, но Рийс беше сигурен, че ЦРУ е скрило още няколко, за да не пропусне нито едно помръдване на очите или движение на мускулите. Въпреки че гледаше към празна стена, точно встрани от центъра беше монтирано огледало, двупосочно, разбира се, за водене на наблюдение. В помещението нямаше никакви други разсейващи елементи освен малката масичка вляво от него, където изпитващият седеше с компютъра си. Несъмнено беше замислена така, че кандидатите на ЦРУ да се чувстват възможно най-неудобно.

– Извършвали ли сте някога престъпление, за което не сте били заловени?

Образите на мъртвите му съпруга и дъщеря накараха сърдечния му ритъм да се ускори. Рийс преглътна, докато си спомняше как наблюдаваше как сребристият джип „Мерцедес Джи-550“ се изкачва по планинския път край Джаксън през оптическия си мерник „Найтфорс Ен Екс Ес“ 2,5-10x32 мм, точно преди да натисне спусъка, за да изпрати куршум „Барнс Трипъл Шок, Уинчестър Мангум“, калибър .300 в мозъчния ствол на Маркъс Бойкин – първия човек, когото беше ликвидирал в стремежа си да отмъсти за семейството си и отряда си от военноморски тюлени.

– Господин Рийс? – подкани го изпитващият го.

– Какво?

– Трябва да преминем през тези въпроси. Извършвали ли сте някога престъпление, за което не сте били заловени?

Рийс усети как острието на неговата томахавка „Уинклър/Сайок“ се забива в костите и мозъчното вещество на смазания череп на имам Хамади Измаил Масуд, усуква го настрани и навлиза в жилите на шийните мускули на терориста. Рийс беше отделил главата на терориста от тялото му, за да я забие върху заострените колове на оградата на джамията като предупреждение към останалите, че смъртта идва за всички тях.

– Не – излъга Рийс.

– Посетихте ли antipolygraph.org, за да се подготвите за този изпит?

– Да.

Този отговор видимо разтревожи изпитващия.

– Седнали ли сте?

– Да.

– Извършвали ли сте някога убийство?

– Мислех, че вече минахме този въпрос.

– Отговаряйте само с „да“ или „не“.

В съзнанието на Рийс отново се появиха спомени, които никога нямаше да може да потисне. Спомни си как натисна бутона на мобилния телефон и изпрати сигнала, който взриви самоубийствената жилетка на политическия спонсор Майк Тедеско, превръщайки него и адмирала от военноморските тюлени Джералд Пилснър в човешка мъгла.

Спомни си как пъхна пистолета „Хеклер & Кох“ в устата на Джош Холдър, усещайки как дългия заглушител чупи зъбите му, преди куршумът 45-и калибър да разтроши тила на човека от Военната служба за криминални разследвания.

– Не.

– Замисляли ли сте някога да свалите правителството на САЩ?

Рийс си помисли за експлозивно формирания снаряд, който беше конструирал. В други държави го използваха като инструмент за терор, но Рийс беше използвал тактиката и техниките на врага на родна земя. Беше станал бунтовник. Самоделно взривно устройство изпрати куршум от разтопена мед през бронираният „Събърбан“ на конгресмена Дж. Д. Хартли в Сохо, изкорми заговорника и пренесе реалността на войната на домашния фронт. Рийс видя ужасеното изражение в очите на министъра на отбраната Лорейн Хартли, когато я простреля два пъти в гърдите и веднъж в главата в имението ѝ на остров Фишърс.

– Не.

– Стената бяла ли е?

– До известна степен.

– Още веднъж, само „да“ или „не“.

– Да.

– Участвали ли сте някога в изтезания на вражески бойци?

Миризмата на повръщано и пикоч от пода на хотелската стая на Сол Агнон включи спомена за мъченията с вода на адвоката и преждевременната му смърт чрез отвара от незаконни наркотици, с които Рийс се беше сдобил, за да направи убийството да изглежда като свръхдоза наркотици, което му даде нужното време, за да ликвидира останалите си цели.

Видя ужаса в очите на капитан Хауард, докато изкормваше офицера от военната прокуратура със зловещото извито острие на карамбита му5. Докато вътрешностите му се изплъзваха през пръстите му и се разпиляваха по влажната земя на джунглата, Хауард трескаво се опитваше да ги вкара обратно в себе си. Рийс ги забучи с ножа си за едно дърво и принуди адвоката да обикаля около ствола, като вътрешностите му се измъкваха от корема му, докато не рухна в основата на дървото, за да бъде изяден жив от блатните твари.

Спомни си как беше подал водката на генерал Касим Йедид в Атина – чаша, подправена с разтворима в течности версия на „новичок“.

И си спомни как напълни спринцовката с 60 милилитра капсаицин, за да инжектира Дмитрий Машков и да изтръгне информация, която да го отведе до местонахождението на Оливър Грей.

– Не – отвърна Рийс.

– Употребявали ли сте нелегални наркотици, за които не сте споменавали преди?

Рийс затвори очи, спомняйки си за лекарствата, които отрядът му бе получил преди последната им мисия. Тези бета-блокери за посттравматично стресово разстройство имаха зловещи странични ефекти – такива, каквито бяха необходими на група военни, политически и частни конспиратори, за да прикрият засадата в Афганистан и убийството на семейството на Рийс в дома им в Коронадо.

– Не.

– Фалшифицирахте ли умишлено информацията във формуляра за кандидатстване или в документите за сигурност?

– Не.

– Открадвали ли сте някога нещо от предишното си работно място?

Рийс си припомни как буташе количката по коридора до шкафа за оръжия на отряда си в оръжейната на екип 7 на военноморските тюлени и я товареше с пушки, уреди за нощно виждане, противотанкови ракети „Ем-72“, картечница, противопехотни мини и експлозив C-4, за да се подготви за мисията си на отмъщение. Беше се снабдил с всичко това преди адмиралът и разследващият го военен прокурор да прекратят разрешителното му за достъп до класифицирана информация.

– Не.

– Крали ли сте някога нещо на стойност над петстотин щатски долара?

– Не – отговори Рийс и безуспешно се опита да блокира спомена, в който товареше откраднатите боеприпаси в багажния отсек на своя „Ланд Крузър“.

– Имате ли някакви неразкрити връзки с чужди граждани?

В съзнанието му се мярнаха лицата на Иван Жарков, Марко дел Торо и Мохамед Фарук.

– Не.

– Задържали ли сте някога за себе си военен трофей?

Рийс направи пауза.

– Не.

– Продавали ли сте някога държавна собственост?

– Не.

– Внасяли ли сте или познавате ли някой, който да е внасял вражески оръжия от чужбина?

– Не.

– Има ли нещо в миналото ви, което би ви дисквалифицирало да получите тази работа?

Рийс си спомни как най-добрият му приятел и бивш съекипник Бен Едуардс държеше детонатора, прикрепен към намотките от детониращ шнур, увити около врата на разследващата журналистка Кати Буранек, която беше с разбита и посинена глава, с течащи сълзи и запушена с кърпа уста. Не можещият да повярва Бен бе видял как Рийс убива финансиста Стив Хорн и министъра на отбраната, преди да насочи оръжието си към лицето на убиеца от ЦРУ и да натисне спусъка, елиминирайки последната цел от черния си списък.

– Господин Рийс?

– Не. Нищо.

„Джон“ свали очилата си и потърка носа си с палец и показалец. След това се престори, че изключва компютъра, макар Рийс да знаеше много добре, че той продължава да следи жизнените му показатели и че устройствата за аудио- и визуален запис в стаята все още работят. Чудеше се кой го наблюдава през двупосочното стъкло.

– Господин Рийс, тази работа не върви добре.

– Наистина ли? Шокиран съм!

– Трябва да се отнасяте сериозно към този тест. Трябва да ви кажа, че полиграфът регистрира почти всеки отговор, който сте дали, като измама, дори името ви.

– Ами, използвал съм няколко псевдонима.

– Вече разгледахме това, господин Рийс. Само всички имена, които не са посочени във въпросника ви за започване на работа.

– Последните няколко години бяха доста натоварени, Джон.

– Изчакайте да поговоря с моите началници. Веднага се връщам.

„Джон“ остави Рийс сам в стаята, все още вързан към компютъра и все още под наблюдение.

Рийс погледна към камерата в ъгъла и поклати глава.

„Шибаняци!“

Знаеше, че детекторът на лъжата е до голяма степен театър. Да, машината измерваше кръвното налягане, дишането, потните секрети и мускулните движения, но имаше основателни причини резултатите от теста „детектор на лъжата“ да са недопустими във всеки съд в цивилизования свят. Неговата стойност се състоеше в това да накара кандидата да мисли, че може да бъде хванат, ако се опитва да мами. Това беше скъп реквизит, който през годините беше накарал не един кандидат да признае за престъпления, които иначе почти сигурно биха му се разминали.

Рийс беше посетил сайта antipolygraph.org преди години като част от курса по водене на разпит на бойното поле, който беше посещавал в екипите военноморските тюлени. Това беше одобреният курс за обучение по „тактически разпит“, предназначен да осигури допустимите граници за операторите в полеви условия, които бе възможно да не разполагат с лукса да имат екип за разпит на бойното поле, прикрепен към тяхното подразделение. Техниките, преподавани в одобрената школа за водене на разпити, приличаха повече на начина, по който детектив би разпитал заподозрян в престъпление в САЩ. Рийс се бе запознал с по-мрачната страна на разпита едва когато го разпределиха в подразделение на ЦРУ за тайни операции в Ирак в разгара на войната. Там научи техники, които се бяха оказали полезни през годините, техники, които никога не са били част от наръчник по разпит и не биха могли да бъдат открити в Гугъл.

Рийс затвори очи.

„Успокой се, Рийс. Всичко това е част от играта, игра, която трябва да спечелиш.

Не забравяй защо си тук; дал си обещание на вдовицата на Фреди Стрейн.

Ще открия кой е направил това, Джоани. Ще намеря всички отговорни.“

Убиецът все още дишаше: Низар Катан, сирийски снайперист, когото Рийс беше обещал да закопае в земята. Убиец, за чието откриване Рийс се нуждаеше от солидните разузнавателни възможности на ЦРУ.

Имаше и писмото. Писмо и ключ за сейф от баща му. Писмо от гроба.

„Ще му дойде времето, Рийс. Просто трябва да издържиш днес.“

Денят на Рийс бе започнал рано сутринта с вземане на кръв. Беше дал проба от урина и беше направил тестовете си за зрение и слух. На следващия ден му предстоеше среща с медицинското лице, за да завърши прегледа си. Беше направил многостадийния личностен тест МЛТ-2, съставен от университета в Минесота, с 567 въпроса, който му се стори едновременно забавен и дразнещ. На третия ден щеше да разговаря с психолога на Агенцията. Рийс знаеше, че МЛТ има за цел да открие психологически проблеми, които биха могли да бъдат дисквалифициращи за кандидат, кандидатстващ за работа в Централното разузнавателно управление. Прилагаше се, за да разкрие потисната агресия, психотизъм, алкохолизъм, тревожност, семейни проблеми, страхове, депресия, гняв, цинизъм, ниска самооценка, защитно поведение, антисоциално поведение, шизофрения и параноя.

Параноя.

Беше забелязал, че вторият ден съдържа дълъг блок „свободно време“ в отпечатания му график. Знаеше, че са запазили място за „повторно явяване“ на полиграфа. През годините достатъчно тюлени бяха преминали през входящата процедура на ЦРУ, така че тя беше всичко друго, но не и тайна. Третият ден беше отделен за посещение в офиса на Виктор Родригес, директор на това, което сега се наричаше Център за специални операции. ЦСО ръководеше паравоенното крило на Агенцията. Вик се беше опитал да го вербува за наземния клон още при първата им среща, когато Рийс беше кацнал на американския военен кораб „Киърсардж“ в Адриатическо море, след като заедно с Фреди Стрейн бяха ликвидирали Амин Наваз, терориста, известен като европейския Осама бин Ладен. Рийс се беше съгласил да довърши работата, която беше започнал по нареждане на правителството на Съединените щати, изискваща да проследи и предаде или убие бивш агент на ЦРУ, с когото беше работил и се беше сприятелил в Багдад. Тази мисия бе довела до смъртта на Фреди от снайперистки куршум в Одеса.

Връзката му с Кати беше пострадала леко, когато изчезна в сибирската тундра за шест месеца, проследявайки предателя от ЦРУ, отговорен за смъртта на бащата на Рийс, легендарен тюлен от епохата на Виетнамската война и офицер от ЦРУ през време на Студената война. Рийс погледна своя „Ролекс Събмаринър“ на китката си – часовник, който баща му беше купил от армейския магазин в Сайгон, часовник, който се беше измъкнал от мъртвата му ръка в задната уличка в Буенос Айрес. Рийс го беше взел от човека, отговорен за смъртта на баща му, преди да го изпрати в задгробния живот със седемстотин грама хексоген от руски пехотна мина.

Провеждащия теста с детектора на лъжата го нямаше вече десет минути.

„Наистина ли разговаря с началниците си?“ Едва ли. Просто го караха да се поти. Всичко това беше част от наръчника за разпити: да се убедят неподозиращите субекти да признаят за дисквалифициращи престъпления и по този начин да отбележат точка в полза на изпитващия ги с полиграфа, който ги е „хванал“. Особено обичаха да „хващат“ и дисквалифицират онези, които имаха опит в специалните операции.

Кати бе подкрепила решението на Рийс да приеме временен договор с ЦРУ. Беше с него от самото начало на кошмара и помогна за разкриването на конспирацията, довела до засадата на екипа му от тюлени в планините на Хиндукуш и убийството на малката му дъщеря и бременната му съпруга. Беше го чакала, без да знае каква е съдбата му, след като изчезна край бреговете на остров Фишърс край Ню Йорк, след като спаси живота ѝ, и беше до него, докато се възстановяваше от мозъчна операция в армейския медицински център „Уолтър Рийд“. Връзката им придоби романтичен характер в планините на Монтана, преди да се превърнат в мишена на родна земя на руски мафиотски екип под ръководството на Оливър Грей. Кати беше преживяла много и макар да не беше особено щастлива, когато беше изчезнал от радара в Русия, бе проявила разбиране. Рийс изпълняваше мисия, която все още не беше завършена.

Рийс чу как механизмът на вратата щракна и обърна глава, за да види как директорът на Центъра за специални операции на ЦРУ влиза в стаята.

– За бога, Рийс, не можеш ли да направиш нещо по лесния начин? – попита Виктор Родригес.

Вик беше второ поколение служител на Агенцията. Беше бивш офицер от специалните части на армията, а баща му бе ръководил отряд в Бригада 2506 – обучената от ЦРУ група кубински изгнаници, които се бяха опитали да свалят Фидел Кастро през 1961 г. в така наречения Залив на прасетата.

Вик се беше издигнал в йерархията на Агенцията и бе започнал опитите си да вербува Рийс, след като оглави Отдела за специални операции – паравоенната част на отдела, който до 2016 г. се наричаше Отдел за специални дейности. Все още предпочиташе по-старата номенклатура. Сега отговаряше за ЦСО и Групата за политически действия – две структури, чиято дейност обикновено беше свързана. Тъмната страна на Агенцията беше в кръвта му. Беше израснал под вечно витаещия призрак на Баия де Кочинос и се беше зарекъл никога повече да не допусне провал в пресечната точка на разузнаването и тайните операции. Виктор Родригес отговаряше за третата ръка на външната политика на САЩ; когато дипломацията и откритият военен натиск или интервенция се проваляха или не бяха възможни по политически причини, Центърът за специални операции беше Tertia Optio: третата възможност.

Вик беше убедил Рийс да подпише временен договор и беше започнал да оказва пълен натиск, след като Рийс се върна от Русия. Искаше бившият леководолаз да се присъедини към отдела като офицер за паравоенни операции на ЦСО. В един нощен телефонен разговор преди месец Рийс се бе съгласил. Този тридневен скрининг беше част от процеса. Ако Рийс преминеше успешно, щеше да получи дата за започване на работа, след което да премине към обучението си във Фермата6.

– Не можеш ли просто да кажеш на онзи глупак да приключва, за да преминем нататък?

– Не става така. Обсъдихме полиграфа, Рийс. Трябва да преминеш точно както всички останали. Колко трудно може да е? Медицински и зъболекарски преглед, пикаене в чаша, отговори на няколко въпроса. Имаш президентско помилване, така че дори формално да лъжеш на изпита, всъщност казваш истината.

– Това не означава, че трябва да ми харесва.

– Да, но трябва да го направиш. Това не е ли нещо като поговорка сред тюлените?

– „Не е нужно да ти хареса, просто трябва да го направиш“ – потвърди Рийс.

– Добре. Просто го направи. Дават ти много свобода на действие заради това, което направихте с Фреди, за да спасите бившия президент. И въпреки че не е официално признато или одобрено, се носят слухове, че си отстранил Оливър Грей. Агенцията, и по-специално хората от контраразузнаването, не се отнасят добре към предателите сред нас. Никълсън, Еймс и Грей им се изплъзнаха. Говори се, че си изпълнил присъдата на Грей, и то такава, каквато повечето хора от Агенцията пожелават на предателите.

– Отговарям на тези въпроси, доколкото мога, Вик.

– Това са просто въпроси от контраразузнаването и въпроси от списъка на полиграфа за начина ти на живот. Знаеш как е: изпитващият ще ти каже да се върнеш утре. Играй по правилата и ще успеем да те вкараме във Фермата.

– Ясно. Само кажи на „Джон“ да спре да ме ядосва.

– Игра по правилата! – повтори Вик, преди да се обърне и да излезе от полиграфската зала. – И, моля те, не го хвърляй през двупосочното огледало. Тези неща са по-скъпи, отколкото си мислиш.

Когато „Джон“ се върна, Рийс забави сърдечния си ритъм така, както би го направил, преди да стреля от далечно разстояние със снайпер. Съсредоточи се върху усмивката на Кати и отговори с правилните отговори „да“ и „не“. Не всеки ден човек има възможност да победи детектора на лъжата.

Преминаването на полиграфския тест означаваше, че Низар Катан е една крачка по-близо до смъртта.

*

Два дни по-късно Вик прегледа резултатите от тестовете на Рийс. В организма му нямаше наркотици, нямаше болести, предавани по полов път, зрението и слухът му бяха доста над стандартите на Агенцията. Притесняваха го полиграфът и тестът МЛТ. МЛТ разкриваше параноични и агресивни личностни черти, което не беше съвсем неочаквано предвид преживяното от Рийс през последните три години. Вик премести фокуса си от многостадийния личностен тест към резултатите от полиграфа.

Първото ви име Джеймс ли е? фалшив позитив

Лъгали ли сте някога, за да се измъкнете от

неприятности? вярно УБЕДИТЕЛНО

Възнамерявате ли да отговорите вярно на тези

въпроси? регистрана ИЗМАМА

Днес сряда ли е? вярно УБЕДИТЕЛНО

Извършвали ли сте някога престъпление, за което не сте били заловени? вярно УБЕДИТЕЛНО

Във Вирджиния ли сме? вярно УБЕДИТЕЛНО

Извършвали ли сте някога убийство?

регистрирана ИЗМАМА

Гражданин ли сте на Съединените щати?“

вярно УБЕДИТЕЛНО

Били ли сте някога част от група, която е искала да свали правителството на Съединените щати?

регистрИРана ИЗМАМА

Били ли сте някога на работа в чуждестранна

разузнавателна служба? вярно УБЕДИТЕЛНО

Посетихте ли antipolygraph.org, за да се подготвите за този изпит? вярно УБЕДИТЕЛНО

Седнали ли сте? вярно УБЕДИТЕЛНО

Извършвали ли сте някога убийство?

РЕГИСТРИРАНА ИЗМАМА

Замисляли ли сте някога да свалите правителството на САЩ? регистрирана измама

Стената бяла ли е? вярно УБЕДИТЕЛНО

Участвали ли сте някога в измъчването на

вражески бойци? РЕГИСТРИРАНА ИЗМАМА

Употребявали ли сте нелегални наркотици, за които

не сте споменавали преди? РЕГИСТРИРАНА ИЗМАМА

Фалшифицирахте ли умишлено информацията във формуляра за кандидатстване или в документите за сигурност? РЕГИСТРИРАНА ИЗМАМА

Открадвали ли сте някога нещо от предишното си работно място? РЕГИСТРИРАНА ИЗМАМА

Крали ли сте някога нещо на стойност над петстотин щатски долара? РЕГИСТРИРАНА ИЗМАМА

Имате ли някакви неразкрити връзки с чужди

граждани? РЕГИСТРИРАНА ИЗМАМА

ЗадържалИ ли сте някога за себе си военен трофей? вярно УБЕДИТЕЛНО

Продавали ли сте някога държавна собственост? вярно УБЕДИТЕЛНО

Внасяли ли сте или познавате ли някой, който да е внасял вражески оръжия от чужбина?

РЕГИСТРИРАНА ИЗМАМА

Има ли нещо в миналото ви, което би ви

дисквалифицирало да получите тази работа?

РЕГИСТРИРАНА ИЗМАМА

ОКОНЧАТЕЛЕН РЕЗУЛТАТ ОТ ПОЛИГРАФСКИЯ ТЕСТ:

НЕОПРЕДЕЛЕН

Вик затвори папката и погледна избледнялата черно-бяла снимка в рамка на стената в кабинета си. Мъжете бяха облечени в камуфлажни униформи с шарка „ловец на патици“ от времето на Втората световна война и носеха разнообразно стрелково оръжие, включително карабина „Джонсън“ М1941, която бащата на Вик държеше в ръце.

„Никога повече“ – помисли си Вик.

Написа името си, подписа се върху предната корица на досието в полето за подпис на директор и постави отметка в квадратчето с надпис ОДОБРЕН.

2.

Ангола, Африка

Ангола не се беше отнесла особено добре към Исмаил Техрани.

Започваше да става нетърпелив.

Бяха минали шест години, откакто бе напуснал Ливан и се бе превърнал в един от осеммилионната диаспора от ливански граждани, живеещи извън страната. Уникалното за тази група беше, че значително надвишаваха броя на сънародниците си, които бяха останали и продължаваха да търпят хаоса, който последните четирийсет години бяха донесли на малката средиземноморска република.

Липсваше му родната страна, но имаше мисия. Беше вербуван лично от Ал-Саид Хасан. Е, не пряко, но заповедта на емисаря на генералния секретар на Хизбула вършеше същата работа, каквато и указ от Бога. Говореше се, че Хасан Насрала е пряк потомък на пророка Мохамед. Кой беше Исмаил Техрани, че да откаже възможността да служи на Аллах по заповед на човека, който беше изтласкал израелските кучета от Южен Ливан?

Исмаил беше още дете, когато израелските ракети и артилерия се изсипаха върху шиитските бедняшки квартали на Южен Бейрут. Бяха се сгушили в ъгъла на едностайния им апартамент заедно с майка му и братовчедите му. Електричеството прекъсна почти веднага, но не рискуваха да запалят свещ. Майка му го беше покрила с дебело одеяло; звуците от започващата бомбардировка и последвалите експлозии се разнасяха в тъмнина. Опустошенията, на които стана свидетел на следващата сутрин, когато се осмели да излезе навън, затвърдиха решимостта му – щеше да защитава родината си от нашествениците.

Войната, в която по Израел бяха изстреляни над четири хиляди ракети „Катюша“, а израелски военни самолети разрушиха жизненоважната инфраструктура в Ливан, не само поляризира арабския свят. Тя осигури на Съвета за джихад на Хизбула армия от млади доброволци, готови да умрат за каузата. Когато баща му се завърна от работа в Африка, за да защити семейството си в началото на Юлската война, Исмаил си спомни думите му, че президентът на Съединените щати е нарекъл израелските действия част от своята „война срещу терора“ и че Конгресът дори е гласувал в подкрепа на израелското нападение. За Исмаил и семейството му това не беше нищо повече от финансиран от САЩ геноцид.

Изненадващо първият опит на Исмаил да воюва не беше срещу израелците, както се надяваше, а срещу други мюсюлмани в Сирия, макар и да бяха такфири7. Командирът на бригадата му обясни, че Хизбула не може да допусне Сирия да рухне и да попадне под контрола на САЩ и Израел. Аллах имал нужда неговите воини да бъдат силни. Сирия не можела да падне, особено предвид ционисткия заговор за свалянето на Башар Асад. Повечето от оръжията на Хизбула минаваха през Сирия от Иран и този канал трябваше да остане отворен. Той беше тяхната жизнена сила. Беше дочул шушукания, че Насрала иска да завземе територията и да открие още един фронт срещу Израел в Голанските възвишения. Исмаил напълно го подкрепяше, като повтаряше лозунгите, които инструкторите им набиваха в главите, докато маршируваха по време на индоктринирането, а след това и по време на по-официалното обучение в западната част на долината Бекаа: „Смърт на Израел, смърт на Америка, изтребление на евреите“.

Докато се сражаваше в сирийския град Ал Кусайр, Исмаил откри, че битката е объркваща смесица от викове, стрелба и хаос. Обикновено насочваше оръжието си в същата посока като останалите в бригадата си. Стреляше, когато те стреляха, и бягаше, когато те бягаха. Приятел, когото познаваше от раждането си, стъпи върху мина. Дори не спряха да съберат парчетата. Друг Божи воин получи куршум в лицето по средата на изречението, докато се изправяше, за да заповяда на хората си да продължат напред, като остави Исмаил покрит с парчета кост и мозък. Исмаил продължи да се бие без никакво колебание. Сила му даваше пасажът, изписан над жълто-зеленото им знаме, изобразяващо юмрук, стиснал пушка, подобна на тази в ръцете на Исмаил:

„Фа-инна хизбу ллаи хум ал-галибуна. – Божията партия е тази, която ще победи.“

Хизбула спечели него ден.

Исмаил беше чувал слухове за Отдел 910, апарата за външна сигурност на Хизбула, който отговаряше за атаките срещу израелски активи в чужбина, но никога не беше посмявал да попита или дори да говори за тях. Говореше се, че са отговорни и за убийството на ливанския министър-председател, въпреки че Хизбула отричаше това твърдение и прехвърляше вината върху Израел.

Когато го изтеглиха от подразделението му, това беше не толкова молба, колкото заповед. На Исмаил бе възложена задача, която изискваше от него да получи допълнително обучение от елитните сили „Ал Кудс“ на Ислямския революционен гвардейски корпус в Иран.

„Ал Кудс“ са елитна паравоенна единица, която отговаря за външни операции и е специализирана в използването на марионетни сили, които не са свързани с Иран. Западът би ги заклеймил като терористи, независимо от целите им. Родени в резултат на Иранската революция от 1979 г., те отговарят единствено пред самия аятолах. Разузнавателният им апарат научи Исмаил как да оценява и набира агенти, да определя потенциални посредници, да създава скривалища, да извършва разузнаване и наблюдение и да предава информация чрез тайна комуникационна мрежа обратно към Хизбула.

Научиха го и да конструира коли бомби.

Божията партия пожела Исмаил да отиде в Ангола. Макар че Хизбула имаше световен обхват чрез мрежата си от диаспори, беше слабо представена в тази югозападна африканска страна, където корумпираното правителство беше забранило исляма, несъмнено по нареждане на евреите. Джамиите бяха опожарявани, а мюсюлманите – преследвани. Хизбула се нуждаеше от доверен агент в района, който да събира информация за Съвета за джихад. Посолството на Израел в столицата Луанда беше цел и Насрала искаше да знае колко лесна е тази цел. Най-сетне Исмаил Техрани щеше да нанесе удар срещу ционистките агресори.

При все че беше малко по-добре в сравнение с ужасите на Ал Кусайр, Ангола бе страна в преход. След десетилетие и половина битки в освободителната война срещу португалските колонизатори и последвалия четвърт век на гражданска война, нейният народ не беше чужд на конфликтите. Тези години на размирици бяха накарали новата управляваща класа да прилага крайни мерки, за да държи населението под контрол. Изчезванията на критиците на анголското правителство бяха нещо обичайно. Изтезанията, груповите изнасилвания и публичните екзекуции се използваха като средства за контрол над населението. Това беше Африка.

Исмаил беше в столицата, когато след трийсет и осем години на власт президентът Жозе Едуардо душ Сантуш най-накрая се оттегли. Беше натрупал многомилиардно състояние в страна, в която средният човек живееше с два долара на ден. Квазидиктаторът на един от най-корумпираните режими в цяла Африка беше успял по един изключително умел и печеливш начин да направи така, че приходите от петрол в размер на 32 милиарда долара да изчезнат в разпрострялата се по целия свят мрежа за пране на пари.

Дъщеря му беше завършила Кралския колеж в Лондон, след което се беше издигнала и бе станала първата жена милиардер в Африка като ръководител на национализираната анголска държавна петролна компания. Със сигурност се изплащаше да притежаваш дялове в компании, експлоатиращи анголския народ и неговите природни ресурси. Исмаил беше чел за подобни действия на семейството на американския вицепрезидент; корупцията и алчността не бяха болести, характерни единствено за джунглите на развиващия се свят.

Северната анголска провинция Кабинда е отделена от останалата част на страната с 60-километрова ивица, в която Демократична република Конго навлиза в де юре анголската, макар и спорна територия. Въпреки че голяма част от пищния пейзаж е заета от дървен материал, какао, кафе и каучукови плантации, най-доходоносният износ на Ангола е петролът. Именно в „африканския Кувейт“ Исмаил тръгна по стъпките на баща си. Масовото изселване, причинено от продължилата повече от половин век война, бе създало трудов вакуум. По указание на Отдел 910 Исмаил кандидатства и бе нает от актив на диаспората, работещ в „Петролео Бразилейро Петробрас“, бразилска петролна корпорация, компания с големи дялове в анголския добив на нефт и природен газ. Работата му беше да ескортира работна ръка от Луанда в южната част на страната до Кабинда на север – позиция, която му даваше достатъчно възможности да наблюдава израелското посолство.

Исмаил беше обезкуражен, когато разузнавателните му доклади не доведоха до незабавни бойни действия. Когато беше в Луанда, се молеше на Аллах не в джамия, а в тесния си апартамент, който миришеше на канализация. Предаваше информацията си чрез имама, който след това докладваше на съвета. Мечтаеше, че един ден събранието на джихада ще му нареди да извърши нападение срещу евреите, точно както братята му бяха ударили посолствата им в Буенос Айрес и Лондон още преди той да се е родил. Не пропусна факта, че неговите съратници бяха загинали мъченически в България, макар че възнамеряваше да убие повече от шестима израелски туристи. Искаше да вкара камион бомба директно във фоайето на израелското посолство. Един ден смъртта му щеше да бъде почитана на паметник като този, който инструкторите му бяха показали в гробището Бехешт-е-Захра в Техеран. Това нападение беше допринесло много. По-малко от година след атентатите в Бейрут през 1983 г. неверниците се бяха оттеглили от Ливан. Мъчениците бяха нанесли удар в името на Аллах и бяха накарали американците да се разбягат по домовете си.

С всяка година надеждата на Исмаил за славна атака срещу евреите в Ангола намаляваше. Вербуването му в Отряд 910 беше голяма чест, но понякога се чувстваше изоставен в мизерната Африка – отново малкото момче, скрито под одеялото.

Когато най-сетне получи задача, тя не беше такава, каквато очакваше. Не включваше набавянето на компоненти за построяването на камион бомба за грандиозния атентат, за който беше обучен. Задачата беше доста проста, но човек не трябваше да поставя под съмнение заповедите на един потомък на Пророка.

Една вечер след молитва имамът даде на Исмаил пакет и устно му предаде инструкциите. На Исмаил му беше обяснено, че вирусът ще зарази само евреите. Въпреки това имаше специално хапче, което да глътне и което щеше да гарантира безопасността му. При следващото си пътуване на север трябваше да пръска с нещо, което приличаше на инхалатор за астма, на случаен принцип на пазара в местното село. Хизбула разполагаше с информация, че израелците тайно работят по обръщането в юдаизма на работниците от диамантените мини, като междувременно използват скъпоценните камъни, за да финансират кампанията си за световно господство. Исмаил не бе и очаквал нещо друго от евреите.

След три дни беше на път за Кабинда с нова група работници с един от самолетите, които „Петробрас“ използваше за превоз на хора до и от Луанда. Следващия следобед Исмаил отиде на пазара на изток от града – мястото, където евреите наемаха работници. Избра си гривна в лилаво и оранжево от жена, която продаваше бижута, наредени върху одеяло, и си купи обяд от един продавач на чикуанга8 и кататос9. Ястието от пържени гъсеници му хареса доста. Пикантната смес от насекоми, лук, чушки и домати му напомняше за скаридите покрай брега на Ливан.

Натисна инхалатора за астма на десет различни места, докато обикаляше из претъпкания пазар, точно както беше инструктиран. Макар да се доверяваше на имама си и на генералния секретар на Хизбула, все пак взе специалното хапче за имунитет – нямаше смисъл да рискува. Искаше да е сигурен, че е достатъчно здрав, за да унищожи израелското посолство, когато настъпи подходящият момент.

След по-малко от трийсет и шест часа в местната клиника в Кабинда започнаха да постъпват пациенти, които повръщаха както при грип, с кръвоизливи в очите и кървящи носове, много подобни на хеморагичните епидемии, възникнали в Демократична република Конго на изток през 2014 и 2016 г. Същата клиника имаше опит с изолиран епизод през 2005 г., при който в село в северната част на Ангола бяха загинали трийсет и девет деца.

На следващия ден десетки заразени селяни започнаха да заливат клиниката, което доведе до изпращането на уведомление до Световната здравна организация. В тази част на света, където хеморагичните епидемии не са нещо необичайно, медиците имаха опит с подобни заболявания и случаят бързо беше овладян. Лекарите и медицинските сестри в Екваториална Африка бяха добре запознати с протоколите за хеморагични вируси. Личните предпазни средства бяха задължителни, белината се използваше за дезинфекция на всички повърхности и оборудване, а кръвните проби бяха изпратени в Института „Пастьор“ в Дакар, Сенегал, за по-нататъшно изследване. Макар че основният случай така и не беше идентифициран, данните показаха, че става въпрос за малко локализирано огнище на претъпкан пазар, вероятно възникнало сред работещите с месо. Случаят беше каталогизиран като още един от дългата поредица мистериозни хеморагични вируси, които тормозеха Черния континент.

Телата на мъртвите се събираха и изгаряха в масов крематориум, каквато е стандартната практика за унищожаване на бързо разпространяващите се инфекции като ебола. Ако може да се каже, че хеморагичните вируси имат някаква положителна черта, то тя е, че епидемиите изгасват бързо, тъй като патогените често убиват гостоприемника, преди да е успял да разпространи инфекцията чрез кръвта или слюнката си. За щастие досега нямаше регистриран случай на разпространение на хеморагичен вирус по дихателен път като грип или обикновена настинка.

На следващия ден Исмаил се върна в столицата, като в зоната за заминаващи на международното летище „Куатро де Феверейро“ натисна няколко пъти инхалатора си, както му беше наредено, преди да се върне в малкия си апартамент навреме за вечерната молитва.

По-малко от двайсет и четири часа след като пусна вируса на свобода, Исмаил взе такси до болница „Мултиперфил“ – мислеше, че има хранително отравяне, може би от храната в Кабинда.

На следващия ден беше мъртъв.

След три седмици името му бе включено сред 457 други в доклад на Световната здравна организация, който бе предаден на Центровете за контрол и превенция на заболяванията (ЦКЗ). В доклада се посочваше, че СЗО успешно е овладяла друго огнище на ебола в Ангола. Подобни данни бяха важни за продължаването на финансовата подкрепа от страна на Съединените щати.

Името на Исмаил Техрани не би попаднало на радарите на нито една разузнавателна агенция дори ако някой би го потърсил чрез националната разузнавателна база данни в Израел или Съединените щати.

Тялото му бе хвърлено в яма, залято с бензин и подпалено – поредната жертва на хеморагичната треска, инфекциозно заболяване, което не е рядкост в екваториална Африка.