Тайните на Света Мадлен

Пролог

Легенда за пеперудата

Едно време във Франция, сега забулено в сънищата, когато Луи Орлеански бил крал и цяла Европа треперела пред него, млад мъж от Бургундия извършил тежко престъпление.

Някои казват, че обезумял от пиене, мъжът продал съпругата и малката си дъщеричка на цигани от панаир пред Флавини. Други твърдят, че той убил детето, обзет от пиянска ярост, а майката била толкова сломена от мъка, че се удавила в река Серен. Каквато и да е истината, младият мъж бил принуден да избяга от дома си в красивото село Ноайер. Оттогава насетне носел тежък товар и знаел, че никога няма да намери прошка.

Скитал се месеци наред, съвсем сам, търсел утеха сред природата и богатата, разнообразна красота на Бургундия. От полите на хълмовете Морван, той следвал река Йон през Шиньон, Кламенси, Оксер и Жоани, избягвал хората и доколкото било възможно избирал неутъпкани пътеки и пътища. Ловял зайци в гората Солио, спял върху легло от борови иглички под одеяло от безжалостни звезди. Дал тържествено клетва никога повече да не близва алкохол и никога да не споменава ужасното нещо, което бил сторил. Всяка вечер молел Господ за прошка и милост. Въпреки разкаянието, изглежда нищо не било в състояние да сложи край на мъката му.

Една сутрин, в далечна горичка извън Везеле, младият мъж се събудил и видял великолепна бледожълта пеперуда да трепка с крилца на сантиметри над лицето му. Когато седнал, пеперудата се отдръпнала малко, след това продължила да се рее на място. Била там, той бил сигурен в това, заради него. Тя била знак от Господ, чудото, за което се молел.

Изправил се на крака и последвал пеперудата извън горичката, излязъл на една поляна. Цели шест километра я следвал упорито, докато тя най-сетне не го отвела до малко селце със скромни къщи, сгушени в долина. Над селцето, на върха на хълм, младият мъж зърнал каменна къща. Край нея имало изящни арки, била заобиколена от всички страни с лозя, по-зелени и разлистени, отколкото бил виждал някога. Фигури в роби се движели между сградата и лозята също като безмълвни призраци. В мига, в който видял това, пеперудата изчезнала.

– Как се казва това място? – попитал младият мъж преминаващ селянин.

– Света Мадлен – отвърнал човекът.

– Ами сградата на хълма?

– Това е абатството.

Убеден, че Господ го е повикал тук, младият мъж се качил по хълма. Отблизо абатството се оказало дори по-красиво отколкото от долината. Катерливи рози скривали сивите бургундски камъни, на горните етажи се виждали кули и прозорци с колони, които допринасяли към общото усещане за магия, също като замък от вълшебна приказка.

Младият мъж приближил към един от монасите и помолил за среща с абата.

Абатът се оказал стар, мъдър човек. Той изслушал историята на младия мъж за ужасния грях, който бил извършил, за дългото му пътуване и за пеперудата, която го била довела до Света Мадлен. Когато абатът го попитал какъв точно бил грехът му, младият отказал да отговори.

– Грехът ми е твърде голям, отче. Заклел съм се никога да не говоря за него. Дори пред теб.

– Нито един грях не е толкова голям, че Господ да не може да прости – казал му абатът. Той обаче уважил клетвата на новодошлия и му позволил да остане и да работи в лозето на абатството. – Виното, което произвеждаме, е най-хубавото в цяла Бургундия. Достатъчно е не само за нас, ами за цялото село. Господ е благословил Света Мадлен с плодородна почва и благоприятен климат. Ние просто трябва да се отплатим за благословията му с труда си.

В продължения на три години младият мъж работел усърдно в лозето, садял и кастрел лозите, копаел почвата, берял зрялото грозде, когато дойдело време да се събира реколтата. Работата била трудна, но младият мъж ѝ се наслаждавал, вярвал, че това е изкуплението му, пътят към спасението, бил убеден, че пеперудата, която го довела тук, е била пратеник от Господа.

Годините минавали и реколтите започнали да стават по-слаби. Завалели проливни дъждове, придошли ята бръмбари, каквито досега нямало в тези части на Йон. Летата станали нетърпимо жарки, земята се напукала и някога налетите плодове се съсухрили, превърнали се в черни стафиди, които окапвали от лозите преди да бъдат обрани. Зимите станали толкова студени, че почвата замръзвала.

Някои от монасите започнали да шушукат, че идването на младия мъж в Света Мадлен е причината за тези катастрофи. Те се оплакали на абата.

– Откакто той дойде, Господ ни прокле. Всички ние страдаме заради неговия грях. Скоро цялото село ще започне да гладува.

Първоначално абатът отхвърлил оплакванията им, но след четвъртата провалена реколта, той повикал младия мъж.

– Дете мое – казал той. – Трябва да признаеш какъв грях си извършил. Нашият Господ Бог вече знае всичко, но иска да признаем на глас деянията си. Едва тогава ще бъдем опростени.

– Разбирам – казал младият мъж и се върнал в килията.

На следващата сутрин монасите се събудили и съзрели чудо. Пред удивените им очи, жълт облак се спуснал от небето и се настанил над съсипаните им лозя. Когато монасите приближили, те видели, че „облакът“ бил от пеперуди, стотици пеперуди, каквито не били виждали досега, крилцата им бледи и нежни, сякаш изтъкани от златни нишки. След няколко минути пеперудите изчезнали като една в небето и оставили след себе си зряло грозде, по-месесто и налято, отколкото монасите някога били виждали.

Преизпълнени с радост, те хукнали при абата.

– Реколтата е спасена! Господ отново ни благослови.

Абатът забързал да сподели добрата новина с младежа. Когато отишъл в килията му, тя се оказала празна. Младият мъж си бил отишъл.

Монасите от Света Мадлен благодарили на Господ и издялали красиви пеперуди по каменните стени на абатството, за да се помни чудото, с което Господ ги благословил. От този ден насетне лозята на Света Мадлен започнали да дават най-добрата реколта червено бургундско в цяла Бургундия, година, след година, след година. Реколтата никога повече не била лоша.

Няколко дни след като пеперудите дошли, тялото на младежа било открито провиснало от дърво в гората край Везеле.

Грехът му бил умрял с него, неизречен.

Той така и не потъпкал клетвата си.

Първа част

Елиз

1923–1930

1.

Бъдни вечер, 1923 г.

– Изобщо не е честно! – изписка седемгодишната Елиз Салиняк, когато снежната топка я удари отзад по главата и се пръсна на множество ледени кристалчета. Тя се завъртя, тръсна гневно русите си къдрици и сви нацупено красивите си устни. – Не бях готова.

– Тогава се подготви, pleurnicheuse1 – подразни я брат ѝ Алекс. – Това е бой със снежни топки! Няма правила.

Трите деца на семейство Салиняк, дванайсетгодишният Дидие, единайсетгодишният Александър и малката Елиз, играеха на голямата поляна на Света Мадлен, очарователно имение в Бургундия, дом на фамилията от поколения. Първоначално засадено от бенедиктински монаси през четиринайсети век, когато Света Мадлен била далечно и непознато абатство, лозята на семейство Салиняк отдавна вече произвеждаха най-хубавото гран крю2 в района. Къщата, самото шато, беше сърцето на имението, на което децата от семейство Салиняк бяха отдали силната си обич.

Към старата средновековна сграда имаше множество пристройки, вдигнати през годините, така че сегашното шато представляваше смес от различни архитектурни стилове. То обаче бе съхранило семпла, духовна красота, тишина и покой, които се усещаха навсякъде, от арковидните прозорци, по grand couloir3, до каменните подове, белязани от вековете, до огромните камини, толкова високи, че човек можеше да застане вътре прав, дори без да навежда глава. Имаше кули и прозорци с колони, древни дъбови врати, украсени с железни нитове. За децата мястото представляваше личната им крепост. Днес това усещане се подсилваше още повече от дебелия килим прясно навалял сняг, който сякаш приглушаваше коледния звън на камбаните в селската църква в долината в ниското.

– Наведи се, Елиз! – провикна се предупредително Дидие, когато поредното ледено оръжие на Алекс полетя към тях. Той обаче закъсня. Този път топката попадна право в гърба на Елиз под яката на любимото ѝ червено зимно палто и одраска болезнено кожата ѝ преди да се разтопи в леденостудена вода.

Момиченцето присви гневно очи, коленичи и загреба шепа сняг, опита се да го притисне в твърда топка също като момчетата. Само че не се получаваше, колкото и да се стараеше. Снегът си оставаше пухкав, рехав, мокреше плетените вълнени ръкавици и върховете на пръстите ѝ измръзваха.

– По-внимателно с нея – прошепна Дидие на Алекс, докато наблюдаваше как малката му сестра трескаво загребва и потупва снега, макар да не се получаваше. – Тя е едва на седем.

– Тя искаше да играе – опита се да се защити Алекс, докато оформяше без всякакво усилие следващата топка.

– Само защото иска да е с теб – скара му се Дидие. – Не е нужно да се състезаваш с нея.

Ако някой видеше двете момчета на семейство Салиняк застанали едно до друго, нямаше дори да предположи, че са братя. Алекс беше силен и атлетичен, приличаше на майка си, със сламеноруса коса и небесносини очи. Непознати често бъркаха, че Дидие, макар по-висок и по-голям, е по-малкият от двамата. Той беше слаб, с бледо като на болен лице, подчертано от тъмни очи, които издаваха крехка душа, едновременно гальовна и будеща притеснение, също като новородено жребче.

Алекс остави топката и пристъпи към Елиз.

– Не така – каза мило той и перна разтопения сняг от ръцете ѝ с шала си. – Трябва да притиснеш бързо. Ето така.

Забравила разочарованието си, Елиз внимаваше много. Беше твърдо решена да се справи, не само заради себе си, но и за да достави удоволствие на Алекс. Елиз Салиняк живееше единствено и само за две неща: да научи всичко за лозята – беше решила някой ден да поеме Света Мадлен и нямаше да позволи незначителната спънка каквато представляваше пола ѝ да ѝ попречи – и да накара брат си Алекс да се гордее с нея.

Не че не обичаше Дидие. Миличкият Дидс бе толкова мил и срамежлив, толкова добродушен, че как да не го обича човек? Само че Алекс бе нейният герой и тя го обожаваше. Самоувереният, красив, очарователен Алекс, когото Елиз следваше като робиня, като кутре и правеше всичко по силите си, за да го впечатли.

– Май разбрах.

Възхитена, тя показа първата си кръгла топка за одобрение.

– Да, точно така! – усмихна се Алекс. – Върви сега да удариш Дидие.

Елиз радостно запокити топката над замръзналата ливада. За нея Коледа бе дошла по-рано. За това бе нужна само една усмивка на Алекс.

Докато наблюдаваше децата си от топлия голям салон на шатото, Терез Салиняк усети прилив на обич, последван от познатото безпокойство. Дидие не трябваше да е навън в този студ. Не и толкова дълго, вече се стъмваше. Гърдите му нямаше да понесат това.

Тя дрънна със звънчето. На Бролио, възрастната бавачка, която все повече се сковаваше от артрит, ѝ трябваше цяла минута, докато се покаже на вратата.

– Да, госпожо?

С отпуснати кокалести рамене и сбръчкано лице, с тъмни очи, хлътнали като две стафиди, притиснати в джинджифилова сладка, Бролио беше част от Света Мадлен също като стените и подовете на шатото. Истинското ѝ име беше мадам Обрио, но тя бе Бролио за семейство Салиняк откакто се помнеха. Луи Салиняк, съпругът на Терез, обичаше да повтаря, че корените на бавачката в Света Мадлен са дълбоки също като на лозята. Това, в известен смисъл бе вярно за всички тях.

– А, Бролио, ето те и теб. –Терез се обърна облекчено към нея. – Би ли повикала децата да влязат, ако обичаш? И заведи мосю Дидие веднага да се накисне в гореща вана.

– Bien sыr4, мадам.

– Накарай Алиса да запали камините горе, ако все още не го е направила.

Бролио се затътри да изпълни задачите, а Терез се отдръпна от прозореца и се върна на самотното си място на креслото близо до камината. Взе книгата си, религиозен текст от поетесата Мари Дьо Франс, и се опита да си върне спокойствието, което бе изпитала по-рано, но така и не се получи. Не успя да се съсредоточи.

Луи не си беше у дома. Все още го нямаше. А беше Бъдни вечер.

Мисълта да отиде на среднощна служба в селото без него, изпълни Терез със страх и ужас. Как ще влезе сама с децата в малката църква? Как ще заемат местата си на предните редове, запазени за семейство Салиняк, където да ги видят всички наематели и работници с техните семейства, след като знаеше какво ще приказват? Също така знаеше, че ще бъдат прави. Не можеше да понесе подобно унижение.

Налага се да изтърпя, помисли си Терез и погледна елегантния хол, в който бе прекарала толкова много дълги зимни дни. Вдигна поглед към стените, на които бяха окачени семейни портрети в златни рамки и безценни белгийски гоблени, заобиколени от всички страни с наследствени вещи, антики и какви ли не предмети на изкуството, и сърцето ѝ се сви, макар да бе заобиколена от истинска прелест. Коледната елха в ъгъла бе богато украсена от Елиз и от момчетата с емайлирани пеперуди с какви ли не форми и цветове и гледката единствено задълбочи депресията ѝ.

Хваната съм в капан, помисли си тя. В капан съм, в капан, в капан, също като пеперуда в мрежа.

И мога да виня единствено себе си.

*

Детската стая в Света Мадлен беше под стрехите на къщата, в някогашните помещения за прислугата, от времето, когато имението е разчитало на персонал от двайсетима, дори повече.

Службата в полунощ беше приключила без баща ѝ и Елиз бе сгушена в леглото, твърде развълнувана, за да заспи. Обикновено Дидие и Алекс си бяха в техните стаи. Единствено Елиз бе още малка и затова спеше в детската. Традицията в Света Мадлен бе на Бъдни вечер децата да спят в старите си легла и да отворят заедно чорапите с подаръци на следващата сутрин. Затова тази вечер братята на Елиз похъркваха близо до нея.

Откъм стълбите се чу проскърцване. Отначало прозвуча тихо, след това стана по-силно, по-ритмично, познато. Изпълнена с възторг, Елиз седна в леглото. Щеше да познае навсякъде тези тежки стъпки.

– Татко!

Луи Салиняк запали лампата с ресни до вратата и детската стая с греди на тавана се окъпа в дискретна оранжева светлина.

– Честита Коледа, princesse5. – Седна в края на леглото на Елиз, наведе се и обсипа единствената си дъщеря с целувки, докато чакаше синовете си да се разбудят.

– О, татко, знаех си, че ще дойдеш – въздъхна момиченцето.

– Знаела си, че ще дойда ли? Разбира се, че ще дойда. Къде другаде мога да бъда на Коледа, освен в Света Мадлен?

Седнала в люлеещ се стол в ъгъл на стаята, коленете ѝ завити с одеяло, Бролио прочисти гърло, за да покаже, че е тук.

– Бролио! – Луи разпери широко и гостоприемно ръце. – Joyeux Noȅl6.

Старата жена го стрелна с поглед, който той разбра безпогрешно. Бролио бе работила и като негова бавачка, когато бе малко момче, и търпимостта ѝ към най-ужасните прояви на Луи не бе станала по-голяма с напредването на възрастта.

– Извинявай, че те събудих – измънка извинително той.

– Хм – отвърна Бролио. И двамата знаеха, че прекъсването на съня на бавачката е последното, за което Луи трябва да съжалява тази вечер.

– Късно е – отбеляза кратко тя. – Децата трябва да се наспят.

– Обещавам да не оставам дълго – настоя той. Обърна се отново към Елиз: – Питах се дали, след като съм вече тук, някой не иска приказка?

– Аз! Аз! Аз! – изписка Елиз, вече напълно будна, с ангелско лице в бялата нощница от муселин. – Искам приказката за пеперудата!

– Приказката за пеперудата ли? – Луи потри театрално брадичка и се престори, че изглежда объркан.

– Хм. Питам се коя точно.

– Знаеш, татко! Легендата. Нашата легенда.

– Просто разказвай, татко – обади се вече будният Алекс и изви очи. Макар и тайно, той беше щастлив, че баща им се е върнал у дома, но не искаше да му прости веднага и напълно като Елиз. – Никой от нас няма да заспи, докато не ни я разкажеш.

– Просто да разказвам ли? – избумтя гласът на Луи, донякъде на шега. – Така ли се говори за легендата на прадедите ни?

– Всички искаме да я чуем, татко – намеси се Дидие, както винаги миролюбиво. От всички деца, той най-малко се радваше да види Луи. Само че не можеше да откаже тази радост на Елиз.

– В такъв случай... – започна Луи и потри ръце, а след това започна познатия разказ за прегрешилия млад мъж и мъдрия стар абат и вълшебните пеперуди със златни крилца. Той умееше увлекателно да разказва приказки, с топлота, и следеше внимателно реакциите на публиката си. Винаги бе готов да заплете действието така, че да е сигурен, че децата ще останат доволни.

Когато стигна до момента, в който жълтият облак се спуска от небесата и монасите издълбават пеперуди по каменните стени на шатото, трите деца бяха като омагьосани.

– Ти сети ли се днес да докоснеш пеперудите? – попита Луи Елиз, след като приключи с разказа. – Знаеш, че ако ги потриеш с пръсти на Бъдни вечер, тогава магията им е в стихията си.

– Да, татко – кимна Елиз и го погледна с обожание. – Сетих се.

– Ами вие, момчета?

Дидие и Алекс бяха в нощните си ризи, а дългите им крайници бяха свити в неудобна поза на дървените легла, в които бяха спали като малки.

– Татко – изпъшка Алекс. – Аз съм на единайсет.

– Е, и? – сви рамене Луи, развеселен от смущението на по-малкия си син. – Ами ти, Дидие? Твърде голям ли си за магията на пеперудите?

– Не, татко – измънка с неудобство Дидие. – Не, разбира се.

Тази вечер Луи изглеждаше благоразположен, само че Дидие се беше научил по трудния начин, че дори най-незначителната дума може да подкладе гнева на баща му. Да признае, че е забравил да отдаде почит към суеверието на Салиняк, нямаше да бъде разумно.

– Пеперудите вършат магията си единствено, ако си от фамилията на Салиняк, нали така, татко? – попита Елиз и се прозя шумно. – Това е нашата магия, нали? На никой друг?

– Най-истинската магия е за нас, Елиз. Нека го кажем по този начин.

Луи се наведе и зави дъщеря си, целуна я нежно по косата.

– Ние сме големи късметлии.

Най-големите, помисли си Елиз и размърда доволно пръстите на краката си под одеялата. Колко прекрасно, че баща ѝ се беше прибрал! Тя обичаше миризмата му, когато приближаваше лице към нейното, на пури и афтършейв с аромат на пачули и още нещо, което не можеше да назове, но то винаги я караше да се чувства в безопасност и обичана. Тя обичаше топлите му, гладки ръце, толкова различни от студените на мама, и драскането на наболата по бузите му брада, когато я докоснеше.

– Така – обади се строго Бролио. – Време е за сън.

Елиз наблюдаваше как баща ѝ отива до леглата на братята ѝ, завива и тях и ги целува също както когато бяха малки. Беше много мил с Дидие, престори се, че не забелязва как свирят гърдите му, разроши косата му също като нейната и на Алекс. Почти всичко тази вечер беше съвършено, реши Елиз. Съвършено, съвършено, съвършено. И детската стая, и къщата, и пеперудите. А сега татко ѝ се беше върнал от Париж, тъкмо навреме за Коледа.

В края на краищата, на него можеше да се разчита. Също и на магията на Света Мадлен, при това винаги.

След като Луи излезе, детската стая отново потъна в мрак. Бролио отиде в стаята си и скоро всичко утихна. Чуваше се само звукът от дишането на спящия Дидие, плитко, накъсано, след последната инфекция на гърдите.

– Алекс? – прошепна Елиз в мрака. – Буден ли си?

– Ммм – отвърна сънено той. Подпря се на лакът и се вгледа към нея през мрака. – Вълнуваш ли се?

– Много! – възкликна тя. – Мислиш ли, че татко ни е донесъл големи подаръци от Париж? Също като миналия път.

– Предполагам – каза Алекс и се опита да потисне безпокойството, което се надигна от стомаха и премина в гърдите. Той също обичаше баща им и беше щастлив, че Луи се е прибрал за Коледа, без съмнение натоварен със скъпи, красиво опаковани пакети, както се надяваше Елиз. През миналата година Алекс беше започнал да се страхува, че проявите на Луи на неочаквана „щедрост“ може да означават неща, различни от любовта към децата му. Неща, които издаваха нещастие. Сложни неща, характерни за възрастните, така предполагаше Алекс, но предпочиташе да не се задълбочава. Да опази последните остатъци от детството се оказваше трудна работа. Едно от нещата, които Алекс най-много обичаше у Елиз, бе съвършената ѝ невинност.

– Мислиш ли, че ще заспиш по-лесно в моето легло? – попита я той.

– О, Алекс, наистина ли? Може ли?

– Само ако обещаеш веднага да заспиш.

– Обещавам.

Алекс отметна одеялата и потупа чаршафа до себе си. Елиз скочи от леглото си и се мушна при него. Вълнуваше се, също като малко кутре. Ако имаше опашка, сигурно щеше да я размахва, помисли си с обич Алекс.

– Честита Коледа, Алекс – въздъхна сънено Елиз.

– Честита Коледа, Елиз.

– И не се тревожи, че си забравил пеперудите – прозя се тя. – Аз ги докоснах три пъти, и за теб, и за Дидс. Така магията на Света Мадлен ще действа и за трима ни. Ще видиш.

Терез Салиняк се почувства напрегната, когато усети, че съпругът ѝ отмята тежките брокатени завивки и се отпуска в леглото до нея. В колосана ленена нощница, яката закопчана до брадичката, дългата ѝ коса прибрана на стегнат кок, Терез приличаше повече на монахиня или дори на изображение на светица от алабастър, отколкото на жена от плът и кръв в разцвета на силите си. А тя бе красива жена, с високи скули, слаба фигура и впечатляващи бадемови очи с дълги, тъмни мигли.

Друг път Луи би се оплакал от нощницата или поне щеше да подхвърли саркастична забележка, но дори той не би посмял да разгневи Терез тази вечер. Не и след последното си безчестие, след като бе чакал до Бъдни вечер, за да пропълзи обратно в Бургундия в малките часове на нощта.

Не бива да се оставям на гнева, каза си твърдо Терез. Не само че не беше християнско – все пак бракът беше свято обвързване, а нашият Отец искаше чедата му да прощават – ами да изгуби самообладание заради нещо толкова тривиално и евтино като любовна връзка бе под достойнството ѝ, да не говорим, че бе дълбоко буржоазно. Ако имаше нещо, от което Терез Салиняк се страхуваше повече отколкото от вечното проклятие, то бе да я сбъркат за представителка на средната класа.

Истина бе, че се е омъжила за неравностоен партньор и можеше да вини единствено себе си. Салиняк бяха известно семейство от Бургундия, което произвеждаше едни от най-хубавите вина в целия район Йон. На юг и изток от Париж, на юг и запад от Об, Йон се славеше с производството на бяло пино – бургундското бяло. Шато Света Мадлен се беше отличавало в продължение на векове, беше създавало векове наред червено бургундско и наситени червени вина, които се бяха превърнали в синоним на името Салиняк.

Семейството на Луи все още правеше вино. Истината бе, че продължаваха да работят, за да преживяват, но бяха далече от славното родословно дърво и произход на семейството на Терез, аристократите Сенар. Терез обаче направи своя избор и се омъжи за Луи по любов, или поне така вярваше навремето, присъедини значителното си богатство към неговото преди покорно да се премести в Света Мадлен и да му роди три деца.

Прекрасни деца, напомни си тя. Трябва да съм наистина благодарна. Терез може и да не притежаваше топлотата и лекия характер на Луи, но обичаше Дидие, Алекс и Елиз не по-малко от него. През годините беше обикнала и Света Мадлен. Не само шатото, което стана неин дом, с романтичното минало и история: непреходната красота на средновековните монашески арки, причудливата магия на пеперудите, изрисувани с много обич по дебелите каменни стени. Беше обикнала и лозята – впечатляващи прави редове тъмнозелено пино ноар, които се спускаха от върха на хълма, на който бе кацнало шатото, също като войници на велика армия, чак до дъното на долината.

Когато Луи беше трезвен, Терез го намираше за очарователен, духовит и красив, макар и малко суетен. Той можеше да бъде и щедър, когато бе в добро настроение. Не беше примерен съпруг, но пък беше добър: мъжът, в когото Терез се беше влюбила. Започнеше ли да пие обаче, се появяваше един различен Луи Салиняк. Тогава задълженията, честта, приличието и задръжките не означаваха нищо. Когато този Луи изпиташе някакво желание, независимо дали ставаше въпрос за кон за надбягвания, високи залози в игра на покер или парижка лека жена, той първо го задоволяваше и едва след това се заемаше с последствията. Или пък просто не им обръщаше внимание. Както се случеше.

– Терез? Спиш ли? – Луи посегна предпазливо и постави топла ръка върху стегнатото рамо на съпругата си.

– Не, Луи. Не спя.

Гласът на Терез беше спокоен, също като тихите води на студено езеро. Сърцето на Луи се сви. Не можеше ли поне веднъж да избухне срещу него, да се обърне, да му удари шамар или да изкрещи, да изгуби самообладание, да го обвини в очите, че е женкар и страхливец. Да направи каквото и да е, за да намали собственото му чувство за вина, да изтъкне недостатъците му. Да направи каквото и да е, за да му даде надежда, че независимо от прегрешенията все още го обича. Съпругата му притежаваше целия самоконтрол, който Луи бе неспособен да прояви. С мълчаливото си превъзходство, тя го унищожаваше.

– Извинявай, Терез – измънка сломено той. – Нямах намерение да остана толкова дълго. Просто... поувлякох се.

– Наистина ли? С какво се поувлече? – попита остро тя. – С пазаруване ли? Не се съмнявам, че утре, когато се събудят, децата ще открият планина от подаръци.

Луис се намръщи. Наистина беше прекалил с подаръците, не само за децата, но и за Терез, беше дал огромна сума за изящна брошка златна пеперуда с рубини при известен бижутер в Сен Жермен. Едва сега осъзна, че беше допуснал грешка. Безразборно нахвърляните кутии с панделки, които бе оставил под елхата като опит за примирие, единствено щяха да подкладат огъня у съпругата му, когато ги видеше на сутринта.

– Изслушай ме, Терез...

Само че Терез не беше в настроение да го слуша.

– Защото, разбира се, децата ни имат нужда точно от това – продължи тя. – Още материални неща. Много по-добре, отколкото баща им да им даде добър пример. Ти ги разглезваш, Луи.

Тя го погледна с онова сдържано, жално изражение, което той ненавиждаше. Целта ѝ беше да провокира и се получи.

– Коледа е, Терез – сопна се Луи. – Те са деца. Може и да нося вина за много неща...

– Да, може би – изсмя се тя.

– Само че проклет да бъда, ако тръгна да се извинявам, че съм купил подаръци за собствените си деца и собствената си съпруга. Това е смисълът на Коледа.

– Нима? – отвърна Терез, без да се трогне от избухването му. – А пък аз си мислех, че става въпрос за раждането на Христос.

Възцари се мрачно мълчание. За изненада на Луи, Терез го наруши първа.

– Разбрах, че си се отбил в детската стая. Как беше Дидие?

Тази неочаквана смяна на темата обърка Луи.

– Добре. Защо питаш?

– Заради дишането му, разбира се – отвърна Терез. – Все още се възстановява след тежка инфекция в гърдите. Беше много болен през изминалите три седмици.

Обвинението увисна между тях, неизказано, въпреки това оглушително, сякаш казваше: нещо, което щеше да знаеш, ако беше тук, вместо да се занимаваш с курвите на „Пигал“.

– Стори ми се добре – отвърна гузно Луи. Надяваше се Терез да преувеличава. Тя открай време бдеше като орлица над най-големия им син, което бе част от проблема, поне според него. Терез отказваше да приеме, че при Дидие има проблем, настояваше, че той просто е „чувствителен“, че „натискът“, който Луи упражняваше, само влошаваше положението.

– Ще го проверя на сутринта – заяви Терез и се обърна, за да покаже, че разговорът е приключил. – Лека нощ, Луи.

– Лека нощ, Терез.

Луи чу как гласът му отекна в аркообразните стени на спалнята и усети как го връхлита ужасна самота. Колкото и да беше глупаво и срамно, в очите му се събраха сълзи, но той запримигва, за да ги прогони. Възрастните мъже не плачеха.

Терез беше гневна, защото той ѝ беше изневерил, защото бе отсъствал твърде дълго. Имаше право да му се сърди. Той обаче се надяваше, че тя скоро ще му прости. Та нали всички мъже изневеряваха. Поне всички французи. Обеща си да не близва бренди, отново да се заеме с работата в лозята и да запълни бездната помежду им. Всичко щеше да се нареди.

След като прибра успешно съвестта си в кутийка, Луи Салиняк затвори очи и веднага потъна в дълбок сън без сънища.

2.

Лятото на 1924 година беше едно от най-горещите, които хората в Бургундия помнеха. Докато производителите на вино се оплакваха, че гроздето е презряло и реколтата е „небалансирана“, децата се наслаждаваха като шляпаха из реките и си играеха в дългата трева, строяха къщички по дърветата и се радваха на знойното слънце.

Децата на семейство Салиняк не бяха изключение. Елиз се потопи във всичко, което Света Мадлен предлагаше през лятото: гледки, звуци, миризми и усещания в тайното ѝ кралство. В цялата къща вратите и прозорците бяха непрекъснато отворени, позволяваха на тихия ветрец да преминава през просторните стаи в шатото и да разнася аромата на градина. А този аромат бе незабравим! Ухаеше на гардения, на фрезии и на диворастящи орлови нокти, избуяли близо до къщата. Усещаше се дъх на лавандула и сладка роза от голямата градина малко по-надолу по хълма. А пък отвъд, от бреговете на потока, който минаваше в дъното на долината, се усещаше острият аромат на белите цветчета на див чесън. Всички тези миризми се съревноваваха с вкусното ухание, което се носеше от кухнята на Света Мадлен, където две готвачки прекарваха дългите, горещи дни, за да създадат изкушения за семейството и гостите им. Тежкият наситен аромат на печено агнешко, на лук и чесън бе заменен с по-леки, но също толкова възбуждащи апетита летни миризми: бъз и лимон, поширана бяла риба, домашно отглеждани слънчеви домати, какви ли не подправки – от естрагон до кориандър, от босилек до копър.

Лятото в Света Мадлен бе пиршество за сетивата. От каменните подове, изгладени от вековете, приятно хладни под голите стъпала на Елиз, до топлата трева на голямата поляна, мека като пухено легло, когато се отпускаш назад, за да наблюдаваш пеперудите и пчелите, които танцуват на фона на ярко синьото небе, цялото имение бе сякаш излязло от страниците на вълшебна приказка.

В същото време това лято бе много далече от вълшебна приказка за Елиз. По-скоро приличаше на кошмар. Вината бе на братовчедите на Елиз от семейство Сенар.

Сенар. Дори името я дразнеше, приличаше на нещо ужасно, заседнало в гърлото ѝ. Далечните братовчеди на майка ѝ, Роже и Камил Сенар, и техните момчета, Тиери и Лоран, бяха оставали и преди в Света Мадлен, въпреки че Елиз не ги помнеше.

Пристигнаха преди три седмици, в един още по-горещ ден от днешния. Елиз с радост беше открила рядко срещана пеперуда сред лавандулата – Лястовича опашка, и я следваше надолу през хълмистите градини с мрежата си, когато неочаквано се блъсна, както бе навела глава, в кльощави крака. Докато се опомни, за да вдигне поглед и да разбере, че краката принадлежат на много високо и много бледо момче, което не бе виждала никога досега, пеперудата избяга.

– Изгубих я! – вбеси се тя, дръпна мрежата настрани и погледна гневно момчето.

– Какво изгуби?

– Моята Лястовича опашка – сопна се Елиз. – Тъкмо щях да я хвана, когато ти ме спъна.

– И как точно съм те спънал? – попита развеселено момчето. – Просто си стоях и си гледах собствената работа, а ти се бутна в мен. Между другото, аз съм Лоран.

– Тази пеперуда щеше да ми донесе късмет, а ти го съсипа – кипеше Елиз, тъй като не беше в настроение за запознанство. За нейно раздразнение, момчето избухна в смях.

– Ако искаш повече късмет, тогава гледай къде вървиш!

След това неблагоприятно начало посещенията на семейство Сенар станаха още по-дразнещи. Роже и Камил бяха приятни възрастни, както и по-големият им син Тиери, който на осемнайсет Елиз смяташе за истински мъж. Затова пък четиринайсетгодишният Лоран Сенар беше истински досадник, който се правеше на светска личност, на зрял мъж и бе успял напълно да заслепи и двамата братя на Елиз, най-вече Алекс, когото успя да „открадне“, за ужас на Елиз.

Ненавиждам го, помисли си тя, докато гледаше през телената ограда около тенис корта също като затворник зад решетката на килията си. Тя видя как Дидие пропусна топката за пореден път, а дългите кльощави ръце на Лоран се мятаха като клони на вятъра, докато скачаше по корта. Ненавиждам го и се надявам да падне в някой кладенец и да се удави.

Тенис турнирът беше по идея на баща ѝ.

В Света Мадлен имаше стар корт, обрасъл с трева, в дъното на градината, близо до портите на шатото. Градинарят Жак трябваше да коси тревата, след това да изравни терена с каменен валяк, който Арно Берже беше изкарал от задната част на стар хамбар във винарната. Понякога Алекс и Елиз помагаха да се опъне мрежата и боядисваха бели линии по краищата на корта, въпреки че рядко играеха. Това лято Луи беше решил, че е крайно време да използват корта, и посещението на семейство Сенар беше чудесно извинение.

Четирите момчета щяха да играят по двойки, а Елиз да събира топките. Отначало тя се зарадва, още повече, че можеше да си облече новата бяла тенис рокля с бухнала пола, без да ѝ се налага да играе на досадната игра. Само че пък трябваше да се пъха в храстите след топките, да тича през лехите, дори през места с коприва, където горкичкият Дидие беше запратил топката, тъй като мачът го беше изтощил напълно. Освен това Алекс не спря да се смее и да си разменя шегички с Лоран, когото очевидно боготвореше, и напълно пренебрегваше Елиз, така че нещастието и негодуванието ѝ станаха нетърпими.

– Гейм! – Провикна се весело Роже Сенар, самоназначилият се съдия, от мястото си, когато големият му син изпълни поредния съвършен сервис. – Тиери и Дидие водят с два на един гейма във втория сет и един сет в любовта.

Елиз седеше нацупено на сянка, докато момчетата си почиваха, за да пият вода. Беше безобразно горещо. Дори Алекс, който беше доста атлетичен, сега беше облян в пот и дишаше като куче. Лоран бе в подобно състояние. Горкичкият Дидие изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да припадне, беше зачервен като един от доматите на майка им от оранжерията. Гърдите му се повдигаха и спускаха също като духало за камина, когато се тръшна отстрани на корта. Единствено Тиери Сенар изглеждаше спокоен, отиде бавно до бутилката си с вода и кърпата, очевидно без да има никакви грижи на този свят. Всички знаеха, че Тиери е специален: беше великолепен в учението, притежаваше класическа красота, беше невероятен в спорта и се говореше, че е един от най-добрите стрелци в цяла Франция. Бащата на Елиз не спираше да повтаря колко е невероятен.

– Дидие добре ли е? – попита Камил, графиня Сенар, и се приведе дискретно към Терез. Двете жени бяха близки приятелки още от момичета, още преди Камил да се омъжи за Роже, който бе трети братовчед на Терез. – Струва ми се доста задъхан.

Горната част на тялото на Терез се напрегна, тя впи поглед в най-големия си син. Горкичкият Дидс! Той наистина полагаше огромни усилия и майката-лъвица у Терез копнееше да изтича на корта и да го изтегли оттам. Да полежи малко в хладна, тъмна стая, бе единственото желание на горкото момче в този следобед. Тя обаче знаеше, че ако го направи, ще предизвика скандал с Луи, от което Дидие най-много се страхуваше. Луи открай време не търпеше чувствителността на най-големия им син – или „слабост“, както той я възприемаше – и не криеше, че предпочита Алекс пред Дидие.

– Че той дори не може да ходи на лов – оплака се преди няколко години Луи, когато на Бъдни вечер Дидие припадна след пристъп на астма, цялото му лице подпухна, очите му се зачервиха, потекоха му сълзи – „силна“ алергична реакция към коне, както доктор Вилар обясни по-късно. – Каква полза има от син, който не може да ловува?

Терез се питаше дали донякъде гневът на съпруга ѝ не е предизвикан от ревност. Дидие беше първородният им син и тя го обичаше наистина много още от самото начало и може би Луи се чувстваше пренебрегнат? Каквато и да беше причината, неудовлетворението на Луи не само от физическите ограничения на Дидие, но също така и от интересите и личността му, сякаш се задълбочаваше, докато момчето растеше и не успяваше по магически начин да се превърне в мъжествен, атлетичен, деен син, какъвто баща му предпочиташе.

От време на време Луи полагаше усилия да бъде по-мил с Дидс. Миналата Коледа, спомни си Терез, той наистина се постара и за кратко тя тайно се надяваше в отношенията между баща и син да настъпи обрат. Това беше едно от нещата, които ѝ помагаха да прости на Луи за последната скандална афера с противната танцьорка от Фоли Берже. През пролетта обаче всичко се разпадна. Погълнат от работата – пролетта означаваше засаждане на лози, следене на пъпки и цъфтеж и винаги беше много натоварено време в Света Мадлен – Луи се прибираше у дома от лозята уморен, раздразнителен и както обикновено, Дидие ставаше обект на лошото му настроение. Всичко това нараняваше много Терез, но тя не знаеше как да оправи нещата.

– Мисля, че Дидие е добре – каза тя колебливо на Камил. – Трябва само малко да си почине и да пийне нещо. Не е спортист като твоите момчета.

– О, те двамата са много различни – отвърна мило Камил и отпусна ръка върху пръстите на приятелката си, за да я успокои. – Лоран не е нито спортист, нито напорист като Тиери. Алекс отбелязва точките за техния отбор, не си ли забелязала?

Година по-голяма от Терез и много по-семпла във физическо отношение, с квадратна глава, сплескан нос и остра, щръкнала коса, която нямаше начин да бъде укротена, затова тя я носеше опъната назад, което никак не ѝ отиваше, Камил Сенар беше мила жена и добра приятелка. Както всички, и тя остана изненадана, когато Терез реши да се омъжи за красивия, очарователен Луи Салиняк, вместо за някой тих аристократ интелектуалец, както всички очакваха. Не че Камил не харесваше Луи. Той можеше да е много забавен, когато не пиеше. Бе наистина жалко, че толкова малко неща ги свързваха двамата с Терез и че той беше толкова строг с голямото си момче.

Камил погледна към него, когато мачът започна отново, и забеляза, че Луи отново е напълнил чашата си с розе и изглеждаше мрачен и замислен, което не вещаеше нищо добро.

Съпругът на Камил, Роже, беше станал баща на двама забележително красиви синове, но бе нисък и закръглен, с румени бузи и коса, започнала да оредява още през двайсетте. Той съвсем не беше красавец като Луи Салиняк. Затова пък беше мил, не притежаваше дори капчица от снобизма на братовчедка си Терез, макар да беше наследил едно от най-големите имения в цяла Бургундия, великолепното шато Брансион. Той също беше забавен, внимателен и на него можеше да се разчита. Камил не се съмняваше, че тя е тази, която бе сключила по-добър брак.

Елиз наблюдаваше с присвити очи как Лоран Сенар се готви за сервис и му пожела да сгреши. Какво чак толкова неустоимо намираше у него Алекс?

След случката с пеперудата Елиз разполагаше с предостатъчно време, за да мисли обективно над проклятието си. Тъмнокос, висок и кльощав, с дълъг нос, който му отиваше, Лоран се струваше на Елиз нито красив, нито грозен, за разлика от по-големия си брат Тиери, за когото дори Елиз трябваше да признае, че е доста красив и вероятно момичетата припадаха по него. Не че Елиз даваше и пет пари за начина, по който изглеждаха двете момчета на семейство Сенар. Важна бе тайнствената магия, с която Лоран беше оплел Алекс. Нейният Алекс. В това нямаше никакъв смисъл, това беше най-дразнещото. Лоран не беше забавен като Алекс, изглеждаше сериозен и отегчителен, вечно се месеше в разговорите на възрастните за неща като политика, а Елиз знаеше със сигурност, че за Алекс това е много досадна тема. Защо тогава той най-неочаквано започна да се преструва, че му е интересно, че иска да знае, само и само да достави удоволствие на тъмнокосия дългуч натрапник.

Лоран хвърли топката във въздуха и замахна напред, дългата му ръка описа арка, ракетата тласна топката под правилен ъгъл, тя полетя ниско и бързо над мрежата. Сервисът съвсем не беше лош, помисли си с негодувание Елиз.

Дидие, много съсредоточен, се олюля назад и замахна, за да удари. Само че топката попадна в дървената рамка на ракетата и скоростта я запрати извън корта за пореден път, сега към градината на кухнята.

– Петнайсет! – провикна се Роже Сенар весело, когато Елиз хукна след топката.

Само че Луи не издържаше повече. Той се устреми към корта, стиснал чаша вино в едната ръка, свил ожесточено другата в юмрук, и му се разкрещя.

– Какво ти става? – избухна той. – И Елиз щеше да изпълни този удар.

Елиз бе твърде далече, за да чуе какво точно каза, но долови повишения глас на баща си и когато се обърна, видя как се е надвесил над свилия се Дидие. За момент гневът ѝ към Лоран бе напълно забравен, заменен от познатото, неприятно присвиване в стомаха. Тя обичаше баща си, но обичаше и Дидс и ѝ се прииска баща ѝ да не е толкова строг с него.

На корта се възцари неловко мълчание, после неспирните излияния на Луи продължиха.

– Ти имаш ли представа колко е унизително да стоя тук и да гледам как оставяш Тиери да те размазва, гейм след гейм, точка след точка? – кипеше той. – Дори не се стараеш.

– Старая се, татко – заекна Дидие и положи огромно усилие да остане спокоен пред избликналата ярост на Луи, зачервеното му лице, заплашителните жестове и крясъците. Беше толкова близо, че малки капки слюнка полепваха по лицето на момчето след всяка изречена с неприкрита злоба дума.

Елиз се върна с топката и забеляза, че ръцете на брат ѝ треперят.

– Ти си напълно безполезен! Ти си най-обикновено магаре – заваляше думите Луи. В яростта си изгуби равновесие и разплиска вино по ризата си. – Виж сега какво ме накара да направя.

– Недей така, Луи – обади се Роже и слезе от стола си на съдия, за да се намеси, докато останалите три момчета пристъпваха смутено и не знаеха какво да правят. – Това е просто игра. А Лоран има много силен сервис.

Луи измърмори, че нямало значение какъв бил сервисът на Лоран, защото Дидие пак щял да замахне като малко момиченце, после напусна корта разярен и се заизкачва с неуверена стъпка нагоре по хълма към къщата. Елиз остана загледана след него, сърцето ѝ се свиваше и заради Дидс, и заради баща ѝ, и заради всички. Майка ѝ беше пребледняла като призрак, седнала с Камил Сенар отстрани на корта.

Защо се случваха подобни неща? Не можеше ли тъпият Лоран да подаде по-лесен сервис на Дидие?

Мачът бе подновен и макар че всички се чувстваха по-спокойни без гневното присъствие на Луи, бе ясно, че забавлението вече бе изчезнало също като спукан балон. Иронията бе, че накрая Тиери и Дидие победиха, но единствено защото Тиери можеше да надиграе и тримата дори с една ръка, вързана зад гърба. След това Алекс и Тиери помогнаха да пренесат шезлонгите, чиниите и чашите до лятната къща, докато Елиз обикаляше корта и събираше останалите топки. Лоран се приближи до нещастния Дидие, който се опитваше да прибере ракетата в платнената чанта и да си поеме дъх.

– Справи се много добре – чу Елиз гласа на Лоран.

Дидие се усмихна.

– Благодаря. И двамата знаем, че играх ужасно.

– Не говоря за тениса – продължи Лоран с настойчивост, каквато Елиз не бе чувала досега. – На кого му пука за тениса! Говоря за начина, по който се справи с баща си.

Очите на Дидие се напълниха със сълзи.

– Беше толкова унизително. Толкова се засрамих – чу признанието му Елиз. Тя видя как Лоран прегръща брат ѝ през раменете и ги стиска.

– Няма причина – опита се да му вдъхне увереност той. – Говоря напълно сериозно, Дидие. Беше смел, устоя на своето.

– Наистина ли мислиш така? – попита с надежда Дидие.

– Абсолютно – потвърди Лоран. – Единственият, който трябва да се чувства засрамен, е чичо Луи.

След това отиде да помогне на останалите да почистят. Елиз обаче забеляза какъв ефект имаше милото отношение на братовчед ѝ върху брат ѝ и запомни този жест.

Тя, разбира се, все още го мразеше. Мразеше го, задето е монополизирал Алекс, задето съсипа лятото ѝ. Само че една малка, изпълнена с негодувание част от нея трябваше да признае, че далечният ѝ братовчед Лоран май не беше чак толкова лош.

През последния ден от гостуването на семейство Сенар Елиз беше в лозето и наблюдаваше работата на мъжете. По това време на годината и винарната, и лозята приличаха на кошер, докато правеха последните приготовления преди важното прибиране на реколтата през септември. Както обикновено, Луи беше наел сезонни работници, за да помогнат с непосилната задача по кастренето на лозята до височината на деветдесетсантиметровата решетка. Много от винарните в Бургундия бяха модернизирани и използваха трактори за кастренето и беряха единствено късните чепки грозде на ръка, докато в Света Мадлен всичко се вършеше по стария начин от мъже, загорели на слънцето, здраво стъпили на земята също като лозята. В огромно имение като това на семейство Салиняк, това бе неописуемо усилие, което Елиз наблюдаваше като омагьосана всяко лято.

Арно Берже, лозарят на Луи и един от най-дългогодишните и опитни работници, гледаше с обич момиченцето, докато прокарваше възлестите си ръце по всеки корен и обмисляше кои листа да бъдат отрязани. Виното, което произвеждаха – Света Мадлен гран крю – беше живата кръв не само на семейство Салиняк, но и на цялата общност. Всяка къща в селото, всяко семейство зависеше от успеха на винарната. Дори учителката и свещеникът разчитаха на добрата реколта и сигурната доставка на първокласно бургундско. Това беше отговорност, която Арно приемаше много сериозно и знаеше, че господарят Луи се отнася по същия начин – макар ентусиазмът му към семейния бизнес да не бе толкова постоянен, колкото се искаше на някои.

Когато беше в добро разположение на духа, Луи можеше да е новатор, визионер и да вдъхновява околните, а страстта му към семейните вина и познанията му за лозарството бяха задълбочени. Когато обаче не бе в настроение, най-вече когато се оставеше на демоните, които го караха да пие, той се превръщаше в противен насилник, дори по-зле. Според Арно, не се вслушваше в чужди съвети и прекарваше твърде много време в Париж, инвестираше в какъв ли не бизнес и начинания, които изобщо не разбираше. За да произведе първокачествено гран крю бургундско, поне според Арно, човек трябваше да живее и диша с мисълта за лозята. Съвременните технологии може и да бяха чудесни и имаха своето място във винарните на двайсети век, но нямаше начин да бъде подменена близката връзка между човека и виното, това божествено преплитане на корените, както физическо, така и духовно, което бе в сърцето на Света Мадлен още от времето, когато монасите са се заселили тук преди векове.

Арно погледна отново Елиз, докато вървеше между лозята. Обичаше всички деца на семейство Салиняк, но Елиз беше любимката му, с бебешки кръглите бузки, очертани от две сплетени плитки, и игриви очи с цвят на виолетки. От една страна, беше тъжно, че когато порасне, няма да поеме винарната, тъй като проявяваше забележителен интерес към семейния бизнес. Тя прекарваше неизброими часове във винарната, жадно попиваше магията, тайните и алхимията, нужни за производството на бургундско червено от световна класа. Само че управлението на Света Мадлен щеше да бъде предадено в ръцете на братята ѝ. Най-вероятно на Александър, който също бе очарован от винарната, въпреки че Арно все си мислеше, че има надежда Дидие да открие собствената си страст към семейните вина.

Луи беше осигурил Елиз в завещанието си. Само че нейната съдба беше да сключи брак, да роди деца и да се занимава с домакинството. Надяваше се да е в някое друго голямо френско имение, но със сигурност нямаше да е тук.

Арно беше забелязал, че това лято Елиз идваше в лозята все по-често и единствено парцаливата кукла Сандрин ѝ правеше компания.

– Не трябва ли да се връщаш, princesse? – попита той и дръпна самотен лист преди да се премести към следващата лоза. – Чаят е в пет и трийсет, нали? Сега е почти шест.

Елиз сви рамене и оправи меките крайници на куклата на седалката, която беше направила от дългата пола, плиснала над кръстосаните ѝ крака. На Арно му беше приятно, че тя няма нищо против да седи върху голата пръст и да го наблюдава как работи, докато си говорят часове наред. Като всяко момиче, тя обичаше красивите рокли, но растеше като мъжко момиче. В нея нямаше притворство, нито преструвки. Арно се надяваше да си остане такава.

– Днес в детската има чай само за мен – призна тя. – Момчетата ще останат долу, за да вечерят с възрастните, тъй като е последната вечер на семейство Сенар. – Тя изрече „Сенар“ с горчивина, сякаш бе сдъвкала неузряло грозде. – Така че няма значение дали ще се върна или не.

– Според мен има значение за Бролио – измърмори възрастният господин и огледа внимателно лозата между пръстите си. – След като си е направила труд да ти приготви сандвич и lait chaud7, няма да ѝ е приятно то да изстине.

Елиз сви нацупено рамене.

– Тя няма да има нищо против.

След тези думи настъпи мълчание и Арно изви очи, нещо, което се случваше рядко, и това накара момиченцето да се изкиска.

– Добре, де, ще има против. Наистина ли трябва да отида? Не може ли двете със Сандрин да останем при теб, Арно?

Възрастният мъж протегна ръце и отпусна мазолеста длан върху русата глава на Елиз.

– Толкова ли е зле в шатото? – пошегува се тихо той.

Елиз кимна.

– Защото те са тук.

– Братовчедите ти не си ли заминават утре? – попита Арно.

Тя кимна отново.

– Значи скоро всичко ще приключи.

– Също и лятото – отбеляза нещастно Елиз. – А аз го пропуснах.

– Недей така. Защо да си го пропуснала? – намръщи се Арно.

– Изобщо не се забавлявах с Алекс.

– Наистина ли? Изобщо ли?

Тя поклати глава.

Арно приклекна и влажните му очи срещнаха нейните.

– Слушай, princesse, знам, че напоследък момчетата те изоставяха от време на време.

– От време на време ли? – ококори се възмутено тя.

– Не бива да виниш Алекс, задето иска да си играе с момче на неговата възраст. Той вижда братовчедите ви не повече от веднъж в годината. А вие двамата сте непрекъснато заедно.

Елиз се нацупи и небезизвестният инат на семейство Салиняк заблестя в очите ѝ.

– Не виня Алекс. Виня него. Лоран. – Тя изрече името така, сякаш бе гнила слива. – Той дори не е интересен.

– Нима? – попита шеговито Арно. Уж не ѝ беше интересен, а говореше непрекъснато за най-младия в семейство Сенар.

– Така е – настоя тя. – Той не харесва нещата, които харесваме ние с Алекс: да си правим лагер или да се прехвърляме през реката, да ти помагаме в лозето. Обича само да говори. – Тя се намръщи презрително. – Дрън, дрън, дрън. Ала бала портокала. Той си въобразява, че е пораснал, а не е.

– Но пък е мило момче, нали? – напомни ѝ Арно. – Алекс ми каза, че е защитил Дидие, когато баща ви го е нападнал, при това не само веднъж. Истина ли е?

– Ами, да – призна с нежелание Елиз. – Само че мен не ме интересува, че бил мил.

Последните думи бяха изречени с ожесточение и не много убедително. Елиз сви малките си пръстчета в юмруче и ги заби гневно в напуканата, суха почва, без да е сигурна защо се чувства толкова ядосана.

– Така – усмихна се Арно. Най-много я харесваше, когато беше гневна. Отиваше на заядливата ѝ природа. – Утре вече няма да е тук. Край. Нали ще издържиш още една нощ, ma princesse? Всички добри винари трябва да проявяват търпение. А аз знам, че ти си добра производителка на вино.

Елиз се изправи ненадейно и прегърна Арно през кръста, притисна го силно. Не каза нищо. Нямаше нужда. Любовта и разбирането между тях не се нуждаеха от думи.

В този момент фигурата на възрастната бавачка на семейство Салиняк се появи на върха на хълма, където градината около шатото докосваше лозята. Тя стискаше решително baton de marche8.

– Опа. – Арно побутна Елиз. – Ето я и Бролио. Май е много сериозна.

Елиз скочи и перна най-едрите късчета пръст от полата си. На Бролио ѝ беше неприятно, когато тя се връщаше от лозята като va-nu-pied9, като някоя мъжкарана. Стиснала куклата в една ръка, Елиз протегна другата, прегърна Арно през врата и го целуна преди да затича по хълма към бавачката, докато редеше „извинявам се“ и „съвсем изгубих представа за времето“.

Арно я наблюдаваше замислено. Светът се променяше. Франция се променяше. И тази промяна съвсем не беше за добро. Старият класов ред и традиционният, селски начин на живот, с който бе расъл Арно, нямаше да се върнат. Голямата война се бе погрижила за това. Тук, в Бургундия, откъдето толкова много млади мъже бяха отишли на фронта, винарните бяха оставени в ръцете на жени, деца и старци като Арно. След като много от младите не се завърнаха, сякаш тъканта на онова старо, предвоенно общество беше разкъсана до неузнаваемост и нямаше как да се възстанови.

Елиз бе родена по време на войната, когато настъпиха необратими промени. Същевременно нейната невинност и свободен дух напомняха на Арно за по-ранни времена и за всичко, което беше прекрасно на света. Беше му тъжно да мисли, че и те ще си отидат някой ден. Надяваше се да не доживее тази промяна.