Изпитанието

1.

На сутринта след четиринайсетия му рожден ден през юли, Питър Полък трябваше да се заеме с обичайните си задължения в ранчото на родителите си във Фиштейл, Монтана. Градчето се намираше в област Стийлуотър, в подножието на планината Беъртут, на около час от Билингс. Близо до тях беше Гранит Пийк, най-високата планина в Монтана, три хиляди и деветстотин метра, и най-трудната за изкачване. Самото градче беше на хиляда триста и шейсет метра и имаше население от четиристотин седемдесет и осем човека. Питър беше израснал във Фиштейл и обичаше живота си там, с изключение на сутрешните си задължения.

Той беше хубаво момче, високо за възрастта си. Приличаше на баща си, Пит, с права руса коса и небесносини очи. Майка му, Ан, също беше руса, дребничка и с деликатни черти. Тя беше зашеметяващо добра ездачка. Беше печелила награди във всички местни конни състезания и родеа в тийнейджърските си години. Бяха на възрастта на Питър, когато Ан и Пит станаха гаджета в гимназията. После се записаха заедно да учат в университета в Монтана и се ожениха през юни, след като се дипломираха. А през юли на следващата година, когато двамата бяха на двайсет и три, се появи Питър. Ан беше единствено дете и искаше голямо семейство, но не можа да забременее отново. Посетиха специалист в Билингс, както и друг в Денвър, но без резултат. Лекарите бяха изненадани от факта, че тя въобще бе успяла да роди Питър. Някакъв проблем във фалопиевите тръби правеше забременяването почти невъзможно, затова двамата с Пит съсредоточиха цялата си любов и внимание върху Питър, благодарни за чудото, което им се беше случило с раждането на единственото им дете.

Дядото на Пит по бащина линия бе създал семейното ранчо Полък. Отглеждаха и продаваха най-хубавите коне в щата, а и ранчото бе най-голямото в района, добре познато и уважавано. Хора идваха чак от Тексас и от Кентъки, за да купят конете им. Чистокръвните им породи бяха легендарни. Бащата на Пит управляваше ранчото, когато дядо му почина, а като единствено дете, Пит го наследи от баща си, когато той загина при инцидент преди десет години. Пит Полък беше един от най-младите и преуспяващи собственици на ранчо в Монтана. Ан нямаше как да знае това, когато се влюби в него на четиринайсет години. Баща ѝ беше любимият ветеринар на всички местни хора и често взимаше Ан със себе си, когато се грижеше за конете в ранчото. На никой от семействата им дори не му бе хрумвало, че децата им ще се влюбят, а когато това стана, родителите им решиха, че любовта им няма да продължи дълго. Бяха хлапета, когато всичко започна, а сега, двайсет и три години по-късно, те бяха влюбени повече от когато и да било преди.

Ан работеше заедно с Пит в офиса и беше главен финансов директор. Беше завършила бизнес и икономика и я биваше страхотно във финансовите въпроси. А Пит знаеше абсолютно всичко за конете. Дядо му и баща му бяха отлични учители и той си беше научил уроците добре. Питър знаеше, че един ден предстои той самият да управлява ранчото. Сериозно и отговорно момче, той никога не създаваше неприятности на родителите си. Получаваше чудесни оценки в училище, но обичаше и да се забавлява. Планираше да поеме по пътя на родителите си и да учи в университета в Монтана. Майка му смяташе, че после трябваше да вземе магистърска степен по бизнес, за да научи всичко за управлението на голямо предприятие като тяхното. Светът се бе променил от дните на дядото на Пит. Сега беше важно да се знае всичко за икономиката, а не само за конете. Бизнесът им процъфтяваше. Питър още не мислеше за магистратура, въпреки че родителите му говореха за това повече отколкото му се искаше. Започваше училище в края на август и засега не желаеше да гледа по-нататък. Вълнуваше се от предстоящите си гимназиални преживявания.

Той имаше безгрижно детство в ранчото и яздеше някои от най-великолепните коне в страната. Беше участвал в първото си родео още на пет годинки, а родителите му се пръскаха от гордост докато го гледаха. Неприкритото им обожание понякога го притесняваше. За Питър, родителите му, които бяха луди по него, а и един по друг, бяха даденост. Той искаше само да язди, да се забавлява и да има колкото се може повече време за тримата си най-добри приятели.

Момчетата бяха израснали и прекарваха цялото си време заедно – караха колела, играеха, ходеха си на гости. Ан и Пит винаги с радост ги посрещаха в ранчото, бяха им направили специална стая с двуетажни легла, където можеха да спят, когато имаха възможност. Не искаха Питър да страда заради факта, че няма братя и сестри, а четирите момчета прекарваха всеки възможен момент заедно. Пит искаше Питър да научи всичко за работата в ранчото и не се колебаеше да му възлага тежки задачи, като онези, които самият той бе изпълнявал на неговата възраст. Момчето не се замисляше за успеха на ранчото, нито какво щеше да означава за него някой ден. Просто си живееха там и си вършеха работата. Приятелите му също не обръщаха внимание на това. Не ги вълнуваха хилядите декари, които семейство Полък притежаваше, нито мащаба на бизнеса им със скъпи коне.

Бил и Пати Браун притежаваха по-малко съседно ранчо. Бащата на Бил беше купил земята от бащата на Пит, когато Бил беше момче. Те отглеждаха не само коне, а и добитък и овце. Имаха преуспяваща мандра и, макар бизнесът им да беше по-скромен от този на семейство Полък, се справяха отлично. Двете семейства бяха близки приятели. Ан, Пит и Пати бяха ходили на училище заедно. А след като двете двойки се ожениха, се въодушевиха страхотно, когато разбраха, че очакват първите си деца да се появят по едно и също време. Ан и Пати често си бъбреха как бебетата им ще станат най-близки приятели някой ден или пък ще се оженят. Синовете им се родиха през три седмици, като Мат Браун се появи на бял свят преди Питър. Ан и Пит станаха кръстници на Мат. И желанието им се изпълни – двете момчета бяха най-близки приятели още преди да тръгнат на детска градина. Ан се зарадва за Бил и Пати, когато им се роди второ дете след осем години, макар да знаеше, че Питър никога нямаше да има брат или сестра. Но Пит и Ан се бяха примирили с това. Второто дете на семейство Браун също беше момче. Кръстиха го Бенджи. Сега той беше на шест години, обожаваше брат си и го следваше като сянка, което дразнеше Мат през повечето време. Той неохотно го взимаше със себе си, когато родителите му настояваха, но предпочиташе да избяга в ранчото на семейство Полък, за да се мотае с Питър, и ако бе възможно, оставяше Бенджи у дома.

Пати се записа в колеж за медицински сестри докато Ан и Пит учеха в университета, а Бил, който беше три години по-възрастен, вече работеше в ранчото. Той и Пати се ожениха година преди Ан и Пит. Бяха скъсали за известно време преди това и излизаха с други, но накрая се ожениха. Пати работи две години като сестра преди раждането на Мат, а после си остана у дома. Животът ѝ с Бил беше подсигурен. Семейството ѝ не разполагаше със средства като това на Бил, затова тя му бе благодарна за живота, който той бе осигурил за нея и двете им момчета. Тя беше обект на завист от страна на сестрите си, тъй като имаше съпруг, собственик на преуспяващо ранчо, и не ѝ се налагаше да работи. Съпрузите на сестрите ѝ бяха работници в чужди имоти някъде из щата, също както навремето беше баща ѝ. И двете сестри на Пати работеха, едната като учителка, а другата – секретарка. Пати беше късметлийката в семейството, омъжена за заможен мъж, собственик на ранчо.

Отношенията между Бил и Пати понякога бяха бурни, за разлика от романтичната връзка на Ан и Пит. Бил имаше избухлив характер, а Пати беше свирепа по природа, но въпреки разправиите им от време на време, двамата се смятаха за щастливо женени. Пати размишляваше понякога за трето дете и искаше момиченце, но перспективата да се озове с три момчета намаляваше привлекателността на идеята. А и беше прекалено заета с двамата си синове. Мат беше много по-пакостлив и готов за приключения от Питър, когато бяха по-малки, и Пати вечно преследваше Бенджи, за да е сигурна, че няма да пострада в обора или около биковете. Той искаше да прави всичко, което правеше брат му, а тя прекарваше голяма част от деня в издирването му и често му се караше, когато го намереше.

Двете семейства ходеха заедно на почивка всяка година. Едно от любимите им забавления беше да прекарват няколко дни на къмпинг и момчетата страхотно се забавляваха. Чувстваха се като част от едно по-голямо семейство. Питър и Мат обичаха да са заедно, като предпочитаха ранчото на Полък, защото Бенджи не беше там.

Амбициите на Мат бяха съвсем различни от тези на Питър Полък. Бъдещето на Питър бе предначертано като единствен наследник на ранчото, четвъртото поколение, което да управлява имота един ден. Питър обичаше мястото и работата там и наблюдаваше баща си внимателно, за да се учи от него.

Мат мечтаеше за живот в града. В училище го смятаха за компютърен вълшебник и той искаше някой ден да е част от света на високите технологии. Знаеше кои бяха всички големи играчи там и отчаяно копнееше да работи за един от тях, когато завършеше колежа. Искаше да отиде в „Станфорд“, ако можеше да задържи оценките си отлични, а после да остане в Калифорния и да работи в Силициевата долина. Това звучеше кошмарно за Питър, който обичаше планините и откритите пространства в Монтана и искаше да живее на мястото, където беше роден. Мат обаче нямаше търпение да завърши гимназията и да замине.

Бенджи беше луда глава и твърдеше, че ще язди дивите мустанги, когато порасне. Веднъж той, като по чудо, се отърва невредим, когато отидоха на родео. Само на пет годинки, той последва клоуна на арената, където разярен бик риеше земята на шест-седем метра от него. Всичко това стана в двете секунди, през които майка му бе го изпуснала от поглед. След този случай тя винаги го държеше за ръка, когато отиваха на родео. Лесно бе да повярваш, че един ден хлапето ще стане клоун в родео, макар това да не беше мечтата на родителите му за него.

Тим Тейлър беше третият мускетар в неразделната група приятели, заедно с Питър и Мат. Той беше изправен пред по-сериозни предизвикателства от тях. Животът в неговото семейство не беше идиличен и той бе най-щастлив, когато беше в ранчото на семейство Полък или Браун. Беше добре дошъл и на двете места. Родителите му бяха родени в Монтана в скромни семейства. И двамата му дядовци бяха земеделски работници, също като мъжете в семейството на Пати.

Майка му, Джун, прекара бактериален менингит, когато беше бременна, и едва не изгуби бебето. Но Тим се роди с частична глухота в резултат на високата температура, която бе измъчвала майка му няколко дни. Сега носеше слухови апаратчета, които му помагаха. Беше посещавал логопед дълго време и, макар че още говореше с лек дефект, се справяше добре, умееше да чете по устните и владееше езика на глухонемите. След упоритата работа на майка му с него, както и на добрия логопед, той бе начело по успех в класа си и нищо не можеше да го спре. Четеше ненаситно и имаше страст към конете, както и страхотни инстинкти за тях. Искаше да завърши ветеринарна медицина, а после да се върне във Фиштейл и да работи с коне.

Тим беше изключително умел в алпинизма. Майка му шеговито го сравняваше с планинска коза. Тя се гордееше страхотно с постигнатия от него напредък. Тим завърши осми клас като най-добрия ученик в училището и възнамеряваше да се запише в класове за напреднали в гимназията, за да влезе в добър университет. Приятелите му дори не забелязваха дефекта в говора му. Той се справяше отлично, а и притежаваше чудесно чувство за хумор.

След като работи съвестно със сина си в ранните му години на терапия, Джун завърши университета и стана лицензиран логопед. Работеше в близкия град, Ред Лодж, и бе препоръчвана на пациентите от лекарите в района и болница „Сейнт Винсънт“ в Билингс. Тя обичаше работата си, която ѝ носеше радост и удовлетворение.

Бракът ѝ с Тед Тейлър бързо се превърна в жертва на дефекта на Тим и изостри още повече отношенията им, които бездруго не бяха идеални. Тед беше горд човек, израснал в бедност. Баща му беше неук работник и алкохолик, който умря млад и остави майка му да се мъчи цял живот да свърже двата края.

Тед не можа да приеме факта, че синът му не беше идеален. Отначало се държеше настрани от Тим, после се отдаде на пиене. Това бе начинът му да се справи с повечето проблеми, също като баща му навремето. Накрая той надви алкохолизма с помощта на „Анонимните алкохолици“, но потърси „географско“ решение на семейните си неудачи. Напусна Джун и Тим и си намери работа в петролните полета в Оклахома. Изкарваше добри пари, но се прибираше у дома рядко, неспособен да се изправи пред проблемите там. После се премести в Тексас, по петролните платформи в Мексиканския залив, а по-късно замина за Близкия изток. След четири години живот със съпруг, който очевидно не помнеше, че имаше жена и син в Монтана, Джун най-после се разведе с Тед, когато Тим беше на пет годинки. Той вече не помнеше време, когато родителите му са били заедно. Виждаше баща си веднъж или два пъти годишно. Тед му изпращаше картички от екзотични места и му се обаждаше понякога, но го виждаше рядко. Все още не можеше да се примири с недъга на сина си, независимо колко чудесно се справяше Тим с помощта на майка си. Тед никога не споделяше с хората, че има глух син, освен на сбирките на „Анонимните алкохолици“, когато хвърляше вината за пиянството си върху развода си, макар да бе точно обратното. Пренебрегваше факта, че беше зарязал жена си и сина си, за да работи в другия край на света, за да не му се налага да ги вижда. Можеше да си позволи да им изпраща достатъчно пари за издръжка, така че те да живеят удобно в къщата в края на града, която Джун беше наела. Тед никога не оставаше повече от един ден, когато им гостуваше, и нямаше търпение да си замине. Все още не можеше да погледне в очите Тим. Изпитваше чувство за вина задето бе изоставил семейството си, но никога не се опита да промени положението. Цял живот беше бягал от проблемите, също като баща си.

Джун се опитваше да потисне огорчението си и се въздържаше от хапливи забележки пред Тим относно баща му, но се чувстваше измамена от Тед. Беше изкарала няколко кратки връзки през деветте години след развода, но единствената ѝ истинска любов беше синът ѝ. Съпругът ѝ се оказа човек, на когото не можеше да разчита, и Тим реално израсна без баща. Животът на Тед звучеше бляскав, работеше на екзотични места и Тим говореше навън за него като за герой, но двамата с Джун знаеха истината. Бил Браун и Пит Полък се бяха отнасяли по-бащински с Тим отколкото Тед.

Мат и Питър бяха като негови братя. И Тим, и Питър бяха единствени деца, с посветени на тях майки. Разликата беше само в това, че с изключение на кратките ежегодни посещения, Тим нямаше баща. Той се опитваше да впечатли Тед с оценките си и спортните си постижения, но баща му явно не се интересуваше от тях, зает с далечния си живот по нефтените платформи. Джун беше наясно, че ако някога имаше спешен случай, дори нямаше да знае как да се свърже с Тед, но за щастие досега не се беше налагало. Тим не беше непослушно дете, нито се занимаваше с рисковани забавления, като се изключеше катеренето му по планините, но той беше отговорен, както и във всичко друго, което правеше, за разлика от баща си. Семействата Браун и Полък често го взимаха с тях на почивка и всички разбираха добре колко му е трудно без баща. Предоставяха му най-доброто, което можеха, и Джун им беше безкрайно благодарна за това. Тим се нуждаеше от пример и подкрепа, а не от въображаемия му баща, който беше повече илюзия отколкото действителност, и го бе разочаровал през целия му живот. Майка му, от друга страна, беше човекът, който никога не го беше разочаровал. Той искаше да стане логопед като нея, когато пораснеше, за да може да помага на деца, които са като него.

Четвъртият член на бандата им също живееше в края на Фиштейл, близо до къщата на Тим. Ноел Уайли беше заедно с другите три момчета още от детската градина. Родителите му, Марлийн и Боб, бяха се преместили от Денвър в Монтана веднага след раждането му и бяха двамата най-уважавани адвокати в околността. Имаха кантора и семейство Полък им бяха клиенти. Животът във Фиштейл бе техен избор, а не родното им място, но те бяха влюбени в градчето. Бяха пожелали да отгледат двамата си синове в здравословна провинциална атмосфера и да се отдалечат от свирепата адвокатска практика в големия град. Фиштейл беше отговор на молитвите им, градчето отговори на всичките им очаквания, а практиката им процъфтяваше. Те смятаха, че Фиштейл е най-красивото място на света.

По-големият им син, Джъстин, започваше последната си година в гимназията в края на август, а Ноел – първата си година. Нито едно от момчетата не беше очаровано от избора на родителите им да живеят далеч от цивилизацията и двамата искаха да се върнат колкото се може по-скоро в града, който дори вече не помнеха, но бяха убедени, че предпочитат. Бяха решили, че да израснеш в град с четиристотин човека население е потискащо, своеобразна форма на лишение. Джъстин искаше да учи право и мечтаеше за Чикаго, Ню Йорк, Денвър или Ел Ей. Родителите му се надяваха да се върне във Фиштейл и да заработи в кантората им, но той искаше да бъде нает от голяма градска кантора, колкото по-голяма – толкова по-добре, и никога вече да не живее във Фиштейл. Настояваше, че градската шумотевица е в кръвта му и не желае да прекара остатъка от живота си в малкото градче. Броеше дните с нетърпение и чакаше заминаването си.

Ноел споделяше мнението му. Родителите им бяха интелигентни, образовани адвокати, които бяха избрали по-обикновен живот, вероятно защото самите те бяха деца на прекалено амбициозни хора. Джъстин и Ноел искаха да се изправят пред същото предизвикателство, но в по-конкурентен и градски свят.

Ноел искаше да учи медицина. Идеята го осени още на седем годинки, когато го диагностицираха с диабет. Той се справи с предизвикателството отлично и сега носеше инсулинова помпа, която му спестяваше инжекциите. Устройството наблюдаваше нивата му на захар и вливаше дозата инсулин, от която се нуждаеше. Тримата му най-добри приятели, някои от съучениците му и всичките му учители знаеха, че е диабетик. Той подробно, с медицински термини бе обяснил заболяването си на тримата си най-близки приятели, показа им помпата и им разказа за рисковете на диабета. Ноел искаше да лекува млади хора някой ден, но също като Джъстин, искаше да практикува в голям град, в университетска болница в Сан Франциско или Ел Ей. Родителите му го бяха водили за лечение в детската болница в Денвър, Колорадо, както и в университетската болница в Сан Франциско, и той обичаше суматохата и оживената дейност там. След известно време обстановката вече не го плашеше. Копнееше да стане лекар като онези, които го лекуваха. В началото бе имал тежки моменти, но вече се справяше чудесно под грижливото наблюдение на майка си. Брат му Джъстин също бе наясно със заболяването и знаеше всичко, което трябваше да се направи в случай, че Ноел припаднеше или имаше реакция от прекалено ниски или високи нива на захарта, или проблем с инсулина. Джъстин знаеше не по-зле от родителите си как да се справи с диабетна криза, но досега не беше се налагало. Самият Ноел също знаеше как да се справя. Приятелите му почти забравяха за болестта му, а и техните родители бяха подготвени, ако някога възникнеше проблем, когато момчето им гостуваше.

Джъстин и Ноел бяха съвсем различни. Ноел беше земен, практичен и зрял за възрастта си, в някои отношения дори беше безстрашен. Тъй като боледуваше от ранна възраст и трябваше да се изправи пред действителността на заболяването си, не се притесняваше от трудностите и не позволяваше на нищо да го спре. Беше по-уравновесен и весел от големия си брат. Джъстин винаги бе по-нервен и по-затворен. А и знаеше рисковете за брат си и се чувстваше отговорен за него, винаги бе готов да го защити.

Родителите му очакваха от него да се грижи за малкия си брат и у дома, и в училище, както и когато те бяха заети. Нито Марлийн, нито Боб Уайли осъзнаваха колко обременен се чувстваше Джъстин от факта, че отговаряше за живота на друго човешко същество. Понякога той дори се измъчваше от чувство за вина задето Ноел страдаше от тежко заболяване, а той – не. И тогава се държеше особено любезно с брат си, за да се реваншира за това.

В известно отношение, заболяването на Ноел бе повлияло повече на детството на Джъстин, отколкото на неговото собствено. Ноел приемаше нещата леко, докато Джъстин се тревожеше за всичко, макар никога да не изразяваше чувствата си. Тихите води са най-дълбоки, казваше майка му за него. Джъстин просто имаше много по-кротък характер от веселия си малък брат.

Джъстин харесваше много момичета, но още не бе имал гадже. Ноел нямаше търпение да започне гимназията и да си намери приятелка. Той беше умно и хубаво момче.

Най-сериозният проблем в семейството обаче в момента не идваше от Ноел, а от Боб, баща им. Диагностицираха го с рак на панкреаса предишното лято и отначало състоянието му се влошаваше бавно, но заболяването набра скорост и по Коледа се наложи да напусне кантората и да остави цялата работа върху раменете на Марлийн. През последните седем месеца тя се справяше геройски с грижите по Боб, адвокатската кантора и възпитанието на двете момчета. През деня нямаше и един момент, в който тя да не се грижи за някого: съпруга ѝ, двамата ѝ синове или клиентите в кантората. Беше изтощена, но го криеше и се опитваше да повдигне духа на Боб и да не плаши синовете си излишно докато ги подготвяше за това, което всички знаеха, че предстоеше. Боб вече бе надживял лекарските прогнози с няколко месеца. Марлийн се опита внимателно да предупреди момчетата, но знаеше, че никой от тях не схващаше напълно колко безнадеждно бе положението на баща им. Дори тя самата не го осъзнаваше. Боб беше толкова силен и работоспособен, а сега внезапно бе отчайващо болен.

Боб спря химиотерапията през юни, защото тя унищожаваше малкото, което му бе останало от качеството на живота, и го караше да се чувства кошмарно болен. Той искаше да се наслади на последните месеци с жена си и синовете си, макар да бе прекалено слаб, за да излезе от къщи, и прекарваше повечето време в леглото. Лекарите се съгласиха, че допълнителната химиотерапия е излишна.

Марлийн бе наела медицински сестри, които да ѝ помагат, когато трябваше да работи цял ден или да пътува някъде из страната и не можеше да се прибира у дома и да наглежда съпруга си. Служителите от хосписа бяха започнали да ги посещават няколко седмици по-рано и това улесняваше малко нещата. Но всъщност нямаше нищо лесно. Марлийн губеше съпруга, когото бе обичала силно и за когото бе омъжена от двайсет години. Тя беше на четиресет и пет и вече не можеше да бяга от факта, че скоро щеше да е вдовица. Боб се справяше по някакъв начин, както бе правил през целия им живот, но Марлийн вече не можеше да крие истината от него.

Тя не искаше да си представи живота без съпруга си. Бяха женени щастливо, работеха заедно и споделяха всяка задача и бреме. Той я бе предпазвал и бе взимал всички важни решения. А сега всичко щеше да се стовари върху нея. Всъщност вече бе така през последните седем месеца докато Боб отслабваше. Той почти не можеше да излезе от спалнята им и тя виждаше, че разговорите за адвокатската им практика или проблемите с момчетата го изтощаваха. Марлийн се опитваше да го предпази от всичко, от което можеше.

Тя беше започнала да сънува кошмари, че Боб и синовете ѝ загиват в катастрофа и я оставят съвсем сама. Сега се тревожеше повече и за момчетата, сякаш грижите ѝ можеха да предотвратят трагедията, но бе наясно, че смъртта на Боб наближаваше неизбежно и нямаше да чакат още дълго. Беше положила всички възможни усилия, за да подготви синовете си, а те се почувстваха смазани от действителността. Джъстин отричаше да погледне истината в очите и твърдеше, че Боб ще присъства на дипломирането му от гимназията догодина. Ноел, който се интересуваше повече от медицински въпроси, бе изчел всичко в интернет за болестта на Боб и понякога излизаше сам на разходка и плачеше безутешно за загубата на баща си. Марлийн копнееше да можеше да забави процеса или да излекува мъжа си чрез някакво чудо, но това бе невъзможно. Трябваше да се примири с действителността и всеки ден си мислеше как ще оцелее без любимия си съпруг. Винаги бе разчитала на него. А и без дори да иска, сега разчиташе на Джъстин повече отколкото преди, тъй като бе по-големият ѝ син. На седемнайсет години, той беше почти зрял млад мъж и никога не бягаше от отговорностите, които тя стоварваше върху него, като грижите за Ноел.

Приятелите и съседите им бяха мили и състрадателни и правеха всичко възможно, за да подкрепят семейството. Посещаваха Боб, когато той беше в състояние да посреща гости, носеха вкусни домашни ястия, които Марлийн можеше само да претопли в микровълновата, за да не ѝ се налага да готви, помагаха ѝ с някои от задачите ѝ и предлагаха да приберат Ноел от извънкласните му занимания. Джъстин го караше през повечето време, но за него бе облекчение, когато някой друг се заемаше с това, затова Марлийн приемаше помощта им с благодарност.

През последните няколко седмици честите посещения на служителите от хосписа, поели грижите за Боб, бе знак, че настъпват най-ужасните времена. Марлийн дори не беше планирала почивка за синовете си през лятото. Страхуваше се да остави Боб, дори и за няколко дни. Искаше да е с него до самия край. Живееха от ден за ден. Боб се топеше пред очите ѝ, а стресът беше смразяващ за всички тях.

Трите момчета, Мат, Тим и Ноел, се отправиха към ранчото на семейство Полък в деня след рождения ден на Питър. Щяха да поплуват в плиткия поток в имота, недалеч от къщата, да пояздят по хълмовете, ако не беше прекалено горещо, а майката на Питър беше обещала да плати вечерята им в малкото ресторантче в града. Като специален подарък, момчетата можеха да вечерят сами. Обикновено ходеха там с родителите си, за да се насладят на богатата домашно приготвена храна. Сутринта Ан бе споделила с Питър, че според нея, на четиринайсет години, момчетата вече са достатъчно големи, за да отидат там сами, да се хранят като възрастни и да се държат прилично. Тя или Пит щяха да ги закарат, а после да ги върнат обратно. Вероятно Ан щеше да се заеме с това, тъй като Пит често оставаше до късно в офиса в ранчото, за да отговаря на потока от имейли от цялата страна.

Ан смяташе, че за Питър ще е чудесен подарък да излезе с приятелите си. Той се ухили широко, когато чу предложението ѝ по време на закуската. Това беше първият знак какво можеше да очаква, когато постъпи в гимназията след месец, и той се почувства много пораснал.

Питър мислеше за това, когато Мат пристигна, остави колелото си пред обора и влезе да намери приятеля си. Питър тъкмо прибираше тежката лопата, с която бе разчиствал сламата, и Мат му помогна да разстелят нова купа. Момчето приключи със задълженията си, а после разказа на приятеля си за вечерята в ресторантчето. Мат го погледна притеснено за миг.

– Нямам никакви пари.

Всъщност Мат никога нямаше пари в себе си. Никой от тях не носеше повече от няколко долара. Не се нуждаеха от тях, нямаше за какво да ги харчат.

– Родителите ми плащат вечерята – успокои го Питър и Мат погледна облекчено.

Той харчеше издръжката си за видеоигри и сладкиши. Веднъж се опита да си купи списание с голи жени в него, но човекът, който продаваше книги и списания в града, го познаваше и отказа да му го продаде, въпреки че Мат вече бе навършил четиринайсет години и му се струваше, че е достатъчно възрастен, за да разглежда снимки на секси мадами. И смяташе да сподели списанието с Питър. Но вместо него си купи поредната видеоигра.

– Мразя да живея в град, където всички познават родителите ми – каза Питър, когато Мат му се оплака, но очакваше вечерята с четиримата си приятели с нетърпение.

Можеха да си бъбрят за каквото си пожелаят, обикновено за коне или за филми, които искаха да гледат, или за следващото отиване на къмпинг с родителите им. През пролетта Мат беше изкарал кратък флирт с момиче от осми клас, но всичко приключи бързо. Питър още не бе мислил за приятелка, макар да знаеше, че родителите му се бяха влюбили, когато са били на неговата възраст, и бяха заедно оттогава. Той не искаше нищо толкова сериозно, но да отиде на кино с момиче или да гледат някой филм заедно вкъщи му се струваше привлекателно. Просто още не познаваше подходящото момиче и в момента предпочиташе да се мотае с приятелите си. Още не изпитваше отчаяно желание за женска компания. Конете и видеоигрите засега му се струваха по-забавни и не така загадъчни.

Тим и Ноел пристигнаха след малко и се нахвърлиха върху сандвичите, които майката на Питър им беше оставила в хладилника, преди да се отправят към реката. Стигнаха дотам с колелата си по тесен черен път, оставиха ги под едно дърво и скочиха във водата въодушевено. Започнаха да се пръскат и да се смеят, играха цял час във водата, после легнаха на тревата. Беше прекрасен ден, топъл, но не прекалено горещ. Потеглиха обратно около четири и се разбраха на следващия ден да пояздят. Когато се върнаха в къщата на Питър, слязоха долу в просторната стая за игри, която Пит им беше обзавел. Той обичаше приятелите на сина си да им гостуват. Жена му беше напълно съгласна с него.

В шест часа Ан напомни на момчетата да се приготвят и каза, че ще ги закара да вечерят в „Сребърната шпора“, като пъхна пари в джоба на Питър. Това щеше да е първата им вечеря сами като пораснали момчета и важен момент за всички тях.

Ан ги остави и проследи с поглед как влязоха вътре, като се смееха и бутаха. Тя подкара колата усмихната. Момчето ѝ беше пораснало. Трудно ѝ беше да повярва, че след месец щеше да учи в гимназията. Времето отлетя толкова бързо. Струваше ѝ се, че само преди няколко години беше бебе. А сега синът ѝ и приятелите му отиваха да вечерят сами.