Кобалт Синя

Някъде зад полярния кръг

Преди 35 години

Намериха го полузаровен в снега на около хиляда и петстотин километра от Северния полюс, все още димящ от минаването през атмосферата.

Извитите алуминиеви стени на сателита бяха огънати от безбройните сблъсъци с отломки в адската венерианска атмосфера и почернели от горещината при навлизането в земната.

Сателитът лежеше в края на дълъг прав ров, издълбан при високоскоростното му приземяване.

Двамата членове на издирвателния екип, които го намериха, д-р Кобалт от Америка и сержант Фюрин от Русия, се взираха в него, когато най-неочаквано един свръхнагорещен панел от димящия сателит се отвори и двамата бяха обгърнати от внезапно появил се облак газ.

Двамата започнаха да кашлят и да се давят, когато вдишаха странния газ, после паднаха в безсъзнание в снега.

Когато се събудиха три месеца по-късно всеки в собствената си страна, те бяха много по-различни от онова, което бяха преди.

Бяха много по-различни от всяко друго човешко същество.

35 години по-късно

Вашингтон, окръг Колумбия

09:00 ч., днес

Звуковият удар над столицата разтресе целия град.

Всички по улиците – разхождащите се в парковете местни хора, туристите пред различните паметници и музеи на Вашингтон – погледнаха нагоре и го видяха как се понася в утринното небе като червен лазер.

Всеки американец беше виждал тази гледка по телевизията – в Крим, Украйна, Унгария, но никога, никога в границите на собствената си страна.

Летящ мъж, облечен в червено, с характерната си качулка над керамичната маска за лице.

Той прелетя като куршум над Потомак, преди да спре и да опише кръг високо над столицата.

Експертите в телевизионните предавания решиха, че трябва да е изминал повечето път под Атлантическия океан – вероятно на борда на руска атомна подводница през последните няколко дни, докато Америка оплакваше кончината на Кобалт – защото беше засечен от радарите на Военновъздушните сили едва когато се намираше на няколко километра от Вашингтон и вече беше късно.

Беше понеделник, 9:00 сутринта.

Той спря да кръжи, понесе се устремно надолу и с невероятна скорост сряза върха на Монумента на Вашингтон.

Зяпачите запищяха и си плюха на петите.

Офисите на Лабораторията за

реактивно движение, Лос Анджелис

06:00 ч. (09:00 във Вашингтон)

На Западния бряг още беше рано. Тъкмо се зазоряваше.

Каси Касовиц седеше в опустелия си офис в Лабораторията за реактивно движение в Лос Анджелис и напрегнато гледаше предаваните на живо новини от Вашингтон. Смяната ѝ – нощната смяна – приключваше.

Каси гледаше обезглавяването на Монумента на Вашингтон с повече ужас, отколкото средностатистическия американец. А това казваше нещо.

Телевизионните коментатори говореха бързо:

– ... След трагичната смърт на Кобалт миналата седмица и погребението вчера руснаците не закъсняха да нанесат удара си...

– ... Той каза, че ще го направи, и сега го направи. Фурията на Русия, дългогодишният противник на Кобалт, заяви миналия четвъртък, че когато Кобалт бъде положен в земята, ще атакува Америка „незабавно и без капка милост“. Той нанесе удара си по Вашингтон тази сутрин в девет часа местно време...

– ... Президентът беше изведен на секретно място, след като средствата за противовъздушна защита се оказаха безполезни срещу Фурията...

– Вицепрезидентът направи изявление от Сан Франциско, където трябваше да присъства на частна благотворителна вечеря: „Призовавам американците да се молят за нашите храбри герои. Нека Бог им даде силата да ни спасят от това зло...“.

Каси се взираше с увиснало чене в екрана. Фурията не беше изчакал дори един цял ден.

Погребението на Кобалт се беше състояло едва вчера.

Разбира се, то беше огромно събитие, погребение с всички държавни почести, с теглена от коне кола с ковчега на могъщия герой, която мина през центъра на столицата, ескортирана от стотици военни.

29-годишната Каси Касовиц беше аерокосмически инженер от сателитния отдел на Лабораторията за реактивно движение (ЛРД). Работата ѝ беше секретна – шпионски сателити, което я правеше идеална за нея.

Благодарение на нея оставаше невидима. Беше буквално незаконно да ѝ се задават въпроси. Освен това работеше нощна смяна, което я криеше още по-добре от света.

Подобно на повечето дни, днес тя носеше джинси и бял пуловер с цип и логото на ЛРД отпред.

Един телевизионен коментатор каза нещо, което грабна вниманието на Каси.

– ... Сега всички с трепет очакват дали ще се появи местният герой на Вашингтон, Кобалт Зелен...

Телефонът ѝ иззвъня и я стресна. На екрана пишеше ТРЕЙ.

Каси вдигна.

– Здрасти.

– Гледаш ли това? – попита я съпругът ѝ.

– Аха.

– Зелен във Вашингтон ли е?

– Да.

– В Белия дом ли? – попита Трей.

– В Пентагона – отвърна Каси. – Доколкото знам. Още ли си у дома?

– Да, събудих се и видях всичко това по новините.

Един от водещите по телевизията възкликна:

– Чакайте! Чакайте! Виждаме Фурията!

И той се появи на екрана, застанал пред Пентагона.

Облечен от глава до пети в кремълско червено. Балистичният му костюм и бронята от кевлар покриваха огромната му мускулеста фигура.

Жълтият сърп и чук на старата империя беше кацнал гордо отляво на гърдите му и на десния му нараменник.

Той беше гигант, поне два метра висок, огромен, и приличаше на професионален борец. Беше едър и преди инцидента в Арктика, от който се беше сдобил със силите си, но сега изглеждаше още по-голям.

Главата му беше покрита от тъмна червено-кафява качулка и свирепо изглеждаща маска от керамика и въглеродни нишки, която играеше ролята и на дихател на големи височини.

В момента визьорът на маската беше вдигнат, позволявайки на света да види очите му – очи, изпълнени с ярост.

Навремето името му беше сержант Николай Фюрин, но през последните трийсет и пет години той бе известен под друго име.

Фурията на Русия.

– Излезте срещу мен, деца на врага ми! – изрева той към портата на Пентагона. – Фурията на Русия е тук, а с мен дойде и денят на вашата гибел!

Каси гледаше мълчаливо телевизора, без да осъзнава, че телефонът още е притиснат в ухото ѝ.

Какво ще направи Зелен? – питаше се тя.

Дали ще излезе...

Фигура в армейски дрехи се появи на прага на Пентагона.

Униформата му беше подсилена със светлозелени бронирани плочи на раменете и гърдите. Шлемът му имаше специално изработен зелен визьор.

Късо подстриган и красив, с четвъртита челюст и очи на филмова звезда, той беше известен в цяла Америка – беше участвал в телевизионни реклами и наборни кампании, сред които и една прочута, снимана по време на мачовете за Суперкупата.

И въпреки че беше висок над метър и осемдесет, с широки рамене и в отлична форма, той изглеждаше дребен в сравнение с Фурията.

– Тук съм, задник такъв – с равен глас каза Кобалт Зелен.

Зелен

Лос Анджелис, Калифорния

Преди осем години

Каси седеше в скромната си кухня с Кобалт Зелен. Двамата отпиваха евтино разтворимо кафе.

Тъмнозелената му тениска, върху която беше изписана думата АРМИЯ, едва побираше напиращите му бицепси. За света той можеше да е Кобалт Зелен, но за Каси винаги беше и щеше да си остане нейният най-голям брат, Грег.

– Винаги си била най-умната от нас – каза той.

– Черен е много по-умен от мен – каза Каси.

– Може и да е. Но освен това е луд. – Грег огледа малката къща и кимна одобрително. – Това място ми харесва.

Беше лъжа, но поне сладка. Къщата представляваше малко бунгало с две спални на една долнопробна уличка в Ел Ей, недалеч от магистрала 10.

По алеята бяха поникнали бурени. Бетонната пътека отпред беше напукана и неравна от множеството слаби земетресения през годините. Къщата някога е била боядисана в бежово, но беше избледняла под пламтящото калифорнийско слънце. Мебелировката беше проста и съдържаше всички обичайни домакински неща като календара на хладилника с няколко цветни маркера, висящи на върви от него.

– Идеална е за теб – добави той.

– Скучна е – отвърна Каси.

– Не се набива на очи.

– Съвсем обикновена.

– Точно като теб е – меко рече Грег.

Каси кимна. За това беше прав.

– Златния Гари иска да направи основен ремонт на къщата, но от Програмата за защита на свидетели не му позволяват. Трябва да се слея с общия фон.

– Това, което правим, е много публично и никога не е било за теб.

– Съжалявам, Грег...

– Не е нужно да съжаляваш. Всеки се нуждае от свой терен. Особено хора като нас. Този наш живот е постоянна битка, а най-доброто място за водене на битки е на свой терен.

– И все пак съжалявам.

– Трябваше да го направиш. Каквото и да стане с Кобалт, останалите ще поемем нещата. И всички обичаме малката си сестра.

Каси се усмихна и кимна.

– Благодаря, Грег.

Кобалт Зелен огледа малката вехта кухня и отново кимна.

– Както казах, винаги си била най-умната от всички ни.

* * *

Кобалт Зелен беше гордостта на американската армия, войникът на войниците. Кожата му беше непробиваема, силата му нямаше равна на себе си, лидерските му качества бяха повече от отлични.

Може би най-достойното му за възхищение качество беше, че се подчиняваше на идеята за йерархия – беше се издигнал до майор по обичайния начин, отдаваше чест на всички офицери с по-висок чин и изпълняваше заповедите им, въпреки че можеше да ги избие на мига.

Първият удар на Фурията спука свръхздравия му череп.

Вторият, нанесен в кръста, счупи гръбнака му.

След това Фурията запрати Кобалт Зелен във външната стена на Пентагона.

Ударът беше страховит.

Прозорци се пръснаха.

Бетонни стълбове се напукаха.

Зелен падна на тревата и остана да лежи там, отпуснат и стенещ.

Фурията пристъпи към него, сграбчи шлема му и го извъртя свирепо, откъсвайки главата и част от гръбначния стълб на Кобалт Зелен от тялото му.

Един телевизионен екип засне целия гаден сблъсък – поредица страховити картини, уловени от носена на ръка камера – и когато всичко свърши, Фурията стоеше пред обектива с откъснатата глава на Кобалт Зелен, още с шлема върху нея; от разкъсаната кожа при гърлото капеше кръв.

Кръвта на Каси се смрази от шокиращата картина.

– О, Грег... – прошепна тя.

Можеше само да си представи какво си мисли останалата Америка.

– Той умря на колене! – изрева Фурията. – Зеленият! Лицето на вашата армия! Само това ли можеш, Америка?

Той захвърли главата на Зелен на земята и погледна свирепо право в обектива.

– Идвам за вас, деца на Кобалт. Идвам да избия всички ви!

И после направи Пентагона на пух и прах, понесе се през него, разби концентричните му пръстени, унищожи командни центрове, оперативни зали и сървърни помещения, като избиваше всеки офицер и служител, попаднал на пътя му.

Когато приключи, стотици бяха мъртви и гигантската петоъгълна сграда представляваше димяща развалина.

След което той полетя на север.

Децата на Кобалт, помисли си Каси.

Бяха общо осем – елитна група герои, всеки притежаващ свръхестествени качества като способност да летят, необичайна сила, слух и зрение, но всички те само на половината на способностите на могъщия си родител Кобалт.

Още от раждането си бяха получили военни кодови имена – Зелен, Златен, Червен, Лилав, Бяла, Сребърна и Черен.

Но поради едно решение отпреди десет години светът знаеше само за седем от тях.

Каси беше осмата.

И въпреки че никога не го използваше, тя също имаше кодово име.

Кобалт Синя.

Каси преглътна с мъка. Как се стигна до това?

В продължение на трийсет години международните отношения бяха в състояние ако не точно на мир и хармония, то поне на равновесие.

В състояние на Студена война.

Двете съперничещи си свръхсили, Съединените щати и Русия, всяка с нейния си супергерой.

Но после се случи нещо абсолютно неочаквано – събитие, което доведе до този ужасен ден.

На седемдесет и девет годишна възраст великият американски герой Кобалт умря от сърдечен удар.

Из: „Началото на Свръхстудената война“

от Линда Марън

(откъс от списание „Атлантик“)

СЪВМЕСТНАТА МИСИЯ

По ирония на съдбата всичко започнало с опит за мир – съвместна руско-американска космическа мисия.

Старата Студена война между двете свръхсили Америка и СССР току-що била приключила и Съветският съюз се разпадал.

Царял хаос.

Всяка седмица отцепнически републики обявявали независимост – Украйна, Узбекистан, Крим, Грузия.

Но Русия, която открай време е била централната сила зад стария Съветски съюз, все още разполагала с ядрения си арсенал и космическата си програма. И в опит да намалят напрежението Америка и НАСА предложили съвместна мисия до Венера.

Или по-точно, до атмосферата на Венера.

* * *

Бележка за Венера

Венера е уникална планета в Слънчевата система.

Повърхността `и представлява огнен ад с активни вулкани, продължаващи до хоризонта във всички посоки, които постоянно бълват какви ли не отровни пари.

Това превръща атмосферата `и в беснеещ вихър от ветрове с невероятна сила, токсични газове, смазващо налягане и екзотични елементи. Тя е гореща, плътна и гадна, абсолютно враждебна към всякаква земна форма на живот.

Именно тази атмосфера с уникалните `и елементи беше привлякла вниманието на двете големи сили на Земята.

Америка и Русия искаха да вземат проби от тези елементи и затова обединиха сили за съдбовната мисия.

Начело на американския екип от НАСА беше астрофизикът д-р Крис Кобалт.

ЗАРАЗЕНИ И НАДАРЕНИ СЪС СИЛА

Както знаем всички, при завръщането си на Земята сондата от Венера се приземила в Арктика и била открита от екип, воден от д-р Кобалт и отряд от руските специални сили под командването на сержант Николай Фюрин.

Кобалт и Фюрин били непосредствено до сондата, когато един от свръхнагорещените `и панели неочаквано се отворил.

Но нещо се било закрепило за външната повърхност на сондата – миниатюрна форма на живот от кипящата атмосфера на Венера, не по-голяма от петаче. И внезапното отваряне на панела разкъсало организма и малкото телце избълвало облак странен газ, който обгърнал лицата на Кобалт и Фюрин.

Двамата се свлекли на мига върху снега.

Те бързо били откарани в секретни, строго охранявани комплекси в родините си.

И три месеца по-късно, когато се събудили, тяхната ДНК била променена...

... и те имали нови сили.

ДВАМА СВРЪХЧОВЕЦИ

Силата да повдигнат цяла сграда.

Високочестотен слух.

Способност да виждат ясно неща на десетки километри от тях.

Да задържат дъха си за повече от час.

Да издържат на свръхвисоки температури.

И да летят със свръхзвукова скорост.

(Фурията бил засечен веднъж да лети с мах 2.1. С подобна скорост той би могъл да догони изтребител и да изпревари с лекота пътнически самолет.)

Работата е там, че Кобалт и Фюрин били абсолютно равностойни и притежавали еднакви сили.

И така започнала нова Студена война.

Униформата на Кобалт била неутрална – небесносиньо върху бяло, с малък американски флаг на рамото.

Руснаците възродили стария символ от миналото си като свръхсила – техният герой носел тъмночервено, с жълтия сърп и чук на стария Съветски съюз върху гърдите и на рамото.

И той щял да приеме ново име, което подхождало идеално на насъбралата се ярост и безсилно раздразнение на империя, която е била унизена и няма намерението да позволи да бъде унизявана отново.