Предговор

Докато пишех тази книга, светът се промени. Инвазията на Владимир Путин в Украйна на 24 февруари 2022 г. даде началото на може би най-бруталния конфликт на европейска почва от края на Втората световна война. Седем десетилетия отдаденост на каузата на мира бяха заличени с връщане към ерата на големите заплахи и демонстрация на сила. Параноичен диктатор започна непровокирана война срещу мирния си съсед, нарежда ракетни атаки срещу цивилни, при които загиват жени и деца, заиграва се с Армагедон, като обстрелва атомни електроцентрали, излага собствените си млади наборници на невъобразими ужаси и гледа как хиляди от тях се връщат у дома в чували.

Путин излъга руския народ. Той твърдеше, че целта му е да денацифицира страна, която всъщност беше спазваща законите демокрация, водена от президент евреин. Нарече постъпката си специална военна операция и атакува онези, които се осмелиха да кажат истината за непредизвикания му с нищо акт на агресия. Забрани независимите вестници и издания, започна лично да диктува изкривената версия на събитията, която се появява в държавните руски медии. Читатели и зрители биваха облъчвани с едни и същи лъжи час по час, ден след ден, и повечето започнаха да им вярват. Руснаците не виждат картини със сринати до основи градове, ужасени деца бегълци, изгорени руски танкове и непокорни украинци, защитаващи своята родина. Не чуват за заловени руски войници, за международното възмущение и спекулациите за психичното здраве на диктатора. Чуват единствено, че „операцията“ на Путин върви по план.

Кремъл толкова се страхува от силата на истината, че прие закон, заплашващ с 15 години затвор всеки, който бъде нарочен, че разпространява „лъжлива информация“ (да се чете „правдива информация“) за военната кампания. Резултатът от това е ескалиращ порой от абсурди, в който украинците биват обвинявани във всичко – включително в обстрелване на собствените си атомни електростанции, в нарочното поставяне на цивилни срещу руските куршуми, в използването на китайски студенти като човешки щитове (намек към Пекин, че трябва да предложи повече поддръжка на Кремъл) и стрелба по бежанци, за да им бъде попречено да избягат. Единственото, което руските медии не могат да предложат, е вдъхновяващи кадри как руските войници биват посрещани като освободители от благодарното местно население.

Инвазията срещу Украйна е лишена от логика дори в измисления Путинов свят на цинична реалполитика. Какъвто и да е изходът от тази война, беше очевидно от самото начало, че той ще бъде изправен пред неразрешими проблеми.

Путин може дори да обяви Украйна за разгромена, но няма да бъде в състояние да укроти гневните, негодуващи украинци, десетки хиляди от които са въоръжени с автоматично оръжие. Дори рускоезичното малцинство в източната част на страната, в чиято защита уж беше започната инвазията, остана ужасенo от мащабите на насилието. Перспективата за продължителна съпротива, в която окупаторите се превръщат в мишени и страната е пълна с партизани, трудно може да се нарече привлекателна.

Въпреки насмешливото си отношение към наложените от Запада санкции Путин знае, че те представляват опасност за страната му. Икономиката на Русия отдавна върви надолу и изключването ѝ от глобалната банкова система обещава да я остави в крайно несигурно състояние. Руснаците са подложени на контрол върху обмяната на валута, галопираща инфлация и недостиг на пари; изтеглянето на електронните системи за разплащане доведе до образуване на опашки в метрото, а по-младото поколение остава недоволно от орязването на системите за електронно общуване и компютърните игри. И всичко това обещава да подсили общественото негодувание.

Антивоенните демонстрации в Москва и Санкт Петербург през седмиците след началото на инвазията бяха стъпкани бързо, но дори Путин не може да арестува всички. Перспективата от опозиция, обединена около украинския въпрос, го тревожи и страховете му се засилват допълнително от появата в социалните медии на снимки на ранени, убити и пленени руски войници.

Светът беше шокиран от февруарската инвазия. Путин беше струпал войски на украинската граница и през пролетта на 2021 г., но се беше оттеглил, след като напрежението се засили. Когато отново започна да струпва войници през декември същата година, световната общност прие, че той блъфира и този път. Имаше предположения за целите на Путин, някои дори изразиха съчувствие към оплакванията му от разширяването на НАТО в Източна Европа, заговори се за евентуални отстъпки от страна на Запада. Всички тези симпатии – и всички мнения на западни либерали, че Путин не бива да бъде съден прибързано – се изпариха, когато руските танкове преминаха границата.

Шокът и ужасът на света от инвазията донякъде ме озадачи. За разлика от онези, които продължаваха да се опитват да угодят на Путин и си затваряха очите за провокациите му с надеждата, че той може да бъде умилостивен и да „бъде добър с нас“, аз не храня никакви илюзии относно него, макар че признавам, че методите и мащабите на инвазията му ме изненадаха. Моят дълъг и болезнен опит с Владимир Путин ми показа, че на него никога не може да му се има доверие, че той е способен на най-отвратителни престъпления и че усмихнатите му обещания за сътрудничество и разбирателство винаги са били абсолютно празни.

Днес аз съм повече от убеден, че той е диктатор, който трябва да бъде спрян независимо от рисковете и цената, която трябва да платим – нашите неудобства или страдания бледнеят пред обстрела и бомбардирането на невинни цивилни. Защото ако не спрем Путин в Украйна, той неизбежно ще ни докара до световна война. Някои могат да смятат сравненията с Хитлер за преувеличение, но ние трябва много да внимаваме в опитите си да угодим на Путин по начина, който е дал на Хитлер цялата власт през 30-те години на миналия век. Не бива да повтаряме тази грешка – тя ще излезе твърде скъпа за всички ни.

Реших да напиша тази книга, за да обясня пораженията, нанесени през двете десетилетия управление на Путин върху Русия и отношенията между Изтока и Запада, както и да предложа конструктивни пътища напред, след като международната общност вече е наясно с истината.

21 март 2022 г.

Въведение

По принцип съм доста спокоен човек и рядко се паля заради едно или друго. Но все пак останах меко казано загрижен, когато включих радиото и чух по „Ехото на Москва“, че Кремъл е обявил награда за главата ми. В предаването се каза следното:

„Обявена е награда от петстотин хиляди долара за залавянето на бившия директор на компанията Юкос Ойл Михаил Борисович Ходорковски, който в момента се укрива в Лондон. Наградата ще бъде платена на всеки руски гражданин, който върне бившия олигарх в Русия.“

В обявата не се казваше точно „жив или мъртъв“, но смисълът се подразбираше.

Това стана през март 2021 г., след като излежах присъда от десет години като политически затворник в затворите на Владимир Путин и седем години след като бях принуден да напусна страната. Открай време съм смятал, че излежаването на присъда – дори за неизвършени престъпления – означава, че въпросът е решен. Но явно Кремъл не гледа на нещата по същия начин. Сергей Скрипал беше излежал присъдата си и беше освободен, но това не попречи на Путин да прати убийци от ГРУ да го отровят, така че защо аз трябва да съм различен? Според „Ехото на Москва“ наградата за главата ми била обявена от член на вътрешния кръг на Владимир Путин, така че беше ясно, че нареждането е било на самия Путин.

В действащите демокрации, сред които включвам повечето западни държави, хората са защитени от тормоза на управляващите. Те издигат политиците и могат да ги отзоват. Има предпазни мерки, които не позволяват натрупването на прекалено много власт в ръцете на потенциално неподходящи индивиди и използването ѝ за лични цели.

Очевидно в авторитарни страни като Русия на Путин нещата не стоят по този начин. Русия претендира, че е демокрация, но в действителност е лична диктатура. Точно затова за руснаците и света е жизненоважно да научат колкото се може повече за характера на онези, които управляват Кремъл. Собствената ми история ме принуди да обръщам доста внимание на това и наученото не ме изпълва с оптимизъм. Размерите на институционалната престъпност на Кремъл на Владимир Путин са зашеметяващи. Олигарсите от 90-те години, сред които бях и аз, са укорявани за натрупването на огромни богатства, но те го направиха със средствата на бизнеса. Днешните олигарси са вътре в Кремъл и тяхното богатство идва от безочливата злоупотреба с властта.

Стигнало се е дотам, че Путин и приближените му ще водят всяка битка, ще извършат всяко престъпление и ще унищожат всеки противник, за да запазят богатството си и да продължат да държат страната в гибелната си хватка. Техният бункерски манталитет и страхът им от онова, което може да последва, ги кара да останат вкопчени във властта. И методите, които използват, излагат все повече на опасност руския народ и света.

Нещата трябва да се променят заради Русия и заради цялото човечество. Реалните промени в Русия са възможни единствено по волята на руския народ – но Западът може да изиграе своята подобаваща и конструктивна роля в прехода на Русия от мафиотската държава на Путин в една по-отворена демократична страна, част от общността на народите. С тази книга се опитвам да разгледам усилията на Запада за обуздаване на репресиите на Кремъл у дома и агресията му зад граница; да обясня реалността на властта в Русия на Путин и как Западът често го е разбирал погрешно; и да покажа как заблудените възприятия на водещи фигури, били те политици, журналисти или коментатори, оформиха общественото мнение и доведоха до погрешни политики в отношенията между Изтока и Запада. Тази книга е разказ как руснаците дълго време се възхищаваха на Запада и как гледат на западните ценности и просперитет като на идеал, към който да се стремят – източник на вдъхновение, който напоследък беше опетнен. Това е история, която гледа напред, за да попита дали и как може да се промени Русия. Могат ли реформи да сложат край на статута на Русия на парий, действащ извън демократичните норми на международната общност? Каква е крайна цел за бъдещето на Русия? Какъв модел на управление би служил най-добре на интересите на руския народ и на света като цяло? Може ли Русия да стане част от глобалното решение вместо част от проблема – и може ли Западът да помогне за тази трансформация? Тези въпроси трябва да бъдат разгледани сериозно и спешно. Русия е една от най-важните – и силни – страни на света. И светът не може да я игнорира.

Може би си мислите, че да сте политически затворник в затворите и трудовите лагери на Путин е лош късмет, но аз няма да се съглася с вас. Чел съм достатъчно Шекспир, за да разбирам участта на трагичните му герои, които постигат светски успехи и се издигат до върховете на властта и богатството само за да бъдат поразени и да изгубят всичко. Но докато те изпадат в разруха и отчаяние, Шекспир понякога ги дарява с нещо, което не са имали преди – способността да виждат нещата ясно както в себе си, така и в света.

Преди арестуването ми през октомври 2003 г. аз бях приближен до най-висшите кръгове на властта в Русия. В началото на 90-те бях съветник на първия руски премиер и след това станах заместник-министър, преди да се завърна към бизнеса, който бях започнал в края на 80-те, за да стана един от водещите индустриалци в страната. Бях изключително богат и бях едновременно обект на възхищение, завист и омраза.

Близостта ми с най-висшите кръгове на властта в Русия – и личният ми опит от репресиите, налагани рутинно от такава власт, – последвани от години живот в западното общество, на което се възхищават и от което се страхуват толкова много руснаци, ми даде проникновение. След като видях с очите си толкова много неща в двете общества, аз останах убеден, че Изтокът и Западът се разбират толкова погрешно, че водят целия свят към смъртна опасност.

Бях достатъчно близък с Владимир Путин, за да открия как мисли той и да схвана психологията му, да разбера какви са целите му за Русия и за самия него. Малцина са имали възможността да четат ума на Путин; още по-малко са имали шанса да му кажат в очите всичко, което мислят за корупцията, съществуваща на самия връх. Аз направих точно това през февруари 2003 г. в един гневен, предаван пряко по телевизията диспут помежду ни, който разкри тъмната страна на неговия режим и отприщи поредица драматични и за двама ни събития.

Казването на истината в очите на властта, при това публично, доведе до моето арестуване и затваряне. Опитът ми от капризния, персонализиран модел на власт, упражняван от Путин, ми показа, че има основна разлика между Русия и хората, които в момента са стопани в Кремъл. Путин не е Русия и Русия не е Путин. Годините в затвора задълбочиха разбирането ми за важността на Русия, за нейната красота и бъдеще. Те ми помогнаха да разбера, че Русия може да бъде спасена от безкрайната върволица диктатори, че може да стане нормална страна и да заеме полагащото ѝ се място в обществото на народите, вместо да бъде парий, вечно затънал в конфликти и ожесточение.

През декември 2013 г., когато най-сетне бях освободен от затвора, властите ме изритаха от Русия и ми обещаха доживотна присъда, ако се осмеля да се върна. Оттогава живея в Лондон и разбрах как Западът гледа на Русия. Това ми помогна да осъзная, че Западът може да помогне на Русия да реши проблемите си – не само заради самата Русия, но и заради самия Запад и заради света.

Под Запад разбирам онези страни в Европа и Америка, в които човешките права са защитени, където демократичните ценности гарантират, че хората могат да избират кой ги управлява, и където – въпреки шумно раздухваните предизвикателства през последните години – гражданските институции и проверките дават на хората правото да следят и контролират онези, които са избрали.

Живея в страна, в която влиятелни руснаци, прокудени от родината си, стават мишени и жертви на агенти на Кремъл. Обединеното кралство е демокрация, но способностите на Путин не познават граници. Зная, че всеки момент и аз мога да бъда сполетян от същата участ – с полоний в чая или с Новичок по дръжката на вратата, – но се научих да живея с това. Това, с което не мога да свикна, е мисълта, че страната ми се намира в ръцете на хора, които се стремят единствено да увеличават собственото си богатство и власт. Откакто живея на Запад, аз съм виждал как политици тълкуват и разбират погрешно Русия на Путин и се опитват да отстъпят пред него и заплахата, която той представлява – и как попадат в капаните, които им е заложил.

Подобно на много публични личности, често имам чувството, че идентичността ми е отнета и превърната в нещо, което ми е непознато. Политиката се е превърнала в много персонализиран бизнес. Когато някой се забърка в публичен конфликт, неговият имидж се изземва и съчетава с ценностите и предразсъдъците на онези, които го използват за свои собствени цели. Аз бях въвлечен в един от най-ожесточените политически спорове в съвременна Русия и това направи този процес още по-екстремен за мен. За моите поддръжници аз бях страстен поддръжник на демокрацията, който се бори да спаси душата на нацията; за противниците ми бях алчен олигарх, откраднал народните богатства. Нито едното, нито другото е цялата истина, но и двете са станали неразделна част от поляризирания начин, по който съм възприеман сега.

Киркегор мъдро е посочил, че животът може да бъде разбран само като се гледа назад, въпреки че сме обречени да го живеем напред. Освен към бъдещето, ще гледам и назад към изминалите три десетилетия, за да се опитам да обясня как се стигна до днешната криза и защо нещата в Русия тръгнаха в толкова лоша посока. Минаха трийсет и седем години, откакто президентът на тогавашния Съветски съюз Михаил Горбачов се обяви за създаване на общ европейски дом, който да обедини Изтока и Запада в съвместно сътрудничество, и почти трийсет години, откакто Борис Елцин предложи Русия да влезе в НАТО. Защо онзи момент на взаимно уважение и помирение беше пропилян? Какво обрече Русия да се върне към антизападната автокрация (самодържавие)? Защо надеждите на руските хора с тяхното дългогодишно възхищение към западната демокрация и желанието им да споделят плодовете ѝ бяха стъпкани и загърбени?

Русия стана жертва на хилядолетната си история, на съблазнителната парадигма за автократичен лидер, който понякога кара влаковете да се движат по разписание, но винаги отнема човешката свобода, просперитет и достойнство. До началото на 21 век ние изграждахме демократична страна с всичките ѝ недостатъци от началните етапи по същия начин, по който това се е случило в Америка от осемнайсети и началото на деветнайсети век. От 2001 г. насам – и особено след аферата Юкос, битката за правата на собственост и политически ценности, в която откритият публичен сблъсък между Владимир Путин и мен изведе на преден план избора между две различни перспективи пред страната, – аналогията е по-близка до ранната фашистка Испания и Латинска Америка: „За приятелите всичко, за враговете – законът“. Кръстопътят и посоката, в която за съжаление пое Русия, са очевидни. Под управлението на Путин Русия стана роб на авторитарен държавен капитализъм, съсредоточен около един лидер. Обществото и държавният апарат се контролират чрез корупция, изнудване, заплахи и безогледно налагане на закона, при които същността на независимите граждански институции бива подронвана систематично. Това не е начин да се изгради модерна страна.

Но Западът, който продължава да нанася ненужни вреди на самия себе си, също има вина. Кремъл се облагодетелства неимоверно от глобалната криза на демокрацията и от осъзнаването, че западните либерални демокрации са всъщност по-уязвими за политическа корупция, отколкото се предполагаше. Когато критикуват Владимир Путин за политическа корупция и нетолерантност, сега той просто посочва Запада. Може и да си мислите, че при нас има недостатъци, казва той на руския народ, но само погледнете колко е по-зле в страните от така наречените западни демокрации. Това е стара тактика. Много добре помня как когато атакуваха съветските лидери за потъпкването на човешки права, те отговаряха, че отношението към чернокожите в Америка или католиците в Северна Ирландия е много по-лошо. Подобни аргументи се превърнаха и в екзистенциална патерица за режима на Путин.

Понякога изглежда, че двете страни разпознават нуждата от коренна промяна, но нито едната, нито другата не е в състояние да я постигне. Онова, което трябва да е от значение за всички нас, е общият произход на нашата евроатлантическа цивилизация. Руснаците не бива да бъдат чужденци в западния свят. Ние сме европейци – помогнали сме за изграждането и развитието на тази цивилизация и аз вярвам, че отново ще станем важна част от нея.

20-те години на нашия век имат потенциала да бъдат повратна точка за Русия. Инвазията в Украйна постави режима на Путин в несигурно положение и даде муниции на демократичната опозиция. Решението на Путин да вкара в затвора Алексей Навални през 2021 г. превърна популярния юрист и борец срещу корупцията в политически затворник по същия начин, по който бях и аз през първото десетилетие на века. „Престъплението“ на Навални е същото като моето – той изложи на показ корупцията и личното обогатяване на президента. И той взе същото решение като мен – да продължи да се бори, дори това да означава влизане в затвора. Това даде и на двама ни положение в борбата за свобода и демокрация. Днес модерните технологии правят тази борба много публична. Разкритията на Навални за това как Путин е откраднал обществени средства, за да построи екстравагантния си дворец на Черно море, бяха гледани повече от 100 милиона пъти в интернет. Социалните медии помогнаха за координирането на демонстрациите срещу затварянето на Навални в цяла Русия, а не само в Москва и Санкт Петербург; и стотици от онези, които участваха в тях, казват, че са били мотивирани за първи път в живота си да протестират срещу Кремъл. Те са предимно млади хора и протестът им не е само заради Навални, а срещу несправедливостите, които са повсеместни в Русия на Путин.

Недоволството от режима на Путин достигна нови висоти. Живеем в исторически момент, който ни дава шанс за едно по-добро бъдеще. Ако го подминем, проблемите, които разделят Изтока и Запада, ще станат неразрешими. На риск ще бъде изложена сигурността не само на Русия, но и на Атлантическия съюз, както и на целия свят. Добронамерени мъже и жени от двете страни трябва да се обединят сега, за да гарантират, че това няма да се случи. По-нататък ще се опитам да разкрия как може да се постигне това.

ПЪРВА ЧАСТ

Един голям експеримент

Надежди и стремежи

Израснах на улица „Космонавт“ в североизточната част на Москва, където правилата се определяха от младежки банди и дребни престъпници. Често имаше улични сбивания, които понякога можеха да станат плашещи. Отрано реших, че не искам да живея в страх; не исках постоянния стрес от живот с външни сили, които могат да те тормозят. За хулиганите отговорът беше прост – тренирах бойни изкуства, напомпах мускулите си и отказвах да се огъвам под заплахите им. В съветското общество обаче имаше други сили, чиято цел също беше да карат хората да се страхуват. И изправянето срещу тях беше по-трудно.

Като дете през 60-те и 70-те аз вярвах в Партията, подобно на повечето съветски хора. Комунизмът беше нашата вселена; той беше дошъл завинаги и никога не ни минаваше и през ума, че може да има и други начини да се правят нещата. Това е типично за децата – каквото кажат родители, приятели и учители, то е факт; през повечето време приемаш думите им безусловно. Вярно, случваше се да се кискаме, когато нашият вожд Леонид Брежнев мънкаше и се препъваше от телевизионния екран или се награждаваше с поредния медал. Това беше смешно. Но може би така беше навсякъде? Не виждах връзка между нашата система и празните рафтове по магазините. Дори не знаех, че магазините могат да бъдат пълни.

Когато поглеждам назад, винаги се питам дали не съм бил твърде наивен, дали не съм имал капаци на очите, от които не съм бил в състояние да виждам ясно нещата. Разбирах, че много неща не са наред, и определено знаех, че сред управляващите страната има много достойни за презрение хора, но не правех генерално заключение от отделните факти. Може би не съм мислил достатъчно.

Бих могъл да протестирам. По онова време имаше дисиденти и защитници на човешките права, които посочваха несправедливостите на нашето общество, но те не ни правеха особено впечатление. Държавата контролираше всички източници на информация и по онова време нямаше интернет. В онези години човек трябваше да стигне до решението да протестира чрез собственото си независимо мислене, от собствените си източници на информация. Ако нямаш това спонтанно лично убеждение, беше трудно да разбереш какво казват дисидентите. Повечето хора, включително аз, бяха свикнали със света, в който растяхме, и като цяло приемахме реалността, към която се бяхме пригодили.

Бях добър ученик. Получавах високи оценки и системата ме окуражаваше, а подобно нещо би ме накарало да се замисля, преди да ѝ се опълчвам. Специализирах химия и бях приет в Московския химикотехнологичен институт „Менделеев“, което беше добро място за учене. Завърших с отличие през 1986 г., през особено важен период в руската история. Михаил Горбачов беше начело на Комунистическата партия на Съветския съюз от по-малко от една година и започваше да разтърсва неща, които не бяха разтърсвани от наистина много време.

Започнах да работя от петнайсетгодишен, докато все още бях ученик – първо като уличен чистач, после като дърводелец и накрая нощна смяна в една московска хлебарница. Но освен това заех и друг пост. През 1986 г. станах заместник-секретар по организационната дейност на Всесъюзния ленински комунистически младежки съюз – Комсомола – в Химикотехнологичния институт. Защо ли? Ами, първо, защото това ми позволи да вляза във Всесъюзния факултет по правна кореспонденция. Но ако трябва да съм честен, постът беше важен акредитив за хора като мен, които искат да правят кариера. Комсомолското движение беше неразделна част от съветското общество; то даваше одобрителен печат на младите мъже и жени, които участваха в него, и ги свързваше с важни хора, които имаха влияние в различни области.

Задълженията ми бяха основно да организирам комсомолски събрания и да събирам членски внос, но това означаваше, че бях в най-добрата позиция да избирам бъдещата си работа – нещо, което остана в сила и когато започнаха реформите на Горбачовата перестройка. Горбачов беше разбрал, че централизираната съветска командна икономика, в която държавата взема всички икономически решения и казва на хората какво да правят и как да работят, изсмуква енергията и ентусиазма на страната. Хората нямаха мотивация да работят здравата – нямаше инициативност и иновации, защото тези неща не се окуражаваха или награждаваха. По онова време къде на шега, къде сериозно казвахме: „Ние се преструваме, че работим, а държавата се преструва, че ни плаща“. Горбачов реши, че това не води до нищо добро и че единственият начин да раздвижи нещата е да позволи малко – съвсем мъничко – частна инициатива.

Отначало частната инициатива включваше занимания като каране на такси, подстригване, печене на хляб или отваряне на кафене. Човек можеше да има частен бизнес и да прави печалба, но от благоприличие компаниите официално се наричаха кооперативи и трябваше да бъдат управлявани като общо начинание, без собственици на дялове и със строго ограничен брой на участниците. Половинчатият подход на Горбачов беше като да се опитваш да бъдеш „малко бременна“, но щом мотиваторът печалба беше приет, аз разбрах, че ще му се наложи да продължи докрай. Затова реших да се включа. Заедно с няколко приятели използвахме комсомолските си връзки да отворим кафе, в което предлагахме най-прости храни и питиета. Не беше много, но ни даде представа какво е да работиш здраво и да правиш пари. И знаехме, че ако перестройката продължи, ще можем да растем все повече и повече.

Запознах се с първата си съпруга, когато бяхме студенти, и когато бях на 20, вече бяхме женени. Но аз имах и друга, тайна любов – подобно на много мои съвременници обожавах западната попмузика – Бони М, АББА и най-вече великата Ани Ленъкс!

В съветска Русия на западната музика не се гледаше с добро око. Старците в Кремъл твърдяха, че тя е част от заговора на ЦРУ да отслаби моралните устои на младежта и да ни зарази с капиталистически ценности. Е, определено се получаваше! Подобно на всички млади хора, да ни казват, че нещо е забранено, само ни мотивираше още повече да се сдобием с него. В училище организирахме дискотека, която не просъществува дълго; съучениците ми тормозеха западни туристи за плочи или ги получаваха по пощата по заобиколни пътища, след което ги копирахме по всякакъв начин, по който можехме. Появата на касетите през 80-те доведе до истински бум на черния пазар. Говореше се, че един тип, Артьом Троицки, който организираше тайни дискотеки в Московския университет, може да ти намери всеки албум, който търсиш.

Когато реши да отпусне стагнацията от ерата на Брежнев, Горбачов позволи по радиото да се пуска британски и американски поп. Държавната музикална компания „Мелодия“ пусна два албума на Пол Маккартни, а Били Джоел направи концерт в Москва през 1987 г. Но аз очаквах най-вече Ани Ленъкс... и тя дойде през 1989 г.

Ани пристигна в СССР заедно с Питър Гейбриъл, Криси Хайнд и Томпсън Туинс за представянето на двойния албум Breakthrough, включващ парчета на 25 различни изпълнители, сред които Стинг, Брайън Фери, Шаде, „Дайър Стрейтс“ и „Грейтфул Дед“. Съветските фенове обсадиха държавните музикални магазини и дисковете се разграбиха за часове. Но за нас най-забележителното беше, че певците и музикантите бяха изнесли представленията си безплатно и че всички печалби отиваха за природозащитната организация Грийнпийс. Това направи наистина огромно впечатление. Наред със стотици хиляди други руснаци аз изведнъж разбрах, че светът отвън е много различен от онзи, в който живеехме ние. На мен Западът ми изглеждаше като свят на свобода, енергия и цветове. Обожавах музиката, откритото говорене, липсата на страх и независимостта на мисълта. Обожавах как тези звезди отдават времето и силите си на глобални проблеми като опазването на околната среда – проблеми, които засягат и обединяват цялото човечество. Това беше коренна противоположност на начина, по който живеехме ние – в страна, която потискаше музиката, свободата и мисълта. Това породи първите ми сериозни съмнения в комунистическата система и автократичното управление; това ме накара да се възхищавам на Запада и да искам да бъда част от едно свободно, проспериращо и справедливо общество.

Приемането на свободната икономическа инициатива от Михаил Горбачов ми позволи да подобря материалното си положение. Група от нас, предимно студенти по физика, химия, икономика и геология на по 25-30 години, имахме общо желание да се докажем, да успеем в живота, да покорим света. Всичко започна с малък компютърен кооператив, който основахме през 1987 г. Това беше началото на едно приключение, продължило цял живот и изпълнено както с триумфи, така и с трагедии.

Когато през 1987 г. Горбачов обяви, че университетите могат да откриват изследователски и развойни центрове и да използват експертизата си, за да предлагат услуги и да печелят, ние веднага се възползвахме от шанса. Основахме кооператив с внушителното име Център за междуотраслов научно-технически прогрес, известен със съкращението си Менатеп, който продаваше компютри и осигуряваше програмисти, които да обслужват ІТ системите на държавни предприятия и министерства. Това беше епохата на компютърната революция, ІТ експертите бяха малко и страната се нуждаеше от нас, за да поддържаме новите технологии. Осигурявахме качествени услуги, имахме високи тарифи и правехме големи печалби.

Освен това търсенето на персонални компютри започваше рязко да расте. Тези машини не се произвеждаха в СССР, така че уреждахме хора да ни носят компютри от чужбина, когато пътуваха в командировки. Купувахме компютрите от тях, препрограмирахме ги с руски клавиатури и руски софтуер и ги продавахме с печалба. Към края на 1988 г. бяхме натрупали значителни средства, които стояха неизползвани – и точно тогава Горбачов обяви, че след 72 години забрана на частния капитал Кремъл ще позволи откриването на частни банки. Това беше огромна промяна и ние нямахме намерение да изпуснем шанса си.

Като гледам назад, не мисля, че хората, които въведоха всички тези реформи, са разбирали, че решават съдбата на съветския комунизъм. Те позволяваха елемент на частна инициатива, защото искаха да дадат тласък на умиращата икономика. Капиталистическият стремеж, желанието да работиш здраво и да забогатееш, е според мен инстинкт, който е вкоренен дълбоко в нас. Комунистите го бяха потискали в продължение на седем десетилетия, а сега позволяваха на хората да видят, че той е отново възможен. Мислех си, че руснаците няма да мирясат, докато цялата страна не се завърне към капитализма и свободния пазар. Хората искаха да работят здраво и да подобрят качеството на живота си – нещо, което не можеха да правят по времето на съветското управление. Те искаха свободата да започнат свой бизнес, да изхранват семействата си и да постигнат ниво на просперитет, който беше непостижим в продължение на много години.

Главоблъсканицата Русия