Дяволското море

Пролог

Лхаса, Тибет

18 март 1959

Радиалните двигатели „Прат & Уитни“ хъркаха и прекъсваха, докато се бореха да вдишват въздуха на тази голяма височина. Два от уважаваните четиринайсетцилиндрови двигатели „Двойна оса“, произвеждани с хиляди през Втората световна война, задвижваха немаркирания транспортен самолет „Дъглас С-47“, докато бурната нощ го блъскаше. Без товар в задната част на фюзелажа самолетът, известен като „Небесен влак“, беше особено податлив на непостоянните въздушни течения, с които се бореше над Покрива на света.

– Остъргваме почти седем хиляди метра височина – измърмори сърдито Делбърт Бейкър от седалката на втория пилот; от устните му беше увиснала клечка за зъби. Чорлав и с кръгло като луна лице, той имаше вида на човек с полузатворени очи, който би се прозял дори извънземно да го потупа по рамото. – На двигателите не им харесва.

– Намираме се доста под нашия таван на полет, макар че на моторите не им се струва така – отговори хладно пилотът. Пълна противоположност на своя втори пилот, Джеймс Уортингтън седеше с изправен гръб, с чист изгладен с ръбове пилотски гащеризон, стиснал здраво самолетния щурвал. И не обръщаше внимание на подскоците и скърцането на празния товарен самолет, който беше подхвърлян насам-натам из бурното небе. Макар невидими планински върхове да минаваха току под корема на самолета, Уортингтън оставаше спокоен като човек, който играе на дама.

Подобно на Бейкър, Уортингтън имаше богат опит в летенето над Хималаите с транспорти самолети. Двамата редовно бяха прелитали над Гърбицата през Втората световна война, когато американската армия доставяше припаси на националистки Китай от бази в Индия. Сега летяха за ЦРУ, но опасността от прелитането над извисяващата се висока планинска верига в лошо време не беше намаляла.

Уортингтън опипа няколко лоста с червени топки в края, които стърчаха между седалките им, за да се увери, че се издърпани напълно назад. Разположените в квадрант дросели контролираха горивната смес на двигателите. Бяха нагласени на най-бедна смес за прекосяването на най-високата планинска верига на света.

В шлемофоните им се чу пукот, после гласът на навигатора, който седеше в отделението зад тях:

– Двайсет минути до Лхаса. Дръж сегашния курс.

Самолетът изведнъж отскочи като влакче на ужасите, което е излязло от релсите. Бейкър погледна през страничния илюминатор към неспиращия сняг, който се стоварваше върху крилете.

– Надявам се, че нашите момчета ще запалят светлините.

Уортингтън кимна.

– Ще им се наложи да прекосят Хималаите пеша, ако не го направят.

Самолетът продължи полета си в нощта. Пилотите се бореха с внезапните течения, които се опитваха да го запратят нагоре. По-редки, но за това пък по-опасни, бяха теченията, които се стоварваха без предупреждение и се опитваха да тласнат самолета надолу.

Скоро наближиха целта си и Уортингтън започна да се спуска, защото знаеше, че най-високите върхове са вече зад тях. В студената черна нощ на земята се появиха светлинки, светеха като далечни свещи.

– Това трябва да е – каза Бейкър.

Навигаторът им даде нов курс и Уортингтън го последва, като зави над разхвърляните светлини на Лхаса.

Историческата столица на Тибет беше живописен, но прашен град, който се простираше по протежение на тясната долина на река Джичу на внушителната надморска височина 3657 метра! Единственото официално летище на страната се намираше на 128 километра в източна посока, но Уортингтън нямаше намерение да кацне на окупираната от китайците територия. Вместо това насочи самолета към една импровизирана писта, направена специално за мисията от приятелски настроени местни жители, които тайно бяха почистили камъните от една равнина на запад от града.

Снегът намаля, а скоро съвсем спря, докато Уортингтън летеше ниско над града. Двамата пилоти оглеждаха земята през разкъсалата се облачна покривка.

– Ето там право напред и малко вдясно. – Бейкър посочи през предното стъкло. Клечката за зъби в устата му се превъртя – това беше първият сигнал за обхваналото го напрежение.

Уортингтън също ги видя – две бледи сини светлини, едната на запад, с дълго черно петно между тях.

Бейкър присви очи в далечината и спусна колесника.

– Не съм сигурен, че са ни осигурили шестстотинте метра, които поискахме.

Уортингтън поклати глава.

– Вече е късно да мислим за това.

Подравни носа на „Небесния влак“ с по-близката светлина и намали скоростта. Силният насрещен вятър сякаш се опитваше да спре самолета и клатеше крилете му. Уортингтън изчака синята светлина под носа да изчезне и извика на Бейкър:

– Светлините за кацане!

Бейкър ги включи. Самолетът се спускаше. С умелите ръце на хирург Уортингтън се съпротивляваше на гневните ветрове и спускаше машината все по-ниско.

Светлините на самолета разкриха равно прашно поле, когато гумите целунаха земята на метър след първата синя светлина. С-47 заподскача по неравната повърхност и започна да спира под въздействието на натиснатите докрай от пилота спирачки. Колелото под опашката не се виждаше от вдигнатата прах. Пилотът остави машината да се движи почти до втората синя светлина, после я обърна обратно за излитане и изключи двигателите.

Бейкър отвори страничния илюминатор и огледа полето. На юг се виждаха светлините на няколко къщи, но иначе цареше мрак. Никой не ги чакаше.

– Или сме подранили – каза той, – или нашите пътници са закъснели.

– А може би изобщо няма да дойдат – подхвърли Уортингтън. – Поне не ни чакаше комитет по посрещането. – Той наостри уши и след това отвори своя страничен прозорец. Обърна се към Бейкър с гримаса и поклати глава.

В далечината, пробивайки свиренето на вятъра, се чуваше не можещият да бъде сбъркан с нищо трясък от изстрели.

Рамапура Чодрон чуваше същите изстрели, които се носеха от центъра на града, и потрепери. Ако мисията беше вървяла по план, нямаше да има стрелба. Просто тихо извеждане и тих полет от града, преди китайците да осъзнаят какво става. Но стрелбата откъм периметъра на двореца Потала означаваше нещо друго.

Рам, както го наричаха неговите инструктори от ЦРУ, притисна ръка към колта .38 със заглушител и надникна иззад ниската каменна стена. Манастирът Нечунг на няколко метра по-надолу, поради мрака и тишината приличаше на гробница. Далечната стрелба обаче означаваше, че прикритието им е разкрито и че вече не разполагат с лукса за спокойно влизане.

Той присви очи в мрака, но не видя движение около постройката. Беше един от бойците, спуснати преди два дни с парашути в широка долина северозападно от Лхаса, и му беше възложена по-лесната част от мисията им. Ръководеше отряд от четирима души, за да вземат оракула на Нечунг, най-важния духовен съветник на Далай Лама, да го отведат до самолетната писта и да го изведат от страната в безопасност.

По-трудната задача беше в центъра на града. Там останалите осем човека щяха да се промъкнат в двореца Потала и да измъкнат не някой друг, а самия Далай Лама.

Частите на китайската армия бяха окупирали Тибет през 1950, но нещата се бяха влошили след въстанието в Лхаса. Окуражените въстаници започнаха да нападат и бунтовете из цялата страна стигнаха своя връх с демонстрациите за независимост в столицата на Тибет. Тези действия бяха предизвикали бързо възмездие. Голям контингент на НОА беше проникнал в Лхаса преди няколко дни и това бе усилило напрежението.

Носеха се много слухове, че китайците ще хванат Далай Лама, ще го изведат от Тибет и ще го хвърлят в затвора. Тибетските лидери в изгнание реагираха с консултации със своя основен източник на подкрепа ЦРУ.

Централното разузнавателно управление от години подкрепяше тибетските лидери в изгнание и предоставяше оръжие на партизаните като средство за събиране на информация за китайската програма за разработка на ядрено оръжие. Сега, след като местните сили бяха вдигнати по тревога, ЦРУ прецени, че опитът да се измъкне Далай Лама си заслужава риска.

Тибетците, избрани за тази мисия, имаха дълга история на отношения с ЦРУ. Бяха ги откарали със самолет в другия край на света, където ги обучаваха в Скалистите планини и станаха парашутисти. Рам Чодрон беше един от най-рано завършилите курса и се издигаше в чин благодарение на умението си да борави с полеви радиостанции.

Рам чу трополенето на стар як, който вървеше през полето до манастира. Това му напомни стадата крави, които беше виждал по планинските пасища в Колорадо. Спомни си колко му беше харесал първият бифтек, който му сервираха в едно крайпътно заведение във Вейл.

Прогони тази мисъл, когато друг партизанин в черен камуфлаж допълзя до него, стисна го за лакътя и прошепна:

– Отзад изглежда чисто.

– Добре, да влизаме. Радж и Тагри да заемат позиция край входа, докато ние търсим вътре.

Партизанинът кимна и предаде заповедта на двама души в сенките зад него. След това последва Рам, който се надигна и приведен тръгна към входа на манастира.

Никой не знаеше точно откога мястото се смята за свещено, но сегашният манастир се издигаше тук вече от четиристотин години. Беше скромна постройка в подножието на северните градски хълмове. Рам влезе през отворената кървавочервена врата и се озова в голям вътрешен двор. Стъпала в задната част водеха до параклиси от двете страни, а горният етаж подслоняваше монасите.

До левия параклис грееше в жълто огън, във въздуха се носеше аромат на тамян. Рам се притисна до страничната стена и тръгна към стълбите отзад. Чу шумолене отвътре и замръзна. На стъпалата се показа мъж, стоеше несигурно на краката си.

Беше китайски войник. Държеше карабина, която размаха към Рам и попита на завален мандарин:

– Кой е там?

Беше прекалено тъмно, за да може Рам да види кръвясалите очи на войника, но пък беше достатъчно близо, за да подуши алкохолния му дъх.

Колтът в ръката му се надигна и изплю два приглушени изстрела. Главата на войника се отметна назад и той рухна на земята, пушката му изтрака на плочите.

– Скрий го – прошепна Рам на партньора си, който побърза да дойде при него.

Рам пристъпи в параклиса и се приближи към малкия огън, който гореше в импровизирано кръгло огнище, за да топли войника. Пламъците му хвърляха играещи по далечния край на параклиса сенки, където един издигнат олтар беше украсен със свещи.

Помещението изглеждаше празно. А после ивица светлина се появи от странично помещение. Рам вдигна револвера и се плъзна зад каменната колона. Изчака, докато непознатият го отмине, след това скочи зад него и притисна дулото в гърба му.

– Какво има? – попита мъжът и се обърна към Рам.

Беше възрастен, с бръсната глава, облечен в червената роба на монах. Беше необичайно широкоплещест и гледаше Рам спокойно, без да мига.

Рам свали оръжието и се поклони в знак на извинение.

– Търся оракула на Нечунг – каза на тибетски.

– Оракулът не е тук – отговори монахът. – Преди два дни отиде в двореца Потала, за да се срещне с Далай Лама. Още не се е върнал. – Огледа черната униформа на партизанина. – Тук си, за да му помогнеш?

Рам кимна.

– Смята се, че китайците ще арестуват Далай Лама и неговите съветници. Тук сме, за да им помогнем да избягат.

Монахът кимна и каза:

– Оракулът предсказа надвисналата опасност.

Радиостанцията на колана на Рам забръмча с изпълнен със статическо електричество глас:

– Червен елен, тук Снежен леопард. Целта е заминала преди нашето пристигане. Намираме се под обстрел. Насочваме се към асансьора. Повтарям: насочваме се към асансьора.

– Червен елен, разбрано – отговори Рам. – Ние също тръгваме за там.

После скръцна със зъби. Трябваше да се срещнат с един изпратен напред екип, който се беше спуснал ден по-рано с парашути, но не се беше появил на мястото за среща.

Сега всичко ставаше ясно. Нещо се беше объркало. Може би китайците бяха информирани. Изпратеният напред екип или беше заловен, или вече бе извел Далай Лама пеша от Лхаса. Рам стрелна поглед към тлеещия огън и се помоли да е второто. Както и да е, тяхната мисия сега беше провалена.

Рам върна радиостанцията на колана си и погледна монаха.

– Избягаха ли вече Далай Лама и оракулът от Лхаса?

Монахът кимна.

– Смятам, че има такава вероятност.

– Кой си ти?

– Туптен Гунгтсен. Кхенпо на манастира и помощник на оракула.

Като управител на манастира Гунгтсен също беше изложен на опасност.

– Няма да си в безопасност, щом китайците открият, че Далай Лама е избягал. Трябва да дойдеш с нас.

Монахът го изгледа преценяващо.

– Аз не съм важен, но идолът на Нечунг е.

И махна през рамо към олтара. Там във висока ниша се виждаше черна статуя. Беше на Пехар, тибетско божество, известно и като Нечунг – съименник на манастира. – Оракулът не може да изпълнява както трябва задълженията си без него. Статуята трябва да му бъде занесена.

Рам огледа храма, кимна и каза:

– Добре. Но бързо.

– Ще трябва да ми помогнеш. – Гунгтсен се обърна, прекоси параклиса с отмерени крачки и спря пред нишата. Вътре имаше статуя, изсечена от камък, заобиколена от по-малки статуи, също черни.

Рам беше идвал в храма като момче, но никога не се беше озовавал толкова близо до древната статуя. Беше висока шейсетина сантиметра и беше изсечена от лъскав черен камък. Монахът коленичи пред нея и започна да шепне молитва, но Рам пристъпи и го вдигна.

– Няма време.

Монахът кимна, събра по-малките божества, загърна ги в златотъкан плат от олтара и подаде вързопа на Рам. Партизанинът го пъхна под куртката си, изненадан от тежестта му.

Гунгтсен загърна Нечунг с друго парче плат и го метна на рамо.

– Готов съм.

Излязоха от параклиса и се присъединиха към партизанина във вътрешния двор. Когато излязоха от входа на манастира, проехтя изстрел – от разстояние само няколко метра. От другата страна на прашната улица мъж в зелено залитна изпод сенките и се свлече на земята.

Партизанинът Тагри показа глава иззад един храст, стиснал карабина М1.

– Беше разузнавач на патрул, който идва от ей тази улица.

Думите му бяха потвърдени от викове и трополене на ботуши.

– Оракулът не е тук – каза Рам. – Трябва да се изтеглим към пистата.

– А вражеският патрул? – попита Тагри.

– Ще се погрижим тук за тях.

Рам хвана монаха за ръка и го дръпна зад една колона.

Подаде револвера си от едната страна на колоната и го насочи към улицата. Зад него монахът приклекна и започна да шепне молитва.

Китайският патрул беше малоброен – само трима млади мъже, стиснали руски автомати. Липсата на обучение си пролича, когато всички се втурнаха към падналия си другар и го заобиколиха.

Глупостта им беше добре дошла за Рам. Той взе на мушка най-близкия войник и стреля три пъти. Единият куршум улучи, макар другите два да пропуснаха целта.

Но това беше без значение. Останалите тибетци откриха огън и повалиха другите китайци.

Рам дръпна монаха за ръкава.

– Насам. – Изчака го да вдигне идола и след като излязоха от манастира, го поведе покрай труповете, докато другите партизани образуваха охранителна линия около тях.

Манастирът Нечунг се издигаше на нисък склон в северозападния край на Лхаса. Импровизираната писта беше право на изток отвъд верига ниски хълмове. Макар че движението по права линия щеше да е по-кратко, Рам не искаше да бъде заловен от по-многобройни сили на открито. Разузнаването им беше съобщило, че цял батальон войници на НОА е превозен до Лхаса.

Рам поведе групата надолу по склона под прикритието на градския пейзаж в по-ниските му части. На югоизток, където върху скалист хълм се извисяваше дворецът Потала, се чуваше стрелба. Рам се надяваше, че това сражение ще отвлече вниманието на всички китайци.

Стигнаха до улица, пълна с магазини и жилища, завиха и тръгнаха по нея на изток. Толкова късно улицата беше празна и тъмна.

Крачеха бързо, нащрек за вражески войници. Въпреки тежкия си товар монахът не изоставаше.

Чуха приближаващо се превозно средство и се скриха в близките входове. Китайски военен камион се приближи с висока скорост. В канатите на каросерията се бяха вкопчили китайски войници.

Рам и монахът се бяха скрили във входа на магазин за платове. Рам усети твърдите мускули на монаха под робата му и прошепна:

– Ти не си от Лхаса.

– Не съм. От едно село в Амдо съм.

– Ти си голок?

Монахът кимна.

Рам познаваше района и хората, които живееха там. Голоките бяха известни като най-коравите хора в Тибет.

Камионът мина покрай тях, без никой от китайците да ги забележи. Рам си погледна часовника. Вече закъсняваха за срещата.

– Да вървим – каза той. – И по-бързо.

Затичаха и скоро стигнаха до края на града. Още се чуваше стрелба, но сега се беше преместила от югоизток право пред тях.

Рам поведе групата нагоре по скалист склон. Всички дишаха тежко. Гунгтсен едва носеше товара си, но успяваше да не изостава. Щом излязоха на билото, видяха долу на равното синята светлина.

Чуха кашлицата на самолетен двигател, който започва да работи, последван бързо от втория. Няколко проблясвания на огън от дула и пукот от изстрели откъм гърбовете им им дадоха ясно да разберат, че ще последва надбягване със смъртта.

Докато тичаха, видяха втората синя лампа. А след това и слаба светлинка от вътрешността на самолета. Докато се приближаваха към него, стрелбата се усили.

– Ще се справиш ли? – попита Рам монаха.

Статуята беше много тежка, но старият монах отговори с твърд глас:

– Да.

Когато стигнаха до равното място, което беше послужило за импровизирана писта, вятърът навя ситна суграшица, която прониза гърбовете им. Вече виждаха и чуваха самолета. Черен дим излизаше от ауспусите, докато Уортингтън и Бейкър подготвяха машината за излитане. Неколцина мъже се бяха струпали до вратата и започнаха да се качват.

Радиостанцията на Рам изпука.

– Червен елен, ние сме на мястото на срещата. Трябва да тръгваме. Вие къде сте?

– Идваме! – извика Рам. – Задръж самолета. – Обърна се към хората си. – Бегом!

Хукнаха към самолета. Рам поизостана, за да е до монаха. Въпреки товара си той показваше учудваща издръжливост, успяваща да се мери с тази на другите мъже.

Щом наближиха самолета, от другия край на пистата просветнаха пламъци от изстрели. Половин дузина китайски войници се бяха струпали в края на пистата и стреляха по самолета. Нямаше нужда никой да казва на Рам, че мъжете трябва да тичат с все сила – куршумите осейваха с гейзери прах земята около тях.

Последният човек от другия екип, който изчакваше реда си да се качи, се хвърли на земята зад крилото и започна да осигурява прикриващ огън, което накара китайските автомати да замълчат. Това беше достатъчно, за да могат тримата от екипа на Рам да стигнат до вратата и да се хвърлят вътре.

Рам и Гунгтсен бяха на метри от опашката на самолета, когато монахът се препъна и падна. Идолът Нечунг отскочи от рамото му и падна пред него.

– Ранен ли си? – надвика Рам рева на двигателите, спря и вдигна Гунгтсен.

– Не, просто се спънах.

– Качвай се на самолета. Аз ще взема идола. – Тласна монаха напред, след това се наведе, за да вдигне идола. Двата двигателя на самолета изреваха, когато Уортингтън бутна дроселите на позиция за излитане. Струя прах и сняг посипа Рам, докато мяташе статуята на рамо. Когато се изправи, самолетът вече беше започнал да се отдалечава. Монахът току-що беше стигнал до вратата и го издърпаха вътре. Самолетът започна да ускорява.

Рам тичаше след самолета, приведен от тежестта на идола. Направо беше невероятно, че възрастният монах го беше носил чак от манастира, без да се оплаче. Беше тежък. Много по-тежък, отколкото изглеждаше. Рам все едно газеше в езеро от петмез.

Обаче трябваше да тича, и то бързо, защото С-47 започна да се отдалечава все повече. Той присви очи в праха, но проблясъците на изстрелите все още се виждаха в края на пистата. Двигателите на самолета ревяха оглушително. Рам събра сетни сили, затича покрай фюзелажа и натика статуята през отворената врата.

Едва не се спъна, но все пак не падна. Самолетът вече го отминаваше.

Тагри се подаде от товарната платформа и викна:

– Давай, Рамапура, ще се справиш!

Рам имаше чувството, че ще падне, но събра последните капчици енергия и скочи на вратата точно в мига, когато опашката на самолета се откъсна от земята.

Пръстите му се вкопчиха в перваза и той насмалко да се изпусне, но Тагри и човекът до него го хванаха и го издърпаха вътре.

– Залегни! – извика мъжът.

Проснат по корем – едва си поемаше дъх, – Рам изобщо не се опита да възрази.

Самолетът се носеше с рев по пистата и тромаво се издигна във въздуха. Китайците продължаваха да стрелят. Двама от тибетците бяха ранени, а в алуминиевия фюзелаж цъфнаха дупки.

Бейкър трепна, когато един куршум проби предното стъкло и мина със свистене на два сантиметра от главата му.

Когато светлините на Лхаса изчезнаха под тях, той прибра колесника, след това погледна навън през страничния прозорец. Вторачи се във въртящия се пропелер, след това присви очи към стрелките на индикаторите пред себе си.

– Възможен теч на масло от втори двигател. В момента налягането е постоянно.

Уортингтън стискаше здраво щурвала, целият беше напрегнат.

– Дясната предкрилка също е малко разхлабена. Но сме във въздуха. Всъщност очаквах да е по-зле.

Това по-зле настъпи след двайсет минути, когато пилотите чуха тракане от десния двигател. Бейкър почука по един от индикаторите и каза:

– Налягането е в червения сектор заедно с температурата. – Надникна от страничния прозорец назад към двигателя. От него излизаха облаци черен дим.

– Изобщо не изглежда добре – каза с лек намек за напрежение в иначе спокойния му глас.

– Ясно – отговори Уортингтън. – Изключи го. Ще видим дали ще успеем да изкуцукаме над върховете с един двигател.

Бейкър се зае с процедурата за изключване на двигателя. Уортингтън пък бутна дросела на левия двигател едно деление напред и отново стисна здраво щурвала.

Да задържиш С-47 във въздуха с един двигател беше трудно при напълно натоварена машина дори при отлични условия за полет. За щастие превозваха само неколцина пътници и никакъв допълнителен товар. Въпреки това положението им не беше никак розово. Времето беше лошо и трябваше да летят на голяма височина, а веригата на Хималаите лежеше пред тях. От Лхаса имаше половинчасов полет над сравнително равното плато на Централен Тибет, преди на пътя им да се изправят висините на Хималаите.

Извисяващата се планинска верига бе невидима, скривана от мрака и усилващия се сняг. Ветровете над Хималаите винаги бяха вероломни, но пролетната снежна буря дори усилваше опасността. Ледени топчета тракаха по предното стъкло, страничен вятър блъскаше самолета. Навигаторът правеше корекции на курса по зигзагообразен маршрут, който ги държеше встрани от върховете.

Когато наближиха първата планинска верига, силен вятър отдолу повдигна самолета на нужната височина. Уортингтън вече се беше опитал да го издигне, но бе успял да стигне само до пет хиляди и осемстотин метра – единственият останал им двигател отказваше да ги издигне по-високо. Сега беше много доволен да види как алтиметърът стигна до шест хиляди и седемстотин.

– Всичко наред ли е? – попита Бейкър.

– Да се надяваме.

Ветеранът пилот знаеше, че ветровете често са капризни. И че онова, което дават, могат да отнемат само след минути.

Със скорост, която накара стомасите им да се свият, самолетът пропадна няколкостотин метра, след това навлезе в нещо подобно на водовъртеж. Ветровете духаха едновременно от всички страни, блъскаха по фюзелажа като боксьори. Едно възходящо течение беше най-лошото, защото едва не обърна самолета.

Но Уортингтън никога не трепваше. Спокойните му ръце на щурвала веднага контрираха подлите удари и той изравняваше самолета, докато ветровете отново не налетят. Надяваше се, че всички отзад са се вързали здраво за преградите.

– Местоположение? – попита той в шлемофона си, вторачен в мрака пред тях.

– Трябва да сме на двайсет и осем километра южно от Кангмар – отговори навигаторът. – Наближаваме първата висока верига.

Няколко минути летяха без проблеми. След това силно низходящо течение внезапно сграбчи самолета като в огромна ръка и го запрати към земята. Очите на Уортингтън се разшириха, когато видя как алтиметърът се завъртя като колело, докато не регистрира пет хиляди триста шейсет и осем метра, което беше далеч под някои от най-високите върхове наоколо.

Пилотът бутна дросела докрай и дръпна щурвала назад за повече тяга, но вече беше късно. Със силно думкане опашното колело се блъсна в земята. По някакво чудо това се оказа само плъзване и задната част издържа, а самолетът се стрелна напред и подскочи във въздуха.

В товарния отсек Рам седеше на пода и гледаше как срещу него Гунгтсен държи идола на Нечунг, докато ударът не повали монаха на земята. Ударът също така отвори товарната врата, която зейна точно зад него. Когато самолетът се стрелна надясно, Рам беше запратен към вратата. Разпери ръце и се вкопчи в прага, но инерцията му беше твърде голяма и той излетя от вратата в простора.

Студеният вятър и снегът блъскаха тялото му, когато падна от самолета в заслепяваща снежна вихрушка. Ледени късчета го бодяха в очите. Сърцето му блъскаше, докато ръцете му правеха неумели опити да летят.

Ревът на двигателя премина в ниско буботене, после силно стържене прониза нощта. Рам имаше само секунди да осмисли чутото, защото невидимата земя го посрещна със страшен удар. Докато се търкаляше по снега и леда, зрението и звуците, после дори болката изчезнаха и той потъна в черната бездна.

Първа част

1.

Космодрум Уънчан, Хайнан, Китай

Октомври 2022

Ракетата се издигна в грациозна дъга, буботещите пламъци на ускорителите с твърдо гориво пронизваха небето малко преди съмване. Не беше от големите ракети – беше дълга малко над шест метра. Беше изстреляна от странична площадка в простиращата се нашироко крайбрежна база, която беше повече привикнала към големите ракети, превозващи сателити. Но за онези, които гледаха полета, той беше по-важен и от най-новия шпионски сателит.

Огнената изпускателна тръба на ракетата изчезна от погледите им само след секунди. Но камерите на един разузнавателен самолет следяха напредъка ѝ далеч навътре в морето. Допълваха го сателити, които бяха насочени към изстрелването. Далечните лещи наблюдаваха ставащото, когато изпускателната тръба изведнъж почерня и ракетата за кратко продължи да лети в мълчание. Ако наблюдател беше присъствал при преминаването ѝ, може би щеше да чуе трясъка от преодоляването на звуковата бариера, последван от моторно свистене, сега придружавано от горенето на течно гориво в изпускателната тръба. Тези сетива обаче трябваше да са много остри, защото ракетата се движеше с повече от километър и половина в секунда.

В операционен център на сто и шейсет километра от пекинския Контролен център за космически полети генерал Ксу Джънхай наблюдаваше ракетата на голям видеоекран. Камери с голям радиус на действие на Хайнан и на кораби в Южнокитайско море показваха само точка, докато ракетата бързо изчезваше от поглед. Ксу се обърна към един от инженерите, които седяха зад една конзола и наблюдаваха телеметричните данни.

– Двигателят включи ли се?

Инженерът, слаб мъж с дебели квадратни очила, кимна, без да откъсва очи от данните.

– Да, другарю. „Драконов полет“ успешно премина от задвижване с твърдо гориво към въздушно реактивно задвижване.

– Скорост?

– Над двайсет и осем хиляди километра в час и нараства.

Генералът се обърна отново към видеоекрана и на него видя малко облаче дим на мястото, където проследяваха ракетата.

– Какво беше това?

След въпроса му последва дълга пауза.

– Предаването на данни прекъсна. Изглежда... изглежда, има някаква неизправност. – Инженерът седеше с наведена глава, защото го беше страх да срещне погледа на генерала. – Полетът е прекъснат.

Генералът, човек на шейсет без чувство за хумор, чиято оредяваща коса беше сресана назад, не успя да скрие неудоволствието си.

– Прекъснат? Отново?

Това беше третият неуспех подред на елегантния ракетен прототип.

Инженерът кимна.

Генералът повика от другата страна на помещението един дебел мъж, който разговаряше с директора на полета.

– Полковник Йен!

Полковник Йен Ксиаоминг се обърна и започна да се приближава с безпокойството на човек, запътил се към бесилото.

Генералът се вторачи в него.

– Кажи ми какво се случи.

– Все още оценяваме данните – отговори Йен, – но това беше полетен провал по време на ускорението в средната фаза.

– Видях това и сам. Каква е причината?

Полковникът стрелна очи към клипборда, който стискаше здраво.

– Предварителните данни сочат възможен термичен провал във водещото запалване. Но преди провала ракетата отбеляза ново равнище на скоростта.

– Термичен провал? Та това беше причината за последния неуспех! Докладваха, че проблемът е отстранен.

– Оказа се трудно предизвикателство.

Генералът махна към екрана, на който сега се виждаше празно небе.

– Председателят днес очакваше успех. – Замълча, за да може думите му да бъдат осъзнати. – Това е твоят трети провал. И последен. Кога ще мога да докладвам на председателя, че проблемът ще бъде разрешен?

– Аз... аз не мога да предложа някаква времева преценка. Доктор Лиу проверява възможни практически решения. Другарю, ще работим без почивка, докато не намерим отговор!

– Утре сутринта искам на бюрото си пълен доклад за неуспеха – нареди Ксу. – И решение до края на седмицата. – След това се обърна и затрополи навън от контролния център с потъмняло от гняв лице.

За миг в помещението се възцари неловко мълчание, след това техниците отново се заеха с преценяване на полетните данни.

Полковник Йен проведе телефонен разговор, след това се обърна към директора на полета.

– Кажи на доктор Лиу да се срещнем в моя офис.

И бавно излезе от помещението, като преди да прекрачи прага, стрелна последен поглед към празния екран.

Качи се в офиса си на третия етаж в главната квартира на ракетните войски на Народната освободителна армия. Като на програмен мениджър на ракетния проект „Драконов полет“ офисът му беше голям, но най-обикновен, и гледаше към голо прашно поле. Той погледна през прозореца към колона новобранци на НОА, които маршируваха по плаца, камуфлажните им униформи се сливаха с калта под краката им.

Свлече се на стола зад бюрото си и зарови из едно от чекмеджетата за бутилка японско уиски „Хакушу“, която беше купил при едно посещение в Хонконг. Наля си и го изпи на едни дъх. Докато огнената течност се стичаше по гърлото му, се замисли за изпадането си в немилост.

Беше започнало с неговата любовница – жена, с която го бяха запознали в Хонконг преди две години, заедно с уискито. Тя беше патентен адвокат за една китайски фирма за електроника, която по случайност се местеше в Пекин. Поне това му каза. Всъщност беше агент на тайванската армия. Той разбра това едва когато откри, че е копирала много секретни документи от компютъра му. И когато жена му реши да се разведе с него.

Дали някои от дейците на компартията или генерал Ксу знаеха това? Когато жената внезапно изчезна, никой не каза нищо, но възходящата му кариера изведнъж спря. Началниците му го отхвърляха, а старите приятели го избягваха. С неуспехите на този единствен проект досега, който му бяха разрешили да управлява, сега сякаш се беше изправил пред прага да изгуби всичко. Пълномощията си, членството в партията и може би и живота си.

Когато прибра бутилката, на вратата се почука. Влязоха двама мъже в различни точки на жизнения цикъл. Първият беше белокос и с бяла престилка, вървеше, тътрейки крака. Доктор Лиу беше уважаван ракетен инженер, който беше работил върху първите китайски интерконтинентални ракети още през 1970-те години.

Другият мъж, войник с камуфлажна униформа, беше висок и мускулест и се държеше с пресилена самоувереност. Казваше се Женг Йонг и беше лейтенант, член на командването на специалните операции на Ракетните войски на НОА. Освен това беше племенник на полковник Йен.

Йен им каза да седнат.

– Както знаете, „Драконов полет“ преживя поредния си неуспех. Изглежда, че проблемът отново е термичен. – Загледа се през прозореца в маршируващите войници. – Подложени сме на голям натиск да успеем. Повече провали не може да има.

– Ние разширяваме границите на физиката – отговори Лиу. – Вече достигнахме атмосферни скорости, нечувани за суборбитален летателен апарат. Това е голям технологичен успех, за който решихме въпроса с тягата. Сега проблемът е мениджмънт на материалите.

– Ракетата се топи? – попита Йен.

– Така да се каже. Както знаете, проблемът е в това, че ако плътна ракета лети в атмосферата със свръхзвукови скорости, тя се сблъсква краен термичен стрес особено в областта на водещия край. Ракетите се стапят от температурни повреди заради атмосферното триене при високата скорост.

– Да, но нашите интерконтинентални балистични ракети са изложени на същите температури при навлизане обратно в атмосферата, нали така? Но не се топят по време на полет.

– Така е. Но това са големи летателни апарати, покрити с дебели щитове, които разсейват топлината на голямо пространство. С тактически уреди като „Драконов полет“ не разполагаме с този лукс. Тромав щит в предния край щеше да предотврати скоростите, които вече сме постигнали и се надявам да надхвърлим.

– Не може ли същите материали – попита Йен – да бъдат модифицирани за използване в „Драконов полет“?

– Тествахме всякакви видове керамика, карбон и сплави, но никой не издържа на скоростите, с които работим.

– Директорът на полета намекна, че сте открили възможно решение.

– Бих казал щастлива случайност – отговори Лиу. – В лабораторията изследваха някои естествени смеси и открих проба, която показа значителна температурна устойчивост. Обаче откриването на произхода на материалите е донякъде проблематично.

Женг прочисти гърлото си и Лиу се обърна и го погледна, а Йен каза:

– Доктор Лиу, това е лейтенант Женг от командването на специалните операции. Много изобретателен човек. Причислих го към „Драконов полет“, за да помага по всякакъв начин, нужен да направи ракетата успешна.

Женг го погледна с празни черни очи и ревностно изражение. Беше намушкал с нож някакъв мъж в един бар и щяха да го изхвърлят от армията, ако Йен не се бе намесил. Полковникът се съмняваше в умствената устойчивост на племенника си, но вече не беше в позиция да се бави. Трябваха му резултати.

– Лейтенант, искам да обезопасите мястото на катастрофата. Погрижи се да няма външни лица и постави мястото под защита, докато не дойде флотският спасителен екип, когато и да е това, за да прибере останките. В същото време – той кимна към инженера – може би може да възложиш на друг екип да помага на доктор Лиу да намери термично устойчивите материали, които иска да получи.

Женг кимна.

– Лично ще обезопася мястото на катастрофата, другарю. Освен това имам персонал, който може да помогне за другия проблем. – Обърна се към Лиу. – Докторе, кажете – попита с гърлен глас, който напомни на Лиу лай на хиена, – къде добиваме термичния материал, който желаете?

Лиу му се усмихна бащински.

– Не е толкова просто.

– Защо? – попита Йен.

Лиу не отговори веднага. Загледа се покрай полковника през прозореца в кафявия плац долу.

– Защото е нещо – отговори накрая – не от този свят.

2. Старши сержант Натаниъл Дженкинс разсеяно потропваше с молива по плота на бюрото си. Компютърният монитор започна да пиука. Сензорите на един разузнавателен сателит на стотици километри над Южнокитайско море беше засякъл изстрелването на малка ракета от космодрума Уънчан. По-раншните сателитни данни не бяха показали никакви признаци за подготовка на някоя от площадките за изстрелване, което накара Дженкинс да се поизправи на стола си.

Докато проследяваше изстрелването, специалистът от военновъздушните сили извади скорошните сателитни снимки на базата и увеличи изображенията. Служещият в 100-тна бригада за ракетна защита във военновъздушната база „Шрайвър“ в източния край на Колорадо Спрингс Дженкинс беше един от десетината анализатори, на които беше възложена задачата да проследяват изстрелването на ракети в целия свят.

Неговият началник лейтенант Харингтън пристъпи зад него, когато чу предупредителния сигнал от компютъра.

– Какво имаш?

– Китайците са пуснали нещо малко от Уънчан преди шейсет секунди. Едва се различава от инфрачервените сензори и не изглежда да се насочва към космоса. Нашите последни фотографии не показваха нищо, така че времето за подготовка беше малко.

– Вероятно е крилата ракета – каза Харингтън. – Провери дали Киогамисаки1 или ЛРДР са я засекли.

Дженкинс затрака по клавиатурата и мина през интегрираната система от радари и сензори, разположена по цялото земно кълбо, за да открива заплахи от чужди ракети. Влезе в данните от работата на радарната система АН/ТПИ-22 в комуникационна база близо до Киото в Япония и каза:

– Камисаки разполага само с ограничени телеметрични данни. ЛРДР обаче трябва да разполага с нещо.

ЛРДР, произнасяно „лардер“, беше съкращението за Широкообхватен разграничителен радар – наскоро разработена система за проследяване, разположена в средата на Аляска. Дженкинс кимна, когато системата обедини двата потока данни и създаде визуална анимация на полета на ракетата на фона на морето.

– Полетът е прекратен – каза той, когато данните от проследяването пресекнаха. – Далечина на полета приблизително хиляда сто и шейсет километра.

Харингтън кимна.

– Трябва да е бил тактически летателен апарат. Вероятно ХН-33.

– Нещо обаче не е наред. – Дженкинс посочи монитора. – Продължителността на полета е изчислена на по-малко от три минути.

Харингтън обмисли сравнителната скорост и поклати глава.

– Нито една крилата ракета не може да лети с такава скорост.

Дженкинс отново заработи с клавиатурата, за да събере допълнителни телеметрични данни от всяка радарна система. Създаде на екрана няколко колони с относителната скорост на ракетата в различни етапи от краткия ѝ полет и плъзна пръст по екрана, преценявайки цифрите.

– Госпожо, събрах данните от двете радарни системи. Цифрите са извън всякакви таблици.

Харингтън се втренчи с присвити очи в екрана.

– Мах 25. Това не може да бъде. Сигурен ли си? – Тя прокара ръка през късата си кестенява коса. – Просто не може да бъде.

Дженкинс провери отново пресмятанията, след това погледна нагоре към нея и кимна.

– Дженкинс, провери още веднъж тези данни, след това разпечатай пълния анализ. Когато свършиш, ефрейтор Уинтърс да заеме твоя пост.

– Да, госпожо. А след това какво да правя?

– Ще вземеш данните и ще дойдеш с мен на среща с генерала.

3. Потъналият японски военен кораб се показа от сумрака като престарял воин. Сивата му кожа беше потъмняла и обезцветена, палубите му бяха заровени под дълбок слой тиня. Там, където не беше дебел, стройните му и грациозни линии излъчваха бързина и опасност. Две оръдейни кули на носа издигаха стомилиметровите си оръдия нагоре със заплашителна готовност. Въпреки че петната ръжда, водораслите и слоевете втвърдени утайки потвърждаваха, че плавателният съд никога повече няма да види дневна светлина.

– Прилича на военен кораб, нали? – Съмър Пит се наведе към наблюдателния пункт пред себе си. – Стои чудесно изправен на дъното на каньона. Мога да видя известни повреди близо до кърмата – добави тя, съсредоточавайки се върху потъналия съд.

Беше висока и впечатляваща с червената си коса, която се стичаше по раменете ѝ, а стройната ѝ фигура личеше дори под синия гащеризон, който носеше.

До нея също толкова висок и слаб чернокос мъж седеше в щурманската седалка на подводницата.

– Ако се съди по размера, е разрушител – отговори близнакът на Съмър Дърк.

И огледа останките с радостно увлечение.

– Дай да направим едно видео за бандата горе на повърхността и може би ще успеем да го идентифицираме.

Под ръководството на Дърк подводницата мина покрай останките. Потъналият кораб беше вклинен в тесен подводен каньон и Дърк трябваше да маневрира много внимателно, за да не удари подводницата в стръмните стени. Близостта на задните двигатели вдигаше тиня, която се носеше на облаци из водата. Той търпеливо задържа подводницата на място, докато водата се изчисти, след това се приближи, за да заснеме отблизо назъбената дупка в левия борд на кораба.

– Изглежда, е лапнал торпедо – каза Съмър. – И може би още нещо.

Дърк огледа значителните повреди.

– Може би е взривило мунициите им. Вероятно е потънал бързо.

Докато Дърк завършваше видеокартографирането, Съмър си осигури достъп до един компютър на „Каледония“, изследователския океанографски кораб на повърхността. Въпреки че съществуваше забележимо забавяне при трансфера на видеа, данни и комуникации между подводницата и кораба майка, Съмър влезе в компютъра на кораба, за да претърси базата данни на НАМПД за корабни останки в този район. Близнаците работеха за НАМПД – Националната морска и подводна агенция, федерална организация, отговаряща за проучването на световните океани. На агенцията бяха възложени множество задачи: от наблюдението на климатични модели и крайбрежната ерозия до замърсяването и здравето на морските екосистеми. Съмър беше океанограф, а Дърк морски инженер и често работеха заедно по проекти из цял свят.

– Възможно е да е „Акизуки“ – каза Съмър. – Разрушител с водоизместимост 3700 тона, потопен пред нос Енганьо по време на сражението за залива Лейте4.

– Не сме много далеч от него – отбеляза Дърк. – Как е потънал?

– Не е сигурно. Бил е подложен на въздушни нападения, но може и да е отнесъл торпедо от американския кораб „Халибут“.

– Бих се обзаложил, че е торпедо.

Съмър се усмихна.

– Чудесно откритие, макар че съвсем не сме търсили корабни останки.

Намираха се в западната част на Тихия океан, за да изследват въздействието на дълбоководните течения върху океанското подкиселяване и равнищата на въглеродно съхраняване. Потъналият разрушител се беше появил по време на сонарно проучване на подводния каньон Кагаян, който се простира от северното крайбрежие на остров Лусон във Филипините.

На 914 метра над главите им баща им седеше в затъмнената оперативна зала на „Каледония“ и гледаше видеото, излъчвано от подводницата, на голям стенен екран. Като директор на НАМПД Дърк Пит би трябвало да държи властта във Вашингтон. Но Пит не беше от хората, които си падат по плаването с бюро. При всяка удобна възможност бягаше от отровния политически климат в столицата, за да участва в някой от изследователските проекти на агенцията. Една предстояща океанографска конференция в Сингапур му предостави възможността да се присъедини към децата си за част от техния сегашен проучвателен проект.

– Чудесни на вид останки – се чу груб глас. Пит се обърна към ниския, но със здраво телосложение мъж с черна къдрава коса, който седеше до него. Ал Джордино, който отговаряше за отдел „Подводни технологии“, се беше присъединил към Пит за това пътуване. Той наблюдаваше системите, захранващи подводницата с енергия и въздух, стиснал изгаснала пура между зъбите си, и хвърляше по едно око на видеокадрите от долу.

– На съвсем не чудесно място – отговори Пит. Облак тиня изпълни екрана, когато подводницата се приближи към стените на каньона. – Не искам да ги видя заседнали там долу.

Джордино се усмихна.

– Твоето момче знае какво прави. В края на краищата учител му беше най-добрият.

Пит не се съмняваше в това. Джордино знаеше за подводниците повече от всеки жив човек и беше работил с неговия син Дърк по десетки дълбоководни проекти.

– Само му кажи да не драска боята – подводницата е чисто нова.

Джордино предаде заръката по радиовръзката и се усмихна.

– Твърди, че е застрахована. Между другото, Съмър каза, че останките са на японски разрушител на име „Акизуки“.

– Заснели са доста хубави кадри. Кажи им да приключват и да изплуват. Трябва да огледам още доста недвижими имоти, преди да излетя оттук.

Зад тях от един високоговорител на стената се чу сигнал за корабна тревога. След двайсет секунди пронизителният звук беше сменен от гласа на капитана.

– Внимание всички! Голяма вълна се приближава към кораба. Повтарям: всички да се подготвят за удара.

Джордино предаде съобщението на подводницата, след това взе няколко папки от бюрото и ги сложи на пода. Пит погледна през отворената врата на люка, който гледаше към релинга на десния борд, но видя само спокойно море, осветявано от утринното слънце.

В този момент корабът се повдигна нагоре и назад като ядосан жребец.

Двамата бяха подхвърлени във въздуха, когато палубата се надигна и след това пропадна под тях. Корабът започна да скърца и се чуха трясъци, когато необезопасените предмети се разхвърчаха из въздуха. След това също така неочаквано, както беше започнало, всичко свърши. Вълната отмина и корабът легна на равен кил.

Пит се надигна и излезе през люка. Зад кораба гладка вълна, висока около три метра и половина, се носеше по океанската повърхност подобно на огромна точилка. Скоро се изгуби от поглед, насочвайки се към зелената брегова ивица на Лусон. Пит се вторачи за миг в далечния бряг на най-северната провинция на Филипините, след това се наведе и пъхна глава в люка:

– „Скат“ наред ли е?

– Дърк докладва само за дребно смущение долу при тях.

Пит кимна и каза:

– Ще съм на мостика.

Обърна се и тръгна. „Каледония“ беше голям съвременен кораб за океанографски проучвания – един от няколкото във флотилията на НАМПД.

Пит се качи по стълбите до мостика и влезе през отворената врата отстрани на едно от крилата.

Трима членове на екипажа с бели тропически униформи – къси панталони и ризи с къс ръкав – бяха дежурни. Пит се приближи към широкоплещест мъж със сламеноруса коса, който тъкмо затваряше корабния телефон.

– Някакви повреди по кораба?

Капитан Бил Стенсет поклати глава.

– Никой не докладва такива. Изглежда по-страшна, отколкото е – да се появи от нищото при спокойно море. Не беше повече от леко повдигане, защото успяхме да я посрещнем с носа.

Пит огледа гладката като огледало вода пред тях.

– Вероятно е предизвикана от подводно свлачище.

– Добро предположение. Може би учените на борда ще могат да определят дали не е имало земетресение някъде наблизо. Или причината са морските течения.

Пит го погледна въпросително.

– Северната част на Лусонския проток е известна със странната си околна среда. Необичайни повърхностни течения и много силни подводни. Може да е смесица от подобни условия, което са предизвикали тази странна вълна.

– Да проверим дали НАМПД има буйове за наблюдение на вълните в този район.

Стенсет кимна.

– Ще проверя, щом подводницата се върне на борда. Всичко със Съмър и Дърк наред ли е?

– Не докладваха проблеми със „Скат“ – отговори Пит. Пристъпи към предния прозорец и огледа водата около тях. Простиращата се до хоризонта тъмносиня вода беше накъсана от шепа острови, част от архипелага на Филипините, наречени Бабуян. Най-близкият, остров Калаян, беше на по-малко от миля пред левия им борд. Пит насочи поглед на запад, където се виждаше малко бяло корабче, което теглеше дебело въже, провиснало от кърмата му.

– И други ли проучват дълбините наоколо?

Стенсет отново кимна.

– Говорих с тях по-рано по радиостанцията. Работят за австралийска минна компания и провеждат проучване на района.

На мостика дойде Джордино и каза:

– „Скат“ се приготвя да изплува. Ще е тук след четирийсет минути.

– Щом се качат на борда, да се залавяме отново за работа – каза Пит, пристъпи към масата с картите и почна да оглежда батиметричната5 карта на района. – Капитане, поднови проучването от квадрата на координатната мрежа, където спряхме последния път. Точно пред югозападния край на остров Калаян.

– Разбрано.

Стенсет се вторачи в свежата зеленина на острова на северозапад от кораба. Започна да съставя наум координатите на новия курс, когато неочаквано рулевият извика:

– Капитане, нова вълна. Тя е... този път е голяма!

Пит погледна към леката пулсация на водата на хоризонта. Вълната се носеше към тях от север, както предишната. Беше трудно да се определи височината ѝ, но рулевият беше видял предишната и знаеше, че идващата е два пъти по-висока.

– Двигателите пълен напред. Дясно на борд, курс нула-едно-пет – изкомандва Стенсет, искаше да насочи носа на кораба право срещу идващата вълна.

Първата мисъл на Пит беше за децата му. Но Джордино вече го беше изпреварил и тичаше към изхода на крилото на мостика.

– Ще съобщя на Дърк и Съмър да останат под водата – извика, преди да изчезне надолу по стълбата.

Пит се обърна към приближаваща се вълна, след това огледа остров Калаян.

– Може би ще успеем да се скрием зад онзи нос? – И посочи скалистата ивица земя, която се простираше откъм югоизточния край на острова.

Стенсет погледна и кимна.

– Остро ляво на борд, пълен ход напред. Курс три-нула-нула.

После се обърна към Пит със смръщено чело и добави:

– Ще е на косъм.

Сигнали за тревога се понесоха из „Каледония“, когато двата витлови двигателя загребаха морето и насочиха кораба на северозапад. Стенсет се свърза с филипинската брегова охрана да вдигнат по тревога селата по северното крайбрежие на Лусон за идващата водна стена.

Пит стоеше до щурвала и наблюдаваше вълната, докато безмълвно се опитваше да накара кораба да ускори.

Състезанието за избягване на вълната беше болезнено бавно. Изследователският кораб на НАМПД не беше построен за високи скорости, но Стенсет успя да извлече от двигателите всичко, което можа. На миля пред тях предният край на вълната започна да залива крайбрежната ивица на Калаян. Високата вода не наводни източния бряг, а изригна в планина от пяна и водни пръски, когато се блъсна в скалистата крайбрежна линия.

Докато вълната се приближаваше, Пит гледаше как расте на височина, докато пресича плитчините. На върха се пречупваше, което беше лош знак, че е способна да причини големи вреди.

Стенсет стоеше на прозореца и преценяваше приближаването на вълната и скалистата ивица земя ляво на борд. Беше бил капитан на разрушител, имаше дългогодишен опит като моряк и беше виждал какви ли не условия в морето. Освен това познаваше добре „Каледония“ и нейните възможности и склонности – така да се каже, душата ѝ. Докато наблюдаваше приближаващата се водна стена, той разчиташе на сетивата си и усещането за кораба. Стоеше непоколебим и непоклатим като скала. В точния момент се обърна със спокоен глас към рулевия:

– Господин Хопкинс, пълен надясно, двигателите бавно по курс нула-едно-пет градуса. – След това натисна бутона на корабния интерком.

– До всички. Бъдете готови за сблъсък.

Рулевият завъртя щурвала докрай надясно и откъсна очи от вълната, за да погледне жироскопа. Докато корабът поемаше по новия курс, Хопкинс не откъсваше очи от опасния връх пред тях.

Имаше само миг, за да огледа скалистата ивица, преди водната стена да се стовари върху тях. Хората на мостика чуха дълбок рев от удара, виелица от бяла пяна се стрелна към небото. След това голямата вълна излезе от пяната, сякаш беше отскочила от легнал полицай.

Носът на кораба се повдигна, след това целият корпус сякаш се изви към небето. На Пит му се догади, сякаш се спускаха с експресен асансьор. Металът на корпуса започна да скърца от усилието, кърмата се издигна рязко, а носът се гмурна надолу. Хората на мостика залитнаха напред под въздействието на променящата се инерция, после назад, когато кърмата последва носа след отминаването на вълната.

Почти веднага след това доклади за повреди потекоха в мостика от всички части на кораба. Въпреки това „Каледония“ беше преживяла случилото се почти невредима. Съчетанието от идеята на Пит и навременната реакция на Стенсет бяха спасили кораба от по-сериозни повреди. „Каледония“ се беше промъкнала достатъчно навътре зад скалистата ивица, простираща се в морето, за да намали силата на въздействие на вълната.

– Идеята ти да потърсим прикритие тук беше добра – каза Стенсет.

Пит кимна, огледа океана на север и видя, че отново е гладък както преди. След това тръгна да излиза.

– Ще съм в оперативния център, ако имаш нужда от мен.

Намери Джордино седнал пред празен видеоекран. Книги и справочници от лавицата на задната стена се бяха посипали по пода, сякаш бяха пометени от торнадо.

Пит седна до него.

– Какво се чува от „Скат“?

– В момента нямаме връзка с тях. – Спокойният глас на Джордино прикриваше загрижеността му. Той натисна бутона на комутатора и повика подводницата, но не последва отговор.

Пит се вторачи в монитора, който проследяваше относителното положение на подводницата. Премигващата жълта точка показваше, че продължават да получават сигнал.

– Ал, я погледни. Ако буят е прав, те са се преместили на четири мили от мястото на потъналия разрушител.

Джордино размърда косматите си вежди.

– Би им трябвало цял час, за да преодолеят това разстояние.

Неочаквано в шлемофона му се чу гласът на Съмър.

– „Скат“ до „Каледония“. Чувате ли ме?

– Ясно и силно – отговори Джордино. – Какво е положението при вас?

– Всичко е наред. Преживяхме нещо като спускане с шейна, но сега сме в спокойни води. В момента изплуваме.

– На каква дълбочина се намирате?

– Малко под петнайсет метра. Получихме значителна подемна сила.

– Разбрано. Поемаме към вас, за да ви извадим. Край.

Пит звънна на мостика.

– Можем ли да се упътим за среща със „Скат“?

– Разбира се – увери го Стенсет. – Има повредено оборудване в някои от лабораториите и един учен със счупена ръка, но иначе всичко е наред. Дърк и Съмър добре ли са?

– Да, но не са на мястото, където бяха спуснати във вода.

– По-добре бързо да ги извадим и да се насочим към материка – каза Стенсет. – Някои от крайбрежните райони сигурно са пострадали тежко от вълната, така че все ще можем да помогнем с нещо.

Пит се върна на мостика с новите координати на подводницата и „Каледония“ зави обратно и пое бързо в южна посока. Докато оглеждаше водата за жълтата подводница, Пит забеляза някакъв обект на плиткото покрай маршрута им.

– Капитане, има нещо във водата откъм левия борд.

Стенсет грабна бинокъла и огледа водата.

– Двама мъже, които се държат за празна бензинова туба.

– Закарай ни там. С Ал ще спуснем зодиака от борда.

Пит забърза към кърмовата палуба и взе и Джордино. Там подготвиха надуваемата моторница с твърди бордове за спускане. Когато „Каледония“ намали скорост край две подскачащи нагоре-надолу във водата глави, зодиакът беше спуснат във водата. Джордино запали извънбордовия двигател в мига, когато лодката се озова във водата, а Пит освободи въжето. Черната надуваема моторница се понесе към плаващата във водата цел.

Бяха двама млади мъже. И двамата бяха руси и се държаха за червена бензинова туба. Бяха твърде уплашени, за да се пуснат, докато Джордино не докара лодката до тях, а Пит не им протегна ръка.

– Спокойно. Качвайте се. – Пит хвана по-близкия мъж за яката и го вдигна в лодката. Той се свлече на дъното и седна замаян и треперещ. Вторият мъж беше по-съобразителен. Пусна тубата и подаде ръка на Пит, който го издърпа на борда.

– Благодаря – изпъшка подгизналият мъж.

– Момчета, откъде се взехте тук? – попита Ал.

– Проучвателна лодка. Вълната я обърна.

Двамата мъже изглеждаха пооблъскани и натъртени, а разговорливият имаше рана на ръката. Потърка я и изведнъж очите му станаха огромни.

– Госпожица Торнтън. И тя беше на лодката. – Той се надигна и трескаво посочи на югозапад.

Джордино даде газ и моторницата се понесе в указаната посока. Пит се изправи и посочи.

– Ето там, ниско във водата.

Ал зърна бяла заоблена форма между вълните и насочи зодиака към нея. Лодката беше на четвърт миля от тях, но дори след като наближиха, едва се виждаше.

Беше се обърнала след връхлитането на високата вълна и беше почти потънала. Съвсем скоро щеше да потъне съвсем.

И щом я наближиха, направи точно това: завъртя се на една страна и потъна. Водата беше прозрачна и това позволи на Пит да види каютата. За миг зърна през илюминатора някакво движение. Беше жена, притиснала лице в стъклото, в сините ѝ очи беше изписано отчаяние. Тя улови погледа на Пит, след това изчезна от очите му, когато изследователската лодка започна да се спуска към морското дъно на триста метра под тях.