ПРОЛОГ

В 11:32 ч. в четвъртък, 7 септември 1995 г., банка „Фар Ист Нашънъл“ на улица „Саут Флауър“ № 444 в Лос Анджелис беше ограбена от трима мъже: Нийл Макколи, Майкъл Черито и Крис Шихърлис. Четвъртият, Доналд Брийдън, шофираше автомобила за бягство. „Фар Ист Нашънъл“ беше център за разпределение на пари в брой с големи количества валута в наличност. Служителите на банката задействаха две телефонни и една безжична аларма, но сигналите не стигнаха до никъде. Предната вечер Черито беше пробил тавана на подземния гараж на банката, за да получи достъп до централния процесор на алармената система на горния етаж и беше сменил три от платките ѝ. Двайсет минути преди обира алармената система изключи себе си и видеокамерите си. В 11:50 ч. Макколи, Черито и Шихърлис излязоха от банката един по един, натоварени с чанти, съдържащи общо 12,8 млн. долара в брой.

Пет минути по-рано, в 11:45 ч., Винсънт Хана от отдел „Грабежи и убийства“ на полицията на Лос Анджелис беше получил сигнал за подготвян въоръжен грабеж. Хана, неговите детективи и няколко отряда униформени полицаи веднага се устремиха към банката и стигнаха на мястото на обира точно когато Макколи, Черито и Шихърлис пресичаха тротоара на излизане. В следващите мигове в центъра на Лос Анджелис избухна градска война.

Хана преследваше този екип, откакто беше видял последствията от действията им на мястото на бруталния обир на бронирана камионетка. Когато беше пристигнал на мястото на обира, пред него се бе разкрила типичната парадигма на местопрестъплението: подредената закономерност на уличните детайли – бордюри, стълбове за осветление, кутиите на комуналните услуги – и едва след това се бяха появили аномалиите: мозък, отломки от кости, локви кръв с неправилна форма, долната част на бронирания ван, полегнал настрани като вкаменен мамут.

Самоличността на въоръжените грабители оставаше загадка. Но това, което Хана беше разбрал от пръв поглед, бе, че са екип от професионалисти от най-висока класа.

Имаше знаци, като изхвърлени парчета, останки, които съдържаха послания за случилото се. Като анализираше станалото отзад-напред, Хана беше възстановил последователността на събитията и методите на този екип. Мястото, което бяха избрали, предлагаше добри пътища за бягство – изходи към две магистрали. Бяха пренебрегнали парите в брой, а двете минути, през които бяха извършили обира, означаваха, че са знаели точно колко време отнема на полицията на Лос Анджелис да реагира на сигнал 2-1-1. Умелото използване на кумулативните заряди за изрязване на точния правоъгълен отвор в бронираната плоча беше подсказало на Хана, че този екип може да извършва нападения. Можеха да извършват и сложни обири. Това означаваше, че са способни да правят удари по какъвто начин им се наложи. И щом веднъж бяха решили да ударят, действаха без капка колебание. Бяха убили двама охранители в бронираната камионетка, когато единият беше посегнал към пистолета в кобура на глезена си. А след това бяха екзекутирали третия от хладнокръвна пресметливост: след като така или иначе бяха извършили убийство, защо да оставят жив свидетел? Ако се случеше да попаднеш на пътя на този екип, проблемът щеше да бъде само твой.

Хана първо беше приключил с цялостния оглед, след което се бе разговорил с детективите, техниците и униформените от другите отдели.

Отделът за грабежи и убийства (ОГУ) беше елитното звено за разследване на тежки престъпления към полицията в Лос Анджелис. Дейността му обхващаше целия град. Хана имаше правото да си присвои всеки случай от всеки отдел. И този случай беше точно такъв. „Грабежи и убийства“ се зае с него.

Като работеше с мрежата си от информатори, Хана успя да идентифицира един член на екипа – Майкъл Черито. Следенето му доведе Хана до останалите, с изключение на неуловимия Макколи. На Хана предварително му беше ясно, че предвид професионализма на този екип е малко вероятно да оставят на местопрестъплението достатъчно веществени доказателства, които да ги свържат с извършването му. Така че стратегията на Хана се състоеше в това да ги наблюдава, да открие какво ще предприемат след това и да бъде там, когато влязат през вратата.

Нийл Макколи усети, че някой го следи. Когато го разбра, реакцията му беше спокойна и плавна, защото плавното означаваше бързо. Бързото не беше бързо. В три сутринта Шихърлис беше вътре в хранилището за благородни метали и изрязваше дупка в металната врата на трезора с кух свредел. Черито беше на един телефонен стълб и наблюдаваше байпасите, с които беше изключил алармената система. Трехо беше останал нащрек и обикаляше квартала.

Отвън, на тротоара, хладният нощният въздух докосваше лицето на Нийл, който наблюдаваше тъмните пусти улици. И тогава се разнесе звук. Удар на твърд предмет в ламарина. Звук, който нямаше място там. Беше се разнесъл от редицата фургони за доставки, паркирани от другата страна на улицата, на площадката на промишлена пекарна. Звукът беше неуместен. Фургоните трябваше да са празни. Но не бяха.

Нийл хладнокръвно влезе в сградата. Шихърлис направляваше кухия свредел и му оставаха само няколко мига, преди да получи достъпа до заключващата кутия. След това щеше да бъде „Сезам, отвори се“. Нийл даде заповед: оттеглят се. Зарязаха инструменти, работни дрехи, шест седмици подготовка. Такава беше тяхната дисциплина.

Хана наблюдаваше ставащото с помощта на инфрачервените камери, скрити в един от камионите за доставка на хляб. Въоръжените екипи бяха в готовност и добре скрити.

Даде им заповед да останат по местата си. Не искаше да ги хване заради проникване с взлом. Искаше да ги залови истински.

По-късно Нийл събра Шихърлис, Черито и Трехо пред една електрическа подстанция, където откритите високоволтови проводници създаваха толкова много радиочестотни смущения, че всеки сигнал от евентуални проследяващи устройва, които не бяха открили в колите си, щеше да бъде неразбираем.

Трябваше да решат там и тогава – да се разделят и да тръгнат по своя път още сега, или да разберат кой, по дяволите, се е врязал в тях, да се откажат от наблюдението си, да останат и да превземат банката така или иначе.

За Крис Шихърлис изборът беше ясен. Бракът му отиваше към провал с пълна пара. Когато влезеше в ритъма на работата, беше солиден, със смъртоносна трезвеност и съвършен фокус. Бяха нанасяли успешни удари месец след месец. Нормалният му живот беше мястото, където нещата не вървяха. След дълги години пристрастено комарджийство Крис се беше отказал от залагането, но една съботна сутрин преди два месеца в Санта Анита се поддаде на стария навик. Изгуби много на третото състезание и започна да залага като обезумял на „метасъвпадения“, основани на числа и имена, включително на кон на име Доминик, същото име като на сина му. И загуби. Профука половината от това, което с Шарлийн бяха спестявали след година и половина солидни успешни удари.

За Шарлийн това беше последната капка. Искаше някакво подобие на живот на пораснали хора за тях и за сина им. Самата тя се беше измъкнала от свлачището, в което се беше превърнал животът ѝ. За нея Крис си оставаше „дете, което все още расте“. За Крис измъкването от ченгетата, които бяха хванали дирите им, и вземането на 11-12 милиона долара от банката си струваше риска.

Нийл седеше в кадилака си в нощните сенки под извисяващите се рампи на пътния възел, свързващ магистрали 105 и 110. Неговият посредник Нейт му беше изпратил пакет с контраразузнавателна информация, включително личното досие на Винсънт Хана.

Нейт беше банков обирджия от старата школа в Южна Калифорния. Двамата с Макколи бяха излежавали присъди във федералния затвор „Макнийл“ в Пюджет Саунд. Сега беше брокер на обири и пласьор на откраднатото от Нийл. Висок, скелетообразен и внимателен, със сплъстена дълга коса, Нейт работеше в своя осветен със сини лампи клуб в Енсино, наречен „Синята стая“. В момента беше зает с търсенето на по-убедителни думи, които да изразят настойчивото му предупреждение.

Въпросният Винсънт Хана не работеше в ОГУ, „за да служи и защитава“. Не беше кариерист, който търси начин за издигане по административната стълбица. Беше стигнал до третия си брак, защото по цяла нощ беше навън и дебнеше. Беше от отдадените на работата си типове. И беше по следите на целия екип на Нийл – на всички с изключение на самия Нийл.

Мантрата на Нийл беше да се измъкнеш за трийсет секунди, ако усетиш, че зад ъгъла става напечено. Нейт му го напомни. А Хана можеше да прави грешки. Хана можеше да успее да ги хване или да ги изпусне. Нийл не можеше да си позволи нито един пропуск.

Нийл обмисли и отхвърли всичко това. Не се чувстваше длъжен да обяснява защо иска да остане, защо ще наруши собствения си принцип, как ще избегне Хана и все пак ще обере банката.

Никой не трябваше да знае. Отначало Нийл си казваше, че връзката му с Иди е била само за една нощ и ще се задоволи със спомена. Нейният живот беше на милиони километри от неговия. Иди беше графичен дизайнер на свободна практика, родом от планините Блу Ридж. През деня работеше в книжарница за архитектурна литература в Санта Моника. С нея се беше отворила врата, за която Нийл вече не мислеше, че съществува. Тази врата се беше затръшнала преди години на един окървавен двулентов черен път край Мексикали . Но сега той искаше да бъде с тази жена. Този удар и животът, който можеха да си купят с него, някъде далеч, беше причината да остане. Не беше планирал по този начин, но бъдещето без нея вече не струваше пукната пара.

В един момент, след като Винсънт Хана откри, че наблюдението му над Нийл Макколи е провалено, двамата с Нийл се изправиха лице в лице.

Хана беше осъзнал, че вече е безсмислено да остава под прикритие.

Спря Макколи на магистрала 105. Искаше да разбере още неща за Макколи, а можеше да научи повече, ако разговаряше с него лице в лице, отколкото чрез проваленото си следене.

Макколи също знаеше, че в близкото бъдеще може да има една част от секундата, за да реши интуитивно дали да се движи на зиг или на заг. Затова искаше да почувства със сетивата си кой е Хана.

Седнаха в ресторант „Кейт Мантилини“ на булевард „Уилшър“. И двамата знаеха груби факти за другия, но те бяха лишени от цвят. Възприятието на всеки от мъжете за другия беше силно сензитивно и сурово. И двамата бяха хищници.

Нийл знаеше за провалените бракове на Хана. Хана признаваше, че това е цената, платена за преследването на момчета като него из квартала. Нийл му призна, че в живота му има жена, но не спомена нищо за нея, нито за това, което ѝ беше казал една нощ: „Животът ми е стрелка, която тръгва от нулевото деление и се движи в обратната посока, двойна нула“. Така беше, докато тя не се появи в живота му. Нийл беше убедил Иди да замине с него.

Без да разкриват нищо, което би могло да ги компрометира, двамата разговаряха с интимността, която понякога се случва между непознати. Откриха, че възприемат реалния свят и начина, по който животът се втурва към тях, по сходен начин.

Хана го преследваха кошмари, в които го гледаха мъртъвци, насядали около дълга маса. Не казваха нищо. Погледите им налагаха задължения. Макколи не признаваше задължения. Присънваха му се кошмари, в които не можеше да диша. Давеше се. Може би времето му изтичаше, беше предположил Хана. Бяха еднакви в това, че и двамата знаеха, че животът е кратък, че сме следи на плажа, докато не дойде приливът. И всеки от тях навигираше с широко отворени очи в бъдещето, което се надбягваше с него. Сурови. Полярни противоположности в някои отношения, те бяха еднакви в това, че възприемаха как функционира светът по начин, който бе лишен от илюзии и самозаблуди.

В същото време всеки от тях би гръмнал другия без капка колебание. Знаеха и това.

Но можеше никога да не се случи. Възможно беше пътищата им никога повече да не се кръстосат.

Така беше завършила срещата.

В хаоса на обира в банка „Фар Ист“ Брийдън беше убит зад волана на линкълна от детективите на Хана Друкър и Касалс. Черито, който се криеше зад петгодишно дете, беше прострелян в главата от Хана. Партньорът на Хана Боско бе застрелян от Шихърлис. Загинаха трима униформени от полицията на Лос Анджелис, а единадесет бяха ранени, трима от които тежко. Шихърлис беше улучен над бронежилетката си от 5,56-милиметров куршум, летящ със скорост 950 метра в секунда. Куршумът го свали на земята и раздроби ключицата му, разпръсвайки костни шрапнели в горната част на гръдния му кош. Нийл го довлече на паркинга на супермаркет, където открадна автомобил комби. Трябваше час по-скоро да се разкарат от Лос Анджелис.

Нийл така и не успя да го направи.

Хана го уби под светлините на подхода за кацане в края на пистата на летището в Лос Анджелис. Иди чакаше Нийл с камарото на алеята пред хотел „Еърпорт Маркий“ на булевард „Сенчъри“.

Оцеля само Крис Шихърлис.

ПЪРВА ЧАСТ

Лос Анджелис, 1995

Действителността яде сурово месо

и не се колебае.

Притежава издръжливостта на слънцето,

ходи само със собствените си обувки.

Спун Джаксън

Нощни проблясъци между ламелите на щорите, мигащ розов и син неон от корейския мол на ъгъла отвън. Фаровете на завиващите автомобили хвърляха сенки върху тавана. Музиката проникваше през пода от музикалния магазин долу. Барабаните блъскаха като пулс в рамото и врата на Крис Шихърлис.

„Ставай!“

Не можа дори да помръдне.

„Ставай, по дяволите! Веднага!“

Шихърлис отвори очи.

Не беше мъртъв. Мъртвите не пулсират в такт с кей-попа, който дънеше през пода. На мъртвите не им тече кръв.

Не си беше у дома. Домът му беше ранчо, хомогенизирано в анонимността на долината Сан Фернандо. Но в момента лежеше на матрак, сложен върху рамка в ъгъла. Това не беше затворническа килия. Беше апартамент на горния етаж. В Корейския квартал.

Очите му се затвориха, яхнали отново оксикодоновия прилив. После отново се измъкна от съня.

„Как попаднах тук?“

Кей-попът се носеше на вълни като стакатото на автоматична стрелба. В главата му изплува спомен – люлеещата се тежест на чантата с парите, преметната на гърба му. Уцелиха Брийдън и той падна мъртъв зад волана. Бяха попаднали в засада. Пристигнаха още полицаи от Лос Анджелис. Полицаи. Разполагаха с превъзхождаща ги огнева мощ. Бяха свикнали да надмогват над цивилните. „Цивилни ли? Надмогнете това, копелета!“ Черно-белите ламарини на полицейските коли се превърнаха на решето от куршумите. Гърмежите пулсираха в главата му и изригваха от темето му.

Музиката гърмеше, ярка и чужда.

„Използвай я!“

– Хайде, очи, съсредоточете се! – промълви на глас.

По мръсните стени се мяркаха сенки и розова светлина от улицата. Легло, евтини чаршафи, а самият той беше по боксерки. Дрехите му бяха сгънати на пластмасов градински стол. Върху сгъваема масичка имаше изгасен телевизор. В нащърбена чиния се виждаха загасени фасове; кошчето за боклук беше пълно със смачкани бирени кенчета.

Отвън се чуваха гласове.

Раната го болеше ужасно. Костните фрагменти не бяха разкъсали подключичната му артерия. Ако я бяха засегнали, щеше да е вече мъртъв.

Крис се оттласна с крака към повърхността.

„Ставай, мамка ти!“

Опита се да се завърти настрани и да седне. Раменните и вратните му мускули го дръпнаха назад с протестиращи крясъци.

Как беше попаднал тук? Червената светлина се смени със зелена. Нетърпеливите клаксони го изтръгнаха от ступора му. Спомни си как караше бавно по булевард „Сепулведа“ на север, обратно към Нейт в Енсино, след като напусна Венис. Беше преценил, че няма да се справи по магистрала 405.

Венис! Ръката ѝ се плъзга във въздуха в жест като на дилър на блекджек. Тегленето на карти е приключено. Беше се обадила и беше му оставила съобщение. Нейт възрази; Крис все пак тръгна, отиде във Венис. Измъкна се от колата, видя я да го чака на балкона.

Очите ѝ, усмивката ѝ – приканваща, както при първата им среща. След това погледът ѝ я изпревари и го предупреди.

Вратата на стаята в Корейския квартал се отвори. Влезе Нейт.

Беше висок и носеше кремаво спортно сако с две копчета и вратовръзка тип „боло“. Косата му беше руса, пригладена назад, а по покритото му с петна лице се спускаха мустаци в стил 70-те. Очите му, бързи и малки, пробягаха нагоре-надолу по Шихърлис, оценявайки го мълчаливо.

„Кое време е?“

Нейт спусна щорите.

– Какво?

„От колко време съм тук?“

Думи. Крис ги чуваше в главата си. Имаха смисъл. Но дали излизаха от устата му?

Нейт се наведе над него.

– Не мърдай.

Придърпа градинския стол до леглото, седна и предпазливо отлепи лейкопласта на марлената превръзка, която покриваше огнестрелната рана.

Малкият 5,56-милиметров куршум се беше забил в него с висока скорост, подобно на ракета „Сайдуиндър“, и беше постигнал целта си: голяма дупка в меките тъкани, а костите – превърнати в шрапнели. Крис си спомни как лежеше по гръб на асфалта, виждаше всичко ясно от прилива на адреналин и гледаше настрани към полицейските коли, които бяха надупчили. Не можеше да помръдне. Нийл го беше вдигал на ръце.

Нейт свали превръзката. Шевовете бяха черни, кожата беше червена и гореща.

Светлината от тавана чертаеше силуети наоколо. Нейт изсумтя, кимна и притиска лепенката обратно към кожата на Крис. Подпря лакти на коленете си. Потърси очите на Крис.

– Тук с мен ли си или си в „Дисниленд“?

Гласът му беше нисък и дрезгав.

Крис кимна.

– Трябва час по-скоро да те измъкна оттук. По най-бързия възможен начин.

Нейт се занимаваше с какво ли не. Търговия. Уреждане на обири. С всичко.

– Шарлийн? – дрезгаво попита Крис.

– Имаш два-три часа.

И после точка на всичко – синът му, съпругата му. Шарлийн не беше тук...

– Нийл? – попита Крис.

Очите на Нейт станаха студени, безизразни. Контролиран отговор от ветеран, свикнал да носи лоши вести.

– Искаш да останеш тук ли? Смятай се за мъртвец – каза само Нейт. – Това е всичко, за което трябва да мислиш.

– Нийл...

– Стегни се. Веднага се връщам. – Нейт се поколеба, поклати глава на милиметър, след което тръгна към вратата.

Крис го проследи, видя силуета му, раиран в розово и синьо от неона от другата страна на улицата. Опита се да изпрати гласа си през стаята до Нейт, преди да си е тръгнал, да надвика ритъма на бумтящия през пода кей-поп. „Човече, недей само да клатиш глава, а после да се измъкваш.“

Вратата се затвори.

Жега 2