Високи ноти

1.

Айрис Купър беше дребна за възрастта си. Приличаше повече на десет, отколкото на дванайсетгодишна, с отрязаните си дънкови панталони, розова тениска и старите розови каубойски ботуши, които баща ѝ беше купил на гаражна разпродажба.

Тя стоеше и наблюдаваше вързаните под дървото коне в този зверски горещ ден в Лейк Сити, Тексас, и риташе камъчета с върха на ботуша.

Тананикаше си, както винаги. Айрис композираше песни на китарата на баща си и те звучаха доста добре. Ходеше в училището в Лейк Сити от четири месеца. За една година беше учила в три училища. Баща ѝ обичаше често да се мести. Все търсеше възможности да изкара малко пари, но бързо му омръзваше. Наемаше стая за всеки от тях в нечия къща, оставаха там няколко месеца, после се местеха. Айрис обичаше да отсядат в градчета, където имаше църква. Можеше да пее в църковния хор и хората винаги ѝ се радваха. С лекота достигаше високите ноти, по-добре от всеки друг. След като я чуеха как пее, ѝ позволяваха да остане. После можеше да ходи по църковните сбирки, да яде печено свинско и пържено пиле, картофена салата и пюре. През останалото време се прехранваха от заведенията за бързи закуски или каквото друго баща ѝ можеше да си позволи в този ден, понякога само боб и някаква консерва.

Името ѝ отиваше. Очите ѝ бяха тъмносини, с цвета на перуника1, а гъста, мека руса коса обрамчваше лицето ѝ. Обикновено я носеше на плитка, която сплиташе сама.

Майка ѝ, Вайълет, изостави дъщеря си и мъжа си, когато Айрис беше на две годинки. Баща ѝ никога не говореше за нея, но веднъж тя го чу да казва, че Вайълет била убита при сбиване в бар в Източен Тексас след като ги напуснала. Тя и гаджето ѝ пиели в бара, когато някой извадил пистолет, стрелял в тълпата и убил и двама им. Вайълет и Чип имаха нещастен брак и когато тя си тръгна, беше по-лесно да остави дъщеря си при него. Айрис не я помнеше и Вайълет не ѝ липсваше. Не може да ти липсва човек, когото никога не си познавал. Но ѝ липсваше да си има майка, като другите деца. Баща ѝ беше израснал като сирак. Беше живял с двамата си неженени чичовци, които не му обръщаха никакво внимание и го караха да спи навън, когато водеха жени у дома. Чип си тръгна, когато навърши шестнайсет, и повече не ги видя. Хващаше се за каквато и да е работа, яздеше мустанги и бикове в родеото, докато веднъж го сгази бик и нарани крака му. Сега накуцваше и дните му в родеото бяха приключили. Айрис обичаше да ходят на родео. Понякога баща ѝ се виждаше там със стари приятели. Сега двамата се прехранваха от работата, която Чип успяваше да си намери – барман, дърводелец, работник в ранчо, когато се нуждаеха от допълнителни работници. Той винаги намираше по нещо, а когато нямаше работа, просто се местеха в следващия град и започваха отначало. Айрис мечтаеше да се установят някъде за дълго, да живеят като другите хора и тя да ходи в едно и също училище. Баща ѝ твърдеше, че някой ден ще останат някъде постоянно, но това все не се случваше. През последните десетина години скитаха из малките градчета на Тексас. Айрис написа песен за това, която свиреше на китарата на баща си.

Тя все още зяпаше конете, когато Чип излезе от къщата, където бяха отседнали, и ѝ каза да се качи в пикапа. Щяха да се повозят. Чип притежаваше вехтия зелен пикап откакто Айрис се помнеше. Той ги откарваше от един град до друг, като всичките им вещи бяха в кашони в каросерията, вързани с въжета и покрити с найлон.

Тя скочи на седалката, а баща ѝ се качи и включи двигателя. Потеглиха след минута по черния път към града. Айрис никога не питаше къде отиват. Нямаше значение. Тя се загледа в кравите и конете, когато минаха покрай тях. Отбиха пред бар извън града, с червен неонов надпис „Бара на Хари“. Чип паркира, изключи мотора и я погледна.

– Стой тук – каза той.

Айрис кимна и пусна радиото след като баща ѝ тръгна. Пикапът беше паркиран на сянка, но въздухът беше горещ и не се усещаше никакъв полъх на вятъра. В пикапа нямаше климатик. Айрис се загледа в баща си, който куцаше към бара. Зачуди се дали той отиваше да удари една бира или да търси работа. Напоследък преживяваха само с консерви с боб и тя бе наясно, че нямат пари. Ако Чип не си намереше работа скоро, отново трябваше да се местят. Тя се надяваше да не се наложи. Тук ѝ харесваше. Собственичката на къщата, където бяха наели стаи, се държеше мило с нея. Тя имаше внучка на същата възраст, но по-едра от Айрис, и ѝ даваше старите ѝ дрехи. Айрис никога не беше носила нищо ново. Купуваха ѝ дрехи от гаражни разпродажби, магазини за дрехи втора ръка и базари в църквата.

Чип Купър докуцука до бара и погледна дебелата руса келнерка. Черните корени на косата ѝ изпъкваха неприятно, но тя имаше дружелюбна усмивка.

– Тук ли е Хари? – попита Чип и жената кимна към кухнята.

– Поправя нещо. Ще се върне след минута. Миялната е развалена. Кафе?

В бара сервираха обяд и вечеря. Беше още рано за пиене, макар че някои от клиентите вече бяха започнали. Чип искаше бира, но се задоволи с кафе докато чакаше, застанал до бара. В задната част на помещението имаше малка сцена и от време на време там свиреше някоя група. Работниците от фермите наоколо обичаха музика на живо и барът привличаше големи тълпи, когато идваше група.

Хари се върна след десетина минути, като бършеше ръцете си с парцал, и съобщи на келнерката, че е поправил миялната. Той хвърли поглед на Чип, беше го виждал тук и преди.

– Здрасти, как си? – поздрави го Чип.

В бара работеше стар климатик, който поддържаше температурата малко по-ниска от тази навън.

– Очаква те приятна изненада – продължи Чип.

Хари беше нисък, набит, плешив, около петдесетгодишен. Барът му работеше добре. През уикендите се радваха на голяма клиентела. Чип също го беше забелязал и бе дошъл тук точно поради тази причина.

– Така ли? И каква е тя? – попита Хари с подозрителен поглед.

– Имам дъщеря, чийто глас клиентите ти никога няма да забравят. Тя може да изпее всичко, което пожелаят да чуят. Малка е, но пее по-добре от тези по радиото. Един ден ще стане прочута звезда.

Хари не изглеждаше особено ентусиазиран.

– На колко години е? – попита той и Чип се поколеба.

– Дванайсет, но ще забравиш за възрастта ѝ, когато я чуеш.

– Не мога да приема хлапе да пее в бара – отвърна Хари.

Пърл, келнерката, се ухили и изчезна в кухнята, за да зареди миялната, която Хари тъкмо бе поправил. Нуждаеха се от нова, но той упорито поддържаше старата жива. Хари обичаше да изкарва пари, а не да ги харчи. Пърл все още се усмихваше на предложението дванайсетгодишно хлапе да пее в бара. Това никога нямаше да стане. Чип беше открил най-неподходящия за плана си човек.

– Тя е с мен, ако искаш да я чуеш – настоя Чип. – Не е нужно да се мотае тук. Мога да я доведа в бара точно преди да започне и да я изведа веднага щом свърши.

Хари си представи някакво нагласено хлапе, с дебел слой грим, издокарано като танцьорка в Лас Вегас. Идеята никак не му допадна. Не искаше всеки педофил в Тексас да стане редовен клиент в бара му. Той беше почтен човек и ръководеше уважавано заведение. В неделя вечер посетителите му бяха основно семейства, а не само работници, които искаха да се напият.

– Просто ѝ позволи да ти изпее една песен и ще видиш какво имам предвид.

– Не мога да наема хлапе на нейната възраст да пее тук. Не е редно – упорито заяви Хари.

Но Чип имаше вид на човек, който няма да си тръгне докато Хари не чуе дъщеря му. В този час нямаше посетители и само за да се отърве от Чип, Хари накрая прие да изслуша момичето.

– Добре. Къде е тя?

– Навън, в пикапа.

– В тази жега? Да не си луд? Имаш ли климатик в колата?

Чип поклати глава и забърза към вратата. Озова се до пикапа с няколко крачки, накуцвайки леко. Айрис седеше по турски на седалката, зачервена от горещината, и пееше с музиката по радиото.

– Ела – каза той, когато отвори вратата. – Уредих ти прослушване.

– За какво? – изненада се тя.

Беше пяла по църквите и на разни сбирки, но никога в бар.

– Имат сцена, където изпълняват музика на живо.

Чип грабна касетофона от пода зад седалката, а Айрис скочи от пикапа и го последва в бара. Бузите ѝ пламтяха от жегата. Пърл ѝ сипа чаша студена кока-кола и ѝ я подаде, а Хари се вторачи в нея.

– Тя е на дванайсет? – попита той изненадано.

Момиченцето изглеждаше по-скоро на девет или десет и не беше издокарано с грим и секси дрехи, както той се беше страхувал. Приличаше си на нормално, обикновено дете.

– Как се казваш? – мило я попита той.

– Айрис – усмихна му се тя, после отпи от леденостудената кола и благодари на Пърл.

– Баща ти твърди, че имаш умопомрачителен глас.

Тя погледна засрамено.

– Обичам да пея.

Чип сложи касетофона на бара.

– Инструменталният съпровод е тук. Тя може да изпее всичко, което поискаш. Балади, кънтри, какво ли не. Може да изпълнява поръчките и знае всичко, което пускат по радиото.

Чип махна на Айрис да се отдръпне леко и тя отстъпи назад, като остави чашата си на близката маса. Чип пусна касетофона, но преди да го направи, ѝ напомни да изпее високите ноти и тя кимна. Айрис започна без колебание и подхвана стара каубойска песен, която работниците обичаха, последвана от „Някъде над дъгата“. Следващата песен беше госпел и тя я изпълни точно както баща ѝ ѝ беше казал. Достигна височините с лекота и задържа гласа си там. Хари и Пърл се вторачиха в нея. Чип спря касетофона след третата песен, а Хари го погледна скептично. Беше отгатнал номера им. Момичето само си отваряше устата. Никое дете не можеше да пее така, а и много малко възрастни. Онези, които го притежаваха, бяха известни.

– Добре – каза той. – Страхотно представление. Хайде сега да видим какво може да направи без музиката.

Той беше убеден, че баща и дъщеря щяха да си тръгнат веднага, а и Чип не изглеждаше щастлив, защото знаеше, че нещата се получават по-добре с музикален съпровод. Но той кимна на момичето и то изпя още три песни самт. Гласът му беше още по-силен без музиката, изпълваше цялото помещение. Чип беше прав. Дъщеря му пееше прекрасно. Дребно, малко момиченце, което дори не изглеждаше на възрастта си, но имаше глас, който докосваше сърцата. Хари и Пърл бяха като омагьосани. Айрис не просто си отваряше устата. Чип казваше истината. Тя можеше да изпее абсолютно всичко и да достигне високите ноти по-добре от всеки друг.

– Клиентите ти ще откачат, когато я чуят – каза Чип, а Хари погледна напрегнато.

Хареса му, че момичето изглеждаше толкова нормално. Никакъв грим и преструвки, никакъв намек за секс, обикновено дете. Малки момиченца, облечени като жени и опитващи се да излъчват сексапил, караха Хари да се чувства неудобно и той не желаеше подобно нещо. Но в това дете нямаше нищо такова. Беше си обикновено малко момиченце.

– Взимала ли си уроци по пеене? – попита я Хари, все още зашеметен от чутото, а Пърл ѝ подаде друга кола.

– Не. Просто пея откакто се помня. Понякога пея в църковен хор, когато оставаме някъде по-дълго – отговори Айрис.

Баща ѝ никога не би могъл да плати уроци по пеене, но тя не го каза, за да не го засрами.

– Слушам много радио.

– Тя знае всички хитове – намеси се Чип. – Е, какво мислиш? – обърна се той към Хари.

– Мисля, че дъщеря ти е феномен.

Контрастът между вида на хлапето и начина, по който пееше, беше зашеметяващ, но той не знаеше как щяха да реагират хората, тя бе толкова дребничка.

– Защо не я изпробваш за няколко вечери? Гарантирам ти, че клиентите ти ще те молят да я наемеш отново.

Хари си помисли, че това е възможно. Не беше лесно да намериш музиканти за бара. Налагаше им се да разчитат на някоя каубойска група или банда, преминаваща през градчето на път към друго място.

Хари се завъртя към Чип и попита:

– Какво имаш предвид?

Вечер в заведението работеха две келнерки, Пърл и Сали, а Хари обслужваше бара. Беше дребен, но печеливш бизнес. Работниците оставяха добри бакшиши, храната беше добра и имаха постоянна клиентела. Готвачът идваше вечер, а Хари лично приготвяше обеда.

– Шест вечери седмично, по двайсет и пет долара на вечер.

– През седмицата няма много работа. Може би от четвъртък до неделя – възрази Хари.

– Пет вечери седмично, по трийсет кинта на вечер – каза Чип. – И бакшишите за нея. Няма да съжаляваш. А и бизнесът през седмицата ще потръгне, ще видиш.

Хари се зачуди дали Чип беше прав, но му стана жал за Айрис, която трябваше да пее по барове на нейната възраст.

– Ще я наблюдаваш внимателно, за да не позволиш на никого да я закача, нали? – каза Хари и погледна Чип строго, а той кимна. – Ще пробваме за седмица и ще видим как ще тръгне. Ако хората я харесат, може да получи работата. Пет вечери седмично, по двайсет и пет кинта на вечер.

Това щеше да им осигури петстотин долара на месец, което щеше да им помогне страхотно. Бяха добри пари, а и Хари можеше да си ги позволи.

– Няма проблем. Тя може да ме чака в пикапа.

Звучеше като скапан живот за дете на нейната възраст, но тя не изглеждаше нещастна. Докато мъжете говореха, Пърл ѝ предложи парче прасковен пай с топка ванилов сладолед отгоре и Айрис се вторачи в сладкиша. Седна и го погълна за миг, после отнесе чинията си в кухнята. Оборудването в бара беше старо, но мястото беше чисто.

Чип изпи една бира преди да си тръгнат, като нареди на Айрис да го изчака в пикапа. Тя излезе кротко, след като благодари на Хари и Пърл. Когато Чип си тръгна, Хари се обърна към Пърл и поклати глава.

– Горкото хлапе. Той би я накарал да пее и във въглищна мина, ако това би донесло пари. Но гласът ѝ е дар от Бога.

Бяха се разбрали Айрис да започне в девет часа и да изнесе пълно представление. Началото беше след два дни, в сряда.

– Ами ако не харесат това, което пея? – попита Айрис, като погледна баща си нервно, когато спряха пред къщата, където живееха сега.

– Ще се влюбят в теб. А един ден ти ще си велика звезда. Не го забравяй. Какво ще облечеш?

– Синята рокля.

Това беше единствената ѝ хубава рокля, а тя рядко имаше възможност да е с нея. Имаше и чифт сандали, които подхождаха на роклята. Айрис обличаше любимия си тоалет, когато пееше в църквата.

– Ще изкарваш и бакшиши – усмихна се Чип, доволен от себе си.

Нуждаеха се от пари, а и това можеше да е началото на певческата ѝ кариера. Възможностите бяха безкрайни. Той очакваше този момент от години.

– Те са мили хора – каза Айрис, като се замисли за Хари и Пърл, прасковения пай и кока-колата.

– Парите също са добри – ухили се Чип.

Слязоха от пикапа и Айрис отиде да провери дали синята ѝ рокля изглежда добре. Притесняваше се от участието си в бара, но идеята ѝ хареса. Стига да имаше възможност да пее, всичко щеше да е наред. Пеенето винаги оправяше нещата и тя се чувстваше щастлива.

В сряда вечер Чип подкара към бара на Хари в осем и половина. Стигнаха там за десет минути и той каза на Айрис да чака в пикапа, точно както беше обещал на Хари. Влезе вътре и си поръча бира и уиски. Когато ги изпи, стана време за изпълнението на дъщеря му.

Хари му каза да я вкара в заведението през кухнята. Сцената беше подготвена за нея, както и микрофонът, а Чип донесе касетофона за музикален съпровод.

Когато Хари видя момиченцето да влиза вътре, облечено в синя рокличка в цвета на очите му, той се зачуди какво изобщо прави и дали не беше се побъркал. Хари намали осветлението, качи се на сцената и съобщи на клиентите си, че има изненада за тях, специална гостенка, на име Айрис Купър.

Момичето скочи на сцената, когато Хари слезе, и се усмихна на хората, които разговаряха, довършваха вечерята си, седяха до бара. Баща ѝ пусна музиката. Никой не знаеше какво да очаква. Тя изпя няколко кънтри парчета, станали хитове благодарение на прочутите си изпълнители, после балади и модерни хитове, а накрая приключи с госпел. Всички заръкопляскаха лудо, зашеметени от гласа ѝ. Айрис се поклони и им благодари и отново се превърна в малко момиченце. Ухили се широко на сцената, каза: „Ще се видим скоро“, после скочи и изчезна в кухнята, където Пърл ѝ подаде чиния с руло „Стефани“ и пюре.

– Беше фантастична! – прошепна ѝ Пърл. – Влюбиха се в теб!

– Беше забавно. Благодаря ти за вечерята – отвърна Айрис, после забърза към пикапа с чинията в ръка.

Хари беше оставил купа за бакшиши на сцената и няколко човека пуснаха по един-два долара. Клиентите си бъбриха за гласа на момичето до края на нощта, а Хари се усмихна на Чип, когато представлението свърши.

– Тя е победителка – възхитено отбеляза той.

– Какво ти казах? – самодоволно отвърна Чип. – Ще стане много известна някой ден.

Това изглеждаше напълно възможно за талантливото хлапе.

– Може да свири и някои парчета на китарата ми, ако искаш.

– Те се влюбиха в нея – щастливо се усмихна Хари.

Чип се помота в бара около час, после отиде в пикапа, където Айрис слушаше радио, след като бе изяла вечерята си и отнесла чинията обратно в кухнята. Беше се забавлявала страхотно тази вечер докато пееше за клиентите.

– Как мина? – попита тя, когато баща ѝ подкара.

– Много добре – отговори той. – Не забравяй за високите ноти. Хората винаги обичат това.

– Направих го – каза тя.

– Можеш да стигнеш и по-високо – напомни ѝ той и тя се ухили.

– Обещавам, утре.

– Би трябвало да вземем и китарата, ако поискат да им изпълниш някое желание.

Айрис кимна. Това щеше да е забавно. Всъщност вече беше.

В края на седмицата всички говореха за впечатляващото хлапе, което пее в бара на Хари, и хора се стичаха откъде ли не, за да го видят и чуят. В събота, след изпълнението ѝ в петък вечер, всички маси бяха заети. Първата вечер тя изкара пет долара от бакшиши, осем в четвъртък, десет в петък и шестнайсет в събота. Баща ѝ обеща да пази парите ѝ и тя му ги даде.

В неделя вечер, все още чувствайки се леко странно, задето дванайсетгодишно дете пееше в бара му, Хари я нае за пет вечери седмично и двайсет и пет долара на изпълнение, както се бяха разбрали. Клиентите му харесваха представленията ѝ и непрестанно го разпитваха за Айрис. Той обясняваше, че тя е просто изключително талантливо дете, и те се съгласяваха с него.

Айрис спечели сериозни пари до края на лятото. През есента, със застудяването на времето посетителите намаляха, но тя все още пълнеше бара всеки уикенд, а и увеличаваше клиентелата през седмицата. Хари попита Чип дали пеенето няма да пречи на училището на детето, но той го увери, че Айрис си пише домашните преди да дойде на работа и можеше да спи в пикапа след изпълнението си.

Пърл вече ѝ беше ушила нова рокличка, семпла, тъмносиня. С пари от бакшишите баща ѝ беше ѝ купил чифт пантофки от черна кожа. Нищо сексапилно, нито прекалено натруфено за възрастта ѝ. Айрис изглеждаше много красива в новата си рокля, разпуснала дългата си руса коса. Беше великолепно малко момиченце и Пърл твърдеше, че ще стане красавица, когато порасне. Чип беше хубав мъж преди тежкият живот да го съсипе. А и Айрис знаеше от стара снимка на майка си, че и Вайълет е била красавица. Чип обаче беше изхвърлил снимката и Айрис нямаше нищичко от майка си.

Останаха в Лейк Сити до Коледа, после Чип реши, че е време да се преместят. Искаше да изпробва късмета на дъщеря си в по-голям град, където смяташе, че ще имат повече възможности.

Айрис се натъжи от заминаването. Обичаше да пее в бара на Хари, а Пърл и Сали, другата келнерка, бяха много мили с нея. Хари също беше добър човек. А сега щеше да ѝ се наложи да започне ново училище, когато се преместят в друг град. Но Чип я увери, че знае какво прави. Вярваше, че ще изкарват повече пари някъде другаде.

Пърл ѝ уши рокличка от черно кадифе преди да заминат, с якичка от бял сатен, а Сали ѝ подари широка диадема, на която беше пришила малки перлички. Айрис приличаше на Алиса в Страната на чудесата, когато излезеше на сцената, а пееше като Барбра Стрейзънд или някоя от другите големи холивудски звезди.

Пърл, Сали и Хари бяха с навлажнени очи последната вечер. Пърл прегърна момиченцето здраво и Айрис се разплака, когато си тръгнаха. Знаеше, че никога няма да забрави тези чудесни хора.

– Нуждаеш се от по-голяма публика, повече бакшиши – каза Чип, когато подкара извън града. – Потегляме към Хюстън. Това тук беше само началото. Ще станеш велика звезда един ден... просто продължавай да усъвършенстваш височините в пеенето.

Айрис кимна, но нищо не каза. Беше прекалено тъжна. Хари, Пърл и Сали бяха единственото семейство, което някога беше познавала. Но баща ѝ имаше големи амбиции. В ръцете си държеше златна мина, беше наясно с това. Хари се тревожеше какво щеше да се случи с момичето, защото баща ѝ просто я експлоатираше. За да стане прочута звезда някой ден, я очакваше дълъг и труден път.