Хронобандити

ДВЕ

– Спри! – викна Лейла.

Ранди изви вдясно и спря. Небето розовееше с настъпващото утро.

– Върни назад.

Той кимна и превключи.

– Тези ли имаш предвид? Можехме да се върнем пеша...

– Искам да ги разгледам отблизо, преди да слезем.

– Добре.

Тя се обърна и погледна очукания сив автомобил. В него седяха двама души. Като че ли и двамата бяха с бели коси, но в сумрака не можеше да е сигурна. Погледите им бяха отправени към нея.

– След секунда вратата откъм шофьорското място ще се отвори – тихо каза Лейла.

Вратата откъм шофьорското място се отвори.

– Сега другата.

И другата се отвори.

– Възрастният мъж кара, жената е пътник...

Възрастният мъж и жената излязоха от колата и пристъпиха напред, като оставиха вратите зад себе си отворени. Бяха облечени с раздърпани широки дрехи, придържани от колани.

– Спри – нареди тя. – Да слезем и да отидем да им помогнем. Прекъсвачът им се е развалил.

– Шесто чувство, а?

– Не – отвърна тя.

Отвори вратата, излезе и се отправи към тях. Ранди направи същото. Първото му впечатление, когато се доближи, беше, че мъжът е твърде стар, за да кара. Беше прегърбен, едната му ръка леко трепереше. Косата му бе съвсем бяла и вчесана назад, веждите му също бяха побелели. После очите му се срещнаха с тези на Ранди – бяха зелени, святкащи. В погледа му имаше някаква предпазливост. Ранди се усмихна, но мъжът не реагира.

Междувременно Лейла се бе доближила до възрастната жена и разговаряше с нея на някакъв език, който Ранди не успя да разпознае.

– Мога да отворя капака и да видя дали нямате нужда от помощ – предложи той.

Когато мъжът не отговори, Ранди повтори казаното на местен жаргон. Отново не последва реакция. Мъжът сякаш изучаваше лицето, дрехите и движенията му. Ранди изпита неудобство. Погледна Лейла умолително.

– Всичко е наред – каза тя. – Отвори капака и виж какво можеш да направиш. Те не разбират как работи. Тъкмо обяснявах за горивото.

Докато се привеждаше, за да натисне ръчката, Ранди видя как Лейла подава на възрастната жена дебела пачка банкноти. Когато капакът се повдигна с няколко сантиметра, мъжът отстъпи назад. От устата му изскочи кратко възклицание, когато Ранди отвори капака напълно.

Да. Кабелите на прекъсвача наистина се бяха откачили. Той ги намести и набързо огледа двигателя. Изглежда, нямаше други проблеми.

– Ще направите ли проба, сър?

Когато вдигна поглед, видя, че мъжът му се усмихва.

– Не знам дали ме разбирате, но бих искал да проверим изправността на двигателя – настоя Ранди. След миг, когато човекът не помръдна, добави: – Аз ще го направя.

Заобиколи мъжа и погледна в колата. Ключът висеше на мястото си. Вмъкна се вътре и го завъртя. След миг двигателят заработи. Изключи и излезе. Усмихна се на мъжа и кимна.

– Готово.

Внезапно мъжът пристъпи напред и го сграбчи в мечешката си прегръдка. Беше изненадващо силен, а дъхът му бе горещ.

– Името ви, как ви е името, млади човече? – попита той.

– Ранди. Ранди Доракийн – отвърна той, докато правеше опит да се изкопчи от прегръдката.

– Доракийн – повтори другият. – Хубаво име.

Лейла заобиколи автомобила и застана между тях. Възрастната жена я последва.

– Ще се оправят – заяви Лейла. – Хайде, трябва да тръгваме към последния изход за Вавилон.

Тя прошепна нещо на възрастния мъж и той кимна. После Лейла прегърна жената и се насочи към колата, а Ранди бързо я последва. Когато погледна назад, видя, че възрастната двойка вече бе влязла в автомобила си. Чу шума от двигателя. Сетне колата потегли по Пътя и изчезна. Слънцето вече се бе показало и Ранди видя сълзи в очите на Лейла. Той извърна поглед и се почувства странно.

ЕДНО

Ред Доракийн патрулираше в една сравнително тиха и спокойна секция на Пътя. Преди няколко часа с фантастична скорост го бяха задминали два футуристични автомобила, по-късно бе забелязал самотен ездач, а сетне – групичка от петима. Караше пикапа в дясното платно и поддържаше скорост от около сто километра в час. Сдъвка крайчеца на пурата си и изпъшка.

Небето бе светлосиньо, прорязано от ярка линия от изток на запад. От Пътя не се вдигаше прах, а и в предното стъкло не се блъскаха обичайните мушици.

Беше отворил прозореца от лявата си страна и барабанеше с пръсти по бронята отстрани. На главата си бе нахлупил бейзболна шапка с ниско спусната над веждите козирка. Под нея проблясваха очите му. Няколкодневната му брада бе по-тъмна от косата му.

Далеч напред се появи малка точица. Големината ѝ бързо нарастваше, докато най-сетне пред очите му не изскочи очукан фолксваген. Докато се разминаваха, клаксонът на фолксвагена бибитна. После изви в локалното платно и спря.

Ред погледна в огледалото, зави надясно и натисна спирачки. Небето пулсираше в синьо и сиво.

Когато спря, над главата му надвисна ясната вечер. Някъде далеч се чуваха щурци, премина лек ветрец. Той отвори вратата и изскочи от колата, играейки с ключовете си. После ги пъхна в джоба. Беше обут с „Ливайс“ и ботуши, а върху тъмнозелената си блуза бе навлякъл кафяво яке. Обърна козирката на шапката си назад и се насочи към спрелия фолксваген.

Няма начин да преминеш Пътя, без да рискуваш да бъдеш премазан. Затова Ред не пресече платното, а застана точно срещу колата. Вратата ѝ се отвори и отвътре изскочи дребен мъж с малки мустачки.

– Ред! – викна той. – Ред?...

– Какво става, Адолф? – отвърна той. – Още ли търсиш мястото, където си спечелил?

– Чуй ме, Ред – каза другият. – Не знаех дали да ти кажа това, защото не бях сигурен дали те мразя повече, отколкото ти дължа. После пък не бях сигурен дали информацията би ти била полезна, или би те наранила. Е, предполагам, че в крайна сметка всичко се балансира. Ще ти кажа каквото знам. Преди известно време бях доста надолу по Пътя и видях какво се случи на отбивката, маркирана със синия зикурат...

– Синия зикурат?

– Синия зикурат, точно така. Видях те да завиваш там. Видях как колата ти пламна.

За момент Ред Доракийн остана безмълвен. После се изсмя.

– Смъртта със сигурност ще остане изненадана, ако ме срещне скоро. И ще си каже: „Какво, по дяволите, прави този човек в Атина от времето на Темистокъл, когато трябва да бъде на последния изход към Вавилон?“.

После огромното му тяло отново се разтресе от смях. Издуха дима от пурата си и махна с ръка.

– Все пак благодаря – каза той. – Информацията може да се окаже полезна.

Сетне се обърна и пое към колата си.

– Още нещо – викна след него другият.

Ред спря и изви глава към него.

– Какво?

– От теб можеше да излезе велик мъж. Довиждане.

– Ауфвидерзейн!

Доракийн се вмъкна в колата си и врътна ключа. Двигателят заработи. Небето отново бе синьо.

ДВЕ

Зората си пробиваше път през мрачното небе, когато Странгулена се събуди на корабчето си, поело по Ист Ривър. Бавно и внимателно отметна кожената завивка и оправи огнената си коса. Пръстите ѝ докоснаха чувствителните места по раменете, гърдите и врата ѝ, където белезите от страстта на любовника ѝ вече ставаха видими. После се усмихна и леко се извърна настрани.

Тоба, огромен и тъмен като нощта, се бе подпрял на лакът и ѝ се усмихваше.

– Богове! – възкликна тя. – Никога ли не спиш?

– Не и до жена, която е удушила стотината си предишни любовници именно когато са се унасяли в сън.

Очите ѝ се разшириха.

– Значи си знаел! Знаел си през цялото време! И въпреки това ме съблазни!

– Благодарение на Бога и амфетамина, да.

Тя се усмихна и протегна ръце.

– Голям късметлия си. Знаеш ли, аз дори не ги чакам да се унесат. Просто избирам определения момент и те, така да се каже, свършват веднъж завинаги. Ти оцеля, защото в същия миг бях твърде заинтригувана от възможностите ти, но сега идва и твоят ред. Както и да е...

Тя се пресегна към контролния панел. Корабчето тихо се задвижи.

Странгулена се обърна на другата страна.

– Виж как светлината гали развалините на Манхатън. Обожавам руините! – Сетне внезапно се изправи и измъкна отнякъде гравирана дървена рамка. Изпъна ръката си и погледна през очертания правоъгълник. – Онази група там... Не е ли чудесна?

Тоба се надигна, застана зад гърба ѝ и положи брадичка върху лявото ѝ рамо.

– Ъъ, доста е интересна.

Тя взе един малък фотоапарат и промуши обектива му през рамката. После внимателно го нагласи и натисна бутона.

– Хванах я.

Сетне хвърли рамката и апарата на леглото до себе си.

– Мога да прекарам целия си живот в снимане на руини. Всъщност през по-голямата част от времето правя именно това. Гледката винаги е по-добра откъм водата. Някога обръщал ли си внимание на този факт?

– Сега, когато ми го казваш...

– Ти беше твърде хубав, за да си истински, знаеш ли? Парцалив, ровещ в боклуците край брега, мръсен – истински продукт на упадъка на цивилизацията. Заплени ме. Какъв си всъщност? Археолог?

– Е...

– Освен това знаеше някои неща за мен... А сега дръж дясната си ръка така, но повдигни главата си.

Тя се претърколи по корем, подпря своята дясна ръка и обви пръсти около неговите.

– Хайде, господин Тоба, започни да натискаш, сякаш от това зависи животът ти. Може наистина да зависи.

– Хей, лейди...

Ръката му се огъна назад. Той се напрегна и за миг успя да се противопостави на натиска. Челюстта му се стегна.

Секунда по-късно лежеше по гръб, а ръката му бе безпомощно долепена до леглото.

Странгулена се надвеси над него и се усмихна.

– Искаш ли да опиташ с лявата?

– Не, благодаря. Виж, вярвам във всичко, което се говори за теб... Имаш, ъъ, екзотични вкусове и си достатъчно силна, за да си ги задоволяваш. Уважавам всеки, който получава онова, което иска. И това беше единственият начин да се добера до теб. Имам предложение, което не можеш да си позволиш да отхвърлиш.

– Включва ли хубави руини?

– Можеш да се обзаложиш! – бързо отвърна той.

– И мъж?

– Един от най-добрите!

Тя протегна ръка и му помогна да се изправи.

– Бързо! Виж слънчевите лъчи върху онази полуразрушена кула!

– Страхотна е.

– Как се казва той?

– Доракийн. Ред Доракийн.

– Звучи познато...

– Мотае се наоколо от доста време.

– Добре ли изглежда?

– Съмняваш ли се?

– Мога да използвам ново корабче, да го обзаведа...

– Не говори повече... Хей! Виж лъчите върху онези останки!

– Бързо! Апаратът! Ти наистина си голям късметлия, Тоба.

– Мислиш, че не го знам ли?

ЕДНО

Когато видя малката бляскава точица в огледалото, Ред Доракийн тихо изруга.

– Какъв е проблемът? – чу се откъм таблото.

– Дявол да го вземе, мислех, че съм те изключил.

Той протегна ръка към бутона, после я отпусна.

– И наистина го направи. Задействах електрическата верига сама.

– Как?

– Спомняш ли си, че преди месец спечелих от теб на карти правото на сервиз? Беше останала малка сума и накарах техниците да ми инсталират няколко нови вериги. Реших, че е време да поразширя мирогледа си.

– Искаш да кажеш, че си ме подслушвала цял месец?

– Да. Говориш си сам доста често. Намирам го за забавно.

– Така не може да продължава.

– Прав си. Може би трябва да престанеш да играеш на карти с мен. Какъв все пак е проблемът?

– Полиция. Приближава се бързо. Мога да свия вдясно. Мога и да не го направя.

– Обзалагам се, че съм в състояние да ги изработя. Искаш ли битка?

– Не, по дяволите. Стой мирно, Цвете. Просто имаме нужда от малко време.

– Не разбирам.

– За никъде не бързам. Ако не успея, ще опитам отново. Или ще пробвам друг вариант.

Той отново погледна в огледалото. Блестящият капковиден автомобил се доближаваше, макар очевидно да бе забавил леко скоростта си.

– Все още не разбирам.

Ред драсна една кибритена клечка в нокътя на палеца си и запали угасналата си пура.

– Знам. Не се притеснявай и не се меси в евентуалния разговор.

– Разбрано.

Той погледна встрани. Колата се бе изравнила с него и бавно го задминаваше.

– Или ме спри, или продължавай – измърмори той. – Доста сме големи за такива игрички.

Сякаш в отговор сирената забуча. Върху покрива на полицейската кола изникна и заблещука малка сфера.

Ред изви в локалното платно. Небето отново запулсира, като ту се смрачаваше, ту отново се проясняваше. Когато колата спря, над хоризонта изникна утринно слънце, тревата се покри със скреж, а отнякъде се чу песента на птиците. Блестящият автомобил спря отпред, вратите му се отвориха и от него слязоха двама полицаи, облечени със сиви туники. Ред изключи таблото и издуха дима от пурата си.

Шофьорът на полицейската кола се доближи до вратата на Ред, докато другият заобиколи отзад. Първият се надвеси над отворения прозорец на Ред и по устните му пробяга усмивка.

– Дявол да ме вземе! – възкликна той.

– Здрасти, Тони.

– Нямах представа, че си ти, Ред. Надявам се, че не си замислил някоя щуротия.

Ред сви рамене.

– Знаеш как е, опитвам се да преживявам.

– Тони – чу се откъм багажника. – По-добре ела тук.

– Ъъ... налага се да слезеш, Ред.

– Няма проблем.

– Какво има? – викна Тони и се насочи към колегата си.

– Виж сам – отвърна другият, като повдигна платнището.

– Мили боже, познавам този модел! Това са пушки от Ве Двайсет, наричат ги М-1.

– Знам. А зад тях? Автоматични карабини „Браунинг“. Плюс цял сандък с ръчни гранати и муниции.

Тони въздъхна и се обърна.

– Не ми казвай, нека да позная сам – започна той. – Мисля, че знам къде точно отиваш. Все още вярваш, че гърците трябва да спечелят битката при Маратон, и си решил да им подадеш ръка.

Ред сбърчи чело.

– Как пък ти хрумна това?

– Вече си бил залавян два пъти.

– А сегашната ти проверка беше просто рутинна, така ли?

– Да.

– И никой не ти е подшушнал за намеренията ми?

Полицаят се поколеба и отмести поглед.

– Никой.

Ред се ухили.

– Добре. Хванахте ме със стоката. Сега какво ще правите?

– Първо, ще конфискуваме оръжията. Можеш да ни помогнеш да ги пренесем в нашата кола.

– Ще получа ли разписка?

– По дяволите, Ред! Не разбираш ли в каква каша си се забъркал?

– Да.

– Честно казано, нищо не може да ни се случи, ако се откажеш. Иначе ще създадеш нова отбивка от Пътя. Или дори нов изход, кой знае?

– Какво лошо има в това?

– Не се знае кой би решил да го използва.

– Доста странни птици пътуват тук напоследък, Тони. Виж дори нас самите.

– Странните птици не ме интересуват. Ти си опасността, за която знаем. Всички те познават. Защо, по дяволите, ти е притрябвало това отклонение?

– Защото преди време то съществуваше. Сега обаче е затрупано. Искам просто да възстановя обстоятелствата.

– Не си спомням никаква такава отбивка.

– Защото си млад, Тони.

– Не те разбирам, Ред. Хайде, помогни ми с пренасянето.

– Нямаш грижа.

Когато понесоха оръжията към полицейската кола, Тони отбеляза:

– Знаеш, че е време да престанеш, нали?

– Това, което знам, е, че работата ти е да следиш такива като мен.

– Но хич не ти пука. Представи си, че отвориш Пътя към някое гадно място, пълно с отвратителни, опасни създания, които ще се намърдат тук и ще започнат да ни създават проблеми? Защо просто не се откажеш?

– Търся нещо, което не мога да открия по друг начин.

– Имаш ли нещо против да ми кажеш какво?

– Имам. Това е личен въпрос.

– Значи си готов да разбиеш трафика заради егоистичните си подбуди?

– Да.

– Не знам защо въобще попитах. Познавам те от около четиресет години. Колко прави това за теб?

– Пет-шест години. Може би трийсет, не знам. Междувременно успяваш ли да свършиш достатъчно работа в управлението?

– Дори повече, отколкото бих искал.

– Вероятно именно там си разбрал подробностите за тези отклонения.

– Всъщност наистина научих доста и трябва да знаеш, че е по-сложно, отколкото си мислиш.

– Глупости! Ако е съществувало някога, нищо не пречи да се възстанови.

– Прави каквото искаш, но знай, че няма да те оставим да объркваш трафика.

– Хората го правят всеки ден. Защо иначе биха пътували по Пътя? Където и да отидат, променят отклоненията.

Тони изцъка с език.

– Знам. И това наистина е опасно. Необходим е повече контрол, трябва да се поставят пунктове...

– Но Пътят винаги е бил тук и тези от нас, които са умеели да пътуват по него, са го умеели винаги. Светът си върви, Пътят също. Създаваме и рушим, амин. Какъв е проблемът?

– Познавам те от четиресет години – или трийсет, или пет, няма значение. Не си се променил. Все още не мога да разговарям с теб нормално. Добре де, не можем да контролираме по-голямата част от трафика и да предотвратим малките промени. Но пък можем да внимаваме за по-големите. Това и правим. Ти винаги си бил свързан именно с тях. Просто се опитвам да се държа човешки и да те оставя да си тръгнеш само с предупреждение.

– Много добре знаеш, че това е всичко, което можеш да ми направиш. Не можеш да докажеш накъде се бях запътил с оръжията. Можеш да ги конфискуваш, можеш да ми изнесеш лекция и дори да бъдеш малко по-груб. Но това е всичко. И двамата знаем, че в момента не си се заел с опазването на спокойствието и реда, а искаш да ме предупредиш за нещо по-специално. Някой ми е вдигнал мерника и искам да знам кой е той.

Тони почервеня. Партньорът му мина покрай тях със сандък с гранати.

– Ставаш параноичен, Ред – каза най-сетне ченгето.

– Аха. Не искаш ли поне да ми подскажеш? – Очите му бяха вперени в Тони, докато за пореден път палеше пурата си. – Кой ли би могъл да бъде?

Полицаят погледна към партньора си, после каза:

– Хайде, трябва да пренесем всичко това.

Отне им десет минути. Когато свършиха, Ред получи позволение да се върне в пикапа си.

– Е, смятай се за предупреден – викна Тони.

Ред кимна.

– И внимавай – допълни ченгето.

Ред отново кимна, този път по-бавно.

– Благодаря.

Видя ги как се качват в блестящата си кола и се понасят нанякъде.

– Какво беше това?

– Той просто ми направи услуга, Цвете. Спря ме, за да ми съобщи, че съм в беда.

– Каква?

– Трябва да си помисля. Къде е най-близката спирка?

– Не е далеч.

– Ти карай.

– Добре.

Пикапът потегли напред.

ДВЕ

Маркиз Дьо Сад последва Съндок в масивната сграда.

– Оценявам това – каза Дьо Сад – и бих го оценил още повече, ако не споменете нищо пред Чадуик. Той смята, че чета някакви отвратителни ръкописи. Още от времето на барон Кувие се чудя и надявам. Но никога не съм мислил, че ще имам възможността да видя нещо такова със собствените си очи.

Съндок се изхили и го въведе в огромната лаборатория.

– Оценявам това. Не се притеснявайте. Просто искам да покажа резултата от труда си.

Двамата доближиха голямата яма в центъра на лабораторията и спряха пред загражденията.

Съндок махна с ръка и в дупката под тях блесна светлина.

То стоеше като гигантска статуя, като удивителен макет за някой филм, като внезапно материализиран главобол...

А после изведнъж се раздвижи. Повдигна крак и наведе глава, подразнено от светлината. На тила му проблясна парче метал, друго се видя по дължината на гърба му.

– Грозна твар – отбеляза Съндок.

Маркизът поклати глава.

– Красиво е – тихо възрази той. – Кажете ми пак как се казва.

– Тиранозавър рекс.

– Пасва му. Да, пасва му. Чудесно е!

Около минута той го съзерцава неподвижен. После попита:

– Как се сдобихте с този превъзходен екземпляр? Мислех, че тези животни съществуват само в далечното минало.

– Така е. Бе ми необходим специален фотонен апарат, който прелетя по Пътя дотам. Отне ми доста време.

– Значи Пътят стига чак до онези дни?... Възхитително! А как успяхте да пренесете нещо толкова голямо и силно?

– Не съм го пренасял. Екипът, който бях пратил, упои един екземпляр и донесе проба от него в момент, отдалечен от нас на петнайсет години. Този индивид бе култивиран от същата проба и така да се каже, представлява близнак на оригинала.

– Красота, истинска красота! Нищо не разбрах, но така или иначе няма значение. Кажете ми – как го контролирате?

– Виждате ли металните пластини на тила и гърба му?

– Да.

– Това са електроди. Чрез тях прониквам в нервната му система. Един момент...

Съндок се отправи към работната маса и взе оттам една правоъгълна кутия и нещо, което приличаше на сребриста кошничка.

– Това е компютър.

– Мислеща машина?

– Явно някой вече ви е говорил за това. Е, може да бъде наречен и така. Този модел изпълнява и ролята на предавател.

Той натисна някакъв бутон. Дисплеят светна. Не се чу никакъв звук.

– С това можете да го накарате да прави каквото пожелаете, така ли?

– Дори повече. – Постави кошничката на главата си и я намести. – Така разполагаме с обратна връзка.

Животното повдигна глава и я обърна към тях.

– Виждам двама мъже, които ме наблюдават. Единият е поставил нещо блестящо върху главата си. Сега ще им помахам с дясната си лапа.

Картината беше гротескна – мутиралият преден израстък на чудовището се раздвижи в нещо като приветствие.

– А сега ще ги поздравя гласно.

Над главите им се разнесе рев, който сякаш разтърси цялата сграда.

– Дайте на мен! – викна маркизът. – Дайте на мен! Моля ви, трябва да опитам сам!

Съндок се усмихна и махна каската от главата си.

– Няма проблем. Съвсем лесно е. Ще ви покажа как да го използвате...

През следващите няколко минути маркизът направляваше стъпките на животното, караше го да прави различни движения, да размахва опашката си.

– Наистина виждам през неговите очи!

– Именно това е обратната връзка, за която говорех.

– Моята... неговата сила сигурно е феноменална!

– О, да.

Минаха още няколко минути, след което маркизът отбеляза:

– Трудно ми е да прекъсна това усещане, но предполагам, че се налага. Ще ми покажете ли как да го изключа?

– Разбира се.

Съндок махна каската и изключи компютъра.

– Никога не съм изпитвал подобно усещане за мощ – каза маркизът. – Това определено би било идеалното оръжие, непобедимият убиец. Защо не го използвате, за да убиете онзи Доракийн и да спечелите наградата, която предлага господарят ви?

Съндок се засмя.

– Как си го представяте да се втурне по Пътя към някое предполагаемо място на среща с обекта? Не, транспортът определено е голям проблем, дори да знаехме точно къде трябва да го пренесем. Не съм си и помислял да го използвам именно по този начин.

– Като ви слушам, ми се струва разумно. Просто си представих картината и тя ме завладя. Но все пак звярът сигурно представлява голям интерес за науката?

– Не бих казал. Контролът над това животно едва ли е чак такъв научен напредък. Информацията за него може да бъде набавена посредством най-обикновено изследване. Направих всичко това просто за забавление. Иначе от животното не може да бъде извлечена кой знае каква полза. Е, разбира се, моите асистенти ще направят необходимите проби и проучвания на физиологията му. Може дори да открият някаква полза от контрола над него. Но за мен важното беше да мога да задоволя дребния си каприз. И защо не?

– Оказва се, че си приличаме повече, отколкото някога съм предполагал.

– Заради задоволяването на прищевките си ли?

Маркизът поклати глава.

– По-скоро, защото изпитвате удоволствие от контрола над тази странна мощ.

Съндок направи движение с ръката си и над ямата се спусна мрак. После се отдръпна от заграждението.

– Добре – каза той. – В думите ви има смисъл. – Остави екипировката на работната маса, докато се насочваха към изхода. – Сега най-добре се върнете към онези ръкописи.

– От Олимп до Тартар са само няколко крачки – измърмори маркизът.

Съндок се усмихна.

– Освен всичко друго, то яде много – отбеляза той. – Но си заслужава.

ЕДНО

Той изви по чакълестия път и се насочи към група от дървени постройки, пред които бяха поставени резервоари за различни горива.

– Как сме с бензина? – поинтересува се Ред.

– До половината е.

– Спри при онези дървета.

Автомобилът спря под огромен дъб. Слънцето беше далеч на запад.

– Някъде около Ве Шестнайсет сме, нали?

– Да. Искаш да се спуснеш натам ли?

– Не. Просто си спомних, че навремето познавах един тип от този период. Занимаваше се с доизкусуряването на Англия...

– Ще го посетиш ли?

– Не. Може да е къде ли не. Пък и съм гладен. Ела да ми правиш компания.

Той измъкна екземпляра на „Цветята на злото“ изпод контролния панел.

– Къде отиде той? – чу се от книгата.

– Кой?

– Твоят приятел.

– О, далеч. Далеч – изкикоти се Ред.

Отвори вратата и излезе навън. Въздухът беше хладен. Той енергично пое към постройките.

В трапезарията бе сумрачно, свещите още не бяха запалени. Дървените маси не бяха покрити с нищо. Същото се отнасяше и за пода. В камината в далечния ъгъл на помещението гореше огън. Прозорци имаше само на едната стена.

Той се огледа. Под най-големия от прозорците седяха две двойки. Изглеждаха млади. Говорът им го накара да предположи, че най-вероятно са от Ве Двайсет и едно. Одеждите на човека, седнал на масата вдясно, показваха, че е от викторианска Англия. Отсреща, с гръб към близката стена, седеше тъмнокос мъж с черни панталони, ботуши и бяла тениска. Ядеше пиле и пиеше бира. На облегалката на стола му бе преметнато черно кожено яке. Ред по никакъв начин не можеше да познае откъде точно идва. Бе облечен твърде обикновено.

Ред се насочи към най-далечната маса, заобиколи я и седна с гръб към стената. Постави „Цветята на злото“ пред себе си и отгърна на първата попаднала му страница.

– „За детето, влюбено в картите и глобусите, вселената възбужда най-силни апетити“ – каза тънкият глас.

Той бързо вдигна книгата, за да прикрие лицето си и отвърна шепнешком:

– Вярно е.

– И непрекъснато ти се иска още, нали?

– Просто едно малко собствено ъгълче.

– Къде по-точно?

– Как, по дяволите, мога да знам?

– Така и не разбирам защо вършиш това...

Край масата изникна висок побелял мъж.

– Поръчката ви... Ред!

Той вдигна глава и го погледна.

– Джонсън?

– Да. За бога, минаха години!

– Наистина ли? Ти не работеше ли по-надолу по Пътя?

– Така беше. Обаче тук горе ми харесва повече.

– Радвам се, че си си намерил добро местенце. Как мислиш, пилето на онзи мъж изглежда добро, нали? – Той кимна към тъмнокосия. – А и бирата му. Ще поръчам същото. Между другото, кой е той?

– За пръв път го виждам.

– Добре. Донеси ми първо бирата.

– Разбрано.

Ред извади пура от вътрешния си джоб и я огледа.

Джонсън го зяпна очаквателно.

– Ще направиш ли онзи номер?

– Кой?

– Веднъж те видях да си палиш пурата с въглен от камината. Дори не се опари.

– Така ли?

– Не си ли спомняш? Беше преди доста години. Освен ако не ти предстои тепърва да го научиш. Май по онова време наистина изглеждаше по-стар. Както и да е, беше на около половин век надолу по Пътя.

Ред поклати глава.

– Сигурно е било евтин трик. Не си спомням нищо. Донеси ми бирата и месото.

Джонсън кимна и се отдалечи.

Помещението постепенно се напълни с хора. Свещите вече бяха запалени, а шумът от разговорите се усили. Ред махна на Джонсън, плати сметката и стана.

Навън вече беше тъмно и доста по-хладно. Той пое по чакълестия път към камионетката.

– Тихо е – чу се откъм книгата, която носеше.

– Да. Аз...

Усети удара точно когато видя пламъчето и чу щракането на затвора.

Без да се замисля за раната, Ред се метна встрани и се претърколи. Чу се втори изстрел, но този път не усети нищо. Хвърли „Цветята на злото“ към невидимия стрелец и се втурна към колата си. Отвори вратата, метна се вътре и сграбчи 45-калибровия пистолет, който държеше под седалката. Отвън се чуваха хрущящите по чакъла стъпки. Внезапно се чу пронизителен вик: „Стой, човече! Обкуъжен си!“. Последва нов изстрел, сетне тиха ругатня. Тогава Ред стреля през прозореца, сниши се и зачака.

От сградата се чуваха гласове, вратата беше отворена. Последваха нови викове, но никой не се приближаваше.

Ред пропълзя към задната част на камионетката. Огледа се. Нищо. Вслуша се за някакви стъпки. Отново нищо. Пропълзя още няколко метра.

– Отпуед е, насочва се надясно... – чу се шепот.

Тогава Ред чу шумоленето пред себе си. Подхвърли едно камъче на няколко метра встрани, но не последва никаква реакция. Той изчака.

После викна на жаргон:

– Изглеждаш ми свестен. Искаш ли да поприказваме?

Никакъв отговор.

– Ще ми кажеш ли защо искаш да ме очистиш? – продължи Ред.

Тишина.

Той заобиколи задната част на камионетката и се насочи напред, снишен, стъпвайки тихо.

– Спуи! Той е там, зад дъуветата.

Ред премести оръжието в лявата си ръка и протегна дясната през отворения прозорец на камионетката. Включи фаровете и застина в очакване. Откъм дърветата проехтя изстрел и куршумът изсвири край кабината на автомобила. Ред мярна силуета на стрелеца, насочи пистолета натам и стреля. Тялото политна и се опря в ствола на едно дърво. Той стреля отново и видя как онзи изпусна оръжието си и тежко се стовари на земята. Ред се надигна и се отправи към него. Когато се надвеси над тялото, можа да го разгледа внимателно.

Черен панталон и черно яке, в което куршумът бе обгорил дупка. Това беше мъжът, когото бе видял по-рано в трапезарията, седнал с гръб към стената. Ред повдигна главата му. В крайчеца на устните се образуваха розови мехурчета. Мъжът бавно отвори очи.

– Защо? – попита Ред. – Защо се опита да ме убиеш?

Онзи едвам се усмихна.

– Предпочитам да те оставя сам... да си поблъскаш главата – изхриптя той.

– Точно в този момент това едва ли ще ти помогне – каза Ред.

– Нищо няма да ми помогне – отвърна мъжът. – Така че върви по дяволите!

Ред го цапардоса през устата. Чу зад гърба си протести. Тълпата от зяпачи вече се беше събрала.

– Говори, тъпо копеле, или наистина ще се почувстваш зле!

После заби пръсти в корема му, точно до раната.

– Хей! Престани! – чу се зад гърба му.

– Говори!

Мъжът обаче само изпъшка и след миг вече не дишаше. Ред заудря по гърдите му.

– Не умирай, скапаняк такъв!

Усети нечия ръка върху рамото си и я отблъсна. Стрелецът лежеше неподвижен. Ред остави главата му да тупне на земята и започна да рови из джобовете му.

– Не мисля, че трябва да правите това – каза някой зад гърба му.

Като не намери нищо интересно, Ред се изправи.

– Каква кола караше този? – попита той.

Тишина. После се чуха отделни гласове. Най-сетне викторианският джентълмен каза:

– Беше стопаджия.

Ред се обърна. Джентълменът гледаше трупа, а на устните му играеше лека усмивчица.

– Откъде знаете? – поинтересува се Ред.

Мъжът извади копринена кърпичка, разгъна я и докосна с нея няколко пъти челото си.

– Видях как по-рано го докараха – отвърна той.

– Каква беше колата?

– Черна, от Ве Двайсет, кадилак.

– Обърнахте ли внимание на останалите вътре?

Мъжът отново погледна трупа, облиза устни и пак се усмихна.

– Не.

Джонсън се приближи с парче брезент и покри тялото. Взе падналия пистолет и го втъкна зад колана си. Сетне се изправи и постави ръка върху рамото на Ред.

– Уведомих ченгетата – каза той, – но нямам представа кога ще се появят. Трябва да останеш и да дадеш показания, нали знаеш?

– Да, ще изчакам – отвърна Ред.

– Давай, тогава, да се връщаме вътре. Ще ти намеря стая и нещо за пиене.

– Добре. Изчакай само минутка.

Ред се върна на паркинга и взе книгата.

– Този куушум уазвали говоуителя ми – чу се познатият глас.

– Знам. Ще ти взема нов, от най-добрия модел. Все пак благодаря, че пое куршума вместо мен.

– Надявам се да си е стуувало. Защо искаше да те убие?

– Нямам представа, Цвете. Имам чувството, че беше наемник. Може би от Синдиката. Ако е така, не се сещам каква връзка може да имам с тях. Просто не знам.

Той пъхна томчето в джоба си и последва Джонсън вътре.