Дирята на убиеца

Тя отвори вратата и се облегна на нея. Руса коса до раменете, сипеща се от едната страна.

– Бърз си. – Погледна към шампанското. – Пък си и джентълмен, а?

Тя отвори вратата докрай, за да му покаже и останалата част от себе си. Човек можеше да се разори за такава жена. Нещо повече, можеше да затъне в дългове. Вероятно мнозина го бяха правили.

Той я последва в кухнята. Тя извади две чаши за шампанско от един шкаф.

– Да излезем навън – предложи. – Можеш да отвориш бутилката. Ще се опознаем.

– Добре.

Тя го изведе на терасата. Хонолулу бе далеч под тях. Светлини блещукаха от Диамантената глава чак до Пърл Харбър.

– Значи войната те е заварила в чужбина?

– Да.

– Искаш ли да ми разкажеш за това?

– Просто лош късмет – каза Макгрейди.

Тя отпи от шампанското си и остави чашата на парапета. Вдигна ръка и прокара пръст по устните му.

– Знаеш ли какво ми каза веднъж една приятелка?

– Какво?

– Най-добрият начин да излъжеш е да започнеш с истината. Така е по-лесно да не оплетеш конците. – Тя вече плъзгаше пръсти по гърлото му. – Е, аз не знам много за лъженето. Работата ми е доста честна. Но ти си добър лъжец, нали, Джо?

– Не разбирам.

– Не си дошъл тук, за да спиш с мен, нали, детектив?...

Първа част

Ножове и белези

Хонолулу – остров Уейк –

Хонконг

26 ноември 1941 г. –

7 декември 1941 г.

1.

Джо Макгрейди се взираше в уискито пред него. Беше толкова скоро поднесено, че ледът още не бе започнал да се топи, дори в тази жега. Около него цареше какофония. Моряци си поръчваха бири по десет наведнъж и се пресягаха един през друг да запалят цигарите на момичетата. Някой пусна петаче в джубокса „Вурлицер“ и зазвуча Джими Дорси и неговият оркестър. Мъжете компенсираха този нов шум, като повишиха гласове. Вече викаха на момичетата, а и бяха повече от тях. Нощта едва започваше и досега не бяха пили нищо по-силно от бира. Нямаше да стигнат до ръкопашен бой още няколко часа. А когато това станеше, то вече щеше да е проблем на някой друг полицай. Затова Макгрейди вдигна питието си и го помириса. Четиресет и пет цента за унция. Струваше си всеки цент, макар че за да припечели за три пръста от течността, му бе нужен повече от час.

Още не го беше опитал, когато барманът се върна. Бръсната глава, подпухнали очи. Прави белези от бръснач на двете бузи. Лице, което караше човек да бърза с пиенето. Но Макгрейди остави чашата си.

– Джо – каза Тип.

– Да.

– На телефона – предполагам, че е капитан Биймър. Можеш да говориш от горния етаж.

Той знаеше пътя. Затова взе отново питието си и го гаврътна. На един дъх. Влизаше гладко и имаше аромат на опушено. Нищо не пречеше да го изпие. Щом Биймър го търсеше сега, значи щеше да работи извънредно. Което означаваше, че плановете му за утре – четвъртък – щяха да се провалят. Моли щеше да е разочарована. От друга страна, щеше да припечели нещо отгоре. Така че можеше да си позволи да ѝ се реваншира по-късно. Той сложи три монети от половин долар на тезгяха, избърса устата си с ръкав и се качи горе.

– Говори детектив Макгрейди.

– Слава богу.

– Сър?

– Не си пиян.

– Свърших работа преди половин час. Ако ми бях­те оставили цял час, може би щях да успея да постигна нещо.

– Ще остане за друга вечер. Връщай се тук на бегом. Шефът те чака.

– Слушам.

Той остави слушалката на бакелитовата вилка и слезе по другото стълбище, което водеше от кабинета на горния етаж на „Бушприта“ направо на улицата. Валеше дъжд, но нямаше да продължи дълго. Освен това повечето магазини в китайския квартал имаха тенти и портици. Разполагаше със заслон над главата си по целия път до Мърчънт Стрийт, с изключение на последната минута. Изчака на стълбите на банка „Йокохама“, докато десетина ченгета в черни куртки пристигнаха с рев на мотоциклети и ги паркираха със задниците към тротоара. После пресече Мърчънт и влезе в участъка.

Кабинетът на капитан Биймър се намираше в сутерена. Макгрейди влезе, без да чука, и затвори вратата след себе си. Свали си шапката и я сложи на коляното си, когато седна.

– Това пристигна току-що – каза Биймър. – Преди няма и половин час.

– Казахте, че шефът е тук?

– Излезе за минутка.

Биймър бутна очилата си нагоре и завъртя зеления абажур на лампата, за да открие крушката. В стаята стана по-светло, но си бе все така задушно. Биймър пушеше цигара от цигара на затворена врата. Нямаше вентилация и тропическата жега се просмукваше през камъните. Сега той палеше нова цигара от фаса на последната. После го смачка в препълнения пепелник на бюрото. Даже тук вътре Биймър не навиваше ръкавите на ризата си. Той си беше такъв. Носеше тъмно униформено сако и вратовръзка, коланът му бе здраво стегнат около кръста, както и кобурът през гърдите му. Мъжът бе прекалено кльощав, за да се поти.

– Не ни достигат хора. Така е всяка година преди Деня на благодарността. Щях да отида лично, ако шефът можеше да разчита, че някой друг ще изкара на този стол цяла нощ. Затова предпочита да те прати да работиш навън вместо да стоиш на телефоните. Макар че си рисков служител. Съгласен ли си?

– Тъй вярно.

– На това ли ви учеха в армията? – попита Биймър. – Каквото и да става, да отговаряте „тъй вярно“?

– Тъй вярно – повтори Макгрейди. – Така стоят нещата.

– Още се опитвам да те преценя що за човек си.

– Тъй вярно.

– Работил ли си върху убийства?

– Пет, по време на патрул. Бях първият, пристигнал на мястото...

– А като детектив?

– Не, сър. Знаете това.

– Просто го изтъквам. И не си тукашен, нали?

Ако Биймър бе преглеждал личното му досие, бе наясно, че Макгрейди не е отникъде. Беше видял Чикаго, Сан Франциско, Норфолк и Сан Хуан, преди да стане на шест. А това бе само загрявка за по-нататък. Баща му му беше дал доста добра представа за флота, така че той се опита вместо това да отиде в колеж. Четири години по-късно се върна там, откъдето бе тръгнал. Само дето беше влязъл в армията. Службата му завърши в Хонолулу и той остана там. Биймър може и да знаеше много неща за него, но същото не важеше в обратната посока. Макгрейди дори не бе сигурен какво е малкото име на новия му капитан.

– Живея тук вече пет години, откакто се уволних. Това е най-дългото време, което съм прекарвал на едно място. Така че домът ми е тук, сър.

– Или си тукашен, или не си – отсече Биймър. – А ти не си. Някога разхождал ли си куче?

– Да, сър.

– Ако то не знае дължината на каишката си, може да се нарани – каза Биймър. Вдигна ръце на разстояние около петнайсет сантиметра една от друга. – Твоята е ей толкова дълга. Втурнеш ли се напред, ще те дръпна толкова рязко, че ще ти се скине вратът.

– Разбирам – отвърна Макгрейди.

Това бе само дреболия, да пропусне обръщението „сър“. Но тя го възпря да се пресегне през бюрото, да стисне Биймър за вратовръзката и да фрасне мършавото му лице в плота. А онзи дори не забеляза. Човек или е бил в армията, или не.

– Съвсем наясно ли сме по този въпрос?

– Естествено, капитане.

– Значи ще се разбираме добре.

Вратата на кабинета се отвори и влезе началникът Габриелсън. Макгрейди понечи да стане, но той му махна да си седи. Имаше един празен стол, обаче Габриелсън остана прав, облегнал гръб на затворената врата.

– Каза ли му вече? – попита той Биймър.

– Тъкмо стигах дотам.

– Започни с обаждането – каза Габриелсън.

Биймър издуха дим към Макгрейди.

– Познаваш ли Реджиналд Фейтфул?

– Чувал съм го. Мандраджията.

– Той има къща зад завоя след залива Кахана. Но държи по-голямата част от стадото си в долината ­Каауа. Двамата с шефа са приятели, затова се обадил първо на него. Следиш ли мисълта ми?

– Не.

– Не се е обадил първо на рецепцията, за да разкаже историята си и да чака да я предават нагоре, докато стигне до някого.

– Добре.

– Което ще рече, че в момента точно трима души в цялото управление знаят за това. Което ще рече, че утре няма да отворя вестника и да прочета някой репортаж. Нали така?

– Разбирам.

– Реджи има едно момче – намеси се Габриелсън. – Мигел.

– Като казвате момче...

– Не му е син. Ратай.

– Добре.

– Та значи, тази вечер Мигел дошъл да тропа на вратата му – продължи Габриелсън. – Бил уплашен и имал история за разказване. Реджи не знаел дали да му вярва, или не. Но ако е истина, имаш случай. Как мислиш, ще се справиш ли?

– Тъкмо такава възможност чаках.

Биймър издуха струя дим към тавана.

– В дъното на долината има барака за инструменти – поде Габриелсън. – Мигел държи там походно легло и одеяло. А вероятно и бутилка. Тази вечер отишъл там и запалил фенера си, и първото, което видял, било някакъв човек да виси на мертеците.

– Самоубийство?

– Чувал ли си някога самоубиец да се е окачвал с главата надолу на кука за месо? – попита Биймър. Смукна продължително от цигарата. Когато заговори пак, димът бликна и от двата ъгъла на устата му. – За мен това ще е нещо ново. Като метод за самоубийство.

– На кука ли е висял?

– По-добре иди там и разбери – каза Биймър. – Може би става дума просто за един кравар, който се е натаралянкал и му се привиждат разни неща. Но в момента, щом разбереш какво е положението, какво правиш?

Биймър вдигна пак ръце, за да покаже колко е дълга каишката на Макгрейди.

– Докладвам.

– На мен.

– Да.

– Това ти е първото убийство. Тук си от пет години. Аз съм разследвал случаи с Апана Чанг още преди да се родиш. Помни това и ще се разбираме чудесно.

Макгрейди тръгна по Пали Роуд и светлините на Хонолулу изчезнаха зад него, щом навлезе в планините. После прехвърли билото и единственият признак за цивилизация остана самият път. В пълен мрак той криволичеше по резките завои. Намираше се от наветрената страна. Джунглата надвисваше над пътя и си пробиваше път през пукнатините на асфалта. На местата, където пресичаше рекички, го заливаха пръски от водопадите.

Дори при идеални условия пътят до залива Кахана беше близо час. Нощем два пъти повече, а и дъждът добавяше още половин час. Така че минаваше десет, когато той пропусна отклонението към каркасно-панелната къща на Реджи Фейтфул, имитираща тюдорски стил. Намери една отбивка, обърна колата и се върна, за да спре зад други три коли.

Угаси фаровете и излезе навън, после вдигна очи към къщата. Дори само размерите ѝ биха го впечатлили. Той живееше в стая под наем над едно заведение за чоп суй на Кинг Стрийт, с миризма на лук и мазно свинско, процеждаща се през стените. Можеше както си лежи, да протегне ръка и да докосне двата си костюма, висящи на стената.

Макгрейди затвори вратата на колата, качи се по каменното стълбище и тръгна през двора. Изкачи друга редица стълби до верандата, където го чакаше Реджиналд Фейтфул.

– Ти ли си Макгрейди?

– Същият. Говорили сте пак с началник Габриелсън.

– За да разбера кога ще дойдеш. Това беше преди час.

– Вие може би знаете по-бърз начин за придвижване през планините. Къде е Мигел?

– Вътре. Жена ми го държи под око.

– Той в шок ли е?

– Може и така да се каже.

– А вие как бихте го казали?

– На момчето му се подгъваха краката. Или трябваше да го сложим на кушетката, или щеше да падне на пода.

– Дадохте ли му да пие нещо?

– Нямаше смисъл. Като дойде, беше пиян.

– Онова там край пътя неговият камион ли е?

– Камионът е мой – на моята компания. Но той го кара.

– Жена ви кара ласала, а вие – кадилака?

– Да.

– В къщата има ли още някого?

– Не.

Мандраджията сложи ръка на парапета на верандата и се взря надолу по склона към автомобилната алея. Беше облечен в износена от пране бяла риза. Бежовите му панталони се държаха на черни тиранти. Беше разхлабил вратовръзката си. Той изгледа редицата от четири коли, после се обърна пак към Макгрейди.

– Ами ти? – попита го. – Нямаш партньор. Не си ли довел подкрепление?

– Само аз съм...

Фейтфул почука с пурата си по парапета.

– Щом разполагам само с теб, предполагам, че трябва да ти покажа Мигел.

– Предпочитам да отида да огледам трупа... ако има такъв. Мигел може ли да върви?

– Ще се наложи и двамата да го крепим, за да слезе по стълбите.

– Няма проблем. Вие също идвате.

Мигел Силва, говедарят на Реджи Фейтфул, сигурно бе по-стар от баща му. Имаше сбръчкана, потъмняла от слънцето кожа с цвят на опърлен махагон. Косата му бе сребристо-черна и късо подстригана. Беше се проснал възнак на кушетката, а върху очите му бе сложена навита кърпа.

– Ама наистина ли? Ще го вземете?

Въпроса зададе госпожа Фейтфул, коленичила на пода до ратая на съпруга си. Носеше раиран пеньоар с разкопчано най-горно копче. Вълниста тъмна коса и очи в същия цвят.

– Не може ли да остане при мен? – попита тя. – Вижте го, горкичкия.

– Докато не разбера какво става, не бива да оставаш сама с него.

– Та той е с нас от цяла вечност. Аз му вярвам.

– Значи аз също не би трябвало да имам проблеми с него.

Дрехите на Мигел бяха мокри от пот. От него се носеше силна миризма на алкохол. Иначе му нямаше нищо. Не се нуждаеше от нежните грижи на госпожа Фейтфул. Можеше да си отспи в бетонна килия, да бъде събуден с кофа вода и да проговори.

Макгрейди се наведе, дръпна кърпата и плесна стареца по лявата буза. Би могъл да действа и по-грубо. Това щеше да ускори събуждането на мъжа, но трябваше да се съобразява с госпожа Фейтфул. Искаше да я спечели на своя страна. Поне нея.

Старецът отвори едното си око.

– Ченге ли си?

Макгрейди имаше едно от онези лица. Всичко му беше квадратно и някак недовършено, сякаш скулпторът бе счупил длетото си в неочаквано твърдия камък.

Той кимна и мъжът тръгна да се надига.

– Ще дойдеш с нас.

– Не се връщам там.

– Въпреки това.

Той хвана Мигел за китката и го вдигна на крака. След това тръгнаха тримата заедно, като Макгрейди и Реджи Фейтфул крепяха стареца от двете страни, преметнали ръцете му през раменете си. Минаха по верандата, слязоха по стълбите и стигнаха до колата. Оставиха го легнал на задната седалка. Макгрейди затвори вратата и се озърна пак към къщата. Госпожа Фейтфул стоеше на върха на стълбите, очертана само като силует на фона на грейналата къща.