Богатство

Връзки

Роман

от

Харолд Ванър

Едно

Тъй като се бе радвал на почти всякакви предимства още от раждането си, една от малкото привилеги, която бе отказана на Бенджамин Раск, бе тази на героичния възход: неговата история не бе белязана от устойчивост и постоянство, разказ за непобедима воля, изковала сама златна съдба почти от нищото. Според задната страница на семейната библия на фамилията Раск предците на баща му мигрирали от Копенхаген в Глазгоу през 1662 г. Там започнали да търгуват с тютюн от колониите. През следващия век бизнесът им процъфтял и се разраснал до такава степен, че част от семейството се преместила в Америка, за да наглежда доставките по-строго и да контролира всеки аспект от производството.

Три поколения по-късно бащата на Бенджамин – Соломон, изкупи всички дялове на роднини и външни инвеститори. Под негово еднолично ръководство компанията продължи да процъфтява и не след дълго той стана един от най-видните търговци на тютюн на Източния бряг. Може и да е вярно, че продуктът му идваше от най-добрите доставчици на континента, но освен качеството на стоката ключът към успеха на Соломон беше способността му да се възползва от очевиден факт: тютюнът, разбира се, имаше епикурейска страна, но повечето мъже пушеха, за да могат да разговарят с други мъже. Затова Соломон Раск бе не само доставчик на най-изискани смеси за пури, пурети и лули, но също така (и най-вече) на отлични разговори и политически връзки. Той се издигна до върха на своя бизнес и утвърди присъствието си благодарение на общността и приятелствата, създадени в пушалните – често бе виждан да споделя някои от своите figurados (пури с неправилна форма) с някои от най-видните си клиенти, сред които Джон Пиърпонт Морган, Уилям Закари Ървинг и Гроувър Кливланд.

В зенита на своя успех Соломон си построи къща на Западна 17-а улица и я завърши точно навреме за раждането на Бенджамин. Но рядко можеше да бъде видян в нюйоркската семейна резиденция. Работата му го отвеждаше от една плантация в друга и той все проверяваше цехове за свиване или бизнес партньори във Вирджиния, Северна Каролина и на Карибските острови. Дори притежаваше малка хасиенда в Куба, където всяка година прекарваше по-голямата част от зимата. Слуховете относно живота му на острова му създадоха репутация на авантюрист с вкус към екзотичното, което в неговия бизнес си беше предимство.

Г-жа Вилхелмина Раск никога не стъпваше в кубинското имение на съпруга си. Тя също отсъстваше от Ню Йорк за дълги периоди, тръгваше веднага щом Соломон се върнеше и за цели сезони отсядаше в летните вили на приятели на източния бряг на Хъдсън или в къщите им в Нюпорт. На пръв поглед единственото, което споделяше със Соломон, бе страстта ѝ към пурите, които пушеше непрекъснато. Тъй като това бе много необичаен източник на удоволствие за дама, тя им се наслаждаваше само далеч от хорските погледи, в компанията на своите приятелки. Но това не бе пречка, тъй като бе заобиколена от тях през цялото време. Уили, както я наричаха хората от близкия ѝ кръг, бе част от сплотена група жени, които съставляваха нещо като номадско племе. Те не бяха само от Ню Йорк, но също така от Вашингтон, Филаделфия, Провидънс, Бостън и дори чак от Чикаго. Движеха се като глутница, гостуваха си в къщите и вилите според сезона – Западна 17-а улица се превръщаше в техен дом за няколко месеца от края на септември, когато Соломон заминаваше за хасиендата си. Но независимо в коя част на страната се намираше, групата си оставаше все така затворена и непроницаема.

През повечето време Бенджамин бе затворен в стаите на бавачките си и имаше само бегла представа какво се случва в останалата част на къщата, в която растеше. Когато майка му и приятелките ѝ бяха там, го държаха настрани от стаите, в които те пушеха, играеха карти и пиеха сотерн до късно през нощта; когато заминаваха, основните жилищни етажи се превръщаха в призрачно място със затворени капаци на прозорците, покрити мебели и увити в платнища полилеи. Всички бавачки и гувернантки казваха, че той е образцово дете, всичките му учители го хвалеха. Маниери, интелигентност и покорство никога не се бяха съчетавали така хармонично, както в това мило дете. Единственият проблем, който след много мислене грижещите се за Бенджамин намираха в него, бе съпротивата му да общува с други деца. Макар някои от преподавателите да приписваха недружелюбността му на страх, Соломон махваше с ръка на загрижеността им и казваше, че момчето просто си има характер.

Самотното му детство не го подготви за пансиона. През първия срок той стана обект на всекидневни унижения и дребни жестокости. С времето обаче съучениците му откриха, че неговата безстрастност го прави незадоволителна жертва, и го оставиха на мира. Той странеше от всички и постигаше високи успехи, съвсем безстрастно, по всички предмети. В края на всяка година, след като получаваше всички възможни похвали и награди, учителите му до един му напомняха, че е предопределен да донесе много по-голяма слава на Академията.

През последната му година в училище баща му почина. На погребението в Ню Йорк роднини и познати бяха впечатлени от сдържаността на Бенджамин, но истината бе, че траурът просто бе придал на естествените наклонности на характера му обществено приемлива форма. Като демонстрира страхотна преждевременна зрялост, която порази адвокатите и банкерите на баща му, младият мъж поиска да прегледа завещанието и всички финансови документи, свързани с него. Г-н Раск бе съвестен и подреден човек и синът му не намери никакви проблеми в книжата. След като приключи с това и като вече знаеше с какво ще се занимава, когато навърши пълнолетие и получи наследството си, той се върна в Ню Хампшър, за да завърши училище.

Майка му прекара краткия си вдовишки живот с приятелките си в Роуд Айланд. Замина през май, малко преди завършването на Бенджамин, и до края лятото вече бе починала от емфизема. Роднини и приятели, които присъстваха на това второ, много по-скромно погребение, почти не знаеха какво да кажат на това момче, останало пълен сирак в рамките на няколко месеца. Слава богу, че имаше много практични неща за обсъждане – фондове, изпълнители, юридически предизвикателства в уреждането на наследството.

Опитът на Бенджамин като колежанин бе усилено ехо от ученическите му години. Все още притежаваше същите неадекватни качества и дарби, но като че ли бе развил някаква привързаност към първите и леко презрение към вторите – но пък в необичайното удоволствие, което намираше в самотата, от една страна, и насмешката му към интелектуалните му постижения, от друга, някак си нямаше и следа от арогантност. Някои от най-характерните черти на предците му сякаш свършваха с него. Той нямаше нищо общо с баща си, който завладяваше всяка стая, в която влизаше, и привличаше като магнит всички в нея, нямаше нищо общо и с майка си, която може би не бе прекарала и един ден от живота си сама. Тези разминавания с родителите му станаха дори още по-видни след завършването му. Той се върна от Нова Англия в града и започна да се проваля в това, в което повечето му познати плуваха в свои води – не го биваше в спорта, изпитваше апатия към клубния живот, не проявяваше никакъв ентусиазъм в пиенето, бе безразличен към хазарта и безстрастен любовник. Той, който дължеше богатството си на тютюна, дори не пушеше. Онези, които го обвиняваха в прекален аскетизъм, не можеха да разберат, че той на практика нямаше апетити, които да потиска.

♦

Бенджамин не изпитваше никакъв интерес към тютюневия бизнес. Не му харесваше нито продуктът – примитивното дърпане и издишане, дивашкото очарование от дима, горчиво-сладката миризма на гнили листа, – нито дружелюбността около него, на която баща му така се бе наслаждавал и бе експлоатирал толкова добре. Нищо не го отвращаваше повече от сближаването в задимените пушални. Колкото ѝ усилия да полагаше, не можеше дори да имитира страст при обсъждането на предимствата на пурите Лондсдейл пред диадема и не бе в състояние да възхвалява сорта robustos от имението си във Вуелта Абахо. Плантациите, сушилните и фабриките за пури принадлежаха на далечен свят, който той не изпитваше интерес да опознае. С готовност признаваше, че е отвратителен посланик на компанията, и затова делегираше всекидневните операции на управителя, който вярно бе служил и на баща му две десетилетия. Не приемаше мнението на същия този мениджър, че бе продал на безценица кубинската хасиенда на баща си чрез агенти, които дори не бе срещал лично, и дори без да направи инвентаризация. Неговият банкер инвестира парите във фондовия пазар заедно с останалите му спестявания.

Изминаха няколко безинтересни години, през които той направи вяли опити да създаде различни колекции (монети, порцелан, приятели), опита да придобие ентусиазъм към конете, не успя да стане бонвиван и разви лека хипохондрия.

Времето се превърна в постоянна досада.

Противно на истинската си природа, той започна да планира пътешествие из Европа. Всичко, което го интересуваше за Стария континент, вече бе научил от книгите; за него не бе важно да преживее всички тези неща и места лично. И не очакваше с нетърпение да остане затворен дни наред с непознати на кораб. Но въпреки това си каза, че ако изобщо някога тръгне на път, това е най-подходящият момент: общата атмосфера в Ню Йорк бе доста мрачна в резултат на поредица финансови кризи и последвалата икономическа рецесия, обхванала страната през последните две години. Тъй като това лошо развитие на нещата не му се отрази пряко, Бенджамин само бегло познаваше причините – смяташе, че всичко бе започнало със спукването на железопътния балон, което някак си бе свързано с последвал срив на среброто, довел от своя страна до търсене на злато и накрая до безбройни фалити на банки и така наречената паника от 1893 г. Каквато и да бе истинската последователност на събитията, той не бе притеснен. Имаше най-обща представа, че пазарите се колебаят, и бе уверен, че днешните малки загуби на другия ден ще се превърнат в печалби. Вместо да го разколебае да предприеме европейската си екскурзия, финансовата криза – най-тежката след Дългата депресия отпреди две десетилетия – бе най-силната му мотивация да замине.

Точно когато се готвеше да определи датата на отпътуването, банкерът му го информира, че чрез някои свои „връзки“ е успял да се сдобие с облигации, емитирани за възстановяване на златния резерв на нацията, чието намаляване бе довело толкова много банки до неплатежоспособност. Цялата емисия се бе продала за половин час и той бе направил добра печалба в рамките на седмица. Така чистият късмет под формата на благоприятни политически размествания и пазарни колебания бе довел до внезапно и на пръв поглед спонтанно нарастване на наследството на Бенджамин, което той никога не бе полагал усилия да увеличи. Но след като шансът му се усмихна, той откри дълбоко в себе си апетит, за чието съществуване не бе подозирал, докато не се появи достатъчно голяма примамка, за да го извади наяве. Европа щеше да почака.

Авоарите на Раск бяха поверени на консервативните грижи на „Дж. С. Уинслоу енд Ко.“, финансовата къща, която винаги се бе занимавала със семейния бизнес. Фирмата бе основана от един от приятелите на баща му и сега бе в ръцете на Джон. С. Уинслоу-младши, който безуспешно се бе опитал да се сприятели с Бенджамин. В резултат на това отношенията между двамата млади мъже бяха станали някак си напрегнати. Въпреки това работеха в тясно сътрудничество – макар и през куриери и дори телефон, които Бенджамин предпочиташе пред излишните и насилено сърдечни лични срещи.

Скоро Бенджамин стана вещ в разчитането на детайли, в намирането на модели, сравняването им и откриването на скрити причинно-следствени връзки между на пръв поглед несвързани тенденции. Уинслоу осъзна, че клиентът му се учи бързо и отхвърля прогнозите му, затова се опита да направи нещата по-мистични, отколкото всъщност бяха. Въпреки това Раск започна да взима самостоятелни решения, обикновено обратни на съветите на фирмата. Той бе привлечен към краткосрочните инвестиции и нареди на Уинслоу да търгува високорисково с опции, фючърси и други инструменти за влияние. Уинслоу винаги настояваше за предпазливост и протестираше срещу безразсъдните схеми: отказваше да постави Бенджамин в положение, в което да загуби капитала си в опасни начинания. Но по-голяма от притеснението му за авоарите на клиента му бе тревогата му за това как изглеждаха нещата и искаше да покаже определено финансово приличие – както веднъж бе казал, докато се смееше като повърхностен човек на собственото си остроумие, той все пак бе счетоводител, отговарящ за финансова къща, не за казино. От баща си бе наследил репутацията, че фирмата се занимава със стабилни инвестиции, и възнамеряваше да се отнася почтително към нея. Въпреки това следваше указанията на Раск и прибираше комисионите.

В рамките на година, уморен от педантичността и бавната мисъл на съветника си, Раск реши да започне да търгува сам. И уволни Уинслоу. Прекъсването на всички връзки със семейството, което през последните две поколения бе толкова близко до неговото, му донесе допълнително удоволствие и то се прибави към усещането за истинска реализация, което Раск изпитваше за първи път в живота си, след като пое делата си в собствените си ръце.

♦

Долните два етажа на градската къща се превърнаха в импровизиран офис. Това преобразуване не се случи по план, а по-скоро бе последствие от сблъскването с непредвидени нужди, които се появяваха една по една, докато неочаквано се оформи нещо като работно място, пълно със служители. Започна се с куриер, който Бенджамин пращаше из целия град с удостоверения за дялове, акции и други документи. Няколко дни по-късно момчето му призна, че се нуждае от помощ. Заедно с новия куриер Бенджамин нае телефонистка и преписвач, който скоро го информира, че не може да се справи сам. Управлението на служителите отнемаше ценно време на Бенджамин, затова нае и асистент. Счетоводството се превърна в прекалено времеемко, така че си взе и счетоводител. Когато асистентът му си нае асистент, Раск спря да следи новите назначения и вече не си правеше труда да помни лицата и имената на служителите.

Мебелите, които бяха останали недокоснати под покривките с години, сега се ползваха непочтително от секретарки и момчета за поръчки. Върху ореховата маса за сервиране бе поставен борсов телекс; черни дъски покриваха по-голямата част от релефните златисти тапети с изображения на листа, купища вестници цапаха сламеножълтото кадифе на едно канапе; пишеща машина бе надраскала бюрото от тропическо дърво; черни и червени мастилени петна бяха полепнали по тапицерията на диваните; резбованите ръбове на махагоновото бюро бяха прогорени от цигари; забързани стъпки бяха издрали дъбовия паркет и лекьосали завинаги персийските пътеки. Спалните на родителите му бяха недокоснати. Той спеше на най-горния етаж, на който дори не бе стъпвал като дете.

Не бе трудно да намери купувач за бизнеса на баща си. Насърчи един производител от Вирджиния и търговска компания от Обединеното кралство да наддават един срещу друг. Тъй като искаше да се дистанцира от тази част от миналото си, бе доволен, че британците надделяха и така тютюневият бизнес се върна там, откъдето бе дошъл. Но това, което му донесе най-голямо удовлетворение, беше, че с печалбата от тази продажба можеше да работи на по-високо равнище, да управлява нови нива на риск и да финансира дългосрочни транзакции, за които не можеше и да помисли в миналото. Хората около него бяха объркани, когато виждаха как собствеността му рязко намалява, въпреки че богатството се увеличава неимоверно. Той разпродаде семейните имоти, включително и къщата на 17-а Западна улица, както и всичко вътре в нея. Дрехите и книжата му се събраха в два куфара, които бяха пратени в хотел „Уагстаф“ в Мъри Хил, където бе наел апартамент.

Бе очарован от изкривяванията на парите – как можеха да бъдат накарани да се усучат и насилствено да бъдат принудени да се самоизядат. Изолираната, самодостатъчна същност на спекулата бе в унисон с характера му, източник на почуда, самоцел, независимо какво показваха числата или какво можеше да си позволи. Луксът бе вулгарно бреме. Достъпът до нови преживявания не бе нещо, за което усамотеният му дух копнееше. Политиката и домогването до властта нямаха никакво място в асоциалния му ум. Стратегическите игри като шах и бридж никога не го бяха интересували. Ако го попитаха, Бенджамин сигурно би се затруднил да обясни какво го бе привлякло към финансовия свят. Със сигурност неговата сложност, да, но също така и фактът, че разглеждаше капитала като антисептично живо същество. То се движеше, ядеше, растеше, размножаваше се, разболяваше се и можеше да умре. Но бе чисто. Това му ставаше все по-ясно с времето. Колкото по-голяма бе операцията, толкова по-далече той се отдръпваше от конкретните детайли. Нямаше нужда да докосва нито една банкнота или да се занимава с неща и хора, които засягаха сделката му. Трябваше само да мисли, да говори и може би да пише. И живото същество се раздвижваше, чертаеше красиви линии по пътя си към царството на все по-голямата абстракция, понякога следвайки собствените си апетити, за които Бенджамин не бе и подозирал – и това му доставяше допълнително удоволствие: съществото се опитваше да упражнява свободната си воля. Той му се възхищаваше и го разбираше дори когато то го разочароваше.

Бенджамин почти не познаваше центъра на Манхатън – само колкото да намрази каньоните между офис сградите и мръсните тесни улици, пълни с бързо крачещи бизнесмени, заети да показват колко са заети. Но въпреки това разбираше колко удобно е да се намира във Финансовия квартал и затова премести офиса си на Брод Стрийт. Малко след това, когато интересите му се разшириха, получи място на Нюйоркската фондова борса. Служителите му бързо осъзнаха, че драматизмът му е точно толкова противен, колкото и изблиците на радост. Разговорите бяха сведени до основни неща и се водеха шепнешком. Ако настъпеше застой в печатането на машина, от другия край на стаята долиташе скърцане на кожен стол или шумолене на копринен ръкав върху хартия. През цялото време минаваха тревожни безшумни вълни. На всички им беше ясно, че те са продължения на волята на Раск и че са длъжни да задоволят и дори да предугадят неговите нужди, но никога да не отиват при него със своите. Освен ако не ставаше въпрос за важна информация, която да споделят с него, те чакаха да бъдат заговорени. Да работят за Раск се превърна в амбиция на всички млади брокери, но след като се разделяха с него с вярата, че са попили всичко, което можеше да се научи, никой от тях не можеше да повтори успеха на бившия си работодател.

Въпреки желанието му името му започна да се произнася с почтителна възхита във финансовите кръгове. Някои от старите приятели на баща му се обръщаха към него с бизнес предложения, които той понякога приемаше, и със съвети и предложения, които той винаги игнорираше. Търгуваше със злато и гуано, с чуждестранни валути и памук, с държавни ценни книжа и стомана, с ипотечни кредити и говеждо. Интересите му вече не се ограничаваха само в Съединените щати. Англия, Европа, Южна Америка, Азия станаха обединена територия за него. Проучваше света от кабинета си в търсене на рискови заеми с високи лихви или преговаряше за ценни книжа с множество нации, чиято съдба бе да затънат в дългове заради неговите сделки. Понякога успяваше да изкупи цяла емисия сам. Няколкото му загуби бяха последвани от велики триумфи. Всички от неговата страна на сделките забогатяха.

В това, което все повече се превръщаше в „света“ на Бенджамин, макар и против волята му, нямаше нищо по-забележимо от анонимността. Макар клюките никога да не го достигаха, Раск – със своята нарочно поддържана незабележителна външност, скромни навици и монашески хотелски живот – знаеше, че вероятно го смятат за някакъв вид „странна птица“. Той изпитваше ужас от самата мисъл да бъде смятан за ексцентричен и реши да отговори на очакванията на мъж в неговото положение. Построи си артистичен варовиков палат на Пето авеню и 62-ра улица и нае Огдън Кодмън да го обзаведе, тъй като бе уверен, че неговите постижения в орнаментиката ще бъдат похвалени на всички светски страници. След като къщата бе завършена, се опита, но накрая не успя да организира бал – отказа се, след като разбра, докато работеше по списъка с гостите с една секретарка, че социалните ангажименти нарастват в геометрична прогресия. Стана член на няколко нови клуба, управителни съвети, благотворителни организации и асоциации, където рядко го виждаха. Направи всичко това с неудоволствие. Но би бил дори по-недоволен да го смятат за „оригинал“. Накрая стана богат мъж, който играе ролята на богат мъж. Това, че истината съвпадаше с маската, не го караше да се чувства по-добре.

♦

Ню Йорк преливаше от силния оптимизъм на онези, които вярваха, че са надбягали бъдещето. Раск, разбира се, се облагодетелства от главоломния растеж, но за него това бе просто въпрос на числа. Не изпитваше желание да се вози с новооткритите линии на метрото. Няколко пъти посети някои от многобройните небостъргачи, които се строяха из целия град, но така и не му хрумна да премести офиса си в някой от тях. Смяташе автомобилите за досадни както по улиците, така и в разговорите (колите се бяха превърнали в повсеместна и по негово мнение скучна тема за служителите и партньорите му). Когато бе възможно, избягваше да минава по новите мостове, които свързваха града, и не искаше да има нищо общо с тълпите имигранти, които пристигаха всеки ден на остров Елис. Преживяваше по-голямата част от това, което се случваше в Ню Йорк, през вестниците – и най-вече през шифъра на телекса. И въпреки своите особени (някои биха казали тесногръди) възгледи за града дори той виждаше, че макар сливанията и консолидациите да съсредоточаваха богатството в шепа корпорации с безпрецедентни размери, по ирония на съдбата цареше колективно усещане за успех. Само мащабът на тези нови монополистични компании, някои от тях с по-голяма капитализация от правителствения бюджет, бе доказателство за несправедливото разпределение на богатството. Но въпреки това повечето хора, независимо в какви обстоятелства се намираха, бяха сигурни, че са част от просперираща икономика – или че скоро ще са.

Моят живот

Андрю Бевъл

Предговор

Името ми е познато на мнозина, делата ми – на някои, а животът ми на малцина. Това никога не ме е интересувало особено. Значение имат само измеренията на нашите успехи, не разказите за тях. Но тъй като миналото ми толкова често се е припокривало с това на нацията ни, напоследък започна да ми се струва, че дължа на обществото да споделя някои от най-решителните моменти от моята история.

Честно казано, не мога да кажа, че пиша тези страници, за да задоволя желанието, толкова често срещано у мъжете на моята възраст, тоест да говоря за себе си. През годините винаги съм ненавиждал даването на каквито и да било изявления. Това би трябвало да е достатъчно доказателство, че никога не съм бил склонен да обсъждам действията си пред публика. През по-голямата част от живота си съм бил заобиколен от слухове. Свикнал съм с тях и съм си поставил за цел никога да не отричам клюки или измислици. Отрицанието винаги е форма на потвърждение. Но признавам, че импулсът да говоря за някои от тях и да ги оборя става все по-силен, особено след кончината на моята любима съпруга Милдред.

Милдред бе тихо, стабилно присъствие в живота ми, което направи толкова много от постиженията ми възможни. Смятам за свой дълг да се погрижа това присъствие да не избледнее и нейният спокоен морален пример да пребъде във времето. Тук ви предлагам създаден с любов портрет на моята съпруга, като съм се примирил с мисълта, че той няма да успее да почете напълно нейното достойнство, искреност и елегантност.

Още една причина ме подтикна да събера мислите си в тази книга. Вече около десетилетие съм свидетел на печален упадък не само в бизнеса на страната ни, но и в духа на народа. Там, където някъде имаше упоритост и изобретателност, сега се стеле апатия и отчаяние. На мястото на самодостатъчността се е настинала просешка примиреност. Работещият човек е унизен да протяга ръка за милостиня. Здрави и прави мъже са попаднали в порочен кръг: те все повече разчитат на държавата, за да се спасят от мизерията, създадена от същата тази държава, без да си дават сметка, че тази зависимост само затвърждава това жалко състояние на нещата.

Надявам се, че тези страници ще послужат като напомняне за непоколебимата дързост, която досега определяше нашия народ. Също така се надявам думите ми да дадат сили на читателя не само в тези нещастни обстоятелства на нашето време, но и срещу всякаква форма на изнежване. Може би тази книга ще помогне на моите сънародници да си спомнят, че нацията ни се е въздигнала над всички останали именно чрез сбора на индивидуалните действия и че нашето величие идва от свободното сътрудничество на индивидуалните воли. Именно в този дух предлагам разказа за своя живот на публиката.

Знам, че дните пред мен са по-малко от тези, които съм оставил зад гърба си. Няма как да избягаме от този базисен факт на летоброенето. На всеки от нас е отредено определено време. Колко – само Бог знае. Него не можем да го инвестираме. Не можем да се надяваме на някаква възвръщаемост. Но дори дните на тази земя да са преброени, можем винаги чрез усърдна работа и трудолюбие да се надяваме да разширим влиянието си в бъдещето. И така се случи, че след като изживях живота си с поглед, насочен към бъдещето с надеждата да подобря живота на следващите поколения, влизам в останалите ми години не само с носталгия към всичко отминало, но и с вълнение за това, което предстои.

Ню Йорк, юли 1938

I

Предци

Аз съм финансист в град, управляван от финансисти. Баща ми беше финансист в град, управляван от индустриалци. Неговият баща е бил финансист в град, управляван от търговци. Неговият баща е бил финансист в град, управляван от сплотено общество, лениво и превзето като повечето провинциални аристокрации. Тези четири града са един и същ – Ню Йорк.

Макар той да е столицата на бъдещето, неговите обитатели са носталгични по природа. Всяко поколение има своя собствена представа за „стария Ню Йорк“ и твърди, че е негов законен наследник. Резултатът, разбира се, е непрекъснато преформулиране на миналото. И вследствие на това винаги има нов стар Ню Йорк.

Първите потомци на холандски и британски заселници, които са минавали за местните ни благородници, не са искали да имат нищо общо с немските заселници, които станали трапери, след това търговци на кожи и накрая магнати в търговията с недвижими имоти. Изпитвали единствено презрение към превозвачите от Статън Айланд, които се превърнали в транспортни магнати. Тези търговци и строители обединили горните ешелони на обществото само за да гледат отвисоко всички новопристигнали от Питсбърг или Охайо с техните изцапани със сажди и петрол богатства. Тъй като парите им били повече от всичко, което досега били виждали, те често били подигравани и дори наричани крадци. Но след като превзели града, тези индустриалци на свой ред отритнали банкерите, които преобразявали финансовия пейзаж на Америка и възвестявали нова ера на просперитет, като ги обявявали за спекуланти и хазартни типове.

Днешните джентълмени са вчерашните парвенюта. Но зад тези променливи герои има едно постоянно присъствие: на финансиста. Инвестирането, даването на заеми, кредитирането и най-общо ефективното управление на капитала е това, което е поддържало този град във всички тези периоди, независимо какво се е произвеждало и търгувало. Но точно както този град се е променял от поколение на поколение, така се е променяло и значението на думата „финансист“.

Не съм историк и нямам намерение да предлагам академично изложение за еволюцията на американските финанси. Нито съм генеалог, решен да ексхумира всяка подробност от семейната история. Тези страници по-скоро ще се ограничат до събитията и героите в пресечните точки на тези два кръга.

УИЛЯМ

Моите предци в много отношения са били хора-банки, преди банкерството да се появи из цялата страна. Тази поредица от бизнесмени в рода ми започва малко след Декларацията за независимост, по време, когато освен Първа банка на Съединените щати, основана през 1791 г., има само още четири частни финансови институции. За мен е чест да вървя по стъпките на предците ми и смирено да изпълнявам дълга си да бъда на нивото на името им.

Прадядо ми Уилям Тревър Бевъл, на когото съм кръстен, напуснал родната си Вирджиния, за да се пресели в Ню Йорк с намерението да разшири семейния бизнес. Баща му отглеждал тютюн в скромни мащаби. Преживявали добре, но Уилям виждал повече потенциал в тази операция. Защо да се ограничава само с износ на стоки, произведени в Америка? Защо да не внася продукти от Европа и да задоволява нарастващото местно търсене на всички тези все по-проспериращи земевладелци?

Планът на Уилям Бевъл бил моментално провален от ембаргото на Томас Джеферсън от 1807 г., което поставило нашата икономика на колене, вместо да стори това с британската, срещу която било насочено. Насред с войната си с Франция Англия решила да превземе американски търговски кораби, да конфискува товарите им и да принуди екипажите да служат в британския флот. В отговор на това Джеферсън решил да поведе търговска война. Никакви английски стоки не можели да се внасят в Америка. И, което е по-важно, на нито една американска стока не било позволено да напуска нашите брегове. Надеждата била да се подкопае британската индустрия, толкова зависима от нашите суровини. Вместо това нашата нация пострадала най-много. Цели реколти отишли на боклука. Земеделците били принудени да оставят плодовете на труда им да мухлясват в складовете.

Непопулярността на тази груба форма на държавна намеса е очевидна. Ефектът ѝ бил обсъждан на всяка улица и усетен във всеки дом. Уилям разбрал, че ситуацията е неконтролируема. И знаел, че ще се наложи ембаргото да бъде вдигнато навреме за президентските избори през 1808 г. Това обаче било след година. Затова съставил план.

Взел голям заем, като заложил собствеността на баща си, и след това взел още пари, като заложил заема. Затънал в дългове с намерението да купува от тези, които не можели да продават стоките си също като неговите родители. Но вместо тютюн, който нямал възможност да складира на подходящо място, купил стоки, които не се разваляли, най-вече памук от по-далече на юг и захар от новопридобитата Луизиана. Това начинание се основавало на предположението, че ще може да продаде всичко, след като ембаргото за Европа се вдигне, и така да изчисти дълга си и да направи печалба.

Производителите навсякъде били затруднени да запазят собствеността си в семейството. Уилям, който бил само на двайсет и шест, бил добре дошъл спасител. Цените паднали рязко, докато селските стопани се съревновавали, за да сключат сделка с него. И възможно най-дълго той правел всичко по силите си, за да помогне на колкото се може повече от тях, като така донесъл така необходимото облекчение на безброй семейства.

Всичко това се случвало бързо и престанало да бъде добър бизнес в рамките на месеци. Скоро вече нямало добри сделки. Но дотогава Уилям притежавал впечатляващи запаси. Скоро след това ембаргото било вдигнато. След като продал цялата си стока в Европа, той натрупал значителен капитал.

Така почти за една нощ моят прадядо се превърнал във финансов авторитет. Хората идвали при него за съвет и заеми. Лихвите му винаги били много по-ниски от тези на няколкото съществуващи банки. И докато заемите се умножавали, му хрумнало, ме може да започне да търгува с тях и така почти еднолично да създаде процъфтяващ вторичен пазар. От това изникнали нови печеливши връзки и инвестиционни възможности.