Амок

ПРЕДГОВОР

Тимор е един от островите на Индонезийския архипелаг, разположен в Тиморско море на север от Западна Австралия.

В средата на XIX в. Холандия и Португалия разделят острова, като западната му половина става холандски Тимор, а източната – португалски Тимор. След Втората световна война и успешната война за независимост на Индонезия срещу нидерландците холандски Тимор е присъединен към Индонезия, докато източната половина на острова остава португалска колония, в която се говори както португалски, така и местният език тетум. През 1974 г. португалците започват да се изтеглят, което предизвиква кратка гражданска война сред източнотиморците. През 1975 г. Индонезия нахлува в източната половина на острова и я анексира.

През 1991 г., когато се развива действието на този разказ, окупацията на Индонезия и партизанската война, водена от ФАЛИНТИЛ – Въоръжените сили за национално освобождение на Източен Тимор, продължава вече шестнайсет години.

1991 г.

1. Скрита сред гигантските папрати, характерни за Източен Тимор, Изобел се беше притаила в спускащия се мрак зад една от сламените колиби. Ослушваше се да долови сред оглушителното цвъртене на цикадите звуците, от които се страхуваше: трополенето на ботуши, грозния, прекалено самоуверен смях, индонезийския език бахаса вместо португалски или тетум. Не се чуваше нищо подобно, но какво щеше да стане, ако все пак бяха наблизо, наблюдаваха и чакаха като нея, само че по-обиграни и търпеливи?

Ремъкът на медицинската ѝ чанта се врязваше в рамото ѝ и Изобел за стотен път го намести по-удобно. После избърса струйка пот от очите си и отново хвърли поглед иззад ъгъла на хижата. Момичето все още беше там, стоеше до кладенеца, а на земята до него имаше празна кана за вода. Очевидно беше селянка, с боси крака, мръсна бяла риза и къси панталони, които малко се различаваха от парцали. Главата ѝ беше леко наведена, а погледът ѝ изглеждаше втренчен в нещо в далечината или може би в нищото. Присъствието ѝ тревожеше Изобел. Разбира се, при тези обстоятелства всичко я притесняваше. Това беше съвсем естествено. Но дори осъзнаването, че тревогата ѝ е нещо естествено, не можеше да я успокои.

Може би момичето просто се наслаждаваше на кратка непозволена почивка – бавеше се по-дълго от необходимото, преди да налее водата, за която го бяха изпратили, след което да я занесе на главата си обратно на семейството си.

Може би.

Проблемът беше, че американската журналистка беше казала, че трябва да се срещнат с Изобел при кладенеца, а не можеха да рискуват да бъдат видени. Копасус1 имаше информатори навсякъде. Вероятно тази млада селянка беше толкова невинна, колкото и момичетата, които Изобел лекуваше в клиниката в Дили, и навярно също толкова ненавиждаше индонезийските войници. Но омразата често беше придружена от страх. И още по-често – затъмнена от него.

„Момичето не е доносник. Не е наблюдател. Просто е тийнейджърка. Изпратили са я да донесе вода и не бърза да свърши работата си.“

А после Изобел изненада сама себе си, щом усети, че смътно се надява момичето да е информатор. Защото, ако войниците го видеха близо до нея и журналистката и си помислеха, че то работи с тях, това, което биха му направили... Изобел дори не искаше да си представя.

Въпреки че нямаше нужда да си представя. Беше чувала повече разкази от първа ръка, отколкото ѝ се искаше да си спомни. И повече, отколкото някога щеше да може да забрави. Някои от момичетата бяха едва дванайсетгодишни. Много от тях бяха забременели. Три от тях се бяха самоубили, тъй като срамът и нанесената им травма се бяха оказали непосилни за тях.

Изобел погледна часовника си – подарък от баща ѝ по случай завършването ѝ на Медицинския университет в Калифорния преди пет години, в който беше постъпила благодарение на отпуснатата ѝ стипендия. И в знак на благодарност за завръщането ѝ в Източен Тимор, където беше много по-нужна, но където винаги щеше да печели много по-малко. Никога не бе съжалявала за решението си да се върне. Дори и сега, когато всеки момент можеше да бъде хваната, измъчвана, изнасилена от множество войници. А след това да бъде погребана дълбоко в някое затънтено ъгълче в джунглата или още по-лошо – да бъде хвърлена за храна на крокодилите в безбройните лагуни и мангрови блата на Тимор. За миг се зарадва, че родителите ѝ са си отишли. И за това, че на път за тук беше спряла в Айдабалатен, където се опитваше да ходи веднъж годишно, за да плува в морето, в което беше разпръснала праха им. Ако се случеше най-лошото, поне щеше да им бъде спестено мъчението да знаят до края на живота си, че дъщеря им е била убита, но да нямат доказателство, което да позволи на съзнанието им да го възприеме.

Отново погледна часовника си. Журналистката трябваше да е дошла преди почти половин час. Пътищата около планински градове като Малиана бяха коварни; дали жената не беше претърпяла катастрофа? Със сигурност не би била толкова глупава, че да не си остави време в запас за неизбежните повреди на автобусите, разбитите пътища, случайния лош късмет, който правеше живота в Източен Тимор достатъчно труден дори преди идването на индонезийците.

Освен ако... освен ако не я бяха отвлекли. Беше малко вероятно – рискът от задържането на американка, при това журналистка, беше значителен. Но войниците бяха убили петима австралийски журналисти в Балибо шестнайсет години по-рано, в навечерието на инвазията. Несъмнено и тези мъже са се чувствали защитени от националността си, от професията си, от бялата си кожа.

„Нищо ѝ няма. Просто закъснява. Ще дойде.“

Журналистката се казваше Бийлър. Териза Бийлър. Беше си създала репутация благодарение на неумолимото си отразяване на жестокостта на окупацията, пътувайки до места, които други журналисти се страхуваха да посетят, като почти предизвикваше индонезийците да направят нещо, за да я спрат. Имаше тънка граница между смелостта и безразсъдството и Изобел не беше сигурна от коя страна стоеше Бийлър.

Разбира се, същото можеше да се каже и за самата нея.

Изобел беше разказала на Бийлър за медицинската клиника. За момичетата, на които е помагала, и за това, което им е било причинено. „Нужни са доказателства – беше отговорила Бийлър. – Ако успееш да ми представиш доказателства, светът няма да може да пренебрегва повече това, което се случва тук.“ А болката и яростната убеденост, които Изобел бе видяла в очите на Бийлър, я бяха накарали да ѝ повярва.

Отново нагласи ремъка на чантата. Може би трябваше да я скрие някъде наблизо. Тогава, ако войниците я откриеха, поне нямаше да намерят всичко. Но се страхуваше да я остави, да я държи някъде другаде освен близко до тялото си или в ръцете си.

„Къде си, Бийлър? Къде си?“

Престраши се да погледнe отново иззад ъгъла на колибата, като не очакваше да види нещо друго освен свенливото момиче. Вместо това смаяно видя Бийлър да идва към кладенеца. Късата ѝ руса коса беше мокра от пот и прилепнала към скалпа ѝ, сякаш току-що беше плувала в някой от потоците, които пресичаха Малиана.

За миг Изобел бе обзета от желание да се втурне, да даде на Бийлър чантата и всичко в нея, и да приключи. Да се отърве от тежестта на товара, който носеше.

Но се поколеба. Имаше нещо в начина, по който Бийлър вървеше. Толкова предпазливо, сякаш се бе озовала в минно поле или на пътека, пълна с отровни змии.

И тогава си спомни, че жената беше непреклонна по отношение на нещо, което наричаше добросъвестност. „Третират ни като шпиони – беше казала тя. – Затова трябва да се държим като шпиони. Когато се покажа, ако съм в безопасност, ще потъркам брадичката си. И ти направи същото. Всичко друго ще означава, че има някаква опасност. Че действаме по принуда.“

В момента Бийлър държеше ръцете си сковано до тялото си. Изобщо не бяха близо до брадичката ѝ.

Възможно ли беше да е забравила собственото си наставление? Изглеждаше малко вероятно. Но може би не бе очаквала Изобел да е пристигнала вече? Да я наблюдава? И затова просто изчаква, преди да даде знак, че всичко е наред?

Но в последните гаснещи лъчи на Изобел ѝ се стори, че може да различи нещо в изражението на Бийлър. Жената се страхуваше. Не, беше ужасена. Отсъствието на уговорения знак беше привлякло вниманието на Изобел към неестественото поведение на Бийлър. Но само за да потвърди онова, което вече усещаше.

Нещо не беше наред.

Тогава почувства собствения си страх, внезапна оловна тежест в червата, ужасно стягане в гърдите и гърлото. Опита се да се отдръпне, но не можа да помръдне. Беше приклекнала и се помъчи да се изправи, но краката ѝ бяха замръзнали, парализата усилваше ужаса, ужасът задълбочаваше парализата.

Момичето наблюдаваше внимателното приближаване на Бийлър. Сигурно се чудеше какво прави тази бяла жена в покрайнините на окупираната Малиана.

Сега Изобел съжаляваше, че не бе настояла да се срещнат в града, в който имаше модерни сгради, няколко асфалтирани улици и дори няколко улични лампи. Но Малиана се намираше само на няколко километра от границата и индонезийските окупатори предпочитаха удобствата на града пред лишенията в отдалечените села. Когато се уговаряха да се срещнат, беше им се сторило, че ще е по-безопасно да го направят в покрайнините. А сега си мислеше, че идеята им е била всичко друго, но не и безопасна.

„Докосни брадичката си – мислеше си Изобел. – Моля те, просто докосни брадичката си.“

Но Бийлър не я докосваше. Продължаваше да върви, а стойката ѝ беше толкова скована, че Изобел се досети, че се заставя насила да се движи, крачка след крачка, изпълнена с ужас.

Бийлър спря на няколко метра от момичето. В продължение сякаш на доста време двете стояха там и се гледаха една друга.

После Бийлър се обърна към дърветата зад нея.

– Казах ви – извика тя, а гласът ѝ беше по-висок, отколкото Изобел го помнеше. – Няма никого тук. Само едно момиче, което не познавам. Вероятно е от селото.

Никой не отговори.

– Тук няма никого! – извика отново Бийлър. – Чувате ли? Станала е грешка! – понечи да добави нещо, поколеба се, после каза: – Моля ви!

Мигът се проточи, застинал като крайниците на Изобел. Жуженето на цикадите сякаш стана още по-силно.

Момичето, може би усещайки ужаса на Бийлър, се отдръпна. В миг от дърветата се появиха шест тъмни фигури. Момичето се обърна и побягна. Проблесна светкавица и над звука на цикадите се разнесе силен пукот! Момичето падна.

– О, боже! – викна Бийлър. – О, боже мой!

Изобел усети внезапна топлина и влага от вътрешната страна на бедрата си. Осъзна, че е изпуснала пикочния си мехур.

Сенките стигнаха до Бийлър и я обградиха. Изобел вече ги виждаше по-добре. Бяха войници в камуфлажни униформи и широкополи шапки, всичките въоръжени с пушки. Един от тях пристъпи напред и сръчка момичето с дулото на оръжието си, а друг остана по-назад с насочена към тялото пушка. Момичето лежеше неподвижно.

– Не я познавам! – каза Бийлър. – Казах ви, че тук няма никого! Аз съм американски журналист и вие нямате право да ме задържате!

Думите бяха смели, но сега височината на гласа ѝ беше още по-висока, гърлото ѝ беше свито от ужас.

Един от войниците се отдели от останалите и тръгна към колибата, зад която беше приклекнала Изобел, като небрежно въртеше глава насам-натам. Този не носеше шапка и на слабата светлина Изобел успя да различи нещо странно на главата му. Тогава разбра – това беше прическата му. Пънкарска прическа „мохикан“.

Ужасът я обзе още по-дълбоко. „Може би е някой друг – помисли си тя. – Някой друг със същата прическа.“

Нещо в държанието му накара Изобел да почувства, че той е лидерът на групата. Дулото на автомата му беше отпуснато надолу, но го въртеше бавно в посоката, към която гледаше, сякаш беше готов във всеки момент да го вдигне и да започне да стреля. Изобел си помисли, че е прекалено тъмно, а околните папрати – твърде гъсти, за да може да забележи частично подадената ѝ иззад колибата глава. Но изпитваше ужасната увереност, че усеща присъствието ѝ. Или започва да го усеща.

Измина дълъг миг на вцепенение. Един от войниците каза нещо на бахаса.

Мина още миг. Водачът кимна на това, което бе казал мъжът, и се обърна с лице към Бийлър. На английски ѝ каза:

– Хайде!

Бийлър поклати глава.

– Няма да отида никъде. Нямате право!

Мъжът вдигна оръжието си.

– Тръгвай! – каза той. – Или ще те оставим тук. В мръсотията. Мъртва до това момиче, което казваш, че не познаваш.

Английският му беше много добър. Това означаваше ли, че е работил с американците? Ужасът на Изобел се засилваше.

Бийлър не отговаряше, но Изобел чуваше паническото ѝ дишане.

„Помогни ѝ! – помисли си тя – Помогни ѝ!“ Но какво можеше да направи?

Водачът вдигна пушката си по-високо и насочи дулото към лицето на Бийлър. Мъжът, който стоеше зад нея, бързо се отдръпна встрани.

– Ще преброя до три – каза лидерът. – Едно. Две. Т...

– Добре! – спря го Бийлър, като вдигна ръце. – Добре. Печелите.

След това изстена и Изобел разбра, че тя плаче. Каквото и да се бе опитала да ги излъже, блъфът ѝ не беше минал.

Един войник хвана Бийлър за лакътя и всички си тръгнаха. След миг ги нямаше, погълнати от дърветата и тъмнината, и единственият звук отново бяха цикадите. Всичко се бе случило толкова бързо и толкова нереално, че можеше да е сън.

Но не и за момичето, което лежеше в пръстта.

„Може би все още е жива – помисли си Изобел. – Помогни ѝ!“

Но все още беше като вкопана на място. Разбира се, Изобел знаеше достатъчно за физиологията; беше ѝ ясно, че сковаването е просто биологичен механизъм, рефлекс за оцеляване, същият при хората, както при заека, който усеща хищник в джунглата. Но трябваше да се размърда. Войниците можеха да се върнат.

В едното ѝ око се стече капка пот. Усети, че примигва, за да я изчисти. Потта я щипеше, така че примигна отново.

„Направи го отново. Просто мигни. Примигвай с очите си. Продължавай да мигаш.“

Направи го. Очите ѝ не се бяха сковали. Успя да направи гримаса. След това сгъна ръцете си. И изведнъж отново можеше да се движи. Вдиша огромно количество въздух и притисна с ръка устата си, за да не изкрещи. Постоя така за миг, прегърнала с ръце тялото си, като се поклащаше напред-назад в смесица от ужас и облекчение.

Искаше ѝ се да побегне. Но момичето? Не можеше.

Пристъпи напред на пръсти, все още в приклекнала поза, все по-уверена с всяка несигурна крачка, че войниците внезапно ще се върнат. Ще я обкръжат и ще я отведат, а после, а после...

„Стига! Престани! Помогни на това момиче. Трябва да му помогнеш. И точка.“

Стигна до падналото момиче, свлече се на колене и дръпна рамото му към себе си, докато тялото му не се обърна с лицето нагоре. Постара се да подпре гърба му с бедрата си, а след това се отдръпна, докато го обръщаше. Момичето изкашля пенеста кръв. Изобел провери дихателните пътища – дишането беше учестено и повърхностно, но момичето беше живо.

Но ризата му беше напоена с кръв. Изобел веднага видя защо – куршумът беше излязъл от лявата страна на гърдите. Под окървавения плат трептеше дупка, издаваща характерния съскащ звук. ЗГР – засмукваща гръдна рана.

Ризата имаше копчета – по-бързо беше да я разкъса, отколкото да я среже, и Изобел го направи. Посегна към лекарската си чанта и извади сгънато найлоново фолио и ролка тиксо. В клиниката отдавна беше свършила промазаната марля, чиито опаковки от алуминиево фолио бяха идеални за запечатване на ЗГР. Но все още можеше да се намерят кухненски консумативи.

Разгъна фолиото, постави го върху раната и го залепи от три страни с ивици тиксо, като избърса кръвта с марля, за да може лепенката да се захване към кожата. Знаеше, че е почти безнадеждно. Без кислород, гръдна сонда, кръвопреливане, операция...

Но трябваше да опита. Не можеше просто да остави това момиче да умре.

За миг то сякаш се съвзе. Фолиото сработи, запечатвайки раната, докато момичето вдишваше и изпускаше задържания въздух при издишване. Изобел започна да приготвя оклузивна превръзка за раната на гърба.

Клепачите на момичето се отвориха. Погледна Изобел и направи гримаса от болка. След това започна да плаче.

– Лае – прошепна то на тетум. Не.

– Всичко е наред – успокои го Изобел, като подхвана главата му. – Тук съм. Аз съм лекар. Всичко е наред.

Момичето я погледна. След това главата му се отпусна настрани и изведнъж погледът му се насочи покрай Изобел, сякаш гледаше в далечината към нещо или може би в нищото.

Изобел провери дали има пулс. Не почувства такъв.

Отпусна главата на момичето на земята. Опита се да се съвземе. Но не можа.

Събра на топка марлята, с която беше избърсала кръвта, и я хвърли настрани. Удари с юмрук в земята. Отново. Трети път. После коленичи за миг, плачейки от ярост и разочарование, скърбейки за това момиче, което дори не познаваше.

„Поне не им падна в ръцете – помисли си тя. – Поне вече не могат да те наранят.“

Почувства внезапен прилив на вина, че беше останала скрита, докато войниците отвеждаха Бийлър. Знаеше, че дори и да можеше да се движи, нямаше да е в състояние да направи нищо. Ако войниците я бяха видели, щяха да заловят и нея. Но все пак.

А може би Бийлър щеше да се оправи. Може би щяха да се въздържат да наранят една американска журналистика?

Но Изобел не го вярваше наистина.

Тръгна обратно по пътеката към хижата, като на всяка крачка беше убедена, че войниците ще се върнат.

Но никой не дойде. След минута побърза да се върне по черния път към града, мокрите ѝ панталони лепнеха по нея, а в нощния въздух се носеше остра миризма на урина. В края на селото имаше поток, в който водата беше слязла ниско заради сезона, но достатъчно дълбока, за да може да нагази и да се изкъпе. Ако някой дойдеше, щеше да се скрие отново. Каишката на чантата отново се вряза в рамото ѝ, но този път Изобел приветства болката – доказателство, че съдържанието на чантата все още е с нея, че войниците не са победили.

Сега, когато беше далеч, страхът ѝ се засили, като заплашваше да прерасне в паника. Опита се да го изтласка настрана, да се насили да мисли.

„Мисли!

Какво се е случило?“

Някой сигурно беше казал на войниците. За момента Изобел не можеше да си представи кой. Може би Бийлър се беше издала пред грешния човек. И войниците са я хванали и са я накарали да им каже къде отива, опитали са се да я накарат да им каже какво прави в Малиана.

Но не им беше казала. Ако беше го направила, те щяха да отведат и Изобел.

Почувства нова вълна от вина. Въпреки сълзите и ужаса си Бийлър я беше защитила.

Беше рискувала живота си, за да спаси този на Изобел.

Или пък го беше изгубила.

Изобел се принуди да премисли всичко отново. Войниците знаеха, че нещо ще се случи при кладенеца. Или поне бяха подозирали. А момичето, което бяха застреляли... Може би са предположили, че то е част от това. Че Бийлър е отишла там, за да се срещне с него. Ето защо, след като бяха застреляли момичето, си бяха тръгнали, без да си направят труда да претърсят района.

Въпреки страха и чувството за вина Изобел почувства внезапно облекчение, толкова силно, че граничеше с радост. Защото, каквото и да са знаели или подозирали войниците за това, което Бийлър прави в Малиана, не можеха да знаят какво има в чантата. Ако знаеха, нямаше да прекратят търсенето.

И тогава страхът отново я обзе, по-силен дори от преди. Защото сега Бийлър беше в ръцете им. Ако мъжът с „мохикана“ беше този, от когото се страхуваше, това щеше да е много лошо за журналистката. А ако жената дори само намекнеше какво има в чантата, тогава не само Копасус, но и цялата индонезийска армия щеше да тръгне да търси Изобел.

А пък ако Бийлър направо си признаеше, щеше да е още по-зле и от армията. Много по-зле.

2. Карл Уилямс седеше на стоманена пейка, закрепена с болтове към боядисания в сиво под. Всички маси, също стоманени и завинтени за пода, бяха заети, много от тях от майки с деца, а звуците от разговорите им отекваха в бетонните стени. Карл се зачуди колко ли често тези хора идват в Хънтсвилския затвор2. Веднъж седмично? Веднъж месечно? Във въздуха витаеше усещане за рутина и за миг Карл се учуди на това, с което хората могат да свикнат. Може би самият той трябваше да посещава затвора по-често. Може би и той щеше да свикне.

Вместо това беше дошъл само веднъж, преди осем години, точно преди да замине за депото за новобранци на морската пехота в Сан Диего, за да съобщи новината, че е постъпил на служба. Това беше през 1983 г., когато баща му беше в карцера, което освен всичко друго означаваше и липса на привилегии за посещения, но Карл беше писал на началника, самия той бивш морски пехотинец и ветеран от „Замръзналия Чосин“3, и началникът беше разрешил на стария да излезе, за да може Рой Уилямс да види, че синът му се опитва да стане мъж. В крайна сметка всичко това нямаше значение. Рой седя в белезниците си в тази стая и почти не каза и дума, докато Карл бърбореше като глупак. Щом позволеният един час изтече, двама пазачи застанаха до Рой и го отведоха. Той дори не погледна назад, когато решетъчната врата се затвори зад него.

Но Рой беше излязъл от единичната килия на карцера още преди години и след малко повече от месец щеше да получи право на предсрочно освобождаване. Сестрата на Карл – Рони – беше ужасена до смърт от това. Както и майка им, знаеше Карл, макар че за разлика от Рони, Мери винаги криеше опасенията си.

Карл дръпна предницата на ризата си напред-назад няколко пъти, за да вкара малко въздух в нея. Не му помогна много да се охлади. Ако тук имаха климатик, със сигурност не бяха похарчили много пари за него. Всички се потяха – посетителите, затворниците, пазачите. Всъщност цялото място миришеше на пот, дори зоната за регистрация, където го бяха претърсили и трябваше да покаже документ за самоличност.

И то не хубава пот като във фитнес зала или боксов клуб. Тази миризма лъхаше по-скоро на... тъга. На примирение. На съсипани хора и съсипани мечти.

Вдигна поглед към телевизора, който бяха монтирали в ъгъла под тавана. По Ем Ти Ви вървеше „Добра атмосфера“ на някой си Марки Марк. Мелодията се чуваше трудно през говора на хората, но звучеше доста оптимистично. Преди това Пола Абдул изпя „Надежда за нов ден“. Карл беше благодарен, че има какво да го разсейва, макар че би предпочел да даваха мач – все пак „Хюстън Ойлърс“ се справяха отлично, а хората бяха започнали да говорят за шансовете им за плейофите. Но изглежда, че вместо това администрацията на затвора искаше да поднесе музикална ирония.

Един звук прекъсна разговорите около него – тежкото стоманено тракане на превъртащата се ключалка на затворническа врата. Карл се огледа и го видя да влиза през нея. Рой.

Сърцето му се разтуптя и той се изправи автоматично, сякаш щеше да застава в стойка мирно.

От последния път, когато беше тук, Карл беше видял много неща – някои в корпуса и още толкова в Афганистан. Осъзна, че бе очаквал, когато се изправи отново лице в лице с Рой, да застане срещу него като мъж, какъвто беше сега. Но изведнъж разбра, че е сбъркал в това отношение. Защото единственото, което виждаше сега пред себе си, беше бащата, който му бяха отнели, докато беше все още твърде малък, за да разбере защо. Тогава баща му беше липсвал, много му беше липсвал и инстинктивно беше разбрал, че никога няма да може да говори за това с Рони или майка им. Трябваше да запази за себе си съмненията и тревогите си, а нощем да заглушава сълзите във възглавницата си. Така и направи, докато сълзите не започнаха да се появяват по-рядко и не бяха толкова силни, докато не разбра по-добре защо Рони и майка им са били принудени да направят това, което бяха направили, докато не разбра, че това, което бяха направили, колкото и да е било трудно, е било правилно.

Наблюдаваше Рой, който без бързане оглеждаше стаята. Този път нямаше пранги на краката или белезници. Нямаше и охрана. Нямаше и усмивка, дори когато видя Карл. Само кимна, после отново огледа стаята. Затворнически навик, предположи Карл. Но в погледа му нямаше нищо прикрито. Изражението му бе на човек, който оглежда своето царство.

Когато приключи с огледа на стаята, Рой се приближи. В затворническите си бели дрехи изглеждаше здрав както винаги – всъщност още по-здрав. По-принцип си беше с едър кокал, но беше качил килограми и си личеше, че това са само мускули. И макар че беше висок мъж, почти метър и деветдесет, сега изглеждаше по-висок. Беше заради стойката му, осъзна Карл. Толкова изправена, че би могъл да е инструктор по обучение в морската пехота. Все още имаше козя брадичка и напълно запазена късо подстригана коса с пясъчен цвят. Същият като този на Карл, а всички винаги бяха казвали, че двамата много си приличат – и по косата, и по костите, и по телосложението. Когато обаче Рой се приближи, Карл видя, че по слепоочията му се прокрадва сиво. Все пак това беше единственият видим признак, че Хънтсвил го е състарил.

Спря на няколко метра от Карл и го огледа от главата до петите. Откакто се бяха видели за последен път, Карл също беше наедрял, но не като Рой.

– Още един месец нямаше да промени нищо – каза Рой вместо поздрав. – Можеше да се видим отвън.

Карл се смути от това, че сърцето му все още препуска, както и от всички объркани чувства, които бушуваха в него. Част от него си мислеше, че трябва да прегърне баща си или поне да му стисне ръката. Може би Рой нямаше да отхвърли нещо подобно. Но и не изглеждаше точно готов за прегръдки.

– Това сигурно ли е? – попита Карл просто така, за да спечели малко време да се овладее.

– Все някога ще стане. Защо, да не би да се надяваше, че няма да изляза?

Минаха десет секунди и старият вече се опитваше да се скара. Странно, но това успокои Карл. Поне сега разбираше какъв ще бъде тонът.

– Защо говориш така?

Рой се намръщи.

– Да не се опитваш да ми кажеш, че сестра ти не се чувства по този начин? Или майка ти?

Карл не искаше да отговаря на този въпрос.

– Не знам. Дал ли си им причина?

– Разбира се, че не знаеш. Сигурно си мислиш, че тук на дъртия главата му е омекнала. Те ли те накараха да дойдеш?

– Защо трябва да ме карат да правя нещо? Ти си ми баща.

Рой отново го изгледа от горе до долу.

– Приличаш на мой син, това ще кажа. Дори вече носиш козя брадичка.

В Афганистан Карл си беше пуснал брада, която после подстрига на козя брадичка. Потърка я, сякаш за да си напомни, че е там.

– Да, нося.

– Обзалагам се, че сестра ти и майка ти не са особено впечатлени от брадата ти.

Рой вероятно беше прав за това. Мери не беше казала нищо, но Рони се беше намръщила, когато го видя за първи път. Карл беше усетил защо, но не искаше да мисли за това.

– Не казаха нищо. Просто се зарадваха да ме видят.

Рой махна с ръка, сякаш истината беше твърде очевидна, за да изисква потвърждение.

– Е, след малко повече от месец, сине мой, комисията по предсрочно освобождаване ще реши дали да ме задържи тук, или да ме пусне. Майка ти и сестра ти ще бъдат там и ще се опитат да я уверят да избере първото. Ще разказват на всички, които са готови да ги изслушат, какъв лош човек съм. Онези истории, заради които преди всичко ме вкараха тук. Този път ще поискат и ти да се присъединиш към тях.

Рони вече беше изпробвала почвата с Карл по тази тема, макар че досега не го беше казала направо. Рой, верен на себе си си, беше по-малко дипломатичен.

– Не ги знам какво искат – отвърна Карл. – Върнах се в града. Дойдох да те видя.

– Наистина ли? Виждал съм момчето си два пъти за петнайсет години. Първия път, когато напусна града, а втория – когато наближава предсрочното ми освобождаване. Светът е пълен със съвпадения, не мислиш ли?

– Това ли искаш? – запита Карл. – Искаш да се караме? Не съм те виждал от осем години, а сега имаме два часа, не, по-малко, защото те чаках доста време, и ти искаш да прекараме цялото време в спорове? Добре, добре, за какво искаш да се скараме? Обзалагам се, че имаш цял списък с поводи, ще те оставя да избереш.

Рой не отговори. След миг се усмихна – не особено приятелски.

– Виждам, че моят малък човек е пораснал – каза той.

Карл въздъхна и направи жест към пейката.

– Искаш ли да седнеш?

Рой сви рамене.

– Посещението е твое, ти избираш.

Карл игнорира коментара му. Седнаха на метър един от друг.

В продължение на минута никой от двамата не проговори. После Рой го погледна.

– Да, малкото ми човече. Най-сетне можеш сам да се защитиш. Искаше ми се да беше имал смелостта да се застъпиш за мен, когато имах нужда от теб.

Карл се опита да не се подразни.

– Бях на десет години. Почти не разбирах какво се случва. Последния път, когато те видях, преди да те хвърлят тук, ме удари толкова силно, че се събудих в болницата. Мама и Рони помислили, че съм умрял.

Рой се засмя.

– Знаех си, че имаш корава глава.

По дяволите! Всъщност изпита гордост от увереността на Рой. Това не беше добре. Не беше правилно.

– Е, ти със сигурност направи всичко възможно, за да я счупиш. И на мама, и на Рони. Какво трябваше да направят те? Сякаш живееха с бясно куче.

– Това ли ти казаха?

– Това е, което знам.

– Не знаеш и половината.

– Е, тогава ми кажи. Кажи ми защо на тримата души, които живееха с теб, постоянно им се налагаше да обясняват на лекари, учители и полицаи, че отново са паднали по стълбите, че са се блъснали в клон на дърво или са си заклещили крака във вратата на колата?

Знаеше, че всичко това е вярно, но също така му се струваше, че протестира прекалено.

– Не беше чак толкова млад, за да не можеш да разбереш, че преминавах през труден период. Имаше рецесия.

– Беше рецесия за всички в Тъскола. Но не всеки си го изкарваше на семейството си.

– Аз ли си го изкарвах на тях? Собствените ми съпруга и дъщеря свидетелстваха срещу мен в съдебната зала. Кой, по дяволите, им е дал това право?

– Кой не им даде право на избор?

– Да вкарат собствения си съпруг и баща в затвора за петнайсет години?

– Не те вкараха в затвора за петнайсет години. Вкараха те за три. Ти си този, който уби човек, докато беше тук. Това е твоя работа.

Рой впи очи в него и Карл веднага разбра защо майка му и Рони се страхуват толкова много.

Погледът му беше ненавистен, дори убийствен, но също така толкова... студен.

– И? Как са сега нещата? – попита Рой. – Станал си барета или нещо такова. За много корав ли се мислиш?

Карл не отговори. Какъв смисъл имаше?

– Хайде де – подкани Рой. – Влизал ли си в бой?

Отговорът на този въпрос беше сложен. Карл попадна в морската пехота в неподходящо време. Операцията се развиваше с такова темпо, че той изкара повече време в таверната на Слим в град Олонгапо4, отколкото в истински боеве. Това беше една от причините да се оттегли. И тогава се случи „Пустинна буря“, само три години по-късно. Ако беше останал, вероятно щеше да участва в нея. Да, наистина беше избрал неподходящ момент.

От друга страна, ако се беше махнал по-късно от морската пехота, щеше да пропусне най-интересното от Афганистан, където беше прекарал почти две години с ЦРУ като част от операция „Циклон“. В Афганистан се беше сражавал заедно с муджахидините срещу руснаците, като разви такава репутация на неконвенционален боец, че получи псевдонима Докс, съкратено от „неортодоксален“. Боевете, в които взе участие, стигаха за цял живот: в северните райони и дори в набези в Узбекистан, част от Съветския съюз, като успя да вбеси руснаците дотолкова, че заплашиха да нахлуят в Пакистан, ако не престане. Престана. След многократните увещания на ЦРУ. Почти.

Не че му връчиха медал за заслугите му за разгрома на Съветския съюз и прекратяването на Студената война. Не му беше позволено да говори за това или дори да признава, че се е случило.

– Предполагам, че отговорът е не – подхвърли накрая Рой.

– Имаше няколко.

– Какъв вид?

– Какво значение има?

– Може би просто ми е любопитно, като гледам, че си закачил куршум на врата си. Какво означава това, че си много опасен?

Куршумът, за който говореше Рой, беше известен като „Свински зъб“5 – 7,62-милиметров патрон с обтекаема задна част и пробита в него дупка, който Карл носеше закачен на врата си с паракорд6, откакто го получи след завършването на училището за снайперисти на морската пехота. Тогава се превърна в ХОГ – ловец на стрелци. Морският пехотинец, който не е преминал през такова обучение, беше известен като професионално обучен стрелец. Нямаше нищо срамно в това да бъдеш просто стрелец и всъщност много от тях, ако не и повечето, бяха отлични стрелци. Но да бъдеш ХОГ беше нещо съвсем различно. Това означаваше, че си най-добрият сред най-добрите, че си завършил едно от най-взискателните и уважавани военни училища в света. Всеки ХОГ, когото Карл познаваше, носеше своя зъб като едно от най-ценните си притежания.

Точно затова не искаше да обяснява на Рой. Той просто щеше да го омаловажи.

– Казах ти – повтори Карл. – Имаше няколко.

– Добре. Кажи ми какво за теб е сражение? Съвсем сам ли беше, сред куп негърски и мексикански банди, които да се опитват да те направят на жена?

– Моля?

– Зададох ти прост въпрос.

– Знаеш отговора. Затова и питаш.

– Да, знам отговора. Отговорът е, че в каквото и да си участвал или не си участвал, сте били въоръжени. Ти и твоите приятели. Твоето подразделение. Имали сте радио, така че, ако нагазите в лайната, можете да извикате артилерийска подкрепа. Дори въздушен удар, по дяволите! „Кавалерия, ела да ме спасиш, имам нужда от помощта ти!“ Но виждаш ли, майка ти и сестра ти ме затвориха тук без нищо подобно. Бях двайсет и девет годишно бяло момче в една дупка, управлявана от цветнокожи банди. Банди, които имаха девиз, с който живееха. Знаеш ли какъв беше той?

– Виж какво, не съм дошъл тук за...

– Не искаш ли да знаеш какъв беше техният девиз?

Карл не отговори. Рой щеше да му каже за лозунга. Това, което Карл искаше, нямаше нищо общо с него.

– Техният девиз беше: „Всяко бяло момче се праска“. Знаеш ли какво означава това?

– Мога да си представя.

– Е, а пък на мен не ми е нужно да си представям. Защото го преживях. Преживявах го всеки ден и всяка нощ, когато бях сам в клетка, заобиколен от глутници животни, които смятаха, че е не само тяхно право, но и свещен дълг да ми разпарят задника, докато им омръзне, а след това да ме разменят за цигари и за изплащане на дългове от хазарт. Трябваше ли да им позволя? Това ли мислиш за баща си, че е трябвало да се остави да бъде чукан от всеки негър и мексикански затворник в Стените, на когото му се е приискало?

Гласът на Рой се усилваше, докато тирадата му продължаваше, и няколко посетители, а и някои затворници се спогледаха. Рой ги изгледа и изведнъж се оказа, че имат по-важни неща за гледане.

– Бяха много, организирани и опитни. А аз имах само един избор, един-единствен – колко далеч да стигна.

– И затова уби човек.

Рой се изсмя кратко и рязко.

– О, не просто човек. Убих водача им. Голямата клечка се казваше Джуси Фрут7. Каза ми в столовата, че ще ме наебе в килията ми още същата нощ и че няма да мога да направя нищо по въпроса. „Ще правя любов с теб, бяло момче – каза ми той. – Първо ще те смажем от бой до кръв и ще ти смъкнем гащите. Аз ще те опъна пръв, като през цялото време ще ти шепна в ухото, докато те правя мое момиченце. А когато приключа с разработването на задника ти, ще пуснеш подред и на всички останали. Да, всички ще могат да те опитат, бяло момче.“ После се обърна към бандата си и всички започнаха да се смеят. Само че не се смяха задълго.

Карл не хареса начина, по който Рой го подмамваше, но все пак попита:

– Какво направи?

– О, старият Джуси Фрут! Мислеше си, че ще се уплаша. Иначе никога нямаше да ми обърне гръб. Мислиш си, че вкъщи съм бил бясно куче? Скочих на гърба му и забих палеца си в окото му. Сложих свободната си ръка около задната част на юмрука си и натисках палец, докато не минах през очната му ябълка и не пробих орбитата на окото му. Старият Джуси Фрут крещеше и се мяташе, бандата му крещеше и ме биеше, а пазачите започнаха да ме налагат с палките си. Но това нямаше значение. Просто продължих да стискам и да дълбая, докато старият Джуси Фрут не спря да крещи и да се мята, кротна се и омекна. Точно както предполагам, че е очаквал от мен. И дори тогава продължих да дълбая. Знаеш ли какво е усещането за мозък, когато си забиеш палеца в него?

Карл беше видял доста мозъци в Афганистан, повечето от тях под формата на пословичната фина розова мъгла след изстрел от снайперската му винтовка М40А1. Но куршумът не беше същото като палец.

– Не бих могъл да кажа, че знам – отвърна Карл.

– Ама защо да го знаеш? Никога не си бил изпращан в ада от собствените си жена и дъщеря. Още по-малко пък да си живял там.

– Казах ти. Сам си си виновен за това. Не те.

Рой не каза нищо. Само поклати глава, сякаш беше твърде отвратен, за да си направи труда да отговори.

Отмина миг. После Рой продължи:

– По-късно осъзнах, че очаквах мозъкът на стария Джуси Фрут да е като гума. Може би като... твърдо сварено яйце. Но грешах. Мозъците са по-меки от това. Като презрял пъпеш. Или може би... крем.

Карл не знаеше какво се опитва да постигне баща му. Дали заплашваше Рони и майка им? Или се опитваше да го стресне? Да го накара да разбере? Изглеждаше, че най-безопасното решение е да избегне отговора и Карл искаше да направи точно това. Но след миг Рой продължи:

– Явно най-накрая един от пазачите добре ме беше цапардосал с палката си, защото се събудих в дупката с буца отзад на черепа си с размерите на бейзболна топка, а съсирекът от коса и засъхнала кръв приличаше на птиче гнездо. Останах там шест месеца. Единственият път, когато ме изкараха, беше, за да ме изправят пред съдията за втората ми присъда. Дотам всичко беше добре. Можех да ги изкарам тия шест месеца на челна стойка, просто като се наслаждавам на спомена как старият Джуси Фрут крещи и се мята, докато палецът ми се впива в желирания му мозък. Знаеш ли коя беше единствената част, която се оказа трудна?

Карл имаше идея, но нямаше смисъл да се включва доброволно.

– Единствената част, която се оказа трудна, беше, когато един от пазачите ми съобщи новината, че майка ти се е развела с мен. Помислих си, че просто ми мъти главата. Понякога обичат да правят това, да пълнят човека със страхове, когато няма как да потвърди истината. О, майка ти е починала! Или: о, детето ти го е блъснала кола и сега е парализирано. Чух, че жена ти спи със съседа. Не е нужно да си много изобретателен, за да тормозиш уплашен човек, затворен сам в клетка.

Рой направи пауза и огледа стаята, след което продължи:

– Предполагам, знаеш, че това не бяха глупости. Освен това нямах думата по въпроса, не, сър. Било нещо, свързано с това, че съм престъпник в затвора. Дори не ми дадоха нещо да подпиша. Това било между Мери и някакъв държавен служител. Сега тя си мисли, че сме разведени.

– Вие сте разведени.

Рой го изгледа.

– Не сме разведени, ако кажа, че не сме. А щом не сме разведени, значи бракът, който тя си мисли, че има с онзи глупак Хенри Абът, е фиктивен, а момичетата, които имат, са копелета.

– Имената им са Джейн и Сю. И не са копелета. И независимо дали ти харесва или не, те са мои сестри и сестри на Рони.

– В моите очи не са. Защо мислиш, че жена ми, курвата, ме е хвърлила тук? Сключи фалшивия си брак с онзи кретен само година по-късно. Какво ти говори това?

Този коментар върна Карл направо към всички подигравки и последвалите спорове и му донесе прилив на гневен адреналин.

– Не говори така за нея.

– Тя ми е съпруга и ще говоря за нея, както си поискам.

– Тя е моя майка и няма да го направиш.

– Значи защитаваш майка си, но не и баща си.

Карл мразеше, когато Рой го въвличаше в спор, а после обръщаше всичките му твърдения наопаки. Беше изкарал пет години в Корпуса на морската пехота, две в Афганистан и още една, просто скитайки по света, само за да се върне в Тъскола и да се окаже отново малко дете с вързан език.

– Няма значение – подметна Рой. – Когато ме прехвърлиха обратно в общия корпус, бандата на стария Джуси Фрут беше като един: „Ще те спипаме еди-къде си“ и „Ще те пречукаме еди-как си“. Но знаеш ли какво стана?

– Не, не знам.

– Оказа се, че смелостта е заразна. Тук имаше много други сърцати бели. Проблемът беше, че всички те се чувстваха самотни като мен. Трябваше им само пример.

– И ти беше техният пример?

– Бях. Виждаш ли, тук сме повече от тях, около шест към едно. Единственият начин да спечелим беше да покажем на всички останали, че ще отидем по-далеч. Че ще им отмъстим по-сурово. Че за нас няма спирачки. Не ни пука за дупката, нито за изолатора, нито за поредните присъди, нито за това, че ще седнем на електрическия стол заради убийството на пазача. Няма цена, която да не сме готови да платим. Има само цена, която ще ги накараме да платят.

– Говориш в множествено число.

– Точно така. По дяволите, тук има един човек, на когото му оставаха четири месеца от двайсетгодишна присъда за убийство. Уби друг затворник, защото не показал уважение към него. Просто така. Сега е в затвора до края на дните си. Но мислиш ли, че някой някога ще се изгаври отново с него? Или с когото и да било от близките му тук? Сега се боят от нас, както и трябва да бъде. А на това място страхът и уважението са едно и също нещо.

Нямаше да е продуктивно да повдига тази тема, но Рой никога не беше правил разлика между тези две неща. Когато Карл беше малък, винаги се беше радвал на това, че хората сякаш уважават баща му. Едва с напредването на възрастта осъзна какво всъщност е това: хората се страхуваха от Рой.

– Тогава какво ще правиш? – попита Карл след малко. – Ще убиеш друг затворник и ще умреш тук?

– Това, което ще направя, е каквото трябва да се направи. Знаеш ли как наричам това?

– Не.

– Наричам го уникалност на целта. Ти се тревожиш за много неща, а аз само за едно? Значи ще загубиш. Не можеш да спреш човек, който не се страхува да умре. Не можеш да се защитиш от човек, който не се притеснява, че и той ще умре.

– И това си ти?

Рой отново се изсмя грубо.

– Ако това не се хареса на Мери и Вероника, може би е трябвало да се замислят, преди да ме вкарат тук.

Вероника беше кръщелното име на Рони. Мери искала да я нарече Рони, на името на вокалистката на групата „Ронетс“, чиято песен „Бъди мое момиче“ била под номер две в класациите и се въртяла непрекъснато по радиото, докато Мери била бременна. Но когато Рой разбрал, че майката на певицата е наполовина чернокожа и наполовина индианка, отказал. Направили компромис с Вероника – и Мери веднага постигнала своето, като започнала да нарича новороденото бебе не по друг начин, а Рони от момента, в който то се появило на бял свят. Всички останали последвали примера ѝ. Единственият въздържал се бил Рой, който през целия си живот упорито отказваше да използва друго име освен Вероника и не спираше да се възмущава на Мери, че го е направила на глупак с това, което смяташе за мръсен трик.

– И ти – не спираше Рой, – щом не ти харесва, можеше да се застъпиш за мен при произнасянето на присъдата, вместо да бъдеш техен мълчалив партньор.

Карл въздъхна.

– Вече ти казах...

– А, точно така. Беше само на десет, ташаците ти още не бяха се спуснали. Е, сега вече спуснаха ли се?

Карл не отговори.

– Защото за последен път ще оставя от мен да мине. Добре, беше само момче, едва ли си знаел какво става, както каза. Но вече не си момче, господин морски пехотинец, който е видял някаква си битка и на врата му виси куршум. Вече си мъж, сине, независимо дали ти харесва, или не.

– Достатъчно ми харесва.

– Значи ти харесва? Защото да си мъж означава да вземаш решения. А понякога тези решения означават да вземеш страна. А ти не искаш отново да заемаш страна срещу мен. Едно нещо, на което ме научи това място, е, че всеки, който не е с теб, е против теб. А кой е моят син? Този път ти с мен ли си? Или срещу мен?

Карл поклати глава.

– Що за въпрос е това?

– Единственият, който има значение.

Не знаеше какво да прави. Имаше една възможност, за която се беше вкопчил. Беше си казал, че няма да повдига въпроса пред Рой. Но се почувства толкова отчаян, че си помисли, че може би трябва да рискува.

– Слушай – каза Карл, – може би имам начин да помогна. Когато се измъкнеш оттук.

Очите на Рой се свиха.

– За какво говориш?

– Говоря за пари. Истински пари. За да ти помогна да си стъпиш на краката.

За секунда на Карл му се стори, че вижда нещо в очите на Рой. Загриженост? Тревога? После то изчезна.

– Не ми трябва твоята помощ – сопна се Рой. – И нямам нужда да се държиш като проклет глупак, да ограбиш банка или каквото там си намислил, и да те вкарат тук заради проблемите ти.

– Няма да ограбвам банка. Става дума за държавна работа.

– Какво, по дяволите, означава това?

– В момента не мога да го обсъждам. Освен да кажа, че изглежда доходоносно.

– О, доходоносно! Каква модерна дума. Знаеш ли какво мисля за модерните думи? Те са това, което хората ти казват, когато дърдорят пълни глупости.

– Защо мислиш, че говоря глупости? Ти си ми баща, искам да ти помогна. И не ми казвай, че не съм ти помагал преди. Вече сме го обсъждали.

Рой отвърна поглед. След миг каза:

– Единствената помощ, която искам, е да не ми се пречкаш в краката.

Бяха го увъртали достатъчно дълго. И макар да се боеше, че вече знае отговора, Карл попита:

– Ако те пуснат оттук, какво смяташ да правиш?

Рой го погледна.

– Какво ще правя ли? Ще правя каквото си поискам.

– И какво е то?

Рой се усмихна и дори при цялата кръв и вътрешности, които беше видял в Афганистан, Карл си помисли, че тази усмивка е най-смразяващото нещо, което някога е виждал.

– Предполагам, че ще се разбере – отговори Рой.

3. Когато Карл излезе, Рони стоеше до „Пинто“8-то на паркинга. Повечето от паркоместата все още бяха заети – останалите посетители се възползваха от пълния си двучасов ресурс. Карл примижа срещу отблясъците на есенното слънце и тръгна към нея, като не очакваше с нетърпение разговора, който предчувстваше, че ще проведат.

Рони изчака, докато се приближи. После започна:

– Така, както очаквах, ли мина?

Карл поклати глава.

– Не знам.

– Тогава какво правиш тук толкова рано?

Рони никога не беше лесна за заблуждаване. Беше само с година по-голяма от него, но в много отношения му беше толкова сестра, колкото и майка.

Погледна корема ѝ. Все още не си личеше или поне Карл не можеше да го забележи, но му беше казала, че ще става чичо. Съпругът ѝ беше мъж на име Даръл, с когото бяха учили в гимназията. Карл беше пропуснал сватбата – ЦРУ не беше много щедро при даването на отпуск за хората си в Афганистан – и това беше създало определен дискомфорт, който Карл дори не можеше да обясни. Но... Даръл беше приличен. Достатъчно стабилен, а Рони и доведеният баща на Карл, Хенри, му бяха дали работа в „Абът: Фураж и снабдяване“, магазина в Абилийн, който Хенри притежаваше и управляваше и който снабдяваше половината фермери в Тейлър и околните окръзи. Проблемът беше там, че Даръл не беше и наполовина толкова умен, колкото Рони. Карл имаше чувството, че тя просто се примирява с този факт. Не че можеше да го каже със сигурност, но дори въпреки пропуснатата сватба имаше чувството, че Рони знае. Винаги знаеше повечето от това, което му се въртеше в главата.

– Защо не ме изчака в колата? – попита Карл. – Можеше да си седиш през цялото време с включен климатик. Стоенето на силно слънце не може да е полезно за това бебе.

– Казах ти, че не съм стояла дълго. Знаех, че посещението ще е кратко.

– Е, оказа се права.

– Не бях права само за това. Опита се да те накара да не говориш на изслушването на комисията по предсрочно освобождаване, нали?

Карл погледна назад към внушителната червена постройка, от която току-що беше излязъл, високите ѝ тухлени стени, простиращи се от единия до другия край на улицата, увенчани с бодлива тел, белия циферблат на часовника, малко нелепо кацнал в средата горе. Беше лесно да се разбере как това място си бе спечелило прозвището „Стените“.

Погледна към Рони и си помисли: „Започва се“.

– Спомена го.

– Какво му каза?

– Нищо не му казах.

– Защо не?

– Защото не знам, Рони.

Рони го изгледа накриво.

– Мама и аз ще говорим на това изслушване. Рой знае, че ще го направим. Всичко е заложено на карта. Единственото му притеснение е, че е възможно да се присъединиш към нас. Ако не го направиш, комисията по предсрочно освобождаване ще се чуди защо. Ние сме най-силни с единен фронт.

Карл погледна надолу към напукания асфалт и не отговори.

– Разказа ли ти някоя сълзлива история? – продължи Рони. – Опита ли се да те накара да го съжалиш?

– Не бих го казал по този начин, не.

– А как би го казал?

– Не беше нужно да ми разказва истории, за да разбера, че е страдал. Какво знаеш за това какво е там? Какво знам аз?

– Като начало знаеш какво ти е разказал. И изглежда, че това е имало желания ефект.

Карл вдигна ръце.

– Той ни е баща, Рони. Искам да кажа... по дяволите!

Погледна настрани, без да знае как да ѝ каже това, което мисли. Вярно беше, че Рой винаги е бил избухлив. И че пиеше твърде много. И че в края на краищата бе излязъл извън контрол. Но... Карл не можеше да забрави как ходеха заедно на лов и колко горд беше Рой, когато той свали първия си елен, как не спираше да се усмихва след това и да разказва на всеки, който искаше да слуша, а и на някои, които не искаха, колко добър стрелец е синът му. Или как, когато две по-големи момчета, глупавите и грозни близнаци Гийбър и Гупи Скоув, нападнаха Карл и му насиниха окото, Рой блъсна главата на баща им в капака на пикапа си толкова силно, че остана вдлъбнатина, сякаш някой го беше ударил с чук. Години след това Карл виждаше тази вдлъбнатина и си спомняше как Рой каза на бащата на близнаците: „Ако твоите пъзльовци още веднъж погледнат сина ми накриво, обещавам, че когато свърша с теб, в устата ти няма да е останал нито един зъб“. Не можеше да забрави начина, по който Рой го държеше за ръка, когато отиваха до езерото да ловят риба, как го галеше по косата, когато задрямваше на пътническата седалка, или как го пренасяше от колата в къщата, слагаше го в леглото и го целуваше нежно по главата, когато се прибираха. Или как го учеше как работят двигателите и му показваше как да използва различни инструменти на строителните обекти, където работеше като дърводелец, и как откъсваше поглед от подовата греда, която рендосваше, от прозоречната рамка, която поставяше, или покривната греда, която режеше, и се усмихваше при вида на малкия си син, който го наблюдаваше. Или когато Карл удари голям шлем в Малката лига и тичаше по базите, а единственото, което чуваше през виковете от трибуните, беше Рой, който крещеше: „Това е моят син, това е моето момче!“. Или миризмата на неговия одеколон „Олд Спайс“ или на цигарите без филтър „Олд Голдс“, които обичаше да пуши вечер на верандата, защото Мери не позволяваше да се пуши в къщата. И дузина други неща, за които вече не мислеше, но които се върнаха в момента, в който отново видя баща си.

– Карл – каза Рони, – погледни ме.

Не му се искаше, но го направи.

– Мама и аз искаме да се изкажеш на това изслушване.

– И какво да кажа?

– Че вярваш, че е опасен. За нашето семейство.

– Не знам дали това е вярно.

– Погледна ли го в очите там?

– Разбира се, че го погледнах.

– Тогава знаеш, че това е вярно.

– Бил е там петнайсет години! Една трета от проклетия му живот. И от мен се очаква да убедя държавата да го остави там още?

– Точно това се очаква от теб. Имахме късмет преди. Няма да имаме такъв късмет отново.

– Дори не се опита да ме убеди. Не и истински.

– Какво имаш предвид?

– Искам да кажа... ако беше толкова притеснен, че ще свидетелствам, мисля, че щеше да се опита повече да... Не знам. Да се аргументира. Да се преструва, че си е взел поука и че всичко е отминало или нещо подобно. Но не го направи.

– Може би просто не е могъл, замислял ли си се някога за това? Може би в него се е натрупал толкова много гняв, че не е в състояние да го прикрие дори когато знае, че трябва.

Карл кимна мрачно. Не беше точно съгласен. Но имаше нещо в начина, по който Рой беше огледал онази стая. Увереността в него. Сякаш знаеше всички ъгли и всичко му е ясно. С Карл или без него.

– Във всеки случай – подхвърли той след малко, – може и да не се получи. Той е умен. Не разполага с нищо друго освен с време за мислене и планиране. Не знам нищо за комисиите по предсрочно освобождаване и затворите. За разлика от него.

Не му харесваше начинът, по който Рони продължаваше да го гледа. Сякаш очакваше от него нещо, което той не знаеше как да даде.

Помисли си за онова, което беше казал на Рой преди това – изгодната възможност. Същият човек, който му беше уредил работата по договор в Афганистан – Магнус Магнусън, тогава майор от морската пехота, сега подполковник – му беше казал за това по телефона само няколко дни по-рано.

– Югоизточна Азия – каза Магнус и не искаше да бъде по-конкретен от това. – Нуждаят се от снайперист и споменаха конкретно теб.

– Как изобщо са чули за мен? – попита Карл.

– Изглежда, че подвизите ти в Узбекистан са се превърнали в легенда за Агенцията.

– По дяволите, мислех, че нахлуването ми на съветска територия не им хареса. Все ми повтаряха да не го правя.

– Е, някъде си имаш почитател, чийто глас се слуша. Както и да е, ако се интересуваш, ще е краткосрочно, високорисково и за много пари. Това е всичко, което мога да кажа.

Това трябваше да е операция на ЦРУ. Но къде? Водеха се някакви спорни разговори за статута на американските бази във Филипините, така че може би там? Някакви съвместни учения в Тайланд? Или може би в Индонезия. Копасус, индонезийските специални сили, бяха част от Международната програма за военно образование и обучение на Пентагона – ИМЕТ9. Трудно беше да се каже. Югоизточна Азия беше голямо място и Чичо Сам винаги имаше много работа там.

– Добре, с кого да говоря? – попита Карл.

– Мога да те свържа с него.

– Не знам кога ще бъда във Вашингтон. Сега съм си вкъщи в Тъскола.

– Сигурен съм, че човекът, който се интересува, ще изпрати някого да говори с теб.

Все още не знаеше кой се интересува, нито къде, нито за какво. Но контактът на Магнус щеше да дойде в Тъскола утре. Карл искаше да го каже на Рони. Но всичко беше толкова несигурно. А дори и да знаеше подробностите, нямаше да може да ѝ каже повече, отколкото беше казал на Рой. Съмняваше се, че тя ще бъде по-впечатлена.

Част от това, което го измъчваше, беше как Рой се притесни, когато Карл му каза, че има начин да направи големи пари. Сякаш маската му се смъкна и за миг баща му, който беше твърд мъж, не можа да скрие, че всъщност го е грижа, че синът му ще направи някоя глупост, която може да му донесе неприятности. Искаше му се да каже на Рони и за това. Но знаеше, че тя просто ще измисли някакво друго обяснение. А истината беше, че това щеше да го нарани твърде много, за да ѝ даде такава възможност.

След миг Рони подхвърли:

– Ние те защитавахме, Карл. Когато беше малък. Сега ти трябва да защитиш нас.

– Какво, по дяволите, искаш да направя? – повиши глас Карл. – Да го убия ли?

– Да не би да предпочиташ той да ни убие?

– Не знаеш, че ще направи нещо такова.

– Не, и няма как да разберем, докато не се случи.

Нямаше отговор на този въпрос, макар че много му се искаше да има.

Рони въздъхна.

– Помисли за това. Стоим тук и се опитваме да разберем дали баща ни ще ни убие всички, ако излезе от затвора. Мама. И Даръл. И момичетата. И Хенри, който е по-добър баща за нас, отколкото Рой някога е бил. И мен. И бъдещият ти племенник. И най-доброто, което можа да измислиш, е: „Може би няма да го направи“.

Почти ѝ каза да накара Даръл да направи нещо по въпроса. Но Даръл щеше да се подмокри, ако Рой го погледне.

В цялата ситуация обаче имаше нещо много повече от това. Женен или не, това не беше работа на Даръл. Нито пък на Хенри.

Това беше семейна работа. Кръвни връзки.

Проблемът беше, че Рой беше също толкова част от неговото семейство, колкото и Рони. И мама.

Надяваше се, че това с Югоизточна Азия може да предложи решение. Не знаеше какво друго би предприел, ако това не се осъществи. Знаеше само, че каквото и да направи, ако сбърка, ще съжалява до края на живота си.

Може би дори ако направи правилния ход.