Живот по неизбежност

Любезни читателю,

За разлика от последния си сборник с разкази и новели „Софийски истории“, чиито сюжети носят по-преки или по-косвени автобиографични реминисценции, в новата си книга „Живот по неизбежност“ авторът ще направи опит да „подреди“ текста си изцяло в не много обичайния жанр на мемоарния роман, в който той навсякъде и едновременно ще е и разказвачът, и главният, и потърпевшият герой, затова и в трите си ипостаса ще се явява все в трето лице, като в зависимост от календарно обусловената характеристика на появата си ще пребивава в удобното за бягане от отговорност минало преизказно наклонение като ту студента, ту специализанта, ту асистента, доцента или професора, много рядко и неуверено – писателя, още по-рядко и някак извинително – директора (на Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“), а най-извинително и обяснимо защо – посланика. Това ще му дава възможност във всеки момент от своя мемоарно-белетристичен наратив да бъде колкото „потопен“, толкова и „отчужден“ от личностния елемент на своето присъствие и да се отнася към него толкова сериозно или толкова иронично, колкото и към чуждото, а това пък непрекъснато ще стопява жанровите маркери, определящи периметъра на полетата и границите между мемоарното и белетристичното повествувание, включително и между смешното и тъжното, но никога между истината и измислицата, защото тази, последната, е по дефолт (както се казва на съвременен български, а сигурно е било така и на старобългарски) изключена от програмата.

Мемоарният роман на автора ще положи усилия да се разграничи от спорадично появяващите се „мемоари“ както на успешни, полууспешни или въобще неуспешни политически деятели от времето на живота по неизбежност, от преходния, полупреходния, както и от неуморно-безспирния следпреходен период, полагащи по този начин отчаяни усилия да забавят поне малко неумолимия процес на обществената си забрава. Авторът си е взел поука и от спорадичната поява в последните десетилетия на дълбокомислени и свръхсериозни „мемоари“ на някои събратя от академичния свят, преподавали или изследвали цял живот българската или чуждата литературна класика, особено родната или международната прогресивна такава, обслужвали във втория случай предано, ентусиазирано и съвсем императивно определени политически цели и задачи, родили в края на живота си и по един свой безсмъртен „литературен“ текст, добронамерено предназначен да покаже колко значимо, многостранно и най-важното – свръх-свръх-свръхсериозно – е било незаменимото им присъствие в родния и международния книжовен или въобще духовен, понякога и политически контекст, че няма как да не накарат евентуалния си читател да си припомни просвещенската максима на един велик европеец, която ни уведомява, че постоянната сериозност е най-сигурният белег на посредственост.

Усмихни се, читателю, ти не си от тях, затова авторът ще ти предложи да надникнеш в един шарен мемоарно-белетристичен калейдоскоп, подобен на знаменитата латерна на Дядо-Вазовия Хаджи Ахил, в който епизодите и картинките ще се подреждат и свързват по логиката не толкова на хронологията на своето житейско протичане, колкото на смислово-асоциативната си близост (или пък различност), а това ще му даде възможност да те пренася с машинката на времето ту в твоето и в своето минало, ту във все така общото ви настояще, а като си знаете миналото и настоящето, няма да е необходимо кой знае колко да се напрягате и взирате през все по-тежкия сумрак на идващите дни, за да зърнете там заедно и светлото си бъдеще, което ви е завещал така щедро целият ви досегашен весело-тъжен живот по неизбежност, дето спасително ви е научил да мислите едно, да говорите друго и да вършите трето. Така той ще се опита да ти предложи, уважаеми читателю, своята картина на някои моменти (всичките и онази, Хаджи-Ахиловата, не може ти показа, уви!) от трудното време на речения „живот по неизбежност“ преди, по време и след промените в битието на българското непроменимо чичовско общество; тази картина ще бъде погледната и проследена през историите на една не толкова интересна, колкото видяла доста, подобно на теб, и кога умерено, кога бая попрепатила, пак като теб, личност със съдба, в която ще познаят себе си и много твои и негови съвременници, спътници в същия този гореспоменат живот по неизбежност, включително, разбира се, и лично ти.

Затова, отчуждавайки се предвидливо от „сериозния“ обект и субект на своя разказ, авторът – мемоарен романист – ту ще му се радва иронично по роднински, ту ще му се гневи по още по-роднински и това няма да бъде от тщеславие или пък от недоволство от самия себе си, а защото в края на живота си ще е открил тайната на отговора на въпроса, който единствен и само той от цялото човечество и за първи път в историята на тази вече толкова милиардна общност от хора вече ще си е дал: ако му се случи втори път да изживее живота си, какво би и какво не би правил, сиреч какво поне би се опитал да избегне и какво не би.

Тези изводи ще следват от щастливите или пък не толкова, желани или пък не чак дотам срещи на мемоариста романист с многобройните свои съвременници от доста страни през многото години на не толкова значимия си, но и не съвсем безинтересен живот – хора на духовната култура, на политиката, на неизбежните познанства или пък на искрено желаните, и затова станали дълготрайни приятелства. От душевнохигиенни съображения имена на недостойни хора почти няма да споменава (поне за съвременниците те ще се разбират от контекста, а и да не се разбират, няма да е за народа загуба велика, ако перифразираме думите на другия велик от чичовците – Иванчо Йотата), ще ги изрича с усилие само в много редки случаи, или пък ще си служи с инициали. От една друга гледна точка вероятно ще реши някои имена на свои приятели, в редица случаи проявили се и като негови искрени добродетелници, също да не споменава, защото не ти, конкретни читателю, а по принцип българинът, когато се спомене името на някой по-издигнат в духовно или житейско отношение съгражданин, веднага го намразва и цял живот все по-последователно и праволинейно го доненавижда. Когато го попиташ защо, обикновено не може да ти обясни точно, но ти знаеш – защото не е от неговата политическа боя или пък защото малко или повече е забогатял/а, защото е много красив/а, интелигентен/на или въобще популярен/на, но най-често защото запитаният е родолюбиво и до смърт верен на отколешния съзидателен и самоспасителен чисто български рефлекс „мразим да умрем и умрем да мразим“, който ни припомня и мъдро формулираното разяснение по този въпрос още преди два века и нещо от дядо ни Софрония, врачанския някогашен епископ, в тъжно-веселото му „Житие и страдание“: „Понеже то ест вещ природна – учен человек ученаго люби, и прост простаго, и пиян пиянаго“.

По тази причина на някои от тези, които са правили добро на автора, той няма да спомене имената, за да не ги донамразят останалите, този път пък заради него, не че се е „издигнал в живота“ или е нещо по-така, нищо подобно не му се е случило, а просто по законите на току-що споменатия рефлекс. Той обаче използва случая да им каже, че ги обича, че не е забравил доброто, което е видял от всеки от тях, и че много би се радвал, ако съдбата за всяка дадена крина жито им върне сто.

И най-важното, любезни читателю, свидетелю на всичко това – авторът често ще си говори с теб, а ако някой път се поразбърбори повече, не се притеснявай, няма да те отегчава дълго с някоя история, не забравяй, че в края на краищата цял живот на мнозина от вас е разправял (не чел!) университетски лекции, поради което винаги е имал възможността да ви гледа в очите и да знае кога една сладка приказка може да започне да закиселява и дори нагарча, колкото и да е интересна и полезна. Както по този въпрос ще се каже някъде по-нататък в този мемоарен роман, за такива случаи обикновено жена му Веска, и тя негова бивша отлична студентка, каквито са повечето видни столични, извънстолични и високодържавни успешни и красиви български жени, успокояващо предупреждава:

– Изтрайте го четиресет и пет минути, той сам ще спре.

И ако някой път ви се случи да кажете или направите подобно на автора някоя глупост, не се травмирайте и не бързайте веднага да се самонамразвате, както погрешно и първосигнално често прави той, а веднага се утешавайте с прочутата мъдра мисъл на Оскар Уайлд, че глупости говорят и правят умните хора, а за останалите това е ежедневие.

Засега, докато четете, само си спрете, ако ви е възможно, джиесемите, авторът е от по-по-миналото поколение, цял живот е другарувал с дядо ви Славейков търновчанина, с лавровенчания в Атина охридски поет Григор Пърличев, с мечтателя безумен и образ невъзможен Раковски, с тъжния поет от Велес Райко Жинзифов, с Братята Миладинови от Струга, с копривщенския сладкодумец и революционен вестникар дядо Либен Каравелов и с огненоокия калоферец Христо Ботйов, та пречат му джаджите, когато ръмжат в джобовете ви, както някога, когато подскачаха на студентските ви банки и заместваха човешкото и любовното ви общуване. И на вас не са ви от полза, само че все още не го знаете, самотата от общуването единствено с тях предстои.

И накрая – защо съм определил това, за което ще ви разкажа разни неща, като живот по неизбежност? Защото ако споменатият живот беше избежим, той, естествено, нямаше да ни се случи, тъй като щяхме да можем да си изберем по-добър и сега просто нямаше да имаме нито причина, нито повод да говорим за него. А защо говорим? Защото на едната половина от родените преди около трийсетина години млади граждани родителите обясняват, че животът им не е бил по неизбежност, а на другата избягват да разказват, че е бил точно такъв, за да не ги били обременявали. Обяснима родителска грижа, която обаче обещава и на едните, и на другите да преживеят речения живот отново и пак лично и трагично. Според едната от перспективите – в по-близко или малко по-далечно бъдеще. Според другата, ако се гледало какви се вършат в момента наоколо – още днес-утре.

По този повод по времето на и след живота по неизбежност се разказвала историята на две кучета братчета, които живеели близо до границата на България с една съседна южна капиталистическа държава. Едното избягало през браздата, защото непрекъснато лаело и не оставяло господаря си да спи спокойно, та той все го гонел с тоягата по двора, но след година се върнало да си види братчето, поне през дебелата двойна телена мрежа. Тъй като живяло в капиталистическия ад, където било мизерия и глад, било поотслабнало, докато останалото в социалистическия рай било поохраненко и с лъснат косъм.

– А бе, братт, много си окльощавял! – рекло по-пълничкото.

– Окльощавял съм, ама си лая свободно когато и както си искам – отвърнало по-слабичкото. – А ти лаеш ли си?

– Абе не мога да лая когато и както си искам, ама, както виждаш, съм си добре – рекло по-пълничкото и гордо изпъчило нездравословно позатлъстялото си коремче.

След демократичните промени, които се случили откъм едната страна на границата, братчетата пак се срещнали, тоя път не през двойната телена мрежа, вече била премахната, а върху родопската полянка, където някога била бившата гранична бразда. И двете били вече еднакво поокльощавели.

– Като те гледам как си се вталил, виждам, че вече си лаеш напълно свободно – рекло с разбиране капиталистическото.

– А бе лая си, ама преди си ми беше по-добре – отвърнало с носталгия бившето социалистическо. – Биеха по главата, ако лаеш когато и както си искаш, но ако си с акъла си, в копанката винаги имаше по някоя подхвърлена коричка.

Така де. Горе-долу за същото става дума в предложения ти мемоарен роман „Живот по неизбежност“, любезни, уважаеми и драги читателю, който текст можеш и да не четеш, ако всичко по въпроса ти е все още прясно и завинаги ясно, то обаче като всичко друго в нашия живот е, както е видно и от кучешката история, дискутируемо.

Указание как се целуват ръцете

на Ела Фицджералд

Целувал ли си, любезни читателю, ръцете на великата Баба Ела Фицджералд?

Знам, че не си. А пишещият тези редове – да. И двете. И няколко пъти. И не в Ню Йорк, а доста по-наблизо, почти у нас.

Кога и как ли? Ще научиш, но не така лесно и бързо, както ти се иска, или поне предполагаш.

Представи си – лято на далечната 1979-а в близката Атина. Екваториална жега, чужденецът турист неуморно припада по древните улици, площади и исторически камънаци или пък от носа му изведнъж шурва кръв, която от високата температура е разширила обема си, а кръвоносните съдове не са. Бушончето е в носа, така че не се плаши, ако ти се случи, иначе щеше да се пукне съдче в главата, доста по-неприятно и инсултно е, дедо Боже си знае работата, погрижил се е за безгрижния човек, нали си му е вечна грижа. Атинянинът е на вилата си някъде по островите или на Халкидики, където пак е жега, но духа, или поне подухва, а и Бялото море се плицика до синята оградка на двора му. Ако пък е останал поради някаква неотложна причина в града-фурна, е легнал под климатика, чете партийния си вестник и се заканва я на опозицията, я на своята управляваща партия, но и в двата случая – на Европейския съюз, на Америка и на световния капитализъм, които са докарали дереджето му дотам, че освен атинския апартамент да има още само една вила – или на някой остров, или на Халкидики. Мъка. Защото родните му изедници имат по няколко, и то какви палати, даже и тия прошляци българите били започнали да им изкупуват северната брегова линия във вид на парцели, къщи и апартаменти и все надавали ухо дали местните им комшии вместо з, ц, с не употребяват случайно все още старото ж, ч, ш, за да ги разберат веднага какви са точно – те или поне дядовците им. Освен това трайно потърпевшият от световното безделие (което някои наричат туризъм) атинянин ще не ще е избрал за срок от няколкото летни месеца да играе ролята на шепата спартанци под сганта на Ксеркса, която (сганта) изтърбушва ентусиазирано безбройните таверни, кафенета, сувенирни и други магазини и магазинчета по Плаката и по крайбрежието на Пирея, катери се и пълзи (ето го значи и античния произход на думата „попълзновение“) край колоните на Акропола поединично или групово, пита екскурзоводката си дали е вярно, че всяка нощ там изсипват по един самосвал дребни камъчета от някоя крайградска кариера, та да можело всеки от сганта да си открадне нелегално две-три и да си ги отнесе тайно от митническите власти в далечната си завоевателска родина като автентични парченца, спомен от една някогашна велика цивилизация, на която оная, Ксерксовата сган също така е видяла сметката, както и на още няколко други подобни. Талазите идат и си отиват, златният поток компенсира подобаващо погрома върху таверните, магазинчетата и спокойствието на атинянина, златното поточе на данъците пък пак компенсаторно осмисля и в личен, и в общински план стоицизма и хилядолетно и всемирно прочутия местен патриотизъм на шепата столичани-спартанци, съставляващи след влизането в Европейския съюз вече почти половината от целокупното десетмилионно население на държавата – герой и мъченик още от антично атинско време.

Това накратко като обща картинка и подготовка за втурването в прегрятото лято на действието по целуването на ръцете на вечно младата Баба Ела, което ще бъде разказано не сега веднага, а малко или доста по-нататък, за да бъде по-трайно задържан интересът ти, любезни читателю, към обещания екшън, и по този изнудвачески начин да научиш и за разни други случки от живота на пишещия тези редове през времето малко преди и след онова жежко и тежко лято на 1979-а. Не че са толкова интересни от историческа или общочовешка гледна точка, но биха могли да ти бъдат полезни поне като повод да си кажеш – боже, с какви неща си е губил времето този човек, а ние го мислехме за сериозен учен, писател или пък дипломат, зависи от високия акропол на гледището на кой професионален еснаф го преценяваш, тоест да ти бъдат и пример, който съвсем правилно би решил да не следваш.

Като за начало пишещият тези редове се изкушава да ти разкаже например как половин година по-рано, в самия край на предшестващата 1978-а, се оказал изпратен от научния си ръководител и патрон на университетската му специалност академик Петър Динеков в Атина по програмата за обмен на млади учени между българското и гръцкото просветно министерство с цел да донаучи гръцкия език, защото Българското възраждане било тясно свързано с гръцкото, а нито в Катедрата по българска литература в Софийския университет „Свети Климент Охридски“, нито в Литературния институт към Българската академия на науките имало възрожденски изследовател с гръцки. Както ще стане дума и в друг текст по-нататък, асистентът бил вече гледан подозрително и от факултетската партийна организация, а и от някои други, по-така институции: „А бе, тоя защо не прави опити да стане член на Партията? Хм“. Така се пишело, с главно П, защото то си било лично, собствено и сакрално име, подсказващо ясно, категорично, много императивно и съвсем безалтернативно, че за евентуално съществуване на каквато и да е друга Партия в една държава на победилата народнодемократична демокрация и на вече речения живот по неизбежност не е прието дори и да се мисли. А пък голямото Х на „Хм“ давало дискретно многозначен израз на доброто чувство, с което било произнасяно, защото самото му начертаване конотирало вече акт на зачеркване. Ето защо на академика (също безпартиен) вероятно му се било наложило не само да позвъни на няколко по-така телефона, но и лично да гарантира, че младежът няма да реши да избере свободата. Вероятно кураж за тази доста рискована по онова време постъпка му е давало и обстоятелството, че в София неговият асистент освен перспективна и престижна бъдеща кариера на университетски преподавател и евентуално писател е оставил в залог още съпруга и петгодишен син, както и живи родители, на които нито поотделно, нито групово би им се отивало на почивка в Белене, Ловеч, Скравена или в някой друг от още няколкото десетки подобни центрове за телесна и душевна рехабилитация. Още повече, че (това, разбира се, на академика не е било известно) бащата на асистента му вече е бил по македонска линия на такъв курорт в „Куциян“, съвместно с Димитър Талев и писателя бай Йордан Вълчев, който, последният, по-късно бил разказвал и в писателското кафене на „Ангел Кънчев“ 5 (по-известно в онова творческо време като „Сивото поточе“), а и в литературния печат, как въглищата са затрупали слабия и болен Талев и животът му, ерго и нероденият още докрай бъдещ национален епос „Железният светилник“, „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“, са били спасени благодарение на лагерниците – фашисти и народни изедници – по една невероятна случайност. Няколко десетилетия по-късно, през 2021 година, асистентът, вече в отчайващата си възрастова битност на пенсиониран професор, щял да разкаже куциянската случка в сборника си с разкази и новели „Софийски истории“.

Така, след като две години бил сричал някъде из Гълъбарника (с това име и днес се нарича последният, мансардно-романтичният етаж на Алма Матер) новогръцки при единствената в София (по онова време може би и в цяла България) знаменита, неповторима и обичана преподавателка по този така рядък език Фани Ангелиева, пишещият тези редове, научил повече от добре граматиката и запаметил около две-три хиляди гръцки думи, пристигнал в Атина, за да разбере почти с отчаяние, че първите два-три месеца ще може да възпроизвежда граматически правилни изречения, но от това, което се говори около него, пред него или със самия него, няма да разбира много нещо и че за да участва поне донякъде пълноценно в някакъв разговор, ще трябва да реагира позитивно или негативно главно по подразбиране, следейки напрегнато изражението по лицата на събеседниците си. И непрекъснато ще си спомня какво му е казвала често знаменитата спомената Фани – че между книжовния и говоримия гръцки много често има твърде голяма разлика, защото с цел спестяване в жегата на излишни движения в говорния апарат, както и на време за изказване на едно или друго съждение, гърците са възприели от пазарджишките български говори хитрата ергономична тактика да изяждат в едно словосъчетание или последната сричка на предшестващата дума, или първата част на следващата, или и двете. Така например в Пазарджишко, даже и наоколо, ако искаш да кажеш на някого „Аз ще дойда“, произнасяш средиземноморски-икономично обещанието „A’ж’дт’а“, да речем в изречението „Ти вър’ѝ, а’ж’дт’а“. На гръцки „Аз ще дойда“ книжовно е „Егт та ирто“, а разговорното e „Т’арто“, като навсякъде в израза т не е т, а e т с език между зъбите – пише се с буквата „тита“, на английски звукът се отбелязва с th. Или – ако искаш да кажеш на някого да е добре, в смисъл да е жив и здрав, вместо „На ѝсе кала“ можеш спокойно да му кажеш: „На’се кала“... Овладееш ли тази ергономична граматическа динамика на езика, много бързо започваш да разбираш повече неща, а и да казваш горе-долу толкова, стига старателно да си запаметил добре граматиката и лексиката, както вече стана дума. Освен това улесняващо е и обстоятелството, че редът на думите в изречението е същият като в българския, с едно несъществено изключение (мястото на ми, ти, му: ми го каза, ти го казах, му го казах), та веднага става ясно, че още древните гърци са го заели от динешниот илядолетен макидонски язик, како що и думичката „мтре“ – „айде мтре“ и „ила мтре“ казват и гърците (в смисъл „айде, бе“, „не е възможно“ или „не на мене тия“), само дето думичката не е от също така илядолетното макидонско „мтре“ („Било мтре“, „Църно мтре“), а от звателната форма на „морт“, което на гръцки означава „бебе“. Коварно непредупреден от някои академични колеги, минали през същата тази езикова гръцка соко-слово-изстисквачка-специализация една, две или три години преди него, кандидат-неоелинистът не знаел, че когато попиташ някой продавач в улична будка, магазин или каквото и да е търговско заведение, дали има еди-какво си, а той, вкаменен от жегата и с цел да не се правят излишни движения, само погледне с очи нагоре, без въобще да помръдне главата си, това означава „не“ (сиреч – българското „не“, иначе гръцката дума „не“ означава „да“). Специализантът го научил по трудния начин, тоест – като повторил пред една будка в центъра на Атина пет или осем пъти въпроса си дали случайно тук не се продават български цигари малка „Стюардеса“ и пет или осем пъти продавачът поглеждал нагоре, без да помръдне главата си, накрая питащият получил в отговор едно последно и почти предсмъртно-предупредително яростно изхъркване през зъби:

– Όхи, ре, малака!

„Όхи“ е „не“, „ре“ е „бре“, а „малака“ е непреводима от благопристойна гледна точка думичка в звателна форма, една от няколкото иначе най-употребявани в социалната местна комуникация, наред с „гамт то“ и още една-две подобни.

Уведомен от просветното министерство в София, че на аерогарата в Атина ще бъде посрещнат от някое аташе на българското посолство, специализантът се приземил на атинската аерогара с едно добро и с едно не толкова добро чувство. Доброто било, че стъпва на земята на Сократ и Платон, Аристофан и Есхил, при това не покрита като току-що напуснатата София с половин метър сняг. (Трябвало среднощ да се разрива, подгрява и бута един час между блоковете, докато запали шкодичката на жертвоготовния му приятел Светлозар Жеков, с която да се откарат до аерогарата човек и куфар, после да се чака на същата аерогара цял ден, защото вместо полети по график имало всемирний вавилон, както многоучено биха се изразили вече споменатите Хаджи Ахил с латерната или Иванчо Йотата). Зимната атинска земя, макар и студена, е общо взето суха, все пак средиземноморска територия е, и за нея снегът е почти непознато природно явление, поради което специализантът се успокоил, че поне в края на тоя така дълъг ден няма да му се налага да разрива не само някоя чакаща го затрупана със сняг кола, но и пътя пред нея, за да има къде да я бутат, докато запали. (Много години по-късно, когато веднъж ненадейно се случило в Атина да навали два-три сантиметра, един негов атински приятел му звъннал да му се оплаче, че когато колата му се подхлъзнала на шосето, той светкавично реагирал адекватно на ситуацията, като натиснал съобразително веднага, с все сила и докрай педала на спирачката и въпреки че героично го държал така доста време, вместо да спре, новият му автомобил продължил да се пързаля и изпонатряскал сума ти коли пред себе си.)

А пък не толкова доброто чувство било, че, предупреден от приятели за обстоятелството, че посолствата ни в западния (а и не само) свят следят всички стъпки, контакти, действия и мисли на българските специализанти, пишещият тия редове се чувствал „прехванат“, а като някогашен първокласен радист от военноморския флот знаел, че „прехванатият“ кораб, самолет или каквато и да е движеща се цел са вече наполовина отстреляни. Аташето било симпатичен и интелигентен млад човек, който посрещнал също така младия асистент и специализант сърдечно и почти приятелски, знаейки очевидно и от опит, а и по принцип, че случайни и не наши хора на специализация не се пращат, следователно за всеки случай трябва да им се оказва подобаващо внимание, не се знае, може утре да ти зависи нещо от тях, може даже да ти дойдат и във вид на началник. По ирония на съдбата опитното, макар и младо аташе, без да иска, било познало. Точно две десетилетия по-късно (или според новото летоброене по стар стил – четири петилетки след големите политически промени), някогашния асистент специализант го изпратили там посланик, като о, чудо – оказал се на всичко отгоре и с чисто досие, нещо, което било потвърждавано по-късно още десетина пъти по повод на различни несвойствени, но важни държавни длъжности, които трябвало да изпълнява, за да изхранва семейството си. Бил вече доцент и с куп преведени и издадени на гръцки романи, играни в гръцки театри пиеси, участия в много научни елинистични конференции в Гърция и из Европа. (Вече не го спирали да пътува зад граница, преди го сваляли от писателския микробус преди Петрич, че било погранична зона, а той очевидно бил неблагонадежден.) Бил вече приятел с мнозина от най-големите гръцки учени, писатели, артисти и режисьори, а и с немалко техни видни политици (включително и с един бъдещ президент, но за тези неща ще стане дума по-подробно малко по-нататък). Наред с всичко това доцентът бил участник в дейността и на Международната елинистична академия „Аркадия“, на която няколко години по-късно щял стане и действителен член. Та съвсем неочаквано наистина щял да дойде като началник на посолството, фатално пренебрегвайки главното правило в живота – не ставай никога посланик или каквото и да е по-така (не дай си боже министър или депутат!), запази си обичта на хората, както обичало да се казва в по-предишния период на живота по неизбежност... Но за този му ненадеен трудов стаж ще стане дума по-нататък, тук ще се отбележи само, че тогава, сиреч двайсет години след специализацията, за голяма негова изненада вече никой в посолството не бил чувал за някогашното симпатично аташе, само в министерството някой си спомнил, но не бил сигурен, че май внезапно било напуснало преди петнайсетина години и отишло да живее някъде в родното си село. Не било изключено някой услужлив и буден гражданин от това родно село да е бил уведомил ония институции, за които вече стана дума и дето са по-така, за обстоятелството, че дядо му или прадядо му преди девети е бил горски, землемер, фелдшер-ветеринар, учител, не дай си боже – селски кмет или градски стражар, или пък е имал на село, пак не дай си боже, я малка вършачка, я мелничка или дъскорезничка на реката, я железарска работилничка за подкови, мотики, лопати, железен обков за волски или конски каруци и въобще всякакъв вид други железарски потреби. Това биха могли да бъдат все неопровержими доказателства, че този негов дядо или прадядо е бил един от народните гадове – изедници и фашисти, които са експлоатирали трудовото прогресивно народно селячество, а пък аташето не било го написало в автобиографията си. По горе-долу същото това време нещо идентично се било случило с тогавашната млада надежда на старобългаристиката Надежда Драгова, която съзнателно и антинародно пропуснала да впише в автобиографията си вършачката на дядо си, заради което веднага била отстранена от асистентското си място в Софийския университет и пратена на по-глухо и по-безопасно място в един научен институт. То и специализантът асистент някога доста подличко не бил споменал в документите си за куциянското приключение на баща си. Улесняващо укривателско обстоятелство било, че по една случайна и малко смешна семейна причина дебърският патер фамилияс дедо Тасе, участник във всички борби и войни за освобождение на Македония, наредил строго на сина си още през 1937 година да си смени прадядовата „турска“ фамилия Топалов с дядовата си българска. Благодарение на това бащата на специализанта бил в македонските работи и като дребен чиновник в профсъюзите, поради които причини после и на „народен“ съд (завършил с оправдателна присъда, а тя – „превантивно“ с лагер), с друго фамилно име. През 1953 година спасително за съдбата на децата си успял да си върне „турското“ (имал документ от общината от 1937, че и двете имена са негови) благодарение на щастливото обстоятелство, че служителката в паспортния отдел му била не само съученичка от гимназията, но и дългогодишна семейна приятелка. (Специализантът щял да разкаже и тази история по-подробно няколко десетилетия по-късно във вече споменатата си книга с разкази и новели „Софийски истории“). Така за доста години баща му излязъл от зоркия поглед на институциите, грижещи се безпощадно старателно за сигурността на живота по неизбежност, но това се разбрало благодарение на загрижено доведена до знанието на университетските власти роднинска информация вече безопасно късно, чак по времето на перестройката на споменатия живот, докато за аташето очевидно е станало известно съвсем навреме – доста по-рано, в началото на кариерата му. Всеки с късмета си.

Но в този момент от разказа пишещият тия редове е все още младият специализант, неотмръзнал от дълбокия нощен софийски сняг, от целодневното висене на селската софийска аерогара и от неяденето на нищо, защото в тогавашния салон на нещото, наричано гръмко централна софийска аерогара, имало павилионче за фолклорни сувенирчета и малко бюфетче, но това последното бивало рядко отворено, а и да бивало, не предлагало почти нищо свястно и невредно за ядене. Та все още нестоплил се след софийския сняг и нереанимирал след купонджийското неспане предната нощ, допремръзнал от студа и острия вятър, с които го посрещнала иначе сухата писта на старото атинско летище, как можел да откаже на поканата на симпатичното аташе да хапнат по една рибка в първата срещната таверна и да се сгреят с по една рецина? Специализантът се изненадал, че в тоя късен час и нещо преди полунощ таверната била пълна, но аташето му обяснило, че атинянинът задължително спи за здраве след обяд, понякога чак до привечер, около час съпреживява драматично по телевизията мача на любимия си на живот и смърт „Панатинаикос“ с вражеския още пò на живот и смърт солунски отбор ПАОК, или пък гледа по централните новини сеира на политиците, пита строго децата научили ли са си уроците за утре, нахоква жена си за каквото и да е, за да не си забравя мястото вкъщи, и към двайсет и един часа ги води да вечерят в кварталната таверна. Тя му е нещо като семеен стол, не плаща веднага, в края на месеца си оправят сметките с тавернаджията Йорго, на когото още щом се е събудил от следобедната сиеста се е обадил и е заръчал десетина блюда, не че ще ги изядат всичките, но атинянинът обича да поръчва, да поръчва, още и още, да има на масата, та да се забравят ония гладни военни и следвоенни години... Българинът, изхождайки от битовия си опит и навици, мисли абсолютно погрешно, че подобно на него и гъркът по цял ден се налива в кръчмата с узо или пък с ципуро (това е гръцката ракия, най-често анасонлийка, в северните гръцки предели се употребява все още и старото „ракия“). В действителност той, гъркът, ближе цяла вечер една малка чашка с рецина (българинът пие даже ракията си в по-големи чаши), но как яде! И най обича да поръчва още – и от това, и от онова... Да има!... Пак мъка.

Попремръзнали и докато чакат рибката, аташето и специализантът повикали гарсончето (гърците, традиционно франкофони като нашето по-старо поколение, обичат да употребяват френската дума „гарсон“ за келнер, а момчето било почти тийнейджърче, явно син на тавернаджията Йорго) и си поръчали една половинка рецина, но с две водни чаши, защото нали се каза, че винските им такива били по-малки от нашенските ракиени. Половинката пристигнала в пиринчено съдче с дръжка (някои го наричат и кръчмарска мярка) и аташето разляло виното в двете водни чаши. Малко се сгрели, защото половинката литър се свършил почти веднага, и аташето пак викнало гарсончето, посочило му пиринченото съдче и помръднало двата си пръста. Момчето отправило към двамата на масата един по-особен поглед и след малко донесло две половинки, които поставило на масата почти боязливо. Двамата гладни и поизмръзнали млади хора пресушили лекото вино направо от пиринчените съдове със същата динамика като предишните четвъртинки, рибката все още не идвала и аташето пак викнало момчето и пак му дало знак да донесе още две половинки, то го погледнало с още по-невярващ поглед и когато донесло двете нови половинки, казало:

– Това е подарък от баща ми. Според него тази вечер в цялата таверна няма да се изпие толкова рецина. Каза и че ако грък изпие литър и четвърт вино, ще се наложи да вика линейка. Пита откъде сте?

– От Северна Гърция – отвърнало аташето невъзмутимо.

– А, тогава може. Там много пият. Ама не знам защо.

– От студ. И от мъка – отговорило все така компетентно аташето с отличния си гръцки.

– О, да, много е студено. Баща ми му вика – български студ, идва през Родопи.

– Правилно вика баща ти – казало аташето.

– Ние с него всяка зима ходим на ски в Пампорово. Студ, ама страшно красиво. А от каква мъка пиете?

– Любовна – продължило невъзмутимо да го информира аташето.

– О, разбирам! – отвърнало момчето. – И аз... Там има много хубави български момичета. Най-красивите на света са оттатък Родопи.

– Не си ли хареса някоя?

– Харесах си, ама... Тя нещо...

– Другия път, като отидете, да ни се обадиш... Ще я откраднем и ще я докараме тук.

Момчето се замислило, а в очите му се появила влага.

– То... Любов насила не става.

И неочаквано побягнало от масата.

Вероятно след малко (тук споменът на специализанта бил започнал вече кой знае защо да става малко по-смътен) дошли и рибките, донесъл ги усмихнат самият тавернаджия Йорго, прибавяйки и нещо за десерт, пак от заведението. Аташето със сигурност му поблагодарило за последните две половинки и за десерта и похвалило таверната, това тук било задължителна формалност, казало комплимент и за момчето. Йорго бил вече искрено зарадван и горд и сигурно обяснил, че малкият вероятно изведнъж се е сетил, че нещо не си е научил за утре, та внезапно хукнал към вкъщи, аташето платило и оставило бакшиш, като не позволило на специализанта да оправи героично сметката с двайсетте си долара, които родината щедро му позволила да изнесе, излизайки в капиталистическа държава, омели със специализанта рибките набързо, излезли и докато стигнали до колата на аташето, появилият се в тяхно отсъствие малко по-остър атински декемврийски вятър поиздухал от главите им следите от уж слабата рецина, аташето казало – дали пък да не спрат някъде да ударят още по едно по-така за добре дошъл на специализанта, но той се сетил, че вече му започва втора безсънна нощ и предпочита да спи. Аташето го закарало в един от апартаментите за гости в някакъв жилищен блок на посолството, където, ако искал, би могъл да живее през десетте месеца на специализацията, без да плаща. Асистентът измънкал уклончиво, че утре ще може да даде отговор, и макар и много уморен, огледал апартамента. Вярно, че в София той живеел в панелка, но мизерия като тази тук бил виждал само в почти порутените студентски общежития в Дървеница и на Четвърти километър, където бил ходил по различни поводи при свои състуденти и главно състудентки. Потискащо протрити мебели с поразклатени крака, шкафчета с почти незатварящи се вратички, много вехти пердета, закачени за корнизите само с по две-три ръждясали щипки, в стаята и кухнята от тавана висели голи крушки. В банята с изпопадали плочки имало душ, но от него не се явявала вода, в кухнята я имало, но за сметка на това пък не спирала докрай, та цяла нощ специализантът сънувал ту че е край някакво море (хем егейско-бяло като родни македонски беневреци, хем – мислел си поетично-философски и даскалско-университетски – черно като съдбата на балканските народи), ту че е на пистата „Снежанка“ в Пампорово, но тя не е писта, а някакъв леденостуден водопад, може би Ниагарския, но малък и задръстен от леда като канализацията на студентските общежития в Дървеница или на Четвърти километър... Парното в апартамента не работело, но тези дни щял да дойде някой да го оправи, утре щели да потърсят временно някаква електрическа печка „Лъч“ с открит реотан, в мазето на блока се мотаела една такава, може би работела... А на специализанта вече така му се спяло, рецината, която била започнала да го хваща още в таверната, вече така го била сграбчила (толкова вино наведнъж той бил изпил за пръв път в живота си), че и на балкона да го сложели, все тая щяло да му е. Сутринта се събудил с вдървени крайници и лицева част и вече знаел, че ще приеме поканата на един приятел грък от Атинския университет – Димитрис, асистент като него, който бил изкарал по същата разменна програма десет месеца в Софийския университет и Динеков му бил нещо като научен ръководител, така се и били запознали – в кабинета на академика.

Димитрис не само го приел при семейството си за десетина дни, но веднага го представил на видния медиевист професор Евангелос Скуварас, който се явявал ръководител на специализацията му, и изпратил по него за библиотеката на Рилския манастир едно свое изследване на музикалната специфика на някои творби на Неофит Рилски. Димитрис положил много усилия и да му осигури стая в студентското общежитие в квартала „Зографу“, на една височина в самия край на града, от която се виждала цяла Атина с Акропола, Пирея с морето и дори в дъното на забележителния пейзаж – остров Саламина... Фантастично! Любопитна гледка били и пристигащите от различни краища на атинското небе самолети на всички възможни световни граждански авиолинии. Силните им фарове, които в далечината се сливали в едно малко светещо петно, блясвали отведнъж в мига, в който се оказвали точно срещу „Зографу“, след това изчезвали и ако очите ти са по-силни, можело денем да проследиш как въздушното возило се насочва към пистата на старата аерогара, която от много време вече се била оказала сред кварталите на самия град, поради което опозицията все питала управляващата партия кога най-сетне ще построи обещаната кой знае откога нова аерогара, след няколко години партиите се сменяли във властта и старите управляващи, вече в опозиция, имали пак за първа задача да питат новите за същото. Като неосъществен поет, специализантът веднага определил светлите бликове в небето като рояк светулки, особено по тъмно – светват за миг през няколко минути ту оттук, ту оттам и в следващата секунда изчезват...

Сградата била импозантна, макар и сива, суров циментен цвят, стил милитъри, отдалече можело да я вземеш за огромен военен бункер, високо дванайсететажно чудовище, строено преди по-малко от десетина години от военната хунта, която пък си била отишла само преди четири години. Някои допускали, че може да е била предвидена за военно общежитие, но това било малко вероятно, защото близо до нея не много по-рано бил построен и един огромен модерен университетски комплекс към Атинския университет, някои сгради все още се довършвали, но повечето вече отдавна функционирали. Всеки от извадилите късмет да ги приемат в общежитието студенти от цяла Гърция и Кипър бил настаняван в отлична самостоятелна (или най-много двойна) стая, а на етажите, разделени на мъжки и дамски, имало достатъчно бани и тоалетни, отлично оборудвани и поддържани. В коридорите били закачени по няколко стенни телефонни апарата, от които по всяко време на денонощието можело да пожелаеш от рецепцията на партерния етаж да те свържат с който искаш телефон в целия свят и да говориш с родителите си, с гаджето и въобще с когото си щеш неограничено и безплатно, специализантът не вярвал някъде в света да има студентско общежитие с чак такива екстри... Дали хунтата го била направила така, за да се хареса на младите поколения, които щели да дойдат в бъдеще (като всяка хунта, може би и тя си е мислила, че ще е вечна), или пък новата власт го е сторила със същото намерение, специализантът не можел да разбере, било му и неудобно да пита, да не би някой да го вземе случайно за шпионин. За чужденците специализанти като него бил предназначен последният етаж. Пред стаите, които за разлика от студентските били оборудвани не само със собствена тоалетна, но и с баня с вана, имало много голяма обща веранда, от която се откривала споменатата невероятна гледка и която била естествена предпоставка за много бързо и динамично създаване на голяма международна, приятелска и колегиална специализантска общност.