Лъвът

Пролог

Павзаний си пое дълбоко дъх и усети как спокойствието го изпълва. Спогледа се с гадателя си и се изправи, за да пристъпи в залата, този път сам като никога. Царските покои на Спарта бяха прохладни след утринната жега. Доспехите му тихо дрънчаха, докато крачеше по централната пътека. Не беше ранен, слава на Арес и Аполон, неговите богове закрилници. Нямаше да остане обезобразен, нямаше да го сполети треска, която да му отнеме ума. Беше в разцвета на младостта си и вече се беше възстановил от тежката кампания. Разбира се, победата си имаше начин да измести болежките и несгодите. Само на изгубилите голяма битка им се налагаше да се сблъскат с изтощението. Победителите често откриваха, че са в състояние да пият и танцуват за двама.

Павзаний беше доволен, че е успял да се изкъпе преди явяването. Косата му беше влажна и чувстваше прохлада въпреки жегата. А се беше върнал в Спарта съвсем наскоро. Личните му илоти още чистеха наметалото му, когато дойде вестоносецът. Повечето засъхнала кръв и прах бяха изчеткани, както и ивиците сол, оставени от потта му. Щеше да свърши работа. Без да спира, Павзаний го наметна на раменете си и го закопча с желязната фибула.

Когато се беше потопил в студения басейн, беше гледал как слоят мазна мръсотия се отделя от тялото му и се отдалечава по повърхността. Още се надяваше това да е било добра поличба. Беше вдигнал очи от странните шарки и беше видял зачервените очи на илотите си, треперещите им ръце. И беше разбрал така, както никога преди. Те скърбяха.

Можеше да ги пропъди, задето се натрапват в мислите му – но не го направи. Те също се бяха сражавали при Платея, бяха изгубили хиляди от своите срещу персийската пехота. Беше пълно безумие и той още винеше атиняните, задето бяха вдъхновили за това. Павзаний беше предупредил Аристид да не позволява на робите да си мислят, че са хора!

Докато вървеше по дългия неф, си помисли, че тази година няма да се наложи да разреждат илотите. Обикновено, когато те ставаха твърде многобройни, младите спартанци започваха да ги преследват по улиците и хълмовете, като се състезаваха кой ще убие повече и ще вземе най-много трофеи. Но докато се беше излежавал в басейна, на Павзаний му се бе сторило, че вижда нещо в очите им. Нещо смущаващо. Само за момент си беше помислил, че го гледат така, както глутница диви кучета гледат ранен елен.

Поклати глава. Може би щеше да нареди разреждане, за да им напомни къде им е мястото. Проклет да е Аристид! Илотите бяха твърде многобройни, за да бъдат свободни. Това беше ръбът на острието, по което беше избрала да върви Спарта – постоянната заплаха, която ги поддържаше силни.

Сети се, че греши. Той не можеше да нареди никакво разреждане. Властта му беше приключила в мига, в който беше стъпил на спартанска територия. Не, решенията от този вид трябваше да се вземат от човека, който го беше повикал.

Когато стигна края на залата, се отпусна на коляно и заби поглед в полирания камък. Странно, но не се изненада, когато мълчанието се проточи. По-младият мъж искаше той да разбере кой от двамата има власт тук. Павзаний си каза да бъде предпазлив. Това също беше бойно поле, но от друг вид.

– Стани, Павзание – най-сетне каза Плейстарх.

Младежът щеше да навърши осемнайсет след месец, но яките му ръце, покрити с черни косми, ясно показваха, че е син на Леонид. Плейстарх отчаяно беше искал да поведе командването при Платея, но ефорите бяха забранили. Те вече бяха изгубили един цар военачалник при Термопилите. Синът му беше най-ценното, с което разполагаше Спарта.

Вместо това спартанската войска беше поведена от Павзаний в ролята му на регент на царя. Именно той бе спечелил невероятната, невъзможна победа, която сложи край на голямото нашествие и най-сетне прекърши мечтите на персийските царе.

Павзаний преглътна. Изведнъж изпита умора. Победата не му беше спечелила благоволение, това се виждаше ясно. Той вдигна глава и посрещна студения поглед на царя. Поне онова, което предстоеше, щеше да е бързо. Когато атиняните говореха, три четвърти от думите им бяха вятър. Неговите сънародници обаче използваха думите по-внимателно.

– Изпълни дълга си – каза Плейстарх. В отговор Павзаний сведе глава. Това беше достатъчно и все пак повече, отколкото искаше да каже младият цар.

Двама от ефорите кимнаха одобрително. По-важното беше, че другите трима не го направиха. Те само гледаха мъжа, който беше повел всеки спартиат1 и илот към победата.

– Ще представя имената на загиналите с чест – каза Павзаний в последвалата тишина. Разбира се, имената на илотите нямаше да бъдат изброени, а само тези на падналите спартанци. Слава на Аполон и Арес, те поне бяха малко.

Въпреки официалните думи Павзаний се опита да потисне свирепата гордост, която се надигаше в него. Той беше част от онзи невероятен ден! Беше сдържал хората си в прахта и хаоса, докато не беше дошло времето да ги поведе, подобно на златен камък в порой, срещу персийските пълководци. Тогава ефорите не бяха там. Синът на Леонид не беше там!

Тежест налегна плещите му. Именно това беше проблемът сега, причината да го гледат така, сякаш им се иска да го разрежат като плод и да разгледат вътрешностите му. Ефорите бяха забранили на Плейстарх да напуска Спарта – и с това го бяха лишили от най-голямата победа в историята на града-държава. Младият цар несъмнено ги мразеше заради това, или може би... Павзаний усети как устата му пресъхва. Беше извикан сам тук. Гадателят беше дошъл само защото беше с него, когато го извикаха. Щяха ли да ги оставят да си тръгнат? Опита се да преглътне. Сърцето на Спарта беше в пейтархията – пълното подчинение. Този син на Леонид беше изпитал пълна мизерия, беше гледал как някой друг повежда войската на баща му. Но не беше казал нито думичка. Това показваше добре що за цар ще бъде.

– Решавах какво да правя с теб, Павзание – каза Плейстарх.

Павзаний сякаш усети студена стомана в себе си. Ако младият цар заповядаше смъртта му, нямаше да излезе от това помещение. Животът му беше в ръцете на младежа, който го ненавиждаше, в ръцете на ефорите, които съжаляваха за битката, която беше спасила всички. Победа или поражение, като че ли нямаше връщане назад. Усетил, че животът му виси на косъм, Павзаний заговори бързо.

– Царю, ефори, искам да посетя оракула в Делфи, за да науча какво ни очаква.

Това беше добре преценен ход. Дори спартанските ефори не можеха да подминат искане за среща с представителя на самия Аполон. Пития седеше над една пукнатина, от която излизаше пара от подземния свят, и говореше с гласа на бога. Павзаний изпита надежда, когато двама ефори се спогледаха.

Цар Плейстарх поклати намръщено глава.

– Може би ще го направиш, когато дългът го позволи. Дотогава те извиках, за да ти дам командването на флота, Павзание. С цар Леотихид се разбрахме. Ти ще поемеш командването на градовете и техните кораби. Все още има останали персийски твърдини. Не можем да позволим да се възстановят и отново да станат силни. Спарта води, военачалнико. Така че води – далече оттук.

Посланието зад последните думи беше повече от ясно. Вълна на облекчение заля Павзаний. Беше се люшнал от гордост към ужас и обратно и усети как се изчервява, а сърцето му се разтуптя силно. Това беше чудесно решение. Победителят от Платея щеше да замине далече от младия цар, който всъщност държеше войската на Спарта. Нямаше да има неловки сблъсъци на лоялност, нито опасност от гражданска война. Хората почитаха онези, които ги водят, и Павзаний го знаеше много добре. В този момент той би могъл да поведе цялата войска срещу ефорите. Те трябваше да се страхуват от него. И като че ли го виждаше в очите им, в начина, по който го гледаха. Но въпреки това той се подчиняваше.

Коленичи отново.

– Оказваш ми огромна чест, царю. – И със задоволство видя, че Плейстарх се усмихва. Явно и той се беше тревожил заради каления в битки военачалник, завърнал се със затъкната в колана победа.

– Това е повече от награда за службата, Павзание – каза младият цар. – Атина се стреми да владее морето, както ние владеем на сушата. Събират се при Делос, но аз не искам те да поведат съюзниците ни. Спарта е първа сред елините и винаги ще бъде първа. Ще заминеш при тях с шест кораба с пълен екипаж от спартиати и гребци илоти. Властта ти е дадена от мен и им го напомни. Ти ще водиш съюзния флот, разбра ли?

– Да, царю – отвърна Павзаний. Побиха го тръпки, настръхна. Запита се как ли ще реагират атиняните на това.

Изправи се и остана доволен, когато младият цар го хвана за раменете и го целуна по двете бузи. Това беше знак на царско одобрение и означаваше, че ще оцелее. Усети как леко трепери. Кожата му заблестя от избилата пот.

– Корабите ти са в пристанището на Аргос, Павзание. Избери си които си пожелаеш за офицери. Оставям те сам да решаваш това.

Павзаний се поклони. Разбира се. Младият цар искаше да се отърве от всеки, който би подкрепил Павзаний пред неговото право да царува. Павзаний си заповяда да изпадне в праотес – съвършеното спокойствие на спартанец. Хвана ръката на царя и я вдигна над главата си.

– Ти служи добре на Спарта – каза един ефор.

Павзаний забеляза, че не беше от онези, които бяха показали подкрепа към него. Въпреки това се поклони. В края на краищата петимата старци говореха от името на боговете и царете на Спарта.

Павзаний закрачи обратно по дългия неф с високо вдигната глава. Тисамен го чакаше, повдигнал въпросително вежди. Гадателят не беше сигурен в какво настроение е Павзаний след онова, което са му казали.

Без да спира, Павзаний го тупна по рамото и си позволи да се усмихне сдържано.

– Хайде, приятелю, имаме много работа за вършене.

– Значи си доволен? – попита Тисамен.

Павзаний се замисли за момент, после кимна.

– Определено. Добра новина. Дават ми флота!

Първа част

От щастието заслепени, хората не си помислят, че могат да се спънат.

Есхил

1.

В мрака триремата достигна брега със скоростта на тичащ мъж и заора със стържене в чакъла. Последва я втора, почти като сянка на първата. Двете спряха една след друга и се килнаха настрани.

Кормчиите на третия кораб наблегнаха с цялата си тежест на кормилните весла, като се целеха в свободно място на плажа. Гребците под тях, по деветдесет от всяка страна, превръщаха морската вода в пяна. Бяха разузнали колкото се може по-добре брега, но през нощта на никой от трите кораба нямаше светлини. Онези, които се трудеха долу, не виждаха абсолютно нищо. Един хоплит се наведе напред на носа, готов да извика предупреждение, без да обръща внимание на летящите срещу него пръски.

Когато срещна брега, третият кил го разряза като нож. От първия удар клекналите на палубата хора изгубиха равновесие и се затъркаляха по дъските. Един излетя зад борда със сподавен вик, падна в плитчините и запляска паникьосано, за да се спаси. Стъпи на дъното задъхан и се взря с облекчение към звездите.

Атинският боен кораб заора в пясъка и чакъла и спря със скърцане на греди. Беше се озовал извън стихията си – тромав вместо бърз, мъртъв вместо жив.

Палубата бавно се наклони, сякаш се покланяше на сушата. Въжета и стълби се спуснаха като празнични гирлянди и хората наскачаха от триремата. Гребците от двете страни бързо прибраха скъпоценните си гребла, преди да са се начупили като съчки, после също се изсипаха на сушата. Брегът тук беше полегат, което бе и причината Кимон да избере това място. При други обстоятелства щеше да им се наложи да спуснат малки лодки, които да превлекат въжета до галери. Те пък щяха да теглят корабите към плитчините. Не и този път.

Кимон беше запратил трите си кораба към брега като копия. Всички атиняни се бяха научили да гребат и се редуваха също като екипажа на „Арго“ преди векове. След като стъпваха на сушата, те грабваха оръжия и щитове и се строяваха, като мърмореха благодарности към боговете. Кимон беше виждал силата на гребците; благодарение на мощните си рамене и крака те се движеха като котки и можеха да се катерят като берберски маймуни. Беше настоял хоплитите също да сядат за цял ден на греблата, за да поддържат форма. В същото време беше тренирал гребците да боравят с копието и щита. Всички бяха гребали; всички се бяха сражавали.

Хоплитите се събраха на известно разстояние от тъмните корпуси. Екипировката им струваше цяло състояние – на практика те носеха със себе си част от семейното богатство. Един добър щит можеше да струва колкото тримесечна заплата и за него човек трябваше да спестява цяла година – размерите му бяха пригодени спрямо човека, после щитът биваше изрисуван със семейния герб. Наколенниците също трябваше да бъдат изработени от майстор и се задържаха за прасците с метални пружини. И украсените с гребени шлемове никак не бяха евтини. Някои хоплити носеха мечове на коланите си, но основното им оръжие открай време си беше дългото дорийско копие.

Всеки комплект беше съкровище от Атина, белязано с родово име, пазено и смазвано, връщано у дома след всяка битка. Бронзовите доспехи на падналите се прибираха. След време те щяха да бъдат предадени на най-големия син или продадени, така че вдовицата да има с какво да живее.

Когато скочи на сушата, Кимон видя само добре поддържан ред под звездите. Хората му бяха строени в редици и тихо разменяха по някоя дума, готови да тръгнат напред. Кимон кимна доволно. Хоплитите се движеха добре с копията си, както подобаваше на хора, трениращи от деца. Всяко от страховитите оръжия завършваше с желязно листо с дебелината на броня. За баланс на другия край на дръжката имаше тежък остър накрайник. В ръцете на опитен боец тези копия бяха унищожители на конници, гибел за Безсмъртни, настръхнали бодли на стената от щитове на хоплитите. При Платея и Маратон бяха показали на какво са способни. Както и при Ейон, където бяха помели персийска крепост.

Перикъл гледаше как Кимон застава отделно от тях, тъмен и съвсем неподвижен под светлината на звездите, макар че наметалото му леко потрепваше на вятъра. Самият Перикъл стоеше с Атик, който имаше поне два пъти повече лета от него и беше от неговата фила и дем в Атина. Атик трепереше на морския бриз и зъбите му тракаха, така че започна да си тананика, за да ги заглуши. Много по-дребен от Перикъл, той понякога приличаше повече на маймуна, отколкото на човек, и винаги дишаше през носа си. Никога нямаше да признае годините си, но си знаеше работата и почиташе бащата на Перикъл. Имаше моменти, когато Перикъл се чудеше дали Атик не е бил пратен от Ксантип, за да го пази.

– Губим си времето като стоим тук, топките ми замръзнаха – промърмори Атик. – Чуваш ли това? Тупването на топки на чакъла. Щях да ги потърся, ако не беше толкова тъмно. Ще се наложи да ги оставя за на връщане. Ако изобщо успея да ги намеря. А и гърбът ми е като прободен с нажежено желязо от скачането от кораба. Също като при Ейон. Това само ще става все по-зле...

Перикъл поклати глава. Атик мърмореше, когато е нервен. Ако му кажеше да млъкне, щеше да го направи за известно време, но после щеше да започне отново, без да се усеща, досущ като малко дете в съня си.

Самият Перикъл предпочиташе мълчанието. Знаеше, че е готов за това. Щеше да тръгне с останалите, когато Кимон даде заповедта. Усещаше тежестта на щита и копието си и тя му вдъхваше още увереност. Нямаше да обърне гръб на битката, мака че червата му се бяха свили на болезнена топка и мехурът му беше на път да се пръсне. Докато не дойдеше моментът да тръгнат, щеше да изтърпи гаденето и стягането в корема. Мърморенето на Атик за безбройните му болежки изобщо не му помагаше. Старецът се беше сражавал на Маратон и Платея и беше добавил няколко нови белега към колекцията от стари. И за един бронзов обол охотно ги показваше на всеки, който поискаше да ги види.

По тялото на Перикъл пробягаха тръпки, преминаха по голите му ръце и крака и накараха космите му да щръкнат като крилцата на насекоми. Каза си, че е просто от вятъра и влагата. Всъщност беше защото носеше доспехите на брат си. Беше видял как Арифрон умира с тях, недалеч от бряг като този, на същото море. Перикъл се беше опитал да запуши раната на брат си, но без резултат. Кръвта на брат му изтече заедно с живота му. Докато Атик продължаваше да мърмори, Перикъл стисна копието по-здраво. Пръстите му бяха влажни. Или от морските пръски, или от пот. Не можеше да са лепкави от кръвта на брат му, не. Въпреки това не вдигна ръце, за да ги погледне.

Напомни си, че са тренирали за това. Заповедта беше дошла от Събранието – да открият и унищожат всяка персийска крепост и гарнизон в Егейско море. Целият флот беше потеглил на групи по три до дузина кораба, преследваше врага, не му даваше покой нито за миг. Персия свършваше при морето. Персите вече нямаше да имат твърдини тук – нито по островите, нито дори по брега на Тракия.

Кимон беше събрал около шестстотин хоплити под своето име и като стратег – чин, който си беше спечелил при Саламин. Деветдесет от тях бяха опитни бойци, а останалите бяха много по-добре обучени от всеки гребец. Преди месец бяха слезли на участък на тракийския бряг, който персите държаха от цяло столетие. Кимон го беше избрал нарочно, тъй като беше твърдина и символ на влиянието им. Имаше крепостни стени и река, която минаваше наблизо. Перикъл си спомни как Кимон се взираше в далечината, преценявайки терена около града.

Разбира се, управителят беше отказал да се предаде. В отговор атиняните бяха убили пратениците му, след което бяха блокирали всички пътища около крепостта. Вечерта Кимон им беше казал плана си. Перикъл още усещаше тежкия му поглед, когато се спря върху него.

– Ахил е знаел, когато е застанал пред Троя – беше казал Кимон. – Човек трябва да тича към смъртта, а не просто да я приеме. Трябва да я намери, да изтръска кръвта от брадата си в лицето ѝ и да ѝ се изсмее! Само така може да спечели славата, която ни прави нещо повече от моряци, земеделци или грънчари. Само така можем да спечелим истинската слава клеос, при която се срещат богове и хора.

Перикъл преглътна. Искаше Кимон да знае, че е човек, на когото може да се довери. Беше на деветнайсет. Знаеше, че може да тича цял ден, а след това да пие, да се сражава или да люби цяла нощ. Усети се, че се е ухилил при последната мисъл. Не би пропуснал шанса, ако му се отвори. Цял месец дори не беше виждал жена. Но все пак беше силен и в отлична форма – и син на велик герой. Той беше атинянин. Беше създаден за това.

А ето че реалността заплашваше да го лиши от мъжество, подобно на някакъв ужасен сън, който беше толкова истински, че усещаше как чакълът хрущи под сандалите му. Не беше открил клеос при персийската крепост. Той и всички други бяха започнали продължителна обсада с надеждата, че гладът ще изсмуче силата на обсадените. Бяха минали седмици в досадна скука и упражнения с мечовете. Кимон беше разговарял с всички дърводелци и корабостроители, беше разузнал терена около крепостта. Задачата на войната се беше променила в нещо друго, когато всяка нощ се промъкваха напред, за да огледат стените. Перикъл потръпна, като си спомни ужаса при мисълта, че могат да бъдат забелязани.

Персите бяха използвали лош хоросан, за да издигнат стените си. За три денонощия хората на Кимон успяха да отбият реката и да я насочат в друга посока, право към основите на крепостта. Само за няколко часа цял участък от стената се беше срутил, сякаш беше от пясък.

Перикъл беше крещял ликуващо с останалите и се беше втурнал напред към врага. Онова, на което се натъкнаха, секна ликуването им. Зад стените на Ейон персите бяха предпочели да умрат, вместо да бъдат пленени. Командирът им беше убил семейството си в последните мигове, след което заби ножа в собственото си гърло пред очите им. Перикъл преглътна при спомена как кръвта плисна по мрамора, по-ярка във въображението му, отколкото би могла да бъде в действителност. Оттогава не беше посягал към меча си в пристъп на гняв.

Бяха открили богатства в Ейон – и това също беше победа, като да отскубнеш скъпоценен камък от канията на нож. По-важното беше, че Персия вече нямаше да има твърдина там и нямаше да може да контролира земите наоколо. Перикъл обаче нямаше чувството, че се е доказал. Още се боеше, че някъде в него се таи слабост, подобно на пукнатина в щита.

Нито Кимон, нито Атик изглеждаха нервни по начина, по който се чувстваше той. Перикъл стисна юмруци и си припомни избора, който беше направил. Чакълът се раздвижи под сандалите му, когато пристъпи, за да смени позата си. Щеше да тръгне с другите и ако се наложеше, щеше да умре. Беше съвсем просто. Щеше да жертва живота си за клеос и в името на баща си. Никой син на Ксантип не можеше да се прибере у дома посрамен.

Заля го облекчение. Можеше и да умре, но какво всъщност беше смъртта? Абсолютно нищо. Беше намерил трупа на кучето на баща си на брега на Саламин. Помнеше, че очите му бяха побелели, от луната или от морската сол. Същото беше и с хората. Когато боговете вземеха своята част, оставаше единствено плът и нищо друго.

2.

Перикъл преодоляваше с големи крачки дюните в мрака, заобиколен единствено от тежкото дишане и дрънченето на метал на хората около него. Отначало маршът беше лесен, по чакъла и рехавата трева. Някои от мъжете се препъваха, докато вървяха през корени и бодливи храсти към хълмовете. В сравнение с тях Перикъл докосваше земята съвсем леко – някакви си корени не можеха да го задържат. Беше твърдо решен да не разочарова никого. Баща му беше стоял на Маратон и беше спечелил. Репутацията си оставаше с човека като белег. Перикъл беше решен да предпочете смъртта пред презрението или присмеха. Съвсем твърдо. Майка му може и да го беше нарекла „Славен“ но имаше различни видове слава. Нямаше да живее в срам. Напомни си за това, докато вървеше с останалите по земята, която едвам виждаха.

Внезапно вървящият зад него Атик изруга, въпреки че Кимон беше дал заповед да пазят тишина. Никой не знаеше наистина какво да очакват на Скирос. С времето островът беше станал известен като опасно, дори прокълнато място. Рибарски лодки никога не хвърляха мрежите си тук, макар че водите около него гъмжаха от цаца и сепии. Носеха се слухове за самотни мъже, зървани от минаващи кораби – пастири или може би дезертьори. Търговци разказваха истории за изгорени кораби по бреговете. За разбойници, за изпепелени крайбрежни села и отвлечени жени. Славата пазеше острова. Повечето предпочитаха да го заобиколят отдалеч, вместо да рискуват да бъдат нападнати и подпалени от малки лодки.

Крадци, пирати и убийци бяха превърнали Скирос в свое убежище. Но Кимон не беше довел екипажите си заради тях. Не че би отказал да ги изкорени, ако му се удадеше такава възможност. Перикъл бе виждал пламъка в него, желанието да използва силата, която му е дадена. Кимон никога нямаше да се задоволи с тих и спокоен живот. Той искаше слава, на всяка цена. Перикъл чувстваше почти като болка честта, че е един от избраниците му. Нямаше да го разочарова. Кимон щеше да разбере, че може да разчита на него, както може да се разчита на добро оръжие.

Трите редици хоплити изкачиха първия хълм, спуснаха се от другата му страна и блещукането на звездите в морето постепенно угасна зад тях. Двеста гребци ги следваха – другите бяха оставени да пазят скъпоценните кораби. Триремите горяха като подпалки, но Кимон не беше оставил нищо на случайността. Подобно на Перикъл, той се отнасяше сериозно към отговорностите си.

Скирос беше целият в хълмове, с много малко прясна вода и множество зайци, които се разбягваха във всички посоки. Никой не би избрал да живее на такова безплодно място, помисли си Перикъл, освен ако останалият свят е недостъпен за него. Или може би защото на Скирос можеше да се живее без закони. Баща му казваше, че някои хора са твърде слаби, за да живеят с ограничения. Перикъл поклати глава. Когато беше по-млад, си мислеше, че Ксантип знае всичко, което може да се знае. А сега се оказваше, че е грешал.

Проточи врат и се огледа в мрака. Никъде нямаше и следа от къщи или хора. Докато нагласяваше копието по-удобно в ръката си, Атик го блъсна отзад и му изръмжа да внимава как размахва проклетата пръчка, понеже щял да му я завре на едно още по-тъмно място. Перикъл стисна зъби и запази мълчание, както им беше наредено. Стотиците мъже вдигаха шум, докато се движеха – беше неизбежно. Нямаше причина да влошават положението с празни приказки.

Вече беше станало късно, лунният сърп се спускаше към хоризонта и до изгрева оставаха само няколко часа. Морските грабители все трябваше да спят някъде на острова. Пеша и в мрака Скирос изглеждаше много по-голям, отколкото през деня. Ако на Кимон му се наложеше да търси още, слънцето щеше да изгрее и щяха да изгубят елемента на изненада.

Двама младежи бяха излезли напред без доспехи и оръжия, които да ги забавят. Подобно на дългокраки зайци, те бяха изчезнали в храсталаците, като се придвижваха напълно беззвучно през тях. Перикъл се оглеждаше да ги зърне, докато катереше поредния хълм. Започваше да се поти въпреки нощния студ.

Стори му се, че някъде в далечината чува нещо като цвилене или предупредителен вик. Да не би на острова да имаше коне? Възможно беше разбойниците и диваците да ценяха тези животни също като всички останали хора. Трудно беше да построиш каквото и да било без коне или магарета. Атина все още разполагаше със съвсем малко от тях – гладните персийски войници ги бяха изяли. Ако на Скирос имаше прилично хергеле... Остави тази мисъл за по-късно.

В дълбоките сенки почти не можеше да вижда лицата на хората. Атик се беше изравнил с него и известно време се катереха мълчаливо, стъпваха бавно по все по-стръмния склон. И двамата бяха вдигнали шлемовете си и ги бяха подпрели на вързаните си на кок коси. Атик държеше щита си в лявата ръка и се подпираше на ръба му като на патерица, докато се катереше. Перикъл беше метнал своя щит на гърба си. Така се чувстваше едва ли не неуязвим.

Двамата се наведоха напред, когато склонът стана още по-стръмен и под краката им се затъркаляха камъчета. Ако беше светло, щяха да изберат най-добрия път, но през нощта можеха само да се опитват да останат заедно, независимо колко труден ставаше теренът.

Най-сетне стигнаха до широкото равно било. Перикъл с раздразнение забеляза, че Атик почти не е задъхан. Старецът като че ли можеше да върви и да се катери, без да спира. Или може би беше също толкова изтощен, но не го показваше. Така или иначе, Перикъл се мъчеше да не изостава от него, макар че потта му вече капеше на тежки капки.

Още нямаше чукари, само хълмове и гущери и гнездящи птици се разбягваха пред хоплитите. Цялата предна редица спря, когато някаква сянка изведнъж се раздвижи стреснато. Неколцина дори свалиха копията си напред, когато чуха характерния тропот на копита. Някакъв спящ кон се беше събудил и бе побягнал надолу по склона, като цвилеше възмутено. Звукът се разнасяше надалеч и Перикъл можеше само да поклати глава. Подобно на разлаяло се куче, конят със сигурност щеше да предупреди всички за появата на непознати на острова.

По средата на склона от другата страна Перикъл внезапно разчете сенките и разбра онова, което едва успяваше да различи. Отпусна се на коляно до Атик. Останалите хоплити на Кимон направиха същото, а гребците спряха зад тях. Гледаха надолу към много по-широка равнина от предишната. Нямаше светлини, но на Перикъл му се стори, че различава очертанията на къщи и дори по-светлата ивица на нещо като път, отразяващ лунната светлина. Приличаше повече на градче, отколкото на лагер на убийци и изгнаници.

Бойците замърмориха въпроси. Слава на боговете, не беше сгрешил. Спирането заради фалшива тревога щеше да е унизително. Перикъл осъзна, че чува ромона на вода някъде в далечината долу. Поток, или може би река. Трябваше да има причина жителите на Скирос да са избрали точно това място. Завъртя бавно глава и огледа хълмовете около тях. Може би димът от огньовете им оставаше невидим за минаващите кораби. Или може би изобщо не палеха огньове, кой знае.

Отдясно Кимон тръгна пред войската – вървеше покрай три редици от по трийсет хоплити. Бяха останали разделени като екипажи на кораби, въпреки че всичките бяха негови войници. Кимон нямаше предпочитания към един или друг кораб, тъй като знаеше колко ревниви могат да станат екипажите им. Можеше да бъде открит да спи на палубата на всеки от тях. Перикъл изпитваше страхопочитание към него – и към нещата, които Кимон беше видял. Докато Перикъл беше принуден да седи със семейството си на Саламин, Кимон беше командвал корабите, беше опожарявал и потопявал врага. И това го имаше в очите му, в гласа му. Тогава той определено беше познал клеос. В присъствието му Перикъл си напомни, че и той трябва да спечели своята слава.

Кимон спря при него. Носеше шлем, наколенници и нагръдник върху дебела ленена туника, която оставяше краката му голи. Държеше щита си с лекота, сякаш беше перце. Гребенът на шлема му беше на черни и бели ивици, но иначе изглеждаше като всеки друг хоплит. Перикъл обаче го познаваше.

– Какво видя? – тихо попита Кимон, като се взираше в нощта.

Перикъл примигна, когато осъзна, че зрението му е по-добро от това на мъжа, когото почиташе толкова.

– Долу има къщи. Може би стотина, или малко повече. Освен това кръстопът и някаква течаща вода.

– Чувам я – отвърна Кимон.

Поклати глава, сякаш е раздразнен. Перикъл си спомни, че през деня стратегът нямаше никакви проблеми със зрението. Някои хора просто виждаха по-добре в тъмното от други. Тази мисъл го накара да се почувства полезен и го изпълни с гордост.

– Значи ги намерихме – промърмори Кимон.

Перикъл кимна и каза тихо:

– Не виждам никакво движение.

Видя как Кимон потърка четината си с опакото на дланта си. Това беше моментът, който щеше да реши съдбата на много хора – на неговите хоплити и на мършоядите от Скирос.

– Не можем да ги оставим на мира – каза Кимон. – Те познават този остров по-добре от нас. Не искам утре да се въоръжат и да ни нападнат, докато търсим гробницата.

Перикъл беше доволен, че говори с Кимон. Не беше сигурен дали той ще послуша съвета му, но възможността беше налице.

– Имаме дълг към градовете и островите, които стават техни жертви – каза той. – Не можем да ги оставим живи.

Шлемът се обърна към него, за да го изгледа мълчаливо, след което Кимон го тупна по рамото.

– Прав си. Тръгваме напред. Внимателно. Дори плъховете хапят, когато са хванати натясно. Перикле, ще поемеш командването на лявото крило. Вземи три редици по петнайсет и... половината гребци. Не позволявай на хората ти да правят щуротии. Каквото и да заварим долу, ако се разминем без нито една рана, ще съм доволен. Отнасяй се към врага с предпазливост, като на бойно поле. Дръжте щитовете вдигнати – и напредвайте в плътна редица. Използвайте копията, ако можете. Удряйте с щитовете, докато вадите мечове, за да ги отблъснете назад.

Това бяха най-основни инструкции, които всеки стратег би дал на новобранците си. Перикъл обаче беше благодарен. Бавно се изправи под звездите и изведнъж му призля. Разбираше, че му предстои да се бие с хора – до тяхната смърт или неговата. Изглеждаше му добре да повтаря най-простите неща, без никаква мисъл. Именно затова тренираха толкова усилено, докато потта не започваше да се лее от тях. Защото убиването беше труден и брутален занаят. Само малцина го понасяха добре – и или се превръщаха в герои, или биваха преследвани като лъвове по време на лов.

– Няма да те разочаровам – каза той на Кимон.

– Нито аз, стратег – промърмори Атик до него.

Раздразнението жегна гордостта на Перикъл, когато Атик се намеси точно когато той показваше на Кимон, че е достоен. Завъртя очи, но Кимон вече се беше обърнал и почти потдичваше обратно към позицията си.

– Предайте натам, но тихо – каза Перикъл на хората зад себе си. – Тръгваме като ляво крило, бързо и безшумно.

Прочисти гърлото си и си спомни как баща му се обръщаше към мъже, които бяха по-стари и по-опитни от него. Строгостта беше ключът. Надяваше се, че няма да чуят трепета в гласа му, но не можеше да се отърве от него.

– Ще нашаря гърба на всеки, който нададе боен вик – каза Перикъл. Един-двама се ухилиха. Перикъл се надяваше, че го правят от нервност, а не защото им е смешно, че един младок им казва как да си вършат работата.

– Слушайте внимателно, плъхове лайняни – ясно каза Атик. – Или после аз ще си приказвам с вас.

Перикъл затвори очи. Атик беше подронил авторитета му в най-важния момент. Това не можеше да остане без отговор. Усети как бузите му пламнаха, но Кимон вече се беше отдалечил и бяха останали сами.

– Благодаря, Атик – рязко каза той, за да го укори.

– Няьма за какво, кюрие2 – отвърна Атик. – Не се безпокой, ще те прекарам жив и здрав през това.

3.

Излая куче – поредица дълбоки звуци, които преминаха в бесен вой. Когато Перикъл стигна долината, между постройките изскочи размазано петно, цялото сенки и лапи. Един хоплит изруга, когато нещото му се нахвърли, по-уплашен от зъбите му, отколкото от всеки мъж, срещу когото би се изправил. Воят се задави, когато някой мушна нещото с копието си. Яростното ръмжене премина в пронизително квичене и Перикъл се намръщи. Нямаше съмнение, че целият остров го е чул.

– Поддържай реда – изръмжа той. – Равно темпо.

Всички знаеха отлично работата си, но поне не им беше дал причина да се съмняват в него. Чу стърженето на щитове, когато те се припокриха като люспи, докато хоплитите напредваха в бойна редица. Това щеше да продължи, докато стигнеха колибите на крадците и пиратите, но пък дотогава нямаше да ги изненадат с внезапна засада. Сражаването и без това си е опасна работа, както често казваше баща му. Няма смисъл да го правиш още по-опасна с невниманието си.

Други кучета подеха лая и воя на първото. Още едно се хвърли срещу тях и беше съсечено, докато си чупеше зъбите в ръба на един щит. И въпреки това нямаше и следа от защитници. Перикъл се взираше и присвиваше очи напред в опит да различи нещо. Всички къщи тънеха в мрак. Да не би селището да беше напуснато? Кучетата можеше да са от някаква подивяла глутница. Щеше да е наистина нелепо, ако се окажеше, че селото е изоставено след цялата предпазливост, с която го бяха приближили.

Даде заповед да спрат. Кимон не се виждаше, но все пак той имаше доверие, разчиташе на него. Нямаше да допусне грешки, не и докато командва. Перикъл не можеше да контролира по-голямата част от собствения си живот, но за една нощ, за това настъпление и тези хора – е, те бяха негови и той нямаше да ги разочарова.

– По трима – рязко заповяда той. – Оставете копията от дясната си страна, безполезни са вътре. Копията долу, казах. Вадете мечовете. Бързо! По мой сигнал, бързо напред. Претърсете всяка стая и се оглеждайте за засада. Има нещо нередно тук. Те...

Млъкна насред изречението и рязко се обърна. Някаква жена беше извикала, или може би дете. Викът се извиси над шума на войниците и той зачака. Оттам идеше, беше почти сигурен. Посочи една постройка, после най-близките до него хоплити.

– Вие двамата. Вървете с Атик. Открийте кой извика и ми го доведете. Останалите, какво чакате? По трима. Напред.

Дори да беше казал по четирима или по шестима, хоплитите щяха да се пренаредят със същата бързина. Всички знаеха групите си и можеха да се строят по десетина различни начина дори в разгара на битка. Това означаваше, че лохазите3 или стратегът можеха да построят атакуващите редици така, както решат, и да избират къде да съсредоточат най-много сила. Единствено фалангата действаше като една-единствена формация, когато настъпваше напред срещу противника.

Докато първите врати се отваряха с трясък под ритниците на хоплитите, Перикъл се усети, че се е ухилил – колкото от нерви, толкова и от вълнение. Във въображението му сцената беше великолепна. В малка къща един атински хоплит с шлем и доспехи беше като прероден Ахил – неуязвим, бърз и смъртоносен. Ако в тези колиби имаше криещи се разбойници, със сигурност щяха да бъдат изклани. Но в същото време нещо го гризеше и караше сърцето му да тупти бясно. Противниците им познаваха това място. То беше техен дом и Перикъл се запита дали не е пропуснал нещо.

Отдясно прозвуча писък. Перикъл завъртя глава и се заслуша в опит да разбере какво става. Гребците продължаваха да стоят зад него. Изобщо не бързаха да се включат, усещаше го. Повечето биха предпочели да стоят, когато не им се дава заповед да тръгнат напред, поне когато алтернативата е да влезеш в потънала в мрак колиба, без да знаеш какво те очаква вътре. Перикъл не можеше да ги прати след хоплитите, преди да е разбрал по-добре какво ги очаква – или докато не попаднат в засада. Само четирийсет и пет хоплити бяха тръгнали по улицата с бараките. По-нататък чуваше викове и трясък на метал върху дърво – Кимон приближаваше с другото крило. Който и да попаднеше по средата, щеше да е безпомощен, но въпреки това Перикъл продължаваше да го гризе чувството, че нещо не е наред. Трябваше да вижда, но ако запалеше фенер, това щеше да привлече враговете като мухи. Ако бяха тук, разбира се.

Чу връщащия се Атик преди да го види.

– Ухапи ме отново и ще ти дам да разбереш – изръмжа Атик.

Той и един от хората му държаха някаква гърчеща се фигура. Жена. Тя явно не обърна внимание на заканата, защото Атик изсъска от болка и вдигна ръка да я удари, но Перикъл го сграбчи за китката и го спря.

– Трябва да я разпитаме.

Атик издърпа ръката си и промърмори нещо, при което жената се опита да го изрита, така че му се наложи да отскочи, като ругаеше и се смееше.

Другият хоплит продължаваше да държи здраво жената за дългата ѝ коса. Перикъл му махна и той я пусна много внимателно и се дръпна, преди да е успяла да му издере очите. Перикъл изпита възхищение към непокорната ѝ ярост, макар че жената беше безпомощна като котка и в голяма опасност. Можеха да ѝ прережат гърлото на мига, трябваше само да заповяда. Атик като едното нищо щеше да го направи, ако се съдеше по начина, по който си смучеше пръстите, и по кръвнишкия му поглед.

– Колко мъже живеят тук? – попита Перикъл.

Жената не обърна внимание на въпроса му и се огледа, явно преценяваше дали може да се измъкне. Трима мъже препречваха пътя ѝ и тя накрая се предаде.

– Знаеш ли гръцки? – остро попита Перикъл. – Не си ми от полза, ако не знаеш.

– Аз съм от Тива – отвърна тя. – А ти? По говора ти ми се струва, че си атинянин.

– Добре – с облекчение отвърна той. – Ако си пленница, можеш ли да ми кажеш колко мъже живеят тук? Ако ни помогнеш, можем да те вземем с нас до Атина.

– Защо да помагам на теб? – сопна се тя. И най-неочаквано си пое дъх и се развика силно в мрака. – Ако мъжът ми има малко ум в главата, ще остане...

Атик пристъпи и я фрасна през лицето с такава сила, че я просна на земята.

– Не сме ти казвали да крещиш, нали, скъпа?

Перикъл се вбеси. Не беше забранил на Атик да я докосва, но си беше мислил, че старецът е разбрал неизречената заповед. Постъпката му си беше чисто неподчинение.

Чу, че другите групи се връщат. Бяха подкарали пред себе си жени и деца, някои от тях плачеха. Перикъл поклати глава, изнервен от странността на положението. Едва различаваше пленницата в мрака. При падането косата ѝ се беше разпиляла и покриваше лицето ѝ като завеса. Перикъл видя нещо бледо да помръдва под косата – ръката ѝ помръдна към колана. После жената скочи, хвърли се към Атик и той изрева от болка. Отвърна слепешком на удара и я улучи отстрани по главата, при което тя падна замаяна, като изпусна забития в бедрото му нож.

– Кучка! – извика Атик и посегна да я удари с ножа.

Перикъл пристъпи към него.

– Кучката е моя и ще я разпитам. Назад, Атик. И прибери ножа.

Атик се беше задъхал – повече от гняв, отколкото от болка. Перикъл виждаше, че е готов да му се противопостави. С пълна самоувереност младежът отвърна на погледа му. Знаеше, че ще го убие, ако не се подчини. Беше на деветнайсет, трениран и бърз. Не се съмняваше в себе си. Част от тази увереност най-сетне достигна до мъжа срещу него. Атик сведе глава и се отказа. Въпреки това Перикъл продължи да го гледа в случай, че размисли. Беше се бил с брат си достатъчно много пъти, за да бъде подлъган от някакъв номер или престорено предаване. Отново изпита болка от загубата на Арифрон. Той все още го учеше, макар да лежеше студен в гроба.

– Всъщност, Атик, върви и ми намери още някой пленник.

Атик се завъртя кръгом и изчезна преди Перикъл да е завършил.

Стотината гребци стояха зад него и очакваха заповеди, изпадналата в несвяст пленница лежеше в краката му. На пътя около тях се беше събрала тълпа от жени и деца, заобиколена от хоплити.

– Вържи ѝ ръцете – нареди Перикъл на един от гребците. – Тя е гъркиня, макар и от Тива. Бъдете добри с нея. Тя е от нашите и може би са се отнасяли жестоко с нея.

Това беше благороден жест и той се гордееше с начина, по който го направи. Наложи му се да не обърне внимание на грубия коментар на един гребец. Ако реагираше на всеки, нямаше да успее да направи нищо.

Вдигна глава и се обърна към тълпата пленници.

– Къде са мъжете ви?

Някои от тях започнаха да плачат и гребецът зад него промърмори още нещо, което го накара да се изчерви. Перикъл потисна раздразнението си. Гледаше на хоплитите като на достойни мъже, които можеха да се сражават за града, а после да заседават като съдии. Честни, дори благородни, те бяха част от мечтата за Атина. Гребците не изглеждаха от същия тип. Перикъл стисна юмруци. Щеше да вдъхнови тия кучи синове или да опре нож в гърлото на всеки от тях. Никой нямаше да тормози тези жени, не и докато той им беше командир.

– Жени! Не сте сами тук! – отново извика той. – Къде са мъжете ви?

Осъзна, че ги надушва – миризма на билки и немита плът. До зазоряване оставаше още малко. Помисли си, че ако имаше повече светлина, щеше да види по-ясно бедността и мръсотията им. Още докато ги гледаше, долови първата сивота в мрака. Бяха някъде около осемдесет. Вероятно всяка беше отвлечена от някъде другаде. Винаги имаше мъже, прогонени от града си заради някакво престъпление, изпъдени като кучета в изгнание. Те несъмнено биха могли да стигнат до Скирос, но не и жените. Жените или бяха отвлечени, или бяха родени тук.

Някои от тях водеха или носеха на ръце малки деца, които подсмърчаха и гледаха с ококорени очи. Те не представляваха заплаха, но загадката къде са мъжете оставаше.

– Оставете ни на мира! – извика една от жените. Глас на старица.

Перикъл се поколеба. Внезапно изпита страх, че сред тълпата е самата Атина. Беше опасно да се занимаваш с жени, ако сред тях може да има богиня. Той преглътна. Гласът му прозвуча слабо, но въпреки това той повтори:

– Няма да ви питам отново. Къде са мъжете ви?

– Излязоха на лов, но ще се върнат – извика друга от жените. – Ще ви избият всичките, ако докоснете и една от нас!

Той чу страха в гласа ѝ. Атик се беше върнал и бе застанал до него. Куцаше лошо. Перикъл осъзна, че вече може да го вижда. Зазоряването най-сетне беше настъпило, с цялото си сиво великолепие.

– На лов в тъмното ли? – промърмори Атик. – Не ми се вярва. А и на това място няма какво да се ловува. Освен ако няма предвид онези кончета...

Гласът му замря и очите на Перикъл се разшириха. Мъжете не ловуваха на суша. Бяха излезли в морето – или за риба, или за друг вид дивеч.

Перикъл се обърна към приближаващия Кимон. Поизправи се и видя, че Атик прави същото.

– Не намерих никой освен жени и деца. А ти?

Перикъл поклати глава.

– Същото е и тук. Мисля, че мъжете са в морето и дебнат да нападнат кораби.

Кимон кимна.

– В такъв случай може да не се приберат с дни. Няма значение. Остави няколко души да пазят тези тук... Хора, на които имаш доверие.

Наблегна на последните думи по начин, който накара Перикъл да се изчерви.

– Аз мога да остана, кюрие – каза Атик. Обръщаше се към Кимон, но вместо него отговори Перикъл.

– Не, Атик, искам те с мен. Аз ще избера кого да оставя.

По-скоро усети, отколкото видя потиснатия му яд, докато се обръщаше отново към Кимон.

– Отиваш да търсиш гробницата ли?

Кимон не беше пропуснал странното напрежение между двамата. Всъщност не пропускаше почти нищо, но не видя някаква слабост в Перикъл, затова реши, че той ще може сам да си реши проблема, и кимна.

– Затова сме дошли. Не заради някакви парцаливи пирати и жените им. Тезей е умрял на Скирос. Ако тук наистина има гробница, може да е неговата. А ако е неговата, искам да върнем костите му в Атина, където да бъдат погребани подобаващо. Той е бил цар на града. Егейско море е кръстено на баща му!

Жената в краката им се размърда отново и се помъчи да се освободи, но вече беше здраво вързана. На слабата светлина Перикъл видя, че е малко по-голяма от него. Сплъстената ѝ коса явно никога не бе подстригвана и стигаше до кръста ѝ. Беше мръсна, но Перикъл изпита странно усещане, когато погледът ѝ срещна неговия. Лицето ѝ вече се подуваше и имаше голяма синина от едната страна, която стигаше до окото ѝ.

– Момчетата ще ви избият, когато се приберат – каза тя.

Кимон се засмя.

– Значи си гъркиня. Ами огледай се тогава. Давай, вече не се виждат само сенки. Виждаш ли хоплитите и гребците? Мислиш ли, че мъжете ви могат да ни победят? Не ми се вярва. Ако имат капка здрав разум, ще се спотайват, докато не си тръгнем. А и без това изобщо не се интересуваме от вас.

– Ще ви избият – повтори жената и се изплю в краката му. Перикъл забеляза, че дори в гнева си тя се постара плюнката ѝ да не докосне сандала му.

Вбесен от наглостта ѝ, Атик пристъпи напред и вдигна ръка.

– Назад, Атик! – изръмжа Перикъл. – Кълна се, удариш ли пак тази жена, ще те вържа за цяла седмица за носа на кораба.

– Кюрие, тя...

– Млък! – озъби му се Перикъл.

После се обърна към жената, сякаш въпросът е решен и вече няма какво да се дискутира. Ъгълчетата на устата ѝ леко трепнаха, когато Атик отстъпи, макар че тя се опита да потули усмивката си зад завесата от коса.

– Тогава какво искаш? – обърна се тя към Кимон, неспособна да скрие любопитството си.

– Първо ми кажи как се казваш.

– Тетида – отвърна тя и сви рамене.

– Като майката на Ахил ли? – Жената кимна и Кимон се усмихна. – Старо име. Силно име. Е, Тетида, търсим гроб... или може би храм. Стар, изгубен и може би обрасъл с храсталаци. Някъде на острова. Баща ми каза, че е чувал за гробница тук.

Изчака, докато жената обмисляше думите му. Очите ѝ се стрелнаха, докато слушаше описанието, и Кимон видя, че е затаила дъх, и вълнение стегна гърлото му.

– Виждала ли си нещо такова? – попита той.

Тя сви рамене.

– Може би. На север има един стар гроб, високо в хълмовете. Децата си играят там.

– Можеш ли да ми кажеш как да стигнем дотам? – попита Кимон. – Затова сме дошли. Нищо друго не ме интересува.

Гласът му изведнъж беше станал по-мек, сякаш се опитваше да успокои диво животно. Тя не извърна поглед и за своя изненада Перикъл изпита завист. Той беше онзи, който я беше спасил от Атик! Той беше необвързан, докато Кимон имаше млада жена в Атина, вече е бременна с първото му дете. И въпреки това тъмните очи на жената се бяха задържали върху Кимон.

– Мога да ви го покажа – каза Тетида.

4.

Когато младата жена поведе гърците нагоре по склона от другата страна на долината, слънцето вече изгряваше. Кимон беше наредил на все още куцащия Атик да я държи и той стискаше жестоко ръката ѝ, за да си отмъсти. Перикъл виждаше това, но не каза нищо – не и докато имаше вероятност Тетида да побегне. Раната в крака явно мъчеше Атик, въпреки че я беше превързал, и той мърмореше заплахи, докато вървяха, което караше Тетида да се дърпа от него.

Преходът беше труден, склонът беше обрасъл с храсталаци и маслинени дървета, които сигурно бяха стари колкото острова. На два пъти видяха жилави дребни кончета, които препускаха стреснато при вида на въоръжени хора. Щеше да е едва ли не приятно, ако целта им не беше толкова сериозна. Бързаха напред, като следяха издигането на слънцето.

Кимон се беше възползвал от възможността да види гробницата пръв и беше зарязал основната част от силите си. При тази мисъл Перикъл прехапа устна. Кимон беше с поне десет години по-голям от него, но грешката му беше младежка. Бяха взели със себе си само шестима хоплити. Останалите чакаха в долината или се бяха върнали да пазят корабите.

Тетида стигна до билото по една козя пътека, която едва си личеше. Не се спря нито за миг, а продължи надолу, като протегна свободната си ръка, за да запази равновесие по стръмния склон. Раненият крак на Атик се подгъна и той рязко я дръпна, от което тя извика от болка. Перикъл загледа намусено как тя посяга да го зашлеви. Атик отново вдигна юмрук.

– Атик! – изрева му Перикъл.

Използва гласа си като оръжие, забравил, че се намират на враждебно място. Викът му отекна и двама от хоплитите се обърнаха. Останалите замръзнаха за момент като статуи, после се ухилиха. Перикъл открай време имаше добър глас за бойно поле.

Атик изруга слисано и Перикъл се намръщи: поредната младежка грешка. Раздразнението му се засили още повече, когато усети как се изчервява. Атик го беше принудил да извика, с което бе посрамил и двамата пред Кимон.

Перикъл пристъпи мълчаливо напред, усещаше погледите на всички върху себе си. Махна на Атик да се разкара и хвана ръката на Тетида. Тя го изгледа изпод сплъстената си коса и като че ли се усмихна. Перикъл се запита кога ли се е къпала за последно.

– Няма да ти причини още болка, имаш думата ми – каза ѝ той.

Не обърна внимание на Атик, който стоеше само на две крачки от тях. В отговор на бързия ѝ нервен поглед Атик изсумтя, но прояви достатъчно съобразителност да отстъпи назад и да остави Перикъл с нея.

– Нали няма да ме убиете, когато стигнем до гроба? – попита тя.

Перикъл я погледна с изненада.

– Не. Имам сестра и майка, които никога не биха ми простили подобно нещо. Няма да ти се случи нищо лошо.

– Приятелят ти ми каза, че ще ме... като съпруг и съпруга... – рече тя.

Дори зад плътната защита на косата ѝ Перикъл я видя как се изчервява. И си помисли, че това е отражение на собственото му изчервило се лице.

– Той не ми е приятел, така че... Няма значение. Хайде, натам ли?

Тя ги поведе надолу по склона и хоплитите ги последваха. Перикъл я видя как се поколеба на едно място, където от земята стърчаха скали. Трябваха ѝ двете ръце, за да слезе, и той я пусна, готов да се хвърли отгоре ѝ, ако побегне. Тя поклати глава, сякаш прочела мислите му, когато той забърза след нея.

– Ще ви покажа гроба – каза Тетида. – И после ще си вървите. Той нали обеща.

– Ще искаме да видим кой е погребан там, ако е гроб – отвърна Перикъл. – Но да, после това място няма да ни интересува. Преди много време тук е умрял велик мъж. Затова Скирос е толкова важен за нас.

Тя ги поведе по обраслия с папрат склон. Наоколо летяха странни черни мухи и търсеха оголена плът. Перикъл разчеса кърваво петно по ръката си, където една муха го беше ухапала.

– На острова ли ще останеш, когато си тръгнем? – попита той.

Атик се беше приближил и сега беше само на няколко крачки зад тях и говореше с един от хоплитите. Кимон вървеше последен, така че не чу как Атик подхвърли, че „младият кюрие“ се е „хванал на прелестите ѝ като на рибарски кукички“. Чу се съвсем ясно и в същото време толкова тихо, колкото можеше да го каже някой. Перикъл усети как юмрукът му се свива и заповяда на пръстите си да се отпуснат. Трябваше да не обръща внимание на подобни обиди, защото единствената им цел беше да го уязвят. Остави ги настрана за по-късно, сякаш бяха сол. Ако баща му беше казал на Атик да му пази гърба, може би беше време да се отърве от тази защита и да се грижи сам за себе си. Цената да го държи до себе си беше прекалено висока. Перикъл погледна над щита на гърба си и видя, че Атик го гледа с крива усмивка.

– Добре ли сте там? – попита Перикъл.

– Да, кюрие. Всички са добре и нащрек – с перфектна безочливост отвърна Атик. Ясно беше, че още е ядосан на Перикъл, че му беше изревал пред всички.

Перикъл му се усмихна с цялата непринуденост, на която беше способен. Не можеше да изтрие грешката си. Може би дължеше извинение на Атик – преди да го просне на земята. Запита се дали би могъл да го победи в честен двубой. Атик показваше безразличие към болката, което го правеше труден противник. Перикъл си представи как го налага и как гадният старец само му се хили в отговор.

Слънцето се надигна над хълмовете, утрото преваляше. Не бяха изминали голямо разстояние и така и не бяха намерили добра пътека. Перикъл нагази в тресавище от черна тиня, която едва не отмъкна единия му сандал и вонеше на ударен кремък или сяра. Прескачаха паднали дървета, промушваха се под счупени клони и си пробиваха път през трънливи храсти, които бяха плътни като стена и трябваше да ги секат. На моменти Перикъл се питаше дали Тетида нарочно не ги води през най-лошите възможни места.

Излизането на голите скали, над които кръжаха чайки, беше истинско облекчение. След толкова дълго време в зелените сенки Перикъл се почувства като пътешественик, виждащ морето за първи път. Гледката приповдигна духа му за момент, докато не видя осем дълги лодки, пълни с хора, които гребяха бързо покрай острова. Той погледна Тетида и тя му се ухили и каза:

– Е, момчетата се върнаха. А вие сте тук. Няма да стигнете до тях, преди да са избили всичките ви хора.

– Замислила ли го беше? – невярващо попита Перикъл.

Виждаше на лицето ѝ само ликуване, сякаш ѝ се искаше да затанцува от радост. Ясно беше, че тя очаква да я убият. Като че ли не ѝ пукаше. Тя беше намерила своя клеос, докато му се присмиваше.

Кимон си проби път през другите, като отблъсна Атик, който отстъпи достатъчно почтително.

– Защо спряхме...

Гласът му замря, когато видя лодките долу. Бяха достатъчно близко, за да се види, че в тях има много хора, но в същото време самите те се намираха в безопасност заради трудния терен. Кимон потърка четината си, когато разбра безумието в очите на Тетида. Перикъл видя, че тя трепери в очакване на смъртта.

– Хитро момиче – каза Кимон. – Има ли изобщо гробница?

Очите ѝ се стрелнаха встрани за момент, след което тя сви рамене и поклати глава. Перикъл стисна отново ръката ѝ, което я накара да се намръщи от болка. Кимон също беше забелязал издайническия поглед. И посочи.

– Там ли? Или пак ни мамиш?

– Те ще нападнат – каза Перикъл. – Няма да успеем да се върнем навреме дори ако тръгнем веднага.

Кимон го погледна и кимна. Перикъл с изненада забеляза, че стратегът е съвсем спокоен.

– В такъв случай можем да поогледаме – рече Кимон. – Ако водачката ни наистина е видяла гробница, разбира се.

Малката група се пръсна да търси. Кимон погледна държаната от Перикъл жена. Ръката му потупа дръжката на меча и тя рязко си пое дъх в очакване на решението му.

– Аз ще се погрижа за нея, кюрие – предложи Атик, който беше останал с тях. – В края на краищата тя ме наръга с нож. Нямам нищо против да ѝ отделя малко време в замяна.

– Само го направи бързо – рязко каза Кимон. Той също беше ядосан на жената, която ги беше отделила от хората му и може би ги беше обрекла на смърт.

На мига, без изобщо да размисля, Перикъл пусна ръката ѝ. Тетида го погледна объркано за момент – и побягна като кошута по голите скали.

Атик изруга и се втурна след нея. При други обстоятелства щеше да е достатъчно бърз, помисли си Перикъл – старецът беше като хрътка, тръгнала подир дивеч. Сега обаче раната в крака му ѝ даваше шанс – само толкова, колкото заслужаваше. Двамата изчезнаха от поглед зад една скала. Съдбата ѝ вече беше в ръцете на боговете.

В обратната посока един от хоплитите внезапно извика и вдигна ръка. Останалите се стекоха към него като златни искри през зеленината. Кимон, забравил за коментара или упрека, който се канеше да каже, извика:

– Гроба ли намерихте?

Перикъл вече беше закрачил натам.

– Да видим.

Двамата затичаха, забравили на мига за умората.

Кимон започна да сече с меча си лозите и корените, покриващи като дантела огромния камък.

– Помогнете ми – нареди той и останалите последваха примера му и заработиха с ръце и мечове, за да разкрият онова, което беше отдолу. Ясно беше, че никой не е нарушавал това място от много време. Кимон ахна, когато издърпа бели коренчета, сякаш бяха черга.

– Какво е? – попита Перикъл.

– Прилича на ръб. Обработен камък, с прави линии. Какво прави подобно нещо в хълмовете на Скирос? Това е работа на майстор каменоделец, Перикле. Атина ми е свидетел, никога нямаше да го намерим без онази жена! Дори сега е почти невидим. Хайде, нямаме чукове, за да го разбием, ще трябва да го преобърнем, за да видим какво има под него!

Перикъл погледна назад към мястото, където беше изчезнал Атик в преследване на жената. Кимон вече работеше с ножа си и се опитваше да намери долния ръб на камъка.

– Тя вече не е твоя грижа, Перикле. Изцапай си ръцете. По-живо!

Перикъл кимна, жегнат от упрека. Коленичи в папратта и извади ножа си. Камъкът беше масивен, подобно на надгробните камъни у дома, дебел повече от педя. Успя да разчисти голяма част от долния ръб, но щеше да е много трудно да го повдигнат дори с толкова много ръце. Шестима мъже стържеха и бутаха огромния блок, а другите двама стояха на стража. Кимон беше потънал в мълчаливо съсредоточение, докато късаха, дърпаха и разчистваха корени.

– Сега всички от тази страна – каза той. – Да видим дали ще успеем да го изместим.

Всички се наредиха, подпъхнаха пръсти и се приготвиха.

Перикъл се обърна, когато чу висок писък в далечината, почти като крясък на чайка.

– Трябваш ми тук, Перикле – изръмжа Кимон. – Хващай здраво.

Перикъл хвана камъка до Кимон. Част от ръката му изчезна в процепа и той напипа долната страна. Някакви неща запълзяха по кожата му и той потрепери.

– По мой знак – каза Кимон. – Готови? Вдигайте.

Камъкът се надигна, мъжете преместиха ръце и запъшкаха под огромната му тежест. Беше варовик, стар като света. Земята под него сякаш измляска, когато огромният му натиск се освободи. Буболечки и многокраки гадини се загърчиха на първата светлина, която ги достигаше. Камъкът продължи да се повдига, мъжете продължаваха да бутат с всички сили, докато плочата внезапно не се килна на другата страна, после се стовари на земята и се счупи на две. Перикъл изпита съжаление. Но нямаше връщане назад, камъкът не можеше да се поправи. Както с брат му и с всичко, което имаше значение, той не можеше да направи едно цяло онова, което се е счупило.

Застанали на четири крака, всички се загледаха в гроба – вече беше очевидно, че е гроб. В плитката вдлъбнатина беше положен огромен мъж. Коренчета и треви бяха прораснали и тук и покриваха всичко, подобно на гнездо. Въпреки това бронзовият шлем още се виждаше, поставен върху череп с корени по него. Виждаха се също бедрените кости и ребрата, както и нагръдникът и наколенниците. Бронзът беше станал тъмнозелен след толкова много време под камъка. Щит нямаше.

– Баща ми казваше, че Тезей е бил убит на Скирос – благоговейно промърмори Кимон. – И че ако го има някъде, ще е тук... Никога не съм си представял, че ще намеря гроба му. Наистина. Знаех, че е много вероятно да съм избрал погрешния остров или че след смъртта му гробът му може да е бил ограбен или тялото му да е било разкъсано от диви животни. Разполагах само с легендата за отдавна живял цар, убит от предател. Но въпреки това трябваше да го потърся. Не можех просто да си кажа, че няма шанс... когато всъщност имаше.

И поклати глава в почуда. Перикъл го загледа как протяга ръка и маха паяжините, покриващи костите и доспехите. Кимон докосна кокалчетата на пръстите.

– Това е Тезей, който е наричал Херакъл свой приятел. Тази дясна ръка е поразила Минотавъра и е държала Елена Троянска. Нашият най-велик цар на Атина! Хайде, помогнете ми да разчистим тази гадна растителност. Ще приберем всяка кост и парче на корабите.

– Сигурен ли си, че е той? – попита един от хоплитите.

Кимон не откъсна поглед от обекта на благоговението си.

– Кой друг може да бъде – на Скирос, насред нищото? Този мъж е с доспехите на хоплит, позеленели от вековете. И вижте колко е голям, колко са дълги тези кости! Ако можеше да се изправи, щеше да се извисява над всички ни. Кой друг освен Тезей би заслужавал толкова тежък надгробен камък, че всички ние едва успяхме да го повдигнем? Той е останал велик воин дори когато е бил стар. Онзи, който го е погребал тук, е искал да е сигурен, че никога повече няма да се изправи. А това говори много.

Кимон започна да разчиства гъстата плетеница жълти корени. Останалите също заработиха усърдно и бързо и не след дълго пред тях се разкри цялата фигура.

Кимон се наведе в гроба с почернели от кал и мръсотия лакти. За момент Перикъл си помисли, че ще целуне черепа на мъртвия цар, но вместо това той вдигна един черен връх на копие. Почисти с палец пръстта от него и се разсмя.

– Дайте ми копие, момчета – нареди и протегна ръка.

Един хоплит му подаде копието си и Кимон вдигна върховете един до друг, за да ги сравни – древния и новия. Всичко дървено в гроба отдавна беше изгнило, оставяйки само разпадащия се железен връх. Върху него едва можеше да се различи совата на Атина. Хоплитите зяпнаха със страхопочитание, когато Кимон обърна върха към светлината, за да им я покаже. Върхът вече се разпадаше, оставяйки по дланта му тъмночервени люспи ръжда.

– Дайте наметало, в което да сложим костите и доспехите – каза Кимон. – Тезей е чакал дълго това – чакал е дълго нас. Ще го приберем у дома.

Всички нададоха ликуващи викове. Това беше момент на чиста радост, достатъчно шумен, за да стресне чайките по скалите. Сърцето на Перикъл се разтуптя. Той се включи в събирането на костите и доспехите, като докосваше с трепет всяко парче. Едва когато всичко беше прибрано и наметалото беше вързано на вързоп, той изтича до мястото, където беше изчезнал Атик. Докато Кимон подготвяше останалите за връщането в другия край на острова, Перикъл стигна до стърчащата скала и извика. Не искаше да зарязва Атик, колкото и ядосан да му беше.

– Атик! Тръгваме! – изрева той, вдигнал длани към устата си. Вече нямаше значение дали гласът му ще отекне, макар че прибоят го заглуши наполовина.

Чу крясъка на чайките и после, едва-едва, същия слаб вик, който беше чул по-рано. Без да се замисля, Перикъл тръгна напред, притиснал гръб до отвесната скала. Пропастта под него беше толкова дълбока, че не смееше да погледне надолу.

Чу как Кимон го извика, но продължи напред. Трябваше да провери.

Не му се наложи да продължи дълго. Когато заобиколи колоната от сива скала, земята рязко пропадна надолу. Имаше тесен корниз като каменна пътека, изронена от морските бури и вековете. Отвъд нея имаше пропаст, завършваща с назъбени скали. Стомахът на Перикъл се сви, когато се наведе напред и надникна над ръба. Ето го.

Атик беше паднал лошо, личеше си. Кракът му беше извърнат под ужасен ъгъл, при вида на който на Перикъл му призля. Нямаше начин Атик да се изкатери обратно, не и с подобно нараняване – и с прободната рана в другия крак. От Тетида нямаше и следа. Несъмнено беше продължила по пътеката, след като атинянинът беше паднал.

– Перикле! Слава на боговете. Помогни ми! – извика Атик. Облекчението ясно си личеше в гласа му. Явно се беше уплашил, че никой няма да дойде и че ще умре сам на това място.

Перикъл погледна надолу към него. Чайките продължаваха да крещят и да пляскат с криле на вятъра.